Поп, дама, вале

II

Смътна златиста светлина, лека хотелска пухена завивка… Отново събуждане, но, може би, още не окончателно? Случва се: опомниш се и видиш, да речем, че уж седиш в красиво купе втора класа, заедно с непозната изискана двойка — но това е всъщност мнимо събуждане, само следващ пласт на съня, сякаш се издигаш от пласт в пласт и все не можеш да стигнеш повърхността, да изплуваш в действителността. Но очарованата мисъл приема новия пласт сън за свободна действителност: вярваш в нея и прекосяваш, затаил дъх, някакъв площад пред гарата и почти нищо не виждаш, защото нощната тъма се разлива от дъжда и искаш по-скоро да се озовеш в призрачния хотел насреща, за да се измиеш, да смениш ръкавелите и чак тогава да тръгнеш да скиташ из някакви огнени улици. Но нещо се случва, дреболия, нелеп казус — и действителността губи изведнъж вкуса на действителност; мисълта се е подлъгала, ти още спиш; несвързаната дрямка заглушава съзнанието; и изведнъж пак прояснение: смътна златиста светлина и стаята в хотела, който се казва „Видео“ — написал ти го е на листче познат търговец, който е бил в столицата. И все пак, кой знае, действителност ли е това? Окончателна действителност или само нов измамен пласт?

Още легнал по гръб, Франц се взря с късогледи, мъчително присвити очи в опушения таван, после встрани — в сияещата мъгла на прозореца. А за да се освободи от тази златиста смътност, още тъй напомняща сън, той се пресегна към нощната масичка и напипа очилата.

И едва когато ги докосна, по-точно не тях, а хартията, в която бяха увити, Франц си спомни онази дреболия, онзи нелеп казус… Вчера, когато влезе в стаята, огледа се и отвори прозореца, през който видя вместо въображаемите светлини само тъмен двор и тъмно шумящо дърво, той дръпна мръсната, притискаща шията яка и почна бързо да си мие лицето. Сложи очилата до легена, върху дъската на умивалника, откъм края. Като се изми, вдигна легена, за да го излее в кофата, и бутна очилата на пода. И в същия миг стъпи непохватно встрани, хванал пред себе си тежкия, бушуващ леген, а под тока му зловещо изпращя.

Като възстанови всичко това в ума си, Франц се намръщи. Няма как, трябва да даде очилата на поправка; стъкло, и то пукнато, беше останало само в едната окръжност. Мислено той вече беше излязъл и скиташе, търсейки необходимия му магазин. Първо — магазинът, а после важното, страшничко посещение. И като се сети как майка му настояваше той да направи това посещение още първата заран след пристигането си („… ще е тъкмо ден, когато можеш да свариш зает човек“), Франц си спомни, че днес е неделя.

Той изцъка с език и замря. Обзе го паника: без очила е като сляп, а трябва да поеме на толкова опасен път, през непознат град. Представи си хищните призраци на автомобилите, които вчера, громолейки на място, се бяха струпали край гарата, докато той, още зрящ, но сред мъглата на влажната нощ, прекосяваше площада към хотела. Легна си, без да се поразходи, без да се запознае със столицата тъкмо в часовете на нощното й сияещо роене.

Но да остане целия ден в стаята, сред смътни враждебни предмети, очаквайки безделно понеделника, когато най-сетне ще отвори някой магазин с фирма — огромно синьо пенсне — беше немислимо. Франц отметна пухената завивка и внимателно изшляпа бос до прозореца. Денят беше небесносин, нежен, чудесно слънчев; отляво прииждаше кадифена сянка и беше невъзможно да се разбере къде свършва сянката и къде почват разлято-оранжевите листа на изпълващото двора дърво. И беше тихо-тихо, сякаш в хубав есенен ден в затънтено село.

Сега му се струваше, че в стаята е задушно и шумно: раздразнено бучене на човешки мисли, громолене на отместван стол, под който отдавна се крие от късогледите очи необходимата обувка, плисък на вода, звън на дребни монети, глупаво изпаднали от джоба на гъвкавата жилетка; тежкото, неохотно шумолене на куфара, който се плъзва по пода до далечния ъгъл, където вече няма да има опасност пак да се спъне в него — и му се струваше, че в стаята е толкова шумно тъкмо в сравнение с онази слънчева, поразителна тишина, пазена като скъпо вино, в студената дълбочина на двора.

Най-сетне Франц преодоля всички мъгли, откри си шапката, дръпна се от огледалото, в което за малко да влезе, и тръгна към вратата. Само лицето му тъй си и остана необлечено. Слезе внимателно долу, показа на портиера адреса на безценната визитна картичка и човекът му обясни кой автобус да вземе и къде да го чака.

Той излезе на улицата и веднага се гмурна в струящото сияние. Очертания нямаше; като свалена от закачалка лека женска рокля градът сияеше, преливаше, падаше на изящни гънки, но не се крепеше на нищо, а увисваше, отслабнал, сякаш безплътен в синия септемврийски въздух. Зад ослепителната пустиня на площада, по който нарядко с нов, столичен вик, профучаваше автомобил, замираха розовеникави грамади и изведнъж слънчево зайче, проблясък от стъкло, мъчително се врязваше в зеницата.

Франц стигна до ъгъла, намери, присвил очи, червения знак на спирката, неясен и колеблив като стълб на къпалия, когато се гмуркаш под пилоните, и веднага като тежък жълт мираж се приближи автобусът. Франц настъпи нечий мигновено разтопил се крак, хвана се за дръжката и глас — очевидно на кондуктора — му изрева в ухото: „горе!“ За пръв път му се налагаше да се катери по такава извита стълбичка — в родното му градче имаше само трамвай, — а когато автобусът рязко потегли, той за малко не загуби равновесие, видя за миг асфалта, надигнал се като сребриста стена, задържа се за нечие рамо и следвайки силата на някакъв неумолим завой — при който му се стори, че автобусът целият се наведе, — излетя през последните стъпала и се намери горе. Седна, както се беше залетял, на пейката и с безпомощно негодувание се заозърта. Плуваше високо-високо над града. Долу, по улицата, като медузи се плъзгаха хора, сред внезапно замрялата автомобилна пача — после всичко това отново се задвижваше и смътносините къщи от едната страна, слънчево-неясните — откъм другата се носеха покрай тях като облаци и преминаваха незабелязано в нежното небе. Такава се представи на Франц столицата — призрачно обагрена, размита, сякаш без кости, тя не приличаше ни най-малко на грубата му провинциална мечта.

Чистият въздух свиреше в ушите, с райски гласове разговаряха клаксони, внезапно лъхна на гнили листа… един смътен клон за малко да закачи Франц. След малко той попита кондуктора къде да слезе; оказа се, че има още време. Той взе да брои спирките, за да не пита пак — и мъчително се стараеше да различи улиците, по които минаваше. Бързината, лекотата, миризмата на есен, главозамайващата огледалност на плуващото покрай него — всичко се сливаше в чувство за безплътност, толкова необичайно, че Франц нарочно изпъваше шия, за да усеща коравата главичка на копчето, което му се струваше единствено доказателство за неговото съществуване.

Най-сетне пристигна; изпълзя, замрял, по стълбичката надолу и стъпи на тротоара. В отплуващите небеса някой — може би незабелязан съсед — му извика: „Надясно! Първата пряка вдясно…“ Франц трепна и като стигна до ъгъла, зави. Тишина и безлюдие, и слънчева колебливост… Той се губеше, разтапяше се в тази смътност и най-важното, все не можеше да намери номерата на къщите. Изпоти се и отмаля. Най-сетне, като зърна мъгляв минувач, отиде при него и попита къде е номер пет. Минувачът стоеше съвсем наблизо и сянката от листата падаше толкова странно върху лицето му и всичко беше толкова смътно, та на Франц изведнъж му се стори, че човекът е същият, от когото беше бягал вчера. Почти със сигурност можеше да се каже, че беше само петниста светлина, прищявка на сенките — но на Франц му стана толкова зле, че предпочете да извърне очи. „Право срещу вас — където е оградата“ — каза бодро човекът и си продължи по пътя.

Франц мина на отсрещната страна на улицата, намери вратичката, напипа копчето на звънеца и го натисна. Вратичката издаде странен бръмчащ звук. Франц почака малко и пак позвъни. Вратичката отново забръмча. Никой не дойде да отвори. Зад вратичката се простираше зеленикавата мъгла на градината и в нея плуваше къщата, като неясно отражение във вода. Франц се опита да отвори сам вратичката, но тя се заинати. Хапейки устни, той позвъни отново и дълго държа пръст на копчето. Еднообразно бръмчене. Съобразил изведнъж каква е работата, той опря, докато звънеше, хълбок във вратичката и тя толкова сърдито зейна, че той едва не падна. Някой му извика: „Кого търсите?“ Той се обърна към гласа и видя жена със светла рокля, застанала пред него на чакълестата пътечка, водеща към къщата.

— Още не е се прибрал — изрече бавно гласът, след като Франц отговори.

Той присви очи, видя бяло лице, тъмна гладка коса.

— За мен е много важно — каза Франц. — Аз току-що пристигнах… Негов роднина съм… — Той, кой знае защо, измъкна портфейла и взе да се рови в него, да търси прословутата визитка. Дамата го гледаше внимателно, мъчеше се да разбере къде вече го е виждала. Той имаше прозрачни от слънцето уши и невинно чело със ситни капчици пот до самите корени на косите. Внезапен спомен сложи като фокусник на това наведено чело очила и веднага пак ги свали. Дамата се усмихна. В същото време и Франц намери визитката и вдигна глава.

— Ето — каза той, — беше ми заръчано да дойда тук. Мислех, че понеже днес е неделя… — Тя погледна визитката и пак се усмихна:

— Мъжът ми отиде на тенис. Ще си дойде за обед, но нали вече сме се срещали…

— Прощавайте? — Франц напрегна зрение. По-късно, когато си спомняше тази среща, маранята в градината, пращящия чакъл, слънчевопъстрата рокля, често недоумяваше — как можа да не я познае веднага? Вярно, беше отчайващо късоглед, вярно, не беше я виждал без шапка и навярно не беше очаквал да има такава глава — с път в средата и кок отзад (впрочем единственото, в което Марта не следваше модата), — и все пак не беше толкова просто да се обясни как е могъл дълго-дълго да стои като глупак пред нея и да не разбира какво иска да му каже. По-късно му се струваше, че онази сутрин се е озовал в смътен и неповторим свят, съществувал само за един кратък неделен ден, свят, в който всичко беше нежно и безтегловно, лъчисто и неустойчиво. В този сън можеше да се случи всичко: та се оказваше, че онази сутрин, в хотелското легло, Франц не се беше събудил истински, а само беше преминал в нов пласт сън. В безплътното сияние на неговото късогледство Марта изобщо не приличаше на вчерашната дама, която се прозяваше като тигрица. Но приликата с мадона в лицето й, която вчера бе доловил в полудрямка и пак беше загубил — сега се прояви напълно, сякаш беше нейна същност, нейна душа, която сега разцъфтя пред него без примес, без обвивка. Не би могъл със сигурност да каже харесва ли му тази мъглява дама: късогледството е целомъдрено. Но освен всичко друго тя се оказа съпруга на човека, от когото зависеше цялата му по-нататъшна съдба; съпруга на човека, от когото му беше казано да изстиска всичко възможно — и затова тя се оказваше някъде по-високо, по-отдалечена, по-недостъпна, въпреки че се познаваше с нея. Следвайки Марта по пътечката към къщата, той размахваше леко ръце и измъчван от желание час по-скоро да я предразположи към себе си, говореше припряно за това колко неочаквано, забележително, небивало и много, много приятно е възникналото съвпадение.

Встрани от стълбището на моравата имаше огромен платнен чадър, а под него — масичка и няколко плетени кресла. Марта седна. Усмихнат и присвил очи, Франц седна до нея. Тя реши, че напълно го е смаяла с малката, но много скъпа градина, в която имаше и праскова, и плачеща върба, и сребристи елхички и някаква ябълка, и магнолия, и вече увит в рогозка банан… Че за Франц градината е само зеленикава мараня, просто не й мина през ума, макар да забеляза, че е безпомощно късоглед. Приятно й беше да го приема толкова изтънчено в градината, приятно бе да го поразява с невиждано богатство, но особено приятно ще е да му показва стаите в къщата и да изслушва боботенето на почтителното му възхищение. И понеже й гостуваха обикновено хора от нейния кръг, пред които отдавна й беше омръзнало да се перчи, тя беше почти нежно благодарна на този провинциалист с тесен панталон, задето й дава възможност да освежи, да поднови усещането за гордост, което изпитваше през първите месеци след сватбата.

— У вас е тъй тихо… — каза Франц. — Мислех, че градът е твърде шумен…

— Та ние живеем почти извън града — отговори тя и като се усещаше със седем години по-млада, добави: — съседната вила ей там е на граф Брамсдорф… Много мил старец, често ни гостува.

— Толкова приятна тишина — каза Франц, развивайки темата и вече предчувствайки задънена улица.

Тя погледна бялата му ръка, легнала с длан върху масата. Слабите пръсти леко трепереха.

— Та значи какъв се падате на мъжа ми? Син на негова трета братовчедка, нали? И ще работите при него — това е добре. Той има огромно предприятие. Но вие, разбира се, вече сте чували за магазина — там всичко е само за мъже, но наистина всичко, всичко — вратовръзки, шапки, спортни принадлежности. Освен това той има и кантора, занимаваща се с разни банкови операции…

— Началото е трудно — каза Франц, барабанейки с пръсти. — Страхувам се… Но зная, че мъжът ви е прекрасен човек, много добър човек…

В това време отнякъде се появи призрак на куче, което, разгледано по-отблизо, се оказа жълто-сиво овчарско. Кучето се приближи, наведе глава и сложи нещо в краката на Франц. После се отдалечи на два-три аршина, вече в мъглата, и остана там в очакване.

— Това е Том — каза Марта. — Том получи награда на изложба. Нали, Том?

От уважение към стопанката Франц вдигна от моравата онова, което беше донесъл Том. Оказа се мокра дървена топка, цялата изпъстрена от следи от зъби. Веднага щом вдигна топката — а той я вдигна до лицето си, — призракът на кучето изплува от слънчевата мъгла, стана жив, топъл, дишащ и скочи, едва не го събори от стола. Той бързо хвърли топката; кучето изчезна.

Топката падна право в астрите; но Франц, разбира се, не видя това.

— Чудесно куче — каза той, бършейки с отвращение мокра ръка в коляното си под масата. Марта гледаше тревожно встрани: Том търсеше топката и мачкаше астрите. За щастие, в този миг бързо прелетя момче на колело и кучето веднага забрави за топката, втурна се презглава към оградата на градината и се понесе с неистов лай покрай нея. После изведнъж се успокои, пое обратно и легна до стълбата, изплезило език и подвило едната си предна лапа, като лъв.

Франц слушаше какво му разказва Марта за Тирол, но усещаше, че кучето е някъде наблизо, и тревожно си мислеше, че то всеки миг ще му върне лигавата гадост.

— … Но аз се задушавах — говореше Марта, — струваше ми се, че тези планини всеки миг ще рухнат върху хотела. Мислехме да отидем оттам в Италия, но аз вече нямах желание. Той е голям глупак, нашият Том. Ето на, дошъл е чужд човек, а на него му е все едно дали е чужд или свой. Вие сте за пръв път в столицата, нали? Харесва ли ви?

Франц докосна очите си:

— Аз съм съвсем сляп — каза той, — докато не си купя нови очила, не мога нищо да преценя… Но поначало е хубаво… А у вас е тъй тихо…

Той изведнъж, кой знае защо, си помисли, че сега майка му навярно се връща от църква. А той води труден, но приятен разговор с мъглива дама сред мъгливо сияние. Всичко това е много опасно, всяка дума може да е погрешна стъпка. И Марта отбеляза тази пресекливост, замиране, неловкост. „Той е заслепен и смутен, толкова е младичък — помисли си тя с презрение и нежност. — Топъл, податлив восък, от който можеш да направиш каквото пожелаеш.“ И тя каза — просто така, за проба:

— Ако искате да работите, господине, трябва да се държите по-бодро, по-уверено.

Както и предполагаше, Франц не намери какво да отговори и само изсумтя.

Тя видя, че му е неприятно, но си рече, че за него е много полезно. На Франц наистина му стана за миг неприятно, но не съвсем както мислеше Марта. Някаква неочаквана живост и грубоватост се откроиха в гласа й и той смътно различи как тя, давайки пример, изправи рамене при думите „по-бодро, по-уверено“; всичко това не се връзваше с безплътния й облик, защото предишните й, плъзгащи се думи изобщо не го притесняваха. Неприятното чувство беше впрочем мимолетно: Марта отново се замъгли, вля се в общата мъглявина.

— И все пак е хладно… — каза тя. — Вечер е даже съвсем студено. Аз обичам студа, но той не ме обича.

— У нас още се къпят — каза Франц. Той вече реши да разкаже за родната река и колко чудесно е да плуваш в нея, да се гмуркаш направо от лодката, за силното течение и чистата вода — но в този миг зад оградата избумтя автомобил, тръшна се вратичка, Марта се обърна и каза: „Ето го най-сетне и мъжа ми.“

Тя гледаше втренчено Драйер, който вървеше бързо, с леко скоклива походка, по пътечката. Носеше широко палто, на врата му се издуваше бяло шалче, изпод мишницата стърчеше ракета в калъф, като музикален инструмент, в ръка носеше куфарче. На Марта й стана досадно, че разговорът е прекъснат, че вече не е насаме с Франц, не го занимава, не го поглъща изцяло — и тя съвсем неволно промени държането си към него, сякаш помежду им, както се казва, „е имало нещо“, и ето, дошъл е съпругът, пред когото трябва да е по-сдържана. Освен това тя, разбира се, нямаше намерение да показва на мъжа си, че предварително охуленият от нея беден роднина се е оказал съвсем не толкова лош — затова, когато Драйер се приближи, тя с незабележима, тънко пресметната гримаса пожела да му покаже, че ето на, с идването си той най-сетне ще я освободи от скучния гостенин; но докато се приближаваше, Драйер не сваляше очи от Франц, а той, както се взираше в мъглата, стана, изпъна се, канеше се да се поклони. Драйер, посвоему наблюдателен и любител на празни наблюдения (той често играеше сам със себе си, като си спомняше картините по стените в чужд кабинет) веднага, още отдалеч, позна вчерашния пътник и отначало реши, че случайният им спътник е намерил нещо, което те са посели във вагона и ето на, намерил ги е и го е донесъл; но изведнъж друга мисъл, още по-забавна, му мина през ума. Марта видя как ноздрите му се разшириха, устните трепнаха, бръчките около очите се умножиха, заиграха и в следващия миг Драйер се разсмя, и то така, че Том, който подскачаше край него, се разлая неудържимо. Смешно му беше не само самото съвпадение, но и това, че жена му навярно е казала нещо за неговия роднина; а роднината е седял до тях в купето. Какво именно е казала Марта, могъл ли е да го чуе Франц — просто не можеше да си спомни, — но имаше нещо, имаше нещо и тази гъделичкаща неувереност само засилваше смешната страна на съвпадението, той се смееше, докато стискаше ръка на племенника, продължи да се смее и когато се тръшна със скърцане в плетеното кресло. Том продължаваше да лае. Марта изведнъж се наведе напред и удари кучето по бедрото силно, със замах, проблясвайки с пръстените. То изскимтя и се махна.

— Очарователно — каза Драйер и си избърса очите с голяма копринена кърпа. — Вие, значи, сте Франц, синът на Лина?… След такъв невероятен случай трябва да минем на „ти“ — и ти ме наричай, моля те, не „господин директоре“, а чичо, чичо, чичо…

„… да се избягват местоимения и обръщения“ — помисли си бързо Франц. Но му стана топло и спокойно. Драйер, който е смееше в мъглата, беше смътен, нелеп и безопасен, като онези съвсем чужди хора, които ни се явяват насън и говорят с нас като с близки.

— Днес ми спореше — обърна се Драйер към жена си — и, да ти кажа ли, гладен съм. Мисля, че и Франц е гладен…

— Ей сега ще сервират — отговори Марта и стана, излезе; слънцето бавно я закри.

Франц се усети още по-свободен и каза:

— Трябва да помоля да ме извините. Счупих си очилата и нищо не виждам, та съм малко объркан…

— Ти къде се настани? — попита Драйер.

— В хотел „Видео“ — каза Франц. — До гарата. Така ме посъветваха.

— Та-ака. Преди всичко трябва да ти намерим хубава стая. Близо до нас, за четирийсет-петдесет марки. Играеш ли тенис?

— Да, разбира се — отговори Франц и си спомни някакъв заден двор, похабена ракета, купена на старо за една марка, и черна гумена топка.

— Ами добре — в неделен ден ще пердашим. Освен това ти трябват приличен костюм, ризи, вратовръзки и разни работи. Ти сприятели ли се с Марта?

Франц се ухили.

— Хубаво — каза Драйер. — Мисля, че обедът е готов. За работата после. Работите се обсъждат на кафе.

Той видя, че жена му е излязла на стълбището. Тя го погледна хладно, кимна му хладно и се върна в къщата. „Какво фамилиарничене“ — рече си тя сърдито, минавайки през бялото антре, където на поличката пред огледалото лежаха официално чистички гребен и четка; цялата къща, неголяма, двуетажна, с тераса, с антена на покрива, беше и тя чиста, изящна и, общо взето, никому ненужна. Стопанина си тя разсмиваше. На стопанката й допадаше — или по-точно, тя просто смяташе, че домът на богат търговец трябва да е точно като този. В него имаше всички удобства и повечето от тези удобства не използваше никой. На масичката в банята имаше например кръгло, голямо колкото човешко лице увеличително огледало на шарнири със свързана с него лампичка. Марта го беше подарила навремето на съпруга си, за да се бръсне, но той много скоро го намрази: беше непоносимо да вижда всяка сутрин, яркоосветена, своята почти тройно подпухнала, обрасла през нощта със свинска четина муцуна. В гостната стил Бидермайер мебелите приличаха на изложба в добър магазин. На бюрото, пред което Драйер предпочиташе масата в кантората си, стоеше вместо лампа бронзов рицар (впрочем прекрасна изработка) с фенер в ръката. Навсякъде беше пълно с порцеланови животни, които никой не обичаше, с разноцветни възглавници, до които никога не се беше докосвала човешка буза, с албуми — огромни скъпи художествени книги, които разтваряше може би само най-скучният, най-срамежливият гост. Всичко в къщата, включително и синият цвят на стените, и бурканчетата с надписи: захар, карамфил, цикория на полиците на идиличната кухня — беше дело на Марта, на която преди седем години съпругът беше подарил още празната и податлива на всичко току-що построена малка луксозна къща. Тя беше купила и разположила картините по стените, като следваше указанията на много модерен онзи сезон художник, който смяташе, че всяка картина е добра, стига да е нарисувана с широки мазки на четката и колкото по-ярки и неясни са те, толкова по-добре. Затова повечето картини в къщата напомняха тлъста дъга, решила в последния миг да стане пържени яйца или броненосец. Впрочем Марта беше накупила от разпродажба и няколко стари платна: сред тях и превъзходен портрет на старец с маслени бои. Благородният старец с бакенбарди, със сюртук от шейсетте години, на кафяв фон, беше сякаш осветен от далечна светкавица и стоеше, леко опрян на тънък бастун. Марта не се бе спряла на него случайно. До него на стената в трапезарията тя окачи дагеротип на дядо си, отдавна починал търговец; на дагеротипа и дядото беше с бакенбарди, със сюртук, и също се опираше на бастун. Благодарение на това съседство картината неочаквано се превърна в семеен портрет. — „Това е дядо ми“ — казваше Марта, сочейки на госта истинската снимка, а гостът, местейки поглед към картината до него, сам си правеше неизбежния извод.

Но Франц, за съжаление, не можеше да разгледа нито картините, нито златотканите кадифени възглавници, нито порцелана, въпреки че Марта умело и настойчиво заостряше късогледото му внимание върху стайните красоти. Той виждаше нежна красива мътилка, усещаше прохладата, аромата на цветята, чувстваше под стъпалата си топящата се мекота на килима, — и така възприемаше тъкмо онова, което липсваше в обстановката на дома, което, според Марта, трябваше да има в него, за което беше платила скъпо — някакъв въздушен разкош, сред който, след първата чаша червено вино, той почна бавно да се разтваря. Драйер му наля още — и Франц, несвикнал с вино, почувства, че долните му крайници вече напълно са се размили. Марта седеше някъде далеч, като светъл призрак; Драйер, призрачен и той, но топъл, златист, разказваше как веднъж летял от Мюнхен за Виена, как мъгла обвила земята, как самолетът се мятал и се тресял и как му се искало да каже на пилота: „моля ви, спрете за миг“. В това време Франц изпитваше неописуеми затруднения с ножовете и вилиците, бореше се ту с пирога с месо, ту с неотстъпчивата мелба, и чувстваше, че ей сега, още малко, и тялото му ще се стопи и ще остане вече само главата, а тя, с пълна уста, ще заплува като балон из стаята. Кафето и кюрасото, което се увиваше сладко около езика, го довършиха. Марта изчезна в мъглата, а Драйер, който се въртеше пред него като бавно златно колело с човешки ръце вместо спици, заговори за магазина, за работата. Той отлично виждаше, че Франц съвсем е отмалял от виното, та не навлизаше в подробности; каза все пак, че Франц много скоро ще стане прекрасен продавач, че най-големият враг на въздухоплавателя е мъглата, и че понеже заплатата ще е отначало никаква, той поема наема за стаята и много ще се радва Франц да наминава, ако иска всеки ден, дори няма да се учуди, ако още догодина открият въздушна линия между Европа и Америка. Всичко това се смесваше в главата на Франц; креслото, на което седеше, пътешестваше на плавни кръгове из стаята, Драйер го гледаше изпод вежди и се подсмихваше, предчувстваше как ще го нахока Марта и мислено изсипваше над главата на Франц огромен рог на изобилието; защото трябваше да възнагради някак Франц за чудесния, толкова приятен, още неизстинал смях, който съдбата — чрез Франц — му беше подарила. И не само него, и Лина трябваше да възнагради — за нейната брадавица, кученцето, стола-люлка с възглавница за тила във вид на зелен салам, на който беше избродирано: Само петнайсет минутки. И после, когато Франц, лъхащ на вино и благодарност, се сбогува с него, слезе внимателно по стълбата в градината, мина предпазливо през вратичката и все още с шапката в ръка изчезна зад ъгъла, Драйер си помисли как ли чудесно ще се наспи горкият там, в стаята си и също го налегна замайваща дрямка — след тениса, след обеда — и се качи по вътрешната дървена стълба горе, в спалнята.

Там, в оранжев пеньоар, навела гола, кадифенобяла шия, която особено подчертаваше тъмната й коса, събрана отзад на нисък, дебел кок, до огледалото седеше Марта и си лъскаше ноктите с розова чортова кожа. В огледалото Драйер видя гладките й слепоочия, белия равнобедрен триъгълник на челото, напрегнатите вежди — и понеже Марта не вдигна глава, не се озърна, разбра, че тя се сърди.

С желание да влоши положението, той каза меко:

— Ти защо изчезна? Можеше да го почакаш да си тръгне… наистина…

Без да вдига очи, Марта отговори:

— Много добре знаеш, че днес сме канени на чай. Тъй че не пречи и ти да се пооправиш.

— Имаме още час — каза Драйер, — аз, откровено казано, бих искал да подремна.

Марта движеше бързо кожата и мълчеше. Той хвърли сакото, развърза вратовръзката, после седна на ръба на кушетката и си засваля обувките.

Марта се наведе още по-ниско и изведнъж каза:

— Да се чудиш как някои хора са абсолютно лишени от чувство за собствено достойнство.

Драйер изсумтя.

След минута Марта със звън хвърли нещо върху стъкления плот на тоалетката и рече:

— Любопитно ми е да знам какво си е помислил този младеж за теб? Говори ми на „ти“, наричай ме „чичо“… Нечувано…

Драйер се усмихна, мърдаше пръстите на краката си и гледаше как преливат отсенките на златистата коприна на чорапите.

Марта се обърна изведнъж към него, опря се на бялата облегалка на креслото и подпря брадичка с юмрук. Единият й крак беше преметнат връз другия и бавно се поклащаше. Тя се взираше втренчено в мъжа си, прехапала устна.

Съпругът я погледна изпод вежди, със святкащи, палави очи.

— Ти постигна своето — каза замислено Марта. — Уреди племенничето. Сега ще има да се занимаваш с него. Сигурно си му наобещал куп благини.

Драйер съобрази, че няма да може да подремне, седна по-удобно, опря теме в стената и се замисли какво ще стане, ако каже сега, да речем, нещо такова: и ти си имаш приумици, душице: пътуваш във втора класа, а не в първа — защото втора с нищо не е по-долу, а се прави невероятна икономия, спестява се огромната сума от двайсет и седем марки и шейсет пфенига, която иначе щяла да потъне в джобовете на онези мошеници, които са измислили първа класа. Ти биеш кучето, защото на кучето не му се полага да се смее високо. Всичко това е така и всичко е, да предположим, вярно. Но позволи и на мен да си поиграя, остави ми племенничето…

— Ти явно не желаеш да говориш с мен — продължи Марта, — ами добре… Тя се обърна и продължи да се занимава с ноктите си.

Драйер си мислеше: „Поне веднъж хубавичко да те беше разтърсило… Хайде, разсмей се, хайде, заридай. А после сигурно всичко ще е наред…“

Той се изкашля, разчиствайки път за думите, но както му се беше случвало неведнъж, в последната минута реши все пак нищо да не казва. Дали беше желание да я ядоса с немота, или просто щастлив мързел, или несъзнателен страх да не разруши окончателно нещо — един Господ знае. Той пъхна дълбоко ръце в джобовете, облегна се на синята стена, мълчеше и гледаше прелестната шия на Марта, после премести поглед към широкото легло на жена си, покрито с дантела и строго отделено от неговото — също широко, също дантелено легло до нощното шкафче, на което седеше разкрачена кукла с дълги бедра — негър с фрак. Този негър и пухкавите дантели, и белите тържествени мебели го разсмиваха и му бяха противни. Той се прозя, разтърка си носа. После стана, решил, че сега ще се преоблече и ще почете половин час на терасата. Марта хвърли оранжевия пеньоар, оправи презрамката на рамото и приближи меко голи плешки. Той погледна изпод вежди гърба й, изпрати с усмивка някаква мила мисъл, отиде тихо в коридора, а оттам в гардеробната.

Щом вратата се затвори зад него, Марта бързо и яростно изви врата на ключалката. Това беше навярно първата постъпка, която тя не би могла да си обясни. Беше дотолкова по-безсмислена, при положение, че ей сега ще й потрябва слугинята и ще се наложи да отключи. По-късно, след много месеци, като се мъчеше да възстанови този ден, тя най-ясно си спомни именно вратата и ключа, сякаш обикновеният ключ за врата беше тъкмо ключът към този ден. Но като залости вратата, тя не се отърва от гнева си. А се сърдеше смътно и бурно. Сърдеше я, че посещението на Франц й беше доставило странно удоволствие и че това удоволствие дължи на мъжа си. Излизаше значи, че тя е сбъркала, а прав е бил нейният непослушен и чудат съпруг, поканил от глупост бедния роднина. Затова се мъчеше да не признае прелестта на посещението, за да остане неправ мъжът й; но й беше приятно и това, че днешното удоволствие несъмнено ще се повтори. И странно: ако можеше да е сигурна, че думите й ще накарат мъжа й да не приема Франц, тя навярно нямаше да ги изрече. Едва ли не за пръв път изпитваше нещо, което не беше предвидила и което не влизаше като законно квадратче в паркетната шарка на обичайния живот. Така от нещо незначително, от случайната среща в преглупаво градче израстваше нещо облачно и непоправимо. Но на света няма електрическа прахосмукачка, която да изчисти в миг всички стаи на мозъка. Смътният характер на нейните усещания, невъзможността да разбере защо й бе допаднал този безпомощен, късоглед провинциалист с пъпчици между веждите — всичко това така я дразнеше, че беше готова да се сърди на всичко — на зелената рокля, метната на креслото, на дебелия задник на Фрида, която се ровеше в долното чекмедже на скрина, на собственото си отразено в огледалото зло лице. Спомни си, че тези дни бе навършила трийсет и четири, и със странно нетърпение затърси на това отразено лице леки гънки и вяли сенки. Някъде тихо се затвори врата, изскърцаха стъпалата на стълбата (те не бива да скърцат!), веселичкото фалшиво свирукане на мъжа й се отдалечи, изчезна. „Той лошо танцува — помисли си Марта. — И винаги ще танцува зле. Защото не обича да танцува. Не разбира, че сега това е толкова модерно. Модерно и необходимо.“

Мълчаливо сърдита на Фрида, тя провря глава в меката, събрана окръжност на роклята; покрай очите, от горе на долу, прелетя зелена сянка; тя изплува, погали се по бедрата и усети изведнъж, че от тази лека зелена рокля душата й е за известно време обкръжена и задържана.

Долу, на квадратната тераса с циментов под, с астри по широките перила, до голата масичка в сгъваемо платнено кресло седеше Драйер и, сложил разтворена книга на коляно, гледаше градината. Зад оградата вече неумолимо стоеше черният автомобил, скъп икар. Новият шофьор се опираше отвън на портичката и си приказваше с градинаря. Есенният въздух беше вече студен, предвечерно ясен; резките сини сенки на дръвчетата се простираха по слънчевата ливада — всичките на една страна, сякаш искаха да видят кое ще стигне първо до страничната стена на градината, до високата тухлена стена, обхваната долу от хилядите лапи на пълзящо растение. Далеч, отвъд улицата, бяха ясно отчетливи фъстъчените фасади на отсрещните къщи и там, облегнат на метната на перваза червена пухена завивка, седеше плешив човечец с жилетка. Градинарят вече два пъти се хващаше за количката, но всеки път се обръщаше пак към шофьора. После двамата запушиха и лекият дим ясно проплува по черния фон на автомобила. Сенките сякаш се поотдалечиха, но слънцето още сияеше с пълна сила отдясно, иззад ъгъла на графската вила, където градината беше по-висока и ливадата по-жълта.

Отнякъде се появи Том, мина мързеливо покрай лехите с цветя; по задължение, без ни най-малка надежда за успех, се хвърли подир изпърхал ниско врабец, после отпусна муцуна на лапи и легна до количката. Хубаво, прохладно, просторно беше на терасата. Паяжинка се прехвърляше косо като весел лъч от крайното цвете на перилата до сложената редом маса. Облачетата в бледото чисто небе бяха някак накъдрени, досущ еднакви, се бяха събрали на леко ято вкупом. Градинарят изслуша най-сетне всичко, каза всичко и тръгна с количката си край лехите с цветя, а Том стана мързеливо, тръгна подире му като навита играчка и зави, когато зави градинарят. Книгата, която отдавна се плъзгаше по коляното, падна на пода, а го мързеше да я вдигне. Хубаво е, просторно, прохладно… Първо ще стигне навярно дългата сянка на ей онази млада ябълка. Шофьорът седна на мястото си… Интересно, за какво ли мисли сега… Сутринта очите му бяха едни веселички… дали пък не пие? Голям майтап ще е… Минаха двама господа с цилиндри; цилиндрите, като тапи над вода, проплуваха над оградата. Изобщо не е ясно защо са с цилиндри. А после, дошъл кой знае откъде, над терасата се плъзна вяла и повехнала пеперуда-адмирал, кацна в края на масичката, разтвори кадифени криле и бавно ги задвижи, сякаш задиша. Малиновите ивици бяха избледнели, ресните се бяха изпокъсали, но пеперудата беше още толкова нежна, толкова красива…