Подвизите на Еркюл

I.

— Ситуацията е много деликатна, мосю Поаро.

Лека усмивка пробяга по устните на Еркюл Поаро. Той за малко не отговори: „Тя винаги си е такава.“

Наместо това се овладя и си придаде изражение на свещеник, който слуша изповед.

Сър Джордж Конуей продължи тържествено. Фразите се лееха от устата му — особено деликатното положение на правителството, интересите на обществото, сплотеността на партията, необходимостта да се излезе в обединен фронт, силата на пресата, добруването на страната…

Всичко това звучеше добре, но не означаваше нищо. Еркюл Поаро почувства онова познато напрежение в челюстите, когато на някой му се иска да се прозее, но доброто възпитание не му позволява. Той бе изпитвал подобно усещане и когато му се бе случвало да чете парламентарните дебати. Но тогава не му се бе налагало да потиска прозевките си.

Той се въоръжи с търпение, за да издържи стоически. В същото време изпитваше симпатия към сър Джордж Конуей. Очевидно човекът искаше да му каже нещо, но също толкова очевидно бе загубил способността си да се изразява. Думите за него се бяха превърнали в инструмент за завоалиране на фактите, а не за изясняването им. Той беше виртуоз в използването на така наречените „полезни“ фрази, които не дразнят ухото и са напълно лишени от смисъл.

Думите се нижеха, а лицето на горкия сър Джордж съвсем беше почервеняло. Той хвърли отчаян поглед към човека, седнал на другия край на масата. Едуард Ферие рече:

— Добре, сър Джордж. Ще му обясня.

Еркюл Поаро премести поглед от държавния секретар към премиер-министъра. Проявяваше голямо любопитство към Едуард Ферие. Този интерес беше събуден от случайна фраза, изречена от един възрастен мъж на осемдесет и две години. След като се справи с някакъв проблем с химическо вещество в процес за убийство, професор Фъргюс Маклиъд се отдаде за известно време на политиката. При оттеглянето на известния и обичан Джон Хамет (сега лорд Конуърди), неговият зет, Едуард Ферие, беше поканен да сформира кабинет. Както става при политиците, той беше млад човек, под петдесетте. Професор Маклиъд беше казал: „Някога Ферие беше мой студент. Той е свестен човек.“

Това беше всичко, но за Еркюл Поаро не беше малко. Когато Маклиъд наречеше някого така, това беше доказателство за неговия характер и пред подобно определение общественото отношение или ентусиазмът в пресата бледнееха.

Наистина в този случай съвпадаше и с обществения отглас. На Едуард Ферие се гледаше точно като на свестен човек и само толкова не гениален, не велик, не особено изкусен оратор, не и човек с дълбоки познания. Той беше точно на мястото си, човек, носещ традицията в себе си, женен за дъщерята на Джон Хамет, дясна ръка на Джон Хамет и човек, за когото се знаеше, че ще управлява страната в традиционния стил на Джон Хамет.

Причината бе, че Джон Хамет беше особено скъп на народа и пресата на Англия. Той въплъщаваше всички достойнства, които англичаните ценяха. Хората казваха за него: „Можеш да почувстваш, че Хамет е почтен.“ Разказваха се анекдоти за обикновения му домашен бит, за любовта му към градинарството. Известността на типичния му шлифер граничеше с лулата на Болдуин и чадъра на Чембърлейн. Той не го сваляше от себе си, макар времето да беше оставило своя отпечатък върху него. Този шлифер беше символ на английския климат, на благоразумната предпазливост на англичаните и тяхната привързаност към традиционните ценности. Освен това Джон Хамет беше добър оратор със своята типична английска прямота. Речите, които той произнасяше тихо и сериозно, съдържаха онези сантиментални клишета, които са дълбоко запечатани във всяко английско сърце. Чужденците понякога го критикуваха едновременно като лицемер и непоносимо благороден. В ни най-малка степен Джон Хамет нямаше нищо против да бъде наричан благороден по честен, укорителен начин, по университетски маниер.

Освен всичко това той беше приятен мъж — едър, представителен, със светла коса и яркосини очи. Майка му беше датчанка, а самия той дълги години бе изпълнявал длъжността лорд на Адмиралтейството. Всичко това бе допринесло за прякора му — Викинга. Най-накрая, когато по здравословни причини се наложи да напусне поста си, в страната се почувства силно безпокойство. Кой ще го наследи? Лорд Чарлз Делфийлд? (Твърде ярък, а Англия не се нуждаеше от ярки личности.) Ивън Уайтлър? (Умен, но изглежда малко безскрупулен.) Джон Потър? (Типът политик, на който би му допаднало да бъде диктатор, но благодарим, в тази страна нямаме нужда от диктатори.) Така че когато скромният Едуард Ферие зае поста си, се чу всеобща въздишка на облекчение. Ферие беше най-подходящият. Той беше обучен от Стареца, беше се оженил и за дъщеря му. Както се казва често в Англия, Ферие ще „продължи пътя“.

Еркюл Поаро огледа този мълчалив мургав мъж с приятен нисък глас. Изглеждаше уморен.

— Вероятно, мосю Поаро, вие сте запознати със седмичника „Рентгенов поглед“ — попита Едуард Ферие.

— Хвърлял съм по някой поглед — призна Поаро и леко се изчерви.

— Значи в една или друга степен ви е известно какво съдържа той — продължи премиерът. — Полуклеветнически материали. Хапливи статии, намекващи за сензационни разкрития. Някои от тях са верни, някои безобидни, но всичко е сервирано твърде пикантно. Понякога… — Той замълча, сетне добави с леко променен глас: — Понякога и нещо повече.

Еркюл Поаро не каза нищо и Ферие продължи:

— От две седмици се появяват намеци за наближаващи разкрития на грандиозен скандал във „висшите политически кръгове“. „Невероятни разкрития за корупция и спекулации.“

— Познат номер — сви рамене Еркюл Поаро. — Когато се появят истинските разкрития, жадните за сензации остават ужасно разочаровани.

— В този случай няма да бъдат разочаровани — сухо заяви Ферие.

— Значи ви е известно за какви разкрития става дума? — попита Поаро.

— С доста големи подробности.

Едуард Ферие направи малка пауза и продължи. Внимателно и методично той изясни в общи линии историята, която не беше никак приятна. Обвинения в безсрамни задкулисни игри, фалшификация на акции, големи злоупотреби с партийни фондове. Обвиненията щяха да бъдат отправени към бившия премиер — Джон Хамет. Те го представяха като безсрамен негодник, измамник в нечувани мащаби, използвал служебното си положение за натрупване на огромно лично състояние.

Най-сетне тихият глас на премиер-министъра замлъкна. Държавният секретар изпъшка и развълнувано запелтечи:

— Това е чудовищно — чудовищно! Онзи приятел, Пери, който редактира този парцал, трябва да бъде застрелян!

— Тези, така наречени разкрития трябва да се появят в „Рентгенов поглед“? — попита Поаро.

— Да.

— Какво смятате да предприемете?

— Това са лични обвинения срещу Джон Хамет — бавно отвърна Ферие. — Той би могъл да съди вестника за клевета.

— А ще го направи ли?

— Не.

— Защо?

— Много е възможно „Рентгенов поглед“ да очаква точно това — обясни Ферие. — Вестникът ще стане невероятно популярен. Тяхната защита ще твърди, че е бил направен верен коментар на фактите и че самите факти са истински. Цялата история ще се разнищи и ще попадне в центъра на вниманието.

— Все пак, ако делото се обърне срещу тях, щетите, които ще понесат, ще бъдат огромни.

— Делото няма да се обърне срещу тях — твърдо рече Ферие.

— Защо?

— Наистина смятам… — започна уклончиво сър Джордж.

Но в този момент Едуард Ферие вече беше започнал да говори:

— Защото това, което смятат да напишат, е истина.

От гърдите на сър Джордж Конуей се изтръгна стон при тази непарламентарна откровеност. Той почти извика:

— Скъпи Едуард. Не можем да признаем, разбира се…

Само сянка от усмивка премина по умореното лице на Едуард Ферие.

— За съжаление, Джордж, има моменти, в които човек трябва да се придържа към голата истина — рече той. — И този е точно такъв.

— Нали разбирате, мосю Поаро, всичко това е строго поверително — възкликна сър Джордж. — Нито дума…

— Това е ясно на мосю Поаро — прекъсна го Ферие и бавно продължи: — Това, което може би не разбира, е следното: цялото бъдеще на народната партия е под въпрос. Джон Хамет, мосю Поаро, беше самата партия. За английския народ, той олицетворяваше всички ценности на тази партия. Той беше символ на Почтеност и Честност. Никой не ни е смятал за изключителни. Правили сме грешки. Но ние държахме на традицията да се полагат всички усилия и също държахме на изконната честност. Бедата е следната — човекът, който беше нашият лидер, Честният Човек на Народа, се оказва един от най-невероятните негодници на своето поколение.

Сър Джордж изпъшка отново.

— Вие нищо ли не знаехте за това? — попита Поаро.

По умореното лице на Ферие отново пробяга усмивка и той каза:

— Може да не повярвате, мосю Поаро, но като всеки друг, аз бях напълно подведен. Никога не успях да разбера странното резервирано отношение на жена ми към собствения й баща. Сега ми е ясно. Тя го е познавала твърде добре. — Той направи пауза, сетне продължи: — Когато истината започна да изплува, аз бях ужасен, скептично настроен. Настояхме за оставката на тъста ми, под претекст за лошо здравословно състояние и запретнахме ръкави да поразчистим мръсотията, ако мога така да се изразя.

— Авгиеви обори! — изохка сър Джордж.

Поаро трепна.

— Страхувам се, че тази задача ще се окаже прекалено херкулесовска за нас — обади се Ферие. — Станат ли тези факти публично достояние, ще има бурна реакция в цялата страна. Правителството ще падне. Ще бъдат насрочени общи избори и най-вероятно Евърхард и неговата партия да се върнат на власт. Известна ви е политиката на Евърхард.

— Лудост. Пълна лудост — изломоти сър Джордж.

— Евърхард е способен, но безразсъден, войнствен и напълно лишен от такт — мрачно продължи Ферие. — Поддръжниците му са глупави и непостоянни. На практика това ще бъде една диктатура.

Еркюл Поаро кимна.

— Само да можеше да се потулят нещата… — изсумтя сър Джордж.

Премиерът бавно поклати глава.

— Не вярвате ли, че е възможно да се потулят? — попита Поаро.

— Вие, мосю Поаро, сте последната ми надежда — каза Ферие. — Според мен нещата са неспасяеми, прекалено много хора знаят за тях, за да може успешно да се прикрият. Ако говорим откровено, единствените две възможности, които бихме могли да използваме — сила или подкупи — е малко вероятно да дадат резултат. Държавният секретар сравни нашите неприятности с почистването на Авгиевите обори. Всъщност необходима е не по-малка сила от тази на прииждаща река или освобождаването на други огромни природни сили, с една дума, необходимо е чудо.

— В действителност, необходим е Херкулес — каза Поаро, поклащайки глава с доволно изражение, сетне добави: — Запомнете, аз нося неговото име…

— Можете ли да правите чудеса, мосю Поаро? — попита Едуард Ферие.

— Нали затова сте ме извикали? Защото мислите, че мога?

— Така е… Разбирам, че ако е възможно спасение, то ще дойде по невероятен и нестандартен начин. — Той замълча за минута, преди да продължи: — Но, вероятно вие, мосю Поаро, имате етични съображения? Джон Хамет беше мошеник и легендата за него трябва да изчезне. Може ли да се изгради честност на нечисти основи? Нямам представа. Знам единствено, че бих искал да опитам. — Той се усмихна горчиво. — Политикът иска да запази службата си и както винаги от най-благородни намерения.

— Мосю, може би опитът в полицията не ми позволява да имам много високо мнение за политиците — рече Поаро и се изправи. — Ако Джон Хамет беше все още на своя пост, не бих си мръднал и пръста, дори малкия пръст. Но знам някои неща за вас. Един човек, който наистина е велик, един от най-великите учени и умове на нашето време сподели пред мен, че вие сте „свестен човек“. Ще направя каквото мога. — Той се поклони и напусна стаята.

— Ако това не е дяволски нагло… — избухна сър Джордж.

Едуард Ферие, който продължаваше да се усмихва, каза:

— Това беше комплимент.

II.

Докато слизаше по стълбите, Еркюл Поаро беше пресрещнат от висока светлокоса жена.

— Бихте ли дошли в дневната, мосю Поаро — помоли тя.

Той се поклони и я последва.

Жената затвори вратата, придвижи един стол за Поаро и му предложи цигара. Настани се срещу него и тихо каза:

— Току-що сте се видели със съпруга ми и той ви е разказал за баща ми.

Поаро внимателно се вгледа в нея. Срещу него седеше стройна жена, все още красива, а лицето й издаваше силен характер и интелигентност. Мисис Ферие беше популярна фигура. Като съпруга на премиера тя естествено беше доста известна, а като дъщеря на Джон Хамет още повече. Дагмар Ферие олицетворяваше английски идеал за женственост.

Тя беше предана съпруга, любяща майка и споделяше привързаността на съпруга си към спокойния живот сред природата. Интересуваше се само от онези аспекти на обществения живот, които по принцип се смятаха за сфери на дейност на жените. Обличаше се добре, но никога натрапчиво модерно. Посвещаваше голяма част от времето и усилията си на широкомащабна благотворителност и бе поставила началото на специални схеми за облекчаване положението на съпругите, чиито мъже бяха безработни. Беше високо ценена от цялата нация и представляваше безценна придобивка за партията.

— Вероятно много се безпокоите, мадам — рече Еркюл Поаро.

— О, да. Дори не бихте могли да си представите колко. От години се страхувам, че нещо ще се случи.

— Не сте ли имали представа какво всъщност е ставало?

— Не, ни най-малко — поклати глава тя. — Знаех, че баща ми не е такъв, за какъвто го мислеха всички. От дете съзнавах, че е позьор. — В гласа й се долавяше горчивина. — Задето се ожени за мен, Едуард ще загуби всичко.

— Имате ли врагове, мадам? — тихо попита Поаро.

Тя го погледна изненадана.

— Врагове? Не мисля.

— Струва ми се, че имате… — замислено продължи Поаро. — Имате ли кураж, мадам? Очаква ви голяма кампания, кампания срещу вас и вашия съпруг. Трябва да сте готова да се защитавате.

— Не става дума за мен. Само за Едуард!

— Двамата сте свързани. Не забравяйте, мадам, вие сте жената на императора.

Той забеляза как тя пребледня и се наклони напред.

— Какво се опитвате да ми кажете? — попита.

III.

Пърси Пери, редакторът на „Рентгенов поглед“, седеше зад бюрото си и пушеше. Той беше дребен човек с лице на невестулка.

— Ще им дадем мръсотийка, така — прозвуча мазният му глас. — Чудно, чудно! Уха!

Вторият по важност след него, млад мъж с очила, неспокойно попита:

— Не се ли притесняваш?

— Да използват сила? Не и те. Нямат кураж за това. А и не би им помогнало. Не и сега, когато сме го намислили по този начин. В страната, на континента и в Америка.

— Те вероятно са на тръни — отбеляза другият. — Няма ли да предприемат нещо?

— Ще изпратят някой да ни поговори красиво…

Телефонът иззвъня. Пърси Пери вдигна слушалката.

— Кой казвате? — попита. — Добре, пратете го горе. — Постави обратно слушалката и се ухили. — Пратили са оня тъп, надут белгийски пуяк. Сега ще се появи да изпълни каквото са му наредили. Интересува се дали ще сътрудничим.

Еркюл Поаро влезе. Беше облечен безупречно. Носеше бяла камелия в бутониерата си.

— Радвам се да се запознаем, мосю Поаро — рече Пърси Пери. — На път за кралските владения в Аскот? Не? Сгрешил съм значи.

— Поласкан съм — рече Поаро. — Надявам се да правя добро впечатление. По-важно е — погледът му невинно се плъзна по лицето на редактора и немарливото му облекло — човек да е надарен с някои качества от природата.

— За какво сте искали да ме видите? — попита рязко Пери.

Поаро се наведе напред, потупа го по коляното и каза с усмивка:

— Изнудване.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Дочух, едно птиченце ми каза, че имало случаи, когато сте се канили да публикувате определени компрометиращи материали във вашия, така да се каже, вестник на духа и тогава се е получавало приятно леко увеличение на банковата ви сметка. След това тези разкрития не са се появявали.

Пери поклати глава със задоволство.

— Разбирате ли, че заради този намек мога да ви съдя за клевета?

— Сигурен съм, че няма да се обидите — усмихна се уверено Поаро.

— Обиден съм! Що се отнася до изнудване, няма никакви доказателства да съм изнудвал някога, когото и да било.

— Не, не. Напълно съм сигурен в това. Не сте ме разбрали. Аз не ви заплашвах. Просто водех нещата към един прост въпрос. Колко?

— Не разбирам за какво говорите — каза Пърси Пери.

— Въпрос от национална важност, мосю Пери.

Двамата размениха многозначителни погледи.

— Аз съм реформатор, мосю Поаро — заяви Пери. — Искам да видя политическото поле чисто. Аз съм враг на корупцията. Знаете ли в какво състояние е политиката в тази страна? Нито повече, нито по-малко — Авгиеви обори.

— Чудесно! — възкликна Еркюл Поаро. — Вие също използвате това описание.

— Това, което е необходимо — продължи редакторът — за почистването на тези обори е великият пречистващ поток на общественото мнение.

— Възхищавам се на вашите чувства — рече Поаро. — Жалко, че нямате нужда от пари.

— Вижте, почакайте за сек… — припряно рече редакторът. — Не исках да кажа точно това…

Но Еркюл Поаро вече беше излязъл. Извинението му за подобно поведение беше, че не обича изнудвачите.

IV.

Евърит Дашуд, жизнерадостният млад мъж от екипа на „Бранч“, потупа Добронамерено Еркюл Поаро по гърба и каза:

— Има мръсотия и мръсотия, приятелю. Моята мръсотия е от чистите, това е всичко.

— Не смятам да поставям знак на равенство между вас и Пърси Пери.

— Проклет малък кръвопиец. Петно за професията. Всеки от нас му има зъб.

— По една случайност — каза Еркюл Поаро — в момента съм ангажиран по дребен случай за преодоляването на един политически скандал.

— Почистването на Авгиевите обори? — попита Дашуд. — Няма да се справиш, приятелю. Единственият начин да се направи това е да се отклони Темза и тя да отнесе Парламента.

— Циничен сте — отбеляза Поаро, поклащайки глава.

— Просто познавам света, това е всичко.

— Вие, струва ми се, сте човекът, когото търся. Имате авантюристична нагласа, притежавате вкус към необичайното.

— Следователно?

— Замислил съм малък план за действие. Ако съм прав, ще можем да разкрием грандиозен заговор. Ще бъде истинска сензация за вашия вестник.

— Става — бодро отвърна Дашуд.

— Отнася се до мръсен заговор срещу една жена.

— Още по-добре. Сексът винаги върви.

— Тогава седнете и слушайте.

V.

Хората вече говореха.

Литъл Уимплингтън, кръчма „Гъската“:

— Е, не мога да повярвам. Джон Хамет винаги е бил честен човек. Не като останалите политици.

— Така се говори за всички измамници, преди да ги заловят.

— Казват, че направил милиони от търговията с нефт в Арабските страни. Мошеническа работа.

— Всички са от един дол дренки. До един са мръсни мошеници.

— Евърхард няма да направи подобно нещо. Той е от старата школа.

— Хайде, все пак не мога да повярвам, че Джон Хамет е негодник. Не може да се вярва на всичко, което пишат вестниците.

— Съпругата на Ферие му е дъщеря. Прочетохте ли какво пише за нея?

Извадиха доста прелиствано копие на „Рентгенов поглед“:

Дочу се груб глас:

— Мисис Ферие не е такава. Жиголо? Това е някой от онези мазни южняци.

Друг глас му отговори:

— Никога не можеш да ги разбереш жените. Ако питаш мен, всички са откачени.

VI.

Хората говореха.

— Скъпи, за мен е ясно, че това е чистата истина. Наоми го научила от Пол, а той го научил от Анди. Тя е абсолютно покварена.

— Но тя изглеждаше толкова старомодна и почтена, откриваше базари.

— Просто камуфлаж, скъпи. Казват, че с нимфоманка. Искам да кажа, пише за всичко това в „Рентгенов поглед“. Е, не толкова открито, но се чете между редовете. Никога не можеш да разбереш как се добират до тези неща.

— Какво мислиш за политическите отсенки на скандала? Казват, че баща й злоупотребявал с партийни пари.

VII.

Хората говореха.

— Всъщност не ми се иска дори да си помисля за това, мисис Роджърс. Искам да кажа, че винаги съм смятала мисис Ферие за наистина свястна жена.

— Мислиш ли, че всички тези ужасни неща са истина?

— Както вече ти казах, не бих искала да мисля подобни работи за нея. Ето, тя откри един базар в Пълчестър през миналия юни. Бях толкова близо до нея, колкото съм близо сега до това канапе. Има толкова приятна усмивка.

— Да, но винаги съм казвала, че няма дим без огън.

— Ами да, така мисля и аз. О, Боже, вече не можеш да вярваш на никого!

VIII.

С бледо и напрегнато лице, Едуард Ферие се обърна към Поаро:

— Тези нападки срещу жена ми! Толкова цинични и долни! Ще съдя този долен боклук.

— Не ви съветвам да правите подобно нещо — рече Поаро.

— На тези мръсни лъжи трябва да се сложи край!

— Сигурен ли сте, че наистина са лъжи?

— Дявол да ви вземе, да!

— А какво казва жена ви? — попита Поаро.

За момент Ферие се обърка.

— Тя казва, че не трябва да обръщаме внимание… Но аз не мога. Всички говорят.

— Да, всички говорят.

IX.

После се появи малко съобщение във вестниците.

Предположения, слухове, достоверна информация, че мисис Ферие не е в Шотландия, никога не е и отивала в Шотландия.

Истории, скандални истории, къде всъщност е мисис Ферие…

И хората отново говореха.

— Казвам ви, че Анди я е видяла. На едно ужасно място! Тя била пияна или дрогирана с един ужасен аржентински жиголо — Рамон. Сещате се!

Още приказки.

Мисис Ферие избягала с някакъв аржентински танцьор. Била в Париж. Взимала наркотици от години. Дрогирала се до пълна самозабрава.

Бавно добродетелното обществено мнение, което в началото не можеше да повярва на клеветите, се настрои съвсем определено срещу мисис Ферие. Явно в цялата работа имаше нещо! Този тип жена не можеше да бъде съпруга на премиер-министъра. „Развратница, ето какво беше тя, истинска развратница!“

Появиха се и снимки.

Мисис Ферие, заснета в Париж, отпусната назад, в някакъв нощен клуб, ръката й фамилиарно обгръщаща рамото на мургав, очевидно порочен млад мъж.

Други бързи снимки — полуразголена на плажа, главата й върху рамото на професионален партньор за танци.

А отдолу — следния надпис:

Два дни по-късно бе заведено дело за клевета срещу „Рентгенов поглед“.

X.

От страна на обвинението, сър Мортимър Ингълуд откри делото. Той беше изпълнен с достойнство и справедливо възмущение. Мисис Ферие е жертва на долен заговор, заговор, който може да се сравни само с известния случай около огърлицата на кралската особа, описан от Дюма. Заговорът бил организиран, за да компрометира кралица Мария Антоанета в очите на народа. По подобен начин и този заговор е организиран, за да дискредитира една благородна и добродетелна дама, която в тази страна има статута на съпруга на императора. Сър Мортимър говори с дълбоко презрение за фашистите и комунистите, които в еднаква степен желаят да сринат демокрацията чрез най-долни машинации. После започна разпита на свидетелите.

Първи беше епископът на Нортъмбрия.

Доктор Хендерсън, епископ на Нортъмбрия беше една от най-изтъкнатите фигури в английската църква, честен и непорочен човек. Той беше търпим и толерантен, а също и добър проповедник. Всички, които го познаваха, го почитаха и обичаха.

Той застана пред съда и се закле, че в споменатия период от време мисис Ферие е гостувала в двореца на него и съпругата му. Тъй като била изморена от своята ангажираност в благотворителни дела, била й препоръчана пълна почивка. Посещението й е било пазено в тайна, за да се отклонят всякакви безпокойства от страна на пресата.

След епископа, свидетелства известен лекар и потвърди, че е предписал на мисис Ферие почивка и пълно откъсване от всякакви грижи.

Следващата свидетелка се наричаше Телма Андерсън.

Цялата съдебна зала се развълнува, когато тя застана пред съда. Всички веднага забелязаха поразяващата прилика на тази жена с мисис Едуард Ферие.

— Казвате се Телма Андерсън?

— Да.

— Гражданка на Дания ли сте?

— Да. Живея в Копенхаген.

— Преди време сте работили в кафене в същия град?

— Да, сър.

— Моля да ни разкажете какво се случи на осемнайсети март миналата година.

— На една от моите маси дойде английски джентълмен. Той каза, че работи за английски вестник — „Рентгенов поглед“.

— Сигурна ли сте, че спомена точно това име — „Рентгенов поглед“?

— Да, сигурна съм, защото, нали разбирате, първо си помислих, че това е някакъв медицински вестник. Но не се оказа така. После ми обясни, че има някаква английска филмова актриса, която търси двойница и че аз съм напълно подходяща. Не ходя много на кино и затова не познавах името, което ми каза. Той твърдеше, че тя е много известна и че не се чувства добре, та затова би искала някой да се появява вместо нея на обществени места. Каза, че ще получа много пари.

— Каква сума ви предложи джентълменът?

— Петстотин английски лири. Първо не повярвах, но той веднага ми даде половината от сумата. След това напуснах работата си.

Историята беше разкрита и по-нататък. Жената била заведена в Париж, купили й хубави дрехи и й осигурили „придружител“. „Много мил аржентински джентълмен, много почтен, много внимателен.“

Беше ясно, че дамата се е забавлявала чудесно. Заедно с мургавия си кавалер летяла до Лондон и посещавала определени „нощни клубове“. Снимали я с аржентинеца в Париж. Тя призна, че някои от местата, където ходели, не били много порядъчни… Всъщност твърде непорядъчни! А също и някои от снимките. Обяснили й, че това е необходимо за „рекламата“, докато самият сеньор Рамон бил съвсем порядъчен.

Тя каза, че името на мисис Ферие не е било споменавано никога пред нея и че е нямала представа за тази дама. Каза също, че не е искала да причини никому зло. Разпозна някои снимки, които й бяха показани и потвърди, че на тях е заснета самата тя в Париж и на Ривиерата.

Съвсем ясно беше, че Телма Андерсън говори истината. Тя определено беше приятна, но малко глуповата жена. Объркването й от цялата история беше очевидно за всички.

Защитата беше неубедителна. Бясно отричане на всякаква връзка с жената, носеща името Андерсън. Фотографиите са били донесени в офиса в Лондон и се е смятало, че са истински. Заключителната реч на сър Мортимър бе посрещната с въодушевление. Той описа всичко случило се като долен политически заговор да се дискредитира премиера и неговата съпруга. Върху нещастната мисис Ферие се изляха потоци от състрадание.

Присъдата, вече напълно предрешена, беше произнесена сред неописуемо вълнение. Щетите бяха оценени на колосална сума. При излизането си от съда, мисис Ферие, съпругът й и баща й бяха посрещнати с одобрителни възгласи от многобройната тълпа.

XI.

Едуард Ферие стисна топло ръката на Поаро и каза:

— Много съм ви задължен, мосю Поаро. Е, сега е свършено с „Рентгенов поглед“. Скапан парцал. Напълно са премахнати. Така им се пада за мръсния заговор, който скроиха. Особено срещу Дагмар, най-милото създание на света. Слава на Бога, че успяхте да разобличите долното им изнудване… Какво ви наведе на мисълта, че използват двойница?

— Това съвсем не е нова идея — напомни Поаро. — Било е успешно използвано от Жана де ла Мот, когато тя се е представяла за Мария Антоанета.

— Знам. Трябва да препрочета_„Огърлицата на кралицата“_. Но всъщност как открихте жената, която са наели?

— Отидох до Дания и я намерих.

— Но защо Дания?

— Защото бабата на мисис Ферие е била датчанка, пък и съпругата ви има съвсем датски черти. Съществуваха и други причини.

— Приликата е поразяваща. Каква ужасна идея! Чудя се как го е измислил мръсният плъх?

— Не го е измислил той — усмихна се Поаро и се потупа по гърдите. — Аз го измислих!

— Не разбирам. Какво искате да кажете? — изумено се втренчи в него Едуард Ферие.

— Трябва да се спрем на една история, много по-древна от „Огърлицата на кралицата“ — рече Поаро. — Почистването на Авгиевите обори. Херкулес е използвал силата на реката, на една от големите природни стихии, така да се каже. Просто модернизирах това хрумване! Каква друга природна сила съществува? Сексът, нали? Тази гледна точка продава множеството от историите, тя прави новините. Дава на хората зрелища и ги привлича много повече, отколкото редовните политически задкулисни игри и измами.

Eh bien, това беше и моята задача! Първо трябваше да заровя ръце в калта като Херкулес и да направя бент, който да отклони реката от руслото й. Мой приятел, журналист, ми помогна в това отношение. Той претърси Дания, за да намери подходяща жена за случая. Ангажира я, небрежно споменавайки „Рентгенов поглед“, с надеждата, че тя ще го запомни. Така и стана. И тъй, какво се получи? Кал — много кал! Жената на Цезар е цялата оцапана в нея. Много по-интересно от политически скандал. А резултатът, развръзката? Ами, бурна реакция! Непорочността възтържествува и Честната жена е освободена от тежестта на клеветите! Голям прилив на романтичност и сантименталност помита Авгиевите обори.

Сега дори всички вестници да публикуват разкрития за злоупотребите на Джон Хамет, никой няма да им повярва. Това ще се възприеме като нов политически заговор за дискредитиране на правителството.

Едуард Ферие си пое дълбоко въздух. В този момент Еркюл Поаро се почувства застрашен от физическо насилие както никога досега през цялата си кариера.

— Съпругата ми! Позволили сте си да я използвате…

Може би за късмет, в този момент в стаята влезе мисис Ферие.

— Всичко се подреди чудесно — рече тя.

— Дагмар, ти си знаела през цялото време?

— Разбира се, скъпи — отвърна Дагмар Ферие.

Тя се усмихна с нежната привързаност на предана съпруга.

— И не си ми казала!

— Но, Едуард, ти никога не би позволил на мосю Поаро да осъществи плана си.

— Кълна се в Бога, вярно е, никога нямаше да позволя подобно нещо!

— Така си и мислехме — усмихна се Дагмар.

— Мислехте?

— Аз и мосю Поаро. — Тя се усмихна на двамата мъже и добави: — Много добре си отпочинах при скъпия епископ. Сега съм заредена с енергия. Искат от мен да стана кръстница на нов военен кораб в Ливърпул. Струва ми се, че това ще бъде посрещнато с одобрение.