Подвизите на Еркюл

I.

След като така или иначе извършването на третия подвиг на Херкулес го бе довело в Швейцария, Еркюл Поаро реши да се възползва от благоприятното стечение на обстоятелствата и да разгледа места, където досега не беше ходил.

Той остана известно време в Шамони, разходи се ден-два в Монтрьо и после се насочи към Андермат, доста прехвалено от негови приятели място.

Въпреки всичко, Андермат не му направи добро впечатление. Той се намираше на края на долина, заобиколен отвсякъде със снежни върхове. Подсъзнателно Поаро имаше чувството, че това го задушава.

— Невъзможно е да остана тук — каза си той. В същия момент забеляза въжената линия. — Непременно трябва да се кача.

Оказа се, че лифтът се изкачва първо до Авинс, после минава през Каруше и най-накрая стига до Рош Ниеж, десет хиляди метра над морското равнище.

Поаро не смяташе да се качва толкова нависоко. Реши, че отиването до Авинс ще му бъде предостатъчно.

Пропусна да се съобрази със случайностите в живота, които толкова често играят решаваща роля. Въжената линия беше вече потеглила, когато кондукторът приближи до Поаро и поиска билета му. Върна му го с лек поклон, след като го беше прегледал и продупчил с някакъв страховит инструмент. Заедно с билета, Поаро почувства още някаква хартийка в ръката си.

Веждите му леко се повдигнаха. Малко след това, незабележимо и без да бърза, той изглади с длан малкото ролце. Оказа се набързо надраскана с молив бележка. Беше написано следното:

Поаро замислено приглади мустаците си. Да, наистина, трудно можеха да се сбъркат тези мустаци. И тъй, за какво беше всичко това? Беше чел по вестниците детайли за аферата Сали — хладнокръвното убийство на известен френски букмейкър. Знаеше се и кой е убиецът. Мараско беше член на известна банда, която държеше конните надбягвания. Бе заподозрян и в извършването и на много други убийства, но в този случай вината му беше неоспоримо доказана. Предполагаше се, че е избягал от Франция и полицията във всяка европейска страна го издирваше. И така, предполагаше се, че Мараско има среща в Рош Ниеж…

Еркюл Поаро бавно поклати глава. Беше объркан. Рош Ниеж се намираше отвъд снежната ивица… Там имаше хотел, но единствената връзка със света бе въжената линия. Хотелът се намираше на тесен риф, надвиснал над долината и отваряше през юни, но рядко някой се задържаше до юли или август. Входовете и изходите бяха малко и ако човек бъдеше заклещен там, излизане от капана нямаше. Мястото изглеждаше съвсем неуместно за среща на група престъпници.

Въпреки това, щом Лемантьо твърдеше, че информацията му е достоверна, нещата сигурно стояха така. Еркюл Поаро уважаваше швейцарския полицейски инспектор. Познаваше го като разумен и стабилен човек.

Някаква неясна причина беше довела Мараско на подобна среща, тук, далеч от цивилизацията.

Еркюл Поаро въздъхна. Гонитбата на безпощадни убийци едва ли бе подходящо забавление по време на почивка. Той по-скоро виждаше себе си изтегнат на някой фотьойл и унесен в размисли. Въобще не си представяше как ще гони някакъв побеснял глиган по склоновете на планината.

„Див глиган“ — такова бе описанието на Лемантьо. Доста странно съвпадение…

— Четвъртият подвиг на Херкулес? — промърмори Поаро. — Еримантският глиган?

Спокойно и ненатрапчиво той внимателно огледа спътниците си.

Срещу него беше седнал американски турист. Като се започне от сакото, раницата и се стигне до безнадеждната дружелюбност, наивния възторг по гледката, пътеводителя в ръката, всичко говореше за американец от някое малко градче, дошъл за пръв път в Европа. Поаро предусещаше, че мъжът всеки момент ще се разприказва. Едва ли някой би могъл да обърка изпълнената му с кучешки копнеж физиономия.

От другата страна на кабината беше седнал едър изискан джентълмен с посивяла коса и голям крив нос. Четеше някаква немска книга. Пръстите му бяха силни и подвижни като на музикант или хирург.

Малко по-нататък имаше трима души от един и същи тип. Мъже с крака като скоби и нещо конско в целия им вид. Играеха на карти. Вероятно щяха да привлекат някой непознат да играе с тях. В началото щяха да го оставят да печели, после всичко щеше да се обърне.

Нямаше нищо необикновено в тези тримата. Единственото странно бе, че бяха именно на това място. Такива хора често можеха да се видят в някой влак, пътуващ към място, където се организират конни състезания или на борда на някой кораб, но не и тук в почти празната кабина на въжената линия.

Имаше още един пътник. Едра тъмнокоса жена с красиво лице, което би могло да изразява цяла гама от емоции, но вместо това беше замръзнало в безизразна маска. Втренчена в долината, жената не поглеждаше към никого.

Както Поаро очакваше, американецът заговори. Каза, че името му е Шварц, че е за пръв път в Европа, че изгледът е просто прекрасен. Бил също невероятно очарован от замъка Шильон.

Париж не му направил кой знае какво впечатление, един доста надценяван град, ходил до Фоли Берже, до Лувъра и Нотр дам, но в никое ресторантче или кафене не намерил да свирят съвременен джаз както трябва. Елисейският дворец му се сторил твърде добър, а пък и фонтаните, особено когато са осветени.

Никой не слезе в Авинс или Каруше. Беше ясно, че всички в кабината пътуват към Рош Ниеж.

Мистър Шварц си имаше свои причини. Винаги му се е искало, отбеляза той, да прекара известно време във високите заснежени планини. Десет хиляди фута била добра височина. Бил чувал, че не можело да свариш твърдо яйце, когато се намираш толкова нависоко.

Мистър Шварц съвсем чистосърдечно се опита да привлече в разговора едрия, сивокос мъж в другия край на кабината, но той само го изгледа хладно през пенснето си и отново се съсредоточи в книгата си.

Мистър Шварц предложи на тъмнокосата дама да си разменят местата, за да може тя да се наслаждава на гледката. Беше доста съмнително дали дамата разбира английски. Както и да е, тя просто поклати глава и потъна още по-дълбоко в кожената яка на палтото си.

Мистър Шварц прошепна на Поаро:

— Тъжно е да видиш дама, която пътува сама и няма кой да се погрижи за нея. Когато пътува, една жена има нужда от доста внимание.

Еркюл Поаро се съгласи напълно, особено когато си спомни някои американски дами, които бе виждал да пътуват из Европа.

Мистър Шварц въздъхна. Светът му се струваше враждебен. Кафявите му очи ясно изразяваха учудване, че има твърде малко доброжелателност на този свят.

II.

На това място, толкова далеч от света или по-точно толкова високо над света, изглеждаше някак нелепо да бъдеш посрещнат от управител, облечен в редингот и лачени обувки.

Управителят беше едър представителен мъж с добри маниери. Той непрекъснато се извиняваше.

Толкова рано за сезона… няма топла вода… нещата не са разработени… Естествено, ще направи каквото може… Обслужващият персонал не е в пълния си състав… Беше много объркан от неочаквано големия брой посетители.

Всичко това беше произнесено с професионална учтивост и въпреки това на Поаро му се струваше, че зад вежливата фасада можеше да се долови болезнено безпокойство. Въпреки безупречните маниери, беше очевидно, че той е притеснен. Нещо го безпокоеше.

Вечерята беше сервирана в дълга трапезария, откъдето се откриваше гледка далеч надолу към долината. Самотният келнер, към когото се обръщаха с името Густав беше обигран и ловък. Той тичаше насам-натам, даваше обяснения по менюто и ценовата листа на вината. Тримата мъже с конски физиономии седяха на една маса. Те се смееха и говореха на френски, като постепенно гласовете им ставаха по-гръмки.

„Добрият стар Джоузеф!“, „Какво стана с малката Дениз?“, „Помните ли онзи скапан кон, дето ни разочарова в Отьой?“

Целият разговор беше много сърдечен, много свойски, но съвсем не за подобно място!

Жената с красивото лице седеше сама на една маса в ъгъла. Не поглеждаше към никого.

След вечерята при Поаро, който беше приседнал в салона, дойде управителят и фамилиарно го заприказва. Мосю трябва да бъде снизходителен към недостатъците на хотела. Все пак е извън сезона. Никой не идвал тук до края на юли. Тази дама, която мосю може би е забелязал, идвала по това време всяка година. Съпругът й бил загинал при едно катерене преди три години. Било много тъжно. Двамата били много привързани един към друг. Тя винаги идвала тук, преди да е започнал сезонът, просто защото било по-тихо. Едно свещено поклонение. Възрастният джентълмен бил известен лекар, доктор Карл Луц от Виена. Той идвал тук заради тишината и отдиха.

— Спокойно е, да — съгласи се Еркюл Поаро. — А тези господа, там? — Той посочи тримата французи. — И те ли търсят отдих, как мислите?

Управителят повдигна рамене. В погледа му отново се появи тревога, но той отвърна небрежно:

— О, туристите. Те винаги търсят нови преживявания… Самата височина е едно преживяване.

Поаро си помисли, че едва ли преживяването е толкова приятно. Усети собствения си ускорен пулс. Едно детско стихче идиотски се въртеше в главата му. Високо, високо над света, като поднос за чай, политнал нависоко в небесата.

В салона влезе Шварц. Щом зърна Поаро, очите му проблеснаха и той веднага се запъти към него.

— Разговарях с доктора. Говори доста добре английски. Евреин е. Нацистите го изгонили от Австрия. Боже, тези хора трябва да са луди! Май този доктор Луц е твърде прочут, специалист по нервните заболявания. Психоанализа, струва ми се.

Очите му се насочиха към едрата жена, която се бе загледала в снежните върхове. Той снижи глас.

— Научих името й от келнера. Това е мадам Грандие. Съпругът й загинал при едно изкачване. Това е причината да идва тук. Струва ми се, няма да е зле да направим нещо за нея. Да се опитаме да я отвлечем от мислите й.

— Ако бях на ваше място, не бих се и опитал — рече Еркюл Поаро.

Но дружелюбността на мистър Шварц беше неизтощима.

Поаро го наблюдаваше как прави опити за сближаване и как тези опити биват отхвърляни без капчица милост. Силуетите на двамата се очертаваха на фона на светлината. Жената беше по-едра от Шварц. Главата й беше отметната назад и изражението й беше студено и строго.

Разговорът им не достигна до него, но Шварц се върна унил.

— Нищо не става — отбеляза той и добави замислено: — Не виждам причина, след като всички сме човешки същества, защо да не бъдем приятелски настроени един към друг. Не сте ли съгласен, мистър… Ето, не знам дори вашето име.

— Името ми — каза Поаро — е Поари. Търговец на коприна съм от Лион.

— Бих искал да ви дам визитната си картичка, мосю Поари и ако някой ден дойдете във Фаунтин Спрингс, бихте могли да разчитате на гостоприемството ми.

Поаро прие картичката, потупа с ръка джоба си и промърмори:

— За съжаление, не нося визитките си в момента…

Същата вечер, преди да си легне, Поаро отново внимателно прочете писмото на Лемантьо. Сгъвайки го педантично, той го прибра в портфейла си и промърмори:

— Странно. Чудя се да не би…

III.

Келнерът Густав донесе на Еркюл Поаро закуската му, състояща се от кафе и франзели. Густав се заизвинява заради кафето.

— Нали разбирате, мосю, на тази височина не е възможно да се направи истински горещо кафе? За жалост, много бързо завира.

— Човек трябва да приема капризите на природата с твърдост — промърмори Поаро.

— Мосю е философски настроен — подхвърли тихо Густав.

Отправи се към вратата, но вместо да излезе, бързо погледна навън, после отново затвори и се върна до леглото.

— Мосю Еркюл Поаро? — попита той. — Казвам се Дру, полицейски инспектор.

— О — отвърна Поаро, — мисля, че поне за това се досещах.

Дру снижи глас.

— Мосю Поаро, случи се нещо много неприятно. Злополука с въжената линия.

— Злополука? — Поаро се изправи. — Каква злополука?

— Никой не е пострадал. Случило се е през нощта. Вероятно е било причинено от природна стихия — малка лавина е завлякла скали и камъни. Но е възможно да има и човешка намеса. Никога не може да сме сигурни. Във всеки случай, поправянето на линията ще отнеме дни и в това време ще бъдем откъснати от света. В началото на сезона, когато снеговалежите са все още силни, е невъзможно да се установи връзка с равнината долу.

Поаро приседна в леглото.

— Много интересно — рече.

— Да — кимна инспекторът. — Всичко сочи, че информацията на Лемантьо е точна. Мараско наистина е организирал срещата си тук и е организирал нещата така, че да не бъде прекъсвана.

— Но това е невероятно! — нетърпеливо възкликна Поаро.

— Съгласен съм — разпери ръце инспектор Дру. — Напълно лишено е от логика, но това е положението. Този Мараско, да ви кажа, е невероятно същество! Лично аз — поклати глава той — смятам, че е луд.

— Луд и убиец! — допълни Поаро.

— Не е забавно. Съгласен съм — рече Дру.

— Но, ако той наистина е организирал срещата си тук, на този снежен риф, далеч от света, следователно самият Мараско е вече тук, тъй като вече нямаме връзка с външния свят.

— Знам — тихо се съгласи Дру.

Известно време и двамата мълчаха, после Поаро попита:

— Доктор Луц? Възможно ли е той да е Мараско?

— Не ми се вярва — поклати глава инспекторът. — Наистина съществува човек с такова име и дори съм виждал снимките му по вестниците. Известен и уважаван човек. Този тук много прилича на снимките.

— Ако Мараско има артистичен талант, той би могъл успешно да изиграе ролята — промърмори Поаро.

— Да, но дали е така? Никога не съм чувал да притежава актьорски способности. Той не се отличава с коварството и хитростта на змията. Той е див глиган, който напада, обезумял от гняв.

— Все пак… — настоя Поаро.

— Е, да. Той бяга от правосъдието. Следователно е принуден да се прикрива. Така че би могъл, или по-скоро би трябвало, да бъде повече или по-малко прикрит.

— Имате ли описанието му?

— Съвсем общо. Днес трябваше да ми изпратят официалните данни за него. Знам, че е мъж над трийсетте, малко над средната височина, мургав. Без отличителни белези.

— Това подхожда за всички — отсече Поаро. — Какво ще кажете за американеца, Шварц?

— Мислех да питам вас. Вие сте говорили с него и сте живели доста между англичани и американци. Отстрани прилича на обикновен американски турист. Паспортът му е наред. Може би странното е, че е избрал да дойде тук. Но когато започнат да пътуват, американците са доста непредсказуеми. Как ви се струва това?

Еркюл Поаро озадачено поклати глава.

— Във всеки случай, на пръв поглед той изглежда безобиден, малко повече от необходимото дружелюбен. Може би е отегчителен, но е трудно да се каже, че е опасен. Но тук има още трима посетители.

Инспекторът кимна, по лицето му внезапно се изписа възторг.

— Да, този тип хора именно търсим. Готов съм да се закълна, мосю Поаро, че тези мъже са членове на бандата на Мараско. Те са много добре познатите ми бабаити от конните надбягвания и може би единият от тях е самият Мараско.

Еркюл Поаро си припомни тримата мъже. Единият имаше широко лице с гъсти вежди и двойна брадичка — лакомо, скотско лице. Другият беше слаб и издължен с остро, тясно лице и студени очи. Третият имаше нездрав тен и сресана по контешки коса.

Да, един от тях би могъл да бъде Мараско, но ако пък беше така, то тогава настоятелно изникваше въпроса, защо? Защо Мараско и двама от членовете на неговата банда ще пътуват заедно до някакъв миши капан навръх планината? Подобна среща със сигурност би могла да бъде организирана на по-сигурно и нормално място, например в някое кафене или на някоя гара, в претъпкано кино, обществен парк някъде, където има достатъчно изходи, а не толкова високо над света, сред пустош и снегове.

Той сподели част от мислите си с инспектор Дру, който се съгласи доста охотно.

— Да, наистина, невероятно е, няма никаква логика. Ако е среща, то тогава защо ще пътуват заедно? Не, няма никакъв смисъл. В такъв случай, трябва да разгледаме друго предположение. Тримата са членове на бандата на Мараско и са дошли да се срещнат със самия Мараско. Тогава кой е Мараско?

— Какво е положението с персонала на хотела? — попита Поаро.

— Трудно може да се говори за персонал — сви рамене Дру. — Една възрастна жена, която готви, съпругът й — старият Джейкс, но мисля, че те са тук от петдесет години. Също и келнерът, на чието място съм аз. Това е всичко.

— Предполагам, управителят знае кой сте?

— Разбира се. Беше необходимо неговото съдействие.

— Не ви ли прави впечатление — продължи Поаро, — че той изглежда неспокоен?

Тази забележка като че порази Дру.

— Да, така е — замислено рече той.

— Може би просто включването в полицейската операция го кара да се чувства напрегнат.

— Но смятате, че има и друга причина? Мислите, че той би могъл да знае нещо?

— Дойде ми наум, нищо повече.

— Странно — мрачно промърмори Дру. — Може ли по някакъв начин да разберем това, как мислите?

Поаро поклати глава и предложи:

— Мисля, че ще бъде най-добре да не разбере за нашите подозрения. Дръжте го под наблюдение и това е всичко.

Дру кимна и попита:

— Нямате ли някакви предположения, мосю Поаро? Известна ми е вашата репутация. Тук сме чували доста за вас.

Поаро каза объркано:

— За момента не бих могъл да кажа нищо. Не ми е ясна причината, причината за среща на подобно място. Всъщност не ми е ясна причината за самата среща.

— Пари — отвърна Дру.

— Значи онзи нещастен човек Сали е бил ограбен и после убит?

— Да, от него е открадната голяма сума пари.

— И предполагате, че причината за срещата е да се поделят парите?

— Това е най-логичното обяснение.

— Да, но защо тук? — недоволно поклати глава Поаро. — Това е най-лошото място за среща на престъпници. Но затова пък е място, където човек може да се срещне с жена…

Дру нетърпеливо пристъпи напред.

— Нима мислите…

— Мисля — отвърна Поаро, — че мадам Грандие е много красива жена. Мисля, че съвсем спокойно всеки би могъл да се изкачи на десет хиляди фута височина заради нея, разбира се, ако тя поиска.

— Знаете ли — отбеляза Дру, — това е любопитно. Никога не бях се замислял за нея в тази връзка. Все пак тя е идвала постоянно тук в продължение на години.

— Да, в такъв случай появяването й не би предизвикало коментари. Много е възможно това да е причината Рош Ниеж да бъде избран за среща, нали?

— Това е много добра идея, мосю Поаро — въодушевено рече Дру. — Ще погледна на нещата и от този ъгъл.

IV.

Денят мина без инциденти. За щастие, хотелът беше добре снабден. Управителят обясни, че няма причини за безпокойство. Запасите са осигурени.

Еркюл Поаро направи усилия да заговори доктор Карл Луц, но опитът му бе неуспешен. Докторът даде съвсем ясно да се разбере, че психологията е негова професионална грижа и че няма намерение да я обсъжда с аматьори. Той беше приседнал в един ъгъл и четеше дебела книга за подсъзнанието, като доста усърдно си водеше бележки.

Еркюл Поаро излезе и безцелно се заразхожда към кухненските помещения. Там поговори със стария Джейкс, който се оказа кисел и мнителен. Жена му, готвачката, беше по-откровена. За щастие, обясни тя на Поаро, хотелът разполагал с големи запаси от консерви, но самата тя нямала много добро отношение към консервираната храна. Дяволски скъпа била и въобще каква храна би могло да бъде това? Добрият Господ изобщо не бил предвидил хората да живеят, хранейки се с консерви.

Разговорът се прехвърли към хотелския персонал. Камериерките и другите келнери идвали в началото на юли. През следващите три седмици обаче не се очаквал никой или почти никой. Сега повечето хора идвали, хапвали на обед и се връщали обратно. Двамата с Джейкс съвсем спокойно се справяли с това положение.

— Преди да дойде Густав, тук вече е имало келнер, нали? — попита Поаро.

— Да, но много лош. Без всякакви умения, без опит.

— Откога работеше тук?

— Само няколко дни. Естествено, беше уволнен. Не бяхме учудени.

— Той не се ли оплака?

— О, не. Напусна без никакви възражения. Какво би могъл да очаква, все пак? Това е престижен хотел. Клиентите трябва да получават добро обслужване.

Поаро кимна и попита:

— Къде отиде той?

— Робърт ли? — повдигна рамене тя. — Несъмнено се е върнал в онова съмнително кафене, откъдето бе и дошъл.

— С въжената линия ли си отиде?

Тя го изгледа с любопитство.

— Естествено, мосю. По какъв друг начин би могъл да си отиде?

— Някой видял ли го е да си отива? — попита Поаро.

Двамата изумено се втренчиха в него.

— О, нима мислите, че е нормално, когато подобно животно си отива, да му се организира голямо изпращане? Тук всеки си има работа.

— Точно така — заключи Поаро.

Той пое обратно, като впери поглед в сградата над себе си. Беше голям хотел и само едно от крилата беше отворено в момента. В другите имаше много стаи, затворени и в лошо състояние, където беше малко вероятно да влезе някой…

Той заобиколи хотела и почти налетя на един от картоиграчите. Беше онзи с нездравия цвят на лицето и воднистите очи. Погледът му, прикован в Поаро, беше безизразен. Само устните се свиха леко, откривайки зъби като на развилнял се жребец.

Поаро го отмина и продължи. Пред него се очерта едрата, грациозна фигура на мадам Грандие.

Той ускори леко крачка и я настигна.

— Този инцидент с въжената линия е много неприятен — подхвърли той. — Надявам се, мадам, че не ви е причинил някакви притеснения?

— Напълно ми е безразлично.

Гласът й беше плътен контраалт. Тя не погледна към Поаро, зави настрани и влезе в хотела през малка странична вратичка.

V.

Еркюл Поаро си легна рано. Нещо го събуди малко след полунощ.

Някой човъркаше ключалката.

Той приседна и запали лампата. В същия момент бравата поддаде и вратата се отвори широко. На прага застанаха тримата картоиграчи. Поаро забеляза, че бяха леко пийнали. Лицата им бяха глуповати, но злобни. Поаро забеляза отблясък на бръснач.

Големият пълен мъж тръгна напред и изръмжа:

— Детективска свиня!

Избухна поток от ругатни. Тримата застрашително приближаваха към беззащитния човек в леглото.

— Сега ще го накълцаме, момчета. Ще му разкрасим личицето. Няма да ни е първият за тази вечер.

Те приближаваха решително, целенасочено, бръсначите просветваха…

В този момент прозвуча ясен глас, стряскащ със задокеанския си акцент:

— Горе ръцете.

Тримата бързо се извърнаха. Шварц, облечен в ярка пижама на райета, бе застанал на вратата. Държеше пистолет.

— Хайде, момчета, горе ръцете. Стрелям много точно.

Той натисна спусъка. Куршумът прелетя край ухото на едрия мъж и се заби в рамката на прозореца.

Три чифта ръце се вдигнаха на секундата.

— Мога ли да ви обезпокоя, мосю Поари? — попита Шварц.

За секунди Поаро се измъкна от леглото. Събра бръсначите и прокара ръце по телата на тримата мъже, за да се увери, че не са въоръжени.

Шварц заповяда:

— Хайде, ходом марш! Има един голям килер надолу по коридора. Няма прозорец. Точно това, което ни трябва.

Той ги отведе там и заключи вратата. После се обърна към Поаро и заговори с огромно задоволство:

— Е, ако това не е показателно. Да знаете, мосю Поари, имаше хора във Фаунтин Спрингс, които ми се смяха, че имам намерение да взема пистолет, когато заминавах. „Къде мислиш, че си тръгнал? — подиграваха ми се те. — В джунглата ли?“ Е, май аз ще се смея последен. Да сте виждали някога по-големи изроди от тези?

— Скъпи мистър Шварц, появихте се съвсем навреме — рече Поаро. — Можеше да се разиграе кървава драма! Много съм ви задължен.

— Няма защо. Какво ще правим оттук нататък? Трябва да предадем тези момчета на полицията, а точно това не можем да сторим. Неразрешим проблем. Може би ще бъде най-добре да се посъветваме с управителя.

— О, мисля, че е по-добре първо да се консултираме с келнера Густав или по-точно инспектор Дру. Точно така, келнерът Густав е наистина детектив.

Шварц зяпна.

— Значи затова са го направили!

— Затова са направили какво?

— Тази банда мръсници бяха планирали вие да сте вторият. Густав е доста лошо наранен.

— Какво?

— Елате с мен. Докторът е вече при него.

Стаята на Дру беше на горния етаж. По халат, доктор Луц вече превързваше раните по лицето на жертвата.

Възрастният мъж се извърна, когато двамата влязоха.

— О! Вие ли сте, мистър Шварц? Неприятна работа. Какви касапи! Какви зверове!

Дру лежеше неподвижно и тихо стенеше.

— Той в опасност ли е? — попита Шварц.

— Няма да умре, ако това искате да знаете. Но не трябва да говори. Не трябва да се вълнува. Превързах раните, няма опасност от замърсяване.

Тримата мъже излязоха заедно от стаята. Шварц се обърна към Поаро:

— Казвате, че Густав е полицай?

Еркюл Поаро кимна.

— Но какво прави той в Рош Ниеж?

— Участва в проследяването на много опасен престъпник.

С няколко думи Поаро обясни ситуацията.

— Мараско? — рече доктор Луц. — Четох по вестниците за случая. Много бих искал да се срещна с този човек. В поведението му се наблюдават дълбоки психични отклонения! Бих искал да науча подробности около детството му.

— Що се отнася до мен — отбеляза Еркюл Поаро, — аз само искам да знам къде точно се намира той сега.

— Да не би да е един от тримата, които заключихме в килера? — попита Шварц.

— Възможно е — рече Поаро. — Да… Но не съм сигурен… Сещам се нещо…

Той не довърши. Втренчи се в бежовия килим, по който имаше следи от наситено, ръждивокафяво.

— Стъпки, струва ми се — отбеляза Поаро, — кървави стъпки, които водят към неизползваното крило на хотела. Хайде, да побързаме!

Двамата го последваха, преминавайки през въртяща се врата към мрачен прашен коридор. Завиха по него и, следвайки следите по килима, стигнаха до полуотворена врата.

Поаро бутна вратата и влезе.

От устните му се изтръгна ужасено възклицание.

Стаята се оказа спалня. Някой беше спал в леглото и имаше поднос с храна на масата. На пода лежеше тялото на мъж. На ръст той беше малко по-висок от средното и беше нападнат с дивашка и невероятна жестокост. Имаше множество рани по ръцете, гърдите, а лицето му приличаше на кървава каша.

Шварц издаде приглушен вопъл и се извърна. Явно му прилоша.

Ужасен, доктор Луц възкликна нещо на немски.

Шварц промълви едва-едва:

— Кой е този човек? Някой познава ли го?

— Предполагам — каза Поаро, — че е бил известен като Робърт, доста некадърен келнер…

Луц приближи до тялото, надвеси се над него и с жест повика двамата мъже. На гърдите на мъртвеца беше закачена бележка. С мастило бяха надраскани няколко думи.

Шварц възкликна:

— Мараско? Значи това е Мараско! Но какво го е довело тук, толкова далеч от света? И защо казвате, че са го наричали Робърт?

— Тук той се е представял за келнер и е бил доста неубедителен — отвърна Поаро. — Толкова неубедителен, че никой не се е учудил, когато са го уволнили. Напуснал е, за да се върне в Андермат. Но никой не го е видял да тръгва.

— И така, какво мислите, че се е случило? — попита докторът.

— Мисля, че обяснението се крие в тревожното изражение на управителя на хотела — отвърна Поаро. — Мараско сигурно му е дал солиден подкуп, за да му бъде разрешено да остане в неизползваната част от хотела… — Поаро замълча, после добави замислено: — Но това никак не се е нравело на управителя… О, не, никак не му се е нравело.

— И Мараско е продължавал да живее в неизползваното крило на хотела, като за това е знаел само управителят?

— Така изглежда. Напълно е възможно.

— И защо е бил убит? Кой го е убил? — попита доктор Луц.

Шварц се намеси с висок глас:

— Много просто. Трябвало е да дели пари с бандата си. Но не е пожелал. Опитал се е да ги измами. Дошъл е тук, на това откъснато от света място, за да се скрие за малко. Мислил си е, че те не биха се сетили изобщо за подобно място. Но е сгрешил. По един или друг начин, те са научили и са го проследили. — Той докосна тялото на мъртвеца с върха на обувката си и продължи: — И са уредили сметките си по този начин.

— Да, явно не е ставало въпрос за среща, за каквото си мислехме — промърмори Поаро.

Доктор Луц отбеляза с раздразнение:

— Тези версии са може би много интересни, но мен повече ме интересува настоящото положение. Тук имаме мъртвец. Трябва да се грижа за ранен, а медикаментите са оскъдни. Откъснати сме от света! Докога?

— Също държим и трима убийци, затворени в килер! — добави Шварц. — На това му викам интересна ситуация.

— Какво ще предприемем? — попита докторът.

— Първо ще намерим управителя — отвърна Поаро. — Той не е престъпник, а просто алчен човек. Освен това е и страхливец. Ще направи всичко, което му кажем. Добрият ми приятел Джейкс или жена му, вероятно ще намерят някакво въже. Нашите трима разбойници ще бъдат затворени някъде, където бихме могли да ги пазим добре, докато дойде подкрепление. Мисля, че пистолетът на мистър Шварц ще помогне много да осъществим всичките си планове.

— А аз? Какво да правя аз? — настоя лекарят.

— Вие, докторе — каза мрачно Поаро, — ще направите всичко възможно за пациента си. Останалите ще проявим максимална бдителност и ще чакаме. Нищо друго не бихме могли да сторим.

VI.

Няколко дни по-късно в ранните утринни часове пред хотела се появи малка групичка от трима мъже.

Вратата отвори сияещият Еркюл Поаро.

— Добре дошли, приятели.

Мосю Лемантьо, полицейският инспектор, сграбчи Поаро за двете ръце.

— О, приятелю, нямаш представа колко се радвам! Какви зашеметяващи събития, какво ли не преживяхме! И ние долу — какво безпокойство, какви страхове. Не знаехме какво става, страхувахме се от всичко. Без телеграф, без каквото и да било средство за свръзка. Беше гениално, че се досетихте да пращате светлинни сигнали.

— Не, не — опита да скромничи Поаро. — Все пак, когато всички изобретения на човешкия ум изневерят, тогава трябва да разчиташ на природата. Слънцето никога не изчезва от небосклона.

Малката групичка влезе в хотела. Лемантьо отбеляза:

— Не сме очаквани?

Усмивката му беше малко мрачна.

Поаро също се усмихна и отвърна:

— О, не! Предполага се, че въжената линия все още не е поправена.

— О, това е велик ден — развълнувано рече Лемантьо. — Нали няма съмнение? Наистина ли е Мараско?

— Тъкмо той. Елате с мен.

Четиримата се изкачиха по стълбите. Вратата се отвори и Шварц се появи по халат. Опули се изумено, когато видя мъжете.

— Чух гласове — обясни той. — Какво става?

Поаро обяви тържествено:

— Дойде подкрепление! Елате с нас, мосю. Това е един велик момент.

И пое нагоре по стълбите.

— При Дру ли отивате? — попита Шварц. — Между другото, как е той?

— Доктор Луц съобщи, че е по-добре.

Стигнаха до вратата на Дру. Поаро я отвори широко и обяви:

— Ето го вашият див глиган, джентълмени. Приберете си го жив и направете всичко възможно, за да не му се размине гилотината.

Човекът в леглото, чието лице бе все още омотано в превръзки, се опули. Полицаите реагираха бързо и хванаха ръцете му още преди да успее да мръдне.

Шварц възкликна объркано:

— Но това е келнерът Густав. Инспектор Дру.

— Това е Густав, да. Но не е Дру. Дру е бил първият келнер, Робърт, който е бил затворен в неизползваната част на хотела и когото Мараско е убил същата нощ, когато бях нападнат и аз.

VII.

По време на закуска, Поаро внимателно обясни всичко на объркания американец.

— Разбирате ли, има определени неща, които човек знае, знае със сигурност, когато е практикувал професията си дълго. Например прави ясна разлика между полицай и убиец! Густав не беше келнер. Това разбрах веднага. Но по същия начин разбрах и че не е полицай. Цял живот съм се занимавал с полицаи и знам. Той би могъл да мине за детектив пред външен човек, но не и пред човек, който сам е бил полицай.

И така, аз веднага го заподозрях. Същата вечер не пих кафето си. Излях го. Беше разумно от моя страна. По-късно същият човек влезе в стаята ми с пълната увереност, че може да претърсва спокойно, тъй като ще бъда упоен. Той прегледа вещите ми и намери едно писмо, което съзнателно бях оставил в портфейла си! На следващата сутрин Густав влезе при мен с кафето. Той ме поздрави по име и започна да разиграва ролята си с пълна увереност. Но беше притеснен, ужасно притеснен, че по един или друг начин полицията е открила следите му! Те знаеха къде се намира той и това беше цяла трагедия за него. Объркваха се всичките му планове. Беше хванат натясно като мишка в капан.

— Тъпакът му с тъпак не е трябвало да идва изобщо тук! — рече Шварц. — Какво го е накарало да дойде?

— Не е толкова глупав колкото си мислите — мрачно подхвърли Поаро. — Всъщност е имал нужда от скрито местенце, далеч от света, където би могъл да се срещне с някого и където би могъл да направи нещо.

— Кой е този някой?

— Доктор Луц…

— Доктор Луц? И той ли е престъпник?

— Доктор Луц си е действително доктор Луц, но той не е специалист по нервни заболявания, не е психоаналитик. Той е хирург, специалист по лицева хирургия. Затова е трябвало да се срещне тук с Мараско. В момента доктор Луц е беден, изгонен от страната си. Предложили са му огромна сума да се срещне с някакъв човек и използвайки своето умение, да промени лицето му. Могъл е да предположи, че този човек е престъпник, но ако си е затворил очите пред този факт. Нали разбирате, в тази чужда за тях страна, не биха могли да рискуват подобна операция в никоя частна болница. Но тук на високо, където никой не идва толкова рано през сезона, като изключим едно необичайно посещение и където управителят е човек, който се нуждае от пари и който би могъл да бъде подкупен, се е оказало най-доброто място. Но, както казах, нещата не тръгнали гладко. Мараско бил предаден. Тримата мъже, неговите телохранители, които трябвало да го намерят тук и да го пазят, не били пристигнали още, а на Мараско му се налагало да действа незабавно. Полицаят, който се преструвал на келнер, бил отвлечен и Мараско заел неговото място. Бандата поврежда въжената линия. Всичко е въпрос на време. На следващата вечер Дру е убит и бележката е закачена на гърдите му. Надявали са се, че докато връзката със света бъде възстановена, тялото на Дру ще бъде вече погребано под името Мараско. Доктор Луц извършва незабавно операцията. Но един човек трябва да замълчи завинаги — Еркюл Поаро. Така бандата бива изпратена да ме убие. Благодарение на вас, скъпи приятелю…

Еркюл Поаро се поклони с благодарност на Шварц, който отвърна:

— Значи вие наистина сте Еркюл Поаро?

— Точно така.

— И за минута не сте се заблудили от подхвърленото тяло? Вие сте знаели през цялото време, че това не е Мараско?

— Разбира се.

— Защо не казахте тогава?

Лицето на Поаро изведнъж стана неумолимо:

— Защото исках да бъда напълно сигурен, че ще предам на полицията истинският Мараско. — И добави със затаен дъх: — Да заловя жив дивият еримантски глиган…