Поп, дама, вале

III

В понеделник Франц се отпусна; купи си американски очила: рамката беше от костенурка — с уговорката, разбира се, че костенурката е известна тъкмо с това как чудесно и по най-различен начин се поддава на имитация. Веднага щом монтираха необходимите стъкла, той сложи очилата. И на сърцето, и зад ушите му стана уютно и спокойно. Мъглата се разсея. Свободните багри на света влязоха отново в ясните си брегове.

Още нещо трябваше да направи, за да възстанови напълно своя авторитет, да се установи и утвърди в прясно разчертания свят: трябваше да си намери сигурно пристанище. Той се усмихна снизходително, като си спомни вчерашното обещание на Драйер да плаща и за едно, и за друго. Драйер е приятно, фантастично и крайно полезно същество. И той е напълно прав: належащо е да се пооблече. Но преди всичко — квартира…

Денят беше без слънце, но и без дъжд. От ниското, небе, цялото бяло, лъхаше трезв хлад. Такситата бяха маслиненочерни с отчетлив шахматен кант на вратичката. Тук-таме синя пощенска кутия беше прясно боядисана — блестяща и есенно-лепкава. Улиците в този квартал бяха тихи, каквито всъщност не бива да бъдат столичните улици. Франц се мъчеше да запомни имената им, къде е аптеката, полицията. Не му харесваше, че има толкова много простор, градини с морави, борове и брези, строящи се къщи, зеленчукови градини, празни участъци. Това твърде много напомняше провинцията. В куче, което разхождаше слугиня, му се стори, че разпозна Том. Деца играеха на топка или шибаха пумпалите си право на паважа: така беше играл някога и той в родното си градче. Общо взето, само едно му сочеше, че наистина е в столицата: някои минувачи бяха чудесно, наистина чудесно облечени! Например: карирани широки панталони, събрани на торба под коляното, така изглеждаше много тънък пищялът във вълнен чорап, такава кройка, точно такава, той още не беше виждал. Мина и един франт с двуредно сако, много свободно в раменете, но изопнато до краен предел на бедрата, и невероятен панталон, просторен, ужасен, покриващ ботушите — спокойно можеш да представиш така в пътуващ цирк предните крака на клоунски слон. Прекрасни бяха и шапките, и вратовръзките като пламък, и някакви гълъбови гети. Драйер е добър.

Франц вървеше бавно, размахал ръце, и непрекъснато се озърташе: „Ах, какви дамички — мислеше си почти на глас и леко стискаше зъби… — Какви прасци, ум да ти зайде!…“

В родното градче, докато се разхождаше по познатите до втръсване улици, той изпитваше, разбира се, същото по сто пъти на ден — но тогава не смееше твърде да се заглежда, — тук обаче е друго: тези дамички са достъпни, свикнали са на лакоми погледи, радват им се, сигурно можеш да спреш всяка, да се разприказваш с нея… Той така й ще направи, но трябва първо да си намери стая. За четирийсет-петдесет марки, беше казал Драйер. Значи за петдесет…

И Франц реши да действа систематично. На вратата на всяка трета, четвърта къща беше окачена дъсчица: дава се, значи, стая под наем. Той извади от джоба току-що купената карта, провери още веднъж далече ли е от къщата на Драйер и видя, че е близо. После избра отдалеч такава дъсчица и позвъни. След като звънна, забеляза, че на дъсчицата пише: Внимание, вратата е прясно боядисана. Но вече беше късно. Вдясно се отвори прозорец. Като се държеше с гола до рамото ръка за рамката, а с другата притискаше към гърдите си черно котенце, късо подстригана девойка погледна внимателно Франц. Устата му изведнъж пресъхна: девойката беше очарователна; съвсем обикновеничка, но очарователна. А тези обикновени девойки в столицата, ако им платиш добре… „Кого търсите?“ — попита девойката. Франц преглътна, глупаво се усмихна и със съвсем неочаквана наглост, от която сам тутакси се смути, каза: „Може би вас, а?“

Тя го изгледа с любопитство.

— Е, хайде — изрече притеснено Франц, — пуснете ме да вляза.

Девойката се обърна и каза на някого в стаята: „Не знам какво иска. По-добре ти го попитай.“ Над рамото й надникна главата на възрастен мъж с лула между зъбите. Франц повдигна шапка, рязко се обърна и си тръгна. Забеляза, че продължава да се усмихва напрегнато, а освен това тихо мучи. „Глупости — помисли си той злобно. — Нищо не е станало. Забравено е. И тъй, трябва да си намеря стая.“

Той огледа за два часа единайсет стаи на три улици. Обективно погледнато, всяка беше прекрасна, но и всяка имаше мъничък минус. В една например още не беше ошетано и, като погледна разплаканите очи на жена в траур, която отговаряше с някакво вяло отчаяние на въпросите му, той реши, кой знае защо, че тук, в тази стая, е умрял току-що нейният съпруг — а след като реши така, вече не можа да отхвърли картината, която фантазията му побърза отвратително да развие. В друга стая недостатъкът беше по-прост: тя струваше с пет марки по-скъпо от цената, определена от Драйер; но пък беше очарователна. В трета до леглото имаше масичка, която изведнъж му напомни абсолютно същата масичка — главно действащо лице в ужасно неприятен спиритически сеанс. В четвърта миришеше на тоалетна. В пета… Но Франц скоро сам взе да обърква в паметта си тези стаи и техните недостатъци — и само една остана някак недокосната и ясна — онази за петдесет и пет марки, на тиха задънена улица.

Той изведнъж почувства, че няма смисъл да продължава да търси, защото все едно сам няма да се реши, от страх да не направи лош избор и да се лиши от милион други стаи; а освен това трудно беше да си представи човек нещо по-добро от онази, по-скъпичката, с портрет на гола жена на стената.

„И тъй — каза си той, — сега е един без четвърт. Ще ида да обядвам. Блестяща мисъл: ще ида да обядвам у Драйер. Ще го попитам на какво всъщност да обръщам най-голямо внимание при избора и не мисли ли той, че пет марки отгоре…“

Като използваше остроумно картата (и като си обеща, че щом се поосвободи, ще прескочи до ей там, ето така, после ето така и ето така — с подземната железница — там, където улиците сигурно са по-шумни и по-елегантни), Франц лесно стигна до къщата. Зърнистосивата къща изглеждаше някак невероятно плътна, хармонична и дори, да се изразим така, апетитна. В градината младите дръвчета бяха натежали от ябълки. Докато минаваше по хрущящата пътечка, Франц видя Марта, застанала на стъпалата на терасата. Тя беше с шапка, с палто от къртича кожа, в ръката си държеше чадър и, проверявайки съмнителната белота на небето, съобразяваше дали да отвори чадъра или не. Като забеляза Франц, тя не се усмихна и той, докато я поздравяваше, усети, че е дошъл не навреме.

— Мъжът ми не си е вкъщи — каза тя, вперила в него прекрасните си студени очи. — Днес ще обядва в града.

Франц погледна чантата й, щръкнала с единия край изпод мишницата, лилавото цвете, забодено на огромната яка на палтото, късия тъп чадър с червена дръжка — и разбра, че и тя излиза. „Извинете за безпокойството“ — каза той, сдържайки досадата си. „О, моля ви…“ — отвърна Марта. Двамата тръгнаха към вратичката. Франц не знаеше какво да прави: да се сбогува веднага, или да продължи да върви до нея. С недоволен израз в очите Марта гледаше право пред себе си, полуотворила топли, плътни устни. После тя бързо се облиза и каза: „Толкова е неприятно, че трябва да вървя пеш. Защото ние вчера катастрофирахме.“

Беше станала наистина неприятна злополука: докато се опитваше да задмине камион, шофьорът първо налетя на дървена ограда, — там, където сменяха трамвайни релси, после зави рязко, удари се странично в камиона, завъртя се на място и се вряза с трясък в един стълб. Докато продължаваше този припадък на автомобилен бяс, Марта и Драйер сменяха най-различни положения и най-сетне се оказаха на пода. Драйер съчувствено я попита не се ли е ударила. Разтърсването, тълпата зяпачи, строшеният автомобил, грубият шофьор на камиона, полицаят, с когото Драйер разговаря така, сякаш се беше случило нещо много смешно, — всичко така ядоса Марта, че после, в таксито, тя седя като каменна.

— Счупихме някаква бариера и стълб — обясни тя навъсено и протегна бавно ръка, помогна на Франц да отвори вратичката, която той дърпаше сърдито.

— Все пак опасно нещо е автомобилът — изрече неопределено Франц. Сега вече беше време да се сбогува.

Марта забеляза и одобри неговата нерешителност.

— Вие накъде сте? — попита тя и премести чадъра от дясната ръка в лявата. Много подходящи очила си е купил… Умно момче…

— И аз не знам — каза Франц и доста грубо се ухили. — То аз всъщност исках да се посъветвам с чичо относно квартирата. — Това първо „чичо“ прозвуча неубедително и той реши да не го повтаря известно време, за да даде на думата време да узрее.

Марта се разсмя и оголи хищно зъби.

— И аз мога да помогна — заяви тя. — Обяснете, за какво става дума?

Незабелязано бяха тръгнали и сега вървяха бавно по широкия тротоар, по който тук-таме като стари кожени ръкавици лежаха сухи листа. Франц се оживи, избърса си носа и заразказва за стаите.

— Това е нечувано, — прекъсна го Марта, — наистина ли петдесет и пет? Сигурна съм, че човек може да се спазари.

Франц си помисли, че вече всичко е наред, но реши да не избързва.

— Там хазяинът е такова едно инат старче. И дяволът не може да го придума…

— Знаете ли какво? — каза изведнъж Марта. — Нямам нищо против да отида там, да поприказвам.

Франц зажумя от удоволствие. Вървеше му. Ужасно му вървеше. Без да говорим за това колко хубаво е да се разхождаш по улиците с тази дама с червени устни и палто от къртича кожа. Резкият есенен въздух, блесналият тротоар, съскането на автомобилните гуми, ето го — истинския живот. Да имаше и нов костюм, ярка вратовръзка, тогава — пълно щастие. Помисли си какво приятно, почтително да каже…

— Още не мога да забравя колко странна бе срещата ни във влака. Невероятно!

— Случайност! — отрони Марта, замислена за нещо свое. — Ето какво — продължи, докато се заизкачваха по стръмната стълба на петия етаж. — Не бих искала мъжът ми да знае, че съм ви помогнала… Не, няма никаква тайна; просто не искам, и толкова.

Франц се поклони. Не е негова работа. Но се запита: ласкае ли го казаното от нея, или го обижда? Трудно беше да определи.

На позвъняването дълго не се отзова никой. Франц се вслуша — не се чуваха приближаващи се стъпки. Беше съвсем тихо. Затова му се стори съвсем неочаквано, когато вратата се отвори. Старче в сиво, с бръснато, смачкано лице и гъсти, извити вежди, ги пусна мълчаливо да влязат.

— Идвам за втори път — каза Франц, — бих искал да видя стаята още веднъж.

Старчето притисна в знак на съгласие ръка към гърдите и тръгна бързо, съвсем беззвучно по дългия, възтъмен коридор.

„Невероятни дебри — помисли си с погнуса Марта и отново й се привидя закачливата усмивка на мъжа й: на мен се скара, а ти му помагаш, на мен се скара, а ти…“

Впрочем стаята се оказа светличка, доста чиста: до лявата стена дървено, навярно скърцащо легло, умивалник, печка; вдясно два стола, сламено кресло с претенция за изисканост; в средата малка маса; в ъгъла скрин; на едната стена огледало с дефект, на другата — жена само по чорапи.

Франц погледна с надежда Марта, тя посочи с чадъра доста празната дясна стена и с някак дървен глас попита, без да поглежда към старчето:

— Защо сте махнали кушетката, тук преди явно е стояло нещо.

— Кушетката се продъни, сега е на поправка — отвърна глухо старчето и наведе глава встрани.

— После ще я върнете — каза Марта, вдигна очи и включи за миг електричеството. Старчето също вдигна очи.

— Така — каза Марта и пак протегна чадъра: — Спално бельо има ли?

— Спално бельо ли? — повтори учудено старчето; после склони глава на другата страна, стисна устни, позамисли се и отговори: — Да, бельо ще се намери.

— Ами услугите, чистенето? Старчето забоде пръст в гърдите си.

— Всичко — аз — каза. — Всичко — аз. Само аз.

Марта отиде до прозореца, погледна към улицата, после се върна.

— Та колко искате? — попита тя равнодушно.

— Петдесет и пет — бодро отговори старчето.

— По-точно — с електричеството, с кафето сутрин?

— Господинът на служба ли е? — попита старчето и кимна към Франц.

— Да — рече припряно Франц.

— Петдесет и пет за всичко — отсече старчето.

— Скъпо е — заяви Марта.

— Не е скъпо — възрази старчето.

— Извънредно скъпо е — каза Марта.

Старчето се усмихна.

— Е, щом е така — въздъхна Марта и се обърна към вратата.

Франц усети, че стаята ей сега завинаги ще отплува. Той замачка шапката си, като се мъчеше да улови погледа на Марта.

— Петдесет и пет — повтори замислено старчето.

— Петдесет — каза Марта.

Старчето отвори уста и пак здраво я затвори.

— Добре — рече то най-сетне, — само да гаси не по-късно от единайсет.

— Разбира се — намеси се Франц — разбира се… Напълно ви разбирам…

— Кога искате да се нанесете? — попита старчето.

— Днес, веднага — отвърна Франц. — Само да си донеса куфара от хотела.

— Някакво капаро? — предложи старчето с тънка усмивчица.

Сякаш се усмихваше и цялата стая. Тя вече не беше чужда. Когато Франц излезе пак на улицата, в съзнанието му от нея беше останала неизстиналата вдлъбнатина, която тя беше образувала от куп дребни впечатления. Докато се сбогуваше с него на ъгъла, Марта видя благодарен блясък зад кръглите стъкла на очилата му. И по-късно, докато отиваше към фотографското ателие да даде близо две дузини още непрогледнали тиролски снимки, тя с оправдано чувство на тържество си припомняше разговора.

Заръмя. Улавяйки влагата, широко се разтвориха вратите на цветарските магазини. Ръменето премина в силен дъжд. На Марта й стана неприятно и тревожно — защото не можеше да хване такси, защото капките се опитваха да се промъкнат под чадъра, измивайки пудрата от носа й, защото и вчерашният ден, и днешният бяха някак нови, нелепи, и в тях смътно се провиждаха още неясни, но значими очертания. И сякаш този възтъмен разтвор, в който ще плуват и ще се проясняват Тиролските планини — този дъжд, тази тънка дъждовна влага проявяваше в душата й лъскави образи. Измокрен, весел синеок господин, случаен познат на мъжа й, отново й говореше забързано под също такъв дъжд за вълнение и безсъници, той беше отминал и изчезнал зад ъгъла на паметта й. Или в бидермайерската й гостна онзи глупак художникът, повехнало конте с мръсни нокти, което се беше впило в голата й шия, и й трябваше време, за да го откъсне от себе си. Или — този образ беше скорошен, — чужденецът бизнесмен с чудесни синкави, разделени на път бели коси, който й беше шепнал, докато си играеше с ръката й, че тя, разбира се, ще дойде в стаята му в хотела, а тя се усмихваше и смътно съжаляваше, загдето той е чужденец. Заедно с тях, с тези хора, които я бяха докосвали бързо-бързо със студени длани, тя се прибра вкъщи, разтърси рамо и с лекота ги отхвърли, както отхвърли в ъгъла и разтворения мокър чадър.

— Аз съм глупачка — каза тя, — какво има? За какво да се тревожа? Това рано или късно ще стане. Иначе не може да бъде.

Някак изведнъж всичко стана лесно, ясно, отчетливо. Тя с удоволствие нахока Фрида, че песът е оставил следи по килима; изяде с чая куп малки сандвичи; обади се деловито в касата на киното да й запазят два билета за премиерата в петък и реши да отиде със старата Грюн, когато се оказа, че тази вечер Драйер е зает. А Драйер наистина беше много зает. Той така се беше увлякъл от неочакваното предложение на чуждестранна фирма, от сложните преговори с нея, от телефонните престрелки и от дипломатическата плавност на важните съвещания, че няколко дни изобщо не се сети за Франц. Всъщност спомняше си за него, но ненавременно, докато се топеше от удоволствие като златен призрак до шия в топлата вана, докато бързаше от кантората към фабриката, когато пушеше в леглото цигара, преди да угаси лампата; Франц му се мяркаше, Драйер мислено му обещаваше, че ще се заеме с него малко по-късно и тутакси започваше да мисли за друго.

На Франц от това не му ставаше по-леко. Когато първото приятно вълнение от новото жилище премина — а то мина бързо, — той се запита какво да прави по-нататък. Марта беше записала номера на телефона му и беше казала хладно: „Ще предам, че сте се отбили и сте оставили телефона си.“ Но никой не му се обаждаше. А да го стори той, не смееше. Да отиде сега просто ей тъй при Драйер също не смееше, не се доверяваше на случая, който последния път така великолепно беше преобразил несполучливото му посещение. Трябваше да чака. Очевидно в края на краищата Драйер ще го извика, но чакането беше неприятно. Защото още първата сутрин хазяинът му донесе собственоръчно в седем и половина чаша слабо кафе с две бучки захар в чинийката и наставнически заяви:

— Да не закъснеете за службата. Внимавайте да не закъснеете.

След което старчето, кой знае защо, намигна.

Франц реши, че не му остава друго, освен да излезе от къщи за цял ден, сякаш наистина е до седем на работа.

Така се видя принуден по неволя да разглежда столицата — по-точно, както му се струваше, най-„столичната“ й част. Принудата на тези разходки отравяше новостта. До вечерта така капваше от умора, че тъй или иначе не можа да изпълни предишния си толкова разкошен план — да поскита из нощните огнени улици, да се повгледа във вълшебните нощни дами. Още първия ден, стигнал някъде далеч, той се озова на широка скучна улица с много параходни кантори и галерии за картини, — а като погледна стълба с надпис, видя, че е на булеварда, който навремето така пищно му се беше присънвал. Редичките липи ронеха листа. Арката в края беше цялата в скелета: а в другия край имаше странен простор — докато минаваше по протежение на канала, където на едно място маслено петно преливаше като дъга над водата и замайващо лъхаше на мед от шлеповете, от които хора с розови ризи стоварваха планини круши и ябълки, той видя от моста две жени с лъскави шапки за къпане; те съсредоточено пръхтяха, мятаха равномерно ръце и плуваха една до друга точно по средата на водната ивица. В музея за антични предмети той прекара два часа, разглеждайки с ужас пъстрите саркофази и портретите на египетски младенци с големи носове. Почиваше си дълго в шофьорските кръчми и на тъй удобните пейки в необятния парк. Слизаше в прохладните недра на подземната железница и, седнал на червената кожена седалка, загледан в блестящите щанги, по които се изкачваше, сякаш беше златен, живак, очакваше с нетърпение да прекъсне най-сетне въглената чернилка, громоляща покрай прозорците. Толкова му се искаше да намери онзи огромен магазин на Драйер, за който така почтително говореха в родното му градче. Но в дебелия телефонен указател бяха посочени само домът му и кантората. Магазинът явно се казваше някак иначе. Франц не знаеше, че столицата се е придвижила на запад, затова скиташе из централните и северните улици, където, според него, трябваше да са налице най-богатите магазини, най-оживената търговия и, замирайки пред витрините с конфекция, все гадаеше не е ли това магазинът, в който ще работи.

Измъчваше го, че не смее нищо да купи. За това късо време беше успял да похарчи куп пари — а Драйер беше изчезнал и някак нищо не се знаеше, та му бе тежко на душата. Опита се да се сприятели със старчето-хазяин, който така настойчиво го изпъждаше за цял ден от къщи, но то се оказа неразговорчиво — все се криеше в тайнствените глъбини на малкото жилище. Впрочем първата вечер, като срещна Франц в коридора, той дълго му разяснява тайните на районното полицейско управление, даде му някакви бланки, в които Франц трябваше да впише презимето си, ерген ли е или женен, и къде е роден.

— Да, искам да ви предупредя — каза старчето. — За вашата приятелка… Тя не бива да ви посещава тук. Разбирам — млад сте, и аз съм бил млад и с удоволствие бих гледал на това през пръсти… Но съпругата ми — тя сега временно отсъства, — съпругата ми не позволява такива посещения.

Франц се изчерви, закима. Това, че хазяинът е взел Марта за негова възлюбена, и го порази, и безкрайно го поласка. При което той с леко вълнение почувства, че сега Марта и дамата във вагона са се слели в един образ. Представи си нейния мирис, устните й, които изглеждаха топли, нежните напречни браздички на гърлото; но веднага спря в себе си обичайния прилив на въжделение. „Тя е абсолютно недостъпна — каза си той спокойно. — Недостъпна и студена. Живее в друг свят, с много богат и още жизнен съпруг. Представям си как би ме изритала, ако станех предприемчив. И веднага — разбитата кариера…“. Но от друга страна, си помисли, че някаква приятелка той все пак непременно ще си намери — и тя едра и тъмнокоса, — а предвиждайки това, реши да вземе някои мерки. Сутринта, когато старчето му донесе кафето, Франц се изкашля и каза:

— Чуйте, — ами ако ви доплащам малко, вие бихте ли… аз бих ли… с една дума — ще мога ли да приемам когото си искам?

— Това е още въпрос — заяви старчето.

— Няколко марки отгоре — добави Франц.

— Разбирам — каза старчето.

— По още пет марки на месец — рече Франц.

— Добре — кимна старчето и веднага добави наставнически и лукаво: — Гледайте да не закъснеете за работа.

Така изведнъж отидоха на вятъра всички усилия на Марта; не си струваше толкова да се пазари. Но Франц, след като реши тайно да доплаща от собствените си пари, отлично почувства, че е постъпил необмислено. Парите се топяха, а Драйер все не се обаждаше. Четири дни Франц с отвращение излизаше точно в осем от къщи и замаян от умора, се прибираше след седем. Прословутият булевард и пресичащите го улици безкрайно му опротивяха. На майка си прати пощенска картичка с изглед на този булевард, писа, че е здрав, че Драйер е много добър човек: нямаше смисъл да плаши старицата. И едва в петък вечерта, към единайсет, когато Франц вече си беше легнал и си казваше, панически разтреперан, че всички са го забравили, че е съвсем сам в чужд град — и с някакво злорадство си мислеше: „А не, ще имате да взимате! Утре ще се направя на болен, ще се търкалям целия ден в леглото, а привечер ще отпраша към някое весело заведенийце“ — в този миг старчето почука и го извика със сънен глас на телефона.

Като ужасно бързаше и се вълнуваше, Франц нахлузи над нощницата панталона, втурна се бос по коридора, увисналите му тиранти се закачиха за дръжката на вратата, дръпна се и гумата го перна болезнено по ухото, замяркаха се тъмните стени на коридора, някакъв сандък успя да го удари бързо по коляното и най-сетне с райски блясък засия на стената телефонното съоръжение. Дали защото Франц не беше свикнал с телефоните, или защото беше тъй развълнуван, толкова се беше задъхал — но отначало не можа да разпознае гласа, който му лаеше в ухото. „Ела веднага при мен вкъщи — каза най-сетне ясно гласът. — Чу ли? Моля те, побързай. Чакам те…“ — „Ах, здравейте, здравейте…“ — запелтечи Франц, но телефонът вече беше пуст. Драйер окачи със замах слушалката, облегна се пак на масата и продължи да записва бързо в голямо джобно тефтерче всичко, което трябваше да направи утре. После погледна часовника, съобразявайки, че жена му трябва ей сега да се върне от киното. Потри с пъргава длан чело, усмихна се хитро, извади от чекмеджето връзка ключове и електрическо фенерче, подобно на тръба с изпъкнало око. Още не беше свалил палтото — току-що се беше прибрал и както си беше с него, отиде в кабинета, както правеше винаги, когато бързаше нещо да запише; някъде да се обади. Сега той шумно отмести стола и сваляйки пътьом мъхестото си, широко, жълто палто, отиде в антрето и там го окачи. После пусна в огромния джоб на вече успокоилото се палто ключовете и фенерчето. Том, който лежеше до вратата, стана, потърка нежно глава в крака му и пак легна. Драйер се заключи звънко в тоалетната, където на варосаната стена дремеха малки, остарели комари, и след минута, вече с домашна, бавна походка, мина отново в кабинета, а оттам в трапезарията.

Там масата беше сложена, на блюдото сред мозайка лебервурст аленееше вестфалска шунка. Едро, сякаш налято със светлина грозде, висеше от края на фруктиерата. Драйер откъсна зърно, хвърли го в уста, погледна изкосо към шунката, но реши да изчака Марта. В огледалото се отразяваха широкият му светлосив гръб, сенчестите свивки на ръкава, жълтите кичури пригладена коса. Той бързо се обърна, сякаш усетил, че някой го гледа, отмести се и в огледалото остана само яркобелият ъгъл на сервираната маса на черен фон, където тъмно и скъпоценно проблясваше кристалната посуда в бюфета. Изведнъж откъм отвъдната страна на тишината се чу безкрайно лек звук: някой търсеше там чувствителна точка; намери я, прониза я с удар на ключ, отчетливо го завъртя — и всичко се оживи: в огледалото на два пъти премина сивото рамо на Драйер, лакомо закрачил около шунката; вратата тропна, влезе Марта, очите й блестяха и тя силно бършеше нос с парфюмирана кърпичка; след нея, изхвърляйки меко лапи, влезе и вече съвсем будното куче.

— Сядай, сядай, душице — бодро възкликна Драйер и включи хитроумното електричество, стоплящо вода за чая. Марта се усмихваше. Напоследък изобщо се усмихваше доста често, което безкрайно радваше Драйер. Тя се намираше в приятното положение на човек, комуто в близко бъдеще е обещано удоволствие. Беше готова да чака известно време, защото знаеше, че удоволствието непременно ще дойде. Днес беше извикала бояджии да освежат фасадата на къщата. След киното тя беше отмаляла, беше огладняла и с наслада си мислеше, че ето, ей сега, ей сега, след като утоли островатия вечерен глад, ще си легне да спи.

Откъм главния вход се чу развълнуван звънец. Том буйно залая. Марта вдигна учудено вежди. Драйер със загадъчна усмивка стана и както още дъвчеше, отиде да отвори.

Тя седеше, полуобърната към вратата, вдигнала чашата си в ръка. Когато, подтикван шеговито от Драйер, Франц влезе странишком в трапезарията, рязко спря, тракна токове и бързо се приближи към нея, тя така прекрасно се усмихна, така горещо блеснаха устните й, че в душата на Драйер някаква огромна весела тълпа оглушително заръкопляска и той си помисли, че след такава усмивка наистина всичко ще е наред: Марта, както едно време, ще разказва задъхано за филма, за новата, невероятна рокля — и в неделя, вместо на тенис (какъв ти тенис в дъжд!) двамата ще отидат да пояздят в шумолящия, слънчев, оранжев парк.

— Преди всичко, драги ми Франц — каза той и му подаде стол, — хапни. И ето ти чашка коняк.

Франц изхвърли като автомат ръка през масата, като се целеше в протегнатата чашка, събори вазичката с тежка, кафеникава роза („която отдавна трябваше да се махне“ — помисли си Марта) и жабунясалата вода се разля на мръсна шарка по покривката.

Той окончателно се смути — и нищо чудно. Преди всичко изобщо не очакваше да види Марта. Струваше му се, че Драйер ще го приеме в кабинета си и ще му съобщи за нещо важно, много важно, с което Франц трябва незабавно да се заеме. Усмивката на Марта тутакси го замая. Той в миг си изясни причината за своя смут. Като онова семе, което факирът заравя в земята, за да издърпа с отчаяна магия от нея живо дърво, молбата на Марта да скрие от Драйер невинното им похождение, молба, на която почти не бе обърнал внимание, сега, в присъствието на Драйер, мигновено и чудовищно се разрасна и се превърна в тайна, която странно го свързваше с Марта. Наред с това си спомни думите на старчето за приятелката и му стана горещо, сладко и срамно. Опита се да отхвърли магията, да погледне Марта спокойно и весело; но като срещна нетърпимо втренчения й поглед, продължи да попива безпомощно с кърпа мократа покривка, въпреки че Драйер се смееше и избутваше ръката му. Допреди малко той лежеше в кревата си — а сега изведнъж се бе озовал в искрящата трапезария и сякаш насън страдаше, че не може да спре струйката, която беше заобиколила солницата и под прикритието на ръба на чинията се опитваше да дотича до сгъвката на покривката. Марта с усмивка (утре и без това ще трябва чиста покривка) премести поглед върху ръцете му, нежната игра на ставите под изопнатата кожа — треперещите дълги пръсти и кой знае защо осеза как този ден не е облякла нищо вълнено.

Драйер изведнъж стана и каза:

— Франц, това може да е негостоприемно — но няма как, вече е късно и ние с теб трябва да тръгваме…

— Къде? — попита объркано Франц и пъхна мократа топка на кърпата в джоба си. Марта погледна с хладно учудване мъжа си.

— Сега ще видиш — каза Драйер и в очите му светнаха познати на Марта пламъчета.

„Що за глупости — помисли си тя злобно. — Какво ли е намислил?“

В антрето тя го задържа и в скороговорка прошепна:

— Къде отиваш? Къде отиваш? Настоявам да ми кажеш къде отиваш?

— Да гуляя — отговори весело Драйер, с надежда да предизвика още една прекрасна усмивка.

Тя трепна; той я потупа по бузата и излезе. Марта се върна в трапезарията, постоя замислена зад стола, на който току-що беше седял Франц; после вдигна ядосано покривката там, където имаше разлята вода и подложи под покривката чиния. В огледалото се отразиха зелената й рокля, нежната шия под тъмната тежест на кока, блясъкът на дребните бисери. Тя дори не почувства, че огледалото я гледа — и, като се движеше бавно, раздигайки шунката, продължи от време на време да се отразява в него. После угаси лампата в трапезарията и като гризеше огърлицата, се качи в спалнята си.

„Сигурно е точно така — мислеше тя. — Ще го събере с някоя развратница, а тя ще го зарази… И е загубен…“

Тя бавно се засъблича и изведнъж почувства, че ей сега ще се разплаче. Само това липсваше. Почакай, само почакай да се прибереш. Особено ако си се пошегувал… И изобщо, на какво прилича това: да го поканиш и да го отведеш… През нощта… Дявол знае какво… дявол знае какво…

Тя отново, както вече много пъти, прекара в паметта си всички прегрешения на своя съпруг. Струваше й се, че ги помни всичките. Бяха много. Но това не й пречеше да казва на сестра си, когато тя дохождаше от Хамбург, че е щастлива, че бракът й е щастлив. И наистина: Марта смяташе, че бракът й не се различава от всеки друг брак, че винаги има разногласия, че жената винаги се бори с мъжа, с приумиците му, с отстъпленията от изконните правила — и тъкмо това е щастливият брак. Нещастен брак е когато мъжът е беден или отива в затвора за тъмно провинение, или харчи пари за издръжка на любовници — дотогава Марта не се оплакваше от положението си, защото то беше естествено, обичайно…

Тя почти не го познаваше, когато преди седем години нейните родители, разорили се търговци, без усилия я придумаха да се омъжи за лесно и вълшебно забогатяващия Драйер. Той беше много весел, пееше със смешен глас, подари й катеричка, която миришеше лошо… И едва след сватбата, когато мъжът й, заради медения месец в Норвегия — и защо в Норвегия, не се знаеше, — се отказа от важно делово пътуване до Берн, едва тогава някои неща се изясниха.