Подвизите на Еркюл

I.

— Има ли нещо интересно тази сутрин, мис Лемън? — попита Поаро на другия ден, влизайки в стаята.

Той имаше доверие на мис Лемън. Тя беше жена без въображение, но с инстинкт. Каквото сметнеше, че заслужава внимание, наистина си струваше. Беше родена за секретарка.

— Нищо особено, мосю Поаро. Има само едно писмо, което би могло да ви заинтригува. Поставила съм го най-отгоре на купчината.

— За какво става дума? — попита той и пристъпи напред.

— От някакъв човек, който иска да разследвате изчезването на пекинеза на жена му.

Поаро застина и хвърли сериозно-осъдителен поглед на мис Лемън. Тя не го забеляза, а продължи да пише. Пишеше със скоростта и прецизността на бързострелен танк.

Поаро беше потресен. Потресен и огорчен. Мис Лемън, така експедитивната мис Лемън, го беше разочаровала! Пекинез! Ставаше дума за някакъв пес! Като си помисли само, особено след това, което бе сънувал тази нощ. След изказаните към него лични благодарности тъкмо на излизане от Бъкингамския дворец, го събуди прислужникът със сутрешната му чаша шоколад!

В него напираха горчиви, иронични думи. Той обаче не каза нищо, защото едва ли мис Лемън би успяла да ги чуе при тази скорост на писане.

Той изсумтя с отвращение и взе писмото, поставено най-отгоре върху малката купчина, намираща се в края на бюрото.

Да, беше точно така както мис Лемън му беше казала. Адрес в града, сбито, делово и лишено от всякакъв финес искане, относно отвличането на някакъв пекинез. Едно от онези същества с изцъклени очи, дундуркани от богатите дами. Докато четеше, Еркюл Поаро презрително сви устни.

Нищо особено. Нищо, което да хваща окото, освен… Ами да, да, само един малък детайл, който оправдаваше думите на мис Лемън. Именно в този дребен детайл имаше нещо необичайно.

Съвсем не беше случай, какъвто би искал, какъвто си бе обещал. От никаква гледна точка не можеше да се каже, че има нещо съществено, по-скоро беше съвсем маловажен. Най-главното му възражение бе, че под никакъв предлог не можеше да мине за подходящ като един от подвизите на Херкулес.

Но за съжаление, все пак любопитството му бе събудено.

Да, наистина му бе любопитно…

Той повиши глас, така че да бъде чут от мис Лемън, въпреки шума от машината й.

— Позвънете на този сър Джоузеф Хогин — нареди той — и ми уредете среща в кантората му, както той сам предлага.

Както обикновено, мис Лемън бе излязла права.

— Аз съм обикновен човек, мистър Поаро — каза сър Джоузеф Хогин.

Еркюл Поаро направи многозначителен жест, който можеше да бъде възприет като уважение към солидната кариера на сър Джоузеф и одобрение за скромността, която проявява, описвайки себе си по подобен начин. Жестът можеше да бъде изтълкуван и като деликатно отрицание на подобно твърдение. Във всеки случай, той въобще не подсказваше онова, което всъщност се въртеше в главата на Поаро. Всъщност той смяташе, че сър Хогин си беше един съвсем простоват човек. Критичният поглед на Поаро спря на изпъкналите му челюсти, малките свински очички, големия като патладжан нос и тънките устни. Общото впечатление му напомняше за някого или нещо, но в този момент не можеше да се сети. Имаше някакъв смътен спомен. Преди доста време… в Белгия… нещо, със сигурност свързано със сапун…

Сър Джоузеф продължи:

— При мен няма превземки. Никога не увъртам. Повечето хора, мистър Поаро, биха оставили нещата така. Но това не е в мой стил. Аз съм богат и двеста лири къде ли не са отишли…

— Поздравявам ви — побърза да вметне Поаро.

— Моля?

Сър Джоузеф поспря за малко. Мъничките му очи се присвиха още повече. Той каза рязко:

— Това обаче не означава, че пръскам парите си наляво-надясно. Плащам за това, което пожелая. Но плащам пазарната му цена, не повече.

— Предполагам, разбирате, че хонорарите ми са високи? — рече Еркюл Поаро.

— Да, да. Но в случая — изгледа го лукаво сър Джоузеф, — става дума за нещо съвсем дребно.

Еркюл Поаро повдигна рамене и добави:

— Аз не се пазаря. Аз съм експерт, а за услугите на един експерт се налага да се плаща.

Сър Джоузеф отговори откровено:

— Знам, че сте най-добрият за подобни неща. Проучих и ми казаха, че няма по-добър. Смятам да стигна до дъното на тази история и няма да жаля парите си. Точно затова ви извиках.

— Имате късмет — отвърна Поаро. — Безкрайно голям късмет. Без излишна скромност бих могъл да твърдя, че съм на върха на своята кариера. Много скоро смятам да се оттегля, да живея сред природата, от време на време да пътувам, за да видя света и също, вероятно да поддържам градината си, отделяйки особено внимание на подобряването на един вид градински тиквички. Чудесни зеленчуци, но им липсва аромат. Както и да е, не става дума за това. Просто исках да обясня, че преди да се оттегля съм си поставил определена цел. Реших да поема дванайсет случая нито повече, нито по-малко. Ако мога така да се изразя, самоналожени „подвизи на Херкулес“. Вашият случай, сър Джоузеф, е първият от дванайсетте. Случаят ме привлече — въздъхна той — с изключителната си маловажност.

— Важност? — не доразбра сър Джоузеф.

— Казах маловажност. Викали са ме да разследвам най-различни случаи — убийства, смърт при необичайни обстоятелства, грабежи, обири на бижута. За първи път от мен се иска да използвам възможностите си към изясняване на обстоятелствата около отвличане на пекинез.

— Изненадвате ме! — изсумтя сър Джоузеф. — Предполагах, че безброй жени са ви отегчавали със своите домашни любимци.

— Да, наистина. Но за първи път се случва да бъда привлечен за случая от съпруга.

Малките очички на сър Джоузеф се присвиха одобрително.

— Започвам да разбирам защо са ви препоръчали — отбеляза той. — Обигран сте, мистър Поаро.

— Сега бихте ли проследили фактите по случая. Кога е изчезнало кучето?

— Точно преди седмица.

— Предполагам, досега съпругата ви съвсем е обезумяла?

Сър Джоузеф изумено се втренчи в Поаро и рече:

— Не сте разбрали добре. Кучето беше върнато.

— Върнато? Тогава, позволете да попитам, какво общо бих могъл да имам аз със случая?

Сър Джоузеф се изчерви.

— Защото, за нищо на света няма да позволя да бъда измамен! Ето сега, мистър Поаро, ще ви разкажа всичко. Кучето беше откраднато преди седмица. Задигнали го в парка Кенсингтън, където го разхождала компаньонката на жена ми. На следващия ден от жена ми поискали двеста лири. Представете си само, двеста лири! За онова проклето джафкащо чудовище, което и без това само се мотае в краката ми!

— И, разбира се, вие не сте били съгласни с плащането на подобна сума? — тихо попита Поаро.

— Не, разбира се. По-точно нямаше да се съглася, ако знаех! Мили, съпругата ми, много добре се е досещала за това. И нищо не ми каза! Просто изпратила сумата на посочения адрес в банкноти от по една лира, както се искало.

— И кучето било върнато?

— Да. Същата вечер позвъниха на вратата и ето ти го малкото зверче, стои на прага. А наоколо няма жива душа.

— Чудесно. Продължавайте.

— Разбира се, тогава Мили призна какво е направила, а аз побеснях. Както и да е, след малко се поуспокоих. Все пак миналото — минало, пък и не може да се очаква от една жена да прояви какъвто и да било здрав разум. Струва ми се, че щях да забравя цялата работа, ако не бях срещнал моя стар приятел Самюелсън в клуба.

— Тъй ли?

— По дяволите. Това определено си беше изнудване! Точно същото нещо му се беше случило и на него. От неговата жена пък измъкнали триста лири. Е, това вече е прекалено. Реших, че на подобно нещо трябва да се сложи край. Тогава ви извиках.

— Но, сър Джоузеф, много по-правилно, а и по-евтино би било, ако бяхте извикали полицията?

Сър Джоузеф се почеса по носа и каза:

— Женен ли сте, мистър Поаро?

— За жалост — отвърна Поаро, — не съм имал това щастие.

— Хм, не знам за щастието, но щяхте да знаете, че жените са странни създания. Жена ми изпадна в истерия само при споменаването на полицията. Втълпила си е, че нещо ще се случи на скъпоценния й Шан Тън, ако се обърнем към тях. Не ще и да чуе за подобно нещо. Бих казал, че не посрещна с особен ентусиазъм и вашата намеса в случая. Но аз се държах твърдо и тя най-сетне отстъпи. Все пак помнете, тя не одобрява присъствието ви.

— Доколкото разбирам, положението е деликатно — промърмори Поаро. — Ще бъде необходимо да разпитам съпругата ви относно някои подробности, като в същото време се опитам да я уверя, че занапред кучето й ще бъде в безопасност?

Сър Джоузеф кимна и се изправи.

— Още сега ще ви закарам с колата.

II.

Двете жени седяха в просторна, топла и натруфено мебелирана гостна.

В момента, в който сър Джоузеф и Еркюл Поаро влязоха, напред се втурна малък пекинез, който лаеше бясно и се въртеше застрашително около глезените на Поаро.

— Шан, Шан, ела тук. Ела при мама, миличък… Вземете го, мис Карнаби.

Другата жена се втурна към животинчето, а Еркюл Поаро смотолеви:

— Същински лъв, наистина.

Почти останала без дъх, преследвачката на Шан Тън се съгласи с това твърдение.

— Да, наистина, той е толкова добър пазач. Не се бои от никого и от нищо. Хайде, доброто ми момче, така.

След като запозна госта с дамите, сър Джоузеф рече:

— Е, мистър Поаро, ще ви оставя да се заемете със случая. — Кимна и излезе от стаята.

Лейди Хогин беше едра, раздразнителна жена с къносана червена коса. Компаньонката й, развълнуваната мис Карнаби, беше пълничко, добродушно създание на възраст около четирийсет-петдесет години. Тя се държеше крайно почтително с лейди Хогин и очевидно до смърт се страхуваше от нея.

Поаро започна:

— А сега, лейди Хогин, разкажете ми всичко относно това отвратително престъпление.

Лейди Хогин се изчерви.

— Радвам се да чуя това от вас, мистър Поаро. Защото наистина беше престъпление. Пекинезите са много чувствителни, почти толкова чувствителни, колкото и децата. Милият Шан Тън можеше да умре от страх, ако не от друго.

Останала без дъх, мис Карнаби започна да приглася:

— Да, беше ужасно — ужасно!

— Бихте ли се спрели на фактите.

— Ами, случи се така. Шан Тън беше на разходка в парка с мис Карнаби…

— О, Боже, наистина, вината е изцяло моя — продължи да приглася компаньонката. — Как може да съм толкова глупава, толкова небрежна…

Лейди Хогин отвърна кисело:

— Не бих искала да ви виня, мис Карнаби, но ми се струва, че можехте да проявите повече бдителност.

Поаро насочи поглед към компаньонката.

— Какво се случи?

Мис Карнаби започна да сипе малко объркан поток от думи.

— Ами, беше толкова странно! Тъкмо вървяхме покрай цветята и Шан Тън тичаше напред, разбира се. Той се поразходи по тревата и тъкмо мислех да се връщаме към къщи, когато вниманието ми бе привлечено от едно бебе в количка. Толкова красиво бебе. То ми се усмихваше. Имаше прекрасни бузки и такива невероятни къдрици. Просто не се сдържах да заговоря гувернантката и я попитах на колко годинки е детето. Отвърна ми, че е на година и половина. Сигурна съм, че не съм разговаряла с нея повече от минута или две и когато насочих поглед към Шан, него го нямаше. Каишката просто беше срязана…

— Ако се бяхте отнесли с необходимото внимание към задълженията си, никой не би успял да се промъкне и да пререже каишката — укорително рече лейди Хогин.

Мис Карнаби изглежда всеки момент щеше да избухне в сълзи и Поаро бързо попита:

— А какво се случи по-нататък?

— Ами, разбира се, търсих навсякъде. И го виках! Попитах и пазача на парка дали не е виждал мъж, който да носи пекинез, но той не беше забелязал подобно нещо. Просто не знаех какво да правя и продължих да търся, но най-накрая, разбира се, трябваше да се върна вкъщи…

Мис Карнаби потъна в гробно мълчание. Поаро доста добре се досещаше какво е последвало.

— И после сте получили писмото, тъй ли? — попита той.

Лейди Хогин взе думата:

— С първата поща на следващата сутрин. Пишеше, че ако искам да видя Шан Тън жив, трябва да изпратя двеста лири в банкноти от по една лира, поставени в плик, който не трябва да минава през пощата. Трябваше да се изпратят на името на капитан Къртис и адрес: Блумсбъри Роуд Скуеър, номер 38. Казваше се, че ако парите са белязани или съобщя на полицията, опашката и ушите на Шан Тън ще бъдат отрязани!

Мис Карнаби тихо зарида.

— Толкова ужасно — промърмори тя. — Как е възможно хората да са такива злодеи.

— Казваше се още, че ако изпратя парите веднага — продължи лейди Хогин, — Шан Тън ще бъде върнат още същата вечер, но ако след това се обърна към полицията, кученцето ми пак ще пострада…

Мис Карнаби промърмори през сълзи:

— О, Боже, дори сега се страхувам да не му се случи нещо… Разбира се, мосю Поаро не е точно от полицията…

— Разбирате ли, мистър Поаро, ще трябва да бъдете много внимателен — разтревожено рече лейди Хогин.

— Но аз, аз нямам нищо общо с полицията — побърза да я успокои Поаро. — Моите проучвания ще бъдат проведени много дискретно, без никакъв шум. Можете да бъдете спокойна, че Шан Тън ще бъде в пълна безопасност. Гарантирам за това.

И двете дами като че се успокоиха от вълшебната дума. Поаро продължи:

— Пазите ли писмото?

— Не — поклати глава лейди Хогин, — бях предупредена да го поставя в плика с парите.

— Както и направихте?

— Да.

— Хм, жалко.

— Но аз още пазя каишката — радостно извика мис Карнаби. — Да я донеса ли? — Без да дочака отговор, тя се втурна навън от стаята.

Еркюл Поаро се възползва от отсъствието й, за да зададе няколко въпроса.

— Ейми Карнаби? О! Тя е много добра, макар, разбира се, да е малко глупавичка. Имала съм няколко компаньонки, но всички се оказаха пълни глупачки. Ейми е много привързана към Шан Тън и беше ужасно разстроена от всичко, което се случи. Съвсем спокойно би могла обаче да виси около някакви си детски колички и да пренебрегне миличкия ми Шан заради тях. Тия стари прислужнички са все едни и същи, просто си губят ума, като видят бебе! Не, сигурна съм, че тя няма абсолютно нищо общо с цялата история.

— Изглежда е така — съгласи се Поаро. — Но в подобен случай, когато кучето е изчезнало в нейно присъствие, човек трябва да се увери в нейната почтеност. От дълго време ли е при вас?

— Почти година. Имах отлични препоръки за нея. Тя е работила при възрастната лейди Хартингфийлд до смъртта й, струва ми се около десет години. После се грижила за сакатата си сестра. Наистина е много добро създание, но както вече споменах — пълна глупачка.

В този момент влезе Ейми Карнаби, задъхана още повече, носейки отрязаната кучешка каишка, която подаде на Поаро с безкрайна тържественост, като го гледаше с очакване и надежда.

— Ще я задържа — рече той и също толкова тържествено я постави в джоба си. Двете жени въздъхнаха с облекчение. Очевидно бе сторил точно това, което се очакваше от него.

III.

Еркюл Поаро имаше навика да не оставя нищо непроверено.

Макар на пръв поглед Ейми Карнаби да изглеждаше доста глупавичка и ограничена, Поаро въпреки всичко успя да разпита доста сдържаната племенница на покойната лейди Хартингфийлд.

— Ейми Карнаби? — рече мис Малтравърс. — Разбира се, че си я спомням добре. Тя беше много добра жена и угаждаше във всичко на леля Джулия. Много привързана към кучета и чудесно четеше на глас. Беше тактична и никога не противоречеше на сакатата ми леля. Какво й се е случило? Надявам се да не е в беда. Преди година й написах препоръка за някоя си лейди… името и започваше с „Х“…

Поаро побърза да обясни, че мис Карнаби още е на работа там. Той спомена, че посещението му е свързано с някакъв проблем около загубено куче.

— Ейми Карнаби е много привързана към кучетата. Леля имаше пекинез. Завеща го на мис Карнаби и когато почина, компаньонката й се грижеше всеотдайно за него. Предполагам, че й е било много трудно да приеме смъртта му. О, да, тя беше много жалостива. Разбира се, не може да се каже, че беше особено интелигентна.

Еркюл Поаро се съгласи, че наистина това не е най-точното определение за нея.

Следващата му стъпка бе да открие пазача на парка, с когото мис Карнаби бе разговаряла в съдбовния следобед. Това се оказа твърде лесно. Човекът си спомни за въпросния инцидент.

— Жена на средна възраст, доста набита, нищо особено. Беше загубила пекинеза си. Добре я познавам на външен вид. Идва почти всеки следобед с кучето си. И тогава я видях как идва с него. Беше много разтревожена, когато го загуби. Дойде при мен тичешком и ме попита дали не съм видял някой да носи пекинез! Е, представете си! Мога да ви кажа, че парковете са пълни с всякакви кучета — териери, пекинези, немски овчарки и дори руски хрътки. Всякакви видове. Едва ли бих обърнал специално внимание на един пекинез.

Еркюл Поаро замислено поклати глава.

Тръгна към Блумсбъри Роуд Скуеър, номер 38.

Номерата 38, 39 и 40 бяха обединени под общия надпис „Частен хотел «Балаклава»“. Поаро се изкачи по стълбите и отвори вратата. Вътре цареше униние, носеше се миризма на готвено зеле и тънко ухание на пушена риба за закуска. От лявата му страна бе разположена махагонова маса, върху която бе поставена саксия с тъжно клюмнала хризантема. Над масата имаше обвита в зелено кадифе полица, където бяха натъпкани писма. За известно време Поаро се загледа замислено в нея. След това отвори вратата, намираща се от дясната му страна. Тя водеше към салон с малки масички и няколко фотьойла, покрити с кретон в неприятен десен. Три възрастни дами и един недоброжелателно изглеждащ стар джентълмен го премериха със злобни погледи. Еркюл Поаро се изчерви и излезе. Продължи по коридора, докато стигна до някакво стълбище. Вдясно коридорът се разклоняваше към нещо, което вероятно беше трапезарията.

В разклонението се виждаше врата с надпис: „Кабинет“.

Поаро почука. След като никой не отговори, мъжът отвори вратата и надникна. В стаята бе разположено голямо бюро, покрито с документи, но нямаше никой. Поаро излезе и затвори вратата след себе си. Отправи се към трапезарията.

Печално момиче сновеше с кошница вилици и ножове, очевидно подготвяйки масите.

— Извинете, бих искал да се срещна с управителката.

Момичето го изгледа апатично и отвърна:

— Не зная къде е.

— В кабинета няма никой — рече Поаро.

— Ами, нямам никаква представа къде би могла да бъде.

— Вероятно — продължи Поаро спокойно и настоятелно, — бихте могли да я намерите?

Момичето въздъхна. Работният й ден бе достатъчно безрадостен, така че това ново бреме едва ли можеше да го вгорчи повече. Тя тъжно каза:

— Ами, ще видя какво бих могла да направя.

Поаро й благодари и отново отиде в салона, като не се осмели да срещне злобните погледи на присъстващите. В момента, в който шумолене и аромат на девънширски виолетки обяви идването на управителката, мъжът се бе втренчил в обвитата със зелено кадифе полица за писма.

Мисис Харт беше самата любезност.

— Много съжалявам, че не бях в кабинета си — възкликна тя. — Вероятно желаете да наемете стаи?

— Не съвсем — промърмори Еркюл Поаро. — Бих искал да зная дали един мой приятел е отсядал тук. Капитан Къртис.

— Къртис — възкликна мисис Харт. — Капитан Къртис? Къде съм чувала подобно име?

Поаро не й помогна да си спомни. Тя поклати объркано глава.

— Значи тук не е отсядал капитан Къртис? — подхвърли мъжът.

— Ами, поне не наскоро. И въпреки това, името ми звучи познато. Бихте ли могли да ми го опишете?

— Затруднявате ме — отвърна Поаро и продължи: — Предполагам, понякога тук пристигат писма за хора, които не са отседнали в момента в хотела?

— Разбира се, случват се подобни неща.

— Какво правите с подобни писма?

— Пазим ги известно време. Разбирате ли, обикновено това означава, че въпросният човек се очаква да пристигне скоро. Разбира се, в случай че писмата или колетите, не бъдат потърсени дълго време, ги връщаме в пощата.

Еркюл Поаро кимна замислено.

— Разбирам. Виждате ли, бях изпратил писмо на моя приятел на този адрес.

Лицето на мисис Харт се проясни.

— Това обяснява нещата. Сигурно съм видяла името на някой от пликовете. Но тук наистина живеят или просто отсядат много бивши военни. Нека да проверим.

Тя надникна в преградките на полицата.

— Няма го там — рече Еркюл Поаро.

— Сигурно е било върнато на пощальона. Наистина съжалявам. Надявам се да не е нещо важно?

— Не. Всъщност не.

Докато вървеше към вратата, мисис Харт го последва, обгърната от силното ухание на теменужки.

— В случай че приятелят ви се върне…

— Малко е вероятно. Може би аз съм се объркал…

— Нашите цени — каза мисис Харт, — са съвсем скромни. Кафето след вечеря влиза в цената. Иска ми се да видите някои от нашите стаи…

Еркюл Поаро едва се измъкна.

IV.

В сравнение с гостната на лейди Хогин, приемната на мисис Самюелсън беше по-голяма, по-претрупана и още по-задушна заради централното отопление. Еркюл Поаро едва си проправяше път между позлатените ръбове на масите и многото статуетки.

Мисис Самюелсън беше по-едра от лейди Хогин и косата й бе изрусена с перхидрол. Пекинезът й се наричаше Нанки Пу. Изцъклените очи на кучето нагло гледаха Поаро. Компаньонката, мис Кебъл, за разлика от мис Карнаби, бе кльощава, но също толкова приказлива и задъхваща се. Тя пък носеше вина за изчезването на Нанки Пу.

— Наистина, мистър Поаро, беше толкова невероятно. Просто стана за секунди. Бяхме пред магазина „Хародс“. Една бавачка ме попита колко е часът… А бебенцето беше толкова хубавичко! Такова сладко дребосъче с пухкави бузки. Казват, че децата в Лондон изглеждали нездрави, но съм сигурна…

— Елън! — прекъсна я мисис Самюелсън.

Мис Кебъл се изчерви, заекна и замълча.

Мисис Самюелсън отбеляза кисело:

— И докато мис Кебъл се надвесвала над някаква бебешка количка, което изобщо не й влиза в работата, този отвратителен злодей прерязал каишката и изчезнал заедно с Нанки Пу.

Мис Кебъл почти проплака:

— Всичко стана просто за миг. Когато се огледах, миличкият Нанки Пу вече го нямаше. Само прерязаната каишка висеше в ръката ми. Може би искате да я видите, мистър Поаро?

— Няма нужда — побърза да отвърне Поаро. Не възнамеряваше да прави колекция от отрязани кучешки каишки. — Да разбирам ли — продължи той, — че скоро след това сте получили писмо?

Историята по-нататък се развиваше абсолютно по същия начин. Писмо, заплахи към ушите и опашката на Нанки Пу. Само две неща бяха различни. Парите — триста лири и адреса, на който са били изпратени — капитан Блекли, хотел „Харингтън“, Колнмел Гардънс, номер 76, Кенсингтън.

Мисис Самюелсън продължи:

— След като върнаха Нанки Пу, самата аз отидох да видя това място. Все пак триста лири са си триста лири.

— Разбира се.

— Първото нещо, което видях, беше моето писмо, заедно с парите да седи на една полица в приемната. Докато чаках собственичката, бързо го пъхнах в чантата си. За жалост…

Поаро довърши:

— За жалост, когато сте го отворили, сте открили, че вътре има само листчета хартия.

— Как познахте? — попита мисис Самюелсън със страхопочитание.

Поаро сви рамене.

— Очевидно, мадам, крадецът е взел парите, преди да върне кучето. После е заменил парите с листове хартия и е върнал писмото на същото място, така че липсата да не бъде забелязана.

— Оказа се, че никой на име капитан Блекли, не е отсядал в този хотел.

Поаро се усмихна.

— Съпругът ми, разбира се, беше безкрайно раздразнен от цялата тази история. Всъщност беше бесен!

— Вие значи не сте се посъветвали със съпруга си, преди да изпратите парите? — предпазливо подхвърли Поаро.

— Не, разбира се — решително отвърна мисис Самюелсън.

Поаро я погледна въпросително. Дамата обясни:

— Не бих могла да рискувам дори за момент. Мъжете стават толкова особени, когато нещата опират до пари. Джейкъб щеше да настоява да се обадим на полицията. Не исках да рискувам с подобно нещо. Миличкият ми, беден Нанки Пу. Можеше всичко да му се случи! Разбира се, после се наложи да кажа на съпруга си, защото трябваше някак да му обясня защо съм изтеглила толкова много пари от банката.

— Разбира се, разбира се.

— Никога не го бях виждала толкова ядосан. Мъжете — добави мисис Самюелсън, докато подръпваше прекрасната си огърлицата и нервно превърташе пръстените си — мислят единствено за пари.

V.

Еркюл Поаро се качи с асансьора до кантората на сър Джоузеф Хогин. Помоли да предадат визитката му. Казаха, че сър Хогин е зает в момента, но след малко ще го приеме. Най-сетне една самоуверена блондинка важно се изниза от кабинета, носейки множество документи. На излизане тя хвърли презрителен поглед към дребничкия, старомодно облечен мъж.

Сър Джоузеф се беше настанил зад огромното си махагоново бюро. По брадичката му имаше следи от червило.

— Е, мистър Поаро. Седнете. Имате ли някакви новини за мен?

— Цялата работа се оказа съвсем проста — отговори Поаро. — Във всеки един от случаите парите са били изпращани по онези частни хотели, където няма портиер или пиколо. Там много хора идват и си отиват непрекъснато. Сред тях и голям брой бивши военни. Няма нищо по-лесно от това да се влезе, да се вземе писмото или да се подменят парите с хартия. Следователно във всеки един от случаите изведнъж се стига до задънена улица.

— Значи нямате представа кой може да е този приятел?

— Представа? Всъщност вече имам няколко идеи. Три-четири дни ще ми бъдат необходими, за да ги проверя.

Сър Джоузеф го изгледа с любопитство.

— Добре свършена работа. И когато вече разполагате с нещо…

— Ще ви го съобщя в дома ви.

— Ако успеете да доведете докрай случая, това ще бъде един сериозен успех.

— И дума не може да става за неуспех. Еркюл Поаро никога не се проваля.

Сър Джоузеф Хогин погледна дребничкия мъж и се усмихна саркастично.

— Твърде уверен сте в себе си?

— Не без основание.

— О, да — рече сър Джоузеф и се облегна назад в стола си. — Но пилците се броят наесен.

VI.

Еркюл Поаро седеше пред електрическия си радиатор с чувство на задоволство от правилните му геометрически очертания и даваше напътствия на камериера си, който бе още и главен негов помощник.

— Разбираш ли ме, Джорджис?

— Напълно, сър.

— Най-вероятно да е апартамент или мезонет. Със сигурност се намира в рамките на определена област. На юг от парка, на изток от църквата в Кенсингтън, на запад от Найтсбридж Баракс и на север от Фулъм Роуд.

— Напълно ясно, сър.

— Малък, но любопитен случай — промърмори Поаро. — Проявен е съвсем очевиден организаторски дар. И, разбира се, налице е невидимото присъствие, ако бих могъл така да се изразя, на самия немейски лъв. Да, интересно малко случайче. Много ми се искаше да съм по-добре настроен към клиента си, но за жалост той твърде много прилича на един производител на сапун от Лиеж, който отрови съпругата си, за да се ожени за русокосата си секретарка. Един от случаите донесли ми първите успехи.

Джорджис поклати глава и добави мрачно:

— За не малко беди са виновни тези блондинки, сър.

VII.

Три дни по-късно безценният Джордж каза:

— Това е адресът, сър.

Еркюл Поаро взе подадения му лист хартия.

— Чудесно, скъпи ми Джорджис. И в кои дни от седмицата?

— Четвъртък, сър.

— Четвъртък. И днес, за наш късмет, е точно четвъртък. Изобщо не трябва да губим време.

Двайсет минути по-късно, Еркюл Поаро се изкачваше по стълбището на доста неприветлива сграда, намираща се в малка пресечка на една от по-главните улици. Общежитието „Рошолм“ заемаше третия и последния етаж. Нямаше асансьор. Поаро се промъкваше, описвайки кръгове по тясната вита стълба.

Той спря да си поеме въздух на най-горния етаж и откъм вратата с номер десет внезапно се раздаде кучешки лай.

Еркюл Поаро поклати глава и се усмихна. Натисна звънеца на номер десет.

Лаенето се усили, към вратата приближиха стъпки и тя се отвори…

— Може ли да вляза? — попита Еркюл Поаро и пристъпи напред, без да дочака отговор.

Влезе през отворената врата на дневната, която се намираше вдясно. Мис Карнаби го последва, вървейки като в сън.

Стаята беше малка и доста претъпкана. Сред мебелите едва се забелязваше възрастна дама, полегнала на канапе близо до газова печка. В момента, в който Поаро влезе, от канапето скочи един пекинез и излая няколко пъти рязко и недоверчиво.

— Аха — каза Поаро, — ето го и главният герой. Моите почитания, малък приятелю. Той се наведе и протегна ръката си. Кучето я помириса, а интелигентните му очи се бяха вторачили в лицето на Поаро.

Мис Карнаби прошепна едва-едва:

— Значи сте разбрали?

Еркюл Поаро кимна.

— Да, знам — каза той и погледна жената на канапето. — Вероятно сестра ви?

Мис Карнаби отвърна машинално:

— Да, Емили, това… това е мосю Поаро.

Емили Карнаби изпъшка:

— О!

— Август… — извика Ейми Карнаби.

Пекинезът погледна към нея, помаха с опашка, после възобнови проучванията върху ръката на Поаро. Отново помаха с опашка.

Поаро внимателно взе кучето, седна и го сложи на коленете си.

— И така, залових немейския лъв — рече той. — Задачата ми е изпълнена.

— Наистина ли знаете всичко? — попита Ейми Карнаби.

— Така мисля — кимна Поаро. — Вие сте организирали цялата работа с помощта на Август. Извели сте кучето на господарката си за обичайната му разходка, довели сте го тук и сте отишли в парка с Август. Пазачът в парка ви е видял както обикновено да водите пекинез. Гувернантката, ако изобщо някога успеем да я намерим, също щеше да потвърди, че сте били с пекинеза, докато сте разговаряли с нея. Говорейки, сте прерязали каишката на Август, който, както сте го обучили, веднага се е измъкнал и е поел по обратния път насам. Няколко минути по-късно сте вдигнали тревога за изчезването на кучето.

Настъпи тишина. След малко мис Карнаби се съвзе и рече с достойнство:

— Да. Всичко беше точно така. Аз… аз няма какво да добавя.

Сакатата жена на канапето тихичко заплака.

— Съвсем нищо ли, мадмоазел? — попита Поаро.

— Нищо. Откраднах и сега съм разкрита — отвърна жената.

— Няма ли да кажете нищо в своя защита?

Внезапно лека руменина изби по бледите страни на Ейми Карнаби.

— Аз… не съжалявам за стореното — рече тя. — Струва ми се, вие сте добър човек, мистър Поаро, и може би ще ме разберете. Толкова много се страхувах.

— Страхували сте се?

— Да, предполагам, че е трудно за един джентълмен да го разбере. Виждате ли, аз изобщо не съм умна жена, невежа съм и остарявам. Просто съм ужасена от това, което ме очаква. Не успях да спестя нищо и как бих могла, когато трябваше да се грижа за Емили? Така колкото по-стара ставам и по-некомпетентна, скоро никой няма да ме иска. Ще търсят някой млад и сръчен. Познавам толкова много хора в моето положение. Никой не те иска и трябва да живееш в стая без отопление и да стоиш гладен. В крайна сметка не можеш да си платиш дори наема… Има и някакви институции, към които можеш да се обърнеш, но до тях не се стига лесно. Необходимо е да имаш влиятелни приятели, а аз нямам. Има толкова много такива като мен, невежи, ненужни жени, които нищо добро не ги чака, само страх… — Гласът й потрепери. — И така, бяхме се събрали няколко такива жени и тогава на мен ми хрумна тази идея. Всъщност сетих се, защото Август беше край мен. Нали знаете, за повечето хора пекинезите си приличат като две капки вода, подобно на китайците. Това обаче съвсем не е вярно. Нито един човек, който ги познава, не би могъл да обърка Август с Нанки Пу, Шан Тън или друг пекинез. Той е много по-интелигентен и много по-красив, но както споменах, повечето хора си мислят, че пекинезът си е пекинез и толкова. Освен това Август ме наведе на мисълта, че много от богатите жени имат пекинези.

— Ще да е било доста доходно изнудване! — подхвърли Поаро с усмивка. — Колко сте във вашата групичка? Или по-правилно е да попитам, колко често сте провеждали операцията успешно?

— Шан Тън беше шестнайсетият — отвърна мис Карнаби.

— Поздравявам ви. Организацията ви изглежда наистина е била отлична.

— Ейми винаги е била добра организаторка — обади се Емили Карнаби. — Баща ни, пастор на Келингтън в Есекс, винаги казваше, че Ейми има голям талант да подрежда нещата. Тя винаги отговаряше за събиранията, благотворителните базари и други подобни неща.

— Съгласен съм — рече с лек поклон Поаро. — Като престъпник, вие, мадмоазел, сте сред най-висшата класа.

— Престъпник. О, Боже, сигурно съм такава — заплака Ейми Карнаби. — Но… но никога не се бях чувствала така.

— Как се чувствахте?

— Разбира се, съвършено прав сте. Престъпих закона. Но… знаете ли… как да ви обясня… Почти всички жени, които ни наемат, са груби и неприятни. Лейди Хогин например изобщо не я е грижа как се държи с мен. Онзи ден например каза, че тоникът й има неприятен вкус и ме обвини, че аз съм го развалила. — Мис Карнаби се изчерви. — Наистина е много неприятно. А това, че не можеш да отговориш нищо, прави преживяването още по-мъчително, ако разбирате какво имам предвид.

— Да, разбирам — отвърна Поаро.

— Също така е много неприятно да видиш как се пилеят толкова пари на вятъра. Пък и сър Джоузеф понякога разказва каква финансова операция е замислил. Макар да съм глупава жена и да не разбирам нищо от финанси, напълно съм уверена, че тези работи са безчестни. Така че, мистър Поаро, всичко това ме разстройваше и имах чувството, че да се вземат малко пари от тези хора, на които всъщност не им трябват и не са ги добили по съвсем честен път, изобщо не е нещо лошо.

— Един модерен Робин Худ! — промърмори Поаро. — Кажете, мис Карнаби, някога налагало ли се е да изпълните заплахите в писмата си?

— Заплахи?

— Налагало ли ви се е някога да осакатявате животинките по посочения начин?

Мис Карнаби го погледна ужасена.

— Разбира се, не съм си и помисляла да сторя подобно нещо! Това просто внасяше малко артистична жилка.

— Много артистична. И добре е вършила работа.

— Аз, разбира се, знаех, че ще свърши работа. Просто знам как бих се чувствала аз, ако подобно нещо се случеше с Август и, разбира се, трябваше да съм сигурна, че тези жени няма да кажат на съпрузите си, докато всичко не свърши. Всеки път планът работеше без засечки. В девет от десет случая, компаньонката трябваше да изпрати плика с парите. Ние обикновено го отваряхме, изваждахме банкнотите и ги заменяхме с хартия. Веднъж или два пъти се случи самите дами да изпратят плика. Тогава, разбира се, компаньонката се налагаше да отиде в хотела и да вземе писмото от полицата. Но и това беше съвсем лесно.

— А номера с гувернантките? Винаги ли се намесваше някоя гувернантка в историята?

— Разбирате ли, мистър Поаро, старите прислужнички са известни с глупавата си сантименталност към бебетата. Така че изглеждаше съвсем естествено да се залисат по някое бебе и да не забележат нищо.

— Вие сте чудесен психолог, майстор сте в организацията, а също сте и чудесна актриса — въздъхна Поаро. — Представлението, което изнесохте, докато разпитвах лейди Хогин оня ден, беше безупречно. Никога не се подценявайте, мис Карнаби. Може би сте невежа жена, както се изразихте, но интелигентността и смелостта ви са несъмнени.

— И все пак бях разкрита, мосю Поаро — вяло се усмихна жената.

— Само защото аз водех разследването. Беше неизбежно! След като разпитах мисис Самюелсън, разбрах, че отвличането на Шан Тън е свързано с цяла поредица подобни отвличания. Знаех, че са ви завещали пекинез и че имате саката сестра. Само трябваше да инструктирам безценния си помощник да търси малка квартира в определен район, която се обитава от саката дама, собственичка на пекинез. Добавих също, че трябва да има сестра, която я посещава веднъж седмично през почивния си ден. Беше съвсем просто.

— Бяхте много мил — рече Ейми Карнаби. — Това ме кара да ви помоля за една услуга. Знам, че не бих могла да избегна наказанието за постъпките си. Предполагам, че ще ме изпратят в затвора. Но, мосю Поаро, ако е възможно, бих искала да избегна част от публичността. Би било голям шок за Емили и за онези, които ни познават отдавна. Предполагам, че не бих могла да вляза в затвора под чуждо име? Или това е твърде голяма молба?

— Смятам, че бих могъл да направя и повече от това — отвърна Поаро. — Но бих искал първо да се уверя в нещо. Това изнудване трябва да спре. Не трябва да има повече изчезнали кучета. Край на всичко!

— Да! О, да!

— Също и парите, които сте измъкнали от лейди Хогин, трябва да бъдат върнати.

Ейми Карнаби прекоси стаята, отвори чекмеджето на бюрото и се върна с плик, пълен с банкноти, които подаде на Поаро.

— Днес щях да ги внеса в общия фонд.

Поаро взе банкнотите, преброи ги и се изправи.

— Мисля, че е възможно, мис Карнаби, да накарам сър Джоузеф да се откаже от съдебно преследване.

— О, мосю Поаро!

Ейми Карнаби сключи ръце. Емили възкликна от радост. Август излая и замаха с опашка.

— Що се отнася до теб, mon ami1 — обърна се Поаро към кучето, — искам да ми подариш нещо. Нуждая се от твоята незабележимост. Във всичките случаи, никой не е заподозрял дори за момент, че има намесено второ куче. Август притежава невидимата лъвска кожа.

— Разбира се, мосю Поаро. Според легендата, някога пекинезите са били лъвове. И все още носят лъвски сърца!

— Предполагам, че Август е кучето, което ви е завещала лейди Хартингфийлд и за което се знае, че е умряло? Не се ли безпокоите, когато трябва да се връща сам, пресичайки движението?

— О, не, мосю Поаро. Август е свикнал с движението. Обучила съм го много внимателно. Той дори разбира кога улицата е еднопосочна.

— В такъв случай — пошегува се Еркюл Поаро, — той превъзхожда по ум повечето човешки същества!

VIII.

Сър Джоузеф прие Еркюл Поаро в кабинета в дома си.

— Е, мистър Поаро? Оправдаха ли се хвалбите ви? — попита той.

— Първо ми отговорете на един въпрос — започна Поаро и седна. — Знам кой е престъпникът и мисля, че имам достатъчно доказателства, за да бъде осъден. Но в подобен случай се съмнявам, че изобщо някога ще успеете да си върнете парите.

— Да не си получа парите? — сър Джоузеф пребледня.

— Аз не съм полицай — продължи Поаро. — Действам единствено според вашите интереси. Струва ми се, че бих могъл да възстановя парите ви, в случай че не бъде предприето по-нататъшно преследване.

— Така ли? — възкликна сър Джоузеф. — Тогава си заслужава да помисля.

— Вие сте единственият, който би могъл да вземе решение. Ако стриктно следваме правилата, общественият интерес изисква вие да предприемете по-нататъшни действия. Повечето хора биха постъпили така.

— Обзалагам се, че точно така ще постъпят — каза рязко сър Джоузеф. — Но не техните пари ще изчезнат завинаги. Ако има нещо, което мразя, то е да бъда измамен. На никой, който ме е измамил, не му се е разминало.

— Тогава какво решавате?

Сър Джоузеф удари с юмрук по масата.

— Ще взема парите! Никой няма да може да каже, че е успял да измъкне двеста лири от мен.

Еркюл Поаро стана, отиде до бюрото, написа чек за двеста лири и го подаде на сър Джоузеф.

— Дявол да го вземе! Кой, по дяволите, е този човек?

Поаро поклати глава.

— Ако приемете парите, не трябва да задавате повече въпроси.

Сър Джоузеф прегъна чека и го прибра в джоба си.

— Жалко. Но парите са по-важни. Колко ви дължа, мистър Поаро?

— Няма да искам много. Както казах, това е много маловажен случай. — Той направи пауза и добави: — Напоследък, почти всички случаи, с които се занимавам, са убийства…

Сър Джоузеф леко се сепна.

— Сигурно е интересно? — попита той.

— Понякога. Странно е, че вие ми напомняте за един от първите ми случаи в Белгия, преди много години. Външно обвиняемият много приличаше на вас. Той беше богат производител на сапуни. Отрови жена си, за да се ожени за русокосата си секретарка… Да, наистина приликата е забележителна…

Лек стон се изтръгна от устните на сър Джоузеф. Бяха придобили странно синкав цвят. Лицето му бе пребледняло. Той се отпусна на стола си. Пъхна трепереща ръка в джоба си. Извади чека и го скъса на парчета.

— С това е свършено, край. Смятайте парите за възнаграждение.

— Но, сър Джоузеф, хонорарът ми нямаше да бъде толкова висок.

— Всичко е наред. Задръжте ги.

— Ще ги изпратя за благотворителни цели.

— Пратете ги, където желаете, по дяволите.

Поаро се наклони напред и каза:

— Струва ми се, не е необходимо да споменавам, че човек във вашето положение трябва да бъде крайно внимателен.

Сър Джоузеф прошепна едва-едва:

— Не се безпокойте. Ще бъда изключително внимателен.

Еркюл Поаро излезе от къщата. Докато слизаше по стълбите, си каза:

— И така, аз бях изключителен.

IX.

Лейди Хогин подхвърли на съпруга си:

— Странно, тоникът има съвсем различен вкус. Вече не горчи така. Чудя се защо?

Сър Джоузеф изломоти:

— Аптекари. Небрежни хора. Всеки път правят нещата различно.

— Предполагам, че е от това — несигурно рече лейди Хогин.

— Разбира се, че е от това. Какво друго би могло да бъде?

— Човекът направи ли нещо около Шан Тън?

— Да. Върна ми парите.

— Кой е бил?

— Не ми каза. Много потаен човек е този Еркюл Поаро. Но не трябва да се тревожиш.

— Странен дребосък е той, нали?

Сър Джоузеф леко потръпна и хвърли поглед встрани и нагоре, все едно чувстваше присъствието на Поаро зад дясното си рамо. Разбираше, че това усещане никога не ще го напусне.

— Ужасно хитър е този дявол! — отбеляза той.

После тайно си помисли: „Грета да върви по дяволите! Нямам намерение да рискувам главата си, за която и да било платинена блондинка!“

X.

— О!

Ейми Карнаби се бе втренчила недоверчиво в чека от двеста лири.

— Емили! Емили! — извика тя. — Чуй това.

— Ейми — обади се сестра й, — ти имаше невероятен късмет. Само си помисли къде можеше да бъдеш сега.

— Уормуд Скръбс или Холоуей? — прошепна Ейми Карнаби. — Но вече всичко свърши, нали така, Август? Няма вече да ходиш в парка с мама или приятели на мама, няма да носим и малките ножички. — Тя въздъхна с копнеж. — Скъпи Август! Много жалко. Толкова е умен… Човек може да го научи на всичко…