Подвизите на Еркюл

I.

Еркюл Поаро пристъпваше от крак на крак, опитвайки да се стопли. С дъха си пробваше да сгрее премръзналите си пръсти. Снежинките се топяха по мустаците му и на струйки се стичаха по краищата им.

На вратата се почука и в стаята пристъпи прислужницата — едро момиче, което с нескрито любопитство се втренчи в Поаро. Най-вероятно не бе виждала нищо подобно през живота си.

— Вие ли позвънихте? — попита тя.

— Да. Ще бъдете ли така добра да запалите огън?

Тя излезе и бързо се върна с хартия и съчки. После се наведе пред голямата викторианска решетка и започна да разпалва огъня.

Еркюл Поаро продължи да почуква крак о крак, да сгрява с дъх пръстите си и да движи ръцете си.

Беше раздразнен. Колата му, скъп модел „Месаро Грац“ не прояви техническото съвършенство, което той очакваше от един автомобил. Шофьорът му, млад мъж, комуто се плащаха доста пари, не бе успял да се справи със ситуацията. Колата окончателно се повреди на един черен път, на около миля и половина от всякакви постройки, когато започваше да вали и сняг. На Поаро, който както обикновено носеше елегантните си лачени обувки, се наложи да извърви тази миля и половина, за да стигне Хартли Дин, селище на брега на река, което през лятото беше доста оживено, но през зимата бе просто отвратително. В хотелчето „Черният лебед“ приеха с безкрайно учудване появата на гости.

Домакинът красноречиво се опитваше да ги убеди, че местният автомобилен парк би могъл да осигури кола, с която джентълмените биха могли да продължат пътуването си.

Еркюл Поаро отхвърли подобно предложение. Чувството му за пестеливост бе накърнено. Да наеме кола? Той вече имаше кола, голяма и скъпа кола. Именно с тази кола и никоя друга смяташе да продължи пътуването си до града. Дори в случай, че тя би могла да бъде бързо поправена, той изобщо не възнамеряваше да потегли в този сняг по-рано от утре сутринта. На Поаро му се искаше да получи стая, топлина и нещо за ядене. Домакинът с въздишка му показа стаята, изпрати камериерка да запали огъня и най-сетне се оттегли да обсъди с жена си вечерята.

Един час по-късно, протегнал крака срещу успокояващия танц на огъня, Поаро небрежно разсъждаваше над току-що погълнатата от него вечеря. Пържолата се бе оказала едновременно твърда и жилеста, брюкселското зеле — едро, бледо и воднисто, в сърцевината си картофите бяха като камък. Същите неприятни неща можеха да се кажат и за задушените ябълки и крема, които последваха. Сиренето беше твърдо, а бисквитите меки. Въпреки това, след разходката си с лачените обувки по снега, Еркюл Поаро бе вперил благодарен поглед в игривите пламъци и, отпивайки от тинестата течност, която му бяха сервирали като кафе, благославяше съдбата.

На вратата се почука и прислужницата надникна в стаята.

— Извинете, сър, човекът от сервиза е тук и би искал да ви види.

— Нека се качи — дружелюбно отвърна Поаро.

Момичето се изкикоти и изчезна. Поаро благодушно си помисли, че сигурно ще се превърне в основна тема на безкраен низ от разкази, обсъждани от приятелите й през дългите зимни вечери.

Последва почукване, доста различно от предишното и Поаро се провикна:

— Влезте.

С одобрение погледна младия мъж, който влезе и застана притеснен до вратата, като мачкаше шапката си с ръце.

Ето, помисли си Поаро, пред мен стоеше един от най-привлекателните представители на човешката раса. Обикновен млад мъж, но с външност на древногръцки бог.

— Прибрахме колата, сър — хрипливо промълви мъжът. — Освен това се заехме с повредата. Около час работа, не повече.

— Какво не е наред? — попита Поаро.

Младият мъж с готовност се впусна в технически детайли. Поаро поклати благосклонно глава, макар че не слушаше. Едно от нещата, които го впечатляваха дълбоко, бе съвършената физика. Според него се бяха появили твърде много очилати мишоци.

Да, древногръцки Бог, с одобрение си помисли той. Млад овчар в Аркадия.

Младият мъж внезапно замълча. Веждите на Еркюл Поаро се сключиха и когато вдигна поглед, очите му бяха присвити от любопитство.

— Разбирам. Да. Ясно ми е — каза той и след пауза добави: — Шофьорът ми каза дословно същото.

Поаро забеляза как страните на младежа поруменяват, а пръстите му мачкат нервно шапката.

— Да, да, сър. Знам.

— Но сте мислили, че най-добре е вие лично да ми го кажете? — спокойно попита Еркюл Поаро.

— Ами, да, сър. Така си мислех.

— Много добросъвестно от ваша страна. Благодаря ви.

Последните думи бяха изречени с лек, но съвсем ясен намек, че това е краят на разговора. Въпреки това Поаро не очакваше младежът да си тръгне. И той наистина не помръдна.

— Ами… извинете ме, сър — промълви колебливо. — Вярно ли е, че вие сте онзи джентълмен… детектив… Вие сте мистър Еркюл Пуорит? — Той произнесе името много внимателно.

— Така е — отвърна Поаро.

Червенина заля лицето на младежа.

— Четох нещо за вас във вестниците — рече той.

— Така ли?

Лицето на посетителя вече беше станало пурпурно. В очите му се четяха объркване и молба едновременно. Еркюл Поаро се опита да му помогне.

— Да? С какво мога да ви бъда полезен?

Този път думите се изсипаха като поток върху му.

— Боя се да не си помислите, че е много нахално от моя страна, сър. Но така или иначе, късмет е, че случаят ви е довел тук. Твърде добро стечение на обстоятелствата, за да бъде изпуснато. Особено след като четох по вестниците за всички умни неща, които сте правили. Както и да е, рекох си, че бих могъл да ви попитам. Нали няма нищо лошо в това да се пита?

Поаро поклати глава.

— Искате да ви помогна по някакъв начин?

Момчето кимна и смутено продължи:

— Става дума за… за една млада дама. Дали… не бихте могли да я намерите?

— Да я намеря? Тя е изчезнала, така ли?

— Точно така, сър.

Еркюл Поаро се изправи на стола и каза рязко:

— Вероятно бих могъл да помогна, да. Но най-правилно е в такъв случай да се отиде в полицията. Това е работа за тях, а и моите средства и възможности са твърде скромни в сравнение с техните.

Момчето смутено пристъпи от крак на крак.

— Не бих могъл да постъпя така, сър. И дума не може да става. Нещата са доста необичайни, така да се каже.

Еркюл Поаро се втренчи в него.

— Eh bien, седнете тогава. Как се казвате?

— Уилямсън, сър. Тед Уилямсън.

— Седни, Тед. И ми разкажи всичко.

— Благодаря, сър.

Той издърпа напред един стол и внимателно седна почти на ръба. Все още гледаше умолително, като изгонено кученце.

— Слушам те — подкани го Поаро.

Тед Уилямсън пое дълбоко въздух.

— Ами, да ви кажа, сър, случи се така. Виждал съм я само веднъж. Не знам името й, не знам нищо за нея. Но цялата работа е много странна. Връщането на писмата ми и така нататък.

— Започни от самото начало. Не се притеснявай. Просто ми разкажи всичко, както се е случило.

— Да, сър. Ами, сигурно знаете Граслоун, сър. Онази голяма къща до реката, след моста?

— Нищо не знам.

— Тя е на сър Джордж Сандърфийлд. Използва я през лятото, организира празненства през уикендите. По принцип, винаги се събира много весела компания. Актриси и други известни личности. Ами, беше през миналия юни. Радиото се беше повредило и ме изпратиха да го поправя.

Поаро кимна.

— Така и направих. Сър Сандърфийлд беше на пикник долу при реката заедно с гостите си. Готвачът също беше там, а и прислужникът, който сервираше питиетата. В къщата беше останало само това момиче. Беше прислужница на една от дамите. Тя ме пусна вътре и ми показа къде се намира радиоапаратът. После постоя при мен, докато го поправях. Така се заприказвахме… Казваше се Нита и беше прислужница на някаква руска танцьорка, която била на гости.

— Самата тя англичанка ли беше?

— Не, сър. Мисля, че беше французойка. Имаше много странен акцент. Въпреки това говореше добре английски. Беше дружелюбна и след известно време я поканих на кино, но тя ми отвърна, че господарката й ще има нужда от нея. После каза, че би могла да се измъкне рано следобед, защото те сигурно щели да се забавят на реката. Така и стана. Аз се освободих за следобеда и за малко да ме уволнят. После се разхождахме по брега на реката.

Той замълча. Лека усмивка заигра по устните му, той мечтателно зарея поглед през прозореца.

— Тя беше хубава, нали? — предпазливо подхвърли Поаро.

— Беше най-красивото създание, което някога бях виждал. Косите й бяха като от злато и пърхаха като криле, подхванати от вятъра. Имаше лека и весела походка. Аз… веднага се влюбих в нея, сър. Въобще не крия.

Поаро кимна и младежът продължи:

— Тя ми каза, че господарката й ще идва отново след две седмици и се уговорихме да се видим тогава. — Той замълча за момент. — Но не се върна изобщо. Чаках я там, където ми беше казала, но от нея нямаше и следа. Най-накрая събрах кураж да отида в къщата и да попитам за нея. Казаха ми, че рускинята и прислужницата й са отседнали там. Изпратиха да я повикат, но когато дойде, това изобщо не беше Нита! Просто едно тъмнокосо момиче с котешки поглед, дето ги има много. Викаха й Мари. Тя се ухили глупаво насреща ми и попита: „Искали сте да ме видите?“ Трябва да е забелязала, че се отдръпнах. Попитах я дали е прислужницата на руската лейди и отбелязах, че неотдавна съм срещнал друго момиче. Тогава тя се засмя и рече, че предишната прислужница е била внезапно освободена. „Освободена! — възкликнах. — Защо?“ Тя повдигна рамене и разпери ръце. „Откъде да знам? — отвърна. — Не съм била там.“ Е, сър, бях поразен. В този момент не можех да се сетя какво да кажа. След това обаче събрах кураж и отидох да видя тази Мари отново. Помолих я да ми намери адреса на Нита. Обещах й подарък, в случай че изпълни молбата ми. Тя е от оня тип жени, дето не биха направили нещо за теб просто ей така. Е, тя ми даде адреса. Беше в Лондон и аз й писах. Скоро ми върнаха писмото. Беше изпратено обратно по пощата. Отгоре на плика бяха надраскали: — „няма такова лице на посочения адрес“. — Тед Уилямсън замълча. Дълбоките му сини очи се насочиха към Поаро. — Разбирате ли как стана, сър? Не е случай за полицията. Бих искал да я намеря, но не зная откъде да тръгна. Бихте ли могли да я намерите? — Той отново силно се изчерви. — Нямам много. Мога да намеря пет лири. Дори десет.

— Не е необходимо да обсъждаме финансовата страна на нещата — прекъсна го Поаро. — Първо да помислим за момичето, тази Нита — тя е знаела твоето име и къде работиш?

— О, да, сър.

— Сигурно е можела да се свърже с теб, ако е искала?

— Да, сър — бавно отвърна Тед.

— Тогава, не ти ли се струва…

— Искате да кажете, сър, че аз съм се влюбил в нея, а тя не е споделила чувствата ми? В известен смисъл може и да е вярно… Но тя наистина ме хареса… И си мисля, сър, че сигурно има някаква причина за мълчанието й. Разбирате ли, сър, тя бе попаднала сред доста странни хора. Може би е в някаква беда, ако разбирате какво искам да кажа.

— Искаш да кажеш, че може да е родила дете? От теб?

— Не от мен, сър — каза Тед и се изчерви. — Между нас нямаше нищо.

Поаро го погледна замислено и промърмори:

— И дори това да е вярно, ти все още би искал да я откриеш?

Лицето на Тед отново промени цвета си.

— Да. Искам и толкова! Искам да се оженя за нея, ако тя пожелае. И няма значение в какво се е забъркала! Само се опитайте да я намерите, сър?

Еркюл Поаро се усмихна и промърмори:

— „Коса като златни криле.“ Да, прилича на третия подвиг на Херкулес… Ако правилно си спомням, това се е случило в Аркадия…

II.

Еркюл Поаро замислено се вгледа в късчето хартия, върху което Тед Уилямсън внимателно беше изписал името и адреса.

Чудеше се дали изобщо ще може да научи нещо на този адрес. Беше почти сигурен, че не съществува такава вероятност, но все пак това беше единствената следа, която му бе дал Тед.

Ъпър Ринфрю Лейн беше доста мрачна, но порядъчна улица. На почукването на Поаро отвори набита жена с мътни очи.

— Мис Валета?

— Отдавна не е тук.

Поаро направи крачка към вратата, тъкмо когото жената се канеше да я затвори.

— Вероятно бихте могли да ми дадете адреса й?

— Не, не мога. Когато замина, тя не остави нищо.

— Кога замина?

— Миналото лято.

— Можете ли да си спомните точно кога?

Лек звънтящ звук се чу откъм дясната ръка на Поаро, където две монети от по половин крона весело се удряха една в друга.

Почти като с магическа пръчка жената с размътения поглед се превърна в самата любезност.

— Ами, много бих искала да ви помогна, сър. Само да помисля. Август. Не, не. Беше преди това. Юли. Да, юли трябва да е било. Като че ли през първата седмица от юли. Тръгна набързо. Върна се в Италия, предполагам.

— Значи е италианка?

— Точно така, сър.

— И известно време е била лична прислужница на една руска танцьорка?

— Точно така. Мадам Семулина или някакво подобно име. Танцуваше в „Теспиън“, беше от онази трупа, по която всички са полудели. Беше една от звездите.

— Знаете ли по каква причина се наложи мис Валета да напусне работата си? — попита Поаро.

— Нямам ни най-малка представа.

— Тя беше уволнена, нали?

— Ами да, май имаше нещо такова! Но да ви кажа, мис Валета много не говореше за това. Тя по принцип не споделяше много, но тогава беше бясна. Имаше ужасен нрав, истинска италианка. Черните й очи святкаха, все едно всеки момент ще забие нож в теб. Не бих се изпречила насреща й, когато е в подобно настроение!

— Напълно ли сте сигурна, че не знаете адреса, където се намира тя сега?

Двете монети потракаха насърчително.

Отговорът й прозвуча съвсем откровено.

— И аз бих искала да го науча, сър. Много щях да се радвам, ако можех да ви помогна. Но тя си тръгна набързо и това е!

— Да, това е… — замислено повтори Поаро.

III.

Амброз Вандел, откъснат от ентусиазирания оглед на декора, който сам беше проектирал за някакво бъдещо представление, бе доста словоохотлив.

— Сандърфийлд? Джордж Сандърфийлд? Отвратителен човек. Тъпкан е с пари, но се говори, че е мошеник. Тъмна птица! Дали е имал връзка с танцьорка? Разбира се. Имаше любовна афера с Катрина. Катрина Самушенка. Сигурно сте я гледали? Господи, колко е изискана! Прекрасна техника. Не може да не сте я гледали в онази постановка, в която танцува с Майкъл Новгин. Май беше нещо от Дебюси. Декорите бяха мои!

— Значи е била близка със сър Джордж Сандърфийлд?

— Да, ходеше с него по уикендите в къщата му на брега на реката. Предполагам, организира прекрасни тържества.

— Възможно ли е, mon cher3 да ме представите на мадмоазел Самушенка?

— Но, драги, тя вече не е тук. Тя замина за Париж или някъде другаде доста внезапно. Знаете ли, говореше се, че е агент на болшевиките или нещо подобно. Не че самият аз вярвам в подобно нещо. Катрина винаги е твърдяла, че е на страната на белите в Русия. Баща й бил принц или там някакъв велик херцог! — Вандел замълча и се върна към поглъщащата го тема за самия себе си. — Та казвах, че ако искате да доловите духа на Батшеба, трябва да се задълбочите в семитската традиция. Изразявам го с…

IV.

Срещата, която Еркюл Поаро бе успял да си уреди със сър Джордж Сандърфийлд, не започна много обнадеждаващо. „Тъмната птица“, както го бе определил Амброз Вандел, изглежда все още леко се притесняваше. Сър Джордж беше нисък, набит човек с черна, груба коса и тлъстина под брадичката.

— Е, мистър Поаро, с какво бих могъл да ви бъда полезен? — попита той. — Май не сме се срещали преди?

— Не, не сме се срещали.

— Е, какво има? Признавам, че събудихте любопитството ми.

— О, нещо съвсем незначително. Просто една информация.

Сър Джордж се изсмя пресилено.

— Искате да ви подхвърля нещо от кухнята на нещата? Не предполагах, че се интересувате от финанси.

— Въпросът не е делови. Става дума за една дама.

— О, дама! — Сър Джордж се облегна назад в креслото си. Изглежда се поуспокои.

— Вие сте познавали, струва ми се, мадмоазел Катрина Самушенка? — попита Поаро.

Сандърфийлд се разсмя.

— Да. Възхитително създание. Жалко, че напусна Лондон.

— Кога?

— Нямам представа, драги. Очевидно не се разбираше с управата. Тя беше доста темпераментна, съвсем по руски. Съжалявам, че не мога да ви помогна, но нямам и най-малка представа къде би могла да е тя сега. След като замина не поддържаме връзка.

Тонът му предвещаваше край на разговора и той се изправи.

— Аз не се опитвам да открия мадмоазел Самушенка — рече Поаро.

— Така ли?

— Да, става дума за нейната прислужница.

— Прислужница? — Сандърфийлд се вторачи в него.

— Вероятно си спомняте прислужницата й?

Безпокойството на Сандърфийлд се събуди отново. Той рече смутено:

— Боже мой, не. Пък и защо ли? Помня, че тя имаше прислужница, разбира се… Доста покварена, бих казал. И дето все си пъхат носа, където не им е работа. Ако бях на ваше място, не бих повярвал и дума на това, което тя казва. Тя е лъжкиня по рождение.

— Значи всъщност си я спомняте твърде добре? — промърмори Поаро.

— Просто впечатления, това е… — припряно отвърна Сандърфийлд. — Дори не си спомням името й. Момент. Май беше Мари или нещо подобно. Не, страхувам се, че едва ли мога да ви помогна да я намерите. Съжалявам.

— Аз вече имам името и адреса на Мари Хелин от театър „Теспиън“. Става дума за прислужницата, която е придружавала мадмоазел Самушенка преди Мари Хелин. Интересувам се от Нита Валета.

Сандърфийлд се втренчи в него. После отвърна:

— Нея изобщо не помня. Мари е единствената, която аз помня. Малко тъмнокосо момиче с порочен поглед.

— Момичето, което търся, е било в къщата „Граслоун“ миналия юни — продължи Поаро.

— Ами, всичко което бих могъл да кажа, е, че не я познавам — намръщи се Сандърфийлд. — Не си спомням Катрина да е била с прислуга. Мисля, че грешите.

Еркюл Поаро поклати глава. Бе убеден, че не греши.

V.

Мари Хелин се взря за миг в Поаро с малките си интелигентни очи, после бързо отклони поглед.

— Но, мосю, много добре си спомням — промълви с тих монотонен глас. — Мадам Самушенка ме нае през последната седмица на юни. Предишната й прислужница напуснала бързо.

— Някога стана ли ви ясно защо?

— Напуснала внезапно. Това е всичко, което знам! Може да е била болна или нещо подобно. Мадам не ми е казвала.

— Разбирахте ли се добре с господарката си? — попита Поаро.

Момичето повдигна рамене.

— Настроенията й бяха твърде променливи. Ту се смееше, ту плачеше. Понякога бе така унила, че не говореше и не се хранеше. Понякога изпадаше в дива радост. Такива са си те, хората на изкуството. Просто темперамент.

— А сър Джордж?

Момичето го погледна предпазливо. Неприятно пламъче заигра в очите й.

— А, сър Джордж Сандърфийлд? Бихте искали да знаете за него? Вероятно и затова сте дошли? Останалото беше просто претекст, така ли? О, за сър Джордж бих могла да ви разкажа някои много любопитни неща. За него бих могла…

— Не е необходимо — прекъсна я Поаро.

Тя се опули с отворена уста. Яд и разочарование се четяха в очите й.

VI.

— Винаги съм твърдял, че знаете всичко, Алексис Павлович — промърмори Еркюл Поаро.

Мислеше си, че неговият трети подвиг на Херкулес изисква повече пътуване и разговори, отколкото изобщо би могло да се предположи. Този незначителен случай на изчезнала камериерка обещаваше да бъде една от най-продължителните и трудни задачи, с които се беше заемал. Всяка следа, която откриваше, не водеше доникъде.

Бе достигнал до ресторант „Самовар“ в Париж, чийто собственик Алексис Павлович се славеше с това, че знае всичко, което се случва в артистичния свят.

— Да, приятелю аз винаги знам — самодоволно рече той. — Винаги. Питате ме къде е отишла малката Самушенка, изкусната танцьорка? О, тя беше най-вълнуващата. — Той целуна връхчетата на пръстите си. — Какъв огън, каква страст! Можеше да стигне далече, щеше да бъде примабалерината на своето време. Изведнъж всичко свърши. Тя се отдалечава към края на света и скоро, о, съвсем скоро, те ще я забравят.

— Къде е тя сега? — попита Поаро.

— В Швейцария. В Алпите. Там отиват тези, които имат суха кашлица и непрестанно слабеят. Тя ще умре, да, ще умре! Беше прекрасна. Със сигурност ще умре.

Поаро се изкашля, за да разсее магията на скръбта. Нуждаеше се от информация.

— Случайно да си спомняте камериерката й? Момичето се казва Нита Валета.

— Валета? Валета? Спомням си, че веднъж я видях с камериерка. На гарата, когато изпращах Катрина за Лондон. Ако не греша, тя беше италианка от Пиза. Да, сигурен съм, че беше италианка и беше от Пиза.

— В такъв случай — изпъшка Поаро, — сега ще трябва да замина за Пиза.

VII.

Еркюл Поаро се намираше в Кампо Санто, Пиза. Бе застанал до един гроб.

Значи тук завършваше неговият поход. Тук, до тази незначителна купчина пръст. Отдолу лежеше онова весело създание, което бе разбудило сърцето и въображението на обикновения английски механик.

Не беше ли това най-добрият край за този внезапен и странен романс? Сега девойката щеше да остане в паметта на младия човек такава, каквато я бе видял в онзи юнски следобед. Сблъсъкът на различните националности, различните критерии, болката от загубените илюзии, всичко това никога нямаше да може да се случи.

Еркюл Поаро поклати тъжно глава. Мислите му се насочиха към разговора със семейството на Валета. Майката, жена с широко лице, изсушеният от мъка баща, тъмнокосата й сестра, стиснала устни…

— Случи се внезапно, синьор, много внезапно. В продължение на дълги години тя имаше болки от време на време… Лекарят каза, че няма изход. Каза, че трябва веднага да се направи операция от апандисит — той я взе в болницата и там… Да, да. Тя почина под упойката. Вече никога не се събуди.

Майката подсмърчаше и мърмореше:

— Бианка винаги беше толкова умно момиче. Ужасно е, че си отиде толкова млада…

Поаро повтори още веднъж:

— Отиде си млада…

Трябваше да съобщи на младия човек, който поиска помощта му толкова доверчиво.

„Не е за теб, приятелю. Умря млада.“

Походът му бе завършил тук. Тук, където кулата на Пиза се очертаваше на фона на небето и първите пролетни цветя показваха светлите си багри, предвещавайки нов живот и радост.

Дали пролетното опиянение го караше да се разбунтува срещу тази последна присъда? Или причината бе някъде другаде? Цялата работа не беше ли прекалено чиста, твърде гладко нагласена?

Еркюл Поаро въздъхна. Трябваше да направи едно последно пътуване, за да бъде напълно сигурен. Трябваше да отиде в Алпите.

VIII.

Тук, помисли си той, наистина е краят на света. Тази долина от сняг, тези разпръснати къщички, във всяка една от тях имаше поне едно човешко същество, което се бореше с дебнещата го смърт.

Той най-сетне се добра до Катрина Самушенка. Когато я видя легнала, с изпити страни, белязани от набиваща се в очи червенина, дългите й слаби ръце отпуснати на юргана, у него започна да се събужда споменът. Не си бе спомнил името й, но беше я виждал да танцува. Помнеше онзи унес и очарование, с което истинското изкуство те караше да забравиш, че изобщо става дума за изкуство.

Той си спомни Майкъл Новгин в ролята на Ловеца, носейки се вихрено сред онази невероятна, фантастична гора, която въображението на Амброз Вандел бе създало. После си спомни прекрасния шеметен танц на Кошутата, вечно преследвана, вечно желана. Златно, прекрасно създание, окичено с рога, притежаващо проблясващи бронзови копита. Той си спомни как се бе свлякла смъртно ранена и как Майкъл Новгин стоеше объркан, притиснал простреляната кошута в обятията си.

Катрина Самушенка го гледаше с вяло любопитство.

— Не сме се срещали преди, нали? — попита тя. — Какво искате от мен?

Поаро леко се поклони.

— Първо, мадам, бих искал да ви благодаря за вашето изкуство, което направи една от вечерите ми щастлива.

Тя леко се усмихна.

— Освен това съм дошъл и по работа. Дълго търсих, мадам, една от вашите камериерки. Името й е Нита.

— Нита?

Болната жена се втренчи в него. Очите й се бяха разширили и тя изглеждаше стресната.

— Какво знаете за Нита? — попита.

— Ще ви разкажа.

Той й разказа за вечерта, когато колата му се повреди, също и за Тед Уилямсън, нервно мачкащ шапката си с ръце, споделяйки любовта и болката си. Тя го слушаше с голямо внимание.

— Много вълнуващо, наистина много вълнуващо… — промълви тя, когато Поаро свърши разказа си.

— Да — отвърна той. — Като приказка за Аркадия, нали? Мадам, какво бихте могли да ми кажете за това момиче?

Катрина Самушенка въздъхна.

— Имах прислужница. Хуанита. Беше прекрасна, весела, с лек характер. Случи се това, което често се случва с онези, които боговете обичат. Тя умря млада.

Това бяха думите на самия Поаро. Последните думи, непоправимият факт. Сега той отново ги чу. Въпреки това продължи да упорства.

— Тя е мъртва? — попита.

— Да, мъртва е.

— Само едно нещо не ми е много ясно — рече Поаро след кратко мълчание. — Попитах сър Джордж Сандърфийлд за вашата камериерка и той определено се стресна. Защо?

По лицето на танцьорката се изписа леко отвращение.

— Просто сте споменали прислужница, наета от мен. Той е помислил, че имате предвид Мари. Момичето, което взех след напускането на Хуанита. Предполагам, че тя се опитваше да го изнудва за нещо, което беше научила за него. Беше отвратително момиче — любопитно, винаги надничащо в писмата и затворените чекмеджета.

— Това обяснява всичко — промърмори Поаро. Замълча за миг, след което настоятелно продължи: — Другото име на Хуанита е било Валета. Тя е починала при операция на апандисит в Пиза. Точен ли съм?

Той забеляза колебанието, което бе трудно доловимо, но все пак го имаше, преди тя да кимне.

— Да, точно така…

— Все пак, още не ми е ясно — замислено продължи Поаро. — Семейството й я наричаше Бианка, а не Хуанита.

— Бианка, Хуанита, какво значение има? — сви рамене Катрина. — Предполагам, истинското й име е било Бианка, но просто е решила, че Хуанита звучи по-романтично и затова го е избрала.

— О, мислите ли?

Той замълча, после рече с променен глас:

— Според мен има друго обяснение.

— Какво?

Поаро се наклони напред и продължи:

— Момичето, което Тед Уилямсън е видял, по неговите думи е имало коса като криле от злато.

Той се наклони още малко напред. Пръстите му леко докоснаха водопада от злато, стичащ се от двете страни на главата на Катрина.

— Криле от злато, рога от злато? Когато се загледаш, можеш да видиш и дявол, и ангел! Вие бихте могли да бъдете и двете. Или това са просто златните рога на ранената кошута?

— Ранената кошута… — прошепна Катрина. В гласа й се долавяше отчаянието на човек, загубил всякаква надежда.

— Описанието, което Тед Уилямсън ми даде, ме тревожеше през цялото време — продължи Поаро. — Напомняше ми за нещо. Това бяхте вие, носеща се с блещукащите си бронзови копитца през гората. Да ви кажа ли какво си мисля, мадмоазел? Мисля, че сте прекарали една седмица без камериерка и сте отишли сама в „Граслоун“. Бианка Валета се е върнала в Италия, а вие още не сте били наели ново момиче. Вече сте чувствали как болестта настъпва и сте останали в къщата в деня, през който другите са отишли на разходка по реката. Някой е позвънил на вратата и когато сте отворили, сте видели… Да ви кажа ли какво сте видели? Видели сте млад мъж, притежаващ невинността на дете и красотата на бог! И сте измислили едно момиче за него, не Хуанита, а Инкогнита. Така няколко часа сте се разхождали с него в Аркадия…

Последва дълга пауза. Катрина промълви с нисък, хриплив глас:

— Само за едно не ви излъгах. Краят на историята. Нита ще умре млада.

— Не! — Поаро изглеждаше напълно променен. Той удари с ръка по масата. Изведнъж стана съвсем прозаичен, земен и практичен. — Съвсем излишно е! Няма нужда да умирате! Можете да се борите за живота си, не по-зле от всеки друг, нали?

Тя поклати глава. Тъжно, безнадеждно…

— Какъв живот ми остава?

— Не става дума за живот на сцената! Хайде, мадмоазел, бъдете откровена. Наистина ли баща ви е бил принц, или херцог, поне дори генерал?

— Той караше камион в Ленинград! — внезапно се засмя тя.

— Добре! И защо тогава да не се омъжите за помощник в сервиз в едно провинциално градче? И да имате деца, красиви като богове. Деца, които вероятно ще наследят вашия талант на танцьорка.

— Но тази идея е само една фантазия! — затаи дъх Катрина.

— Въпреки това — каза Еркюл Поаро с голямо задоволство, — аз вярвам, че ще се сбъдне!