Поправките

Сейнт Джуд

Яростта на нахлуващия от прериите студен есенен фронт. Усеща се: ще се случи нещо ужасно. Слънцето ниско в небето, мъждукащ светлик, изстиваща звезда. Повей след повей безредие. Дърветата се гънат, температурите падат, иде краят на целия северен религиозен култ към материалния свят. Дворове без деца. Удължени сенки по пожълтяла трева. Червен, летен и блатен бял дъб ръсят жълъди по къщи с изплатени ипотеки. Потракват капаци на прозорци на празни спални. И боботенето, и свистенето на сушилнята за дрехи, гърленото прение на машината за издухване на листа, омекващите в книжна кесия ябълки, местен сорт, миризмата на бензин, с който Алфред Ламбърт беше почистил четката след сутрешното боядисване на дървената люлка на верандата.

Три следобед беше опасно време в тези геронтократски предградия на Сейнт Джуд. Алфред се беше събудил в голямото синьо кресло, в което дремеше от обед. Беше си взел дрямката, а местните новини бяха чак в пет. Двата празни часа бяха като пълен с гной джоб, в който се развива възпалителен процес. Алфред се надигна тежко, застана до масата за пинг-понг и напразно се ослуша за Инид.

Цялата къща се огласяше от звън, който само те двамата можеха да чуят. Тревожен звън. Същият като от металния диск с електрическо чукче, който прогонваше учениците от класните стаи при противопожарно учение. Той звънеше от толкова отдавна, че Ламбъртови вече не чуваха самия сигнал „тревога“, а – както става с всеки шум, който продължава толкова дълго, че човек може на спокойствие да го разчлени на звуците, от които е съставен (или пък както когато се взираш в някоя дума, докато накрая тя не се разпадне в низ от мъртви букви) – единствено бързото удряне на чукчето по металния резонатор, не един ясен тон, а неравна поредица от почуквания с дразнещо покритие от обертонове; звънът отекваше от години и вече просто се сливаше с фона, освен в някои сутрешни часове, когато единият или другият се будеше, облян в пот, и си даваше сметка, че не помни откога се е появил този звън в главите им, дето звънтеше от толкова отдавна, че звукът беше заменен от някакъв метазвук, който се усилваше и отслабваше не в ритъма на звуковите вълни, а на много, много по-бавното укрепване и залиняване на осъзнаването на звука. А това осъзнаване се изостряше най-вече, когато времето навън будеше тревога. Тогава Инид и Алфред – тя коленичила в трапезарията пред отворените чекмеджета, той в мазето, взрян в злополучната маса за пинг-понг – имаха чувството, че едва ли не ще се пръснат от тревога.

Тревога за талоните с отстъпка в чекмеджето със свещи в дизайнерски есенни цветове. Талоните бяха захванати с ластик и Инид бавно проумяваше, че крайният срок за използването им (често пъти наперено ограден с червен кръг от производителя) е изтекъл преди месеци и дори години: стотината талона, на обща стойност над шейсет долара (над сто и двайсет в супермаркета „Чилтсвил“, където стойността на талоните се удвояваше), вече не ставаха за нищо. „Тилекс“ с отстъпка шейсет цента. „Екседрин“ с отстъпка от долар. Датите дори не бяха скорошни. Датите бяха праисторически. Тревожният звън отекваше от години.

Тя бутна талоните обратно при свещите и затвори чекмеджето. Търсеше едно писмо, пристигнало с препоръчана поща преди няколко дни. Тогава Алфред чу тропането на пощальона по вратата и закрещя: „Инид! Инид!“, толкова силно, че нямаше как да чуе отговора ѝ: „Аз ще отворя, Ал!“. Продължи да я вика, като постепенно се приближаваше, но тъй като подателят беше корпорация „Аксон“, улица „Двайсет и четвърта“, Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания, и тъй като в ситуацията с „Аксон“ имаше някои аспекти, които Инид се надяваше да са останали неизвестни за Алфред, тя набързо пъхна писмото някъде в радиус от метър и половина от входната врата. Алфред изскочи от мазето, боботейки гръмовно като земекопна машина: „Някой чука на вратата!“, Инид изкрещя: „Пощальонът! Пощальонът!“, и той поклати объркано глава, всичко беше толкова сложно...

Инид беше сигурна, че ако не се налагаше през пет минути да се чуди какво прави Алфред, главата ѝ ще се проясни. Но колкото и да се опитваше, тя не успяваше да пробуди у него интерес към живота. Предложи му да се захване отново с металургичните си занимания, а той я погледна, все едно е полудяла. Попита го дали не може да свърши нещо на двора, а той отговори, че го болят краката. Напомни му, че съпрузите на всичките ѝ приятелки си имат хоби (Дейв Шумпърт – рисуване по стъкло, Кърби Рут – миниатюрни къщички за гнездене на розови финки, Чък Мейснър – ежечасно следене на борсата), а Алфред реагира, все едно тя се опитваше да му попречи да свърши някаква важна задача. И каква беше тази важна задача? Боядисването на люлката на верандата? Та с нея се занимаваше от Деня на труда¹. Доколкото Инид си спомняше, предишния път я беше боядисал за два часа. А сега слизаше в работилницата си всяка сутрин и когато след един месец тя надникна да види докъде е стигнал, видя, че са готови само крачетата.

¹ В САЩ – първият понеделник на септември. – Б. пр.

Той като че ли искаше да го остави на мира. Оплака се, че четката е засъхнала и затова вървяло толкова бавно. Изстъргването на старата боя било пипкаво, като да белиш боровинки. Долу имало щурци. На Инид ѝ се стори задушно, но може би това се дължеше на миризмата на бензин и на влагата в работилницата, която лъхаше на пикоч (ама не можеше да е пикоч, нали?). Тя хукна обратно по стълбите да търси писмото от „Аксон“.

Шест дни в седмицата през процепа на входната врата пристигаха купчини пликове и брошури и тъй като на първия етаж не биваше да се трупа нищо случайно – преструвката на живеенето в тази къща беше, че никой не живее в нея, – Инид се изправяше пред голямо тактическо предизвикателство. Не се възприемаше като партизанка, но беше точно такава. Денем пренасяше снаряжение от скривалище на скривалище, изплъзвайки се изпод носа на правителствените отряди. Нощем, на светлината на очарователна, но твърде тъмна нощна лампа на твърде малката масичка за кафе, провеждаше важни операции: плащаше сметки, оправяше чековите книжки, опитваше се да дешифрира сметките за доплащане на „Медикеър“ и да разгадае заплашителното „Трето последно предупреждение!“ от някаква медицинска лаборатория, която настояваше за незабавно заплащане на 0,22 долара, като в същото време показваше баланс от 0,00 долара, според който Инид не дължеше нищо, а и така или иначе, в писмото нямаше адрес, на който да изпрати парите. Първото и второто предупреждение вероятно бяха скрити някъде, но предвид ограниченията, при които се налагаше да води войната си, Инид не беше съвсем сигурна къде точно се намират те в този момент. Подозираше, че може да са в долапа във всекидневната, но правителствените сили в лицето на Алфред гледаха някакво публицистично предаване по кабелната телевизия, като той, за да не заспи, беше увеличил звука докрай и беше оставил всички лампи във всекидневната запалени; освен това имаше немалка вероятност при отварянето на вратичката на долапа отвътре да се излее водопад от каталози и списания „Красив дом“, които да повлекат всевъзможни проспекти на „Мерил Линч“ и да предизвикат гнева на Алфред. Възможно беше и предупредителните писма да не са там, тъй като понякога правителствените сили нападаха скривалищата ѝ и заплашваха да „изхвърлят“ всичко, ако тя не подреди, но Инид беше твърде заета да избягва тези нападения, за да се хване да подреди, в последователността от насилствени премествания и депортирания се губеше и най-смътното подобие на ред, така че накрая в някоя пазарска чанта на „Нордстром“ с откъсната дръжка, разквартирувана зад провисналата кувертюра на леглото, се оказваше цялата жалка бъркотия на бежанския живот – отделни броеве на „Грижи за дома“, черно-бели снимки на Инид от четирийсетте, рецепти на пожълтяла вестникарска хартия за салата от свежа маруля, последните сметки за телефона и газта, подробното първо писмо от медицинската лаборатория, в което се казваше, че не бива да обръща внимание на искания за плащане на стойност под петдесет цента, безплатна снимка от круиз, на която Инид и Алфред бяха с гирлянди от цветя по вратовете и пиеха коктейли от кокосови черупки, и единствените оцелели екземпляри на актовете за раждане на две от децата им например.

Макар че видимият враг на Инид беше Алфред, тя беше партизанин заради къщата, която беше окупирала и двамата. Мебелите в нея не търпяха шум и глъчка. Масите и столовете бяха от „Итън Алън“. Скриновете бяха пълни със „Споуд“ и „Уотърфорд“. Задължителните фикуси, задължителните аспарагуси. Разтворени броеве на „Архитекчъръл Дайджест“ на ниски масички със стъклени плотове. Туристически трофеи – китайски порцелан, музикална кутия от Виена, която от време на време Инид навиваше и отваряше. Мелодията беше „Непознати в нощта“.

За съжаление, Инид не притежаваше нужния за поддържането на подобна къща характер, а Алфред нямаше неврологичните дадености за това. Гневните му викове при откриването на следи от подривни партизански действия – пазарска чанта на „Нордстром“, хваната посред бял ден на стълбите към мазето, заради която едва не се беше строполил долу – бяха викове на правителство, което повече не може да управлява. В последно време той успяваше да накара калкулатора си да изплюе само безумни осемцифрени числа. След като отдели цял следобед за осигуровките на чистачката, пресметна ги пет пъти и получи четири различни числа, а накрая се спря на това, което се повтаряше (635,68 долара) – всъщност осигуровките възлизаха на 70,00 долара, – Инид предприе нощна атака над неговото шкафче с документи и му отмъкна всички данъчни декларации, което вероятно щеше да подобри ефективността на домакинството, ако декларациите не се бяха озовали в една пазарска чанта на „Нордстром“, скрити под поставените най-отгоре за заблуда стари броеве на „Грижи за дома“; заради тази загуба в резултат на бойните действия чистачката започна сама да попълва декларациите си, като Инид само ѝ пишеше чековете, а Алфред объркано клатеше глава.

Съдбата на повечето от поставените в мазетата маси за пинг-понг е накрая да служат за други, по-отчаяни игри. След пенсионирането си Алфред иззе източния ѝ край за кореспонденцията си и финансовите си дела. В западния разположи малкия цветен телевизор, на който възнамеряваше да гледа местните новини от голямото си синьо кресло, но сега той беше изцяло затрупан от „Грижи за дома“, празнични кутии от сладки и натруфени, изработени от евтини материали свещници, които Инид така и не намираше време да занесе в магазина за втора ръка „Почти нов“. Масата за пинг-понг беше единственото поле, на което гражданската война се водеше открито. В източния ѝ край калкулаторът на Алфред беше приклещен между кашпи с цветни мотиви, подложки за хранене, сувенир от „Епкът Сентър“ и инструмент за вадене на костилки на череши, който Инид притежаваше от трийсет години, но никога не беше използвала, докато в западния ѝ край Алфред – Инид така и не можеше да разбере по какви причини – беше натрошил на парчета един венец, направен от шишарки и боядисани със спрей лешници и бразилски орехи.

Вдясно от масата за пинг-понг беше работилницата, където се помещаваше металургичната лаборатория на Алфред. Сега там живееха колония неми пепелявосиви щурци, които, когато се подплашеха, се разпиляваха из цялата стая като шепа изтървани стъклени топчета, някои отскачаха под невъзможни ъгли, други падаха под тежестта на обилната си протоплазма. Тези щурци се размазваха изненадващо лесно и после за почистването отиваха поне няколко салфетки. Инид и Алфред страдаха от множество тегоби, които смятаха за изключителни, прекомерни – срамни, – и щурците бяха една от тях.

Сивкав прах на зли магии и паяжини на черни уроки покриваха плътно старата електрическа пещ, стъклениците с екзотичния родий, зловещия кадмий и неразрушимия бисмут, изписаните на ръка етикети, пожълтели от изпаренията на царската вода в шише със стъклена запушалка, тетрадката, в която последният ред, изписан от ръката на Алфред, беше отпреди петнайсет години, преди да започнат предателствата. Един най-обикновен, дружески настроен молив все още лежеше захвърлен на тезгяха, където Алфред го беше оставил преди десетилетие; отминалите години бяха пропили молива с враждебност. Азбестови ръкавици висяха на пирон под два сертификата на американското патентно ведомство, чиито рамки се бяха изметнали от влагата. Върху капака на микроскопа лежаха големи люспи оронена от тавана боя. Единствените предмети в стаята, които не бяха покрити с прах, бяха люлката, кутия боя, няколко четки и няколко кутии от кафе „Юбен“, които, въпреки нарастващите обонятелни доказателства, Инид предпочиташе да не вярва, че са пълни с урина – защо съпругът ѝ би пикал в кутия от кафе, след като на по-малко от десет метра имаше толкова хубава малка тоалетна?

Вляво от масата за пинг-понг беше разположено голямото синьо кресло на Алфред. Креслото беше с дебела подплата, едва ли не царствено. Беше кожено и ухаеше на „Лексус“. На нещо модерно, медицинско и непропускливо, от което с едно бръсване на влажен парцал можеш да премахнеш миризмата на смърт, преди на него да седне следващият берящ душа.

Креслото беше единствената голяма покупка, която Алфред беше направил без одобрението на Инид. Когато го изпратиха в командировка в Китай за преговори с китайски железопътни инженери, той взе и Инид, и двамата отидоха в един тъкачен завод, за да си купят килим за всекидневната. Не бяха свикнали да харчат пари за себе си и затова избраха евтин килим с простички сини шарки, пресъздаващи йероглифите от „Книга на промените“, на бежов фон. Няколко години по-късно, след като се пенсионира от „Мидланд Пасифик Рейлроуд“, Алфред реши да смени старото черно кожено кресло, миришещо на крава, в което гледаше телевизия и подрямваше. Искаше нещо удобно, разбира се, но след като цял живот се беше грижил за другите, сега му трябваше не просто удобство, а паметник на това си искане. Затова отиде сам в един луксозен магазин за мебели и се спря на едно доживотно кресло. Инженерско кресло. Толкова голямо, че и най-едрият мъж би се губил в него; кресло, създадено да понася тежко натоварване. И тъй като синята му кожа долу-горе пасваше на синята шарка на китайския килим, Инид нямаше друг избор, освен страдалчески да приеме разполагането му във всекидневната.

Не след дълго обаче Алфред започна да разлива безкофеиново кафе по бежовия простор, щуреещи внуци разпиляваха и стъпкваха боровинки и пастели и Инид заподозря, че килимът е бил грешка. Струваше ѝ се, че с опитите си цял живот да пести пари е допускала много подобни грешки. Стигна дотам, да смята, че по-добре изобщо да не беше купувала килим, отколкото точно този. Накрая, когато дремките на Алфред се проточиха в омагьосана омая, смелостта ѝ нарасна. Преди години майка ѝ ѝ беше оставила малко наследство, което тя беше инвестирала. Към главницата се беше натрупала лихва, стойността на някои акции се беше покачила доста и сега Инид разполагаше със свои доходи. Преосмисли всекидневната в зелено и жълто. Поръча нови дамаски. Дойде майстор да смени тапетите и Алфред, който временно беше разквартируван да дреме в трапезарията, скочи, все едно сънуваше кошмар:

– Пак ли ремонт?

– Парите са си мои – отвърна Инид. – Ще ги харча така, както си искам.

– Ами парите, които съм изкарал аз? Това, което аз съм изработил?

Този аргумент имаше сила преди – той беше, така да се каже, конституционната основа на легитимността на тирана, – но вече не важеше.

– Килимът е почти на десет години и петната от кафе не могат да се изперат – отговори тя.

Алфред посочи синьото кресло, което под найлоните на тапетаджията приличаше на купчина боклук, приготвена за откарване към пещите на топлоцентралата. Трепереше смаяно, не можеше да повярва, че Инид е забравила това съкрушително опровержение на аргумента си, тази върховна пречка пред плановете си. Като че ли всичката несвобода, в която беше прекарал седем десетилетия от живота си, бяха въплътени в това шестгодишно, но на вид съвсем ново кресло. Устните му се разтегнаха в усмивка, лицето му сияеше от ужасното съвършенство на логиката му.

– А какво ще правим тогава с креслото? – попита той. – Какво ще правим с креслото?

Инид погледна креслото. Изражението ѝ показваше единствено раздразнение, нищо повече.

– Никога не съм го харесвала.

Сигурно това бяха най-ужасните думи, които можеше да каже на Алфред. Креслото беше единственият знак, с който той беше показвал някога, че има своя представа за бъдещето. Думите на Инид го изпълниха с такава тъга – изпитваше такава жал към креслото, такава солидарност с него, такава смаяна мъка заради предателството, – че дръпна найлоните, нагласи се в него и заспа.

(Така се познаваха местата под властта на магията: там хората просто заспиваха.)

Когато стана ясно, че не само килимът, но и креслото на Алфред трябва да си ходят, от килима се отърваха лесно. Инид пусна обява в безплатния местен вестник и омота в мрежата си една нервна женица, която все още допускаше подобни грешки и която извади от чантичката си шепа смачкани петдесетачки и ги подреди и заглади с треперещи пръсти.

А креслото? Креслото беше паметник и символ и не можеше да бъде разделено от Алфред. Можеше само да бъде преместено и затова се озова в мазето, а Алфред го последва. И така в дома на Ламбъртови, както и в целия Сейнт Джуд, и дори в цялата страна, животът мина под земята.

Инид чуваше как на горния етаж Алфред отваря и затваря чекмеджета. Винаги когато им предстоеше виждане с децата, го обземаше възбуда. Виждането с децата като че ли вече беше единственото, което го интересуваше.

В лъснатите до блясък прозорци на трапезарията бушуваше хаос. Свиреп вятър, препокриващи се сенки. Инид беше проверила навсякъде за писмото от „Аксон“, но него го нямаше.

Алфред стоеше в голямата спалня и се чудеше защо чекмеджетата на скрина са отворени, кой ги е отворил и дали не е бил той самият. Нямаше как да не вини Инид за объркването си. За това, че наблюдавайки, утвърждава съществуването на безпомощността му. Задето тя самата съществува и може да е отворила чекмеджетата.

– Ал? Какво правиш?

Той се обърна към вратата, тя стоеше на прага. Понечи да отговори: „Ами... – но винаги когато го сепнеха, и най-простото изречение се превръщаше в залутване в гората; изгубеше ли от поглед светлината на поляната, от която беше тръгнал, бързо осъзнаваше, че трохите, които пускаше зад себе си, за да не се загуби, са изядени от птиците, безшумни ловки създания, които не се виждаха ясно в мрака, но които бяха толкова многобройни и се нахвърляха така ненаситно, че все едно самите те бяха тъмнината, сякаш тъмнината не беше нещо еднородно, не е липса на светлина, а нещо живо и корпускулярно; и наистина, когато като прилежен ученик беше срещнал думата „крепускулярен“² в „Съкровищница на английската поезия“ на Маккей, корпускулите от часовете по биология се бяха влели в разбирането му на думата, така че през целия си съзнателен живот беше съзирал в здрача корпускулярност като в зърнистостта на високоскоростната лента, с която се снима при слаба разсеяна светлина, като при някакво зловещо разлагане; оттук и паниката на човек, предаден вдън гората, където тъмнината е тъмнината на скорци, закриващи залеза, или на черни мравки, покрили мъртъв опосум; не просто съществуваща тъмнина, а тъмнина, която активно поглъща ориентирите, които той съзнателно си е създал, за да не се изгуби; но в мига, в който осъзнаеше, че е изгубен, времето започваше да тече прекрасно бавно и така той откриваше неподозирана до този момент вечност в пространството между думите, или по-точно се оказваше хванат в това пространство между думите и само стоеше и гледаше, докато времето продължаваше без него, безгрижното момче в душата му се втурваше щуро сред дърветата и изчезваше от поглед, докато порасналият Ал гледаше със странна безстрастна напрегнатост дали завладяното от паника момче ще успее, макар че вече не знае къде се намира, нито пък къде точно е навлязло в дебрите на това изречение, да изскочи на просеката, където го чака Инид, без изобщо да съзира гората, – ...стягам си багажа“, чу се да казва. Това звучеше правилно. Глагол, местоимение, съществително. Пред него имаше куфар, важно потвърждение. Не беше се издал.

² Здрачен, тъмен (лат.). – Б. пр.

Но Инид отново беше отворила уста. Лекарят беше казал, че слухът му е леко увреден. Той се намръщи, не я беше чул.

– Днес е четвъртък! – повиши глас тя. – Заминаваме в събота.

– Събота! – повтори той.

Тя го нахока и за миг крепускулярните птици се отдръпнаха, но навън вятърът беше угасил слънцето и беше станало студено.