Поп, дама, вале

V

Новата дейност на Драйер наистина беше донякъде тайнствена.

Започна с това, че една сряда, в началото на ноември, при него дойде непознат господин с неопределено презиме и неопределена националност. Можеше да е чех, евреин, баварец, ирландец — просто въпрос на лична оценка.

Драйер седеше в кабинета си в кантората, огромен и тих, с огромни прозорци, огромно бюро, огромни кожени кресла — всичко това на шестия етаж на огромна къща — и тогава, след като бе минал по жълто-зеления коридор, покрай стъклените територии, изпълнени с ураганната пукотевица на пишещите машини, при него влезе този неопределен господин.

На визитката, която го бе предварила с една-две минути, под презимето беше отбелязано: изобретател. Драйер обичаше изобретателите. Той го настани с месмерически жест в кожената благодат на креслото (с пепелник, прикрепен към облегалката за дясната ръка, — по-точно облегалището), а той самият, като си играеше с чудесно наострения молив, седна полуобърнат към него, виждаше гъстите му вежди, шаващи като черни мъхнати гъсеници, и тъмнотюркоазния оттенък на прясно избръснатите му бузи; посетителят носеше папийонка — синя, на бели точки.

Изобретателят подхвана отдалеч и Драйер одобрително се усмихна. Към всяка работа трябва да се пристъпва тъкмо така — с изкусна предпазливост. Той сниши глас и от предисловието премина похвално незабележимо към същината. Драйер остави молива. Подробно и хитро унгарецът — или французин, или поляк — обясни за какво става дума.

— Та значи, не е восък? — попита Драйер.

Изобретателят вдигна пръст:

— В никакъв случай. Това е една от тайните. Гъвкаво, еластично вещество, боядисано в розовеникав или жълтеникав цвят — по избор. Особено наблягам на неговата еластичност, неговата, тъй да се каже, подвижност.

— Интересно — каза Драйер. — Но този електрически двигател не ми е съвсем ясен… Какво наричате например свиваща предавка?

Изобретателят се усмихна:

— Да, там е работата. Щеше да е, разбира се, много по-просто, ако ви бях показал чертежите; но аз естествено още не съм склонен да го направя. Обясних ви как можете да използвате моята находка. Сега въпросът се свежда до следното: съгласен ли сте да ми предоставите пари, за да произведа първите образци?

— И колко? — осведоми се с любопитство Драйер.

Изобретателят отговори подробно.

— А не мислите ли — каза Драйер с палави пламъчета в очите, — че вашето въображение може да се окаже много по-скъпо? Аз много уважавам и ценя чуждото въображение. Ако при мен дойде, да речем, човек и ми заяви: Драги господин директоре! Искам да помечтая. Колко ще ми платите, задето ще мечтая? — бих подхванал, мисля, преговори с него. А вие ми предлагате веднага нещо практично, фабрично производство, въплъщение и тъй нататък. Въплъщение — много важно! Да вярвам в мечта, съм длъжен, но да вярвам във въплъщението на мечтата…

Изобретателят отначало не разбра, после разбра и се обиди.

— С други думи, вие просто се отказвате? — попита той мрачно.

Драйер въздъхна. Изобретателят цъкна с език, кимна и се отметна в креслото, като ту сключваше, ту разделяше ръце.

— Това е трудът на моя живот — изрече той най-сетне, загледан в една точка. — Дванайсет години се трепах над това — над тази мекота, гъвкавост, стилизирана одухотвореност, ако мога да се изразя така.

— Можете — разбира се, че можете — потвърди Драйер. — И е даже много хубаво… Кажете ми — той пак хвана молива, — обръщали ли сте се вече към някого с такива предложения?

— Не — поклати глава изобретателят. — Сега ми е за пръв път. Аз току-що пристигнах.

— Вашата мечта е прекрасна — каза замислено Драйер. — Няма да го крия от вас — прекрасна е.

Другият неочаквано избухна:

— Стига сте повтаряли за мечтата, господине. Тя се сбъдна, тя се превърна в действителност — нищо, че съм бедняк и не мога да изфабрикувам тази действителност. Но дайте ми възможност да ви докажа… Казаха ми, че се интересувате от всичко ново. Само си помислете каква прелест е това, какво украшение, какво фантастично — позволете да кажа, даже художествено постижение.

— Да, но каква гаранция ми давате все пак? — попита Драйер, като се наслаждаваше на неочакваното забавление.

— Гаранцията на човешкия дух — рязко отвърна изобретателят.

Драйер се заусмихва:

— Това вече е нещо. Вие се връщате към моята постановка на въпроса. Това вече е нещо.

Той помисли и добави:

— Аз мисля да се насладя на вашето предложение, дано видя насън онова, което сте изобретили, или поне въображението ми да го попие. Сега не мога да ви кажа нито да, нито не. А вие се приберете — впрочем къде сте отседнали?

— Хотел „Видео“ — каза, силно развълнуван, изобретателят.

— Познато име — но не мога да си спомня откъде… „Видео“… Не, не го знам. Та ви казвам, приберете се, проверете още веднъж мечтата си, помислете няма ли да е грехота, ако фабриката обезцвети, изтормози, убие такава прелест — а после, да речем след седмичка, след десет дни, ще ви извикам — та елате и, ще прощавате, че ви го намеквам — малко по-подробно, по-доверчиво…

Когато посетителят си тръгна, Драйер поседя няколко минути неподвижно, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона. „Не е шарлатан — помисли си той, — или поне не знае, че е шарлатан. Мисля, че ще мога да се позабавлявам. Ако е прав, ако всичко е така, както твърди, — наистина може да се получи оригинално, много оригинално…“ Меко забръмча телефонът и Драйер забрави за известно време изобретателя.

Но вечерта той намекна на Марта, че се кани да подхване нещо съвсем ново, а когато тя попита изгодно ли е, присви очи и закима: „Много, много изгодно, душице.“ На другата сутрин, докато пръхтеше под душа, той реши, че няма да приеме повторно изобретателя; но през деня, в ресторанта, си спомни за него с удоволствие и реши, че предложението му е прекрасно. Като се прибра за вечеря, той подхвърли мимоходом на Марта, че работата се е провалила. Тя беше с нова бежова рокля и, кой знае защо, се загръщаше в розов шал, въпреки че в къщата беше съвсем топло. Франц беше, както винаги, забавно навъсен и много скоро си тръгна — каза, че е препушил и много го боли глава. Щом той се оттегли, и Марта отиде да спи. В гостната, на масичката до канапето остана отворено сребърното ковчеже. Драйер си взе оттам цигара — виенска, с картонен мундщук — и изведнъж се разсмя: „Свиваща предавка… одухотворена гъвкавост… Хем той не лъже… неговата идея ужасно ми допада.“

Когато той на свой ред се качи в спалнята, Марта наглед вече спеше. Най-сетне, след няколко столетия, светлината угасна. Тогава тя отвори очи и се вслуша. Хърка. Тя лежеше по гръб, загледана в тъмното и се сърдеше на хъркането, на някакъв блясък в ъгъла на спалнята, а освен това и на себе си. „Трябва съвсем иначе — каза си тя най-сетне. — Утре вечер ще постъпя иначе. Утре вечер…“

Но и следващата вечер, и в събота, Франц не се появи. В петък той отиде на кино, в събота — на кафене. Във филма волоока глупачка с черно сърчице вместо устни и мигли като спици на чадър представяше богата наследничка, която представяше на свой ред бедна чиновничка, а в кафенето се оказа адски скъпо и някаква начервосана мома с гадна златна пломба пушеше и го гледаше, и олюляваше крак, и се усмихваше леко, изтърсвайки пепелта. „Не издържам повече — стенеше провлачено, шепнешком Франц. — Тя затрива живота ми, устата ми е пресъхнала заради нея, сили нямам… А беше толкова просто — да я награбя, когато ме докосна. Мъка… Дали да не почакам — да не я виждам няколко дни?… Но тогава не си струва да живея… Следващия път, ето кълна се, кълна се… в моята майчица се кълна…“.

В неделя той стана късно, изнесе вяло кофата със сапунена вода и докато минаваше край вратата на хазяина, я погледна със страх и омраза. Реши да излезе да се поразходи, но по стъклата шибаше бурен дъжд. В стаята беше студено. От нямане какво да прави, той си изтри хубаво очилата, отвори шишенцето с мастило, напълни автоматичната писалка и седна да пише на майка си.

Мила майчице — пишеше той с небрежния си едър почерк, — как си? Как е Еми? Навярно… Той спря, зачеркна последната дума и се замисли, човъркайки с края на писалката в носа. Навярно… сега отива на черква; после ще готви неделния обед… Кокошка, бедни рицари… През деня кафе с бит каймак… Какво я интересува той? Тя винаги е обичала повече Еми. Закръгленичка, червеникавокафява — шамаросваше го по бузите, когато беше вече на седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет години. Миналата година… А когато беше съвсем малък (бледничък, кръглолик, вече с очила), веднъж, на Великден, реши да го накара да изяде шоколаден бонбон (във вид на кафяво зайче), който сестричето тайно беше облизало. Задето Еми беше облизала предназначен за него бонбон, майка му само я плесна лекичко по дупето, а него, задето отказа дори да докосне олигавения шоколад — така го халоса с все сила по лицето, че той излетя от стола, удари глава в пода и припадна. Любовта към майката беше първата му нещастна любов. По-добре беше сякаш, когато тя открито го хокаше, отколкото когато равнодушно му се усмихваше или, пред гости, мило го пощипваше. В навечерието на заминаването му тя забрави в неговата стая вълнения си шал и той, кой знае защо, го сложи за през нощта под възглавницата си, но не можа да спи, а плака като глупак. Тя може би сега тъгува все пак за него? Но това тя не го пише…

Приятно е все пак да се пожалиш — до сълзи приятно. А Еми е добро момиче… Ще се омъжи за месаря с бяло сетре; сто на сто ще се омъжи за него… И добре ще направи — работата му е сигурна, той е най-добрият месар в града. Проклетият дъжд… А какво да напише — все пак не знае… Дали да не опише стаята?

Както вече ти писах, имам чудесна стая, с огледало. Леглото е меко. Хазяинът сутрин сам я мете. До прозореца, в левия ъгъл…

В този миг се чу леко почукване и вратата се открехна. Хазяинът подаде глава, усмихна се, смигна, изчезна и каза на някого зад вратата: „Да, вкъщи си е; заповядайте…“.

Тя носеше нежното си палто от къртича кожа, широко отворено над карирана вълнена рокля, по сивата, ниско нахлупена шапка бяха успели да се разпилеят тъмните звезди на дъжда, който я бе настигнал между таксито и входната врата, копринените крака бяха плътно събрани и затова изглеждаха още по-стройни. Застанала неподвижно, тя протегна назад ръка да затвори след себе си вратата — и втренчено, без усмивка, гледаше Франц, сякаш не очакваше да го види. Той покри с длан адамовата си ябълка — защото беше без яка, — изрече дълго изречение и с учудване забеляза, че думите, изглежда, не се бяха отпечатали, сякаш ги беше написал на пишеща машина, в която е забравил да сложи лента.

— Извинете, че нахълтвам така… — каза Марта. — Но нямам къде да се скрия от дъжда… — А погледът й сякаш се отвори, пусна го да влезе, плъзна се встрани. Франц изведнъж отмаля, омекна, задъхан от познатото сърцебиене и, бледен, примигващ, с отпусната долна устна, почна да й помага да си свали палтото. Хастарът беше малинов, копринен, топъл, напоен с парфюми. Палтото и шапката й той сложи на леглото и последният наблюдател в съзнанието му, упорит, дребен, още останал на пост, след като всички други мисли, като се блъскаха и препъваха, се бяха разбягали, — му подсказа, че ето така пътник във влак си набелязва мястото, което сега ще заеме.

Марта каза:

— Какво значи това? Мислех, че ще се зарадвате, а вие мълчите…

— Аз говоря — отвърна Франц, като се мъчеше да надвика нестройното бучене, — говоря… непрекъснато говоря…

— В ухото ви е останал сапун — рече Марта, — чакайте, аз ще го избърша.

Двамата стояха насред стаята. Франц опираше бедро о ръба на масата, която изведнъж взе да пращи. Оказа се, че той държи ръката й, притиска я към устните, към носа си и главата му потъва в тази гореща, послушна длан. Със свободната си ръка тя го галеше по косата, мръщеше се от наслада и навиваше на пръсти меките, изсушени с вежетал кичури. Франц присвиваше очи, дишаше. Някаква подивяла нежност измести в него всичко остро, непохватно, грубо, което доскоро толкова го бе мъчило. Тя сигурно му беше свалила очилата, защото той усещаше сега тези чудесни пръсти на слепоочията си, на веждите. Сега знаеше, че след миг ще настъпи такова щастие, в сравнение с което е нищо и най-страстният сън. Той хвана бавно китките й, отвори очи, от топлата мъгла се заприближава лицето й. Но преди да стигне до устните му, то спря.

— Моля ви — измърмори той, — моля ви… Умолявам ви…

— Глупаче! — каза тя тихо. — Нали трябва да заключа вратата… Почакай…

Райската топлина за миг се изплъзна и изчезна, два пъти предпазливо изскърца ключът; топлината се върна.

— Ами ето — каза с неясна усмивка Марта.

Той усети на тила си напрегнатата й длан, тихо долепи устни до горещото ъгълче на полуотворената й уста, плъзна се, намери, и целият свят стана изведнъж тъмнорозов. А после, когато, следвайки смътния закон за постепенността, който беше извлякъл несъзнателно от чуто и прочетено, Франц издишаше в косата й, в топлата й шия, повтарящите се думи, чийто смисъл беше само в тяхното повтаряне, — а когато, вече седнал до нея в края на леглото, без да откъсва устни от слепоочието й, сваляше обувката от крака й, дърпаше влажния ток — той усещаше вече не онова безпомощно, забързано вълнение, което бе сънувал неведнъж, а някаква благодатна сила, тържество, опияняваща увереност.

Но по пътя ги сполетяха малки приключения: кой знае как, очилата му се оказаха на коленете на Марта и той по навик ги сложи; малък сблъсък възникна между него и нейната рокля — докато не се изясни, че тя се сваля просто през главата; десният му чорап беше с дупка и се подаваше нокътят на големия пръст; и възглавницата можеше да е по-чиста…

Леглото тръгна, заплува с леко поскърцване, както е нощем във влак. „Ти“ — каза тихо Марта, легнала по гръб и загледана как тича таванът.

Сега в стаята беше пусто. Нещата лежаха и стояха в онези небрежни пози, които те заемат, когато ги няма хората. Черната автоматична писалка дремеше върху недовършеното писмо. Кръглата дамска шапка надничаше, сякаш нищо не е било, изпод стола. Някаква тапичка, изцапана от единия край със синьо от мастилото, помисли, помисли и се отърколи тихичко в полукръг по масата, а оттам тупна на пода. Вятърът се опита с помощта на дъжда да отвори прозореца, но не успя. В шкафа, улучил мига, тайно се свлече от закачалката халатът — както го беше правил вече неведнъж, когато никой не можеше да го чуе.

Но огледалото изведнъж проблесна предупредително, отразило прелестна гола ръка, която се протегна изнемощяла и падна като мъртва. Леглото бавно се върна обратно. Марта лежеше със затворени очи и усмивката образуваше две сърповидни трапчинки от двете страни на стиснатата й уста. Кичурите, някога непроницаеми, сега бяха отметнати от слепоочията и Франц, опрян на лакът до нея, загледан в нежното й голо ухо и чистото чело, отново намери в това лице онази прилика с мадоната, която той, любител на такива сравнения, вече беше отбелязвал.

В стаята беше студено.

— Франц… — пророни Марта, без да отваря очи, — Франц… та това беше рай… Аз още никога, никога…

Тя си отиде след час. Преди да си тръгне, изучи много добре всички кътчета на стаята, подреди всички вещи на Франц, премести масата и креслото, забеляза, че всичките му чорапи са скъсани, че на всички долни гащи липсват копчета — и каза, че поначало стаята трябва да се поукраси, — може би с бродирани покривчици, и непременно кушетката, и две-три ярки възглавници. За кушетката тя напомни на старчето, което тихо се разхождаше напред-назад по коридора. Като се усмихваше ту на нея, ту на Франц, и потриваше сухо шумолящи длани, то каза, че щом пристигне съпругата, ще има и кушетка. А понеже, честно казано, никаква кушетка не беше давал на поправка (в празния ъгъл по-рано бе стояло чуждо пиано), и понеже освен това, старчето беше ерген, то с голямо удоволствие отговаряше на Марта. То поначало си беше доволно от живота, това сиво старче с домашни ботушки с катарами, особено откакто си откри чудна дарба — да се превръща вечер по избор, или в дебел кон, или в шестгодишно момиченце с моряшка рокличка. Защото той всъщност — но това е, разбира се, тайна, — той беше известен илюзионист и фокусник. Менетекелфарес.

На Марта й хареса неговата учтивост, но Франц я предупреди, че е чудак.

— Ах, мили мой — каза тя, докато слизаше по стълбата, — всичко това е много, много хубаво. Този тих старец е за предпочитане пред някоя любопитна, бъбрива вещица. До утре, мили… А когато жена му си дойде, ние просто ще си намерим друга стая. Можеш да ме целунеш — но бързо…

Улицата, на която живееше Франц, беше тиха, бедна, задънена, а другият й край излизаше на малък площад, където във вторник и петък разполагаше сергиите си скромен пазар. Оттам изтичаха две улици — вляво — крива пресечка, където в дни на политически събития от прозорците стърчаха мръсночервени знамена; вдясно — дълга, многолюдна улица, на която, между другото, имаше и магазин, в който всяко нещо струваше пет гроша, все едно дали става дума за чифт жартиери или бюст на Шилер. Тази улица опираше в каменен портик с бяла буква върху синьо стъкло, — крайна станция на подземната железница. Там трябваше да се свие вляво, по булеварда, по-нататък вече нямаше къщи, тук-таме се строеше вила или се ширеше зелена пустош, разделена на зеленчукови градинки. Следваха пак къщи — огромни, розови, току-що изникнали. Марта свърна зад ъгъла на последната от тях и се намери на своята улица. Домът й беше в другия й край — близо до широкия булевард, по който минаваха два трамвая, 113 и 108, и един автобус.

Тя мина бързо по чакълестата пътечка към верандата и в този миг слънцето се отърколи по меката долна част на велурените облаци, намери процеп и скоростно си проправи път. Дръвчетата край пътечката веднага припламнаха с мокри огънчета, а паяжината разхвърли тук-таме спици с цвят на дъга. Ливадата заискри. Със стъклено крило проблесна прелетял врабец.

Когато Марта влезе в антрето, пред очите й в полумрака преплуваха румени петна. Къщата беше празна; в трапезарията масата още не беше сложена; в спалнята, на килима, на синята кушетка — грижливо нагънато слънце. Тя почна да се преоблича, като се усмихваше щастливо и нежно в огледалото.

А малко по-късно, когато вече стоеше насред спалнята, в тънка тъмночервена рокля, леко гримирана, с пригладени слепоочия, отдолу до нея стигна лиричният лай на Том, а след това — силен глас, който й се стори непознат. Докато слизаше по стълбата, тя срещна на завоя непознат господин, който бързо се качваше, свиркаше си и удряше с камшик по перилото. „Здравей, душице — каза той, без да спира, — след десет минути съм готов.“ — Той взе последните две-три стъпала наведнъж, весело охна и погледна изкосо надолу към отплуващия път в косата й. „Побързай — рече тя, без да се обръща. — И те моля да не миришеш на манеж.“ Горе с тих смях се затвори врата.

И после, докато обядваха сред сочен разговор и онзи особен стъклен или метален звън, присъщ на човешкото хранене, Марта все още не разпознаваше стопанина на дома — шаващите му подстригани мустаци и навика му да хвърля бързо в устата си ту репичка, ту късче хляб, което мачкаше върху покривката, докато говореше.

Вдясно от нея седеше грубоват титулуван старец, вляво дебелият Вили Грюн с руменина, покрила цялата буза, с три правилни гънки тлъстина отзад, над якичката; до него шумеше майка му, и тя дебела, и тя опулена и със скърцащ глас, който преминаваше в раздрусан, клокочещ смях; до стареца блестеше с пламъка на дълги, дълги обеци младата госпожа Грюн, напудрена до смъртна белота, с неестествено тесни и дъговидни вежди; а между тях, там, там, срещу Марта, закриван ту от месеста гергина, ту от кристал, седеше, говореше, смееше се съвсем излишен, съвсем чужд господин. Всичко освен този господин беше хубаво, приятно — и чудесно приготвената гъска, и тежкият добродушен профил на плешивия Вили, и разговорът за автомобили, и мръсничкият виц за ловджийски павилион, който тихичко й разказа титулуваният старец. Струваше й се, че тя самата много говори, но всъщност повечето мълчеше, но мълчеше така звучно, така отзивчиво, с толкова жива усмивка на полуотворените блестящи устни, с такава светлина в подчертаните с нежна тъмнина очи, че наистина изглеждаше необичайно разговорчива. И Драйер, който я поглеждаше иззад плътните розови краища на гергините, й се наслаждаваше, слушайки щастливите думи на очите й, бъбренето на проблясващите й ръце — а съзнанието, че тя е все пак щастлива с него, го караше някак да забравя колко редки и равнодушни са нощните й благоволения.

— Аз за себе си смятам… смятам… — призна тя на Франц при една от най-съкровените срещи, когато той взе изведнъж да настоява да му каже дали е обичала някога мъжа си.

— Значи аз съм първият? — попита той жадно. — Първият?

Вместо отговор тя оголи в усмивка влажни зъби и бавно го ощипа по бузата. Франц прегърна краката й, гледаше я отдолу нагоре и клатеше леко глава, като се мъчеше да обхване пръстите й в уста. Вече облечена, готова да си върви, тя все не се решаваше да си тръгне и седеше в плетеното кресло, а той се беше свил на колене пред нея, чорлав, с мигащи очила, с нови бели тиранти. Той току-що я беше преобул — докато беше при него, тя носеше пантофки с алени помпончета и тези пантофки (негов скромен, но обмислен подарък) оставаха при него в горното чекмедже на нощното шкафче и се вадеха оттам веднага щом тя се върнеше. Изобщо, цялата стая несъмнено се беше разхубавила. На масата в синя ваза с продълговато светло петно розовееха три гергини. Появи се дантелена покривчица — а скоро трябваше да пристигне и кушетка, за нея Марта вече беше купила две възглавници с разцветка на паунова опашка. В целулоидната кутийка на умивалника лежеше любимият сапун на Марта — бледокафяв, с мирис на горска теменужка. Бельото в чекмеджетата беше прегледано, преброено, на новите долни гащи личаха ясни монограми, две нови вратовръзки, тъмна и светла, висяха на шнурче от вътрешната страна на вратата на гардероба. Имаше и един бавно узряващ, наистина възхитителен проект: смокинг!

Франц възмъжа от любовта. Тази любов беше нещо като диплома, с която можеше да се гордее. Цял ден го изгаряше желанието да покаже някому дипломата. В седем и четвърт (Пифке мислеше, че угажда на шефа, като го пускаше малко преди другите), той влетяваше запъхтян в стаята си. След няколко минути се появяваше Марта. В осем и четвърт тя си отиваше. А в девет без четвърт Франц отиваше да вечеря у чичо си.

Топлото постоянно щастие го изпълваше целия, сякаш вените му бяха налети не с кръв, а с това щастие, което пулсираше в китката, в слепоочието, туптеше в гърдите, изтичаше от пръста на рубинена капка, ако го убодеше случайна карфица; а в магазина често му се налагаше да си има работа с карфици — и пак добре, че беше в отдел, където не му се налагаше с карфици в уста да се извива като риба около някой неспокоен господин в едноръко, изпъстрено с тропоски, изпоначертано с креда сако. Но ръцете му бяха станали поначало по-пъргави, той не изтърваваше леките картонени капаци както през първите дни. А тези бързи упражнения край щанда сякаш подготвяха ръцете му за също тъй бързи, също тъй леки движения, остро вълнуващи Марта, защото тя особено обичаше ръцете му, а най-много ги обичаше, когато със скоростни, сякаш музикални докосвания, те сваляха роклята и притичваха по млечнобелия й гръб. Да, щандът беше нямата клавиатура, по която Франц репетираше щастието.

Но щом тя си отидеше, щом наближеше часът на вечерята и той трябваше да се срещне с Драйер, всичко се променяше. Както понякога, насън, най-безобиден предмет ни внушава страх, а после си остава за нас страшен всеки път, щом ни се присъни, и дори наяве таи лек привкус на ужас — така присъствието на Драйер се превърна за Франц в изтънчено мъчение, неотразима заплаха. Когато за пръв път, половин час след срещата, той измина, с нервна прозявка и като си оправяше пътьом очилата, краткото разстояние между вратичката и стълбището, когато за пръв път като таен любовник на стопанката на дома подозрително блесна с очилата към Фрида, потри мокри от дъжда ръце и пристъпи през прага, Франц изпита такъв ужас, че от страх се сопна на Том, който го посрещна в гостната с почти човешка радост, и докато чакаше да се появят домакините, затърси суеверно в пъстрите очи на възглавниците някакви страховити признаци за беда. Повдигна му се от ужас, когато с неочакван тропот, през две различни врати, като на рязко осветена сцена едновременно влязоха Марта и Драйер. Той изпъна ръце по шевовете и му се струваше, че в тази поза стремително се издига нагоре, през тавана, през покрива, в мрака — а всъщност, изпънат, опустошен, той поздравяваше Марта, поздравяваше Драйер — и изведнъж от небитието, от неведома височина, плътно падна на краката си насред стаята, когато Драйер, както винаги, описа с показалец бърз кръг и лекичко го смушка със сочно кудкудякане в пъпа; а Франц, както винаги, пресилено изхълца, захили се с корем — и както винаги студено сияеше Марта. Страхът не изчезна, а само временно притихна: един невнимателен поглед, една красноречива усмивка, и всичко ще се изясни — и ще настъпи невъобразим ужас. Оттогава, всеки път, когато влизаше в този дом, му се струваше, че ето, днес са проследили Марта, тя е признала всичко на мъжа си — и с катастрофален блясък го посрещаше полилеят в гостната.

Всяка шега на Драйер той с трепет изчегъртваше, претегляше, душеше — не крие ли намек, коварна цепнатинка, подозрителна издатинка… Но нямаше нищо такова. Наблюдателният, остроок Драйер преставаше да гледа зорко, щом между него и разглеждания предмет застанеше допадналият му образ на този предмет, основан на първото остро наблюдение. Обхванал с един поглед новия предмет, оценил вярно неговите особености, той вече не смяташе, че предметът може да се променя, да придобива непредвидени черти и вече да не съвпада с представата, която той си е изградил за него. Така от първия ден на запознанството им, Франц беше за него забавен племенник провинциалист, а Марта вече седем години беше за него все същата добра стопанка, но студена жена, която нарядко го озарява с омайна усмивка. Тези два образа не се променяха по същество — може би само се допълваха постепенно с хармонични черти, които естествено им прилягат. Така художникът вижда само онова, което е присъщо на първоначалния му замисъл.

За сметка на това Драйер сякаш изпитваше гъдел, когато предметът не се поддаваше веднага на неговата проницателност, не заставаше веднага така, че той да може с един поглед да долови свенливите му оттенъци. Близо два месеца бяха минали от вечерта, когато черният икар полудя за пет минути, а Драйер още не беше успял да установи някои неща относно шофьора. Той се отбиваше в гаража, незабелязано душеше шофьора, наблюдаваше походката му или внезапно в такъв един най-опасен час, например в събота привечер, го извикваше, поддържаше с мъка незначителен разговор и го наблюдаваше изпод вежди — не е ли прекалено безцеремонен, не са ли прекалено влажни и не светят ли с доволен блясък игривите му очи. Понякога си мечтаеше, че ето на, един ден ще му съобщят как в момента шофьорът не може, уви, не може да дойде, въпреки че той го вика. Или му се струваше, че икарът взима завоите малко по-бързо, малко по-жизнерадостно от обикновено… Тъкмо в такъв ден на безгрижни завои (което беше особено интересно, защото вчера неочаквано беше паднал първият сняг, а днес хлъзгаво се беше стопил) той забеляза през прозореца един господин, който сякаш на шарнири пресичаше със ситни крачици улицата — и изведнъж, кой знае защо, си спомни разговора с толкова симпатичния изобретател. Щом пристигна в кантората, веднага заповяда да му позвънят в хотел „Видео“ и много се зарадва, когато секретарят доложи, че изобретателят веднага ще дойде. Но нито Драйер, нито секретарят, нито който и да било на света никога не разбра, че изобретателят със синкави бузи живее по случайност тъкмо в стаята, в която след пристигането си беше пренощувал Франц, и от която през прозореца се виждаше сега вече голият ясен, и където можеше да се забележи — ако много внимателно се вгледаш, — че в линолеума до умивалника се е набил съвсем ситен стъклен прах. Фактът, че съдбата бе настанила изобретателя тъкмо там, е знаменателен. Франц беше изминал този път — съдбата изведнъж се беше сепнала и бе изпратила подире му синебузия човек, който, разбира се, нито знаеше, нито щеше да разбере нещо — както изобщо никой никога нищичко не разбра нещо за всичко това.

— Добре дошъл — каза Драйер, — седнете.

Изобретателят седна.

— И така? — попита Драйер, като си играеше с молива. Изобретателят се изсекна, загърна грижливо изхвърленото и дълго напъхва кърпата в джоба.

— Идвам с предложение — каза той най-сетне и сключи тесни окосмени ръце.

— Някакви нови подробности? — намекна Драйер, който рисуваше с молива концентрични кръгове върху попивателната.

Изобретателят кимна, понижи глас и заговори. На масата зазвъня телефонът. Драйер се усмихна нежно на посетителя и вдигна енергично слушалката до ухото си.

— … Аз съм. Забравила съм: ти каза май, че днес няма да вечеряш вкъщи?

— Точно така, душице.

— И ще се прибереш късно?

— След полунощ. Заседание на управата. Иди някъде, ако ти е скучно.

— Не зная. Може точно така да направя.

— Чудесно — закима Драйер, — довиждане… А, чакай, исках още…

Но тя вече беше сложила слушалката.

Изобретателят се правеше, че не слуша. Драйер забеляза и заради остроумната шега с тънко, умилно гласче каза: „Беше младата ми приятелка…“.

Изобретателят учтиво се усмихна и веднага продължи обясненията си. Драйер подхвана нова серия концентрични кръгове. Секретарят донесе пачка писма и безмълвно изчезна. Изобретателят говореше. Драйер изведнъж остави молива, отпусна се меко в креслото и вече веднъж изпитаното очарование отново го завладя.

— Как се изразихте? — хитро прекъсна той. — Благородната бавност на лунатик?

— Да — ако желаете — каза другият. — Но наред с това и най-естествена пъргавина.

— Продължете, продължете — присви очи Драйер, — това е същинско врачуване.