Подвизите на Еркюл

I.

Харолд Уоринг ги забеляза за първи път, когато се връщаше по пътеката от езерото. Сега беше приседнал отвън на терасата на хотела. Денят беше хубав, езерото синьо, а и слънцето грееше. Харолд пушеше лула и имаше усещането, че светът е прекрасно място.

Политическата му кариера се развиваше добре. Заеманият от него пост на заместник държавен секретар беше постижение, с което един трийсетгодишен мъж би могъл да се гордее. Беше се разчуло, че премиерът е казал за него: „Младият Уоринг ще стигне далеч.“ Съвсем естествено той ликуваше. Животът му се очертаваше в розови тонове. Беше млад, приятен на външен вид, в първокласна форма и необременен с романтични връзки.

Беше решил да си почине в Херцословакия, да излезе от обичайните релси и да си почине от всички и от всичко. Хотелът на езерото Стемпка, макар и малък, беше удобен и доста празен. Малкото гости тук, в основната си част, бяха чужденци. Досега единствените англичани, които бе видял, бяха една възрастна дама, мисис Райе и нейната омъжена дъщеря мисис Клейтън. Харолд харесваше и двете. Елси Клейтън беше красива по един старомоден начин. Мисис Райе беше от типа „жена с характер“. Тя беше висока, имаше плътен глас и властен маниер, но притежаваше и невероятно чувство за хумор и беше приятна за компания. Очевидно животът й беше тясно свързан с този на дъщеря й.

Харолд беше прекарал няколко приятни часове в компанията на майката и дъщерята, но те не се опитваха да го обсебят и връзката помежду им беше приятелска и неангажираща.

Другите хора в хотела не събуждаха интереса на Харолд. Обикновено това бяха планинари или организирани туристи.

Оставаха за една-две вечери и продължаваха нататък. До тази сутрин, той не бе забелязал никой друг.

Те се движеха по пътеката откъм езерото много бавно и точно в момента, в който вниманието му беше привлечено от тях, слънцето се скри зад облаци. Той леко потрепери.

После се втренчи отново в пътеката. Със сигурност имаше нещо странно в тези две жени. Имаха дълги, извити носове като на птици и лицата им, които поразяващо си приличаха, бяха застинали като маски. Вървяха наметнати с широки пелерини, които се развяваха от вятъра, подобно на крилата на две големи птици.

Те са като птици, помисли си Харолд. Носещи зли поличби.

Жените се изкачиха на терасата и минаха близо до него. Не бяха млади, по-скоро на четирийсет, отколкото на петдесет, и приликата помежду им бе толкова голяма, че съвсем очевидно бяха сестри. Изражението им беше непроницаемо. Докато минаваха край Харолд, за момент, очите им се спряха върху него. Това бяха любопитни, преценяващи погледи и в тях имаше нещо нечовешко.

Усещането на Харолд за нещо недобронамерено нарасна. Той забеляза, че дългата ръка на едната от сестрите завършваше с нещо като птичи нокти… Въпреки че слънцето се беше показало отново, Харолд пак потрепери. Ужасни създания. Като грабливи птици…

Появяването на мисис Райе от хотела го отвлече от тези му фантазии. Той подскочи и привлече един стол. Жената му благодари, седна и както обикновено започна бързо-бързо да плете.

— Видяхте ли тези две жени, които току-що влязоха в хотела? — попита Харолд.

— С наметалата ли? Да, минах край тях.

— Странни създания, не мислите ли?

— Ами, да. Може да се каже, че са доста странни. Струва ми се, че пристигнаха едва вчера. Много си приличат. Сигурно са близначки.

— Може да е плод на въображението ми, но ми се струва, че има нещо зловещо в тях.

— Странно. Трябва да се вгледам по-добре и ще ви кажа дали мога да се съглася с вас. От портиера може да научим кои са. Предполагам, че не са англичанки?

— О, не.

Мисис Райе погледна часовника си и заключи:

— Време е за чай. Бихте ли позвънили, мистър Уоринг?

— Веднага, мисис Райе.

След като изпълни молбата й, той се върна на мястото си и попита:

— Къде е дъщеря ви?

— Елси? Разходихме се заедно. Пообиколихме езерото и се върнахме през боровата горичка. Беше наистина чудесно.

Келнерът дойде и му беше поръчан чай. Мисис Райе продължи с безпричинно приповдигнат тон:

— Елси получи писмо от съпруга си. Вероятно няма да дойде за чая.

— Съпругът й? — попита учуден Харолд. — Знаете ли, винаги съм мислил, че е вдовица.

Мисис Райе го стрелна с поглед и сухо отбеляза:

— О, не, Елси не е вдовица. — После добави натъртено: — За съжаление!

Харолд се стресна.

Мисис Райе мрачно клатеше глава.

— Пиенето е в основата на много злини по света, мистър Уоринг.

— Той пие?

— Да. А освен това е много ревнив и има изключително властен характер — тя въздъхна. — Трудно се живее на този свят, мистър Уоринг. Аз съм посветила живота си на Елси. Тя е единственото ми дете. Мъчително е за мен да гледам как страда.

— Тя е толкова деликатно създание — промълви Харолд.

— Вероятно твърде деликатно.

— Искате да кажете…

— Щастливите хора са по-арогантни. Тази деликатност на Елси, струва ми се, произлиза от чувството й, че е губеща на този свят. Животът й поднесе твърде много изпитания.

— Как се е омъжила? — колебливо попита Харолд.

— Филип Клейтън беше много привлекателен мъж. Той притежаваше и все още притежава огромно очарование, а също и немалко състояние. Тогава нямаше кой да ни разкрие истинския му характер. Вдовица съм от дълги години. Две жени, които живеят сами, едва ли биха могли да преценят добре един мъжки характер.

— Да, така е — замислено рече Харолд. Усети да го обливат вълни от негодувание и съчувствие. Елси Клейтън беше най-много на двайсет и пет години. Той си спомни дружелюбните й сини очи, меката извивка на устните. Изведнъж усети, че интересът му към нея прескача границите на приятелството.

А тя бе свързана с някакъв скот…

II.

Харолд се присъедини към майката и дъщерята след вечеря. Елси Клейтън беше облечена в мека дреха в тъмнорозово. Той забеляза, че очите й бяха зачервени. Явно беше плакала.

Мисис Райе заговори оживено:

— Открих кои са вашите харпии, мистър Уоринг. Те са полякини. Портиерът твърди, че произхождат от много добро семейство.

Харолд хвърли поглед към другия край на стаята, където седяха двете полякини.

— Онези две жени там ли? — заинтригувано попита Елси. — С къносаните коси? Не знам защо, но ми изглеждат доста зловещо.

— Точно така мисля и аз — тържествуващо заяви Харолд.

Мисис Райе се засмя.

— Струва ми се, че прекалявате. Не може от един поглед да се съди за хората.

— Предполагам, че не трябва — усмихна се Елси. — Въпреки това на мен ми приличат на лешояди!

— Които ядат очите на мъртъвците! — добави Харолд.

— О, не — проплака Елси.

— Извинете — смутено промълви Харолд:

— Във всеки случай, малко е вероятно да застанат насреща ни — усмихна се мисис Райе.

— На нас нищо не ни тежи на съвестта! — добави Елси.

— Може би на съвестта на мистър Уоринг тежи нещо — намигна госпожа Райе.

Харолд гръмко се разсмя.

— Нямам никакви тайни от света. Животът ми е като отворена книга.

В съзнанието му изплуваха думите:

„Колко са глупави хората, които кривват от правия път. Всичко, от което човек има нужда, е чиста съвест. Когато съвестта ти е чиста, можеш смело да гледаш на света и да пратиш по дяволите всеки, който ти се меси!“

Изведнъж той се почувства много жизнен, силен, абсолютен господар на съдбата си!

III.

Както на повечето англичани, така и на Харолд Уоринг чуждите езици не му се удаваха. Той се препъваше във френския и говорът му имаше ясно изразена британска интонация. На немски или италиански не можеше да каже и дума.

Досега тези езикови затруднения не го бяха тревожили. В повечето хотели на континента винаги знаеха английски, така че от какво трябваше да се безпокои?

Но на това отдалечено от света място, където местният език беше някакъв словашки диалект и дори портиерът говореше само немски, се налагаше двете дами да му превеждат и това го потискаше. Мисис Райе, която имаше афинитет към езиците, дори говореше малко словашки.

Харолд беше твърдо решен да започне да учи немски. Той реши да си купи учебници и да учи по няколко часа всяка сутрин.

Утринта беше приятна и след като написа няколко писма, Харолд погледна часовника си и установи, че има около час за разходка преди обяд. Спусна се към езерото и после свърна през боровата горичка. Вървеше вече от около пет минути, когато чу звук, който не можеше да бъде сбъркан с някой друг. Някъде наблизо ридаеше безутешно жена.

Харолд спря за миг, сетне тръгна по посока на звука. Жената се оказа Елси Клейтън. Беше приседнала на повалено дърво, заровила лице в дланите си, а раменете й потрепваха под натиска на изгарящата я мъка.

Харолд се поколеба за секунда, сетне приближи към нея.

— Мисис Клейтън. Елси? — рече тихо.

Тя се стресна и вдигна поглед. Харолд приседна до нея.

— Мога ли да направя нещо за вас? — рече с искрено съчувствие. — Каквото и да било?

Тя поклати глава.

— Не, не. Много мило от ваша страна. Никой не би могъл да ми помогне.

— Да не е нещо, свързано със съпруга ви? — попита Харолд.

Тя кимна. После тя избърса очи и извади пудриерата си, като се бореше да запази самообладание.

— Не исках да притеснявам мама — промълви с треперещ глас. — Тя се разстройва много, когато вижда, че не съм добре. Така че дойдох тук, за да си поплача. Глупаво е, знам. Плачът не помага. Но понякога имам чувството, че животът е непоносим.

— Наистина съжалявам — рече Харолд.

Тя го погледна с благодарност.

— Грешката си е моя, разбира се. Омъжих се за Филип по собствена воля. Оказа се голяма грешка. Трябва да виня само себе си.

— Говорите много смело.

— Не, не съм смела — поклати глава Елси. — Никак. Аз съм ужасна страхливка. Това е отчасти и проблемът с Филип. Страх ме е от него. Изпитвам ужас, когато той побеснее.

— Трябва да го напуснете! — заяви прочувствено Харолд.

— Не смея. Той няма да ме остави така лесно.

— Глупости! Защо не се разведете?

Тя бавно поклати глава.

— Нямам основания — рече и изправи рамене. — Не, налага се да продължа така. Както виждате, прекарвам голяма част от времето си с мама. Филип няма нищо против това. Особено когато отиваме на някое отдалечено място като това. — Тя се изчерви и добави: — Част от проблема е, че той е ревнив до лудост. Ако дори говоря с друг мъж, той започва да прави най-ужасни сцени.

Възмущението на Харолд нарасна. Той беше чувал не малко жени да се оплакват от ревнивостта на съпрузите си и докато външно изразяваше симпатия пред тях, в себе си тайно смяташе, че мъжете са съвсем прави. Елси Клейтън обаче не беше от този тип жени. Тя не беше отправила дори един-единствен кокетен поглед към него.

Елси се отдръпна и леко потрепери. Вдигна поглед към небето.

— Слънцето се скри. Става студено. По-добре да се връщаме в хотела. Сигурно е станало време за обяд.

Двамата станаха и се отправиха към хотела. Бяха вървели не повече от минута, когато видяха пред себе си фигура, движеща се в същата посока. И двамата я разпознаха по развяващото се наметало. Беше една от сестрите полякини.

Минаха край нея и Харолд леко се поклони. Тя не отвърна, но очите й изпитателно спряха върху двамата, което накара Харолд да почувства как през тялото му преминава гореща вълна. Той се чудеше дали тя го е видяла, приседнал до Елси върху поваленото дърво. Сигурно си е помислила…

Поне изглеждаше, че си е помислила… Силно негодувание се надигна у него! Какво порочно мислене притежаваха някои жени!

Странното беше, че когато слънцето се скри, и двамата потрепериха. Вероятно точно в този момент тя ги е гледала…

Нещо караше Харолд да се чувства неспокоен.

IV.

Същата вечер Харолд се оттегли в стаята си след десет. Пощата от Англия бе пристигнала. За него имаше доста писма, на част от които трябваше да се отговори незабавно.

Той облече пижамата и халата си, после приседна на бюрото, за да се заеме с кореспонденцията. Вече бе написал три писма и тъкмо започваше четвъртото, когато вратата внезапно се отвори и в стаята пристъпи, препъвайки се, Елси Клейтън.

Харолд стреснато подскочи. Елси затвори вратата и се вкопчи в чекмеджетата на шкафа. Дишаше много тежко, а лицето й беше бяло като платно. Изглеждаше изплашена до смърт.

— Съпругът ми! — задъхано рече тя. — Пристигнал е неочаквано. Мисля… че ще ме убие. Той е побеснял. Съвсем побеснял. Дойдох при вас. Не, не му позволявайте да ме намери.

Тя направи крачка-две напред, олюля се и за малко щеше да се строполи. Харолд протегна ръце, за да я подкрепи.

Точно в този момент вратата се отвори широко и там застана млад мъж. Беше среден на ръст, със сключени вежди и пригладена тъмна коса. Държеше тежък гаечен ключ. Гласът му мощно се извиси и потрепери от гняв. Той почти крещеше.

— Значи полякинята е била права! Ти имаш връзка с този мъж!

— Не, не, Филип — заплака Елси. — Не е вярно. Грешиш.

Докато Филип Клейтън бавно настъпваше към тях, Харолд бързо избута жената зад гърба си.

— Греша, така ли? — изкрещя Клейтън. — Като те намирам в стаята му? Ти, дявол с рокля, ще те убия за това!

С бързо движение той избегна ръката на Харолд. Елси изкрещя, промъкна се от другата страна, а Харолд светкавично се извъртя, за да застане между двамата.

Но Филип Клейтън си беше наумил да се добере до жена си. Той пак направи рязко движение. Ужасена, Елси изхвръкна от стаята. Филип Клейтън се втурна подире й. След моментно колебание, Харолд също го последва.

Елси беше избягала в своята собствена спалня в края на коридора. Харолд успя да чуе звука от прещракването на ключалката, но беше твърде късно. Преди да успее да я завърти напълно, Филип Клейтън със сила отвори вратата. Втурна се в стаята и Харолд чу ужасеният вик на Елси. След секунда и Харолд влетя вътре.

Елси беше застанала неподвижно до завесите на прозореца. Щом Харолд влезе, Филип Клейтън се втурна към нея, размахвайки гаечния ключ. Тя нададе ужасен вик, грабна от бюрото тежко преспапие и го запрати по съпруга си.

Клейтън се свлече като посечен. Елси изпищя. Харолд стоеше вцепенен на вратата. Жената коленичи до съпруга си. Той лежеше съвсем неподвижно там, където беше паднал.

Навън в коридора се дръпна резе. Елси подскочи и се втурна към Харолд.

— Моля ви, моля ви… — задъхано прошепна тя. — Върнете се в стаята си. Сега ще дойдат и ще ви намерят тук.

Харолд кимна. Моментално схвана ситуацията. В този момент Филип Клейтън е безопасен. Викът на Елси обаче най-вероятно беше чут. Ако го откриеха в нейната стая, това можеше да причини объркване и погрешно тълкуване на положението. Заради нея и заради себе си, той трябваше да избегне скандала.

Колкото е възможно по-тихо, той изтича по коридора до стаята си. Точно когато се прибра, чу звук от отваряща се врата.

Харолд остана в стаята си около половин час в очакване. Не смееше да излезе. Беше сигурен, че рано или късно, Елси ще се появи.

На вратата му се чу леко почукване. Харолд скочи да отвори.

Не беше Елси, а майка й. Появяването й го втрещи. Тя изглеждаше състарена с години. Сивата й коса беше разчорлена и под очите й имаше плътни черни кръгове.

Той побърза да я настани на стола. Жената приседна едва дишайки.

— Изглеждате много зле, мисис Райе — рече Харолд. — Имате ли нужда от нещо?

Тя поклати глава.

— Не. Не мислете за мен. Аз съм добре. Наистина. Това е от шока. Случи се нещо страшно, мистър Уоринг.

— Клейтън сериозно ли е пострадал? — попита Харолд.

Дъхът на жената секна.

— Мъртъв е.

V.

Стаята като че се завъртя.

Харолд почувства как ледени струйки пот се стичат по гърба му. Известно време не бе в състояние да отрони и дума.

— Мъртъв? — повтори най-сетне глухо.

Мисис Райе кимна. Когато заговори, гласът й звучеше монотонно като при пълно изтощение:

— Ръбът на мраморното преспапие го улучил точно в слепоочието, а при падането главата му се ударила в металната решетка на камината. Не знам какво точно го е убило, но той със сигурност е мъртъв. Виждала съм достатъчно често как изглежда смъртта, за да я позная.

Бедствие. Това беше думата, която овладя светкавично съзнанието на Харолд. Бедствие, бедствие, бедствие…

— Беше нещастен случай… — рече той бързо. — Видях как се случи.

— Разбира се, че е нещастен случай — рязко каза мисис Райе. — Аз знам това. Но дали всички останали ще повярват? Аз… наистина се страхувам, Харолд! Тук не е Англия.

— Бих могъл да потвърдя историята на Елси — предложи Харолд.

— Да. Тя също ще потвърди думите ви. Точно там е работата!

Харолд мигновено проумя какво има предвид тя. Замисли се над цялата ситуация и разбра колко уязвимо е положението, в което се намират.

Двамата с Елси прекарваха доста време заедно. После фактът, че бяха видени от полякинята в боровата гора при доста компрометиращи обстоятелства. Полякините очевидно не говореха английски, но въпреки това най-вероятно разбираха езика. Ако жената бе дочула техния разговор, не можеше да не знае думи като „съпруг“ и „ревност“. В крайна сметка беше ясно, че именно тя е казала на Клейтън нещо, което е събудило ревността му. И най-сетне, неговата смърт. Когато Клейтън умря, той, Харолд, се намираше в стаята на Елси. Нямаше нищо, с което да се докаже, че той не е убил Клейтън с преспапието съвсем съзнателно. Нямаше и нищо срещу версията, че ревнивият съпруг не ги е заварил заедно, освен твърденията на Елси и неговите. Някой ще им повярва ли?

Втресе го от ужас.

Той не можеше да си представи, не, наистина не можеше и да си помисли, че ги грозеше опасността да бъдат осъдени на смърт заради убийство, което не бяха извършили. Във всеки случай, срещу тях може да се заведе единствено дело по обвинение в убийство. (Дали има подобно обвинение в тези непознати страни?) Но дори да бъдат оправдани, ще бъде проведено разследване и всички вестници ще гръмнат. Англичанин и англичанка под подозрение. Ревнив съпруг и преуспяващ политик. Да, това ще означава край на политическата му кариера. Той няма да може да издържи подобен скандал.

— Не можем ли да се отървем някак от тялото? — попита Харолд импулсивно. — Да го скрием някъде?

Мисис Райе го изгледа удивено и с насмешка, което го накара да се изчерви.

— Скъпи ми Харолд, това да не ви е детективски роман! — язвително подхвърли тя. — Подобен опит би бил пълно безумие.

— Предполагам, че сте права — изпъшка той. — Какво бихме могли да направим? Боже, какво да сторим?

Мисис Райе отчаяно поклати глава. Бе намръщена, мозъкът й трескаво работеше.

Харолд продължи да настоява:

— Няма ли нещо, което бихме могли да направим? Нещо, с което да предотвратим ужасното бедствие?

Ето, най-сетне го изрече — бедствие! Ужасно, неочаквано, всепоглъщащо.

Двамата се втренчиха един в друг. Мисис Райе каза с дрезгав глас:

— Елси, моето малко момиче. Бих направила всичко… Тя няма да може да преживее всичко това. Вие също, кариерата ви, всичко.

— Не мислете за мен — успя да промълви Харолд. Всъщност не беше искрен.

— И е толкова нечестно — е горчивина промълви мисис Райе. — Такава несправедливост. Между вас нямаше нищо. Аз определено знам това.

Харолд се хвана като удавник за сламка:

— Поне това ще можете да кажете. Ще кажете, че всичко е било съвсем в реда на нещата.

— Да, ако ми повярват. Но сам знаете какво представляват тук хората!

Харолд се съгласи мрачно. За хората на континента, между него и Елси несъмнено би съществувала връзка, а всяко отричане от страна на мисис Райе щеше да се възприеме като нагла лъжа и опит да спаси дъщеря си.

— Да, не сме в Англия — унило подхвърли Харолд. — Това е най-лошото.

— О! — повдигна глава мисис Райе. — Вярно е… Не сме в Англия. Чудя се, дали може да се направи нещо…

— Да? — Харолд я погледна обнадежден.

— Колко пари имате в себе си? — рязко попита мисис Райе.

— Не нося много в мен — каза той и добави: — Бих могъл да телеграфирам за пари, разбира се.

Мисис Райе отбеляза тъжно:

— Сигурно ще ни трябва солидна сума. Но все пак си струва да опитаме.

Харолд почувства как в него се надига отчаянието.

— Какво сте намислили? — попита.

Мисис Райе започна решително:

— Самите ние едва ли бихме могли да прикрием случилото се, но ми се струва, че има възможност това да се направи по официален път!

— Наистина ли мислите така? — На Харолд му се искаше да повярва, но беше леко скептично настроен.

— Да, на първо място управителят на хотела сигурно ще бъде на наша страна. Той би предпочел цялата работа да се прикрие. По мое мнение, в тези отдалечени и странни балкански страни, човек би могъл да подкупи абсолютно всеки. А полицията може би е най-корумпирана от всички!

— Знаете ли, струва ми се, че сте права — бавно рече Харолд.

— За щастие, не мисля, че някой от хотела е дочул нещо.

— Кой е в стаята срещу вашата и до тази на Елси?

— Двете полякини. Те не са чули нищо. В противен случай, щяха да излязат в коридора. Филип пристигна късно и никой друг, освен нощния пазач, не го е видял. Знаете ли, Харолд, струва ми се, че бихме могли да потулим цялата работа и да получим смъртен акт за Филип, в който се казва, че е починал от естествена смърт! Трябва само да се подкупи достатъчно влиятелен служител, да се намери подходящият човек. Вероятно самият шеф на полицията.

Харолд се усмихна едва-едва и каза:

— Голяма трагикомедия, нали? Не ни остава нищо друго, освен да опитаме.

VI.

Мисис Райе прояви неочаквана енергичност. Пръв бе извикан управителят на хотела. Харолд остана в стаята си и не се намесваше. Двамата с мисис Райе решиха, че версията за скандал между съпрузи е по-добрият вариант. Младостта и привлекателността на Елси биха предизвикали повече съчувствие.

На следващия ден различни представители на полицията пристигнаха в стаята на мисис Райе. Тръгнаха си по обед. Харолд поиска телеграфически запис, но иначе не взе участие в преговорите. Освен това той не би и могъл да вземе участие, тъй като никой от тези официални лица не говореше английски.

В дванайсет часа мисис Райе влезе в неговата стая. Беше пребледняла и изтощена, но по лицето й се четеше облекчение.

— Успяхме! — заяви тя.

— Благодаря на Бога! Бяхте наистина чудесна! Изглежда направо невероятно!

— Ако се съди по лекотата, с която мина цялата процедура, човек би си помислил, че всичко е в реда на нещата — замислено рече жената. — Всъщност те веднага протегнаха ръце за парите. Доста е отблъскващо, наистина!

— Моментът не е подходящ да се занимаваме с корупцията на обществените служби — сухо отбеляза Харолд. — Колко?

— Сумата не е малка. — Тя изреди: — Шефът на полицията, инспекторът, агентът, лекарят, управителят на хотела, нощният пазач.

— Предполагам, нощният пазач няма да получи много? Той нищо не е видял все пак.

Мисис Райе продължи с обяснението си:

— Управителят стигна до извода, че мястото на смъртта изобщо не трябва да е хотелът. Официалната версия ще бъде, че Филип е получил сърдечна криза във влака. Излязъл е да си поеме глътка въздух в коридора и понеже вратите винаги остават отворени, просто е паднал на линията. Какви ли не чудеса може да извърши полицията, когато поиска!

— Хм — каза Харолд, — да благодарим на Бога, че нашата полиция не е такава.

Така в приповдигнат патриотичен дух, той се отправи на обед.

VII.

Следобед се присъедини към мисис Райе и дъщеря й за чаша кафе. Реши да не променя обичайното си поведение.

Виждаше Елси за пръв път след онази нощ. Тя беше много бледа и очевидно още преживяваше шока, но правеше смели опити да се държи както обикновено, говорейки за времето и пейзажа.

Коментираха пристигането на нов гост, опитвайки се да отгатнат националността му. Харолд определи мустаците му като френски, Елси смяташе, че са немски тип, докато мисис Райе реши, че са испански.

На терасата бяха само те тримата и двете полякини, приседнали в единия край и заети с бродерия.

Както винаги, когато ги виждаше, Харолд бе обзет от мрачни предчувствия и потръпна. Тези каменни лица, човковидните им носове и ръцете, напомнящи нокти на грабливи птици…

Към мисис Райе приближи прислужник от хотела и й съобщи, че я търсят. Тя стана и го последва. Видяха я как на входа на хотела се спира пред някакъв полицай, облечен в униформа.

Дъхът на Елси секна.

— Нали не мислите, че става нещо лошо?

— О, не. В никакъв случай — побърза да я успокои Харолд, макар да бе ужасен. — Майка ви беше чудесна! — добави той.

— Знам. Тя е борбен характер. Никога не спира да се съпротивлява — Елси потръпна. — Но е кошмарно, нали?

— Не мислете за това сега. Всичко свърши.

— Не мога да забравя това. Аз го убих — приглушено промълви тя.

— Не гледайте така на нещата. Беше нещастен случай. Много добре знаете. — Лицето й леко се проясни и Харолд добави: — И в крайна сметка е минало. Минало — свършено. Опитайте се никога вече да не мислите за това.

Мисис Райе се върна. По изражението й отгатнаха, че всичко е наред.

— Доста се уплаших — каза почти весело тя. — Но ставаше дума само за някои формалности по документите. Всичко е наред, деца мои. Излязохме от мрака. Мисля, че може да си поръчаме нещо по-силно по този случай.

Така и направиха. Вдигнаха чаши.

— За бъдещето! — рече мисис Райе.

Харолд се усмихна на Елси и добави:

— За вашето щастие!

Тя му отвърна с усмивка и също вдигна чаша:

— И за вас. За вашите успехи! Сигурна съм, че ще станете велик човек.

След ужаса, който бяха преживели, тримата бяха преизпълнени от радост. Сенките изчезнаха! Всичко беше наред…

Двете жени, приличащи на птици, се изправиха от края на терасата. Грижливо прибраха нещата си и поеха по каменните плочи.

С лек поклон приседнаха до мисис Райе. Едната заговори. Другата се втренчи в Елси и Харолд. По устните й играеше лека усмивка. На Харолд му се стори, че това съвсем не беше доброжелателна усмивка…

Той хвърли поглед към мисис Райе. Тя слушаше какво й казва полякинята и макар, че не разбираше и дума, Харолд лесно можеше да отгатне по изражението й за какво се говореше. Отчаянието и ужаса се върнаха отново. Мисис Райе слушаше и от време на време казваше по нещо.

След това двете сестри станаха и като се поклониха сковано, тръгнаха към хотела.

Харолд се наведе напред и попита прегракнало:

— Какво става?

— Тези жени ще ни шантажират. Те са чули всичко предишната вечер. Особено сега, когато се опитваме да го потулим, нещата невероятно ще се усложнят… — В гласа на мисис Райе се долавяше отчаяние.

VIII.

Харолд Уоринг вървеше край езерото. Гневно се разхождаше вече повече от час, опитвайки да се освободи от безпокойството и отчаянието, които го бяха налегнали.

Стигна до мястото, където за пръв път бе забелязал двете зловещи жени, които държаха живота му и живота на Елси в злокобните си нокти.

— Да вървят по дяволите! — рече той. — Проклети да са дяволските, жадни за кръв харпии!

Леко покашляне го накара бързо да се извърне. Срещу него стоеше чужденец с великолепни мустаци, който току-що беше изскочил от сянката на дърветата.

Харолд не знаеше какво да каже. Този дребосък най-вероятно беше чул думите му.

— Хм, добър ден — успя да промълви Харолд.

Другият отговори на безупречен английски:

— Доколкото чух, боя се, че за вас не е толкова добър.

— Ами, аз… — запъна се Харолд.

— Изглежда сте в затруднение, мосю? — рече дребосъкът. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— О, не, благодаря, благодаря! Просто се разтоварвах, това е.

— Знаете ли, струва ми се, че аз бих могъл да ви помогна — предпазливо рече непознатият. — Ще сгреша ли, ако кажа, че неприятностите ви са свързани с двете дами, които допреди малко бяха на терасата.

— Какво знаете за тях? — ококори се Харолд. — Освен това кой сте вие?

Скромно, но сякаш обявяваше кралското си потекло, човекът каза:

— Казвам се Еркюл Поаро. Да се поразходим ли из гората, за да ми разкажете вашата история? Както ви казах, смятам, че бих могъл да ви бъда от помощ.

И досега Харолд не можеше да разбере какво го накара тогава да разкаже цялата история на този човек, с когото бе разменил само няколко думи. Може би напрежението си беше казало думата. Както и да е, така се случи. Той разказа цялата история на Еркюл Поаро.

Дребният човек го слушаше мълчаливо. Без да каже и дума, той само поклати мрачно глава веднъж или два пъти. Когато Харолд свърши, Поаро промълви замечтано:

— Стимфалийските птици е железни клюнове, които се хранят с човешка плът и живеят до стимфалийското езеро… Да, подхожда чудесно.

— Моля? — изумено се втренчи в него Харолд.

Вероятно реши, че този странно изглеждаш човек е луд!

Еркюл Поаро се усмихна.

— Просто разсъждавах на глас, това е. Нали разбирате, аз имам свой начин, по който гледам на нещата. Що се отнася до вашия въпрос, вие сте в много неблагоприятно положение.

Изгубил търпение, Харолд каза:

— Това и аз го знам!

— Изнудването е сериозно нещо. Тези харпии изнудват човека да плаща отново и отново! А ако им се противопоставиш, какво става?

— Всичко излиза наяве — с горчивина рече Харолд. — Кариерата ми ще бъде съсипана, а нещастното момиче, което не е сторило никому нищо лошо, ще премине през целия този ад, като само Господ знае как изобщо ще завърши всичко това!

— Следователно — заключи Поаро, — трябва да се предприеме нещо!

Събрал смелост Харолд попита:

— Какво?

Притваряйки очи, Еркюл Поаро се отпусна назад. Докато произнасяше следващите думи, у Харолд отново се появи съмнението, че този човек не е с ума си.

— Настъпва момента за бронзовото кречетало.

— Луд ли сте? — попита Харолд.

Другият поклати глава.

— Просто се опитвам да следвам примера на моя велик предшественик, Херкулес. Изчакайте няколко часа, приятелю. Възможно е до утре да съм ви освободил от вашите преследвачи.

IX.

Когато слезе долу на следващата сутрин, Харолд Уоринг намери Еркюл Поаро да седи сам на терасата. Обещанията на този човек го бяха впечатлили, въпреки че сам не знаеше защо.

Той приближи до него и попита нетърпеливо:

— Е, какво стана?

Поаро се усмихна лъчезарно насреща му.

— Всичко е наред.

— Какво искате да кажете?

— Всичко мина напълно задоволително.

— Но какво се случи?

— Пуснах в действие бронзовото кречетало. Или на съвременен език, накарах металните жици да зазвънят. Послужих си с телеграфа! Вашите стимфалийски птици, мосю, са отнесени там, откъдето няма да могат да прилагат своите номера за известно време.

— Те са били търсени от полицията? Арестували са ги?

— Точно така.

Харолд си пое дълбоко въздух.

— Чудесно! Не бях си и помислял за това — той се изправи. — Трябва да намеря мисис Райе и Елси и да им съобщя.

— Те знаят.

— О, добре — успокои се Харолд и седна отново. — Само ми кажете… — Той изведнъж застина.

Откъм езерото приближаваха две фигури с развяващи се наметала и профили на птици.

— Казахте, че са ги отвели! — възкликна Харолд.

Еркюл Поаро проследи погледа му.

— А, тези дами ли? Те са съвсем безобидни. Идват от Полша и както е казал портиерът, са от добро семейство. Външният им вид може би не е много приятен, но това е всичко.

— Не ви разбирам!

— Полицията издирваше другите две дами — изобретателната мисис Райе и сълзливата мисис Клейтън! Те са добре познатите грабливи птици. Живеят от изнудване, mon cher.

Харолд почувства как му се завива свят.

— Но онзи мъж, който беше убит? — промълви той едва-едва.

— Никой не е бил убит. Нямало е никакъв мъж!

— Но аз го видях!

— О, не. Едрата мисис Райе много добре умее да изпълнява мъжки роли. Тя е изиграла ролята на съпруга. Без сивата си перука и съответно гримирана за ролята. — Той се наведе напред и потупа Харолд по коляното. — Скъпи приятелю, не е хубаво да сте толкова лековерен. Полицията на една страна не се подкупва толкова лесно или изобщо не може да бъде подкупена, особено когато става дума за убийство! Тези жени разчитат на неграмотността на средния англичанин по отношение на чуждите езици. Тъй като говори немски и френски, мисис Райе винаги разговаря с управителя и поема нещата в свои ръце. Полицаите идват и влизат в нейната стая, точно така! Но какво всъщност става? Вие нямате представа. Може би им е казала, че е загубила някоя брошка или нещо подобно. Всъщност поводът няма значение, полицаите просто трябва да дойдат, за да ги видите вие. Колкото до останалото, какво всъщност се е случило? Вие телеграфически сте поискали пари и сте ги дали на мисис Райе, която урежда всичко! И толкова! Но тези хищни птици са алчни. Те са забелязали, че изпитвате безпричинна неприязън към тези нещастни полякини. Двете въпросни дами се приближават и провеждат съвсем невинен разговор с мисис Райе, а тя не устоява на изкушението да повтори номера. Знае много добре, че вие няма да разберете нищо от разговора. Така е щяло да ви се наложи да поискате още пари, които мисис Райе да разпредели уж между нови хора.

Харолд си пое дълбоко въздух и попита:

— А Елси?

Еркюл Поаро отклони поглед.

— Тя е изиграла ролята си чудесно. Винаги, успява. Много добра актриса се оказа. Всичко е съвсем чисто. Съвсем невинно. Тя не предизвиква сексуалното у мъжа, а рицарското. — Еркюл Поаро добави замислено: — Този номер винаги минава пред англичани.

Харолд Уоринг си пое дълбоко въздух и каза решително:

— Смятам да започна да пътувам и да изуча всички европейски езици! Втори път няма да позволя да ме правят на глупак!