Поп, дама, вале

VIII

Тя почна да го учи — упорито и задълбочено. Той отначало се срамуваше, спъваше се и бъркаше, но постепенно взе да разбира онова, което почти без думи, почти само с мимики му внушаваше тя. Вслушваше се и в нея, и във виещия звук, който непрекъснато, ту по-силно, ту по-слабо го съпътстваше — и вече долавяше в този звук изискването на ритъма и смисъла, и правилността. Онова, което искаше от него Марта, се оказваше толкова просто… Почувствала, че той го е усвоил, тя мълчаливо кимаше, загледана със съсредоточена усмивка надолу, сякаш следеше движението и растежа на вече отчетливата сянка. Притеснението, срамът, чувството за изгърбеност, които изпитваше в началото — всичко скоро изчезна; вместо това изправеното, стройно, но изкуствено пристъпване, на което тя го учеше, го пороби докрай; той вече не можеше да не се покорява на разгадания звук. Шеметът стана за него обичайно и приятно състояние, несъзнателната отпадналост — закон на природата; и Марта вече се усмихваше, вече притискаше слепоочие към неговото слепоочие, защото знаеше, че той е с нея, че ще направи каквото трябва. Докато го учеше, тя сдържаше нетърпението си, нетърпение, което вече беше забелязал веднъж в проблясването на хубавите й крака. Сега, застанала пред него, повдигнала с два пръста полата, тя бавно, като в забавен кадър, повтаряше тези движения, за да ги разбере той, пристъпваше бавно, обръщаше се на пръсти. А когато, под напора на нейната длан, той се научи да се върти, когато, най-сетне, неговите стъпки почнаха да отговарят на нейните, когато тя забеляза мимоходом в огледалото не изопачен, а хармоничен танц, тогава тя увеличи размаха, освободи нетърпеливото вълнение и сурово се порадва на послушната му бързина.

Той позна зашеметяващия паркетен разлив на огромните зали, заобиколени с ложи; той се облягаше на повехналото кадифе на бариерата; виждаше себе си и Марта в преситените огледала; плащаше от коприненото й портмоне на лъскавите, хищни келнери; неговият шлифер и нейното палто от къртича кожа се прегръщаха от време на време сред тесния сумрак на натоварените закачалки, под охраната на прозяващите се гардеробиерки; и всички звучни имена на модерните зали и кафенета — тропически, кристални, кралски — му станаха толкова познати, колкото улиците в онова градче, където бе живял някога наяве.

И ето, запъхтени, поемайки си конвулсивно дъх, те седяха един до друг на сиво-синята кушетка в неговата тиха стаичка.

— Нова година — каза Марта. — Нашата година. Пиши на майка си, че ти е хубаво, че се забавляваш. Помисли си как после… после… тя ще се учуди…

Той попита:

— А срокът? Ти говореше за срок… Какъв срок определи?

— Най-кратък, най-кратък. Колкото по-бързо, толкова по-добре…

— Да, разбира се — не бива да протакаме.

Тя се отпусна на възглавниците, отметнала ръце:

— Месец, може би два. Трябва всичко да премислим, мили…

— Без тебе бих полудял — каза Франц. — Мен всичко ме плаши. Тези тапети, хората на улиците, моят хазяин… Жена му никога не се вижда. Странно.

— Ти трябва да си по-спокоен. Иначе изобщо нищо няма да излезе. Ела тук…

— Знам — всичко ще е чудесно — рече той и се притисна към нея. — Но трябва да действаме безпогрешно. И най-дребният пропуск…

— Ако ще се страхуваш, Франц…

— Не, разбира се, че не. Не се изразих добре. Просто трябва да намерим сигурния начин…

— Бързо, мой мили, съвсем бързо — нали улавяш ритъма…

Стана някак така, че те вече не седяха на сиво-синята кушетка, а танцуваха в озареното пространство между белеещи се масички във въртящото се кафене. Оркестърът свиреше и се давеше. Сред танцуващите се забелязваше висок негър.

— Ще намерим, не можем да не намерим… — забързано, в такт с музиката продължи Марта. — Нали сме в правото си…

Той виждаше дългото й пламтящо око, черния кичур, закриващ ухото… ако можеше винаги така да се плъзга, без да се откъсва от нея… Но го имаше магазина, в който той, като весела кукла, се покланяше, въртеше се; но имаше нощи, когато той лежеше като мъртва кукла по гръб в леглото и не знаеше дали спи, или е буден; и кой влачи крака и шепне в коридора — и защо гърми в ухото му будилникът?… Но наистина, вече се съмва — и ето, старчето с гъсти вежди му носи с превземки кафето. А на пода се търкалят пропити с пот, скъсани копринени мъжки чорапи. Та в ето в такова мътно утро, една неделя, когато той дойде при Марта и двамата чинно се разхождаха в градината — тя мълчаливо му показа снимка, която току-що беше получила от Давос. На снимката се усмихваше Драйер в скиорски костюм, с щеки в ръцете, ските лежаха успоредно, а наоколо имаше ярък сняг, а върху снега — сянката на фотографа.

Когато фотографът — свой човек, скиор, щракна и се изправи, Драйер продължи да сияе, придвижи напред лявата ска, но понеже стоеше на незабележим наклон, ската се плъзна по-надалеч, отколкото беше предположил, и като замахна с щеките, той доста тромаво падна по гръб. Известно време не можа да оправи скръстилите се ски и веднъж-дваж ръката му затъна до лакът в снега. Когато най-сетне стана, обезобразен от снега, и внимателно тръгна, лицето му вече беше сериозно. Той мечтаеше да прави стремително християния и телемарк — рязко да завива сред облаци сняг, да лети надолу по склона, — но Бог беше явно против него. Все пак на снимката излезе като истински скиор и дълго й се любува, преди да я пъхне в плика. Но на другия ден след изпращането на снимката, сутринта, застанал по жълта пижама до прозореца, той си каза, че е тук вече близо две седмици, а кара ски все така зле както и миналата зима. Спомни си между другото и изобретателя, който навярно вече се е заловил за работа в уредената за него работилница; спомни си още някои интересни неща, свързани с разширяването на магазина и с продажбата на участък земя, до който, пълзейки на запад, алчно беше стигнал вече градът; спомни си всичко това, погледна сините дири от ските, избраздили снежния склон, — и реши да поеме по-рано обратно; а зад тези мисли имаше още една топла мисъл, която той съзнателно не пускаше на първия ред… Искаше му се да се появи изненадващо вкъщи, за да свари ненадейно душата на Марта, да види — ще се усмихне ли тя на изненадата или ще го посрещне пак така равнодушно и леко навъсено, сякаш е била предупредена за пристигането му.

Франц захвърли малките белезникави късчета и вятърът ги понесе по ливадата.

— Глупчо… — каза спокойно Марта. — Защо го направи? Нали ще ме попита дали съм залепила снимката в албума…

— Аз някой ден и албума ще скъсам — заяви Франц, усещайки как краката му изведнъж се подкосяват от вълнение.

Отдалеч, много радостно, дотича Том: беше му се сторило, че Франц е хвърлил нещо — навярно камъче. Но камъче нямаше никъде.

Една вечер, следвайки все същото мъчително желание да се утвърдят, да се освободят, да влязат в правата си, Марта и Франц решиха — поне тази единствена вечер — да си поживеят с удоволствие, да поживеят така, както ще заживеят после, да направят генерална репетиция за вече близкото щастие.

— Днес ти си тук господарят — каза тя. — Ето я твоята маса, ето го твоето кресло, ето го, ако искаш, вечерния вестник.

Той свали сакото, разходи се из всички стаи, сякаш ги оглеждаше, сякаш се е върнал в топлата си къща от далечно пътешествие.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — Доволен ли си?

Той я прегърна през рамо и двамата застанаха един до друг пред огледалото. Тази вечер той беше зле избръснат, вместо жилетка беше сложил простичък червеникав пуловер — и у Марта имаше нещо домашно, тихо, косата й, наскоро измита, не беше гладко вчесана, носеше плетена жилетка, която слагаше само когато беше съвсем сама.

— Изправи се. Иначе излиза, че сме еднакви на ръст.

— То си е така — усмихна се той. — Виж, аз не мога да се изпъна повече.

После той падна в коженото кресло, тя седна на коленете му, а това, че беше доста тежичка, само засилваше уюта.

— Обичам ухото ти — каза той и повдигна с конско движение на устните кичура на слепоочието й.

В съседната стая нежно и звучно почна да бие часовникът. Франц тихо се засмя.

— Не — само си помисли. Ако той влезеше сега…

— Кой? — попита Марта. — Не разбирам за кого говориш?

— Ами той. Ако се върне, без да предупреди. Той умее така тайнствено да отваря врати.

— Ах, говориш за моя покойник… — каза мързеливо Марта, която се люлееше на коленете му. — Не, моят покойник е точен. Винаги ще предупреди…

Мълчание. В тишината отчетливо тиктакаше далечният часовник.

— Покойник… — усмихна се Франц, — … покойник…

— Ти добре ли го помниш? — измърмори Марта и почеса нос в рамото му.

— Приблизително. А ти?

— И аз. Беше толкова отдавна…

Тя изведнъж вдигна глава.

— Франц — изрече тя със сияещи очи, — никой никога няма да разбере!

Вече свикнал, вече съвсем опитомен, той мълчаливо закима.

— Направихме го толкова просто, толкова точно… — продължи Марта и присви очи, сякаш си спомняше. — Нито сянка на подозрение. Нищо. Защото нашата съдба ни пази. Иначе не можеше и да бъде. Ти помниш ли погребението?

Той пак закима.

— Имаше затопляне. Помниш ли? Аз още кашлях, но вече меко…

Мълчание.

— Да ти кажа ли, кракът ми се поизмори — прошепна Франц. — Не, чакай, не ставай, само седни иначе. Ето така.

— Щастие мое, щастие мое… — пророни тя. — Милият ми съпруг. Никога не съм мислила, че може да има бракове като нашия…

Той плъзна устни по топлата й шия и каза:

— Късничко е вече… Не е ли време да си лягаме? А?

— Виж какъв си… Доспало му се… Е, добре.

Тя стана и силно се опря на него; после цялата се изпъна, изправи се…

— Да идем горе — каза тя и леко се прозя. — В нашата спалня.

— Може ли? — попита Франц, но не помръдна от мястото си.

— Разбира се. Е, хайде де, ставай. Вече е десет и половина.

— Мен, да ти кажа ли, все пак ме дострашава… от покойника — рече Франц, хапейки устни.

— Ах, той ще се появи чак след седмица. Няма от какво да се страхуваш.

— И все пак… как така… прислугата например…

— Глупости. Спят като заклани. В другото крило на къщата.

— Е, добре — реши се Франц.

Те угасиха лампите в гостната, качиха се бавно по вътрешната стълба, къса и скърцаща; тръгнаха по светлосиния коридор.

— Ама ти защо вървиш на пръсти — високо се разсмя Марта. — Разбери най-сетне, ние сме женени, женени…

Тя му показа празната стая за гимнастика, гардеробната, банята и най-сетне спалнята.

— Покойникът спеше на онзи креват — добави. — Но оттогава са сменили, разбира се, бельото. Ако искаш да се измиеш и изобщо, хайде да идем ей там, в банята.

— Не, аз ще те почакам тук — каза Франц, разглеждайки куклата на нощното шкафче: негър с дълги бедра и фрак. Тя остави вратата открехната. Роклята й вече лежеше на стола. Оттам, през открехнатата врата, се лееше някаква порцеланова светлина и се чуваше бълбукането на вода.

Той изведнъж почувства, че в тази чужда, нетърпимо бяла стая, където всичко му напомня онзи… покойника — му е невъзможно да се съблече. Погледна с отвращение леглото по-близо до прозореца, големите калъпи за обувки под стола — и направо го достраша.

Ослуша се. Стори му се, че освен бълбукането на водата се чува още някакъв звук, някой сякаш тропна врата долу, някъде нещо скърца и пращи. Полудял за миг от страх, той се втурна към вратата на банята; в същото време оттам излезе Марта, розова, разрошена, с оранжев пеньоар.

— Нещо стана — каза той с бърз, плюещ шепот. — Вече не сме сами. Ослушай се…

Марта се навъси и открехна вратата към коридора, постоя така, навела глава.

— Уверявам те… Чух…

— И на мен ми стана неприятно — прошепна Марта. — Знаеш ли, мили, все пак не бива така да безумстваме. Нали вече не ни остава дълго да чакаме. По-добре си иди.

— Но как… та там долу… Как да сляза…

— Няма никой, Франц. Не бива да си толкова нервен. Ето, вземи ключа; утре ще ми го върнеш.

Тя го изпрати до стълбата, като продължаваше да се ослушва и изпитваше и тя неприятно вълнение.

Долу нещо силно и ядосано изтрополи. Франц спря и се хвана за перилата. Но тя облекчено се разсмя.

— Ах, разбирам — каза, — там има такава една врата. Вратата на долната тоалетна. Тя винаги се блъска нощем, ако не я затворят добре.

— Да си призная, аз се поуплаших — издиша Франц.

— Въпреки това, мили, по-добре е да си идеш. Не бива да рискуваме.

Той я прегърна; тя с усмивка му позволи да я целуне по рамото, като отдръпна дантелата на пеньоара и остана да стои на площадката на късата, театрално-синя стълба, докато той, прегърбен, припряно отваряше вратата.

В лицето го шибна силен, чист вятър. Чакълът заскърца приятно под краката. Франц си пое дълбоко въздух; после изруга. Тя беше толкова красива… Оранжева, сияеща… ако той не се плашеше толкова лесно… И го обзе тежка злоба при мисълта, че призрак, покойник, го е изпъдил от къщата, в която по право той, Франц, е истинският стопанин. Като си мърмореше нещо из пътя, както често му се случваше напоследък, той тръгна бързо по тъмния тротоар, а после, без да се оглежда, запресича изкосо улицата, там, където винаги я пресичаше, когато се прибираше вкъщи. Автомобилен клаксон, гъгнив и яростен, го накара да отскочи. Като продължаваше да си мърмори, Франц ускори крачка и сви на ъгъла. В това време таксито удари спирачки, спря неуверено до тротоара. Шофьорът слезе и отвори вратичката. „Кой номер?“ — попита той. „Забравих номера“. Никакъв отговор. „Кой номер?“ — повтори шофьорът, протегна в тъмното ръка и разтърси седналия в колата за рамото. Той не се събуди веднага. Най-сетне отвори очи, надигна се, измъкна се на тротоара. „Пети — отговори той на въпроса на шофьора. — Вие го поотминахте.“

Прозорецът на спалнята светеше. Марта си оправяше за през нощта косата. Изведнъж замря с вдигнати лакти. Чу съвсем ясно силен трясък, сякаш нещо беше паднало. Изхвърча в коридора. Долу, в антрето някой боботещо се смееше — познат смях. А се смееше, защото се завъртя непохватно с чифта дълги ски на рамо, изтърва ги, свали от поличката под огледалото бялата четка, която изхвърча като бумеранг и накрая се спъна в собствения си куфар. После той позна за миг съвършеното щастие. На лицето на Марта грееше покоряваща усмивка. Не забеляза само, че тя гледа не него, а някак през главата му, и се усмихваше не на него, а на добрата, умна съдба, която така просто и честно беше предотвратила ужасно нелепа катастрофа.

— Провървя ни… Съдбата по чудо ни спаси — разказваше тя после на Франц. — Но това ни е за урок… Сам виждаш: невъзможно е да протакаме още. Веднъж ще ни се размине, два пъти ще ни се размине, а после — край. И какво ще стане тогава? Да предположим, че той ми даде развод. А после? Аз съм точно толкова бедна, колкото си и ти, родителите ми са разорени и живеят, клетите, при сестра ми в Хамбург — никой няма да помогне нито на теб, нито на мен. И нима онези две-три хиляди, които бих могла, в края на краищата да получа, биха помогнали с нещо? Не — искаме всичко…

Франц сви рамене:

— Защо ми го казваш? Вече достатъчно го обсъждахме. Много добре знам, че има само един начин.

Тогава тя разбра, като видя какъв хлъзгав, мътен блясък свети в зеленикавите му очи — разбра, че вече е постигнала своето, че той е съвсем подготвен, напълно е узрял и сега могат да се заловят за работа. И наистина: собствена воля Франц вече нямаше, но той пречупваше нейната воля по свой начин. Лесната изпълнимост на нейния замисъл стана за него очевидна благодарение на много проста игра на чувствата. Те вече бяха отстранили веднъж Драйер. Имаше покойник; налице бяха даже всички външни признаци за смърт; гаденето от смъртта, погребението, опустелите стаи, споменът за мъртвия. Всичко беше вече репетирано на голата сцена, пред тъмната и празна зала. След това, с потресаваща неочакваност, трупът се върна отнякъде, взе да ходи, да говори, съвсем като жив. Но какво от това? Беше лесно и не беше страшно да се сложи край на такъв мним живот, от трупа да се направи отново труп. И този път окончателно.

Мисълта за умъртвяване стана за тях нещо ежедневно. В тази мисъл вече нямаше напрежение и срам, както нямаше в нея и хазартен ужас, и всичко онова, което вълнува, макар и да не го засяга пряко, добрия баща на семейство, когато чете хрониката в истерично вестниче.

Думите „куршум“ и „отрова“ зазвучаха толкова просто колкото „хапче“ или „ябълков мус“. Начините за умъртвяване можеха да се преценяват също така спокойно както рецептите в готварска книга. И, може би, тъкмо поради вродената у жената домакинска склонност към готвене и естественото за нея познаване на подправките и билките, полезни и вредни — Марта помисли най-напред за отрови.

От енциклопедичния речник те научиха за отровите на Локуста и Борджиите. Някакъв отровен пръстен близо две седмици измъчва въображението на Франц. Нощем сънуваше коварно ръкостискане. Мяташе се в просъница встрани и замираше, приповдигнат на напрегната ръка; под него, по чаршафа, току-що се беше отърколил бодлив пръстен и той се боеше да не легне случайно на него. Но денем, в спокойната светлина на Марта, всичко беше пак толкова просто. Тофана продаваше своята водичка в шишенца с невинен лик на светец. Като след благодушно смръкване кихаше жертвата на министър Лестер. Марта затваряше нетърпеливо речника и търсеше в друг том. Оказваше се, че римското право е виждало в отровителството съчетание на убийство и предателство. „Умници…“ — надсмиваше се Марта и обръщаше рязко страницата. Но не успяваше да стигне до същината на нещата. Ироничното „виж“ я отпращаше към някакви алкалоиди. Франц дишаше, надничайки над нейното рамо. Докато си проправяха път през телените заграждения на формулите, те дълго четоха за приложението на морфина, докато Марта, след като стигна до някакви плеврални ексудати, не се досети изведнъж, че става дума за отрови, приемани в минимални количества, като противоотрови. Когато минаха към друга буква, разбраха, че стрихнинът предизвиква спазми у жабите. Марта почваше да се ядосва. Тя рязко вадеше и връщаше в библиотеката дебелите томове. Мяркаха се цветни таблици, ордени, етруски вази, острицови растения… „Виж, това е вече по-добро — каза Марта и прочете тихо: … повръщане, чувство на тъга, звън в ушите, — недей да сумтиш така, моля те, — непоносим сърбеж и парене по цялата кожа… зениците са свити до големината на главичката на топлийка.“ Франц, кой знае защо, си спомни как като ученик тайно беше чел в също такъв речник статия за проституцията. Но той погледна съсредоточения профил на Марта и всичко стана пак напълно естествено. „Не — каза тя и изцъка с език, — в медицината това явно не може толкова лесно да се намери, колкото си мислех. Навярно ни трябват някакви специални книги. Стегни се, Франц — той си дойде.“ Тя върна бавно тома на мястото му, затвори полека стъклените вратички на библиотеката, докато от задгробния свят, като си свиркаше и щракаше с пръсти над лаещото куче, се приближаваше Драйер. Но не се предаваше. Сутрин, сама, пак тършуваше с очи из изплъзващите се статийки в енциклопедията, като се мъчеше да открие онази проста деловита отрова, която й се привиждаше. Случайно, в края на един абзац, се натъкна на библиографско списъче на трудове за отровителството. Посъветва се с Франц дали да не купи някоя от тези книги. Той пребледня, но каза, че щом трябва, ще отиде и ще купи. Но тя не се решаваше да го пусне сам. Ще му обяснят, че книгата трябва да се изпише, или ще се окаже, че трудът е в десет тома по двайсет и пет марки всеки. Той ще се смути, от глупост ще я купи, ще си даде адреса. Ако отиде с него, той ще се държи, разбира се, чудесно — естествено и небрежно: студент е, медик, химик, тъй де. Но да отидат заедно е опасно. Пък и като се впримчиш веднъж в това — ще хукнеш по магазините… Дявол знае каква нелепица ще излезе. Тя прехвърли наум малкото, което знаеше отпреди или беше извлякла сега — относно начините за отравяне. Едно й беше вече ясно, че, първо, експертизата винаги ще открие причината за смъртта. И все пак тя още доста дълго, с покорното съдействие на Франц (който купи веднъж съвсем самостоятелно на улична сергия „истинската история на маркиз Бренвилие, прочутия отровител“) продължи да лелее мисълта за отрова. Веднъж даже се спря на цианкалий. Това звучеше вече не романтично, а бодро и солидно.

Мишка, погълнала нищожна част от грама, пада мъртва, преди да измине и сажен. Тя си го представи като щипка безцветен прах, която може да се пусне незабелязано в чашата чай.

— Би било толкова просто — каза тя на Франц, като се усмихваше с прекрасната си влажна усмивка. — Ще пием някоя вечер заедно чай, и изведнъж…

— Трябва да намерим — отговори той. — Аз ще намеря. Само че представа нямам как. Та нали, ако вляза в аптека… не, наистина не знам…

— Прав си — усмихна се Марта, — има, разбира се, кръчмички, където човек може да се запознае с някоя личност — от онези, които продават кокаин… Не, и това не става. Свинщина е да мечтаем, след като сме в такова положение. А и да успеем да намерим нещо — нали ще направят аутопсия и ще разберат. Аз, кой знае защо, си мислех, че има отрови, които не оставят следи. Просто си умрял. Лекарите предполагат, че е от разрив на сърцето. И край. Бях съвсем сигурна, че има такива отрови. Ужасно глупаво е, че няма. И колко жалко, Франц, че не си медик — можеше да поразпиташ, да пообмислиш…

— Готов съм всичко да направя — каза той малко сподавено, защото в това време си сваляше обувките, а те бяха нови и неприятно му стискаха. — На всичко съм готов. И аз мислех… И аз…

— Много време загубихме нахалост — въздъхна Марта. — Аз, разбира се, не съм учена…

Тя сгъна внимателно на креслото свалената рокля. Носеше плътни плетени гащи, а под лъскавата розова риза — фланела, защото през февруарските дни с пронизващ вятър винаги се страхуваше от бронхит.

— Отровите трябва да се изучават с години — рече тя и отметна покривката на леглото. — Чак тогава можеш да се залавяш за това.

На свой ред той внимателно окачи сваленото сако на дървените рамена на окачалката, след като предварително беше извадил и сложил на масата: писалката, два молива, бележника, ключовете, портмонето с три марки, писмото до майка му, което беше забравил да пусне. После свали от китката си часовника и го сложи на нощното шкафче. Тя винаги си тръгваше точно в осем и четвърт. Оставаха двайсет и пет минути.

— Мили, побързай… — каза през зъби Марта.

— Ох, какъв мазол съм си направил — изохка той, сложи бос крак на ръба на стола и разгледа жълтата подутина на петия пръст. — А уж са моят номер. Да не са ми пораснали случайно краката…

— Франц, хайде ела. После ще го разглеждаш.

Той после наистина огледа подробно мазола. Марта още лежеше със затворени очи, неподвижно и блажено. На пипане мазолът беше като камък. Той го натисна с пръст и поклати глава. Във всички негови движения имаше някаква равнодушна сериозност. Той изду устни и се почеса по темето. После със същата равнодушна съсредоточеност се залови да изучава и другия си крак. Главата му просто не го побираше — как тъй, номерът е точен, но въпреки това обувките се оказваха тесни. Ето ги там в ъгъла, една до друга, жълти, яки. Изгледа ги подозрително. Жалко — толкова са красиви. Той свали бавно очилата, дъхна върху стъклата, отворил уста като риба, и почна с края на чаршафа да ги бърше. После пак така бавно ги сложи.

Марта, без да отваря очи, сладко въздъхна. После бързо се надигна, погледна си часовничето. Да, трябва да се облече, да си тръгне.

— Ти днес непременно ела да вечеряш — каза тя, докато щракаше бързо жартиерите. — Като има гости — пак иди-дойди, — но да седя насаме с него цялата вечер… Просто е невъзможно. След половин час, както винаги. И не слагай тези обувки, щом те стискат. А утре ще отидеш и ще настояваш да ги разтегнат. Разбира се, безплатно. И да ти кажа ли, Франц, трябва да побързаме. Всеки ден е скъп… Ох, толкова скъп…

Той седеше на леглото, прегърнал колене и гледаше, без да мига, към светла точка в гарафата на умивалника; в нея той се видя на Марта — с тази разтворена на гърдите риза, с тези слепи очила — толкова особен, толкова мил… Позата, погледът му бяха неподвижни като при хипноза. Тя си помисли, че само с една дума може да го накара още сега да стане и да я последва, — както си е, само по риза, по стълбата, по улиците… Чувството за щастие набъбна в нея изведнъж до такава степен на яркост, тя така живо си представи целия им ясен, правилен живот след като отстранят Драйер — че се побоя, та макар само с поглед, да наруши неподвижността на Франц, неподвижност на сънуваното от нея щастие; тя бързо наметна палтото, взе си шапката, тихо се засмя и излезе от стаята. В антрето, до жалкото огледало, си сложи грижливо шапката, оправи си слепоочията. Колко хубаво пламтят бузите й…

Отнякъде изникна старчето хазяин и ниско й се поклони.

— Как е здравето на вашата съпруга? — попита тя и хвана дръжката на вратата.

Той пак се поклони.

Марта, кой знае защо, си помисли бегло, че това съсухрено, с нещо неприятно старче навярно знае едно-друго за начините за отравяне. И още няколко дни не можа да се отърве от мисълта за отровите, макар да знаеше, че от това нищо няма да излезе. Сложен, опасен, не съвременен начин. Да, именно не съвременен. „Ако в средата на миналия век са се гледали годишно средно четирийсет дела за отравяне, то в наши дни…“ Именно. Но жалко, жалко, че трябва да се откажат от този начин. Той е така домашно прост. Ах, колко жалко…

Драйер вдигна чашата към устните си. Франц неволно срещна погледа на Марта. Белоснежната маса с ос — кристална ваза описа бавен кръг. Драйер сложи чашата и масата спря.

— … Там светлината е слабичка — продължи той — и е студено като в мазе. Но тренираш, разбира се, сервисът ти не отслабва през зимата. Впрочем — (пак глътка чай) — … слава Богу, скоро ще можем да играем на открито. Моят клуб ще е съживи след месец. И тогава ще почнем. Нали, Франц?

Предишния ден, към девет сутринта, той се появи изневиделица в магазина. Малка сензация. Франц виждаше в някаква огледална перспектива как там, в дълбочината, той се спря, заприказва с почтително навелия се Пифке. Продавачките и колегата-атлет отначало застинаха, после се заловиха бързо нещо да опаковат и да записват, въпреки че в този ранен час купувачи още нямаше. Драйер отиде и до щанда, зад който навъсено и раболепно беше застинал Франц.

— Работи, работи — каза той с онова разсеяно добродушие, с което винаги се обръщаше към племенника. После спря пред восъчния хубавец, когото наскоро беше преоблякъл в екип за тенис: фланелен панталон, бели обувки.

Той стоя пред дълго него — с удоволствие и нежно вълнение си мислеше за работата, над която сега щастливо се мъчи изобретателят. Младежът държеше в ръката си ракета. Държеше я така, че беше ясно: не може да направи нито едно движение с нея. Коремът му беше невероятно прибран. На лицето — израз на някакъв горд идиотизъм. Драйер изведнъж с ужас забеляза, че е с вратовръзка. Да поощряваш хората да слагат вратовръзка, за да играят тенис…

Той се обърна. Друг младеж, по външни признаци жив и даже с очила, изслуша, кимайки, кратката му заповед.

— Да, Франц — добави Драйер и се усмихна лукаво, — покажи ми най-хубавите ракети.

Франц ги показа. Пифке гледаше отдалеч с умиление. Драйер избра английска. Подръпна кехлибарените струни. Претегли я на пръст, проверявайки кое е по-тежко, рамката или дръжката. Размаха я във въздуха, удряйки въображаема топка. Ракетата беше много приятна.

— Ти я дръж в стягата — обърна се той към Франц. Франц, кой знае защо, пребледня.

— Малък подарък — обясни мимоходом Драйер, хвърли последен недружелюбен поглед към восъчния хубавец и тръгна към съседния отдел.

Франц се приближи машинално до мъртвеца с бяла риза и бял панталон и почна внимателно да му сваля вратовръзката, като се мъчеше да не докосва студената шия. Щом свали вратовръзката, разкопча горното копче. Яката се отвори. Тялото беше бледо, на странни географски петна. Заради отворената яка изразът на младежа придоби нещо нагло и нечистоплътно. Под окото му имаше белезникаво петно, в ноздрите се беше набил черен прах. Франц се опита да си спомни къде вече е виждал такова лице. Да, разбира се, много отдавна, във влака. Във влака имаше освен това и дама с черна шапчица с брилянтна ластовичка. Студена, благоуханна, прелестна дама. Той се опита да възкреси в паметта си нейното лице, но не успя.