Поп, дама, вале

I

Огромната черна стрелка на часовника, застинала преди ежеминутния си жест, ей сега ще трепне и от стегнатия й тласък ще се задвижи целият свят: бавно ще се извърне изпълненият с отчаяние, презрение и скука циферблат; стълбовете ще почнат да отминават един след друг, отнасяйки като равнодушни атланти гаровия свод; ще се проточи перонът, отнасяйки неизвестно накъде фасове, билетчета, слънчеви петна, плюнки; без изобщо да върти колела, ще проплува желязна количка; ще мине и книжарска сергия, окичена със съблазнителни корици, — снимки на бисерно-голи хубавици, — и хората, хората, хората на проточилия се перон ще местят крака, но няма да се движат, ще крачат напред, но ще отстъпват назад, — като в мъчителен сън, в който има и неимоверно усилие, и гадене и памучна слабост в прасците и леко главозамайване, — ще отминат, ще се изтекат, вече замирайки, вече почти падайки по гръб…

Повече жени отколкото мъже, — както е винаги сред изпращачите… Сестрата на Франц, толкова бледа в този ранен час и миришеща лошо на празен стомах, с карирана пелерина, каквито сигурно не носят в столицата — и майка му, мъничка, кръгла, цялата в кафяво, като набитичък монах. Ето, запърхаха кърпичките.

Изчезнаха не само те — двете познати усмивки, — потегли не само гарата, със сергията, количката, белия продавач на сливи и кренвирши, — потегли и старото градче сред розоватата мъгла на есенното утро: каменният курфюрст на площада, тъмноягодовата катедрала, проблясващите фирми, цилиндър, риба, медният тас на бръснаря… Сега вече няма спиране. Понесе се! Тържествено отминават къщите, плющят пердетата на отворените прозорци на родната къща, пращят подовете, скърцат стените, сестрата и майката пият на бързото течение сутрешното си кафе, мебелите потреперват от учестяващите се тласъци — все по-бързо, все по-тайнствено отминават къщите, катедралата, площадът, уличките… И въпреки че покрай прозореца на вагона отдавна се разгръщаха поля със златисти кръпки, Франц още усещаше как отминава градчето, в което беше живял двайсет години.

В дървеното, още прохладно третокласно купе седяха освен Франц: две плюшени старици, дебела жена с кошница яйца на коленете и русокос юноша с жълти къси панталони, як, ъгловат, също като своята сякаш изсечена от жълт камък раница, която той енергично отърси от раменете си и стовари на лавицата. Мястото до вратата, срещу Франц, беше заето от списание с гола късо подстригана хубавица на корицата, а в коридора, до прозореца, с гръб към купето стоеше широкоплещест господин.

Градът замина. Франц се хвана за хълбока, пронизан от мисълта, че му е изчезнал портфейлът, в който има толкова много: кораво билетче и чужда визитна картичка, и неначенат месец човешки живот. Портфейлът си беше на мястото, плътен и топъл. Стариците се размърдаха и заоголваха с шумолене сандвичи. Господинът, застанал в коридора, се обърна, леко се олюля, отстъпи половин крачка, преодоля отново неустойчивостта на пода и влезе в купето.

Едва тогава Франц видя лицето му: носът — мъничък, с кост, обтегната с белезникава кожа, кръгличките, черни ноздри са непристойни и асиметрични, на бузите, на челото — цяла география оттенъци — жълтеникаво, розовато, лъскаво. Господ знае какво се е случило с това лице — каква болест, какъв взрив, каква силна киселина го е обезобразила. Устни почти нямаше, липсата на мигли придаваше на изпъкналите воднисти очи неволна наглост. А господинът беше невероятно издокаран и снажен: копринената вратовръзка с нежни шарки се гмурваше, леко извита, под двуредната жилетка. Ръцете в сиви ръкавици вдигнаха, отвориха списанието със съблазнителна корица.

На Франц му полазиха тръпки между плешките, а в устата си усети нещо страшно: натрапчиво гадна влажност на небцето, отвратително жив дебел пъпчив език. Паметта се превърна в паноптикум и той знаеше, знаеше, че някъде там, в дълбочината, има стая на ужасите. Веднъж куче повърна на прага на месарница; веднъж дете вдигна от тротоара и занадува с устни нещо жълто и прозрачно, което приличаше на биберон, веднъж настинал старец не се сдържа в трамвая и силно се подмокри… Всички тези образи, които Франц сега не си спомни ясно, но които винаги се бяха тълпили на заден план, приветствайки с истерична конвулсия всяко ново, сродно впечатление. След такива ужаси през тези още неотдавнашни дни, отпуснатият, длъгнест, презрял ученик изтърваваше чантата, хвърляше се по очи на кушетката и дълго и мъчително му се повдигаше. Повдигаше му се и на последния изпит — защото съседът му по чин се беше замислил и гризеше и без туй изгризаните си, останали без живец нокти. Франц напусна училището с облекчение, предполагайки, че се е освободил завинаги от неговия възмръсен, пъпчив живот.

Господинът разглеждаше списанието и съчетанието между лицето му със снимката на корицата беше чудовищно. Румената търговка седеше до страшилището и го докосваше със сънено рамо; раницата на юношата лежеше до неговия черен, хлъзгав, пъстър от етикети куфар, а най-важното — стариците, въпреки гадното съседство, дъвчеха сандвичи, смучеха мъхести резенчета портокал, загръщаха корите в хартийки и деликатно ги хвърляха под пейката… Франц стискаше челюсти, сдържайки смътно желание да повърне. А когато господинът остави списанието и почна и той, без да сваля ръкавиците, да яде хлебче със сирене, гледайки го предизвикателно, Франц не издържа. Бързо стана, отметна побеляло лице, разклати, смъкна отгоре куфара си, сложи палтото и шапката, удари несръчно куфара във вратата и излезе в коридора.

Веднага му олекна, но световъртежът не мина. Край прозореца прелиташе букова гора, мержелееха се лилави, изпъстрени от слънце стволове. Той тръгна неуверено по коридора, като се вглеждаше в купетата. Само в едно имаше свободно място; но пък там седеше сърдита жена с две бледи, черноръки, изнервени деца; вдигнали рамене в очакване на неизбежния удар по врата, те се плъзгаха бавничко от пейката, за да си поиграят с мръсните хартийки на пода до краката на пътниците. Франц стигна до края на вагона и там спря, поразен от небивала мисъл. Мисълта беше толкова хубава, толкова дръзновена, че чак сърцето му спря, а на челото му изби пот. „Не, не бива…“ — каза тихо Франц, макар вече да знаеше, че няма да устои на съблазънта. После провери с два пръста възела на вратовръзката и мина, с чудна тръпка под лъжичката, по олюляващата се съединяваща площадка в следващия вагон.

Беше вагон втора класа, а втора класа беше за Франц нещо непозволено привлекателно, малко греховно и дори май с привкус на пикантно разточителство, — като чашка гъсто бяло кюрасо, като триминутно пътуване с такси, като онзи огромен, приличен на жълт череп грейпфрут, който беше купил веднъж на път за училище. За първа класа не можеше и да мечтае: кадифени покои, където седят дипломати с пътнически каскети и почти неземни актриси!… Но втори… втори… ако събере смелост… Покойният му баща (нотариус и филателист) е пътувал, казваха — отдавна, преди войната, — във втора класа. И все пак Франц не се решаваше — замираше в началото на прехода, до табелката за вагонния инвентар, — а зад прозореца вече не се мяркаше решетеста гора, а благородно плуваха просторни поля, в далечината, успоредно на платното, течеше път, по който офейкваше лилипутски автомобил.

Спаси го от затруднението кондукторът, който тъкмо правеше обиколка. Франц докупи към билета си право на по-висока класа. С гръмък мрак изкънтя кратък тунел. Пак е светло и кондуктора вече го няма.

В купето, в което Франц влезе с безмълвен, нисък поклон, седяха само двама: прекрасна дама с големи очи и възрастен господин с подстригани жълти мустаци. Франц си свали палтото и предпазливо седна. Седалката беше толкова мека, така уютно стърчеше до слепоочието полукръглата преграда, отделяща местата едно от друго, толкова изящни бяха снимките по стените: някаква катедрала, някакъв водопад… Той протегна бавно крака, полека извади от джоба си вестника, но не можеше да чете; вцепени се в блаженство с разтворения вестник пред себе си. Спътниците му бяха очарователни. Дамата — с черен костюм, черна шапчица с малка брилянтна ластовичка, лицето сериозно, доста студени очи, лека сянка над устните и кадифенобяла шия с безкрайно нежни напречни браздички на гърлото. Господинът, навярно чужденец, защото носеше мека яка и изобщо… Но Франц грешеше.

— Жаден съм — каза проточено господинът. — Жалко, че нямаме плодове…

— Ти си си виновен — отговори недоволно дамата и след малко добави:

— Още не мога да забравя. Беше толкова глупаво… Драйер вдигна леко очи нагоре и нищо не възрази.

— Сам си си виновен, че ти се наложи да се криеш… — каза тя и машинално си оправи полата, забелязала, че появилият се в ъгъла пътник — младеж с очила гледа голата коприна на краката й. После сви рамо.

— Няма значение — каза тихо, — няма смисъл да го обсъждаме.

Драйер знаеше, че с мълчанието си безкрайно ядосва жена си. В очите му блестеше момчешки предизвикателен пламък, меките гънки край устните му се движеха — защото местеше в устата си ментов бонбон, — едната вежда, жълта, копринена, беше вдигната по-високо от другата. Историята, която толкова беше разсърдила жена му, беше всъщност нищо и никаква. Август и половината септември те бяха прекарали в Тирол и сега, на връщане, когато спряха за няколко дни по работа в древно градче, той се отби при братовчедка си Лина, с която беше дружил на младини, преди двайсетина години. Жена му категорично отказа да отиде. Лина, закръглена дама с брадавица като бурен на бузата, все така бъбрива и гостоприемна, реши, че „годините, са положили, разбира се, отпечатъка си, но е могло да е и по-зле“, почерпи го с чудесно кафе, разказа за децата си, съжали, че не са си вкъщи, разпита го за жена му, която не познаваше, за работата му, за която беше чувала; после взе да се съветва. В стаята беше горещо, около вехтия абажур със сиви като мръсен лед стъкълца кръжаха мухи и кацаха все на същото място, а това, кой знае защо, го разсмиваше; с комична радушност протягаха кадифени ръце старите кресла, на едно от които дремеше зло остаряло кученце. На очаквателната въпросителна въздишка на събеседничката той изведнъж каза, като се разсмя и оживи: „Ами добре, нека дойде при мен, аз ще го уредя…“ Тъкмо това жена му не можеше да му прости. Тя го наричаше: „Да наводняваш бизнеса с бедни роднини“ — но какво наводнение можеше да предизвика всъщност един, само един беден роднина? Като знаеше, че Лина ще покани жена му, а жена му за нищо на света няма да отиде, той излъга, каза на Лина, че заминава същата вечер. А после, след седмица, на гарата, когато вече бяха седнали във вагона, изведнъж видя през прозореца Лина. Привлечена кой знае от какво на перона. Жена му не искаше за нищо на света тя да ги забележи и въпреки че много му хареса мисълта да купи за из път кошничка сливи, той не се подаде от прозореца с леко „ехей“ и не се протегна към младия продавач с бяла куртка.

Удобно облечен, съвсем здрав, с мъгла от леки мисли в главата, с ментов ветрец в устата, Драйер седеше, скръстил ръце, и гънките на мекия плат на свивките някак отговаряха на меките гънки по бузите му, на очертанието на подстриганите мустаци и на ветрилцата бръчки край очите. Той гледаше, леко издул шия, леко изпод вежди, с дяволчета в очите; гледаше зеления пейзаж, жестикулиращ отвъд прозореца, и прекрасния профил на Марта, обточен със смешна слънчева ивичка, евтиния куфар на младежа с очила, който четеше вестник в ъгъла до вратата. Този пътник той обиколи, опипа, погъделичка с дълъг, но лек, с нищо незадължаващ поглед, отбеляза зелената шарка на вратовръзчицата му, струваща, разбира се, деветдесет и пет пфенига, високата яка, а също и маншетите и жабото на ризата — риза, съществуваща впрочем само като идея, защото, ако се съди по особената предателска лъскавина, това бяха колосани доспехи с доста ниско качество, но високо ценени от пестеливия провинциалист, който ги надява връз грубата, домашно ушита риза. Костюмът на младежа накара Драйер нежно да затъгува, като си помисли, че кройката на саката е трогателна със своята недълготрайност и че този син костюм на тесни бели райета е изчезнал още преди пет сезона от столичните магазини.

В стъклата на очилата се родиха изведнъж две разтревожени очи и Драйер се извърна, преглъщайки с леко примляскване слюнка. Марта рече:

— Изобщо става някаква бъркотия.

Съпругът въздъхна и нищо не каза. Тя искаше да добави нещо, но усети, че младежът с очила се заслуша и вместо да продължи с думи, се облегна с рязко движение на масичката, опънала с юмрук бузата си. Поседя така, докато мяркането на гората през прозореца не стана тягостно, после с досада, със скука, бавно изправи тяло, отметна се, притвори очи. Слънцето проникваше през клепачите като непрекъсната, мътна аленост, по която изведнъж хукнаха една след друга светли ивици — призрачният негатив на движещата се гора — а в тази червенина, в това мяркане се намеси, кой знае как, като се обръщаше бавно и отблизо към нея, непоносимо веселото лице на мъжа й; тя трепна и отвори очи. Но мъжът й седеше сравнително далеч и четеше книга с кожена подвързия. Четеше внимателно, с удоволствие. Извън осветената от слънцето страница сега за него не съществуваше нищо. Той обърна страницата и целият свят, очаквал жадно, като игриво куче, този миг, се хвърли със светъл скок към него — но Драйер мило го отхвърли и отново потъна в книгата.

Същото весело сияние беше за Марта просто задух в купето. Във влак трябва да е задушно; така е прието и затова е добре. Животът трябва да върви по план, праволинейно и строго, без разни оригинални завойчета. Изящната книга е хубава на масата в гостната или на полицата. В купето, в отпор на скуката, може да се чете някакво глупаво списанийце. Но така да вкусваш и отпиваш… изглежда, от преводна новела в скъпа подвързия. Човек, който нарича себе си търговец, не трябва, не бива, не смее да постъпва така. Впрочем възможно е да го прави нарочно, за да я ядоса. Още една показна приумица. Е, нищо, дръж се чудато. Хубаво щеше да е да му дръпне сега тази книга и да я заключи в куфара…

В този миг слънчевата светлина сякаш откри лицето й, обми гладките бузи, придаде изкуствена топлота на неподвижните й очи с големи, сякаш гъвкави зеници в сиво сияние, с прелестните им тъмни, леко надиплени клепачи, които примигваха рядко, сякаш тя все се боеше да не изгуби от поглед важна цел. Почти не беше гримирана; само в най-тъничките бръчици на топлите, едри устни съхнеше оранжевочервен прашец.

И Франц, който дотогава се криеше зад вестника в някакво блажено и тревожно небитие и живееше сякаш извън себе си, в случайните движения и случайните думи на своите спътници почна бавно да расте, да се сгъстява, да се утвърждава, измъкна се иззад вестника и погледна дамата с широко отворени очи, почти дръзко.

А нали само преди малко мислите му, винаги склонни към съчетания, присъщи за бълнуване, се бяха събрали в един от онези мнимо стройни образи, които имат значение само в самия сън, но са безсмислени в спомена за него. Преминаването от трета класа, където тихо тържествуваше чудовището, тук, в слънчевото купе, беше за него сякаш преминаване от гаден ад, през чистилището на площадките и коридорите, в истински рай. Старчето кондуктор, което одеве му продупчи билет и веднага изчезна, му се струваше нищо и пълновластно като апостол Петър. Някаква безвкусно-благочестива картина, която го беше уплашила като дете, пак странно оживя. Той превърна кондукторското изщракване в звука на ключ за ключалката на рая. Така в мистерия, по разделената на три дълга сцена восъчният актьор преминава от ноктите на дявола в ликуващия едем. Франц отблъсна натрапчивото и донякъде ужасно бълнуване, жадно затърси човешки, ежедневни отлики, за да разруши магията.

Тъкмо Марта му помогна: поглеждайки изкосо към прозореца, тя се прозя, напрегнатият й език трепна в червения полумрак на устата, зъбите блеснаха. После тя запримига, пропъждайки с удари на миглите гъделичкаща сълза. И Франц усети желание да се прозее. В мига, в който той, като не можа да се справи със силата, раздираща небцето, отвори конвулсивно уста, Марта го погледна и разбра по прозявката му, че той току-що я е гледал. И тутакси се разсея болезненото блаженство, което Франц усещаше доскоро, докато гледаше профила й на мадона. Той се нацупи под равнодушния й лъч и когато тя се извърна, мислено съобрази, сякаш изтрака с пръст по невидимо сметало, колко дни от живота си би дал, за да обладае тази жена.

Вратата изпращя рязко и развълнуваният келнер, сякаш предупреждавайки за пожар, се подаде, изрева и хукна нататък да оглася своята вест.

Тайно Марта беше против тези мошенически, летящи обеди, за които те скубят тройно, въпреки че ти дават боклук и това почти физическо усещане за излишен разход, примесено с чувството, че някой те мами, а като те мами, печели, беше в нея толкова силно, че да не й прималяваше от глад, нямаше да стъпи във вагон-ресторанта. Тя завидя сърдито и смътно на очилатия младеж, който при напомнянето за обед бръкна в джоба на окаченото до него палто и измъкна сандвич. А тя стана и хвана чантата си под мишница. Драйер намери лилавата лентичка в книгата, отбеляза страницата и след като изчака една-две секунди, сякаш не можеше да премине веднага от един свят в друг, се тупна лекичко по коленете и стана. Веднага изпълни цялото купе: беше от онези хора, които въпреки средния си ръст и умерена пълнота правят впечатление на тромави. Франц присви крака. Марта и след нея мъжът й минаха покрай него, излязоха.

Франц остана със сивия сандвич в опустялото купе. Дъвчеше и гледаше през прозореца. По диагонала на прозореца се вдигаше зелен откос, той запълни прозореца догоре, а после, с железен акорд, отгоре изкънтя мост и зеленият скат в миг изчезна, откри се просторна гледка, ливади, върби край поток, възлилави лехи зеле. Франц преглътна последното парче, поразмърда се, притвори очи.

Столицата… В самото име на тази още непозната столица — във възтежкия грохот на първата сричка и в лекия звън на втората имаше за него нещо вълнуващо. Експресът сякаш вече го носеше стремително по знаменития булевард с исполински древни липи, под които кипи пъстра тълпа. Експресът профуча покрай тези липи, пищно израснали от името на булеварда, и влетя под огромна арка със седефени пайети. Следваше увлекателната мъгла, в която се въртеше отворена картичка — прозирна кула в разлети светлини на черен фон. Тя изчезна и ето че в сияещ магазин, сред позлатени манекени, имитиращи човешки торсове, сред чисти огледала и стъклени щандове Франц се разхождаше с полуфрак, раиран панталон, бели гети и с плавно движение на ръката насочваше купувачите към необходимите им отдели. Това беше вече не съвсем съзнателна игра на мисълта, но още не сън; и в мига, в който сънят се канеше да го покоси, Франц отново се овладя, насочи мислите си по собствена воля, разголи раменете на дамата, седяла току-що до прозореца, прецени — той развълнуван ли е? — а после запази голите рамене, но смени главата, сложи лицето на онази седемнайсетгодишна прислужница, която се изпари със сребърната супена лъжица преди той да успее да й се обясни в любов; но и тази глава отхвърли и вместо нея нагласи лицето на една от онези нахакани столични красавици, които се срещат най-вече по рекламите за ликьори и цигари; и едва тогава образът оживя: гологръдата дама вдигна към алени устни чашка, олюлявайки ажурен крак, от който се изхлузваше червена обувчица без пета. Обувчицата падна, Франц се наведе да я вземе, олюля се и меко се гмурна в тъмна дрямка. Спеше с отворена уста и на бледото му лице имаше три дупки: две блестящи, — стъклата на очилата и една черна — устата. Драйер го отбеляза, когато след час се върна с жена си от вагон-ресторанта. Те пристъпиха мълчаливо през протегнатия мъртъв крак. Марта сложи чантата си на подвижната масичка под прозореца и никелираното око на чантата веднага оживя, ситно затрептя със зелен блясък. Драйер запали пура.

Обедът се оказа не лош и сега Марта не съжаляваше, че е отишла. Цветът на лицето й се беше някак стоплил, прекрасните очи бяха влажни, прясно начервените устни блестяха; тя се усмихна, леко оголвайки резци и тази доволна, скъпоценна усмивка се задържа на лицето й няколко мига. Драйер гледаше, леко присвил очи, жена си, наслаждаваше се на нейната усмивка като на неочакван подарък — но за нищо на света не би го показал. Когато усмивката изчезна, той се обърна като задоволен зяпач, след като уличният търговец е вдигнал и върнал на количката случайно разпилените портокали.

Франц изведнъж прибра крак, но не се събуди. Влакът започна рязко да спира. Проплуваха червеникави стени, огромна тръба, сякаш облицована с мозайка, товарни вагони на страничен коловоз; а после в далечината се стъмни; гара.

— Аз, душице, ще ида да се поразходя, — каза Драйер, който обичаше да пуши на чист въздух.

Останала сама, Марта се облегна в ъгъла, погледна с прозявка мъртвеца с очила, помисли равнодушно, че той ей сега ще се изхлузи на пода. Драйер се разхождаше по перона, той побарабани мимоходом с пръсти по прозореца, но жена му повече не се усмихна — той изпафка дим и продължи нататък. Вървеше с бавна, леко подскачаща походка, сложил ръце на гърба и издал напред пурата. Каза си между другото, че щеше да е хубаво да се разхожда така под сводовете на непозната гара някъде на път за Андалусия, Багдад, Нижни Новгород… Могат още днес да потеглят: земното кълбо е огромно и кръгло — пари имат достатъчно за пет, ако не и повече пълни обиколки. Впрочем Марта за нищо на света няма да тръгне. Изключено е да й кажеш: да заминем, работата ще почака. Дали да купи вестник; и борсата е май нещо любопитно. Трябва да разбере прелетял ли е онзи храбрец океана? Америка, Мексико, Палм Бийч. Ето, Вили Грюн е бил там, викаше ги да заминат с него. Не, нея не можеш я придума… Но къде е, всъщност, вестникарската сергия… Този велосипед с увити педали се вижда сега толкова ясно, но ще го забравя завинаги, ще забравя, че съм го гледал, всичко ще забравя… Ето, багажният вагон потегли, заплува. О! Та това е моят влак… И все пак трябва да купя…

Драйер се втурна със ситен тръс към сергията, избра на длан монета, втурна се обратно, пъхайки вестника в джоба. Скочи не много сполучливо върху минаващото край него стъпало и не можа да отвори веднага вратата. Като се подсмихваше и дишаше дълбоко, мина през един вагон, втори, трети. В предпоследния коридор учтиво се отдръпна, за да му направи път, дълъг господин. Драйер го погледна мимоходом и видя лице на възрастен човек с носле на кърмаче. „Интересно — помисли си Драйер, — много интересно.“ В следващия вагон намери своето купе, пристъпи пак през мъртвия крак и тихичко седна. Марта като че ли спеше. Той разтвори вестника и изведнъж забеляза, че Марта го гледа втренчено.

— Луд идиот — каза тя и веднага пак затвори очи. Драйер й закима дружелюбно и се гмурна във вестника.

Първата част от пътя, — първата глава от пътешествието — винаги е подробна и бавна. Средните часове са сънливи, последните — бързи. И ето, Франц се събуди, подъвка с устни. Спътниците му спяха. Светлината в прозореца беше избледняла, сякаш някъде бяха угасили една-две лампички. Той погледна китката си, часовника си с предпазна мрежа. Беше спал много дълго. Краката му бяха натежали, в устата си усещаше ужасно гаден вкус. Избърса грижливо стъклата на очилата и се измъкна в коридора.

Оттам насетне времето потече бързо. Час по-късно оживя и двойката Драйер, келнерът им донесе кафе в дебели чаши, кафето беше лошо. Някъде угаснаха още две-три лампички. После в здрача зад прозореца тихичко запращя дъжд, по стъклото се търкаляха струйки, спираха неуверено и пак се стичаха бързо надолу. Отвъд прозорците на коридора под черен като катран облак тлееше тесен, жълт залез. След още малко електрическа светлина озари купето и Марта дълго се наблюдава в огледалце, обелвайки зъби, повдигайки горна устна.

Драйер, още целият изпълнен от приятната топлина на дрямката, погледна потъмнелия прозорец, струйките, които се стичаха неравно по стъклото, помисли си, че утре е неделя, че сутринта ще отиде да играе тенис (за който се беше захванал наскоро с горещото усърдие на възрастен човек) и че ще е лошо, ако дъждът му попречи. Попита се дали е напреднал, напрегна несъзнателно дясно рамо и веднага си спомни поддържания, залят от слънце корт в тиролското градче, и прочутия, баснословно добрия играч, който дойде на състезанието с бяло палто и половин дузина ракети под мишница, а после бавно, с професионална плавност свали и палтото, и копринения шал, и пъстрия пуловер, — голата му до лакътя ръка проблесна и той сервира звучно и с някаква нечовешка точност първата, пробна топка.

— Есен е, вали — каза Марта и затвори рязко чантата.

— Съвсем слабо — тихо я поправи Драйер.

Влакът, сякаш вече в притегателното поле на столицата, препускаше невероятно бързо. Стъклата съвсем потъмняха, в тях незабележимо се появиха отражения, отблясъци. Прелетя огнената ивица на насрещен влак и навеки се преряза. Франц се върна в купето и изведнъж конвулсивно се хвана за хълбока. След още час в смътния мрак се появиха далечни сипеи светлина, диамантени пожари.

След малко Драйер стана; с хладно вълнение в гърдите стана и Франц. Драйер почна да смъква куфарите (той много обичаше да ги подава на носача през прозореца); Франц се вдигна на пръсти и също засваля куфара си. Двамата меко сблъскаха гърбове и Драйер се разсмя. Развълнуван и забързан, Франц заоблича палтото, но не можа да улучи веднага ръкава, нахлупи зелената си шапка и излезе в коридора.

В тъмното огньовете станаха повече и изведнъж, сякаш точно под краката, се откри улица с осветен трамвай и пак изчезна зад мяркащи се стени, които някой бързо размесваше.

— Да можеше по-скоро! — замоли се Франц. — Това е непоносимо…

Провидя се малка гара, перон под черен навес и пак стана тъмно, сякаш наблизо изобщо нямаше столица Най-сетне се разля жълтеникава светлина и озари хиляда релси, редици мокри спящи вагони — и бавно, уверено, плавно, огромната желязна кухина на гарата всмука изведнъж натежалия влак.

Франц се измъкна на перона, в димната влага. Докато минаваше край напуснатия вагон, видя светломустакатия си спътник, той беше свалил прозореца и викаше носач. За миг съжали, че се разделя завинаги с прелестната дама с големи очи. Заедно с припряната тълпа тръгна бързо по дългия перон, подаде с трепереща ръка билета си на контрольора и след като мина покрай безбройните каси, реклами, разписания, ниски поставки за багаж, се озова на свобода.