Поп, дама, вале

IV

В тъмното такси (мощният черен икар още беше на ремонт) Драйер мълчеше; тайнствено тлееше възпаленият огън на пурата му. Франц също мълчеше и с отмаляла, трескава тревога недоумяваше къде го водят. След третия завой изобщо загуби чувство за посока.

До този ден беше успял да изучи само тихия район, в който живееше, и района на булеварда в противоположния край на града. Всичко между тези два живи оазиса беше неизследвана мъгла, тъй че в неговото съзнание образът на столицата напомняше онези първи карти, на които географът, още неизстинал след странстванията, е отбелязал всичко, което е открил, забулвайки останалото в облачна синева и поразявайки суеверните умове с очертана със замах тера инкогнита. Той гледаше през прозореца и му се струваше, че тъмните улици бавно изсветляват, отново гаснат, отново събират светлина и запламтяват по-силно, после пак избледняват и внезапно, вече с някаква искриста увереност, възмъжали в теснотата на мрака, избухват с невероятни светлини, със сините и румени водопади на светлинните реклами. Проплува мъглива църква, като тежка сянка сред озарените ефирни сгради — колата профуча нататък, плъзна се плавно по блестящия асфалт и спря до тротоара.

Едва тогава Франц разбра. Със сапфирени букви и брилянтна опашка, продължаваща изкосо последната буква „игрек“ блестеше висок пет сажена надпис: „Денди“. Драйер го хвана под ръка и мълчаливо го отведе до една от петте сияещи една до друга витрини. В нея, като в оранжерия, горещо цъфтяха вратовръзки, цветовете им ту си говореха с плоските копринени мъжки чорапи, ту примираха върху сиво-синкавите и кремави правоъгълници в другите четири витрини: една след друга се мярнаха оргиите отблясъци — а в дълбочината, като бог на тази градина стоеше в цял ръст опалова пижама с восъчно лице. Но Драйер не остави Франц да се загледа; той бързо го поведе покрай останалите четири витрини: една след друга се мярна рой лъскави обувки, фата моргана от сака и палта, лек полет на шапки, ръкавици и бастунчета, слънчев рай спортни артикули — и Франц се озова в тъмен вход, където стоеше старец с черна пелерина, а до него тънконога жена, цялата в кожи. Двамата погледнаха Драйер, пазачът го позна и вдигна ръка към козирката; светлооката гримирана проститутка улови погледа на Франц и се поотдръпна — и веднага щом той изчезна след Драйер в тъмния двор, продължи тихия си, деловит разговор с пазача за това как се лекува ревматизъм.

Дворът беше тъмен, триъгълен, задънен, косо срязан вляво от глуха стена. Миришеше на влага и, кой знае защо, на вино. В единия ъгъл или беше стоварено нещо, или стоеше каруца с вдигнати аръши; сред мрака не можеше да се различи. Драйер изведнъж извади от джоба електрическо фенерче и плъзналият кръг сива светлина открои решетка, спускащи се стъпала, а после желязна врата, която той, радостен, че е избрал най-тайнствения вход, тихо и бързо отключи. Франц наведе глава и мина след него в тъмен каменен коридор, където светещият кръг отново изтръгна врата, която при всеки беззаконен опит да бъде отворена, би надала гръмогласен звън. Но и за нея у Драйер се намери беззвучен ключ и Франц пак наведе глава. В сумрачния проход, в който вървяха сега, се издигаха тук-таме някакви бали, сандъци, под краката шумолеше слама. Фенерчето обхождаше с подвижна проверяваща светлина ъглите — и пак израсна врата, а зад нея се вдигна гола, каменна, топяща се в тъмното стълба. Те се затътриха нагоре и изведнъж, неочаквано като в сън, се озоваха в огромно, замъглено помещение. Светлината се плъзна по някаква метална бесилка, по гънките на пердета, по трикрили огледала, по черни широкоплещести фигури, сякаш току-що обезглавени — сви наляво, после надясно, зад някакви гигантски шкафове, и Драйер спря, прибра фенерчето и в тъмното тихо каза: „Внимание!…“ Той прошумоли с ръка по стената и пламна крушовидна лампа, която ярко освети щанд. Цялата останала част от залата — широк, безкраен лабиринт — тънеше в мрак и имаше нещо страховито в това, че единствено този ъгъл е отделен с жълта светлина от целия огромен мрак. „Първи урок“ — добави тайнствено Драйер и мина зад щанда.

Този фантастичен нощен урок едва ли беше от полза за Франц — всичко беше прекалено странно, а Драйер твърде своенравно се правеше на продавач. И все пак в самата приказност на ъглестите отблясъци и призрачната бездна наоколо, където смътните, уморени, многократно опипвани през деня вещи си почиваха в странни положения, имаше нещо, което Франц запомни задълго и което придаде някаква тъмна, разкошна окраска на основния фон, върху който ежедневният труд на продавач полагаше своя прост, разбираем, понякога отегчителен рисунък. И Драйер, докато тази нощ показваше на Франц как се продават вратовръзките реално, следваше не минал опит, не спомена си за онези, вече далечни години, когато той наистина бе работил зад щанд — а се издигна в главозамайващата сфера на въображението и показа не как се продават вратовръзките реално, а как би трябвало да се продават, ако продавачът е и художник, и проницателен човек.

— Искам обикновена, синя — казваше със скован глас Франц.

— Заповядайте, заповядайте — отговаряше бодро Драйер и сваляше пъргаво от лавицата няколко плоски, дълги картонени кутии, и пак така пъргаво ги отваряше на щанда.

— Харесва ли ви тази? — питаше той замислено, връзвайки на ръката си петниста лилава вратовръзка и леко я отдалечаваше, сякаш й се любуваше.

Франц мълчеше.

— Много важен похват — обясни, понижил глас, Драйер. — Да видим дали си разбрал каква е работата. Сега иди ти на щанда. В ей тази кутия са едноцветните вратовръзки; те струват четири, пет марки; а тук са модерните, пъстрите, по осем, по десет, по четиринайсет, да ме прости Господ. И тъй, ти си продавач, а аз съм младеж, неопитен, нестабилен, когото е лесно да подмамиш.

Франц застана притеснен зад щанда. Драйер, леко прегърбен и, кой знае защо, присвил очи, с тънък, неуверен глас каза:

— Искам обикновена, синя… и по-евтина. Усмихни се… — прошепна той като суфльор.

Франц се ухили, наведе се ниско над една от кутиите, бръкна неумело и извади обикновена синя вратовръзка.

— Ето че се хвана! — весело избоботи Драйер. — Значи не разбра. Даваш ми най-евтината. А трябваше да направиш като мен — да покажеш първо някоя по-скъпа — все едно какъв цвят, — но по-скъпа, по-изящна, дано го изкушиш. Ето, вземи тази. Сега я завържи на ръката си. Ама стой, не я мачкай така. Съвсем леко и най-важното — за миг. Тя трябва в ръцете ти веднага да разцъфти. Не, това не е възел, а някакъв израстък. Гледай. Дръж си ръката изправена. Ето така. Сега аз гледам, значи, тази копринена дъга, и все пак не се поддавам на съблазънта:

— Помолих за синя, едноцветна — каза с тънък глас Драйер и пак зашепна: — Ама не, не, — продължавай да му я пробутваш, драги, може пък да го придумаш; и го наблюдавай, очите му — ако я гледа, това вече е добре. Само ако изобщо не поглежда и почва да се мръщи — чак тогава, — разбираш ли: чак тогава — му дай каквото е поискал. Но направи така — гледай, — присвий леко рамо и с лека погнуса се усмихни: това, един вид, изобщо не е модерно, това е всъщност боклук — но щом настоявате…

— Ще взема тази, синята — изрече с тънък глас Драйер.

Франц мрачно му подаде вратовръзката през щанда. Драйер се разсмя, събуждайки странно ехо.

— Не — каза той, — не, приятелю мой. Първо я сложи настрана, после попитай не желае ли още нещо — и чак тогава — запиши, дай бележка за касата и тъй нататък. Това ще ти го покаже утре господин Пифке — голям педант. Сега слушай нататък…

Драйер седна малко тромаво на щанда и хвърли рязка черна сянка, която се гмурна с главата напред в тъмнината, пристъпила наблизо, за да чува по-добре, и запрехвърля лъщящата коприна, потапяйки с наслада ръце в кутиите — и заразказва как да запомняш вратовръзките по цветове, как да възпиташ в себе си цветова памет, как да изтриваш от съзнанието си вече продадените разцветки, разчиствайки място за новите и как на око, а не само на пипане, веднага да определяш стойността. Няколко пъти скочи, за да представи купувач, на който светът му е крив, купувач, който не жали парите си, бабичка, която купува вратовръзка за внука, чужденец, който не може ясно да обясни — и веднага сам си отговаряше, като опираше леко пръсти о щанда, и измисляше за всеки отделен случай особен вид усмивка, особена нотка в гласа. После седна пак и, разклатил леко крак в лъскава жълта обувка (и сянката му размахваше на пода черно крило), заговори за това с каква нежност и колко весело трябва да се отнася човек към вещите и че ти дожалява до смях за остарелите вратовръзки и мъжки чорапи, които вече никой не купува, и странна, мечтателна усмивка гъделичкаше мустаците му, набръчкваше и отново изглаждаше гънките край устните му — облегнат на шкафа, Франц слушаше смътно вцепенен и хвърляше от време на време кос жаден поглед към пръснатите по щанда копринени чудеса.

Драйер млъкна, после тихичко се засмя. Пак извади фенерчето и поведе Франц по тъмния коридор сред мъгливите дебри на злото; както вървяха, отметна платното от някаква масичка и освети проблясващите като очи несметни копчета за ръкавели на небесносиня кадифена възглавница — а малко по-нататък събори на пода огромна кожена топка, която се отърколи беззвучно в сумрака. Отново закрачиха по каменни коридори и докато заключваше последната врата, Драйер се усмихваше, като си спомняше леката, тайнствена безредица, която остави след себе си, без изобщо да мисли, че може би някой друг ще трябва да отговаря за нея.

Когато излязоха от тъмния двор на мократа огнена улица, той извика такси и предложи на Франц да го откара. Но Франц, задавен от прекрасното вълнение, което изведнъж го изпълваше, щом видя нощната улица, заяви глухо, че ще върви пеша.

— Както искаш — разсмя се Драйер и, като се подаде от таксито, извика за последно: — Утре, точно в девет, в кантората!

По лъскавия, гладък асфалт имаше смътни, сливащи се отражения — червеникави, лилави, — сякаш покрити с ципа, в която дъждовните локви бяха разкъсали тук-таме големи дупки и тъкмо в тях бяха пробили живи, истински цветове — малиновочервен диагонал, син сегмент, — отделни светли отвори в преобърнатия влажен свят, в главозамайващата, геометрична пъстрота. Перспективите бяха променливи, сякаш разтърсваха улицата, променяйки очертанията на безброй цветни късове в черните дълбини. Прекосяваха стълбове светлина, отбелязвайки пътя на всеки автомобил. Витрините се пукаха от налятото сияние, изтичаха, пръскаха, изливаха се в чернотата.

И на всеки ъгъл, като знак на небивало щастие, стоеше светлонога жена, — но нямаше време да надникнеш в лицето й, ето, гледа те отдалеч друга, зад нея — трета — и Франц вече знаеше, вече знаеше накъде водят тези живи, тайнствени фарове. Всеки фенер, който се разливаше като звезда в мрака, всеки румен отблясък, всяко потреперване на местещите се сродни огньове и черните фигури, които си доверяваха във вдлъбнатините на входовете топли, сладки тайни и нечии плъзнали се покрай теб полуотворени устни, и черният, влажен, нежен асфалт — всичко придобиваше значение, съчетаваше се в едно, получаваше име…

Потен, отмаляващ от растяща нега, като сомнамбул, привлечен обратно от още неизстиналата възглавница, той се отпусна бавно с мляскане и въздишки на леглото, без да осъзнава как е влязъл в къщата, как се е озовал в стаята си. Прокара длани по топлите си мъхести крака, изпъна се със странно чувство за кръжене и лекота — и почти веднага сънят му предаде с поклон ключовете от града, той разбра значението на всички светлини, клаксони, женски погледи, всичко се сля бавно в един блажен образ. Франц сякаш се намираше в огледална зала, която по чудо граничеше с вода, водата сияеше на най-неочаквани места и като тръгна към вратата покрай напълно уместен мотоциклет, собственост на хазяина, Франц, в предчувствие на нечувана наслада, отвори внимателно вратата и видя Марта, седнала в края на леглото. Той бързо се приближи, но в краката му се пречкаше Том — а Марта се смееше и отпъждаше кучето. Сега той виждаше отблизо блестящите й устни, издуващата се от смеха шия — и се забърза, усещайки как нараства в него нетърпима сладост; той вече почти я докосна, но изведнъж не сдържа накипялото блаженство.

Марта въздъхна и отвори очи. Стори й се, че я е събудил близък шум. Наистина — на съседното легло особено разпуснато хъркаше мъжът й. Веднага си спомни, че си бе легнала, без да го дочака да се прибере. Надигна се и високо го извика, после се пресегна през нощната масичка и почна грубо да му роши косата. Волното хъркане спря. На масичката грейна лампа. „Пробуждането на звяра“ — каза със сънена усмивка Драйер и си разтърка като дете очите с юмруци. „Ти къде беше?“ — рязко попита Марта. Той погледна смътно оголеното й рамо, дългия тъмен кичур, паднал на бузата й — отметна се бавно пак на възглавницата и тихичко се засмя.

— Показах му магазина — уютно измърмори той. — Нощен урок… много интересно…

Марта веднага омекна. Стана й необикновено леко и радостно. Тя угаси мълчаливо лампата. Тишина.

— Да идем в неделя да пояздим, а? — каза изведнъж глас в тъмното. Но тя вече спеше. Гласът повтори въпроса си — шепнешком, в още по-въпросителна форма; почака. После — сънена въздишка, изскърцване на леглото, мълчание и отново — постепенно засилващо се хъркане.

На сутринта той чукаше припряно с лъжичката по яйцето, преди да побърза за кантората, слугинята му съобщи, че автомобилът е в ред и вече го чака. Сега Драйер си спомни, че през последните дни — особено след скорошната катастрофа, — непрекъснато му минаваше през ума смехотворна мисъл, която все не успяваше да промисли докрай. А трябваше да действа предпазливо, по заобиколни пътища, като съвършен детектив; иначе май нищо нямаше да постигне. Той си изпи наведнъж кафето — и като примигваше, взе да си налива втора чашка. „Аз може и да греша… смешно е все пак…“. Глътна захарната кашица на дъното на чашката, хвърли на масата салфетката и бързо излезе. Салфетката бавно се плъзна от края на масата и вяло падна на килима.

Да, колата беше в ред. Сияеше с черния лак, със стъклата на прозорците, метала на фаровете, в среброто над решетката на радиатора грееше и марката-герб: златно крилато човече на фона на лазурен емайл. Шофьорът се усмихваше, леко смутен, оголил неравни жълти зъби; свали синята си фуражка и отвори широко изпъстрената с отражения врата. Драйер го погледна изпод вежди.

— Здравейте, здравейте — каза. — И тъй, отново сме заедно. — Той закопча всички копчета на палтото си и продължи: — Сигурно е излязло скъпо… — още не съм прегледал сметките. Но не е там работата. Готов съм всъщност и по-скъпо да плащам за такова удоволствие. Прас, прас и още веднъж прас. Чудесно. Но нито жена ми, нито полицията разбират това удоволствие…

Замисли се какво още да каже, но не се сети, пак разкопча палтото и се качи в колата.

„Физиономията му я огледах най-подробно — мислеше си той сред нежното мъркане на мотора. И все пак още нищо не може да се реши. Очите са, разбира се, веселички, с торбички под тях — но то може да си е по природа. Бузите и носът са с червени жилчици, един зъб липсва — и това не е грях, всекиму се случва. Другия път трябва хубавичко да го помириша.“

Тази сутрин, както беше решено, той представи Франц на господин Пифке. Пифке беше, дето има една приказка, „като изваден от кутия“, представителен, набит, със светли мигли, с младенчески цвят на кожата, с лице, благоразумно спряло на половината път към зурла, и с не много чист брилянт на пухкавото кутре. Към Франц той изпита уважение като към племенник на стопанина, а Франц наблюдаваше със завист архитектурните гънки на неговия панталон и прозрачната кърпичка, надвесила се от джобчето на гърдите.

За вчерашния странен урок Драйер не спомена, а най-забавното беше, че Франц в изобщо не се озова в отдела за вратовръзки, а Пифке, с пълното одобрение на Драйер, го насочи към спортния отдел. Пифке се залови ревностно за работа — но неговите похвати на обучение се различаваха много от похватите на Драйер: в тях имаше много повече аритметика, отколкото Франц бе очаквал. Не очакваше и че краката толкова ще го болят от непрекъснатото стоене и ще усеща тъпа болка в лицето от автоматичната приветливост. В неговото помещение беше много по-тихо отколкото в другите, понеже беше есен. Доста добре се продаваха разни гимнастически пружини, хилки и целулоидни топки за ситно пердашене на пинг-понг, боксови ръкавици, които оставяха при пипане усещането за някаква скърцаща угоеност, стикове за хокей, вълнени шалчета на разноцветни райета, футболни обувки с гумени бутони, с дълги бели връзки. Тъй като в столицата имаше закрити басейни и огромни хамбари за тенис, все още се забелязваше известно търсене на бански костюми и ракети. Но заедно с лятото истинското им време беше минало, забравени бяха гумените негри и риби, белите обувки, козирките срещу слънце — докато за други спортни принадлежности, за жълтите и кафяви ски, за плоските шейнички, предназначени за мускулести кореми, за големите шейни с кормило и спирачки, за най-различните лъскави кънки — сезонът още не беше дошъл. Така на обучението на Франц не пречеше наплив на купувачи и той разполагаше с достатъчно време да изучи работата. Негови колеги бяха две госпожици, едната червенокоса, остроноса, другата енергична, с кисела миризма, която я придружаваше неотстъпно, а също избръснат до лъскавина младеж с атлетично телосложение и със същите очила с рамка от костенурка, каквито носеше Франц. Той му разказа небрежно за наградите, които печелел на състезания по плуване, и Франц му завидя, защото и той беше отличен плувец. С него, насочван от съветите му, Франц си избра плат за костюм, вратовръзки, ризи, чорапи. Пак той му помогна да се ориентира в тайните на продажбите много повече от Пифке, чиято истинска работа беше да се разхожда из магазина, тържествено и учтиво да урежда тук и там среща между купувача и продавача.

През първите дни, малко объркан, леко замаян, с тъпа болка в цялото тяло, Франц просто пребиваваше в ъгълчето си, като се мъчеше да не привлича внимание, и жадно следеше действията на атлета и на двете госпожици, запаметяваше техните професионални интонации и движения, и изведнъж, така неочаквано и нетърпимо живо си представяше сресаната на път коса и тъмния кок. После, ободрен от грижовните погледи на колегата, попил спокойните му намеци, започна и той да продава.

Запомни завинаги първия купувач — дебел господин, който поиска топка. Топка… В същия миг във въображението му тази топка заподскача, размножи се, разпадна се и той усети в главата си всички топки, всички топчици, всички топченца в магазина — големи кожени от съшити части, и кадифено-бели, с лилав подпис на фирмата, и малки, черни, корави като камък, и леки, прелеки, оранжеви, подскачащи с бъбрещ звук, и целулоидни, и въжени, и дървени, и кокалени, — а те се отърколиха на разни страни и оставиха само едно, сияещо като на реклама кълбо, когато купувачът спокойно добави: „Трябва ми топка за моето куче.“

— Третата лавица вдясно, на фирмата „Туфпруф“ — прошепна му мимоходом атлетичният колега, и Франц с радостна усмивка, с бисерна пот на челото, с мъгла по стъклата на очилата, се втурна, засуети се — и най-сетне я намери.

Сравнително скоро, само след месец, той съвсем свикна с работата, вече не се притесняваше, не се страхуваше да пита повторно говорещите неясно, даваше отвисоко съвети на плахите. Доста строен, доста широкоплещест, без закръгления задник на Пифке, но не и жилав като колегата-атлет, Франц с удоволствие отбелязваше своите преходи в огледалата и равнодушно предполагаше, че продавачките — онази червенокосата и онази с миризмата — тайно са увлечени по него. Той си купи автоматична писалка със сребърна кукичка за закачване, два фирмени молива, а в добра бръснарница си избръсна в полукръг врата. Пъпчиците в основата на носа отначало бяха напудрени, а после изобщо изчезнаха. Изстискани бяха и най-дребните младежки пъпчици, битуващи задружно от двете страни на носа, до ъглестите му ноздри. Вече не лъщеше вдлъбнатинката на брадичката и той всеки ден се бръснеше, унищожавайки не само коравата тъмна четина по бузите и врата, но и лекия пух на скулите. Той почна да се грижи за ръцете си и да използва ароматизирана вода за косата. Можеше да мине за най-приличен, най-обикновен продавач, да не беше леко хищната ъгловатост на ноздрите и някаква странна отмалялост в очертанията на устните, сякаш се е задъхал, а също и очите зад стъклата на очилата — тревожни, с нечист цвят, с винаги възпалени жилчици на бялото. Не беше хубаво и това, че един кафяв кичур имаше навика да се отлепя и да пада на слепоочието му, чак до веждата.

Но в края на краищата Пифке, продавачът-плувец, лъскавите ракети с кехлибарени струни и бодрият диалог с купувача, и записването с автоматичната писалка, и тези лавици, сандъци, изложби, щандове — и останалата огромна част на магазина, боботеща зад преградката, — всичко беше повърхностно, минаваше покрай него, не го закачаше, не го занимаваше, сякаш той беше една от онези напети фигури с восъчни лица, с костюми, изгладени от ютията на идеала, които стояха на подиумите с леко протегнати, свити в лактите ръце. Младите купувачки или бързокраките, късо подстригани продавачки от другите отдели изобщо не го вълнуваха. Както пъстрите търговски реклами, които, без музика, дълго се мяркат преди началото на омаен филм, всичко това беше съвсем необходимо и съвсем незначително. В седем часа то свършваше. Тогава почваше музиката.

Почти всяка вечер — а каква чудовищна мъка се криеше в това „почти“, — той беше в дома на Драйер. Обядваше там само в неделя, и то не винаги; в делничен ден се хранеше в ресторантче близо до магазина. Но вечер, ето вече повече от месец, ето вече май двайсет, двайсет и пет пъти…

Винаги едно и също: бръмченето на вратичката, фенерът, осветяващ пътечката, влажното дихание на ливадата, пращенето на чакъла, позвъняването, отлитащо в къщата да настигне слугинята, бялата светлина, спокойното, конско лице на Фрида — и изведнъж — животът, нежният гръм на музиката от фунията на радиото…

Тя обикновено беше сама; Драйер се прибираше за вечеря — винаги много точно, и винаги предупреждаваше по телефона, ако щеше да закъснее. В негово присъствие Франц се чувстваше притеснен до припадък и затова възпита у себе си през тези дни някаква мрачна фамилиарност към Драйер. Но насаме с Марта непрекъснато усещаше някъде в тила натиск, омаломощаваща тежест, в гърдите задух, в краката — слабост, дланта му пазеше дълго сухата прохлада на силното й ръкостискане. С точност до половин дюйм отбелязваше чертата, до която тя показваше краката си — когато пристъпваше из стаята, когато седеше, преметнала крак връз крак, — и осезаваше, почти без да гледа, плътната топла лъскавина на нейния чорап, издутината на левия прасец, подпрян от дясното коляно, гънките на полата, полегати, нежни, към които ти се иска да притиснеш лице. Понякога, когато тя ставаше и минаваше край него, за да отиде до фунията на радиото, светлината падаше така, че през леката тъкан на полата прозираха сенките на краката й над коленете, а веднъж чорапът й пусна бримка, а тя облиза пръст и бързо го прокара по коприната. Нарядко, надвил омаломощаващата тежест, той вдигаше очи, използваше мига, в който тя гледаше надолу или встрани, за да потърси поне някакъв недостатък, на който да опре мисълта си и да се освободи от безнадеждното вълнение. Понякога за кратко му се струваше, че е намерил нещо — грозна гънчица край устата, белегче над веждата, прекалено навъсена изпъкналост на устните в профил и сянка на пух над тях, особено забележим, когато лицето й оставаше без пудра; но и най-лекото обръщане на главата, най-малката промяна на израза отново придаваше на лицето й такава прелест, че той нямаше сили да продължи да се взира. С такива бързи, кратки погледи той я беше изучил цялата, предчувстваше движението на пъргаво вдигнатата й ръка, когато единият край на гребена се отлепяше от тежкия кок, знаеше синуса и косинуса на тъмния кичур, прикриващ дъговидно ухото; но, може би най-много го измъчваше нейната гола, бяла, сякаш нежно-зърниста шия и онези предели на голота, които поставяше една или друга рокля. Една вечер той видя кафяво петънце на ръката й. Друга вечер, при случайна извивка на тялото й, при случайно навеждане, забеляза неясна сенчеста вдлъбнатина и изпита облекчение, когато сивата коприна на корсажа отново обгърна плътно гърдите й. А един път, когато тя се приготвяше за бал, той остана поразен, че под мишниците й е бяло като на статуя.

Тя го разпитваше за детството, за майка му, за родното му градче. Веднъж Том сложи муцуна на коленете му, прозя се и го облъхна с непоносима миризма — на селда или просто на развалено. „Ето така мирише моето детство“ — каза тихо Франц; тя не го чу или не го разбра, попита, но той не повтори. Разказваше й за училището, за праха и скуката на школското ежедневие и как съседът месар, много почтен господин с бяла жилетка, им е идвал на гости и с израз на отвратителен професионализъм е ял агнешко. „Защо «отвратителен»? — учудено го прекъсваше Марта. — Нали казахте, че е много добре възпитан.“ „Господ знае какви ги дрънкам“ — упрекваше се Франц и с автоматично увлечение за стотен път описваше реката, топлите скелета над водата, веселата къпалия и въжето, което никога не го беше спирало.

Тя пускаше радиото, той благоговейно слушаше урок по испански, реч за ползата от спорта и сладостна гъгнива музика. Тя подробно му разказваше за последните киновести, за успеха на Драйер през дните на инфлация и как се премахват петна от плодове. И в същото време си мислеше: „Кога най-сетне ще се размърда?“ — но я забавляваше и даже някак я трогваше, че ето, той е толкова неуверен, несъобразителен и без нейна помощ може изобщо да не се реши. Ала постепенно чувството на досада почваше да надделява. Времето отиваше за глупости, както отиват за глупости пари, когато заради стачка на железничарите оставаш в някой скучен град. Смътна обида й нашепваше, че ето на, сестра й е имала вече трима любовници, един след друг, а младата съпруга на Вили Грюн — двама, и то едновременно. А тя караше вече трийсет и петата. Време е, време е. Едно след друго беше получила съпруг, прекрасна вила, старинно сребро, кола — сега поредният подарък е Франц. Но всичко това беше далеч не толкова просто — имаше някакъв незаконен дъх, някаква подозрителна нежност…

Полудял от безсъница, Франц отвори широко прозореца. В късна есен има такива нощи, когато изведнъж, кой знае откъде, долита топъл влажен полъх, случайно задържала се въздишка на лятото. Той се беше хванал за рамката, после се подаде навън, изплю унило дълга слюнка и се вслуша, очаквайки плюнката да плесне в тротоара. Но той живееше на петия етаж и нищо не чу. Тогава затвори прозореца, пи жадно — въпреки че не му се пиеше, — вода с дъх на ментов прах и пак легна. Тази нощ се усети, че познава Марта вече повече от месец и се измъчва нетърпимо. И на онзи полуциничен, полутържествен език, на който говореше със себе си, Франц зашепна във възглавницата: „Да става каквото ще… По-добре да изменя на кариерата си, отколкото да оставя черепа си да се пукне по шевовете. Утре, утре ще я награбя и ще я съборя — на дивана, на пода, върху строшените съдини — все едно…“.

Това утре дойде. Разтреперан от лека трескавост, той, кой знае защо, сложи чисто бельо и чорапи, преди да отиде при нея. Тръгна. По пътя се убеждаваше, че тя несъмнено го обича, но не го показва, от гордост. А жалко. Да беше се навела над него, уж случайно, да го беше докоснала с буза, докато невиждащи разглеждаха заедно албума. Тогава щеше да е по-лесно. Но той се стегна и си каза: „Това е слабост, а слабостта е излишна“… Дори да е днес по-студена от обикновено, — все едно — днес, днес, днес… Докато звънеше на вратата, проблесна остра надежда, че може би, случайно, Драйер си е вече вкъщи. Драйер не си беше вкъщи.

Преминавайки през първите две помещения, той така живо си представи как ей сега ще бутне онази врата, ще влезе в гостната, ще я види в сива рокля с дълбоко деколте, веднага ще я прегърне, силно, та тя да изпращи, да припадне — толкова живо си го представи, че за миг видя собствения си отдалечаващ се гръб, ръката си — ето там, на три сажена оттук, отваряща вратата, — и понеже това беше проникване в бъдещето, а не ни е позволено да знаем бъдещето, той бе наказан. Първо, спъна се в килима до самата врата и отвори вратата със замах. Второ — гостната беше празна. Трето — когато Марта влезе, тя се оказа с бежова рокля до шията. Четвърто, той изпита толкова позната, отмаляваща, гореща плахост, че дай Боже, да се държи както трябва, да говори членоразделно — за друго не биваше и да мисли.

Марта реши, че днес той за пръв път ще я целуне. Предвкусвайки това, тя не седна веднага до него на канапето — по традиция пусна радиото, донесе сребърно ковчеже с виенски цигари, погледна се в огледалото, при което промени — както всички жени — израза на устните и заразказва, че Драйер бил замислил вчера някаква тайнствена работа — изгодна, да се надяваме, — вдигна и сложи на креслото някакъв розов вълнен шал, и едва тогава седна меко до Франц, подви крак и оправи гънките на полата.

Той почна ни в клин ни в ръкав да хвали Драйер, да казва колко му е благодарен, колко го е обикнал… Марта замислено кимаше. Той ту гълташе дима, ту държеше цигарата до самото си коляно и прокарваше картонения й мундщук по крачола. Димът пълзеше като струйка призрачно мляко по задържащите го власинки. Марта протегна ръка и докосна с усмивка коляното му, сякаш си играеше с пълзящия дим. Той усети нежния натиск на пръстите й…

— … А майка ми във всяко писмо така го поздравява, така му благодари…

Димът се разсея. Марта стана и изключи радиото. Франц отново запали. Тя наметна розовия шал и внимателно се взря в него от далечния ъгъл. Той със скован смях разказа анекдот от вчерашния вестник. После лапа блъсна вратата и се появи много тъжен и гладък Том, а Франц — навярно за пръв път — поприказва с него. Най-сетне — за щастие — пристигна Драйер.

Когато към десет се прибра вкъщи, докато минаваше на пръсти през коридора, Франц чу глух кикот зад вратата на хазяина. Вратата беше открехната. Той надникна мимоходом в стаята. Старчето-хазяин стоеше само по бельо, на четири крака, и навело побеляло-алена глава, се оглеждаше между краката в огледалото.