Поп, дама, вале

VI

Беше неугледно, навъсено ресторантче на улицата, на която живееше Франц. Трима мъже мълчаливо хвърляха карти. Съпругата на единия, бледа като резен изстинало телешко, сънено наблюдаваше играта им. Слабичка госпожица с тик прелистваше в ъгъла илюстровано списание, в което нечий химически молив отдавна беше запълнил хищно празнотите в кръстословицата. Дамата с палто от къртича кожа (приятно поразило кръчмарката) и младият мъж с очила с рамка от костенурка пиеха вишновка и се гледаха в очите. Пиян младеж с каскет почукваше по дебелото стъкло, зад което върху метален салам се бяха събрали монети — загубата на всички, които пъхаха по един грош, а после движеха с ръчката насам-натам тенекиеното жонгльорче, докато граховото зърно се изтърколеше по лъкатушните жлебчета. Беше възтъмно, тихо и задимено. Тезгяхът просветваше с рибешки блясък, премръзнал от бирената пяна. Кръчмарката, с две зелени футболни топки вместо гърди и с множество розови лунички на лицето, се прозяваше и гледаше натам, където келнерът, полускрит от паравана, унищожаваше планина варени картофи. На стената имаше дървен часовник, монтиран по някакъв начин в еленови рога и хромолитография — срещата на Бисмарк с Наполеон III. Картоиграчите шумоляха все по-тихо.

— Изборът ни е добър, тук наистина никой няма да ни види…

Той стисна ръката й под масата:

— Не става ли късно, скъпа — дали не е време?

— Чичо ти ще се прибере чак в полунощ, дори още по-късно… Имаме време.

— Прощавай, че те заведох в такова кръчме.

— Остави, няма нищо… Казвам ти: изборът ни е добър. Ще пием още нещо.

— Ти си тук като кралица. Инкогнито. Бих искал да пия с теб шампанско. И наоколо ни да танцуват…

Тя се облегна на масата, притиснала буза с юмрук и в странната тишина му се стори, че чува как тиктака часовничето на китката й — златно, голямо колкото котешко око. Тя въздъхна и едновременно се усмихна. Мълчание.

— Я ми кажи — сит ли си? Толкова си ми слабичък…

— Ах, какво говориш… И какво значение има? Аз през целия си живот съм бил нещастен. А сега ти си с мен. Това е някакъв невероятен сън…

Играчите застинаха, загледани в картите. Бледата подпухнала жена, седнала до тях, се беше отпуснала без сили на рамото на мъжа си. Госпожицата се беше замислила и бузата й вече не приритваше. Сложеното на дървена рамка илюстрирано списание беше клюмнало листа, като знаме в безветрие… Тишина… Вцепененост.

Тя първа се размърда; а той, като се отърсваше от странна дрямка, запримигва и оправи реверите на сакото.

— Аз го обичам, а той е беден — каза тя на шега, каза го и изведнъж изразът на лицето й се промени. Привидя й се, че ето, и тя като него няма пукната пара — и ето ги двамата тук, в жалката кръчмичка, в съседство със сънени занаятчии, пияници, евтини проститутки, сред оглушителната тишина, на лепкава чашка убиват съботната нощ. Тя с ужас почувства, че ето този нежен бедняк е наистина неин съпруг, младият й съпруг, когото тя никому няма да даде… Кърпени чорапи, две скромни рокли, беззъб гребен, стая с подпухнало огледало, малиновокафяви от прането и готвенето ръце, тази кръчма, в която за една марка можеш царски да се напиеш… така я достраша, че тя впи нокти в китката му.

— Какво има? Мила моя, не те разбирам?…

— Ставай — каза тя. — Плати и да вървим. Не мога да дишам в този задух…

А после, поела студа на ясната ноемврийска нощ, тя в миг отново забогатя, притисна се към него, бързо пристъпи, за да върви в крак с него — и в гънките на къртичата кожа той напипа топлата й ръка.

На другата сутрин, в леглото, в своята светла спалня, Марта си спомни с усмивка нелепата тревога. „Всичко е толкова просто — успокояваше се тя. — Просто аз имам любовник. Това трябва да украсява, а не да усложнява живота. Точно така: приятно украшение. И ако, да речем…“.

Но странно: тя не можеше да насочи наникъде мисълта си: улицата на Франц беше задънена. Мисълта се озоваваше неизменно в задънения й край. Не можеше да си представи, че Франц го няма, че има другиго предвид. А днешният ден, и всички бъдещи, бяха проникнати, обагрени, озарени — от Франц. Тя се опита да помисли за миналото, за годините, когато още не познаваше Франц — и изведнъж във въображението й се появи градчето, през което беше минала веднъж, и сред мъглата на това градче, което едва бе забелязала, се намираше никога невижданата наяве, но така живо описана от Франц къща, бяла със зелен покрив, — а зад ъгъла тухленото училище и слабичко момченце с очила, и майката, която не го обича. Малкото, което Франц й беше разказал за детството си, беше по-ярко и по-важно от това, което тя наистина беше преживяла; и тя не разбираше защо е така, спореше със себе си, уязвена в любовта си към простотата, прямотата, яснотата.

Особено силно ставаше разногласието, когато й се налагаше да се заеме с нещо свързано с къщата, или със скъпа придобивка, която нямаше нищо общо с Франц. Веднъж беше изплувала например мисълта, че ще е добре да купят друг автомобил — но тя изведнъж си каза, че това изобщо не засяга Франц, че той е заобиколен, пропуснат — и въпреки че отдавна мечтаеше за модерна марка лимузина вместо омръзналия икар, цялото удоволствие от такава придобивка беше отровено. Друго нещо беше роклята, която обличаше за Франц, неделният обед, който съставяше от любимите му ястия… Отначало всичко това й беше странно — сякаш се учеше да живее по нов начин и не можеше да свикне отведнъж.

Учудваше я, че в дома й (който особено силно обикна, откакто Франц стана в него, както се казва „свой човек“) живее и някой друг. А той беше неизменно тук, с жълти мустаци, шумен, хранеше се на една маса с нея и спеше в леглото до нея — и я вълнуваха приходите му, също като през онази вече далечна година, когато, превърнат в тежки пари, върху него се изсипваше ли, изсипваше, баластът, изхвърлян от въздушните балони на инфлацията. Та този интерес към дейността на Драйер не се съчетаваше с новия смисъл, пронизващ нейния живот — и тя чувстваше, че не може да е истински щастлива без такова съчетание, но не знаеше как да постигне хармония, как да премахне противоречието.

Веднъж той й показа листче, на което беше пресметнал приблизително състоянието си. „Стигат ли? — попита я той с усмивка. — Как мислиш?“ Тя си каза, че такива пари наистина са достатъчни за много години мързелив живот. Но докато съществува Драйер, той трябва да продължи да печели. Затова тя сви рамене и мълчаливо му върна листчето. Двамата стояха до бюрото, на което рицарят държеше запаления си фенер — а по особената тишина се усещаше, че навън меко се сипе сняг. Така си беше: декември бе снежен, със силни студове — според вестниците — за радост на помнещите го такъв кореняци. Драйер върна бележника в джоба и погледна развълнувано часовника. Днес те тримата, той, жена му и племенникът щяха да ходят на мюзикхол. Той се страхуваше като момченце да не закъснеят. Марта протегна ръка към вестника на масата, прегледа обявите и хрониката, прочете, че за петстотин хиляди се продава разкошна вила, че, за съжаление, не може да се очаква повишаване на температурата, и че се е преобърнал автомобил, при което е бил убит актьорът Курт Винтер, който отивал при болната си съпруга. В съседната стая, пъхнал ръце в джобовете, Франц слушаше навъсено тлъстия глас на радиото.

В театъра (просторен, многолюден, с гигантска, още неразкрита сцена) те се притиснаха в една от онези ужасно тесни ложи, в които веднага тъй ясно разбираш колко неудобно, карикатурно дълго, кокалесто-ставно настръхнало нещо са чифт мъжки крака. Особено трудно му беше на върлинестия Франц: не стига, че долните му крайници в миг натежаха и го заболяха — както поглеждаше невъзмутимо встрани, Марта се беше притиснала силно и сладко с копринено коляно към десния му, неудобно свит крак, а Драйер, седнал вляво и малко отзад, се беше опрял лекичко на рамото му и му гъделичкаше ухото с крайчето на програмата. Франц изпитваше непоносим страх, че ето на, съпругът ще забележи нещо — но да отмести крак не можеше, нямаше място, — освен това, Марта раздвижваше от време на време пищял и тогава по цялото му тяло преминаваха копринени искри, от които не можеше да се откаже.

— Толкова огромен театър — каза той и поразкърши рамене, за да се освободи незабелязано от отвратителната, покрита със златни косъмчета ръка на Драйер. — Представям си колко ли печелят на вечер! Местата трябва да са към две хиляди…

Драйер, който препрочиташе за втори път програмата, каза:

— Аха, виж това ще е интересно: номер пет — велосипедисти, ексцентрици.

Светлината бавно угасна, кракът на Марта се притисна по-силно, зазвуча музика.

Много забавни неща им показаха тази вечер: господин с накривен цилиндър жонглираше със сребристи бутилки; четирима японци летяха на леко поскърцващи трапеци, а в почивките си хвърляха един на друг тънка пъстра кърпа, с която усърдно си бършеха дланите; клоун с непрекъснато смъкващ се панталон меко падаше на сцената — плъзгаше се със свистене и звучно се стоварваше по очи; бял, сякаш напудрен кон нежно местеше крака в такт с музиката; семейство велосипедисти извличаше от свойствата на колелото всичко възможно; тюлен с преливаща лъскава чернота викаше гърлено и влажно, като задавил се плувец — хлъзгаво, гладко, като намазан с мас, скачаше по дъска в зелената вода на басейна, където полугола мома го целуваше в устата. Драйер от време на време ахкаше от удоволствие и побутваше Франц. А след като отведоха тюлена, който получи за награда риба (и той сочно я лапна във въздуха) — завесата се затвори за миг, а когато отново се разтвори, насред сцената, в полумрака, стоеше озарена жена със сребърни обувки и люспеста рокля и свиреше на светеща цигулка. Прожекторът прилежно я заливаше ту с розова, ту със зелена светлина, диадемата на челото й проблясваше, тя свиреше протяжно, сладко — и Марта изведнъж изпита такова вълнение, тъй прекрасна тъга, че притвори очи и намери в тъмното ръката на Франц, а той почувства същото, каквото и тя, нещо примиращо, замайващо, съзвучно с тяхната любов. Музикалната феерия (така пишеше в програмата) проблясваше и проплакваше, цигулката припламваше като звезда, ту розова, ту зелена светлина озаряваше музикантката… Драйер внезапно не издържа.

— Затворих очи и запуших уши — каза той с плачлив глас. — Кажете ми когато тази гадост свърши.

Марта потрепери; Франц не съобрази веднага за какво става дума и реши, че всичко е загубено — Драйер е разбрал всичко, — и го заля такъв ужас, че чак се просълзи. В това време сцената угасна и театърът загромоля като рукнал върху железен покрив дъжд.

— Ти абсолютно нищо не разбираш от изкуство — обърна се сухо към мъжа си Марта. — И само пречиш на другите да слушат…

Той вдигна демонстративно очи нагоре и шумно издиша; после очебийно се засуети, засвъсва бързо вежди като човек, който иска час по-скоро да се забрави — и намери в програмата следващия номер.

— Виж това е друго — възкликна той. — „Еластична продукция на братята Рели“; след което — „световноизвестен вълшебник“. Да видим.

„… Размина се — мислеше си в това време Франц. — Този път се размина. Уф… Трябва да сме крайно предпазливи… Всъщност трябва да има известна прелест в това, че ето, тя е моя, а той седи до нас и не знае. И все пак е страшно. — Господи, колко е страшно…“

Представлението свърши с филм, както е прието във всички циркове и мюзикхолове от онези отдавнашни времена, откакто се е появил първия прелъстителен „биоскоп“. На мигащия екран, странно плосък след живата сцена, шимпанзе в унизителна човешка дреха вършеше човешки, унизителни за звяра неща. Марта се смееше и повтаряше: „О, не, колко е умен, колко е умен!…“

Франц цъкаше изумен и сериозно твърдеше, че това е предрешено дете.

Когато излязоха на мразовитата улица, озарена от фасадата на театъра, и се приближи верният икар, Драйер се усети, че напоследък някак е прекъснал наблюденията си над шофьора и, малко сърдит на самия себе си, задето още не е стигнал до определен извод, си каза, че тъкмо е време да понадникне скришом. Той погледна втренчено шофьора, който бързо си слагаше кожените ръкавици и се опита да поеме с носа си излизащата от устата му пара. Шофьорът срещна погледа му, показа кафявите корени на зъбите си, въпросително и невинно вдигна вежди.

— Студено-студено — каза бързо Драйер. — Нали?

— Ами, чак пък толкоз! — отговори шофьорът. — Чак пък толкоз…

„Неуловим е — помисли си Драйер. — А нали е почти сигурно, че докато сме били в театъра… Поруменял е, очите му едни щастливи… Впрочем дявол го знае… Е, да видим как ще кара.“

Но шофьорът караше добре. Франц, седнал благоговейно на предната седалка, слушаше гладката бързина, разглеждаше цветята във вазичката, телефона, часовника, сребърния пепелник. Снежната нощ с разлетите звезди на фенерите шумолеше покрай широкия прозорец.

— Аз ще сляза тук — обърна се той. — Оттук ми е много близо пеша.

— Ще те закарам, ще те закарам — отговори с прозявка Драйер. Марта улови погледа на Франц и бързо, едва забележимо поклати глава. Той разбра. Драйер, свикнал да го вижда в дома си едва ли не всяка вечер, не поиска да разбере, „къде всъщност“ живее той — и това трябваше да си остане така, в мълчалива и благоприятна неизвестност. Той се изкашля нервно и рече:

— Не, наистина… Искам да се поразтъпча.

— Твоя воля — каза с прозявка Драйер и почука с юмрук по предното стъкло.

— Защо трябва да чукаш? — отбеляза мимоходом Марта. — Не те разбирам… Нали за целта има слушалка.

Щом се озова на безлюдната, бяла улица, Франц вдигна яката си, пъхна юмруци в джобовете, прегърби се и тръгна бързо към дома си. В неделен ден по елегантната улица в западната част на града той ходеше съвсем иначе, но сега не му беше до това — студът беше пронизващ. Онази неделна столична походка отначало не му се удаде толкова лесно; тя предполагаше, като изпънеш и скръстиш на корема ръце (непременно с хубави ръкавици), уж че придържаш палтото, да пристъпваш много бавно и плавно, изхвърляйки крака с пръстите на разни страни. Така шестваха всички млади франтове по тази елегантна улица — поглеждаха от време на време към жените, — но не променяха положението на ръцете, а само присвиваха леко рамо; и отново — на разни страни, на разни страни, раз-два, много бавно. Но в такава нощ, сред безлюдния мраз, човек не ходи, за да се перчи.

Впрочем Франц скоро се стопли и даже взе да си свирка. По дяволите мъжът й. Не бива да се плаши. Такова блаженство не се пада на всеки. Какво прави тя сега? Сигурно се е прибрала, съблича се. Белите бедра с две трапчинки. И тя, разбира се, не го излъга, когато се закле, че само много рядко, само по задължение — когато иначе ще е подозрително. Не, това е неприятна мисъл… Жълтовълнеста гадина. Сигурно се навира. По дяволите! Сега тя е седнала в леглото. Още три-четири къщи и ето, тя е хвърлила обувките. Когато стигна до онзи фенер, тя ще сложи глава на възглавницата. Сега ще пресека улицата. Така. Тя е угасила лампата. Те имат обща спалня. И пак тази гадост… не, днес това не може, не бива да става. Ето още една пресечка — така — и тя е заспала. Площадът. Тя спи. Утре е петък — тук ще има пазар. Ето я най-сетне и моята улица. Чудесна цигулка — и така вълшебна… наистина нещо райско… И вълшебникът беше добър. Сигурно са много прости фокуси и е общо взето лесно да се разбере кое как става… Сега тя спи дълбоко. С този ключ, да го вземат дяволите, пак е станало нещо. Въртиш, въртиш… Лампата на стълбата отново не свети. Така можеш да се сгромолясаш, ако се спънеш… А сега и този ключ прави номера…

В слабо осветения коридор, до открехнатата врата на стаята си стоеше старчето-хазяин и неодобрително клатеше глава. Беше със сиво халатче, с карирани домашни ботушки.

— Ах-ах-ах — обади се той, когато Франц се изравни с него. — Ах-ах-ах… Пак си лягате след единайсет. Не е хубаво така, господине.

Франц сухо му пожела лека нощ и искаше да мине, но онзи се вкопчи в ръкава му.

— Впрочем аз днес не мога да се сърдя — каза той проникновено. — Имам радост — съпругата ми пристигна.

— Поздравявам ви — каза Франц.

— Но всяка радост — продължи старчето, без да пуска ръкава му, — всяка радост е несъвършена. Моята старица пристигна болна.

Франц съчувствено изръмжа.

— И ето! — извика с ясен глас старчето. — Тя седи в креслото… Вижте.

Той отвори по-широко вратата и Франц наистина видя над облегалката на креслото побелял старчески тил с някакво боне на върха на главата.

— Ето — повтори старчето, като гледаше Франц с блестящи, немигащи очи.

Франц не знаеше какво да каже и глупаво се усмихна.

— А сега — лека нощ — изрече ясно старчето, шмугна се в стаята си и затвори вратата.

Франц вече си тръгваше, но изведнъж спря.

— Чуйте — каза той през вратата, — ами какво става с кушетката?

Мълчание. Той почука.

И изведнъж се чу нечие хрипкаво, напрегнато, фалшиво гласче.

— Кушетката вече е сложена, — изскърца женско гласче. — Аз ви дадох собствената си кушетка.

— Чудаци! — усмихна се гнусливо Франц и си влезе в стаята. Там наистина имаше увеличение на мебелното семейство. Увеличение кораво, вехто, сиво-синьо на ситни червеникави цветенца. Когато дойде на другия ден, Марта смръщи нос и с все така смръщен нос пипна кушетката, напипа болната пружина, повдигна вялите ресни. „Е, няма как, няма начин — каза тя най-сетне. — Не възнамерявам да се карам с бабичката му. Я дай онези две възглавници. Да, така май изглежда по-добре…“ — И те скоро свикнаха с нея, със сиво-синята й вехтост, с прищевките на пружините й, с навика й неодобрително да охка, когато сядаха върху нея.

Но не само с кушетката се обогати стаята на Франц. Веднъж, в особено благодушен момент, Драйер му даде извън определената сума още някакви пари и след около две седмици (впрочем наближаваше Рождество) в гардероба се появи нов жител: дългоочакваният смокинг.

— Ами чудесно — каза Марта, пощипвайки плата. — Сега остава само едно: трябва да се научиш да танцуваш. Като дойдеш утре — след вечеря ще навием грамофона и ще потанцуваме.

От глупост Франц се появи с новия смокинг. Тя му се поскара, задето ей така, без нужда, похабява смокинга; но реши все пак, че той му прилича. Беше към девет. Вечеряха обикновено в девет. Драйер трябваше да пристигне всяка минута. В това отношение той беше много точен, винаги предупреждаваше по телефона, че ще се върне с еди-колко си по-рано или по-късно, защото толкова обичаше да слуша по телефона тихия, равен глас на жена си, глас в нежна перспектива. Марта винаги се учудваше на неговата точност — и въпреки че и тя се отнасяше към времето пестеливо и внимателно, точността на съпруга й в дадения случай я ядосваше. Днес той не се бе обаждал, а минаха двайсет минути, половин час — и него го нямаше. Франц, от страх да не си измачка панталона, избягваше да сяда, крачеше из гостната, отиваше от време на време до креслото на Марта, но не се решаваше да я целуне, както би искал — по шията, под кока.

— Гладна съм — каза Марта, — не разбирам защо го няма…

— Хайде да пуснем грамофона — предложи Франц. — Тъкмо ще ме понаучите.

— Нямам настроение. След вечеря е друго. Нали ви казвам, че съм гладна. И ми се пие нещо горещо.

Минаха още десет минути. Тя бързо стана и позвъни.

Огромният нежен, напъстрен с рижи капки омлет веднага я оживи.

— Затворете — каза тя на Франц с усмивка и кимна към вратата, която Фрида, от сутринта подлудена от зъбобол, беше забравила да затвори. Когато Франц се върна на мястото си, тя се усмихна още по-многозначително. За пръв път се оказваше тя да вечеря у дома си насаме с Франц. Да, смокингът му отива. Трябва да му подари и хубави копчета за ръкавели…

— Мили мой — изрече тя тихо и му протегна по покривката ръка.

— Внимавайте — прошепна Франц и се озърна. Той не се доверяваше на стените. Старецът в сюртук от тъмния портрет се беше втренчил в него. Бюфетът проблясваше и гледаше с широко отворени очи. Имаше нещо напрегнато в гънките на завесата. Добре поне, че Том бе останал в антрето. Но сега може да влезе слугинята. В тази къща трябва да си говорят на „вие“ и да не си позволяват никакви волности. И все пак, неспособен да се възпротиви на усмихващото й се желание, той прокара длан по голата й ръка. Тя отдръпна бавно ръка, сияеше и се облизваше. Стори му се, че сега вече иззад завесата изведнъж ще излезе Драйер.

— Яжте, пийте, чувствайте се като у дома си — засмя се Марта.

Този ден тя носеше черна рокля с тюл, косата й, разделена от много тънката и бледа черта на пътя, лъщеше като абанос. Ниската лампа с оранжев абажур заливаше масата с рязка, празнична светлина. Франц проблясваше срещу Марта с обожаващи очила и смучеше крачето на студеното пиле. Тя изведнъж се протегна към него, взе от ръката му почти оглозганото кокалче и като се смееше само с очи, почна вкусно да го гризе с щръкнало малко пръстче. Устните й станаха по-сочни, по-ярки. Франц се наведе напред и прошепна: „Възхитителна си. Аз те обожавам.“ — После се отметна назад и погледна към завесата.

— Да можехме да вечеряме всеки ден така, ти и аз — въздъхна Марта. Намръщи се за миг, разтърси глава и със смел, леко фалшив глас възкликна, подавайки чашката си:

— Я ми налейте коняк, скъпи ми Франц.

— Аз няма да пия, страхувам се, че после няма да се науча да танцувам — каза Франц и наведе внимателно гарафката.

Но на нея сега не й беше до танци… тя искаше да седи в това овално езеро светлина дълго-дълго, да я обзема чувството, че така ще е и утре, и вдругиден, до края на живота… Моята трапезария, моят сервиз, моят Франц.

Тя хвана изведнъж лявата си китка, обърна часовничето, което се мъчеше да е винаги там, където синята вена се разделяше на три, и сви учудено вежди.

— Закъснява цял час — не, повече… Нищо не разбирам. Натиснете звънеца, ако обичате — ето го, виси над вас.

Стана му неприятно, че нея сякаш я тревожи отсъствието на мъжа й. Добре де, закъснял е, и какво? Толкова по-добре. Тя всъщност няма право.

— Защо трябва да звъня? — каза той и пъхна ръце в джобовете.

Тя отвори широко очи.

— Мисля, че ви помолих да натиснете ей това копче…

В дългия лъч на нейния поглед той, кой знае как, омекна; усмихна се виновно и позвъни.

— Ако сте се нахранили, можем да ставаме — каза Марта. — Впрочем хапнете грозде. Ей тази чепка.

Той почна да яде грозде, като изплюваше грижливо семките. Подобно на призрачно махало по покривката се движеше сянката на леко поклащащия се звънец. Влезе, бледа и замаяна, Фрида.

— Кажете — обърна се към нея Марта, — мъжът ми да се е обаждал, докато ме нямаше?

Фрида замря, после се хвана за слепоочията.

— Ах, Божичко — отрони тя тихо. — Ах, Божичко… Господин директорът се обади към осем… че веднага тръгва… да сервираме по-рано… Простете ми…

— Вие трябва да сте полудели — рече студено Марта.

— Простете ми — повтори слугинята.

— Съвсем сте се побъркали — каза Марта.

Слугинята премълча и като примигваше подозрително, припряно засъбира мръсните чинии.

— Оставете — тросна й се Марта, — после.

Слугинята бързо излезе.

— Невероятна жена — измърмори Марта, облегна се сърдито на масата и подпря буза с юмруци. — Тя нали видя, че седнахме да вечеряме, нали тя ни донесе омлета. — Аха — аз тъкмо това не съобразих — нали сама видя. Я звънни пак.

Франц вдигна послушно ръка.

— Впрочем недей, остави — спря го Марта. — Аз ще си поприказвам с нея после.

Обзе я някакво необичайно вълнение. Тя притискаше към оголените си зъби стиснати пръсти, от което скулите й се повдигнаха, а очите й се присвиха. След малко тя стана.

— Сега е единайсет без четвърт — усмихна се тя. — Май много дълго пътува.

— Нещо го е задържало — обади се навъсено Франц. Той беше озадачен и обиден от нейната тревога.

Тя угаси лампата в трапезарията. Минаха в гостната. Марта свали слушалката, наостри уши, тракна слушалката обратно.

— През това време телефонът не се е развалил — каза тя. — Нищичко е разбирам. Дали да не е обадя на някого…

Сложил ръце на гърба, Франц се разхождаше напред-назад из стаята, усещайки, че ей сега ще се разплаче. Марта прокара бързо пръст по азбучника до апарата, намери домашния телефон на секретаря на мъжа си.

— Странно — отговори й той, — аз лично го видях как потегли с колата за вкъщи. Да, с вашия икар. Трябва да беше, — момент — да, към осем…

— Така — отрони Марта и вилката на телефона издрънча.

Тя отиде до прозореца, дръпна светлосинята завеса. Нощта беше ясна. Прежния ден беше почнало затопляне, но отново бе свил студ. Тя видя сутринта как по леда се подхлъзна възрастна дама. Много е смешно, когато се просва възрастна дама… Без да отваря уста, Марта конвулсивно се засмя. Съдейки по звука, Франц реши, че тя е изхлипала и смутено се приближи. Тя се обърна към него и изведнъж се вкопчи в рамото му, заплъзга буза по лицето му.

— Внимавай — очилата — прошепна Франц.

— Навий грамофона — каза тя и го пусна, — ще танцуваме. И да не си посмял да се плашиш — аз ще ти говоря на „ти“, когато ми скимне, чу ли?

Франц завъртя почтително ръчката на големия лакиран сандък. Когато вдигна глава, Марта седеше на канапето и го гледаше навъсено и странно.

— Мислех, че вие ще изберете плоча — каза Франц, — та аз не зная коя…

— Отщя ми се — каза Марта и се извърна.

Франц въздъхна. Никога не я беше виждал в такова странно настроение. Вместо да се радва, че мъжът й се е забавил…

Той седна на канапето до нея. Ослуша се и я целуна по косата, после по устата. Зъбите й тракаха.

— Дай ми шала — рече тя. Той донесе розовия плетен шал, който винаги се търкаляше в ъгъла, на креслото. Тя погледна часовника. Единайсет и половина.

Франц изведнъж стана:

— Аз ще си вървя — каза той мрачно.

— Ти ще останеш — каза тихо Марта.

Той я погледна втренчено и смътно си помисли, че тук нещо не е наред, някаква не съвсем обикновена тревога…

— Знаеш ли какво си спомням сега — заговори изведнъж Марта. — Спомних си полицая, който писа протокола. Дай ми бележника си. И молив. Ето; той държеше бележника пред себе си ей така и пишеше.

— Какъв полицай? За какво говориш?

— Да, вярно, теб те нямаше там. Аз вече свикнах някак да те намесвам със задна дата във всичко станало. Впрочем тогава вече те познавах.

— Престани — каза Франц. — Хваща ме страх.

— Нищо, че те е страх. Нищо, че… Прости ми. Говоря глупости. Просто съм много разстроена.

Тя държеше бележника на коленете си. Франц видя, че тя рисуваше на страничката първо някакви чертички, после изведнъж написа ясно Драйер и го зачерта. Погледна го изкосо — и отново написа с едри букви Драйер. Присви очи и се залови усърдно силно да задрасква. Крайчецът на молива изпращя и се счупи. Тя му хвърли бележника и стана.

Франц мълчеше. Часовникът тиктакаше. Марта стоеше пред него и гледаше, гледаше, сякаш му внушаваше нещо. И изведнъж сред нетърпимата тишина тропна външната врата и екна ликуващият глас на Том.

— Дойде си — каза глухо Марта и за миг лицето й странно се обезобрази.

Драйер влезе далеч не дотам бодро както винаги — и далеч не дотам бодро поздрави Франц. Франц тутакси полудя от ужас.

— Защо толкова късно? — попита Марта. — Защо не се обади?

— Ами така се случи, душице, така се случи.

Той се помъчи да се усмихне, но нищо не излезе.

— Е, време ми е! — извика бързо и дрезгаво Франц.

Той после не помнеше как се е сбогувал, как е облякъл палтото, как се е намерил на улицата.

— Не е вярно — рече Марта, — усещам, че изобщо не е вярно. Кажи ми, какво е станало?

— Скучна работа, душице. Убит е човек.

— Пак шеги, шеги — застена Марта.

— Не, за съжаление — промълви тихо Драйер. — Ние, да ти кажа ли, с все сила се блъснахме в трамвай. Номер седемдесет и три. Аз само си изгубих шапката и здравата се ударих в нещо. В такива случаи най-зле пострадва шофьорът. Откараха го в болницата, още беше жив, там умря. По-добре не ме питай за подробности.

Те седяха един срещу друг край сложената маса. Драйер, навел очи, ядеше студено пиле. Марта, с бледо, лъщящо лице, със ситни капчици пот над устната, където се чернееха тънки косъмчета, гледаше, притиснала пръсти към слепоочията, бялата, бяла, непоносимо бяла покривка.