Поп, дама, вале

XIII

Примигвайки, още сънен, с жълта, разкопчана на корема пижама, Драйер излезе на балкона. Мокрите листа искряха ослепително. Морето беше млечносинкаво, цялото в трептящи пайети. Слънчеви петна пърхаха по перилата на балкона, по стъпалата на смешната стълба към градината. На въженце съхнеше банският на жена му. Той се върна в тъмната спалня, бързаше да се облече, за да замине за столицата. След три четвърти час потегляше автобусът, който щеше да откара по селските пътища до гарата. В полумрака той се поплиска в гумената вана. На балкона, като се взираше в сложеното на перилата сияещо огледалце, той с удоволствие се избръсна, леко напудри пламтящите бузи. Отново в полумрака, бодро се облече, извади от шкафа градската шапка.

От сумрака на леглото възникна изведнъж гласът на Марта.

— Сега ще идем сега да се поразходим с лодка, — измърмори тя забързано. — Ти ще ни срещнеш при скалата — побързай… побързай…

Драйер се потупа по бедрата да провери дали е сложил всичко в джобовете и се засмя:

— Събуди се, душице. Аз заминавам за града.

Тя измърмори още нещо, после изрече ясно:

— Дай ми вода.

— Бързам — каза той, — ти ще си вземеш. Хайде, ставай, тръгвай за плажа. Времето е райско.

Той се наведе над мъгливото легло, целуна я по косата и бързо излезе от спалнята. До тръгването на автобуса трябваше да успее да си изпие кафето.

Пи си кафето на терасата на казиното. Изяде две кифлички с мед. Погледна часовника си и изяде трета. Вече се мяркаха пъстри плажни халати, морето се разгаряше. Той запали цигара на крак, забърза към площада, където автобусът вече боботеше. Потеглиха.

Морето остана зад тях. Курортистите вече скачаха във водата, размахали голи ръце. От всички балкони се разнасяше нежният звън на сутрешните закуски. Франц машинално хвана под мишница гумената топка, изшляпа по коридора и почука на вратата на семейство Драйер. Мълчание. Той бутна вратата. Щорите бяха спуснати. Марта още спеше.

Той съобрази, че Драйер вече е заминал. Трябва тихичко да излезе. Нека спи. Това е добре. Той ще може спокойно да полежи на плажа.

Мъгливото легло изскърца; после прозвуча приглушен глас:

— Моля те, дай ми вода — каза с вяла настойчивост Марта.

Той намери в полумрака на умивалника гарафа и чаша, заля си, без да иска, пръстите, отиде с чашата до леглото. Марта се надигна бавно, освободи гола ръка, жадно засмука водата.

— Франц, ела тук — извика го тя със същия неизразителен глас.

Той седна на леглото до нея, предчувствайки навъсено, че сега ще почука камериерката.

— Аз май се разболях — рече тя замислено, без да вдига глава от възглавницата, и хвана уморено ръката му. — Седни по-близо. Да знаеш, той ще се върне след три дни. Аз май имам температура. И трудно дишам.

Забила глава във възглавницата, тя го прегърна с една ръка през шията и го привлече.

— Сега ще донесат кафето — каза Франц. — Ставай. Днес е слънчево, а тук е толкова тъмно.

Тя заговори пак:

— Иди до аптеката, купи ми аспирин. Ще полежа още малко. И кажи там да махнат Том — не спира да лае.

— Това не е Том, а кучето на съседите. Какво ти е?

— Моля те, Франц… Аз не мога да стана. И ме покрий с нещо.

Той сви рамене и я покри със завивката от съседното легло.

— Не знам къде им е тук аптеката — каза той нерешително.

— Донесе ли? — попита тя. — Какво донесе?

Той пак сви рамене и излезе.

Лесно намери аптеката. Освен тубичката с таблетки аспирин, купи и ножче за бръснене в пликче. Докато се връщаше по слънчевата крайбрежна улица към казиното, няколко пъти спира и поглежда надолу към плажа. Край него мина вече познатата му двойка. Двамата бяха с халати, вървяха бързо и говореха високо на непознат език. Той забеляза, че го погледнаха и млъкнаха за миг. После, докато се отдалечаваха, заговориха отново и му се стори, че го одумват — даже произнасят презимето му. Духна ветрец, откъсна хартийката от тубичката в ръката му. Той изпита странно неудобство, безпричинното чувство, че ето този проклет щастлив чужденец, който бърза за плажа със своята почерняла прелестна спътничка, знае за него абсолютно всичко и може би с насмешка го съжалява, че ей този юноша го е оплела, залепила го е за себе си една застаряваща жена, вярно, красива е, и все пак прилича на голяма бяла жаба. Каза си, че безгрижните хора на морски курорт винаги са проницателни, подигравателни, злоезични. Досрамя го, усети треперещата си голота, едва прикрита от измамническия халат; замисли се, разтърси глава и като държеше с погнуса стъклената тубичка с таблетките, се върна в хотела. Даже не забеляза, че е изгубил на крайбрежната улица лекото листче, в което беше увита тубичката; листчето се плъзна по крайбрежната, легна, отново се плъзна, настигна забелязаната наскоро от Франц двойка; после вятърът отнесе листчето до пейката при спусъка към плажа. Там замислено я проби с острието на бастуна си греещият се на слънце старец. Какво стана с него после — не се знае: онези, които бързаха за плажа, нямаха време да го наблюдават. Посипаните с пясък дъски водеха надолу към червено-белите кошове. Влечеше те да отидеш час по-скоро до сините гънки на морето. Дъските свършиха. Нататък трябваше да върви по рохкавия бял пясък. Да познаеш своя кош, беше лесно — и не само по цифрата на него: има предмети, които невероятно бързо свикват с човека, влизат в живота му просто и доверчиво. Близо до този кош беше кошът на семейство Драйер; сега той беше празен; нито Драйер, нито жена му, нито племенникът… Заобиколен беше от огромен пясъчен насип. Нечие дете с червени гащета се катереше по него и пясъкът се стичаше на искрящи струйки. Госпожа Драйер щеше да е недоволна, че ето на, чужди деца се катерят и развалят. Отвъд насипа, вътре, на пясъка около коша вчерашният дъжд беше смесил следите от боси крака. Вече беше невъзможно да се намери например едрият отпечатък на Драйер или тесният, дългопръст на Франц. След известно време минаха учителят по танци и студентът, видяха, че още няма никого и си продължиха по пътя. „Мила, обаятелна жена“ — каза единият, а другият погледна през плажа към крайбрежната улица, към редицата хотели, кимна и отговори „Сигурно ей сега ще дойдат. Можем след десет минути да се върнем.“ Но кошът още беше празен. Мярна се бяла пеперуда, която се бореше с вятъра. Някъде далеч викаше фотографът. Хората влизаха във водата, движеха в нея крака, сякаш караха ски. После — изригване, пръхтене — заплуваха.

И всички тези морски образи едновременно — сините сенки на кошовете върху пясъка, блясъкът на водата, пъстрите от пясъка и загара тела — всички тези образи, събрани в един слънчев рисунък, се отдалечаваха със скорост осемдесет километра в час, уютно настанени в душата на Драйер, и настояваха толкова по-настойчиво за внимание, колкото повече се отдалечаваше той от морето в дългия вагон на експреса. Приятното, вълнуващо предвкусване на работата, която го чакаше в града, стана някак блудкаво при мисълта, че ето сега, докато той, вече превърнал се в гражданин, седи във влака — там, край морето, на горещия пясък има блаженство, отмора, свобода… И колкото повече се приближаваше към столицата, толкова по-привлекателно му изглеждаше онова синьо, горещо, живо, което оставяше зад себе си.

Американецът изобщо не му хареса. Преди всичко говореше такъв английски, че нищо не можеше да му се разбере. Второ, имаше тежка, златна табакера като двете черупки на мида. Трето — той нито веднъж не се усмихна. Беше нисък, прозрачноблед, с рижа четина на главата, и непрекъснато повдигаше коженото коланче на панталона.

По време на представлението той мълча. В тишината се чуваше меката шумоляща стъпка на механичните фигури. Един след друг минаха: мъж със смокинг, юноша с бял панталон, делови човек с чанта под мишница — и отново в същия ред. На Драйер изведнъж му доскуча. Очарованието се беше изпарило. Тези електрически лунатици се движеха прекалено еднообразно, а в лицата им имаше нещо неприятно — някакъв съсредоточен и сладникав израз, който вече беше виждал много пъти. Гъвкавостта им беше, разбира се, нещо ново, бяха наистина изящно и меко изработени, но въпреки това от тях лъхаше вяла скука — особено непоносим беше юношата с бял панталон. И сякаш усетили, че студеният зрител се прозява, фигурите се оклюмаха, не се движеха съвсем съгласувано, една от тях — тази със смокинга — смутено забави крачка, умориха се и двете други, движенията им ставаха все по-бавни, по-сънливи. Капнали от умора, две успяха да излязат и спряха вече зад кулисите, но деловият мъж в сиво замря насред сцената, въпреки че още дълго продължи да клати рамо и бедро, сякаш се беше залепил за пода и се опитваше да откъсне подметки. После спря. Изнемощял. Мълчание.

Драйер разбра, че всичко, което тези фигури са могли да дадат, те вече са го дали, а сега вече не трябват, лишени са от душа и привлекателност и значение. Той им беше смътно благодарен за вълшебната работа, която бяха свършили. Но сега вълшебството някак странно се беше изпарило. Нежната им сънливост само отвращаваше. Хрумването беше омръзнало.

Той изслуша равнодушно всичко казано от американеца, който изведнъж мина на ужасно лош немски. Докато си слагаше разсеяно захар в кафето и предаваше захарницата на Драйер, американецът заяви, че фигурите са, разбира се, много хитроумни, много художествени, но… Сега той взе от ръцете на Драйер захарницата и от разсеяност пусна в чашката си още бучки.

Драйер, който го гледаше с любопитство, установи поне нещо интересно — единствената досега малка отлика; тя трябва да се използва. Американецът каза, че фигурите са много художествени, но да се заменят с тях живите манекени („Моля, вземете си захар“ — подкачи го Драйер) е рисковано. Може, разбира се, да се създаде такава мода (добави американецът, предавайки захарницата), но тя ще е нетрайна. Да, изобретението е любопитно и от него може да се извлече нещо, но пък, от друга страна… И колкото по-скучно говореше американецът, толкова по-твърдо се убеждаваше Драйер, че той жадува да купи изобретението и може да му се поиска грандиозна сума; но на Драйер му беше все едно. Фигурите бяха умрели.

Американецът отиде да се обади по телефона; остави на масичката претенциозната си златна табакера. Драйер я повъртя в ръце, учуден от човешката безвкусица. После се усмихна. Трябваше да се възнагради с нещо за изживяната скука. Как ли ще се развълнува американецът, как ще се засуети, а после ще засияе. Любопитна гледка. Американецът се върна. Драйер стана и двамата излязоха на улицата. Драйер мислеше, че той ей сега ще поиска да запали — и ще почне забавлението. Но американецът заговори пак за фигурите. Драйер го прекъсна и разказа за много стария автомат-шахматист, който беше видял в един провинциален музей. Шахматистът беше облечен като турчин. На ъгъла те се сбогуваха. Уговориха се къде да се видят утре. Американецът добави, че вдругиден вечерта заминава за Париж — тъй че трябва да решат всичко без да отлагат… Като продължаваше да мисли за шахматиста и се питаше дали може да се направи например механичен ангел, който да лети, Драйер тръгна бавно по свечеряващата се улица. В края й горещо пламтеше залезът. Вече близо до дома си видя, че един прозорец — прозорецът на спалнята — искри със златния блясък на залеза. Злато… Сепна се — чуждата табакера бе останала в джоба му. Няма страшно — утре ще може да я върне. Ще е още по-забавно. След вечеря той тихо се залови за английския, подръпвайки от време на време тъй нежното ухо на Том, който лежеше в краката му. В къщата беше някак леко и пусто без Марта. И много тихо — Драйер даже не разбираше защо е толкова тихо, докато не забеляза, че всички часовници в дома са спрели.

В спалнята беше отметната завивката само на неговото легло; другото беше цялото покрито над одеялото и с чаршаф. Бяло, безлико легло. Поличките на тоалетната масичка бяха празни, на стъклената подставка липсваше дантеленият кръг. Нямаше го и дългокракият негър, който седеше обикновено на нощното шкафче. Драйер угаси лампата и, обкръжен от странна тишина, незабелязано заспа.

Още в осем часа на сиво-синьото юлско утро, без да се обръсне и без да закуси, той пътуваше бързо с наета лимузина — отначало по познати улици, после по безименни, после по гладко шосе, покрай борови горички, поля, неизвестни села. До прозореца, в закрепена за стената метална вазичка трепереха като от треска прашни изкуствени цветя. След час покрай него нахлу малко градче, после се приближи алена фабрика, завъртя се и изчезна. Мярна се велосипедист, като отпуснат край на ластик. И отново — поля, бурно търкалящи се ниви, дървета, които се изкачваха тичешком по хълмовете, за да виждат по-добре. След още час, отново в градче, трябваше или да пълнят бензин, или да поправят нещо. После — чудовищно продължително чакане пред спусната бариера. Птиците пееха звънливо и миришеше на сено. Профуча влак. И отново, все по-бързо, по бялото шосе… седи се неудобно… подмята те… рамките пращят… наоколо плющи зеленина. Той се изпоти, затърси кърпата и извади, озовала се кой знае как в джоба му, златна табакера във формата на мида — с две цигари. Той машинално ги изпуши. Вторият фас падна на десет километра от първия. Сега покрай него се олюляваха лилавите вълни на калуната. Мярна се вятърна мелница, която не успя да направи дори едно пълно завъртане на крилете.

Наоколо се стълпиха някакви къщурки, после се провалиха вдън земя. Ехото изкънтя по честите стволове на гората; и отново поля…

Пристигна към един по обед. Младежът — студент, синът на Шварц от Лайпциг, го посрещна, взе нещо да му обяснява.

— Вие ли ми се обадихте, с вас ли говорих? — попита пътьом Драйер. Студентът закима, взимайки две стъпала наведнъж. В коридора Драйер видя онзи втория — учителя по танци, който крачеше назад-напред като часови. Драйер влезе бързо в спалнята. Вратата тихо се затвори. Студентът и учителят по танци замряха в коридора.

— Професорът още там ли е? — попита шепнешком студентът.

— Да — каза учителят по танци, — още е там. Провървя ни все пак…

Те млъкнаха, загледани в бялата врата с номер 21; мислеха за това колко им бе провървяло, че в списъка на курортистите бяха открили много известен лекар. Бялата врата се отвори; излезе Драйер и с него — загорял плешив старец с раиран плажен халат. От джоба на халата стърчеше стетоскоп.

— Не съм много доволен. Pneumonia cruposa, и в такъв галоп.

— Да — каза Драйер.

— Аз още снощи бях недоволен. Вашата съпруга има странно сърце.

— Да — каза Драйер.

— Дишането й достигна до петдесет в минута. Много нервна болна. Следобед ще мина пак.

— Да — каза Драйер.

Докторът му стисна ръката и, като придържаше полите на пищния си халат, слезе тържествено по стълбата, прекоси хола и излезе на слънчевата и ветровита крайбрежна улица. На пейката пред хотела седеше съвсем неподвижно, със сините си очила, Франц.

— Пристигна вашият чичо — обвя го с халата си докторът. Когато той отмина, Франц стана и бавно тръгна в противоположната посока, вдясно, покрай кафенето. После спря, навел глава. Направи още няколко крачки, бавно застина пак; после с усилие се обърна и тръгна към хотела. Качи се по стълбата, скърцайки с длан по перилата. Коридорът беше празен. Той спря пред вратата с номер 21. След малко тя се отвори. Излезе едра и беззвучна милосърдна сестра, понесла нещо завито в пешкир. Пътьом тя погали по главата момиченце със синьо халатче и лопатка в ръката и изчезна зад завоя на коридора. После сестрата се върна пак така беззвучно и деловито. Вратата се отвори (чу се нечие странно мърморене) и бавно се затвори. Франц се облегна на стената, оттласна се и крадешком си тръгна. Но не успя да се скрие. Вратата отново се отвори и на пръсти излезе Драйер.

— Ще ида да хапна — каза той и погледна виновно Франц. — Да вървим. От снощи нищо не съм ял.

В трапезарията те седнаха в едно ъгълче; обядващите ги гледаха с нескрито любопитство. Драйер мълчаливо и бързо се залови за супата. Жълтата четина по небръснатите му бузи странно го състаряваше. И Франц ядеше супа. Пак така мълчаливо беше изядено и печеното.

— Можем да минем без десерт — заяви разсеяно Драйер и бръкна за клечката за зъби. Извади голямата златна мида. Погледна я намръщено и с погнуса я хвърли на масата.

— Шегичката се провали — рече той подигравателно. Помълча и пак се усмихна.

— Да ти кажа, Франц — стана ужасна глупост. Собственикът на това нещо утре си заминава. Седяхме с него в едно кафене и аз случайно си го присвоих.

Франц облиза устни и преглътна, сякаш искаше нещо да каже.

— Ужасна глупост — повтори Драйер. — Същинска катастрофа. Човекът сигурно обикаля целия град. Какво да правя сега? С тази златна гадост…

Той гледаше мидата и му се струваше, че именно тя е ужасът, който го потиска, и ако се отърве някак от нея, ужасът ще отмине и болката в хълбока на Марта ще отмине, болката ще отмине и всичко ще стане каквото си беше…

Франц изстиска най-сетне от себе си каквото искаше да каже:

— Аз ще я занеса. Дай ми я, ще му я занеса.

— Благородно от твоя страна, Франц. Наистина ли ще го направиш?

— Довечера, с последния влак — отвърна развълнувано Франц, без да сваля поглед от златната мида. — Аз ще я занеса… аз ще я занеса.

„Добро момче“ — помисли си бързо Драйер и усети гъдел в ъгълчетата на очите.

Той извади визитна картичка и писалка, подпря се на балюстрадата на стълбата, написа няколко думи, даде картичката на Франц.

— Много благородно, приятелю.

И двамата не забелязаха как се намериха отново в коридора пред бялата врата. Като видя вратата, Франц потрепери и грабна мидата от ръката на Драйер. Драйер кимна, въздъхна и тихо отвори вратата. На Франц пак му се стори, че чува мърморенето на Марта, бързото ручене на бълнуването. Но вратата се затвори; той се обърна, озърна се през рамо и бързо се махна. Бълнуването остана в полутъмната стая.

По вълните, по малките кръгли вълни, които се надигаха и спадаха — бързо и съзвучно с нейното дишане, — Марта плуваше в бяла лодка, а на веслата седяха Драйер и Франц. Франц бодро й се усмихваше над главата на Драйер, а в очилата му трептеше прекрасен отблясък. Франц носеше дълга нощница с отворена яка, а лодката пропадаше и изохкваше, сякаш беше с пружини. Марта каза: „Време е, можем да почнем.“ Драйер стана. Франц също стана и двамата се олюляха, засмяха се и здраво се прегърнаха. Дългата риза на Франц се вееше на вятъра и ето, той вече стоеше сам, смееше се и се поклащаше — а от водата стърчеше ръка с разперени пръсти и венчална халка.

„С веслото!“ — каза Марта и се задави от смях. Франц вдигна веслото — ръката изчезна. Те бяха сами в бялата лодка. И това вече не беше лодка, а мраморна масичка в кафене на открито и Франц седеше по нощница срещу нея, но сега беше все едно, че е толкова смешно облечен. Те пиеха кафе, но я мъчеше ужасна жажда, Франц духаше, наведен над чашката си, а Драйер удряше по масичката с марокенения си портфейл, викаше келнера. Тогава тя погледна Франц, а Франц се усмихна и каза нещо на Драйер на ухо; Драйер се засмя, стана и тръгна подир него. Марта остана сама; чакаше, а столът, на който седеше, ту се вдигаше, ту се връщаше на мястото си, защото кафенето сигурно беше плаващо. И ето, Франц се върна сам, понесъл метнато през ръка чуждо синьо сако; кимна многозначително и хвърли сакото на стола до нея. Марта искаше да целуне Франц, но масата стоеше между тях и мраморният й край се опираше болезнено в гърдите й. Донесоха още кафе, три чашки, три кафеничета и тя не осъзна веднага, че едната порция е излишна. Кафето не утоляваше жаждата, тя напразно го духаше, а после реши, че понеже ръми, трябва да почака дъждът да разреди кафето. Но и дъждът беше горещ, а Франц доказваше, че трябва да се върнат вкъщи и къщата вече беше тук — отвъд поляната, познатата вила с тераса. „Да вървим“ — каза тя и тримата станаха, а Драйер, бледен и потен, занавлича синьото си сако. Тогава тя се развълнува, защото това беше нечестно, незаконно. Франц разбра и почна да увещава за нещо Драйер и да го повежда нанякъде, а Драйер вървеше, олюляваше се и все не можеше да улучи ръкава. Франц се върна сам, но още не се беше приближил, когато Драйер вече се появи, макар по-отдалече, беше тръгнал предпазливо обратно, а лицето му беше мъртвешки бледо. Като я поглеждаше изкосо, той седна мълчаливо на веслата. Франц избута лодката, а Марта бе обзета от такова нетърпение, че щом лодката се олюля и заплува, веднага се развика и затропа с крак. Всичко се заклати, тя искаше да стане, нечие весло се препречи пред гърдите й, то не я пускаше, а бялата риза на Франц се издуваше от вятъра… И пак бяха само двамата — но нещо й казваше, че не всичко е направено, че това още не е краят — въпреки че Франц вече я прегръщаше, притискаше с бързи ръце ребрата й. А тя изведнъж разбра: сакото… Сакото лежеше на дъното на лодката, синьо, разперено — но гърбът вече подозрително се издуваше, ръкавите набухваха, той се опитваше да се изправи на четири крака. Тя грабна сакото, двамата с Франц силно го разлюляха и го хвърлиха. Но то не искаше да потъне — шаваше над вълната като живо. Тя го заблъска с веслото, то се вкопчваше във веслото, искаше да изплува. Но тя изведнъж си спомни, че часовникът бе останал в него — и тогава сакото почна бавно да потъва, като движеше едва-едва омаломощени ръкави. Марта и Франц гледаха прегърнати как то изчезва, а когато най-сетне нещо изджвака и върху водата остана само разширяващ се кръг — тя разбра, че най-сетне е свършено, че сега работата наистина е извършена и я заля огромно, бурно, невероятно щастие. Вече дишаше леко, слънцето трептеше, а тя изпитваше и спокойствие, и чувство на освобождение, и благодарност. Франц докосваше с бързи ръце ту раменете, ту бедрата й, а през прозорците се подаваше ярка зеленина, бялата маса беше сервирана за двама… И щастието все растеше, преминаваше по цялото тяло… щастие, свобода… неуязвимо тържество…

Бълнуването й протичаше извън времето, никой не можеше да разбере какво брътви. От време на време вратата се отваряше и пак тихо се затваряше. И имаше една минута посред нощ, когато Драйер се озова в коридора, в дълбок мрак, той плъзгаше ръка по стената, търсеше отчаяно ключа за лампата.

Франц се събуди. Минаваше полунощ. Влакът влизаше в гарата. Столицата. Не носеше нито палто, нито куфар. В ушите му още звучеше несвързаният й брътвеж. Настръхнал от нощния студ, той влезе в бюфета, рухна на канапенцето. Тук-таме седяха мълчаливи, прегърбени хора. От време на време силно изкънтяваше отместван стол.

Облекчението, което изпита отначало, след като се откъсна от нейното бълнуване, скоро отмина. Бягството беше мнимо. Знаеше, че ако Марта оживее — той е загубен. Тя ще си върне предишната сила, срещу която той е безсилен и е загинал. Франц си представи с толкова сладостна яснота възможната смърт на Марта, та за миг повярва, че Марта наистина ще умре. После изведнъж, без преход, си представи и друго — дългото житие-битие с начервена опулена старица — и натрапчивия ежечасен страх.

На разсъмване той се озова, кой знае защо, застанал на някакъв мост. На стълба, до спасителния пояс имаше пожълтели рисунки под стъкло. Мустакат мъж с панталон и жилетка плува, хванал под мишница друг мустакатко. След час, може би след два Франц пиеше кафе в кръчма, в която на стената имаше надпис в стихове: „Хапвай, пийвай и се смей — за политика — недей!“ Той взе да брои седналите в кръчмата. Ако числото им е четно, тя ще умре, ако е нечетно — ще оживее. Бяха седмина мъже — всичките шофьори или хамали — и някаква жена. Не знаеше да брои ли и нея, дали е от клиентите или е жената на кръчмаря — и дълго разсъждава над този въпрос.

След известно време се намери отново на мост. В тази зелена като морска болест сутрин той непрекъснато се озоваваше на мостове и сега взе да гадае четен или нечетен е номерът на трамвая, който се приближаваше отдалеч. Трамваят мина по моста; изобщо нямаше номер и прозорците му бяха заковани.

Към десет тръгна за друга част на града, за хотела, в който живееше американецът. Мидата и бележката на Драйер той предаде на рецепцията на хотела. Изгледаха го неуверено и подозрително. Той сви глава в рамене и излезе.

После седя на пейка в парка със смътната мисъл, че цялото това скитане е някаква ужасна карикатура на онова скитане много отдавна, когато се правеше, че ходи на работа… На пясъка имаше слънчеви кръгове. Почна да ги брои. Тревогата ставаше нетърпима. Влечеше го да се върне — при онази бяла врата, — но завръщането беше толкова страшно. От време на време го обземаше отвратителна, отпускаща дрямка. Той заспа на пейката, после в ресторанта, а като се събуди, дълго не можа да разбере какво му казва сърдитият келнер. Тази смесица от дрямка и най-остра тревога беше странно състояние — сякаш за душата му спореха две сили, които дърпаха ту на една, ту на друга страна. Той се приближаваше постепенно към гарата, по все по-малки и по-малки улички и често спираше, замрял, а после пак заспа в странна къщичка, нещо като планинска хижа, в която го пусна да влезе чиста старица с престилка. Най-сетне, към пет часа, се озова на гарата и из целия път го тресеше, той крачеше назад-напред по коридора и грохотът на колелата му напомняше ужасното мърморене.

Беше вече доста тъмно, когато се прекачи в автобуса. Стори му се, че шофьорът хитро го погледна — знам, един вид, ама няма да кажа. Съседите разглеждаха с любопитство прашните му обувки. Забеляза, че всичко, което вижда, е пресечено от горе на долу с неясна ивица, сякаш е зачертано. Съобрази, че едното му стъкло се е спукало, но не можа да си спомни как е станало. Най-сетне пристигнаха. Като се мъчеше да усмири с бърза крачка нетърпимото треперене на краката, той тръгна към хотела. Някой го настигна и му предаде шапката, забравена в автобуса. Той ускори крачка, приближи хотела, потърси с очи. На осветения балкон седеше Драйер и четеше вестник.

Вълнението веднага се уталожи. Значи е жива, кризата е минала. Той се заизкачва вяло по стълбата от градината към балкона. В душата му беше пусто, глухо, покорно.

Чул скърцането на стъпалата, Драйер бавно обърна глава. Франц погледна лицето му, вяло си каза, че той сигурно има силна хрема. Драйер издаде с гърло неопределен звук, бързо стана и отиде до перилата.

Той стоеше с гръб към Франц, прокарваше пръсти по дървената балюстрада. На масата, под лампата, се търкаляше скъсано парче стар, измачкан вестник. Франц погледна вестника, отново гърба на Драйер, погледна и изведнъж отвори уста. Раменете на Драйер се раздвижиха един-два пъти, сякаш сакото му беше тясно. Той вече не мърдаше пръсти, а удряше равномерно балюстрадата с ръба на дланта. После гърбът му отново потрепери и той бързо, без да се обръща, пъхна ръце в джобовете.

Той не се решаваше да извади кърпата, не се решаваше да покаже лицето си на Франц. В нощната тъма, в която гледаше, имаше само едно: усмивката — онази усмивка, с която тя бе умряла, най-прекрасната, най-щастливата усмивка, играла някога на лицето й, вдълбавала две сърповидни трапчинки и озарила влажните устни. Красотата си отива, на красотата не успяваш да обясниш колко я обичаш, красотата не можеш да задържиш и това е единственото тъжно нещо на този свят. Но колко тъжно! Не можеш да задържиш тази изплъзваща се, топяща се красота с никакви молитви, никакви заклинания, както не можеш да задържиш бледнеещата дъга или падащата звезда. Не бива да мислиш за това, трябва известно време нищо да не виждаш, нищо да не чуваш — но какво да правиш, ако доскорошният живот на човека още е отразен във всички предмети, върху всички лица, и му е невъзможно да гледа Франц и да си спомни слънчевия плаж и Франц с нея, жива, как играе на топка.

— Топката — каза Драйер, без да се обръща. — Топката…

Той прочисти гърло, искаше да добави, че топката още е в нейната стая — но почувства, че не може.

Впрочем Франц вече не беше на балкона. Само някакви дребни белезникави пеперуди и някакви зелени мушици кръжаха около лампата и пълзяха по бялата покривка.

Безшумно, без да изскърца с нито едно стъпало, Франц слезе по балконската стълба. Тръгна покрай крилото на хотела, стъпвайки в тъмното по лехите с цветя и се върна през празнично осветения хол. Сложил длан на уста, за да задържи някак смеха, който го задушаваше, разкъсваше ноздрите му, издуваше корема му, той заповяда мимоходом на келнера да му донесе вечеря в стаята. Като продължаваше да крие треперещо лице и нагласяше танцуващите очила, той се качи в стаята си. В коридора спря слугинята, едра розова мома с бенка на шията, и с възглух глас й каза:

— Утре ме събудете не преди десет и ето ви две марки.

Момата благодари, закима, очите й светнаха игриво, тя се обърна, продължи бързия си път. Той си каза за миг, че сигурно е могъл да я ощипе сега, без да отлага за утре. Смехът най-сетне се изтръгна. Той дръпна рязко вратата на стаята си. На госпожицата в съседната стая й се стори през сън, че до нея, зад стената, се смеят и говорят отведнъж няколко пийнали хора.

Юли 1927 — юни 1928