Поправките

Генераторът

Робин Пасафаро беше издънка на стар филаделфийски род на размирници и ревностни вярващи. Дядо ѝ Фазио и чичовците ѝ Джими и Джони бяха непокаяли се тираджии³⁵. Под сянката на големия бос Франк Фицсимънс, дядото беше служил като вицепрезидент на националния профсъюз и председател на най-голямата местна организация във Филаделфия и злоупотребявал с членския внос на нейните 3200 членове в продължение на двайсет години. Фазио беше преживял две обвинения в рекет, сърдечен удар, ларингтомия и девет месеца химиотерапия, след което се оттегли в Сий Айл Сити на брега на Джърси, където всяка сутрин докуцукваше до кея и залагаше сурово пилешко в рачешките си капани.

³⁵ Прозвище на членовете на сдружението на шофьорите, извършващи товарни превози, което често е обвинявано за връзки с мафията и е в центъра на множество политически скандали през 50-те и в края на 80-те години в САЩ. – Б. пр.

Чичо Джони, най-големият син на Фазио, поминуваше благодарение на свидетелството си за инвалидност („хронично тежко лумбаго“, пишеше в диагнозата), сезонните бояджийски занимания срещу пари в брой и късмета (или таланта си) на онлайн борсов спекулант. Джони живееше край „Ветеранс Стадиум“ с жена си и най-малката си дъщеря в облицована с пластмасова изолация къща, която дострояваха през годините, докато не запълни малкия парцел от тротоара до оградата отзад; цветята и парче изкуствена трева бяха на покрива.

Чичо Джими (Малкия Джими) беше ерген и домакин на склада за документи, който се помещаваше в грозната гробница от газобетонни блокчета, построена от Международното братство на тираджиите в по-оптимистични времена в промишлената зона на брега на Делауеър, а впоследствие, след като само трима (3) верни на идеята тираджии бяха пожелали да бъдат положени в някое от хилядата огнеупорни гнезда, беше превърната в склад за корпоративни и официални документи. Малкия Джими беше известен сред местните кръгове на Анонимните наркомани с постижението си да се запише на метадонова програма, без изобщо да е пробвал хероин.

Бащата на Робин, Ник, второто дете на Фазио, беше единственият Пасафаро от своето поколение, който не пое по тираджийската пътека. Ник беше мозъкът на родата и убеден социалист. За него кълнящите се в Никсън и Синатра тираджии бяха анатема. Ник се ожени за ирландка, демонстративно се премести в расово смесения квартал „Маунт Еъри“ и изкарваше хляба си като преподавател по обществени науки в градските гимназии, постоянно предизвиквайки директорите да го уволнят заради непримиримия му троцкизъм.

Лекарите бяха казали на Ник и съпругата му Колийн, че не могат да имат деца. Затова те осиновиха момченце на една година, Били, и няколко месеца след това Колийн забременя с Робин – първата от три дъщери. Робин разбра, че Били не ѝ е роден брат, едва в училище, но първите ѝ спомени от детството ѝ били, обясни тя на Денис, че страшно са я глезили.

Навярно при един преглед на Били енцефалограмата щеше да покаже анормални вълни, а на томографа да се видят черни петна, дължащи се най-вероятно на мозъчна травма или системно недохранване през първите месеци след раждането, и това щеше да спомогне за поставянето на точна диагноза, но за сестрите си, особено за Робин, Били беше не друго, а страшилище. Той бързо разбра, че колкото и жестоко да се държи с Робин, тя винаги ще вини себе си. Ако му дадеше назаем пет долара, не спираше да ѝ се подиграва: каква глупачка, да си мисли, че ще ѝ ги върне някога! (Ако тя се оплачеше на баща си, Ник просто изваждаше от портфейла си още пет долара.) Били я гонеше със скакалци с откъснати крачета и залети с белина жаби, като обясняваше – уж на шега, – че ги измъчвал заради нея. Цапаше гащите на куклите ѝ с кал, все едно са се наакали. Наричаше я „тъпа крава“ и „плоската като дъска Робин“. Бодеше мишницата ѝ с молив така, че дебелият графит се чупеше. Ден след като новото ѝ колело изчезна от гаража, той се появи с хубави черни ролкови кънки, които уж бил намерил на „Джърмантаун Авеню“, и през следващите месеци, докато тя чакаше за ново колело, Били се фукаше с кънките из квартала.

Баща им забелязваше всяка несправедливост в Първия и Третия свят, освен тези, извършени от Били. Когато Робин влезе в гимназията, номерата на брат ѝ я бяха научили да заключва с катинар гардероба си, да запушва със салфетки ключалката на вратата на стаята си и да спи с портфейла под възглавницата. Предприемаше тези предохранителни мерки по-скоро с тъга, отколкото с гняв; нямаше от какво толкова да се оплаква и го знаеше. Тя и сестрите ѝ бяха бедни и щастливи в голямата разпадаща се къща на „Фил Елена Стрийт“, Робин посещаваше добро квакерско училище, а след това отиде в първокласен квакерски колеж – и на двете места с пълна стипендия, – ожени се за гаджето си от колежа и роди две момиченца, докато Били затъваше все повече и повече.

Ник беше научил сина си да проявява интерес към политиката и в отплата той му лепна етикета „буржоазен либерал“. Тъй като това не успяваше да вбеси Ник достатъчно, Били се сприятели с другите от рода Пасафаро, които бяха готови да обикнат всеки предател от семейството на предателя на семейството. Когато го арестуваха за втори път и Колийн го изгони от къщата, тираджийските му роднини го приветстваха като герой. Трябваше им малко време, за да променят мнението си.

Живя около година при чичо си Джими, който, макар да беше в края на петдесетте, се чувстваше най-щастлив сред младежи на своя акъл, с които да споделя голямата си колекция от оръжия и ножове, видеокасети с Чейси Лейн и всевъзможните дреболии от „Господари на войната ІІІ“ и „Тъмници и дракони“. Но Джими боготвореше и Елвис Пресли и дори му беше направил олтар в единия ъгъл на спалнята си, а Били, който така и не успя да проумее, че чичо му не се шегува за Елвис, накрая оскверни светилището непоправимо (впоследствие Джим отказваше да обясни какво точно е сторил племенникът му) и отново се озова на улицата.

От там потъна в подземния свят на филаделфийските радикали – онзи Червен полумесец на бомбаджии, фалшификатори, самиздатчици, пънкари, последователи на Бакунин, дребни проповедници на суровоядството, производители на оргонни завивки³⁶ и жени, на име Африка, самозвани биографи на Енгелс и емигранти от „Фракция Червена армия“, – който се простира от Фиштаун и Кенсингтън на север, през Джърмантаун и Западна Филаделфия (където кметът Гуд беше бомбардирал добрите граждани от „Движение“³⁷) надолу до бедняшкия Пойнт Брийз. В града беше обществена тайна, че голяма част от престъпленията се извършват под политически чадър. След първия мандат на кметския пост на Франк Ризо никой не се и опитваше да се преструва, че полицейските сили са некорумпирани и безпристрастни; и тъй като според обитателите на Червения полумесец всички ченгета бяха убийци или, в най-добрия случай, съучастници на убийци (случаят с „Движение“ го доказваше!), всяко насилие или незаконно преразпределение на богатствата, което полицията би се опитала да предотврати, можеше да се оправдае като легитимно действие в мръсната окопна война. Тази логика обаче като цяло се изплъзваше на местните съдии. Младият анархист Били Пасафаро получаваше все по-строги присъди за престъпленията си – пробация, общественополезен труд, престой в експериментален наказателен лагер и накрая в щатския затвор в Грейтфорд. Робин и баща ѝ често се караха за справедливостта на тези присъди, Ник поглаждаше ленинската си брадичка и уверяваше, че макар сам той да не е човек на насилието, не е противник на използването му в името на идеите, а Робин го предизвикваше да поясни кой точно политически идеал защитава Били с промушването на първокурсник от Пенсилванския университет със счупена билярдна щека.

³⁶ Завивки, най-често от органични материи, които улавят и акумулират жизнената сила, разработени съгласно теорията на Вилхелм Райх за оргонната енергия. – Б. пр.

³⁷ Организация, проповядваща завръщане към природата, чиято комуна във Филаделфия е разрушена от полицията по заповед на кмета Гуд през 1985 г.; при акцията загиват 11 души. – Б. пр.

Една година преди Денис да се запознае с Робин, Били беше освободен под гаранция и отиде на церемония за прерязване на лентата на Обществен компютърен център в бедния северен квартал в Найстаун. Едно от многото политически постижения на популярния наследник на кмета Гуд (избран вече за втори мандат) беше търговската експлоатация на общинските училища. Той прозорливо беше представил ужасното занемаряване на училищата като бизнес възможност („Действай бързо, стани част от нашето послание на надеждата“, се казваше в писмата му), корпорация Н. се беше хванала на въдицата му и беше поела грижата за изнемогващите от липса на средства спортни училищни програми. Сега кметът беше бабувал на подобна договореност с корпорация У., която даряваше на градската управа на Филаделфия прочутите си платформи, за да „оборудва“ всички класни стаи в града, плюс пет обществени компютърни центъра в бедните северни и западни квартали. Договорът даваше на У. изключителни права да използва за промоционални и рекламни цели училищните дейности в цяла Филаделфия – не само тези, свързани с компютърните приложения, но и всички останали. Критиците на кмета ту се обявяваха против „продажбата“, ту се оплакваха, че У. дарява бавната си и постоянно забиваща версия 4.0 на училищата и морално остаряла технология, поколение 3.2, за общинските компютърни центрове. Но в онзи септемврийски следобед настроението в Найстаун беше възвишено. Кметът и двайсет и осем годишният вицепрезидент на У., отговарящ за корпоративния имидж, Рик Фламбърг, държаха заедно голямата ножица, с която прерязаха лентата. Местни цветнокожи политици глаголеха за „децата“ и „утрешния ден“, нареждаха едно след друго „дигитализация“, „демокрация“ и „история“.

Събралата се пред белия навес обичайна тълпа анархисти, наблюдавана изпод вежди от полицейски отряд, който впоследствие беше разкритикуван като твърде малък, носеха открито плакати и лозунги, а скрито, в джобовете на провисналите си широки панталони, мощни магнити, с които се надяваха покрай яденето на сладки, пиенето на пунш и цялостната суматоха да изтрият повечето данни от новите компютри на центъра. На плакатите им пишеше: „Кажете НЕ!“, „Компютрите са обратното на революцията“ и „От този рай ме заболява главата“^38. Били Пасафаро, гладко обръснат, облечен с бяла риза с къси ръкави, размахваше дълъг метър и двайсет плакат, закрепен на дебела гредичка пет на осем, на който пишеше: „Добре дошли във Филаделфия!!“. Когато официалната церемония свърши и настана далече по-приемлива анархия, Били си проправи път в тълпата, усмихнат и вдигнал високо посланието си на добра воля, приближи се до високопоставените лица, замахна с гредичката като с бейзболна бухалка и строши черепа на Рик Фламбърг. Последвалите три удара счупиха носа, челюстта и ключицата на Фламбърг и избиха повечето му зъби, а едва след това телохранителите на кмета се нахвърлиха върху Били, заедно с дотичалите десетина полицаи.

³⁸ Стих от известна песен на британската пънк група „Gang of Four“, става дума за рая на потребителското общество. – Б. пр.

Били имаше късмет, че под навеса беше пълно с хора и полицаите нямаше как да го застрелят. Още по-голям късмет извади, предвид предумишлеността на деянието и неудобната в политическо отношение липса на бели кандидати на опашката за електрическия стол, че Рик Фламбърг не умря. (Не беше толкова ясно дали самият Фламбърг, ерген, възпитаник на Дартмут, когото покушението остави с паралитичен тремор, обезобразен, със завален говор, едноок и страдащ от мъчителни пристъпи на мигрена, се смяташе за късметлия.) Били беше обвинен в опит за предумишлено убийство и нападение с оръжие. Той категорично отхвърли възможността за споразумение и избра сам да се представя в съда, заклеймявайки като „приспособенци“ служебния си защитник и стария адвокат на тираджийския профсъюз, който предложи да взема по петдесет на час от семейството му.

За изненада на почти всички, освен на Робин, която никога не се беше съмнявала в интелигентността на брат си, Били изгради стройна защита. Той твърдеше, че кметът е „продал“ децата на Филаделфия в „техноробство“ на корпорация У. и това представлявало „неопровержима и непосредствена обществена заплаха“, на която той имал правото да отговори с насилие. Громеше „нечестивия съюз“ на американския бизнес и американското правителство. Сравняваше се с борците за независимост от Гражданската война от Лексингтън и Конкорд. Когато Робин, много по-късно, показа на Денис протоколите от процеса, Денис си представи как събира Били и брат си Чип на вечеря и ги слуша да обсъждат „властта на бюрокрацията“, но тази вечеря трябваше да почака Били да излежи поне седемдесет процента от присъдата си от двайсет и осем години в Грейтфорд.

Ник Пасафаро си взе отпуск и предано присъства на процеса на сина си. Пред телевизионните камери изговори всичко, което можеше да се очаква от един стар социалист: „Когато жертвата е чернокож, а това се случва всеки ден, се мълчи, но веднъж в годината жертвата е бял и се вдига шумотевица“ и „Синът ми ще плати скъпо за деянието си, но корпорация У. никога няма да плати за своите престъпления“, и „Хора като Рик Фламбърг натрупаха милиарди от продаването на виртуално насилие на децата на Америка“. Беше съгласен с повечето от аргументите на Били и се гордееше с представянето му, но след като в съда показаха снимки на нараняванията на Фламбърг, започна да губи почва под краката си. Дълбоките V-образни счупвания на черепа, носа, челюстта и ключицата говореха за нечовешка жестокост, за някаква лудост, която не се вписваше в идеализма. С напредването на процеса Ник загуби съня си. Спря да се бръсне, нямаше апетит. По настояване на Колийн отиде на психиатър и се върна с лекарства, но и след това продължи да я буди нощем с крясъци: „Няма да се извиня!“ или „Война е!“. В крайна сметка увеличиха лекарствата му и през април училищният съвет го пенсионира по болест.

Ала тъй като Рик Фламбърг работеше за корпорация У., Робин се чувстваше отговорна за всичко.

Робин се нагърби с ролята на посланик на семейство Пасафаро в дома на Рик Фламбърг, упорито ходеше в болницата, докато родителите му изчерпаха гнева и подозрителността си и приеха, че тя не е пазач на брат си. Седеше до Фламбърг и му четеше „Спортс Илюстрейтид“. Вървеше до него, когато той се влачеше с проходилка по коридора. Вечерта след втората му пластична операция заведе родителите му на вечеря и изслуша техните (честно казано – отегчителни) истории за сина им. Разказа им колко е умен Били, как в четвърти клас вече бил овладял нужните умения да пише и подправя почерци, за да фалшифицира достоверна на вид извинителна бележка за училище, колко богат запас от мръсни вицове притежавал и какъв източник на информация за човешкото размножаване бил, какво е да си умно момиче и да гледаш как също толкова умният ти брат затъпява с всяка изминала година, все едно го прави нарочно, за да не стане като теб; как напразно си блъскала главата да си обясни случилото се и колко съжалявала за това, което бил сторил на сина им.

В навечерието на процеса Робин покани майка си да отидат на черква. Колийн беше католичка, но не беше вземала причастие от четирийсет години. Съприкосновението на Робин с църквата се ограничаваше до сватби и погребения. Въпреки това три последователни недели майка ѝ се оставяше да я заведе в „Света Димфна“, където беше кръстена като дете, в Северна Филаделфия. На излизане от светата обител третата неделя Колийн ѝ каза с лекия си ирландски акцент, от който не беше успяла да се отърве цял живот: „Стига ми толкова, благодаря“. След това дъщеря ѝ ходеше сама на литургия в „Света Димфна“ и постепенно тръгна и на подготвителните беседи за конфирмация.

Робин можеше да си позволи да отделя време за тези добри дела и църковни дейности благодарение на корпорация У. Съпругът ѝ Браян Калахан, син на местен дребен предприемач, беше израснал в охолство в Бала Синуд, играейки лакрос и развивайки изтънчени вкусове в очакване да наследи малката химическа компания на баща си. (На младини старият Калахан беше изнамерил вещество, което заздравява пукнатините в керамичните стени на бесемеровия конвертор още докато е горещ, и с това откритие беше натрупал първоначален капитал.) Браян се беше оженил за най-красивото момиче в курса си (за него това беше Робин) и малко след завършването стана президент на „Хай Темп Продъктс“. Компанията се помещаваше в жълта тухлена сграда в индустриалната зона близо до моста Такони-Палмира; съвсем случайно най-близкият му съсед беше складът за документи на Международното братство на тираджиите. Тъй като за управлението на „Хай Темп Продъктс“ беше необходимо минимално мозъчно усилие, Браян прекарваше директорските си следобеди в ровене в компютърни кодове и анализи на периодични функции под съпровода на гърмящите от директорската му уредба любими калифорнийски групи („Фибулатор“, „Тинкинг Фелърс Юниън“, „Минутмен“, „Номатикс“) и в писането на софтуер, който, когато му дойде времето, тихомълком патентова, после пак така тихомълком намери финансов инвеститор и един ден, по съвет на инвеститора, тихомълком продаде на корпорация У. за 19 500 000 долара.

Програмата на Браян, наречена „Айгенмелъди“, преработваше музикалните записи в прости вектори, които вкарваха тоналната и мелодичната същност на песента в дискретни, поддаващи се на манипулация координати. Ако човек избереше любимата си песен на Мери Джей Блайдж, „Айгенмелъди“ правеше спектрален анализ, търсеше в базата данни от записана музика същите прости вектори и изплюваше списък с подобни звуци, на които иначе потребителят можеше никога да не попадне – „О Пер“, Лора Ниро, Томас Мапфумо и жалната версия на Покровски на „Сватба“. „Айгенмелъди“ беше три в едно: забавна игра, инструмент за изучаване на музиката и средство за продажба на записи. Браян се беше постарал доста в разработката на продукта си и нямаше нищо чудно, че гигантската корпорация У., която се беше включила със закъснение в надпреварата за парче от баницата на разпространението на музика онлайн, се завтече към него с торба монополистки пари в протегнатата си ръка.

Съвсем в стила си, Браян не спомена пред Робин за предстоящата продажба и в деня, в който сделката беше подписана, не обели нито дума, докато момичетата не си легнаха в скромната им къща за млади хора с кариера близо до Музея на изкуствата и двамата седнаха пред включения телевизор, по който вървеше предаване по „Нова“ за слънчевите петна.

– А, между другото – рече той, – вече може и да не работим.

Съвсем в стила си, Робин – тя лесно се вълнуваше – се разсмя до сълзи.

Уви, старото подигравателно прозвище, което Били ѝ беше измислил – „тъпа крава“ – не беше съвсем неоснователно. Робин смяташе, че и без това вече живеят добре с Браян. Разполагаше с хубава къща в центъра на града, отглеждаше зеленчуци и подправки в малкия заден двор, преподаваше „изкуството на езика“ на десет- и единайсетгодишни в експериментално училище в Западна Филаделфия, беше записала дъщеря си Шиниъд в първокласно частно начално училище на „Феърмонт Авеню“, а Ерин в подготвителна група във „Френдс Селект“, купуваше млади раци и домати от Джърси на пазара до спирка Рединг, през почивните дни и през август ходеше в семейната вила на Браян в Кейп Мей, срещаше се със стари приятели с деца и изгаряше достатъчно сексуална енергия в леглото (предпочитала да го правят всеки ден, каза тя на Денис), за да поутоли жаждата си.

И затова следващият въпрос на Браян – къде би искала да се преместят – беше истински шок за „тъпата крава“. Той си мислел за Северна Калифорния. Но можело и Прованс, Ню Йорк, Лондон.

– Тук сме щастливи – отвърна Робин. – Защо да отиваме някъде, където не познаваме никого и всички са милионери?

– Заради климата – отвърна Браян. – Заради красотата, безопасността, културата. Това не са най-силните страни на Филаделфия. Не казвам, че непременно трябва да се местим. Просто те питам дали има някое място, където би искала да отидеш, било то и за едно лято.

– Тук ми харесва.

– Тогава ще останем тук – съгласи се той. – Докато не решиш, че искаш да отидем другаде.

Тя наивно сметнала, сподели по-късно с Денис, че това слага край на въпроса. Бракът ѝ беше добър, стъпил върху здравите основи на отглеждането на децата, храната и секса. Вярно, че с Браян бяха от различни класи, но „Хай Темп Продъктс“ не беше „Дюпон“, а Робин, с дипломи от две елитни образователни институции, не беше типичен пролетарий. Малкото им истински различия се свеждаха до стила и повечето от тях бяха невидими за Робин, защото Браян беше добър съпруг и хубав човек, и защото тъпата крава Робин не допускаше, че стилът има нещо общо с щастието. Музикалните ѝ вкусове стигаха до Джон Прайн и Ета Джеймс и затова Браян пускаше Прайн и Джеймс у дома, като оставяше Барток, „Дефънкт“, „Флейминг Липс“ и „Мишън ъф Бърма“ да гърмят от уредбата в „Хай Темп“. Робин се носеше като студентка с бели кецове, розово шушляково яке и широки безформени дрехи, смятани за последно за модерни в далечната 1978 година, ала той не страдаше особено от това, тъй като единствен от мъжете я виждаше гола. Да, тя беше винаги на нокти, имаше пронизителен писклив глас и смях на хиена, но това му се струваше малка цена за златното ѝ сърце, неутолимия апетит в леглото и скоростния метаболизъм, който я поддържаше слаба като филмова актриса. Робин не бръснеше подмишниците си и беше маниачка на тема миене, но пък беше майка на децата му и стига да можеше да си слуша музиката и да си играе със своите вектори, Браян нямаше нищо против да я остави да тъне в антистила, с който либералните жени на определена възраст демонстрираха феминизма си. Така, поне според Денис, Браян беше решавал проблема със стила до появата на парите от У.

(Денис, макар и да беше само три години по-малка от Робин, не си представяше да облече розово шушляково яке или да пропусне да си обръсне подмишниците. И изобщо не притежаваше бели кецове.)

Първата отстъпка на Робин пред стоварилото се изневиделица богатство беше да прекара лятото в търсене на нов дом. Тя беше израснала в голяма къща и искаше и за дъщерите си такава. Ако Браян държеше на четириметрови тавани, четири бани и махагонови перила – е, какво толкова, Робин щеше да го преглътне. На шести септември подписаха договор за палат от кафяв пясъчник на „Панама Стрийт“ близо до „Ритенхаус Скуеър“.

Два дни по-късно, с цялата сила на заякналите в затвора рамене, Били Пасафаро посрещна с добре дошъл във Филаделфия вицепрезидента на У., отговарящ за корпоративния имидж.

През седмиците след нападението Робин напразно се опитваше да разбере дали при изготвянето на плаката си Били е знаел за неочаквания късмет на Браян и на коя компания тяхното семейство дължи внезапното си забогатяване. Въпросът беше важен, страшно важен. Само че нямаше смисъл да пита Били. Знаеше, че няма да изтръгне истината от него, той щеше да ѝ даде отговора, който смяташе, че най-силно ще я нарани. Били многократно ѝ беше показал, че няма да престане да ѝ се подиграва, че няма да се държи с нея като с равна, докато не се убеди, че животът ѝ е прецакан и нещастен като неговия. И именно заради тази символна роля, която той като че ли ѝ отреждаше, именно заради факта, че той я беше избрал за архетипния притежател на щастлив нормален живот, който той не можеше да постигне, Робин имаше чувството, че брат ѝ е замахвал към нейната глава, когато е строшил черепа на Рик Фламбърг.

Преди процеса тя попита баща си дали е казал на Били, че Браян е продал „Айгенмелъди“ на У. Не успя да се сдържи. Ник беше единственият от семейството, който поддържаше отношения с Били, защото му даваше пари. (Чичо Джими се беше заклел да застреля загубения си племенник, осквернителя на светилището му, ако си покажеше гадното елвисоненавистническо лице отново, а на всички останали им беше дошло до гуша от кражбите на Били; дори родителите на Ник, Фазио и Каролина, които твърдяха, че на детето му няма нищо, освен, по думите на Фазио, „синдром на дефицит на внимателност“, вече не пускаха внука си в дома си в Сий Айл.)

За съжаление, Ник веднага се досети накъде бие Робин. Внимателно подбирайки думите си, той отговори, че не си спомнял да е споменавал за сделката пред Били.

– По-добре направо ми кажи истината, тате – настоя Робин.

– Ами... не мисля, че има нещо общо между... ъъъ...

– Може и да не се почувствам виновна. Може просто да ме ядоса.

– Ами... Робин... тези чувства нерядко са едно и също нещо. Вина, гняв – едно и също са, нали? Не се тревожи за Били.

Тя затвори, чудеше се дали Ник се опитва да ѝ спести усещането за вина, или по-скоро се стреми да предпази Били от гнева ѝ, или просто умът му е замаян от напрежението. Предполагаше, че е някаква комбинация и от трите. Подозираше, че през лятото баща ѝ все пак е споделил пред Били за неочаквания късмет на Браян и че тогава бащата и синът са обменили злостни и огорчени коментари по адрес на корпорация У., буржоазната Робин и богаташа Браян. Подозираше го най-вече заради това, че Браян и баща ѝ изобщо не се спогаждаха. Пред жена си Браян не говореше толкова открито, колкото пред Денис („Ник е от най-долния тип страхливци“, отбеляза той веднъж пред нея), но не криеше колко ненавижда самодоволните лекции на Ник за ползата от насилието и самовлюбените му обяснения за „социалистическите му убеждения“, обилно придружени от всмукване на въздух през зъбите. Той харесваше Колийн („Тя определено е изтеглила късата клечка с този брак“, каза на Денис), обаче поклащаше глава и излизаше от стаята всеки път когато Ник вземеше думата. Робин не искаше да си представя какво са говорили за нея и Браян Били и баща ѝ, но беше почти сигурна, че подобен разговор се е състоял и че Рик Фламбърг е платил за това. Въздействието на представените в съдебната зала снимки на жертвата върху Ник допълнително подкрепяше убеждението ѝ.

По време на процеса, докато баща ѝ губеше опора след опора и постепенно грохваше, Робин тръгна на часове по вероучение в „Света Димфна“ и предяви още две претенции към парите на Браян. Първо, напусна мястото си в експерименталното училище. Вече не намираше удовлетвореност да работи за родители, плащащи по 23 000 долара за дете на година (макар че, разбира се, тя и Браян даваха почти същата сума за училищата на Шиниъд и Ерин), а след това се зае с благотворителен проект. Купи една порутена къща с голям двор в занемарената част на Пойнт Брийз, на по-малко от миля от новия им дом, и инвестира още малко средства в пет камиона хумус и застраховка за ограничена отговорност. Планът ѝ беше да наема местни тийнейджъри срещу минимална надница, да ги научи на основите на органичното земеделие и да им разделя печалбата от зеленчуците, които успееха да продадат. Хвърли се в градинарския си проект с налудничава страст, която плашеше Браян. Една сутрин той я намери пред компютъра в четири сутринта да потропва нервно с крака и да сравнява различни сортове ряпа.

Докато на „Панама Стрийт“ се точеха майстор след майстор за ремонта, а Робин чезнеше в благотворителния си проект, който поглъщаше всичките ѝ сили и време, Браян се примири, че ще трябва да остане в гадния си роден град, и затова реши да се позабавлява сам. Постави си за цел да обиколи най-известните филаделфийски ресторанти, като ги сравняваше с настоящия си фаворит „Маре Скуро“. Когато се увери, че все пак харесва най-много „Маре Скуро“, се обади на главния готвач с предложение.

– Крайно време е във Филаделфия да се появи един наистина хубав ресторант. Така че човек като влезе в него, да си каже: „Е, значи, все пак бих могъл да живея във Филаделфия, щом се налага“. Не ме интересува как ще го възприемат другите, искам място, където аз да се чувствам добре. Готов съм да ви плащам двойно по-голяма заплата от тази, която получавате сега. Ще ви изпратя на мои разноски за няколко месеца в Европа, а след като се върнете, ще създадете и ръководите най-доброто заведение в града.

– Ще загубите много пари – отвърна Денис, – ако не намерите опитен партньор или изключително добър мениджър.

– Кажете ми какво трябва да се направи и ще го направя – заяви Браян.

– „Двойно по-голяма заплата“ ли казахте?

– Вашият ресторант е най-добрият в града.

– „Двойно“ ми звучи добре.

– В такъв случай съгласете се.

– Е, може и да стане – рече тя. – Но пак ще изгубите много пари. Със сигурност плащате прекалено много на главния готвач.

Денис от малка си имаше този проблем – беше ѝ трудно да откаже, когато се чувстваше желана. В годините на детството си в предградията на Сейнт Джуд беше държана на безопасно разстояние от чуждите попълзновения, но лятото след завършване на гимназия се хвана на работа в отдел „Сигнализация“ на „Мидланд Пасифик“ и там, в голямата слънчева зала с две редици чертожни маси, за първи път се сблъска с копнежите на десетина по-възрастни от нея мъже.

Мозъкът на „Мидланд Пасифик“, светая светих на компанията, се помещаваше в сграда от варовик от времето на Голямата депресия с щръкнали и назъбени като краищата на твърде тънка гофрета корнизи. Висшият разум обитаваше кората на главния мозък – заседателната зала и трапезарията на ръководния ешелон на шестия етаж и помещенията на по-отвлечените абстрактни отдели („Експлоатация“, „Правен“, „Връзки с обществеността“), чиито вицепрезиденти бяха на петнайсетия. На най-долните етажи се намираха рудиментите от динозавърската епоха „Счетоводство“, „Личен състав“, ТРЗ и „Архив“. По средата бяха уменията от средно ниво като „Инженерен“, който се занимаваше с поддръжката на мостовете, релсите, сградния фонд и сигнализацията.

Релсовият път на „Мидланд Пасифик“ беше с дължина дванайсет хиляди мили. Всеки кабел от сигнализационната система и всеки електрически проводник, всеки семафор с червена и жълта светлина, всеки датчик за движение, заровен в чакъла, всички таймери и релета, разположени в плътно затворени алуминиеви кутии, всяка проблясваща бариера по прелезите бяха нанесени в постоянно осъвременявани чертежи, съхранявани в шест шкафа с тежки капаци в архивната зала на дванайсетия етаж. Най-старите чертежи бяха рисувани на ръка с молив върху паус, а най-новите – с рапидограф върху милиметрова хартия.

Чертожниците, които отговаряха за тях и за връзката с инженерите, които поддържаха нервната система на железницата в добро състояние, бяха родом от Тексас, Канзас и Мисури – интелигентни, необразовани мъже с гъгниви гласове, които се бяха изкачили нагоре по стълбицата от най-ниското стъпало (кантонери, общи работници, копаещи дупки за стълбовете и опъващи кабели) благодарение на собствените си усилия и на схватливостта си (и също така, както осъзна впоследствие Денис, благодарение на бялата си кожа). Никой от тях нямаше повече от година-две в колеж, повечето бяха завършили само гимназии. В летните дни, когато небето побеляваше, а тревата пожълтяваше и довчерашните им колеги в кантонерските бригади пъшкаха от жегата навън, чертожниците седяха в меки столове на колелца в прохладни зали, заради което повечето от тях дори си държаха жилетки подръка в личните си чекмеджета.

– Ще видиш, че някои си позволяват да си вземат почивка за кафе – каза Алфред на Денис, докато пътуваха под лъчите на изгряващата зора към центъра първата сутрин. – Искам да знаеш, че на тях не им се плаща да пият кафе. Очаквам ти да не си вземаш почивка. Компанията ни прави услуга, като те наема и ти плаща да работиш осем часа. Не го забравяй. Ако вложиш същото старание, което влагаш в училище и в свиренето на тромпет, ще те запомнят като добър служител.

Денис кимна. Малко беше да се каже, че е амбициозна. В духовата секция в училищния оркестър имаше две момичета и дванайсет момчета. Тя беше най-отпред, момчетата се нареждаха на следващите дванайсет места. (Последно беше другото момиче, което беше със смесена индианска кръв и идваше от затънтените покрайнини на щата, то натискаше средно ми вместо горно сол и спомагаше за хвърлянето на онази пелена от какофония, която засенчва всеки училищен оркестър.) Денис нямаше кой знае каква страст към музиката, но обичаше да е отличничка, а майка ѝ смяташе, че оркестърът е полезен за децата. Инид харесваше дисциплината там, приповдигнатото настроение, патриотизма. Като малък Гари също беше нелош тромпетист, а Чип (за кратко, кудкудякащо) се пробва да свири на фагот. Денис, когато ѝ дойде времето, поиска да поеме по стъпките на най-големия си брат, но според Инид малките момичета и тромпетът не си подхождаха. На момичетата подхождаха флейтите. Денис обаче не се задоволяваше да се надпреварва с момичетата. Тя настоя на тромпета, Алфред я подкрепи и накрая Инид се сети, че може да спести пари за наем на инструмент, ако Денис използва стария тромпет на Гари.

За съжаление, за разлика от нотните листове, чертежите, които Денис трябваше да копира и архивира онова лято, бяха неразбираеми за нея. Тъй като нямаше как да се съревновава с чертожниците, тя се съревноваваше с момчето, работило в отдела предишните две лета, Алан Джамборец, синът на юрисконсулта на компанията; а понеже нямаше как да измери свършеното от Джамборец, се нахвърляше на задачите с несравним хъс.

– Опа, Денис! По дяволите! – подвикна потящият се тексасец Ларидо Боб, докато тя режеше и сравняваше хелиографските копия на чертежите.

– Какво?

– По-кротко, подметките ти запушиха.

– На мен ми е приятно – отвърна тя. – Влезеш ли в ритъм...

– Ама въпросът е – възрази Ларидо Боб, – че може да оставиш малко и за утре.

– А, не ми е чак толкова приятно.

– Е, хубаво, ама сега поспри малко, пийни кафе. Чуваш ли?

Влачещите се по коридора чертожници подхвърляха:

– Време за кафе!

– Количката със закуските минава!

– Време за кафе!

Денис обаче не спираше.

Ларидо Боб беше най-долу в йерархията и на неговите плещи се падаше черната работа, когато нямаше помощник да го отмени. Беше нормално да се притесни, че Денис – и то пред погледите на шефовете – изпълнява за половин час задачите, за които той обичаше да отделя цели предобеди, предъвквайки спокойно пурата си „Суишър Суит“. Само че Ларидо Боб беше убеден, че човек се ражда със своя съдба и нищо не може да го промени. За него работливостта на Денис беше просто доказателство, че тя е дъщеря на баща си и че не след дълго девойката ще е на ръководна позиция, също като баща си, докато той, Ларидо Боб, ще продължи да влачи чиновническите си задължения със скорост, която би могъл да очакваш от човек, на когото съдбата му е отредила точно това място. Освен това той смяташе, че жените са ангели, а мъжете са окаяни грешници. Ангелът, за който беше женен, разкриваше сладката си великодушна същност най-вече като му прощаваше пристрастеността към тютюна и като хранеше и обличаше четири деца с малката му заплата, но Ларидо изобщо не беше изненадан, когато се оказа, че вечната женственост притежава неподозирани умения и в сферата на надписването и подреждането по азбучен ред на хилядите кашони с подлепени върху картон микрофилми. За него Денис беше едно „прекрасно и убаво“ създание. Не след дълго той започна да подпява популярна мелодия („О, Денис, защо го направи?“), когато тя идваше сутрин и когато се връщаше от обедната си почивка в градската градинка от другата страна на улицата.

Началникът на чертожниците Сам Боерлайн каза на Денис, че другото лято ще трябва да ѝ плащат да не идва, тъй като била свършила работа за двама.

Ухиленият арканзасец Ламар, който носеше големи дебели очила и имаше черни петна по челото, я попита дали баща ѝ я е предупредил какви негодници са мъжете в чертожния отдел и как за нищо не стават.

– Спомена, че не ставате за нищо – отвърна Денис. – Но не ви е наричал негодници.

Ламар се изкикоти, дръпна от своята „Тарейтън“ и повтори думите ѝ, да не би някой наоколо да не ги е чул.

– Ха-ха-ха! – обади се със зле прикрит сарказъм колегата му Дон Армур.

Дон Армур беше единственият мъж в отдела, който като че ли не обичаше Денис. Той беше набит късокрак ветеран от Виетнам, с гладко обръснати тъмни, чак сини като сливи бузи. Саката му бяха опънати по дебелите мишци; чертожните инструменти изглеждаха като детски играчки в ръцете му; приличаше на юноша, набутан на чина на първокласник. Вместо да подпре краката си на колелцата на високия стол, както правеха останалите, той ги оставяше да висят и носовете на обувките му се влачеха по пода. Дон Армур направо лягаше върху чертожната маса, приближаваше очите си на сантиметри от рапидографа. Работеше така около час и спираше, отпускаше глава на милиметровата хартия или закриваше лице с длани и въздишаше тежко. Почивките си често прекарваше отпуснат като труп, подпрял чело на масата и стиснал в юмрук пластмасовите си авиаторски очила.

При запознанството с Денис, Дон Армур извърна очи и едва-едва стисна протегнатата ѝ десница. От другия край на залата тя го чуваше как измърморва нещо и околните се подсмиват, но когато беше близо до него, той мълчеше и надменно се усмихваше към повърхността на масата. Напомняше ѝ на многознайковците от последните чинове в класната стая.

Една юлска сутрин тя беше в дамската тоалетна, когато чу Армур и Ламар да си приказват отвън на мивката, където Ламар плакнеше чашите от кафе. Денис се спря до вратата и наостри уши.

– Помниш ли, че смятахме Алан за смахнат работохолик? – попита Ламар.

– Абе с Джамборец ми беше много по-леко – отвърна Дон Армур.

– Хе-хе!

– Как да свършиш някаква работа, когато красавец като Алан Джамборец обикаля наоколо по цял ден с къса поличка?

– Да, Алан беше красавец.

Протяжен стон.

– Кълна се в Бог, Ламар! – заяви Дон Армур. – Ей толкова ми остава да подам жалба в Агенцията за охрана на труда. То бива-бива, ама това е жестокост! Видя ли поличката ѝ?

– Видях я. Хайде, тихо вече.

– Направо ще полудея!

– Това е сезонен проблем, Доналд. Сам ще се разреши след два месеца.

– Ако братята Врот не ме уволнят преди това.

– Защо си толкова сигурен, че ще ни купят?

– Осем години съм се потил на полето, за да стигна дотук. Време е да се случи нещо да ме прецака.

Денис беше облечена с къса електриковосиня пола от магазин втора ръка, която за нейна искрена изненада се вписваше в ислямистките представи за женско облекло на майка ѝ. Доколкото приемаше мисълта, че Ламар и Дон Армур говореха за нея – а тази мисъл се прокрадваше като спотаена мигрена в главата ѝ, – тя се чувстваше все по-пренебрегната от Дон. Все едно той беше организирал забава в нейната къща, без да я покани.

Когато се върна в чертожната, Армур вдигна недоверчиви очи и огледа всички наоколо, освен нея. Докато погледът му минаваше покрай Денис, тя усети странно желание да забие нокти в нежния живец или да щипне зърната на гърдите си.

Това беше сезонът на гръмотевиците в Сейнт Джуд. Във въздуха се усещаше надигащото се в Мексико насилие, връхлитащ ураган или пък преврат. Сутрин прогърмяваше от неразгадаемо свъсено небе, пристигаха зловещи новини от градчета в южната част на страната, в които никой познат човек не беше стъпвал. По обед отекваше гръм от самотен ковач, носещ се по иначе ведрото небе. Следобед затътваше по-силно, от югозапад се задаваха тъмни морскозелени облаци, през които тук-там проблясваше жаркото слънце, и горещината затискаше всичко още по-здраво, сякаш съзнаваше, че времето ѝ изтича. И величавото представление на грандиозното изригване по време на вечеря, в радиуса от петдесет мили на обсега на радара се тъпчеха вихри като паяци в бурканче, от четирите краища на небесата препускаха един срещу друг облаци и се сблъскваха, едри капки дъжд прииждаха на пориви като гонещи се по петите вълни на чума, от прозореца се виждаше как светът потъмнява и става черно-бял, дървета и къщи се поклащаха на проблясващите светкавици, деца по бански и с мокри хавлии тичаха презглава към къщи като прокудени от дома си бежанци. И боботенето късно нощем, търкалянето на колесника на поелото на поход лято.

И всеки ден вестниците в Сейнт Джуд разнасяха отгласа от тътена на предстоящата сделка. Настойчивите ухажори на „Мидланд Пасифик“, братята Хилард и Чонси Врот, били дошли в града да преговарят с трите профсъюзни организации. Братята Врот били във Вашингтон да отговорят на изявленията на „Мидланд Пасифик“ пред сенатската подкомисия. Имало информация, че „Мидланд Пасифик“ са помолили „Юнион Пасифик“ да ги спаси. Братята Врот защитили преструктурирането, наложено на „Арканзас Саутърн“ след придобиването. Говорителят на „Мидланд Пасифик“ призовал всички заинтересувани жители на Сейнт Джуд да се свържат със своя конгресмен...

Един ден Денис излизаше от сградата за обяд под навъсеното небе, когато върху електрически стълб на съседната улица се стовари гръм. Тя мярна розовия пламък и усети електрическия заряд по кожата си. Из градинката бягаха с писъци секретарки. Денис се завъртя на пети и отнесе книгата, сандвича и сливата си обратно на дванайсетия етаж, където всеки ден се образуваха две маси за игра на пинокъл. Седна до прозореца, но ѝ се струваше високомерно и недружелюбно да продължи да чете „Война и мир“, затова разделяше вниманието си между разбеснялото се небе навън и по-близката до нея игра.

Дор Армур разви сандвич и го отвори – по резена салам между хляба се бяха отпечатали петна жълта горчица. Раменете му провиснаха. Обви отново сандвича във фолиото и изгледа Денис така, все едно тя беше поредното му мъчение за деня.

– Шестнайсет.

– Кога стана толкова?

– Ед – обади се Дон Армур, разгръщайки картите си, – внимавай с тези банани.

Ед Албърдинг, главният чертожник, имаше тяло с формата на кегла и къдрава сива коса на старица, ходеща всяка седмица на ситно къдрене. Той премигваше насечено, дъвчеше банан и оглеждаше картите си. Обеленият банан лежеше на масата пред него. Ед отхапа още едно голямо парче.

– В бананите има страшно много калий – продължи Дон Армур.

– Калият е полезен – обади се Ламар, който седеше срещу него.

Дон Армур свали картите си и мрачно впи поглед в Ламар.

– Шегуваш ли се? Лекарите използват калий, за да предизвикат спиране на сърцето.

– Еди изяжда по два-три банана на ден – каза Ламар. – Как ти е сърцето, а, мистър Ед?

– Дайте да довършим играта, момчета – отвърна Ед.

– Не, наистина, сериозно се тревожа за здравето ти – заяви Дон Армур.

– Голям лъжец си, господинчо.

– Ден след ден те гледам как се тъпчеш с отровен калий. Като твой приятел съм длъжен да те предупредя.

– Лъжеш, Дон.

– Хайде, играй, Дон.

– А в замяна получавам – извиси глас обидено Армур – само подозрителност и обвинения в лъжи!

– Доналд, ще играеш ли, или само топлиш стола?

– Разбира се, ако Ед се строполи на земята и сърцето му спре заради натравянето с калий, натрупван дълго време в организма, ще стана четвърти по ранг и ще си запазя местенцето в Литъл Рок, когато „Арканзас Саутърн“ ударят балтията на „Мидланд Пасифик“, така че защо изобщо си отварям устата? Моля те, Ед, ела изяж и моя банан!

– Ха-ха, мери си приказките – обади се Ламар.

– Господа, струва ми се, че тази ръка е моя.

– Кучи син!

Размесване, размесване. Сечене, сечене.

– Ед, знаеш ли, че в Литъл Рок имат компютри? – попита Дон Армур, който все така не поглеждаше към Денис.

– Охо – отвърна Ед, – компютри!

– Като отидеш там, ще те накарат да се научиш да работиш с тях.

– Еди по-скоро ще замине да нанка горе с ангелчетата, отколкото да се научи да работи с компютър – каза Ламар.

– Позволи ми да не се съглася – възрази Дон. – Ед ще замине за Литъл Рок и ще се научи да чертае с компютър. На други хора ще им прилошава, като го гледат как се тъпче с банани.

– Доналд, защо си толкова сигурен, че ти самият няма да отидеш в Литъл Рок?

Дон поклати глава.

– Ако живеем в Литъл Рок, ще харчим по две-три хиляди долара по-малко на година, а ще получавам по две хиляди отгоре. Там е по-евтино. Пати може да работи на половин ден, така че момичетата отново да имат майка. Може да купим няколко акра в Озаркс, докато са още малки и им е приятно да са с нас. До някое езеро. Мислите ли, че някой ще позволи това да стане?

Еди подреждаше картите си с изражението на подплашена катеричка.

– И за какво са им компютри? – попита той.

– Да заменят ненужните стари хора – отвърна Дон, сливестото му лице разцъфна разделено на две от невесела усмивка.

– Да ни заменят?

– Защо мислиш, че братята Врот купуват нас, а не ние тях?

Шумолене, шумолене. Пляс, пляс. Денис гледаше как небето бучи с вилици от светкавици зелената салата на дърветата по хоризонта на Илинойс. Зад гърба ѝ масата избухна.

– Боже господи, Ед! – извика Дон Армур. – Защо направо не ги оближеш, преди да ги хвърлиш на масата?

– Спокойно, Дон – обади се Сам Боерлайн, началникът на отдела.

– Само на мен ли ми призлява от това?

– По-кротко, по-кротко.

Дон хвърли картите си и отблъсна стола толкова силно, че извитата като богомолка чертожна лампа се заклати и изскърца.

– Ларидо – извика той, – ела на моето място. Искам да се махна за малко от проклетите банани!

– По-кротко.

Дон поклати глава.

– Кажи го още сега, Сам, че иначе ще полудея, като ни купят.

– Ти си умен мъж, Дон – отвърна Боерлайн. – Каквото и да стане, ще паднеш на краката си.

– Не знам колко съм умен. Ед е по-умен от мен, нали, Ед?

Носът на Ед трепкаше. Той нетърпеливо почука с карти по масата.

– Млад за Корея, стар за моята война – продължи Дон. – Ето това е да си умен. Достатъчно умен, че двайсет и пет години да слизаш от автобуса и да пресичаш „Олив Стрийт“ всяка сутрин, без да те блъсне кола. Да се качваш обратно на същия автобус вечер. Ето това се смята за умен в този свят.

Сам Боерлайн повиши глас:

– Дон, слушай ме. Излез да се поразходиш, чуваш ли? Излез и се поразхлади. Когато се върнеш, може и да решиш, че дължиш извинение на Еди.

– Осемнайсет – заяви Ед, потропвайки по масата.

Дон притисна ръка към кръста и закуцука по пътеката, поклащайки глава. Ларидо Боб се приближи с омазани с яйчена салата мустаци и взе картите на Дон.

– Няма нужда от извинения – рече Ед. – Дайте само да довършим играта, момчета.

След обяда Денис излизаше от дамската тоалетна, когато Дон Армур се появи от асансьора. По раменете му искреше шал от дъждовни капчици. Той притвори очи, като я видя, все едно беше някакво поредно мъчение за него.

– Какво? – попита тя.

Той поклати глава и отмина.

– Какво? Какво има?

– Обедната почивка свърши. Нямаш ли си работа?

На всеки чертеж бяха написани името на линията и номерът на колчето, обозначаващо разстоянието. Проектантът щрихираше планове за корекции, чертожниците правеха копия на хартия и ги изпращаха на полето, подчертаваха събирането с жълт молив, а изваждането с червен. След това инженерите на място изпълняваха указанията, като често импровизираха свои промени и поправки, и връщаха копията обратно в централата изпокъсани, пожълтели и с мазни отпечатъци от пръсти, с червена арканзаска прах или канзаска трева в сгъвките, а чертожниците отбелязваха корекциите с черно мастило върху оригиналите от бяла хартия и в микрофилмите.

През дългия следобед, докато бялото като рибен корем небе потъмняваше, все едно се обръщаше по гръб, Денис сгъваше хилядите копия, които беше нарязала сутринта, и ги разпределяше в съответните папки, направени по размер на чантите на инженерите. Имаше семафори на 16,2 миля, 17,4 миля, 20,1 миля, 20,8 миля, 22,0 миля и така нататък чак до градчето Ню Чартър на 74,35 миля, краят на линията.

По пътя обратно към предградията вечерта тя попита баща си дали братята Врот възнамеряват да слеят железницата с „Арканзас Саутърн“.

– Не знам – отвърна Алфред. – Надявам се, че няма да го направят.

– А ще преместят ли централата в Литъл Рок?

– Май точно това възнамеряват, ако овладеят компанията.

– А какво ще стане с чертожниците?

– Предполагам, че по-опитните ще се преместят. По-младите вероятно ще бъдат уволнени. Но не бива да говориш за това.

– Няма – обеща Денис.

Инид, както всяка друга четвъртъчна вечер през последните трийсет и пет години, вече беше приготвила вечерята. Беше напълнила чушки и кипеше от ентусиазъм за приближаващите се почивни дни.

– Утре ще трябва да се прибереш с автобус – каза тя на Денис, когато седнаха на масата. – С баща ти ще ходим на оглед за къща във Фон дю Лак с Шумпъртови.

– Каква е тази къща във Фон дю Лак?

– Една глупост – отвърна Алфред, – с която изобщо не биваше да се захващаме. Но майка ти настоя.

– Ал – възрази обидено Инид, – няма никаква уловка. Не сме длъжни да купуваме. Можем да си прекараме почивните дни както си искаме.

– Не може да няма. Предприемачът няма как да предлага безплатна почивка, без да се опитва да продаде някой парцел.

– В брошурата пише: „Без уловки, без задължения, без очаквания!“.

– Съмнявам се – обяви Алфред.

– Мери Бет каза, че има прекрасна винарна до Бордънтаун, която може да посетим. И може да плуваме в езерото Фон дю Лак! В брошурата пишеше, че има водни колела и първокласен ресторант.

– Трудно ми е да си представя какво може да ни предложи една винарна в Мисури в средата на юли – каза Алфред.

– Стига, не бъди толкова черноглед – упрекна го Инид. – Дриблетови ходиха миналия октомври и било страшно приятно. Дейл каза, че не са им оказвали никакъв натиск. Съвсем лек натиск, каза той.

– Като имаме предвид, кой ти го е казал...

– Какво?

– Човек, който си изкарва хляба, като продава ковчези...

– Дейл не е по-различен от другите.

– Казах, че се съмнявам. Но ще дойда. – Алфред се обърна към Денис. – Може да се прибереш с автобуса. Тук ще ти оставим кола.

– Кени Крейкмайер се обади сутринта – рече Инид. – Питаше дали си свободна в събота вечер.

Дъщеря ѝ затвори едно око и ококори другото.

– И ти какво му отговори?

– Казах, че май си свободна.

– Какво?!

– Извинявай, не знаех, че имаш планове.

Денис се разсмя.

– Единствените ми планове за момента са да не виждам Кени Крейкмайер.

– Той беше много любезен – оправда се майка ѝ. – Нищо няма да ти стане да излезеш с него, след като си е направил труда да те покани. Ако не ти е приятно, не си длъжна да го правиш отново. Но трябва да започнеш да приемаш покани. Хората ще започнат да си мислят, че си вириш носа.

Денис остави вилицата.

– От Кени Крейкмайер направо ми се драйфа.

– Денис! – обади се Алфред.

– Грехота е – рече с треперещ глас Инид. – Не искам да те чувам да говориш така!

– Добре, съжалявам за това, което казах. Но не съм свободна в събота. Особено за Кени Крейкмайер. Който, ако иска да излезем, може лично да ме попита.

Мина ѝ през ума, че на майка ѝ сигурно щеше да ѝ приятно да прекара почивните дни с Кени Крейкмайер във Фон дю Лак и че там на Кени ще му е по-приятно, отколкото на Алфред.

След вечеря тя отиде с колелото до най-старата къща в квартала, голяма тухлена постройка с високи тавани отпреди войната, издигаща се срещу спирката на градската железница. Къщата принадлежеше на преподавателя по театрално майсторство в гимназията Хенри Дюзинбер, който беше оставил нежния си етиопски банан, пищните кротони и срамежливите палми на грижата на любимата си ученичка за един месец, докато е при майка си в Ню Орлиънс. Сред декадентските антики в салона на Дюзинбер имаше дванайсет орнаментирани чаши за шампанско със спускаща се нишка от въздушни мехурчета, хванати във фасетъчния кристал на столчетата, и от десетките млади театрали и литератори, които се събираха в дома му всяка събота, той позволяваше единствено на Денис да пие от тях. („Остави младите зверчета да се оправят с пластмасови чаши“, казваше той, намествайки безпомощните си крайници в големия кожен фотьойл. Беше удържал два рунда в борбата с рака, който сега официално беше в ремисия, но лъскавата му кожа и изскочилите очи подсказваха, че онкологически не е наред. „Ламбърт, невероятно създание – подканваше я Дюзинбер, – седни тук, че да те виждам в профил. Даваш ли си сметка, че японците биха те боготворили заради шията ти? Да, щяха да те боготворят!“) В дома му тя беше опитала за първи път сурови стриди, яйце от пъдпъдък и грапа. Дюзинбер беше закалил решителността ѝ да не се поддаде на чара на нито един (по неговите думи) „пъпчив младеж“. Той ѝ подаряваше рокли и жакети от антикварни магазини. За щастие, Инид, която искаше дъщеря ѝ да се облича повече като момичетата на Шумпъртови и Рутови, имаше толкова ниско мнение за бутиковите дрехи, че наистина вярваше, че една бродирана жълта бална рокля от сатен с копчета от халцедон „тигърско око“ е струвала на Денис (тя така казваше) десет долара от Армията на спасението. Въпреки възраженията и огорчението на майка си, Денис беше носила тази рокля на абитуриентския бал, където кавалер ѝ беше Питър Хикс, пъпчивият ѝ партньор в ролята на Том (тя беше Аманда) в „Стъклената менажерия“. Вечерта на бала Питър Хикс получи покана от Дюзинбер да пие шампанско от разкошния старовремски кристал, но Питър беше с кола и се задоволи с кока-кола в пластмасова чаша.

След като поля цветята, тя седна в кожения фотьойл на Дюзинбер и си пусна „Ню Ордър“. Искаше ѝ се да има желание да излезе с някого, но момчетата, които уважаваше, като Питър Хикс, изобщо не я вълнуваха романтично, а останалите бяха като Кени Крейкмайер, който, макар да се беше запътил към Военноморската академия и кариера на атомен физик, се смяташе за хипи и събираше „винил“ (така се изразяваше) на „Крийм“ и Джими Хендрикс със страст, която Бог му беше отредил за конструирането на подводници. Извънредно силното ѝ отвращение леко притесняваше Денис. Не разбираше защо е толкова зла. Страдаше заради това. Явно нещо не беше както трябва в отношенията ѝ с другите.

Но когато майка ѝ го изтъкнеше, Денис нямаше как да не ѝ се разкрещи.

На следващия ден в обедната почивка се печеше в градинката на слънце в късата си тениска без ръкави, с която, без да подозира Инид, ходеше на работа под пуловера, когато Дон Армур изникна изневиделица и се настани до нея на пейката.

– Не играеш карти – отбеляза тя.

– Вбесяват ме – отвърна той.

Тя обърна очи обратно към книгата си. Усещаше как той оглежда тялото ѝ. Беше топло, но не заради това пламна обърнатата ѝ към него буза.

Дон свали очилата и разтърка очи.

– Всеки ден ли идваш да седиш тук?

– Да.

Не беше красив. Главата му изглеждаше прекалено голяма, косата му оредяваше, лицето му имаше тъмночервения цвят на обработен с нитрит виенски колбас или салам, освен където заради брадата му синееше. Но тя забеляза веселост, лъчезарност, животинска тъга в израза му; извитите му като седло устни бяха подканващи.

Той прочете името на гръбчето на книгата:

– Граф Лев Толстой.

Поклати глава и беззвучно се засмя.

– Какво?

– Нищо. Просто се опитвам да си представя какво ще е да съм на твое място.

– В смисъл?

– Ами такъв, красив. Умен. Дисциплиниран. Богат. На път за колеж. Какво е?

Завладя я нелепият импулс да го докосне, да му позволи да почувства какво е. Нямаше друг начин да му отговори.

Тя сви рамене и отвърна, че не знае.

– Гаджето ти е късметлия – отбеляза Дон Армур.

– Нямам гадже.

Той се дръпна или пък потрепери, все едно му беше трудно да ѝ повярва.

– Това е доста странно и необяснимо.

Денис отново сви рамене.

– Когато бях на седемнайсет – заговори Дон, – през лятото работих за едно семейство менонити, които имаха голям антикварен магазин. Използвахме едно нещо, което се казваше „Вълшебна смес“ – разредител за боя, дървесен спирт, ацетон и тунгово масло. Почиства дървото, без да го нарани. По цял ден го дишах и вечер се прибирах у дома надрусан. Към полунощ ме връхлиташе кошмарно главоболие.

– Откъде си?

– От Карбондейл. Илинойс. Смятах, че менонитите не ми плащат достатъчно, въпреки безплатното надрусване. И затова започнах да им вземам пикапа нощем. Имах приятелка, която искаше да я возя. Блъснах пикапа и менонитите разбраха. Пастрокът ми каза, че ако се запиша в армията, той ще се оправя с менонитите и тяхната застрахователна компания, иначе ме предава на ченгетата. И така в средата на шейсетте се озовах във Военноморските сили. Нямах кой знае какъв избор. Имам страшен късмет да улучвам точния момент.

– Бил си във Виетнам.

Дон Армур кимна.

– Ако ни купят, ще се озова обратно пак там, където бях след уволнението от армията. Само че с три деца и умения, от които никой няма нужда.

– На колко са децата?

– Десет, осем и четири.

– Жена ти работи ли?

– Сестра в училището. Сега е при родителите си в Индиана. Те имат пет акра до езерото. Хубаво е за момичетата.

– Ти ще излизаш ли в отпуск?

– Две седмици другия месец.

Денис беше изчерпала въпросите си. Дон Армур седеше приведен с притиснати между коленете длани. Не помръдваше. Отстрани тя виждаше как вечната му подигравателна усмивка постепенно угасва; той обаче беше от хората, които няма да ти простят, ако ги вземеш на сериозно или пък проявиш загриженост. Накрая Денис стана, обяви, че се връща, и Дон кимна, сякаш през цялото време беше очаквал подобен удар.

Изобщо не ѝ мина през ума, че Дон Армур се усмихва смутено заради очевидния си опит да предизвика съжалението ѝ, заради мухлясалите си клишета, с които се мъчи да я сваля. Нито, че представлението му на масата за пинокъл предишния ден беше разиграно заради нея. Не ѝ мина през ума, че онзи път пред тоалетната той се е досетил, че тя е вътре и ги подслушва. Нито, че основното му състояние е самосъжалението и че е възможно благодарение на него да е предизвикал състрадание у много други момичета. Не ѝ мина през ума, че Дон Армур се стреми – още от мига, в който беше стиснал ръката ѝ при запознанството им, – да свали полата ѝ. Нито пък, че той отклонява очи не защото ослепителната ѝ красота го измъчва, а защото първото правило в наръчниците, рекламирани по кориците на мъжките списания („Как да я накараш да полудее по теб – безотказно!“), гласеше: „Не ѝ обръщай внимание!“. Не ѝ мина през ума, че различната класова принадлежност и различната им среда – два фактора, които нея я притесняваха, – може да са допълнителна провокация за Дон Армур, че за него тя е вещ, която той желае заради нейната луксозност. Нито пък, че един отдал се изцяло на самосъжалението мъж, чието работно място е изложено на опасност, може да има и други мотиви, за да вкара в леглото си дъщерята на шефа на шефа на шефа му. Нищо такова не мина през ума на Денис нито тогава, нито по-късно. Десет години след това тя все още се чувстваше отговорна за случилото се.

Това, за което си мислеше онзи следобед, бяха проблемите. Дон Армур искаше да сложи ръка на нея, но не можеше – ето това беше първият проблем. По волята на съдбата тя притежаваше всичко още по рождение, а мъжът, който я желаеше, разполагаше с много по-малко от нея – тази неравнопоставеност беше още по-голям проблем. И тъй като Денис беше тази, която имаше всичко, тя трябваше да го реши. Но всяка утешителна дума, която можеше да изрече, всеки жест на солидарност, който можеше да си представи да направи, ѝ се струваха проява на снизхождение.

Усещаше проблема с тялото си. Изобилието ѝ от дарби и възможности в сравнение с Дон Армур се проявяваше под формата на раздразнение, на незадоволеност, което погалването по по-чувствителните места можеше да поуталожи, но не и да премахне задълго.

След обяда тя отиде в архивната зала, където оригиналите на схемите на сигнализационните линии се съхраняваха в шест стоманени шкафа с тежки капаци, приличащи на елегантни контейнери за боклук. С годините големите картонени папки вътре се бяха препълнили, между издутите им корици се криеха изпаднали откъде ли не случайни чертежи и на Денис беше възложена приятната за нея задача да въведе ред. Чертожниците, които идваха в архива за справка, работеха покрай нея, докато тя надписваше наново папки и изравяше отдавна загубени чертежи. Най-големият шкаф беше толкова дълбок, че се наложи да легне по корем на съседния, голите ѝ бедра настръхнаха от студения метал, и да протегне ръце напред, за да стигне дъното. Пусна извадените чертежи на пода и посегна за още. Когато отново вдигна глава, видя, че Дон Армур е коленичил до шкафа.

Мускулестите му като на гребец рамене опъваха сакото. Денис не го беше усетила да влиза. В момента разглеждаше нагънат на хармоника лист, схема на сигнална кула на 101.35 миля по линията до Маккук, нарисувана на ръка от Ед Албърдинг през 1956 година.

– Ед е бил хлапе, когато го е чертал. Красива работа.

Денис слезе от шкафа, поглади полата и отупа прахоляка от ръцете си.

– Не бива да го тормозя толкова – продължи Дон. – Той е много по-талантлив от мен.

Той като че ли не мислеше за Денис толкова, колкото тя за него. Разгъна друг чертеж, а тя стоеше и гледаше момчешки разрошената му стоманеносива коса. Пристъпи крачка напред и се наклони над него, закривайки светлината с гърдите си.

– Затуляш ми – рече той.

– Искаш ли да вечеряш с мен?

Дон въздъхна тежко. Раменете му увиснаха.

– Трябва да отида до Индиана за почивните дни.

– Добре.

– Но ще си помисля.

– Хубаво. Помисли си.

Гласът ѝ беше овладян, но коленете ѝ трепереха, когато тръгна към тоалетната. Заключи се в една кабинка и дълго остана там, навън тихо звънна камбанката на асансьора и следобедната количка със закуски излезе и отмина. Всъщност не знаеше какво я притеснява толкова. Погледът ѝ се спираше някъде – на хромираното резе на вратата, на стената или на парче хартия на пода – и изведнъж тя се улавяше, че се е взирала в продължение на минути и не си е мислела за нищо. Нищо. Нищо.

Пет минути преди края на работния ден, когато вече почистваше архивната зала, широкото лице на Дон Армур изгря над рамото ѝ, клепачите му натежаваха сънено зад очилата.

– Денис, хайде да те водя на вечеря.

Тя бързо кимна.

– Добре.

Хенри Дюзинбер и неговите ученици театрали обичаха да ходят в едно старомодно заведение в запуснатия, беден и черен район на север от центъра. Денис нямаше апетит и си взе само студен чай и пържени картофи, но Дон Армур си поръча плато хамбургер и млечен шейк. Седнал, приличаше на жаба. Когато се накланяше към чинията, главата му потъваше в раменете. Дъвчеше бавно, насмешливо. Със същата насмешливост мяташе дежурни усмивки из залата. Побутна очилата си нагоре на носа, ноктите му бяха изгризани до живеца.

– Не бях идвал тук – рече той.

– Тези няколко преки не са опасни.

– Да, за теб. Мястото усеща дали се страхуваш. Ако не те е страх, те оставя на мира. Само че аз долавям опасността. Ако бях отишъл на някоя такава улица, когато бях на твоите години, щеше да се случи нещо неприятно.

– Защо?

– Просто е така. Изведнъж пред мен ще се появят трима непознати, които ме мразят и в червата. Както и аз тях. Ако си успял и щастлив човек, дори не можеш да видиш този свят. Хората като теб минават направо през него. Той чака такива като мен, дето да ми съдере кожата от бой. Ще ме подуши от миля разстояние.

Дон Армур имаше голям американски седан, подобен на този на майката на Денис, само че по-стар. Търпеливо го изкара на главния път и бавно пое на запад, като с наслада се отпусна зад волана с изражението „Какво да направя, колата ми не върви“, докато от двете му страни профучаваха автомобили.

Денис го насочи към къщата на Хенри Дюзинбер. Слънцето все още грееше ниско на запад над облицованата с шперплат спирка, когато тя изкачи стъпалата на верандата. Дон Армур гледаше дърветата наоколо, сякаш тук, в този квартал, дори и те бяха някак по-хубави, по-скъпи. Денис протегна ръка към мрежата и в този момент осъзна, че вратата зад нея е отворена.

– Ламбърт? Ти ли си? – Хенри Дюзинбер излезе от сумрака на коридора. Кожата му беше още по-бяла, очите му още по-изскочили, зъбите му изглеждаха по-големи. – Лекарят на майка ми ме прати у дома. Искаше да си измие ръцете от мен. Явно му е писнало от смъртта.

Дон Армур се оттегляше към колата с наведена глава.

– Кой е този здравеняк?

– Един приятел от работата – отвърна Денис.

– Не можеш да го доведеш тук. Съжалявам. Не пускам здравеняци вкъщи. Ще трябва да намериш друго място.

– Имаш ли си храна? Добре ли си?

– Да, бягай. Откакто се върнах, се чувствам по-добре. Състоянието ми явно смущаваше онзи доктор, а това пък смущаваше мен. Май съм останал съвсем без бели кръвни телца, дете. Онзи направо трепереше от страх. Беше убеден, че ще пукна в кабинета му. Чак ми стана жал за него, Ламбърт! – Черна дупка веселие зейна в лицето му. – Опитах се да му обясня, че нуждите на белите ми кръвни телца са напълно маловажни. Но той беше решил да ме третира като медицински куриоз. Обядвах с майка и взех такси до летището.

– Сигурен си, че си добре?

– Да, върви, имаш благословията ми. Забавлявай се. Но не в дома ми. Хайде, изчезвай.

Не биваше да я виждат с Дон Армур, а наблюдателните Рутови и любопитните Дриблетови щяха да сноват навън, докато се стъмни, затова тя го накара да спре пред началното училище и го заведе на моравата отзад. Седнаха сред електронния оркестър на щурците и сладострастната омая на някакви ароматни храсти в отслабващата жега на хубавия юлски ден. Дон Армур обгърна корема ѝ, брадичката му лежеше на рамото ѝ. Слушаха глухия пукот на фойерверки в далечината.

У дома, след като падна мрак, в студа от климатиците, тя се опита да го придърпа веднага нагоре по стълбите, но той се отби в кухнята, а след това се помота и в трапезарията. Денис изведнъж си даде сметка колко лъжливо впечатление оставяше домът ѝ. Родителите ѝ не бяха заможни, но майка ѝ така копнееше за определен тип изтънченост и толкова се беше мъчила да я постигне, че за Дон Армур къщата наистина изглеждаше като жилище на богаташи. Като че ли го беше страх да стъпи на килима. Той спря и огледа – за първи път някой им обръщаше внимание – чашите „Уотърфорд“ и кристалните захарници, които Инид подреждаше на видно място в бюфета. Погледът му се спираше на всеки предмет – музикалните кутии, снимките от Париж, комплекта мека мебел с хубава тапицерия, – както се беше спирал върху тялото на Денис днес. Нима наистина беше едва днес, днес на обед?

Тя пъхна голямата си длан в неговата, още по-голяма, сплете пръсти и го поведе към стълбището.

В стаята ѝ той коленичи и опрял палци в тазовите кости, притисна устни към бедрата ѝ и след това към онова долу между краката ѝ; Денис имаше чувството, че се връща към детския свят на Братя Грим и К. С. Луис, в който всяко докосване може да те преобрази. Ръцете му превръщаха таза ѝ в таз на жена, устните му превръщаха бедрата ѝ в бедра на жена, онова там долу във вагина. Ето това бяха преимуществата да бъдеш пожелана от по-възрастен – не беше някаква безполова кукла за игра, потегляше с опитен гид на обиколка на своето тяло, получаваше просветление как може да бъде използвано то от човек, който можеше да го оцени.

Момчетата на нейната възраст искаха нещо, но като че ли не знаеха какво точно. Желанията им бяха неточни, приблизителни. Нейната задача – ролята, която беше играла на не една гадна среща, – беше да им помогне да разберат по-подробно какво желаят, да им помогне да разкопчаят ризата ѝ и да им подскаже, да облече в плът (в буквалния смисъл на думата) мъглявите им представи.

Дон Армур я искаше конкретно, сантиметър по сантиметър. За него тя беше напълно понятна. До този момент Денис не беше съзирала особен смисъл в тялото си, но ако го възприемеше като нещо, което тя самата би могла да пожелае – да си се представи на мястото на коленичилия Дон Армур и да поиска различни части от себе си, – можеше да си прости, че притежава тяло. Притежаваше всичко онова, което мъжът очакваше да намери. Той го откриваше лесно и му отдаваше дължимото.

Когато Денис разкопча сутиена си, Дон сведе глава и затвори очи.

– Какво?

– Толкова си красива, че на човек може да му секне дъхът.

Да, това ѝ хареса.

Усещането, когато го пое в ръцете си, беше предзнаменование за усещането, което изпита няколко години по-късно, когато като начинаещ готвач за първи път пипна трюфели, гъши дроб, хайвер.

За осемнайсетия ѝ рожден ден приятелите ѝ от театралната трупа ѝ бяха подарили куха библия с шишенце „Сийграм“ и три презерватива в пъстроцветни опаковки, които сега влязоха в употреба.

Надвесеното над нея лице на Дон Армур беше като лъвска глава, тиквен фенер. Когато се изпразни, той изрева. Затихващите му въздишки следваха една след друга, почти се наслагваха. Ох, ох, ох, ох. Денис за първи път чуваше подобни звуци.

Кръвта беше правопропорционална на болката, която не беше малко, и обратнопропорционална на насладата, която беше основно във въображението ѝ.

В тъмното, след като измъкна един мръсен пешкир от коша за пране в шкафа в коридора, Денис стисна юмрук победоносно – беше се простила с девствеността, преди да отиде в колежа.

Далече не толкова я радваше присъствието на огромния и леко окървавен мъж в леглото ѝ. То беше единично и тясно, през целия си живот тя не беше спала в друго, а сега беше страшно уморена. Може би заради това се изложи така, застана в средата на стаята с хавлия на кръста и изведнъж захлипа. По-точно: заплака.

Дон Армур стана и я прегърна, не ѝ се скара, че се държи като дете, и това я преизпълни с благодарност към него. Сложи я да легне, намери ѝ горнище на пижама, помогна ѝ да се облече. Коленичи до леглото, придърпа завивката над рамото ѝ я погали по главата, както сигурно галеше дъщерите си. Не спря, докато тя не започна да се унася. След това обаче изведнъж ласките се прехвърлиха към места, които едва ли си позволяваше да докосва при дъщерите си. Денис се опита да задържи унеса си, но той ставаше по-настойчив, по-груб. Ту я гъделичкаше, ту я боцкаше, но когато тя се осмели да изхленчи, за първи път се сблъска с усещането за мъжки пръсти около врата си, които накланяха главата ѝ надолу.

За щастие, след като свърши, той не остана да пренощува. Излезе от стаята, а Денис лежеше замряла и напрягаше слух, чакаше да види дали ще се върне. Накрая – в просъница – чу щракването на входната врата и воя на стартера на голямата му кола.

Спа до обяд и се къпеше в банята на долния етаж, мъчейки се да осъзнае какво е сторила, когато отново чу входната врата. Гласове.

Набързо оплакна косата си, уви се в хавлия и изскочи от банята. Баща ѝ лежеше във всекидневната. Майка ѝ бършеше хладилната чанта на мивката.

– Денис, не си хапнала от вечерята, която ти оставих! – извика Инид. – Изобщо не си я докоснала!

– Мислех, че си идвате утре.

– Фон дю Лак не беше това, което очаквахме – отвърна Инид. – Не знам какво толкова са го харесали Дейл и Хъни. Голямо разочарование.

В подножието на стълбите лежаха два куфара. Денис изтича покрай тях и връхлетя в стаята си, от прага се виждаха опаковки от презервативи и кървави чаршафи. Затвори вратата.

Лятото ѝ беше опропастено. Беше ужасно самотна както на работата, така и у дома. Скри окървавените чаршафи и пешкира в гардероба си, макар да нямаше търпение да се отърве от тях. Инид обаче беше наблюдателна по природа и разполагаше с хиляди свободни синапси, които да следят всевъзможни дреболии, като например кога е менструацията на дъщеря ѝ. Денис се надяваше да излезе виновно с похабения пешкир и чаршафите в подходящия момент след две седмици, но майка ѝ имаше свободен мозъчен капацитет да брои бельото.

– Един от хубавите пешкири с монограм ми се губи.

– О, да му се не види, забравих го на басейна.

– Денис, защо си взела хубав пешкир с монограм, след като имаме толкова други хавлии... Точно този да загубиш! Обади ли се на басейна?

– Ходих да го търся.

– Тези пешкири са скъпи!

По принцип Денис не допускаше подобни грешки и несправедливото натякване нямаше да я подразни толкова, ако обслужваше някоя по-възвишена цел – ако Денис можеше да отиде при Дон Армур да му разкаже със смях думите на майка си и да потърси утехата му. Но тя не го обичаше и той не я обичаше.

В службата приятелското отношение на другите чертожници ѝ се струваше подозрително; то като че ли задължително водеше към леглото. Дон Армур беше толкова смутен – или дискретен, – че не я поглеждаше в очите. Прекарваше дните си в нещастна апатия заради братята Врот и враждебност към всички наоколо. В работата за Денис не беше останало нищо друго освен работа и сега скучните задачи ѝ тежаха, сега ги мразеше. В края на деня очите и вратът я боляха от преглъщането на сълзи и темпото, което може да поддържа с лекота само един щастлив човек.

Виж какво става, казваше си тя, когато действаш импулсивно. Беше смаяна, че е отделила само два часа за размисъл, преди да вземе решение. Беше харесала очите и устните на Дон Армур, беше решила, че му дължи това, което той иска – и май това беше всичко. Беше ѝ се изпречила съблазнителна възможност („Може да изгубя девствеността си довечера!“) и тя я беше сграбчила веднага.

Беше твърде горда, за да си признае – още по-малко да признае на Дон Армур, – че той не е това, което тя иска. Беше твърде неопитна и не знаеше, че може просто да му каже: „Извинявай, беше грешка“. Смяташе, че е длъжна да му даде още, да задоволи желанията му. Предполагаше, че след като си си направил труда да започнеш една връзка, то тя трябва да трае дълго.

Страдаше заради тази си неохота. Първата седмица особено, докато събираше сили да предложи на Дон Армур да се видят отново в петък вечерта, чак я заболя гърлото. Но тя беше стоик. Срещаха се три последователни петъка, като Денис казваше на родителите си, че излиза с Кени Крейкмайер. Дон Армур я водеше на вечеря в един семеен ресторант на търговската улица и след това в западналата си къщичка в далечен квартал, през който като че ли беше минало торнадо, едно от петдесетте малки градчета, които Сейнт Джуд поглъщаше в безкрайното си разширяване. Дон Армур се срамуваше от дома си и го мразеше. В квартала на Денис къщите не бяха с толкова ниски тавани, толкова зле направени, с толкова леки врати, че да не се затръшват, нито пък с пластмасова дограма. За да успокои любовника си и да възпре излиянията му по темата, която ѝ беше най-малко приятна (твоят живот в сравнение с моя), както и за да запълни няколкото часа, които иначе щяха да минат сковано, тя го придърпваше към разтягащия се диван в пълното с боклуци мазе и насочваше перфекционизма си към овладяването на нови умения.

Дон Армур не спомена нито веднъж как е обяснил на жена си отменянето на плановете за почивните дни в Индиана. Денис не можеше да се насили да зададе и един въпрос за нея.

Изтърпя с наведена глава мърморенето на майка си за друга грешка, която никога не допускаше: че не е накиснала окървавения чаршаф веднага в студена вода.

Първия петък от август, минути след началото на двуседмичната отпуска на Дон Армур, двамата с Денис се върнаха обратно в централата и се заключиха в залата с архива. Тя го целуна, вдигна дланите му върху гърдите си и се помъчи да раздвижи пръстите му, но ръцете му се стремяха към раменете ѝ, искаха да я натиснат да коленичи.

Членът му стигна чак до носоглътката ѝ.

– Да не се разболяваш? – попита баща ѝ малко по-късно, докато пътуваха към къщи.

Инид ѝ съобщи, че Хенри Дюзинбер („твоят приятел“) е починал в „Сейнт Люк“ в четвъртък през нощта.

Денис щеше да се чувства още по-виновна, ако не беше минала през дома му в неделя. Беше го намерила в плен на силно раздразнение по адрес на бебето на съседите.

– Аз едва кретам без бели кръвни телца – нареждаше той, – а на тях дори не им минава през ума да си затворят проклетите прозорци! Боже господи, какви дробове има онзи дребосък! Сигурно родителите му се пъчат с тях. Също като онези мотоциклетисти, дето свалят гърнетата на ауспусите си. Първобитна демонстрация на мъжественост.

Черепът и костите му напираха да изскочат от кожата. Чудеше се колко ще му струва да изпрати колет от килограм и половина по пощата. Разказа на Денис дълга и объркана история за „окторонката“, за която за кратко бил сгоден. („Изненадах се, че тя е само седем осми бяла, но представи си колко се изненада тя, когато откри, че аз съм само една осма хетеросексуален.“) Говори за продължилата през целия му живот борба за електрически крушки по петдесет вата. („Шейсет са много силни, а четирийсет са твърде слаби.“) От години живееше със смъртта и я държеше на мястото ѝ, като я превръщаше в нещо банално. Все още успяваше да се разсмее, макар и зловещо, но в крайна сметка опората на баналното се оказваше обречена като всяка друга. Когато Денис се сбогува с него и го целуна, той като че ли не я позна. Усмихна се със сведени очи, като голямо дете, на което хората трябва да се възхищават за красотата му и да го съжаляват за трагичното му положение.

Никога повече не видя и Дон Армур.

В понеделник, шести август, след цяло лято преговори, Хилард и Чонси Врот постигнаха споразумение с основните профсъюзи на железничарите. Синдикатите бяха направили значителни отстъпки в замяна на обещанието за нетолкова патерналистично и по-иновативно управление, като подслаждаха предложените от братята Врот 26 долара за акция за „Мидланд Пасифик“ с възможност за непосредствено намаляване на разходите на стойност 200 милиона долара. Управителният съвет на „Мидланд Пасифик“ забави официалното гласуване с две седмици, но резултатът беше предопределен. Пред надвисналия хаос от кабинета на главния директор пристигна писмо, приемащо оставките на всички временни работници от петък, 17 август.

Тъй като в чертожната нямаше жени (освен Денис), колегите ѝ придумаха секретарката на инженерите да приготви прощална торта. Тя пристигна на последния ѝ работен следобед.

– Смятам, че постигнахме голяма победа – заяви Ламар, дъвчейки, – че най-накрая те накарахме да си вземеш почивка за кафе.

Ларидо Боб бършеше очи с носна кърпа с размерите на калъфка за възглавница.

Вечерта в колата Алфред я поздрави:

– Сам Бойерлайн ми каза, че не е виждал по-добър служител от теб.

Денис не отговори.

– Направила си им голямо впечатление. Отворила си им очите как може да работи едно момиче. Не ти го казах, но в началото те не бяха сигурни, че искат да вземат момиче за лятото. Сигурно са очаквали много бъбрене и нищо по същество.

Възхищението на баща ѝ ѝ беше приятно. Но доброто му отношение, както и доброто отношение на чертожниците (с изключение на Дон Армур), не можеше да я развълнува. То като че ли падаше върху тялото ѝ, отнасяше се някак към него, и то се бунтуваше.

„Денис, защо го направи?“

– Така или иначе – приключи баща ѝ, – вече вкуси от живота в реалния свят.

Докато не пристигна във Филаделфия, очакваше с нетърпение да замине за университет близо до Гари и Каролин. Голямата им къща на „Семинол Стрийт“ ѝ напомняше за дома, но без тамошните неприятности, а Каролин, която беше толкова красива, че Денис си глътваше езика, когато се изправеше пред нея, винаги я успокояваше, че има всички основания да се чувства подлудена от майка си. Но към края на първия семестър в колежа тя откри, че на всеки три съобщения на Гари на телефонния секретар, отговаря с едно. (Веднъж, само веднъж имаше съобщение и от Дон Армур, което тя също така подмина.) Отклоняваше предложенията на брат си да я вземе от общежитието и да я закара там след вечеря. Оправдаваше се, че има много за учене, но вместо да седне да учи, гледаше телевизия с Джулия Вре. Това беше истински хеттрик на гузната съвест: чувстваше се зле, че лъже Гари, още по-зле, че занемарява задълженията си, а най-тежко ѝ беше, че пречи на Джулия. Денис винаги можеше да остане да чете цяла нощ, но след десет вечерта Джулия не ставаше за нищо. Тя се носеше като кораб без платна и без рул. Не можеше да обясни защо програмата ѝ за есенния семестър се състои от първо ниво италиански, първо ниво руски, източни религии и теория на музиката; обвиняваше Джулия, че е ползвала чужда помощ при подбора на балансираната академична диета от английски, история, философия и биология.

Денис пък ревнуваше „мъжете“ в живота на Джулия. В началото и двете бяха подложени на обсада. По-голямата част от първокурсниците и второкурсниците, които стоварваха с трясък таблите си на масата им в столовата, бяха от Ню Джърси. Лицата им бяха като на мъже на средна възраст, гласовете им бяха като йерихонски тръби и с тях те сравняваха програмата по математика или си припомняха за последното ходене до Рехоба Бийч и как са се отрязали там. Имаха само три въпроса към Джулия и Денис: 1) „Как се казваш?“; 2) „В кое общежитие си?“; и 3) „Ще дойдеш ли на купона в петък?“. Денис беше смаяна от грубостта на това сбито препитване, но още по-силно се изненадваше от това, че Джулия хлътваше по тези, родени в Тийнек, младежи с огромни електронни часовници и сключени вежди. Джулия беше постоянно нащрек като катеричка, убедена, че всеки човек носи парче сух хляб в джоба си. На тръгване от някой купон тя свиваше рамене и заявяваше: „Той има наркотици, така че отивам с него“. Денис започна сама да учи в петък вечерта. Сдоби се със славата на ледена кралица, заговори се дори, че е лесбийка. Липсваше ѝ способността на Джулия да се разтопи, когато в три сутринта целият футболен отбор заподвикваше името ѝ под прозорците. „Толкова ме е срам!“ – стенеше Джулия в щастлива агония, докато надничаше през пуснатата щора. „Мъжете“ отвън дори и не подозираха колко радост ѝ носеха и затова, според строгата гимназистка преценка на Денис, не заслужаваха да я вкарат в леглото си.

Следващото лято Денис прекара в Хемптънс с четири от разюзданите си съквартирантки, като лъжеше родителите си за абсолютно всяко нещо. Спеше на пода и изкарваше добри пари с миене на чинии и обща работа в кухнята в „Ин“ в Куог, където работеше рамо до рамо с красиво девойче от Скарсдейл, Сузи Стърлинг, и се влюби в готварския живот. Привличаха я стоенето до късно, напрежението, красотата на продуктите, както и пълното спокойствие, което цареше под суматохата. Добрият екип беше като избрано от самия теб семейство, в което всички са равнопоставени в малкия горещ свят на кухнята, всеки готвач си имаше странности, скрити в миналото или в характера му, и макар да се потяха един до друг, отделните членове на семейството се радваха на свобода и лично пространство: ето това най-много ѝ харесваше.

Бащата на Сузи Стърлинг, Ед, на няколко пъти беше возил Сузи и Денис до Манхатън. Една августовска вечер Денис се прибираше с колело към къщи и едва не се блъсна в него. Той стоеше до беемвето си, пушеше „Дънхил“ и се надяваше тя да мине сама. Ед Стърлинг беше адвокат в областта на шоубизнеса. Обяви, че не може да живее без нея, и Денис скри колелото (което беше взела назаем) в храстите край пътя. Когато се върна за него на другия ден, от колелото нямаше и следа и тя се закле на собственика му, че го е вързала с веригата на обичайното място. Това трябваше да ѝ послужи като предупреждение в какви води нагазва, но Денис беше въодушевена от своето въздействие върху Стърлинг, от драматичната хидравлична физиология на желанието му и когато се върна в университета през септември, реши, че либералният хуманитарен факултет не може да стъпи и на малкия пръст на живота в кухнята. Не виждаше смисъл да полага старания да пише доклади, които накрая виждаше единствено преподавателят; искаше публика. Освен това негодуваше, че колежът я кара да се чувства гузна за привилегиите си, докато в същото време предоставя на щастливците от малцинствата предостатъчно индулгенции. Беше ѝ писнало да бъде виновна. Почти всяка неделя се качваше на бавната пролетарска градска железница до Ню Йорк. Примиряваше се с параноичната еднопосочна телефонна комуникация с Ед Стърлинг и отменените в последната минута срещи, с хроничната му разсеяност и тревожното стягане на челюстите дали се е представил добре в леглото, както и със своя срам, че се оставя да я водят по евтини емигрантски ресторанти в Удсайд, Елмхърст и Джаксън Хейтс, за да не ги види някой познат на Стърлинг (защото, както често ѝ повтаряше той, приглаждайки с две ръце гъстата си като козина на видра коса, всички в Манхатън го познавали). Докато любовникът ѝ се тресеше от страх и терзания дали да не сложи край на връзката им, Денис спокойно се гощаваше с уругвайски котлети, китайско-колумбийски тамали, речни раци в червено тайванско къри, опушена с елша руска змиорка. За нея красотата и съвършенството на хубавата храна можеха да изкупят почти всяко унижение. Но така и не преодоля чувството си за вина за велосипеда. Продължаваше да я гризе съвестта, задето беше излъгала, че го е вързала на обичайното място.

При третото си забъркване с два пъти по-възрастен мъж, тя се омъжи. Беше решила да не бъде мекушав либерал. Напусна университета и една година работи да спести пари, обикаля шест месеца Флоренция и Италия и когато се върна във Филаделфия, се хвана в едно нашумяло заведение за риба и паста на „Катрин Стрийт“. Веднага щом усвои малко умения, предложи услугите си в „Кафе Луш“, което тогава минаваше за най-модерния ресторант в града. Емил Берже я нае на мига заради уменията ѝ с ножа и заради скулите ѝ. След по-малко от седмица той я прие за своя довереница и ѝ се оплакваше от некадърността на всички останали в кухнята.

Надменният, насмешлив, всеотдаен Емил беше нейното спасение. С него се чувстваше зряла. Той твърдеше, че е приключил с брака след първия си досег с него, но покорно заведе Денис в Атлантик Сити и (по думите на „Барбера д’Алба“, което беше замаяло главата ѝ, когато тя му предложи) я направи почтена жена. В „Кафе Луш“ двамата работеха като партньори, натрупаният опит се стичаше от неговата глава в нейната. Подиграваха се на претенциозния си стар съперник „Льо Бек-Фин“. Импулсивно си купиха триетажна къща на „Федерал Стрийт“ в смесен квартал на бели, чернокожи и виетнамци, близо до италианския пазар. Говореха за вкуса така, както марксистите говорят за революция.

Когато Емил най-накрая я научи на всичко, което умееше, тя се опита да му покаже едно-две неща – нека да поосвежим менюто, какво ще кажеш за... нека да пробваме това със зеленчуков бульон и с щипка кимион, защо да не опитаме... – и се блъсна в същата стена от насмешливост и непоклатима увереност, които толкова харесваше, когато беше от другата страна. Денис беше по-умела, по-амбициозна и по-жадна за признание от белокосия си съпруг. Имаше чувството, че в безспирния кръговрат от работа в леглото и после пак на работа изведнъж е остаряла толкова рязко, че е надминала Емил и се е изравнила с възрастта на родителите си. Ограниченият ѝ свят – бяха заедно и у дома, и в кухнята – ѝ изглеждаше същият като родителската ѝ вселена за двама. Усещаше старчески болежки в младите си бедра, колене и нозе. Ръцете ѝ бяха старчески покрити с белези, вагината ѝ беше пресъхнала като на старица, имаше старешки предразсъдъци и политически възгледи, изпитваше старческо неодобрение към по-младите, към техните консуматорски електронни джаджи и неразбираемия им език. Каза си, че е твърде млада, за да бъде толкова стара, и тогава прокудената ѝ вина изскочи с писък от бърлогата си на крилете на отмъщението, защото Емил беше все така всеотдаен, верен на непроменящата се своя същност, и не той, а тя беше настояла да се оженят.

Разбраха се приятелски да напусне кухнята му и да се присъедини към конкурента „Арден“, където търсеха заместник главен готвач. Според нея „Арден“ беше по-добър от „Кафе Луш“ във всичко, освен в изкуството да постигаш съвършенство без видимо усилие. (Нехайната виртуозност беше безспорно най-големият талант на Емил.)

В „Арден“ я връхлетя желание да удуши младата жена, която отговаряше за студената кухня. Въпросната Беки Хемърлинг, възпитаничка на кулинарен институт, беше с падаща на вълни руса коса, дребно плоско тяло и светла кожа, която ставаше алена в горещата кухня. Всичко в нея дразнеше Денис – енциклопедичните ѝ познания (тя беше като ходещ справочник на ЦРУ, а Денис беше самообразовал се сноб), прекалената ѝ фамилиарност с по-старшите готвачи (особено с Денис), преклонението ѝ пред Джоди Фостър, глупавите лозунги с риби и колела по тениските ѝ³⁹, прекомерното използване на „шибан“ за усилване на изразителността, демонстративната ѝ лесбийска „солидарност“ с „латиноамериканците“ и „азиатците“ в кухнята, обобщенията ѝ за „десните“, „Канзас“ и „Пеория“, лекотата, с която боравеше с изрази като „цветнокожите мъже и жени“, изобщо цялата ѝ увереност в собствената си правота, идваща от одобрението на преподаватели, на които им се искаше да бъдат маргинализирани, виктимизирани и лишени от чувство за вина като нея. „Какво прави тази в моята кухня?“ – питаше се Денис. Готвачите нямаха работа в политиката. Готвачите бяха митохондриите на човечеството, те имаха своя различна ДНК, плуваха в клетката и я захранваха с енергия, но не бяха част от нея. Денис подозираше, че Беки Хемърлинг е избрала живота на готвач с политическа цел – да докаже, че е корава мадама, че може да бъде на равна нога с мъжете. Денис презираше тази мотивация, още повече че съзираше частица от нея и в себе си. Беки Хемърлинг я гледаше с насмешка, все едно я познаваше по-добре, отколкото тя самата се познаваше, и този намек я вбесяваше, защото нямаше как да го опровергае. Лежейки будна нощем до Емил, Денис си представяше как стиска гърлото на Хемърлинг, докато сините ѝ очи изскочат. Представяше си как притиска с палци гръкляна ѝ и го пречупва.

³⁹ Алюзия за феминисткия лозунг „Жените се нуждаят от мъже, колкото рибите – от колела“. – Б. пр.

Една нощ заспа и сънува, че души Беки, която обаче този път не се съпротивляваше. Всъщност сините очи на Беки я подканваха към още по-големи волности. Омекналите ѝ пръсти пропълзяха към челюстите на жертвата, покрай ушите към нежната кожа на слепоочията. Беки разтвори устни и примижа блажено, удушвачката преметна крака върху нейните и я прегърна...

Как ѝ се искаше да не се беше будила от този сън!

„След като може да се чувстваш така насън – рече си тя, – сигурно е възможно да го изпиташ и наистина.“

Докато бракът ѝ се сгромолясваше – докато тя се превръщаше за Емил в поредния гонещ модата ухажор на тълпата от „Арден“, а пък той поемаше за нея ролята на родителя, когото тя предава с всяка изречена или попита дума, – Денис потърси утеха в мисълта, че проблемът с Емил е полът му. Тази мисъл притъпяваше остротата на чувството ѝ за вина. Тя я крепеше по време на ужасното признание и прогонване на Емил, пак тя ѝ вдъхваше сила на страшно неловката първа среща с Беки Хемърлинг. Денис прегърна от все сърце убеждението, че е лесбийка, държеше го здраво и така си спести угризенията, че оставя Емил да се изнесе от къщата; можеше да му изплати неговия дял и да я запази за себе си, можеше да му позволи това морално преимущество.

За съжаление, веднага след като той си тръгна, я налегнаха съмнения. След прекрасния и поучителен меден месец с Беки, двете започнаха да се карат. Караха се за всичко. Разприте им, както и сексът, който толкова бързо беше отминал, бяха едва ли не ритуал. Караха се по въпроса защо се карат толкова много и кой е виновен. Дърлеха се в леглото до късно през нощта, черпеха от неподозирани запаси на това си либидо и на сутринта бяха махмурлии от спорене. Караха се до полуда. Караха се, караха се и пак се караха. Караха се на стълбите, караха се на публични места, караха се в колата. И въпреки че често стигаха до изнемогата на екстаза – крещяха със зачервени лица, тряскаха врати, ритаха стени, мятаха се по корем в леглото и избухваха в плач, – желанието за битка не изчезваше задълго. То ги свързваше, преодоляваше взаимното им нехаресване. Също както гласът на любимия, косата му или извивката на бедрото безотказно те принуждава да зарежеш всичко и да скочиш в леглото, така и Беки разполагаше с набор от провокации, от които пулсът на Денис удряше в тавана. Най-силно въздействаше убеждението ѝ, че в сърцето си Денис е либерална колективистична чиста лесбийка и просто не го съзнава.

– Не мога да повярвам, колко си отчуждена от самата себе си – заявяваше Беки. – Очевидно е, че си обратна. Очевидно е, че винаги си била такава.

– Никаква не съм – отговаряше Денис. – Аз съм си аз.

От всичко на света най-силно искаше да е отделна личност, независим индивид. Не искаше да принадлежи към никоя група, още по-малко на жени с лоши прически и странни правила за обличане. Не искаше етикет, не искаше някой да ѝ казва как да се държи, така че накрая пак се върна там, откъдето беше тръгнала: идеше ѝ да удуши Беки Хемърлинг.

Имаше късмет (поне що се отнася до управлението на чувството за вина), че процедурата за развод вече беше задействана, когато се разрази последната безплодна караница с Беки. Емил се беше преместил във Вашингтон да ръководи кухнята на хотел „Белинджър“ срещу огромна заплата. Сълзливите два почивни дни, когато той се върна във Филаделфия с камион и двамата си разделиха земното си имущество, бяха отдавна отминали, когато Денис реши, напук на Беки, че все пак не е лесбийка.

Напусна „Арден“ и стана главен готвач на „Маре Скуро“, нов ресторант за адриатически морски деликатеси. В продължение на година отказваше на всеки, който я поканеше на среща, не само защото въпросните кавалери (сервитьори, доставчици, съседи) не я интересуваха, но защото се ужасяваше от мисълта, че може да я видят с мъж. Беше я страх от деня, в който Емил щеше да научи или щеше да се наложи тя да му каже, за да не разбере той случайно, че е тръгнала с друг. По-добре беше да се зароби с работа и да не излиза с никого. Животът, мислеше си тя, беше като лъскаво кадифе. Ако го погледнеш от един ъгъл, виждаш само чудати отражения. Но наклониш ли леко глава, всичко пак изглежда относително нормално. Смяташе, че ако само си работи, няма да нарани никого.

Една ведра майска сутрин Браян Калахан дойде да я вземе от дома ѝ на „Федерал Стрийт“ със старото си волво комби с цвета на сладолед шамфъстък. Без съмнение резедавозеленото беше най-подходящият цвят за едно старо волво, а Браян беше от хората, които не биха си купили класически автомобил в друг цвят, освен най-добрия. Сега вече беше богат и спокойно можеше да закара колата си да я пребоядисат, но подобно на Денис, той смяташе това за нечестно.

Когато тя се качи в колата, Браян я попита дали може да ѝ завърже очите. Денис погледна черната лента в ръцете му. След това се вгледа многозначително в халката му.

– Довери ми се – подкани я той. – Изненадата си заслужава.

Още преди да продаде „Айгенмелъди“ за 19,5 милиона долара, Браян се радваше на безоблачния живот на голдън ретривър. Лицето му беше месесто и далече не красиво, но имаше будещи симпатии сини очи, руса коса и момчешки лунички. Външният му вид отговаряше на същността му – бивш играч на лакрос от Хавърфорд и като цяло почтен мъж, на когото нищо лошо не се е случвало и когото никой не би искал да разочарова.

Денис му позволи да докосне лицето ѝ. Позволи му големите му длани да бръкнат в косата ѝ да завържат възела, позволи му да я ослепи.

Двигателят на комбито възпяваше усилния труд, необходим за задвижването на тежащата повече от тон буца метал. Браян пусна някаква женска група на касетофона. Музиката ѝ хареса, но това не беше изненада. Той като че ли си беше поставил за цел да не прави нищо, което да не ѝ харесва. От три седмици ѝ се обаждаше всеки ден и оставяше съобщения с тихия си глас. („Здравей. Аз съм.“) Виждаше увлечението му да я връхлита като влак и това ѝ беше приятно. Вълнението му се придаваше и на нея. Не бъркаше тази възбуда с влюбване (ако не друго, Хемърлинг поне я беше направила неуверена в собствените си чувства), но нямаше как да не се включи в играта му; затова и тази сутрин се беше постарала да се облече както трябва – беше не просто красива, а зашеметяваща.

Браян я попита какво ще каже за песента.

– Ами... – Тя сви рамене, поставяйки на изпитание желанието му да ѝ угоди. – Става.

– Странно – отвърна той. – Бях сигурен, че ще ти хареса.

– Всъщност наистина ми харесва.

Помисли си: „Какво ми става?“.

Движеха се по неравен път с павета. Прекосиха железопътен прелез и неподравнен участък чакъл. Браян паркира.

– Купих опцията за това място за долар – каза той. – Ако не ти хареса, ще съм с долар назад.

Тя вдигна ръка към превръзката на очите си.

– Свалям я.

– Недей. Почти стигнахме.

Хвана я под ръка – имаше си оправдание – и я поведе през напечения чакъл към сянка. Тя усещаше миризма на река, долавяше покоя ѝ наблизо, поглъщащата звуците течна шир. Чу подрънкване на ключове и катинар, изскърцване на големи панти. Студен и застоял заводски въздух полъхна над голите ѝ рамене и между голите ѝ крака. Аромат на пещера, в която няма никакъв органичен живот.

Браян я поведе по четири метални стълби, свали катинара на друга врата и влязоха в по-топло помещение с величествена акустика на гара или катедрала. Въздухът имаше вкус на трупана с години изсъхнала плесен.

Когато превръзката на очите ѝ падна, Денис веднага позна къде се намираше. През седемдесетте Филаделфийската електрическа компания (ФЕК) беше затворила замърсяващите околната среда електроцентрали на въглища – внушителни постройки, същите като тази досами центъра на града в южна посока, покрай която Денис намаляваше, за да ѝ се възхити, когато минаваше с колата. Пространството беше обширно и светло. Таванът беше висок трийсет метра и обръч високи прозорци като в Шартърската катедрала надупчваха северната и южната стена. Бетонният под беше многократно закърпван и дълбоко набразден от материали, по-здрави от самия него; приличаше на разорана целина. В средата се издигаха скелетните останки на две пещи с турбини, които напомняха на големи колкото къщи скакалци с откъснати крачета и антенки. Ерозирали черни електрически цилиндри с изгубени способности. В дъното към реката имаше гигантски отвори, през които бяха влизали въглищата и излизала сгурията. Следи от липсващи стълбички и тръби светлееха по опушените стени.

Денис поклати глава.

– Няма как да направиш ресторант тук.

– Страхувах се, че точно това ще кажеш.

– Ще останеш без пари, преди да успея да ти ги взема.

– Може да привлека банково финансиране.

– Да не говорим за полихлорираните бифенили и азбеста, които вдишаме.

– Тук грешиш – отвърна Браян. – Това място нямаше да го има, ако отговаряше на изискванията за финансиране на екологичния фонд. А без парите от фонда Филаделфийската електрическа компания не може да си позволи да го срути. Съвсем чисто е.

– Жалко за ФЕК.

Тя се приближи към турбините, любуваше се на мястото, въпреки че не беше подходящо. Индустриалният залез на Филаделфия, прогнилото очарование на Работилницата на света, оцеляването на гигантски руини в дребнави времена: усещането ѝ беше познато, тъй като беше родена в семейство, което пазеше изядени от молците вълнени дрехи и ръждясали железа в стари кутии в мазето. Ходеше на училище в светлата модерност, а после се прибираше у дома в един по-стар, по-тъмен свят.

– Не може да се отоплява през зимата, нито пък да се охлажда през лятото – заяви тя. – Сметките ще бъдат кошмарни.

Браян, ретривърът, я наблюдаваше напрегнато.

– Архитектите ми предложиха да направим подиум покрай южната стена с прозорците. На височина двайсет и пет метра. И да го затворим със стъкло от другите три страни. Кухнята ще е долу. Ще измием турбините с пароструйка, ще закачим няколко прожектора и ще оставим основното пространство така, както си е.

– Ще глътне страшно много пари.

– Обърни внимание, че няма гълъби. Нито пък локви.

– Ще ти трябва една година за разрешителните, още една за ремонта и трета, докато получиш одобрение от здравните власти. Готов ли си да ми плащаш три години за нищо?

Браян отвърна, че целта му е ресторантът да отвори през февруари. Имал приятели архитекти, както и приятели строители, и не предвиждал никакви проблеми с инспектората – страшният общински отдел, който даваше разрешителните и провеждаше инспекциите.

– Директорът е приятел на баща ми. Играят голф всеки четвъртък.

Денис се разсмя. Амбицията и връзките на Браян я „погъделичкаха“, както казваше майка ѝ. Вдигна поглед към извитите горни краища на прозорците.

– И каква храна би вървяла тук според теб?

– Нещо тежко и упадъчно. Но това е твой проблем.

Когато се върнаха при колата, чиято резеда беше в унисон с треволяка край празния чакълест паркинг, Браян я попита дали е готова с плановете си за Европа.

– Отдели си поне два месеца – добави той. – Имам и личен интерес за това, не го казвам само заради храната.

– И какъв е той?

– Ако заминеш, може и аз да дойда за няколко седмици. Искам да видя какво харесваш, да чуя какво мислиш – отвърна той с обезоръжаващ егоизъм.

Кой не би искал да обикаля из Европа с красива жена, която разбира от вино и храна? Ако този късмет се беше паднал на някой друг, Браян щеше да му се радва така, както сега очакваше, че се радват заради него. Ето такъв беше той.

Тази част от Денис, която подозираше, че сексът с него може да е по-добър от секса с всички други мъже досега, тази част, която разпознаваше в Браян собствената си амбиция, се съгласи да прекара шест седмици в Европа и да се срещнат в Париж.

Другата, по-подозрителната част, попита:

– Кога ще се запозная със семейството ти?

– Какво ще кажеш за другата събота и неделя? Ела ни на гости в Кейп Мей.

Кейп Мей, Ню Джърси, се състоеше от ядро от натруфени викториански и минаващи за модерни позападнали вили, заобиколени от излети като от калъп нови грозни постройки. Естествено, родителите на Браян нямаше как да не притежават една от най-хубавите стари къщи. Зад нея имаше басейн за почивните дни в началото на лятото, когато водата в океана все още не се е стоплила. Денис пристигна късно в събота следобед и намери Браян и дъщерите му да се излежават край басейна, а една изпотена и посипана с ръжда жена, с кафеникава коса, атакуваше маса от ковано желязо с телена четка.

Денис очакваше съпругата на Браян да е жлъчна, стилна и като цяло страхотно парче. Робин Пасафаро носеше жълт клин, бояджийска шапка, тениска на „Филис“ в червено, което изобщо не ѝ отиваше, и ужасни очила. Тя избърса ръка в клина и я протегна към Денис. Поздравът ѝ прозвуча скърцащо и странно официално:

– Много се радвам да се запознаем.

След това веднага се върна към заниманието си.

„И аз не те харесвам“, помисли си Денис.

Шиниъд, кльощаво десетгодишно момиченце, седеше на дъската за скачане с книга в скута. Тя помаха предпазливо на Денис. Ерин, по-малко и по-пълно момиче със слушалки на главата, се беше привела над сгъваема маса и се мръщеше съсредоточено. Подсвирна тихо.

– Ерин разучава чуруликането на птиците – обясни Браян.

– Защо?

– Ами... Май никой не знае.

– Сврака – обяви Ерин. – Гра-гра-гра!

– Хайде, стига толкова за днес – извика баща ѝ.

Ерин свали слушалките, изтича до дъската за скачане и се опита да събори сестра си. Книгата на Шиниъд политна към ръба и момичето я сграбчи с тънката си ръчичка.

– Тате!

– Това е дъска за скачане, а не за четене на книги, мила.

Робин продължаваше да търка масата настървено. Усилията ѝ като че ли бяха изпълнени с негодувание и това нервираше Денис. Браян също въздъхна и погледна жена си.

– Не го ли свърши?

– Искаш да престана?

– Да, ако обичаш.

– Добре. – Робин хвърли четката и пое към къщата. – Денис, да ти донеса ли нещо за пиене?

– Чаша вода, благодаря.

– Ерин, слушай – поде Шиниъд. – Аз ще съм черна дупка, а ти – червено джудже.

– Искам аз да съм черна дупка!

– Не, аз ще съм черна дупка. Червеното джудже обикаля около дупката и тя постепенно го всмуква с мощните си сили на привличане. Черната дупка си седи тук и си чете.

– И накрая сблъскваме ли се? – попита Ерин.

– Да – намеси се Браян, – но до външния свят не достига информация за това. Сблъскването е напълно безшумно.

Робин се върна с цял черен бански. С рязък жест, който беше на косъм от грубостта, връчи водата на Денис.

– Благодаря.

– Пак заповядай! – отвърна Робин.

Свали очилата и се гмурна в дълбокия край. Плуваше по дъното, а Ерин обикаляше в кръг около басейна и издаваше писъци, подходящи за умираща звезда от клас М или S. Робин изскочи в плиткото, изглеждаше беззащитна без очилата си. Сега приличаше повече на жената, която Денис си беше представяла – спускаща се на кичури до раменете коса, искрящи скули и тъмни вежди. Докато тя излизаше от басейна, по ръба на банския се струпаха капчици като мъниста и се стичаха по косъмчетата по слабините.

Старо колебание затисна гърдите на Денис като астма. Имаше нужда да се махне и да се захване с готвене.

– Напазарувах на идване – каза тя на Браян.

– Не е честно да караме госта да работи – отвърна той.

– Не, предложението беше мое, пък и нали ми плащаш.

– Да, така е.

– Ерин, сега ти ще си вирус – извика Шиниъд, плъзвайки се във водата, – а аз ще съм левкоцит.

Денис направи обикновена салата от жълти и червени чери домати. Приготви киноа с масло и шафран и парчета камбала с цветна украса от миди и печени чушки. Почти беше приключила, когато нещо я накара да надникне в няколкото кутии в хладилника, покрити с фолио. Там намери салата, нарязани плодове, обелени царевички и тенджера с (ха, виж ти!) сарми.

Браян пиеше бира сам на верандата.

– В хладилника има приготвена вечеря! Вече има готова вечеря!

– Мда – отвърна той. – Сигурно Робин я е направила, докато с момичетата бяхме на риба.

– Има готова вечеря, а аз току-що направих още една! – Денис се изсмя, беше бясна. – Вие двамата не си ли говорите?

– Всъщност днес не ни беше най-разговорливият ден. Робин имаше работа в градинския си проект и искаше да остане да я свърши. Едва я довлякох тук.

– Мамка му!

– Виж, сега ще изядем твоята вечеря, а нейната ще остане за утре. Вината е изцяло моя.

– Така си е!

Откри Робин на задната веранда, режеше ноктите на Ерин.

– Едва сега видях, че вече си била приготвила вечеря. Браян не ми беше казал.

Робин сви рамене.

– Все тая.

– Не, наистина съжалявам.

– Все тая – повтори Робин. – На момичетата ще им е интересно да опитат какво си сготвила.

– Съжалявам.

– Все тая.

На масата Браян ръчкаше срамежливото си потомство да отговаря на въпросите на Денис. Всеки път когато тя уловеше момичетата да я зяпат, те навеждаха очи и се изчервяваха. Шиниъд като че ли нарочно търсеше вниманието ѝ. Робин се нахрани бързо с наведена глава и обяви, че храната е „вкусна“. Не беше ясно дали грубото ѝ държание е насочено към Браян, или към Денис. Легна си малко след момичетата и на сутринта вече беше отишла на черква, когато Денис стана.

– Един бърз въпрос – рече Браян, докато ѝ наливаше кафе. – Имаш ли нещо против да вземеш мен и момичетата до града довечера? Робин иска да се върне по-рано в градината си.

Денис се поколеба. Имаше чувството, че Робин нарочно я тика в ръцете на мъжа си.

– Не е проблем, ако те притеснява – добави той. – Тя може да вземе автобуса и да ни остави колата.

„Автобусът? Автобусът?!“

Тя се засмя.

– Разбира се, ще ви закарам. – И добави, повтаряйки думите на Робин: – Все тая!

На плажа, докато слънцето прогаряше металносивите сутрешни облаци, тя и Браян гледаха как Ерин се шмугва сред вълните, а Шиниъд копае плитък гроб.

– Аз съм Джими Хофа⁴⁰ – заяви Шиниъд, – а вие ще сте мафиотите.

⁴⁰ Профсъюзен лидер, подозиран във връзки с мафията, изчезнал безследно през 1975 г. – Б. пр.

Захванаха се да я заровят в пясъка, загладиха прохладната камарка на гроба ѝ, потупаха кухините на живото тяло отдолу. Могилката беше геологически активна и се тресеше от малки земетръси, разпростря се мрежа от пукнатини от надигането и спускането на корема на Шиниъд.

– Чак сега осъзнавам – рече Браян, – че си била омъжена за Емил Берже.

– Познаваш ли го?

– Не лично, но знам „Кафе Луш“. Често се хранех там.

– Е, това бяхме ние.

– Две ужасно големи егота в една малка кухня.

– Аха.

– Липсва ли ти?

– Разводът беше най-голямото нещастие в живота ми.

– Това не е отговор на въпроса ми.

Шиниъд бавно унищожаваше саркофага си отвътре, пръстите на краката ѝ се гърчеха на слънцето, изскочи коляно, розови пръстчета надникнаха от влажния пясък. Ерин се хвърли в прибоя, изправи се и отново се хвърли.

„Може и да обикна тези момичета“, помисли си Денис.

Вечерта от къщи се обади на майка си и изслуша, както всяка неделя, жалванията на Инид за прегрешенията на Алфред спрямо здравословната нагласа, здравословния начин на живот, лекарските предписания, строгото придържане към ежедневните навици, установените принципи за дневна активност, диктуваните от здравия разум правила за стълби и стълбища, спрямо цялата обичаща забавленията оптимистична природа на Инид. След петнайсетина изтощителни минути тя привърши и попита:

– А ти как си?

След развода си Денис беше решила да не лъже толкова много майка си и затова сега се насили да сподели пораждащите завист планове за пътешествия. Пропусна единствено подробността, че ще обикаля из Франция с женен мъж; този факт вече вещаеше неприятности.

– О, де да можех да дойда с теб! – възкликна Инид. – Толкова обичам Австрия!

Денис мъжествено предложи:

– Защо не си вземеш месец почивка и не тръгнеш с мен?

– Денис, за нищо на света не бих могла да оставя баща ти сам.

– Той също може да дойде.

– Нали го знаеш какъв е. Отказал се е от сухоземните пътешествия. Краката му не го държат. Така че ти върви и си прекарай чудесно и за мен. Поздрави любимия ми град! И задължително се отбий при Синди Мейснър. Те с Клаус имат шале в Сен Мориц и голям елегантен апартамент във Виена.

За Инид Австрия беше „Синият Дунав“ и „Еделвайс“. Музикалните кутийки във всекидневната – с цветна и алпийска украса – идваха до една от Виена. Инид обичаше да казва, че майката на майка ѝ е била „виенчанка“, защото за нея това беше синоним на „австрийка“, което пък според нея означаваше „от или свързан с Австро-Унгарската империя“ – империя, която при раждането на баба ѝ е заемала земите на север от Прага до Сараево на юг. Денис, която като малка обожаваше Барбара Стрейзънд в „Йентел“ и по-късно си падаше по И. Б. Сингер и Шалом Алейхем, веднъж беше успяла да измъкне от майка си признание, че въпросната баба може да е била и еврейка. Което, както изтъкна тя победоносно, означаваше, че тя и Инид също са еврейки по пряка женска линия. Само че Инид бързо даде назад и отвърна, че всъщност баба ѝ е била католичка.

Денис изпитваше професионален интерес към определени вкусове от кухнята на баба си – ребърца по селски с кисело зеле, цариградско грозде, кнедли, пъстърви и наденички. Кулинарният проблем беше да направи простата централноевропейска храна вкусна за носещите най-малките размери дрехи. Притежателите на титаниева карта не искаха вагнеровски парчета телешко печено или кнедли, нито планини от сметана. Но пък можеше да харесат киселото зеле. То беше идеалният избор за жените с фигури на манекенки и с крака като клечки за зъби: с ниско съдържание на мазнини, с различим вкус и способно на всякакви превъплъщения, готово да се съчетае със свинско, пуешко, пилешко, кестени, да се хвърли слепешката в обятията на маринованата скумрия или пушения лефер...

Денис напусна официално „Маре Скуро“ и отлетя за Франкфурт като служител на Браян Калахан, с кредитна карта на „Американ Експрес“ с неограничен лимит. В Германия за бронята на автомобила ѝ залепваха коли и ѝ премигваха да им направи път, макар че караше със сто мили в час. Във Виена потърси Виена, която не съществуваше. Всичко, което опита, можеше и сама да си го приготви, и то по-добре; една вечер си поръча виенски шницел и си помисли: „И това ми било виенски шницел, друг път!“. Представата ѝ за Австрия беше много по-живописна от самата Австрия. Укорявайки се, че не се държи като истински турист, посети музея за история на изкуството и филхармонията. Стана ѝ толкова скучно и самотно, че накрая се обади на Синди фон Кипел (по баща Мейснър) и прие поканата за вечеря в апартамента със седемнайсет стаи на „Рингщрасе“.

Синди се беше поналяла в кръста и изглеждаше много по-зле, отколкото би трябвало. Чертите ѝ бяха скрити под фон дьо тен, руж и червило. Черните ѝ копринени панталони бяха широки в бедрата и тесни в глезените. Докато докосваше с устни бузите ѝ и преглъщаше сълзотворния ѝ парфюм, Денис изненадано долови лош дъх на немити зъби.

Съпругът на Синди, Клаус, беше като четирикрилен гардероб в раменете, с тесен кръст и смайващо маломерен задник. Дългата поне половин пряка всекидневна на Фон Кипелови беше обзаведена с позлатени кресла, нагласени така, че да не допускат никакво общуване между седящите в тях хора. По стените висяха портрети на предци, както и бронзовият олимпийски медал на Клаус, в рамка, под най-големия полилей.

– Това тук е копие – обясни той. – Истинският е в трезор.

На бюфет от епохата на Луи ХІV имаше поднос с нарязан хляб, изсипана на купчина пушена риба, която приличаше на извадена от консерва риба тон, и неголямо парче ементал.

Клаус извади бутилка от сребърна кофичка с лед и със замах напълни чашите с немско пенливо вино.

– За нашия кулинарен пилигрим – вдигна наздравица той. – Добре дошла в светия град Виена.

Виното беше сладко и твърде газирано, напомняше на спрайт.

– Толкова е готино, че си тук! – възкликна Синди. Защрака бясно с пръсти и от вратата в дъното се втурна една прислужница. – Анерл, миличка – заговори ѝ като на дете домакинята, – помниш ли, че ти казах да поднесеш ръжения, а не белия хляб?

– Да, мадам – отвърна Анерл, която беше на средна възраст.

– Е, това тук е белият! Сега искам да го прибереш и да донесеш ръжения! И изпрати някой да купи бял хляб за после! – Синди се обърна към Денис. – Страшно е мила, но е толкова глупава! Нали, Анерл? Не си ли глупавичка?

– Да, мадам.

– Е, ти знаеш как е, нали си главен готвач – продължи Синди, докато Анерл излизаше. – Всеки ден се сблъскваш с хорската глупост.

– И на всичкото отгоре са не само глупави, но и надменни – додаде Клаус.

– Казваш им какво да направят, а те – точно обратното! Как да не се вбесиш!

– Майка ви изпраща поздрави – вметна Денис.

– Майка ти е толкова готина. Винаги е била мила с мен. Клаус, знаеш ли мъничката миниатюрна къщичка, в която живеехме едно време, когато бях мъничко момиченце? Родителите на Денис ни бяха съседи. Моята майка и нейната все още са добри приятелки. Предполагам, че вашите са си в онази мъничка къщичка, нали?

Клаус се изсмя грубо и се обърна към Денис.

– Знаеш ли какво най-много мразя в Сейнт Джуд?

– Не. Какво?

– Ненавиждам лицемерната демократичност там. Хората в Сейнт Джуд се преструват, че всички са еднакви. Порядъчни и мили. Но хората не са еднакви. Ни най-малко! Има класови различия, расови различия, огромни, непреодолими икономически различия, а те си затварят очите. Преструват се! Забелязала ли си го?

– Имаш предвид различията между майка ми и майката на Синди?

– Не, не познавам майка ти.

– Не, Клаус, познаваш я! – обади се Синди. – Тя беше на приема ни за Деня на благодарността преди три години, помниш ли?

– Е, тогава всички ми се видяха еднакви – отвърна Клаус. – Нали точно това казвам. Как можеш да запомниш някого, когато всички се преструват, че са еднакви?

Анерл се върна с жалкия поднос с друг хляб.

– Ето, опитай от рибата – подкани домакинята. – Шампанското е прекрасно, нали? Съвсем различно! С Клаус преди пиехме по-сухо, но намерихме това и се влюбихме в него.

– Сухото вино е за снобите – отбеляза Клаус. – Познавачите знаят, че кралят – имам предвид прехваленото extra trocken⁴¹ – е гол!

⁴¹ Сухо вино (нем.). – Б. пр.

Денис кръстоса крака и рече:

– Майка ми спомена, че си лекар.

– Да, спортна медицина – кимна той.

– При Клаус ходят най-добрите скиори! – заяви Синди.

– Така изплащам дълга си към обществото.

Въпреки молбите на Синди да остане, Денис избяга от „Рингщрасе“ преди девет и на другата сутрин избяга и от Виена, като се насочи на изток през бялата пелена на мъглата в долината по течението на Дунав. Тъй като не можеше да прогони мисълта, че харчи парите на Браян, работеше от сутрин до здрач, обиколи Будапеща квартал по квартал, води си записки за всяко ястие, надничаше в пекарни, малки закусвални и огромни кънтящи ресторанти, крепящи се на ръба на пълна немара. Продължи на изток чак до Рутения, родното място на родителите на бащата на Инид, сега карпатско кътче от Украйна. Не намери и следа от еврейско селище. Евреи имаше само в големите градове. Навсякъде беше пълно с издръжливи безлични неевреи и накрая тя се примири, че навярно точно от тях произлизаше потеклото ѝ. Храната като цяло беше примитивна. Карпатските възвишения, белязани от прободните рани на рудниците за въглища и уранинит, изглеждаха подходящо място за масови гробове на нахвърляни тела, поръсени с негасена вар. Денис видя лица, които приличаха на нейното, но бяха навъсени и преждевременно изхабени. Никой не говореше английски. Не, нямаше корени тук. Това не беше нейната родина.

Отлетя за Париж и се срещна с Браян във фоайето на „Отел де дюз Ил“. През юни беше споменал, че ще вземе цялото си семейство, но беше дошъл сам. Беше облечен в американски панталони и намачкана бяла риза. Денис беше толкова самотна, че едва не му се хвърли на врата.

„Що за идиот – питаше се тя – би пуснал съпруга си в Париж с човек като мен?“

Вечеряха в „Ла Кюйер Кюриоз“, заведение с две звезди в „Мишлен“, което според Денис прекалено се престараваше. Кой би искал да яде прясна жълтоопашата риба или пюре от папая във Франция? От друга страна, беше ѝ писнало от гулаш.

Браян обяви, че изцяло се доверява на преценката ѝ, и я остави да избере виното и да поръча храна за двамата. Когато поднесоха кафето, тя го попита защо Робин не е дошла в Париж.

– Сега е времето за първото бране на тиквички в градинарския ѝ проект – отвърна той с необичайна горчивина.

– Някои хора не обичат да пътуват – отбеляза Денис.

– Робин не беше от тях. Обиколили сме целия Запад и си прекарвахме страхотно. А сега, когато вече спокойно можем да си го позволим, тя не иска да дойде. Все едно е решила да се прави на отшелник.

– Сигурно е шок изведнъж да се сдобиеш с толкова много пари.

– Виж, аз искам само да се забавлявам с тях – отвърна Браян. – Не желая да ставам друг човек. Но няма и да надяна власеница.

– Тя това ли прави?

– Нещастна е от деня, в който продадох компанията.

„Да курдисаме секундомера и да видим колко ще издържи бракът ви“, помисли си Денис.

Докато се разхождаха по кея след вечеря, тя напразно чакаше ръката на Браян да докосне нейната. Той не отлепяше поглед от нея, сякаш за да се увери, че няма нищо против спирането му пред някоя витрина или свърването в някоя странична уличка. Подобно на щастливо пале, Браян можеше да търси одобрение, без да изглежда неуверен. Описа плановете си за „Генератора“ все едно ставаше дума за празненство, което е почти напълно сигурен, че ще ѝ хареса. Очевидно убеден, че постъпва правилно, т.е. както тя иска, се отдръпна от нея, когато се разделиха във фоайето на „Дюз Ил“.

Денис се мъчи десет дни в сиянието на приветливото му внимание. Накрая вече не можеше да се погледне в огледалото, лицето ѝ се струваше погрозняло, гърдите ѝ – провиснали, косата ѝ – разплетена кошница, дрехите – износени от пътуването. Не можеше да повярва, че този нещастен съпруг устоява на чара ѝ. Макар че имаше основания да се дърпа, и то какви! Той беше баща на две прекрасни момичета. А и тя все пак му беше служителка. Уважаваше съпротивата му, вярваше, че точно така трябва да се държат зрелите хора, но ужасно страдаше заради това.

Впрегна цялата си воля в задачата да не се чувства дебела и да мине на диета. Беше ѝ писнало от обеди и вечери, искаше само закуски. Копнееше за франзели, праскови, сухо козе сирене и кафе. Не можеше да гледа как Браян се наслаждава на храната. Мразеше Робин, задето имаше съпруг, на когото може да се довери. Мразеше я и заради грубото ѝ държане в Кейп Мей. Проклинаше я наум, наричаше я курва, заплашваше я, че ще изчука мъжа ѝ. Няколко пъти след вечеря се колебаеше дали да не престъпи личните си правила и направо да се нахвърли на Браян (той със сигурност щеше да се довери на преценката ѝ; ако му позволеше, щеше да скочи в леглото ѝ и запъхтян да ближе ръката ѝ), но пък се чувстваше потисната заради косата и дрехите си. Беше готова да се прибере у дома.

Две вечери преди заминаването, тя почука на вратата му да го повика за вечеря, а той я придърпа в стаята си и я целуна.

Не беше имало никакво предизвестие за тази промяна в намеренията му. Денис спокойно можеше да влезе в изповедалнята в главата си и да заяви: „Нищо не съм направила! Абсолютно нищо! Почуках на вратата и той ми падна на колене!“.

Коленичил, Браян притисна ръцете ѝ към лицето си. Тя го погледна, както преди толкова години беше погледнала Дон Армур. Желанието му беше като прохладен тропически дъжд за повехналата, напукана, телесно изтерзана Денис. Последва го покорно в леглото.

Естествено, бидейки отличник във всичко, Браян умееше и да се целува. Владееше лъкатушещия стил, който тя харесваше. Денис измърмори двусмислено: „Харесвам вкуса ти“. Пръстите му минаха по всички места, които тя очакваше да бъдат погалени. Денис разкопча ризата му. Облиза зърната му с резки движения на миеща се котка. Погали с опитна, извита длан издутината на панталона му. Беше красиво, похотливо игрива и го знаеше. Захвана се с токата, с качулчето и копчетата, после с ластика на боксерките, но постепенно в нея започна да се надига, първоначално едва забележимо, а сетне и ясно, и не само ясно, но и болезнено в натиска си върху перитонеума и очните ябълки, артериите и менингиите нарастващо усещане, приело образа на Робин, че това, което върши, е абсолютно нередно.

В ушите ѝ отекна гласът на Браян. Той вече беше стигнал до въпроса за предпазването. Погрешно беше приел притеснението ѝ за възторг, сгърчването ѝ за подкана. Тя разпръсна заблудата му, като се изтърколи от леглото и се сви в ъгъла на хотелската стая. Каза, че не може да го направи.

Браян мълчаливо седна. Денис хвърли крадешком поглед и се увери, че е надарен точно както можеше да се очаква от мъж, който има всичко. Подозираше, че скоро няма да забрави пениса му. Щеше да се появява пред очите ѝ в най-неподходящи моменти, в съвсем различен контекст.

Тя му се извини.

– Не, права си – отвърна той, както винаги осланяйки се на преценката ѝ. – Чувствам се ужасно. Никога не съм постъпвал така.

– Само че аз съм – каза тя, за да не си помисли, че се е уплашила. – И то не веднъж. Но не искам повече.

– Да, разбира се, права си.

– Ако не беше женен... Ако не бях твоя служителка...

– Виж, ще го преодолея. Отивам в банята. Ще го преодолея.

– Благодаря.

„Какво ми става?“, помисли си част от нея.

Друг глас ѝ отговори: „За първи път в живота си постъпвам правилно“.

Прекара четири нощи сама в Елзас и отлетя за къщи от Франкфурт. Отиде да провери докъде е стигнал екипът на Браян с „Генератора“ по време на отсъствието ѝ и остана смаяна. Вътрешната зала вече беше оформена, бетонната плоча беше излята. Виждаше се какъв ще е крайният ефект: ярък мехур модерност в сумрака на паметник на индустрията. Макар че вярваше в готварските си умения, грандиозното пространство я притесняваше. Съжаляваше, че не беше настояла за по-обикновено място, където да изпъкнат ястията ѝ. Чувстваше се прелъстена и изоставена, сякаш Браян тайно се надпреварваше с нея за вниманието на света. Сякаш през цялото време, по своя приветлив приятелски начин, се е домогвал да направи ресторанта свой, а не неин.

В потвърждение на опасенията ѝ, образът на пениса му наистина я преследваше. Но в същото време тя все повече се радваше, че не беше позволила да ѝ го вкара. Браян разполагаше с много повече преимущества от нея. Беше мъж, беше богат, беше роден с връзки; не беше осакатен от ламбъртовски предразсъдъци и крайни мнения; беше аматьор и нямаше какво да губи, освен парите си, а за да успее, се нуждаеше само от добра идея и човек (тоест нея) за тежката работа. Какъв късмет беше извадила в онази хотелска стая, че беше разпознала в негово лице врага! Само две минути да се беше забавила и щеше да е загубена. Щеше да се превърне в поредното му завоевание, красотата ѝ щеше да отразява неговата неустоимост, талантът ѝ щеше да е само някакво допълнение към славата на ресторанта му. Какъв късмет беше извадила, какъв късмет!

Денис беше убедена, че ако след отварянето на „Генератора“ критиците обърнеха повече внимание на обстановката, отколкото на храната, тя ще е загубила и Браян ще е спечелил. И затова си скъса задника от работа. Когато ребърцата във фурната се зачервяха, тя ги изваждаше и ги нарязваше на тънко по посока на влакното, за да изглеждат добре, като оставяше киселото зеле и сосът да се запекат още малко, за да се подсили землистият аромат на зеле, свинско и ядки, украсяваше чинията с два тестиса от пресни картофи, шепа брюкселско зеле и лъжица сварен бял боб, който леко поръсваше със запържен чесън. Сама си приготвяше прекрасни уханни наденички. Съчетаваше задушени с копър картофи и хубави цели горчиви броколи с приказни свински пържоли, които купуваше от останал от шейсетте години животновъд, който сам колеше животните си, разфасоваше месото и го доставяше на място. Денис го заведе на обяд, посети свинефермата му в Ланкастър и се запозна с въпросните шопари, огледа еклектичната им диета (сварени сладки картофи, пилешки крилца, жълъди и кестени) и обиколи звукоизолираните помещения, където минаваха под ножа. Изтръгна обещание от стария си екип в „Маре Скуро“. Водеше – с парите на Браян – бившите си колеги на оглед на конкуренцията (по-голямата част успокоително невзрачна) и опитваше десерт след десерт, за да види дали някой майстор-сладкар си заслужава да бъде откраднат. Организираше си фестивали за кълцане на месо за сама жена късно нощем. Приготви кисело зеле в двайсетлитрови бидони в мазето. Използва червено зеле, като в армеята накълца къдраво зеле и сложи хвойна и черен пипер. Ускори ферментацията със стоватови крушки.

Браян продължаваше да ѝ се обажда всеки ден, но вече не я вземаше с волвото си и не ѝ пускаше музика. Иззад любезните му въпроси се усещаше отслабващ интерес. Тя препоръча един стар свой приятел, Робърт Зито, за управител на „Генератора“ и им организира среща на обяд, на който Браян остана само половин час. Имал среща в Ню Йорк.

Една вечер Денис го потърси вкъщи и попадна на Робин Пасафаро. Едносричните отговори на Робин – „Добре“, „Все тая“, „Да“, „Ще му предам“, „Добре“ – толкова я подразниха, че нарочно я задържа на телефона. Попита как върви градинарският проект.

– Добре – отвърна Робин. – Ще предам на Браян, че си го търсила.

– Може ли да намина да го видя някой път?

– Защо? – попита неприкрито грубо Робин.

– Ами защото Браян често говори за него – това беше лъжа, той рядко го споменаваше, – интересно ми е – всъщност ѝ се струваше утопичен и налудничав, – а и нали знаеш, обичам зеленчуци.

– Аха.

– Може да намина някой съботен следобед.

– Както искаш.

Денис стовари слушалката върху апарата. Яд я беше на самата себе си, на неубедителността си.

– Можех да преспя с мъжа ти! – измърмори тя. – Но не го направих! Така че какво ще кажеш да се държиш малко по-приятелски, а?

Ако беше малко по-добър човек, може би щеше да остави Робин на мира. Навярно искаше да я накара да я харесва не за друго, а за да ѝ отнеме успокоението на омразата, да спечели съревнованието за уважение. Или пък просто поемаше хвърлената ръкавица. Така или иначе, желанието да бъде харесвана беше неподправено. Преследваше я усещането, че Робин е била в хотелската стая с нея и Браян, напиращото до пръсване усещане за присъствието на Робин в тялото ѝ.

В последната събота от бейзболния сезон тя експериментира в кухнята цял ден – пече пъстърва, разбърка половин дузина салати от кисело зеле, пробваше какво ще се получи, ако добави към мазнината, останала в тигана от сотираните бъбреци, различен алкохол. След това излезе да се поразходи и като осъзна, че върви на запад, пресече „Броуд Стрийт“ и навлезе в гетото на Пойнт Брийз, където се намираше градината на Робин.

Времето беше хубаво. Ранната есен във Филаделфия миришеше на прясна морска вода и на прилив, на постепенен спад в температурата, на тихомълком сдаване на властта от влажните въздушни маси, които бяха спирали ветреца на брега цяло лято. Денис мина покрай възрастна жена с пеньоар, която наблюдаваше как двама омърляни мъже разтоварват стоки от ръждясал плимут. Местните жители като че ли предпочитаха, вместо да слагат щори, да зазиждат прозорците си с газобетонни блокчета. Видя пет опожарени закусвални и пицарии. Схлупени къщички със завеси от чаршафи. Тук-там нов асфалт, който по-скоро подсказваше за подпечатване на окончателна присъда над квартала, отколкото за обещание за подновяване.

Не държеше да види Робин. В известен смисъл дори щеше да се получи по-добре да отбележи точка в своя полза, като остави Робин да разбере от Браян, че Денис си е направила труда да отиде до градината ѝ.

Стигна до парцел, зад чиято телена мрежа имаше камари тор и големи купчини повехнали зеленчуци. В дъното, край единствената останала на улицата къща, някой човъркаше камениста пръст с лопата.

Вратата на самотната къща беше отворена. Чернокожо момиче на двайсетина години седеше на бюро до диван с отвратителна тапицерия и черна дъска на колелца, върху която едно под друго бяха изписани имена (Латиша, Латоя, Тирел) и до тях имаше две колонки ИЗРАБОТЕНИ ЧАСОВЕ и ПАРИ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ.

– Търся Робин – каза Денис.

Момичето кимна към отворената задна врата на къщата.

– Отзад е.

Градината беше неугледна, но спокойна. Като че ли се отглеждаха единствено тикви и техните братовчеди, имаше и дълги редове лозници, а миризмата на тор, пръст и есенният ветрец навяваха спомени от детството.

Робин мяташе каменистата пръст в саморъчно направено сито. Ръцете ѝ бяха кльощави, а метаболизмът като на колибри и вместо да загребва пълни лопати, клъвваше по малко и начесто от пръстта. Носеше черна лента на главата и мръсна тениска с надпис „Качествена детска градина: плати сега, за да не плащаш после“. Не изглеждаше нито изненадана, нито зарадвана от появата ѝ.

– Сериозно начинание – рече Денис.

Робин сви рамене, държеше лопатата с две ръце, сякаш за да подчертае, че я чака работа.

– Искаш ли помощ?

– Не. Това трябваше да го свършат хлапетата, но долу край реката има мач. Само поразчиствам.

Удари ситото и пръстта се посипа през дупките. В мрежата останаха тухли и мазилка, буци катран от покриви, клончета от дяволско дърво, изсъхнали котешки изпражнения, парчета стъкло с етикети на „Бакарди“ и „Юнглинг“.

– И какво отглеждате?

Робин отново сви рамене.

– Нищо интересно.

– Е, например?

– Тиквички и тикви.

– Готвя и с едното, и с другото.

– Аха.

– Момичето кое е?

– Имам две помощнички на половин ден. Сара е второкурсничка в „Темпъл“.

– А хлапетата, които е трябвало да са тук?

– Те са на по дванайсет-шестнайсет години от квартала. – Робин свали очилата и обърса потта от лицето с мръсния ръкав. Денис беше забравила или по-скоро никога не беше обръщала внимание колко красива е устата ѝ. – Получават минимални надници плюс зеленчуци, плюс дял от приходите, ако изобщо успеем да продадем нещо.

– Удържаш ли си за разходите?

– Няма да остане нищо.

– Ясно.

Робин извърна глава към редицата умрели къщи с ръждясали тенекиени стрехи от другата страна на улицата.

– Браян казва, че си много амбициозна.

– Така ли?

– Твърди, че не би искал да се изправи срещу теб.

Денис потръпна.

– Не си представял да ти е подчинен.

– Няма такава опасност.

– Нито пък да играе на думи с теб.

– Аха.

– Или на „Стани богат“.

Добре, ясно.

Робин дишаше тежко.

– Все тая.

– Да, все тая.

– Да ти кажа защо не дойдох в Париж. Смятам, че Ерин е още малка. На Шиниъд ѝ беше приятно в художествения лагер, а аз имах страшно много работа тук.

– Разбирам.

– А вие щяхте да си говорите за храна по цял ден. Пък и Браян каза, че пътуването е служебно. Така че...

Денис вдигна очи от пръстта, но не успя да погледне Робин в очите.

– Да, беше служебно.

Робин с треперещи устни промълви:

– Все тая!

Флотилия от облаци с медно дъно, цял комплект „Ривър Уеър“⁴², се оттегляха на северозапад над гетото. За миг синият фон на небето посивя и се сля със слоестите облачни формации пред него, нощта и денят застинаха в равновесие.

⁴² Стара марка готварски съдове. – Б. пр.

– Знаеш ли, аз не си падам много по мъжете.

– Моля?

– Вече не спя с мъже. Откак се разведох.

Робин се намръщи, като че ли не можеше да схване смисъла.

– Браян знае ли го?

– Не знам. Не съм му казвала.

Тя осмисли думите ѝ и избухна в смях.

– Ха-ха-ха! Хи-хи-хи!

Смееше се с цяло гърло, малко просташко, но в същото време, помисли си Денис, прекрасно. Смехът отекна в къщите с ръждясали стрехи.

– Горкият Браян! – поклати глава Робин. – Горкият Браян!

Веднага стана по-сърдечна. Остави лопатата и разведе Денис из градината – „моето малко омагьосано царство“. След като видя, че посетителката я слуша внимателно, рискува да покаже ентусиазъм. Ето тук щяла да бъде лехата с аспержи, онези два реда млади круши и ябълки се надявала да оформи за ниско бране, там бил късният слънчоглед, а зад него имало тикви и къдраво зеле. Това лято била заложила само на сигурно с надеждата да зариби ядро от местни младежи и да им се отплати за неблагодарната работа по подготовката и оформянето на лехите, опъването на маркучите, прокарването на вадите, свързването с бидоните за дъждовна вода на покрива.

– Всъщност проектът е чисто егоистичен – каза Робин. – Винаги съм искала голяма градина, а сега терените в центъра на града пустеят. Но хлапетата, които имат нужда да работят с ръцете си и да научат вкуса на пресните плодове и зеленчуци, не го правят. Те са оставени да живеят сами, без надзор. Друсат се, чукат се или ги затварят в класната стая до шест вечерта пред някой компютър. Макар че все още са достатъчно малки да им е забавно да си играят в пръстта.

– Едва ли е толкова забавно като наркотиците и секса.

– Може би е така за деветдесет процента от тях. Но аз искам да има нещо за останалите десет процента. Някаква алтернатива, която не е свързана с компютри. Искам Шиниъд и Ерин да общуват с деца, които не са като тях. Да се научат на труд. Да знаят, че работата не е само щракане с мишката.

– Това е достойно за възхищение.

– Все тая – измърмори Робин, която погрешно беше изтълкувала забележката ѝ.

Денис седна на опакована в найлон бала с торф, докато Робин се измие и преоблече. И може би защото можеше да преброи на пръстите на едната си ръка есенните съботни вечери, прекарани извън кухнята, откак беше навършила двайсет, или пък защото някаква сантиментална част от нея все пак харесваше идеала за равенство, който Клаус фон Кипел намираше за толкова фалшив в Сейнт Джуд, определението, което ѝ се въртеше в главата за родената и израсла в централните части на Филаделфия Робин Пасафаро, беше „провинциалистка от Средния запад“. Под което всъщност разбираше „изпълнена с надежда, ентусиазъм и усещане за принадлежност към общността“.

Вече като че ли не се интересуваше толкова дали ще бъде харесана. Оказа се, че тя е тази, която харесва. Когато Робин излезе и заключи, Денис я попита дали има време да вечерят.

– Браян и баща му заведоха момичетата да гледат „Филис“ – отвърна Робин. – И сигурно пак ще се натъпчат с боклуци на стадиона. Така че, да, свободна съм. Може да вечеряме.

– Имам храна вкъщи – предложи Денис. – Нещо против?

– Каквото и да е. Все тая.

По принцип, ако един главен готвач те покани на вечеря, трябва да се почувстваш поласкан и веднага да го покажеш. Но Робин упорито отказваше да прояви интерес.

Беше се стъмнило. „Катрин Стрийт“ ухаеше на последната събота от бейзболния сезон. Докато вървяха на изток, Робин разказа историята на брат си Били. Денис вече я беше чула от Браян, който обаче беше пропуснал някои подробности.

– Чакай малко – рече тя, – Браян е продал компанията си на корпорация У., а след това Били е нападнал един от вицепрезидентите на У. и ти смяташ, че между двете има връзка?

– Да, за бога! – възкликна Робин. – Затова е толкова ужасно.

– Браян не го спомена.

Робин избухна пискливо:

– Не мога да повярвам! Та точно там е цялата работа! Боже мой! Типично в негов стил е да премълчи. Нали точно това може да му вгорчи живота, както вгорчава моя! Може да му попречи да се забавлява в Париж, да обядва с Харви Кайтел и така нататък! Не мога да повярвам, че не ти е казал.

– Ще ми обясниш ли какъв точно е проблемът?

– Рик Фламбърг ще бъде инвалид цял живот. Брат ми ще остане в затвора следващите десет-петнайсет години, тази ужасна компания корумпира училищата в града, баща ми е на антидепресанти, а Браян вика: „Хей, виж какво направи за нас корпорация У., дай да се преместим да живеем в Мендосино!“.

– Но ти не си сторила нищо лошо – отвърна Денис. – Не си виновна.

Робин се обърна и я погледна в очите.

– Какъв е смисълът на живота?

– Не знам.

– И аз не знам. Но не мисля, че е да спечелиш на всяка цена.

Вървяха мълчаливо. Денис, за която първото място все пак беше важно, мрачно си помисли, че на всичкото отгоре Браян си е намерил жена с принципи и дух.

Но освен това отбеляза, че все пак Робин не изглежда особено лоялна към съпруга си.

Във всекидневната на Денис не се бяха появили нови мебели, откак Емил Берже я беше опразнил преди три години. В състезанието им по саможертва в онези два сълзливи дни тя беше имала двойното преимущество да се чувства по-виновна от Емил и да се е съгласила да задържи къщата. В крайна сметка успя да го накара да вземе всичко, което харесваше или ценеше, и много други неща, които не харесваше, но можеше да са ѝ от полза.

Празнотата в дома ѝ отвращаваше Беки Хемърлинг. Къщата била „студена“, говорела за „себеомраза“, напомняла на „отшелническа килия“.

– Приятно и скромно – заяви Робин.

Денис я настани на половинката маса за пинг-понг, която ѝ служеше за кухненска, отвори бутилка вино за петдесет долара и се зае да я нахрани. Тя нямаше проблеми с теглото си, но ако ядеше колкото Робин, само след месец щеше да се търкаля. Гледаше смаяно как гостенката ѝ, размахвайки лакти, поглъща два бъбрека и домашно приготвена наденица, опитва подред от всичките салати с кисело зеле и маже с масло третата си дебела филия селски ръжен хляб.

Тя самата беше на нокти и почти нищо не хапна.

– Юда е един от любимите ми светци⁴³ – рече Робин. – Браян казал ли ти е, че ходя на църква?

⁴³ Неговото име носи родният град на Денис, Сейнт Джуд. – Б. пр.

– Да, споменавал е.

– Не се и съмнявам! Не се и съмнявам, че е бил много търпелив и състрадателен! – Тя говореше високо, лицето ѝ беше зачервено от виното. Денис усети пристягане в гърдите си. – Както и да е, една от най-хубавите страни на католицизма е, че има светци като Юда.

– Покровителят на обречените каузи?

– Точно така. За какво е църквата, ако не за загубените каузи?

– Аз съм на този принцип за отборите – каза Денис. – Тези, които печелят, не се нуждаят от помощ.

Робин кимна.

– Знам, че ме разбираш. Но като живееш с Браян, започваш да смяташ, че има нещо нередно в това, да губиш. Не че ще тръгне да те критикува. Напротив, винаги е търпелив, демонстрира подкрепата и обичта си. Браян е страхотен! Всичко му е както трябва! Само че би подкрепил този, който ще спечели. А аз не съм от тези, дето печелят. И не искам да бъда.

Денис никога не би говорила така за Емил. Дори и сега не можеше да го направи.

– Но ти си от тези, дето печелят – продължи Робин. – Затова, честно казано, те възприех като моя потенциална заместничка. Реших, че си следващата на опашката.

– Не съм.

– Хи-хи-хи! – избухна в смущаващия си самодоволен писклив смях Робин.

– Не че защитавам Браян – обади се Денис, – но не мисля, че той иска от теб да бъдеш Брук Астор⁴⁴. Според мен ще е доволен и на обикновена буржоазка.

⁴⁴ Роберта Брук Астор (1902–2007), една от най-богатите жени в САЩ, известна със своята благотворителност. – Б. пр.

– Това бих могла да го преглътна. Искам ето такава къща. Харесва ми, че кухненската ти маса е всъщност сгъната наполовина маса за пинг-понг.

– Твоя е за двайсет долара.

– Браян е чудесен. Той е човекът, с когото исках да прекарам живота си, той е баща на децата ми. Проблемът е в мен. Аз не мога да отговоря на очакванията му. Аз ходя на вероучение. Извинявай, имаш ли някакво яке? Умирам от студ.

Свещите попукваха на октомврийския ветрец. Денис донесе любимото си джинсово яке, старо „Ливайс“, с вълнена подплата; забеляза как стърчи на по-късите ръце на Робин, как провисва на мършавите ѝ рамене, като яке на футболист, наметнато от приятелката му.

На следващия ден тя го облече и ѝ се стори, че сега е по-меко и по-леко. Вдигна яката и се сгуши в нея.

През следващите месеци имаше много работа, ала въпреки това от години не беше разполагала с толкова свободно време и с толкова гъвкава програма. Започна да се отбива в градината на Робин с приготвена храна. Веднъж отиде в къщата на „Панама Стрийт“, Браян го нямаше и тя остана да преспи. Няколко дни след това, Браян се прибра вечерта и я завари да приготвя мадлени с момичетата, но реагира така, все едно я е виждал в кухнята стотици пъти.

Целият ѝ живот я беше подготвил да се появява късно в семейство от четирима и да се превръща във всеобща любимка. Следващото ѝ завоевание на „Панама Стрийт“ беше сериозната читателка, малката дизайнерка Шиниъд. Денис я водеше по магазините в съботите. Купуваше ѝ дрънкулки, една стара тосканска кутийка за бижута, диско албуми от средата на седемдесетте, илюстрирани издания за костюми и Антарктика, за Джаки Кенеди и корабостроителство. Помагаше на Шиниъд да подбере по-големи, по-лъскави и не толкова скъпи подаръци за Ерин. Шиниъд, също като баща си, имаше добър вкус. Носеше черни джинси, джинсови поли и сака, сребърни гривни и дълги нанизи с мъниста. След пазаруването се прибираха в кухнята на Денис и там белеше картофи или изрязваше бухтички, докато готвачката измисляше лакомства за детското небце: резенчета круша, ивици домашно приготвена мортадела, шербет от черен бъз в миниатюрна купичка, равиоли с агнешко, зехтин и мента, кубчета пържена царевична каша.

В редките случаи – например по сватби, – в които Робин и Браян все още излизаха заедно, Денис бавеше момичетата на „Панама Стрийт“. Научи ги да приготвят паста със спанак и да танцуват танго. Слушаше Ерин да изброява американските президенти един след друг. Помагаше на Шиниъд да рови из скриновете в търсене на дрехи.

– Аз и Денис ще бъдем етнолози – каза Шиниъд, – а ти, Ерин, може да си виетнамка.

Докато гледаше как Шиниъд измисля за Ерин виетнамска носия или как танцува на парче на Дона Съмър с лениви, полуотегчени, обрани движения, като едва отлепя пети от пода, леко завърта рамене и отмята коса (а през това време Ерин упражняваше епилептични припадъци), Денис усещаше как нараства обичта ѝ не само към момичето, но и към родителите му, които бяха успели да го възпитат така.

Робин обаче не беше толкова трогната.

– Разбира се, че ще те обичат – заяви тя. – Ти не се мъчиш да срешиш косата на Шиниъд. Не се карате по половин час какво точно означава да си оправиш леглото. Никога не си виждала бележките ѝ по математика.

– Не са ли добри? – попита влюбената бавачка.

– Кошмарни са! Може би трябва да я заплашим, че ако не ги оправи, няма да ѝ позволим да се вижда с теб.

– О, недей!

– Защо не се опиташ да поупражнявате малко деленето с нея?

– Готова съм на всичко.

Една ноемврийска неделя, когато петчленното семейство се разхождаше във „Феърмаунт Парк“, Браян каза на Денис:

– Робин май наистина се е привързала към теб. В началото се съмнявах, че ще те приеме.

– Аз я харесвам много – отвърна тя.

– Мисля, че преди ти се дразнеше малко.

– И имаше основания. Нали?

– Не съм ѝ казвал нищо.

– Благодаря.

На Денис не ѝ убягна, че качествата, които можеха да помогнат на Браян да мами жена си – самочувствието му на богопомазан, ретривърското му убеждение, че каквото и да стори, е правилно и за доброто на всички, – в същото време улесняваха и Робин, ако тя решеше да му изневери. Денис усещаше, че Браян несъзнателно я е причислил за придатък на съпругата си и тъй като Робин се радваше на безкритичното му одобрение, той не смяташе за нужно да отделя време и усилия за тревоги и притеснения за тях двете.

Той като че ли беше гласувал подобно абсолютно доверие и на приятеля на Денис, Роб Зито, на когото беше възложил управлението на „Генератора“. Браян продължаваше да следи подготовката, но като цяло, докато навън застудяваше, него го нямаше. Денис за кратко се зачуди дали не е хлътнал по друга жена, но новата му страст се оказа независимият филмов продуцент Джери Шварц, прочут с изключителния си вкус в музиката към филмите си и с уменията си да намира финансиране за артистичните си проекти. („Филм, на който човек ще се наслади най-добре – пишеше „Ентъртейнмънт Уикли“ за мрачната и пълна с насилие лента на Шварц „Муди Фрут“ – със затворени очи.“) Браян, който беше ревностен почитател на музиката към филмите на Шварц, се беше появил като спасител с изключително важните петдесет хиляди долара преди започването на снимките на последния му проект: осъвременен вариант на „Престъпление и наказание“, в който Разколников (в ролята Джовани Рибиси) беше млад анархист и фанатичен меломан в подземния живот в Северна Филаделфия. Докато Денис и Роб Зито вземаха решения за оборудването и осветлението на „Генератора“, Браян съпровождаше Шварц и Рибиси на снимачната площадка в гетото в Найстаун, разменяше с режисьора дискове от еднакви класьори и вечеряше в „Пастис“ в Ню Йорк с него и с Грейл Маркъс или пък със Стивън Малкмъс.

Денис несъзнателно беше стигнала до заключението, че Браян и Робин вече не правят секс. И затова, когато на Нова година ги завари да се натискат в кухнята на „Панама Стрийт“, където се бяха събрали четири семейства с по няколко деца, тя измъкна палтото си изпод купчината на закачалката и избяга. Повече от седмица не намери сили да се обади на Робин или на момичетата. Беше хлътнала по нормална жена, омъжена за мъж, с когото самата Денис с радост би минала под венчило. Напълно безнадежден случай. Свети Юда дал, свети Юда взел.

Робин сложи край на мораториума ѝ с обаждане по телефона.

– Знаеш ли за какво става дума във филма на Джери Шварц? – изкрещя тя без предисловия.

– Ъъъ, Достоевски в Джърмантаун?

– Знаела си! А защо на мен никой не ми каза? Пазел го е в тайна, защото е знаел какво ще си помисля!

– Успокой се, става дума за филм, в който Джовани Рибиси играе голобрад Разколников.

– Съпругът ми – продължи Робин – е дал петдесет хиляди долара, получени от корпорация У., за филм за анархист от Северна Филаделфия, който разбива главите на две жени и заради това отива в затвора! Кефи се колко е готино да се шляе с Джовани Рибиси и Джери Шварц, Иън как-беше и Стивън забравих-му-фамилията, а брат ми, който е анархист от Северна Филаделфия и е разбил черепа на...

– Да, схванах – прекъсна я Денис. – Май наистина е малко нетактично.

– Не става дума само за тактичност – отвърна Робин. – Според мен той просто ми е бесен, макар че не го съзнава.

От този ден насетне Денис се превърна в подстрекател към изневяра. Установи, че като оправдава дребните прояви на нетактичност на Браян, подтиква Робин към по-тежки обвинения, с които после самата тя неохотно се съгласяваше. Изслушваше я търпеливо. Стана най-верният ѝ душеприказчик. Затрупваше я с въпросите, които Браян не задаваше: за Били, за баща ѝ, за църквата, за плановете ѝ за градинарския проект, за петте-шестте хлапета, на които мухата на градинарството им беше влязла в главата и щяха да се върнат следващото лято, за романтичните и академичните трепети на младите ѝ помощнички. Отиде на вечерната среща за избор на семена в градината и успя да разпознае по лице любимите хлапета на Робин. Упражняваше деленето с Шиниъд. Насочваше разговора към филмови звезди, популярната музика и висшата мода – най-неприятните теми за брака на Робин. Някой неопитен свидетел би решил, че тя просто се стреми към по-близко приятелство, но Денис беше виждала как се храни Робин, познаваше апетита ѝ.

Проблем с канализацията забави отварянето на „Генератора“ и Браян се възползва от тази възможност да отиде на филмовия фестивал в Каламазу с Джери Шварц, а Денис – да прекара пет денонощия с Робин и момичетата. Последната вечер тя се колеба дълго във видеотеката. Накрая се спря на „Почакай да се стъмни“ (отвратителен подлец и хитрата Одри Хепбърн, която приличаше малко на Денис Ламбърт) и „Нещо диво“ (страхотната игрива Мелани Грифит освобождава Джеф Даниълс от оковите на разпаднал се брак). Още щом видя заглавията, Робин се изчерви.

След първия филм, малко след полунощ, както си седяха на дивана във всекидневната с по чаша уиски, Робин с още по-писклив от обикновено глас помоли за позволение да ѝ зададе един личен въпрос.

– Колко пъти за... да речем, за седмица, го правехте с Емил?

– Не ме питай мен кое е нормално – отвърна Денис. – Виждала съм нормалното само в огледалото.

– Знам, знам. – Робин се взираше напрегнато в синия екран на телевизора. – Но кое според теб е нормалното?

– Ами мисля си, че тогава бях с впечатлението – в главата ѝ отекваше: „Посочи по-голямо число, посочи по-голямо число!“, – че три пъти седмично е добре.

Робин шумно въздъхна.

Квадратен сантиметър от лявото ѝ коляно се допря в дясното коляно на Денис.

– И все пак, за теб кое е нормално?

– За някои хора сигурно е нормално веднъж дневно.

– Не е зле. – Гласът на Робин звучеше пресипнало, все едно тя схрускваше с мъдреците си ледено кубче. – На мен би ми харесало.

В допирната точка на коленете Денис усещаше едновременно изтръпване, боцкане и парене.

– Да разбирам ли, че при вас не е така?

– По-скоро е два пъти в месеца – процеди през зъби Робин. – Два пъти в месеца!

– Мислиш ли, че Браян си има друга?

– Не знам какво прави. Но не го прави с мен. Чувствам се като изрод.

– Не си изрод. Напротив.

– Кой беше другият филм?

– „Нещо диво“.

– Все тая. Пускай го.

През следващите два часа вниманието на Денис беше съсредоточено върху ръката, която беше отпуснала върху възглавницата досами Робин. На ръката не ѝ беше удобно да е там, искаше да бъде прибрана, но Денис не желаеше да се откаже от трудно завоюваната територия.

Когато филмът свърши, погледаха телевизия, а след това мълчаха непоносимо дълго, пет минути или пък година, но Робин все така не захапваше топлата петпръста примамка. В този момент Денис би дала какво ли не за малко агресивна мъжка сексуалност. За сравнение, десетте дни, в които беше чакала Браян да ѝ посегне, сякаш бяха минали като миг.

В четири сутринта, замаяна от умора и разочарование, тя стана да си ходи. Робин се обу, сложи си розовото шушляково яке и я изпрати до колата. Едва тук най-сетне хвана ръката ѝ. Потърка дланта ѝ със сухите си палци. Страшно се радвала, че Денис ѝ е приятелка.

„Продължавай в същия дух – окуражи се Денис. – Дръж се сестрински.“

– И аз се радвам – отвърна тя.

Робин издаде познатото хихикане, което Денис вече разпознаваше като израз на смущение.

– Хи-хи-хи!

Сведе поглед към ръката ѝ, която не спираше да мачка.

– Ще е забавно, ако аз изневеря на Браян, вместо той – на мен, нали?

– О, боже! – неволно възкликна Денис.

– Спокойно – Робин затвори юмрук около показалеца ѝ и го стисна здраво, трескаво. – Шегувам се.

Денис я зяпаше ококорено. „Чуваш ли се какви ги говориш? Съзнаваш ли какво правиш с пръста ми?“

Робин вдигна дланта ѝ към устата си, захапа я с меките възглавнички на устните, гризна я лекичко, след това я пусна и се дръпна. Пристъпи от крак на крак.

– Чао!

На другия ден Браян се върна от Мичиган и сложи край на веселбата на „Панама Стрийт“.

Денис отлетя за Сейнт Джуд за почивните дни за Великден и Инид, като детско пиано с един работещ клавиш, всеки ден ѝ повтаряше историята на старата си приятелка Норма Грийн и нейната трагична връзка с женен мъж. За да смени темата, Денис отбеляза, че Алфред изглежда по-жив и по-бодър, отколкото Инид го представяше в писмата и неделните си обаждания.

– Когато си тук, той се стяга – отвърна майка ѝ. – Останем ли сами, е невъзможен.

– Може би защото само му мърмориш.

– Денис, ако живееш с човек, който по цял ден дреме в креслото си...

– Майко, колкото повече мърмориш, той толкова повече се съпротивлява.

– Не го виждаш, защото си тук само за няколко дни. На моята глава се струпва всичко. И не знам какво ще правя.

„Ако живеех с човек, който постоянно и истерично ме критикува – помисли си Денис, – и аз щях по цял ден да дремя в креслото.“

Когато се прибра във Филаделфия, кухнята на „Генератора“ най-сетне беше оборудвана. Животът на Денис се върна към обичайния си налудничаво забързан ритъм, тя събра и обучи екипа си, покани финалистите от надпреварата за сладкари да премерят сили в състезание един срещу друг, решаваше хиляди проблеми с доставките, менюто, храната и цените. По отношение на грандиозната архитектура ресторантът напълно оправдаваше страховете ѝ, но за първи път в кариерата си Денис беше изготвила съвсем сама меню и в него имаше поне двайсет призьора. Храната беше тристранен разговор между Париж, Болоня и Виена, конферентен диалог със Стария континент с нейната запазена марка – поставяне на акцент върху вкуса, вместо върху външния блясък. Видя Браян отново на живо – през последните дни беше свикнала да си го представя през погледа на Робин – и си спомни колко го харесваше. В известна степен се пробуди от бляна си по покоряване. Докато шеташе покрай печката „Гарланд“, гонеше хората си и остреше ножовете, си мислеше колко вярна е поговорката: „Празните ръце работят за дявола“. Ако се трудеше усилено, както предписваше Бог, нямаше да има време да тича след чужди жени.

Превключи на режим на пълно избягване, стоеше в кухнята от шест сутринта до полунощ. С всеки изминал ден далече от омаята на тялото на Робин и неговата топлина, нарастваше готовността ѝ да си признае колко не харесва притеснителността на Робин, грозната ѝ прическа и долнопробните дрехи, скърцащия като ръждясали панти глас и насиления смях, цялостната ѝ неготиност. Сега Денис разбираше по-добре благосклонното пренебрежение на Браян към съпругата му, обезоръжаващата нагласа „Да, Робин е страхотна“. Робин наистина беше страхотна, но въпреки това, ако си женен за нея, би се нуждал от малко почивка от трескавата ѝ енергичност, би се наслаждавал на няколко дни сам в Ню Йорк, Париж, Сънданс...

Само че вече нямаше връщане назад. Хвърлените от Денис семена на изневярата бяха покълнали в благодатна почва. Робин започна да я преследва и настойчивостта ѝ беше още по-дразнеща заради срамежливостта и извиненията, които я придружаваха. Идваше в „Генератора“. Водеше я на обяд. Обаждаше ѝ се в полунощ и бъбреше за изключително досадни теми, от които навремето Денис се беше преструвала, че се интересува. Издебваше я у дома в събота следобед и пиеха чай на сгънатата маса за пинг-понг, червеше се и хихикаше.

Докато чаят изстиваше, част от Денис си мислеше: „По дяволите, тя май наистина е хлътнала по мен!“. Представяше си – като реална заплаха или надвиснала беда – кошмарните обстоятелства: „Тя иска секс всеки ден“. И също така: „Боже господи, как само се храни!“. Или: „Не съм лесбийка!“.

Но в същото време друга част тръпнеше – в буквалния смисъл на думата – от желание. За първи път виждаше толкова ясно каква болест е сексът, каква сбирщина от телесни симптоми, никога преди не беше вехнала и линяла по някого, както сега по Робин.

При едно затишие в разговора, под масата за пинг-понг Робин сграбчи обутия в елегантна обувка крак на Денис между своите очукани бели кецове с лилаво-оранжеви лентички. След миг се пресегна и хвана ръката ѝ. Лицето ѝ пламна, все едно беше получила удар.

– Ъъъ... – измънка тя, – мислех си...

„Генераторът“ отвори врати на 23 май, точно година, откак Браян беше започнал да плаща високата заплата на Денис. Откриването закъсня с една седмица, така че Браян и Джери Шварц да могат да посетят фестивала в Кан. Докато го нямаше, Денис се отплащаше на щедростта и доверието му, като всяка вечер отиваше на „Панама Стрийт“ и спеше с жена му. Струваше ѝ се, че ѝ е останал мозък колкото в телешка глава от някое от съмнителните месарски магазинчета на „Девета“, но не беше толкова уморена, колкото си мислеше в началото. Една целувка и докосване по коляното бяха достатъчни да събудят тялото ѝ. Чувстваше се въодушевена, съживена, пришпорвана от призрака на всяка плътска изневяра, която беше отказала по време на брака си. Затваряше очи, надвесена над гърба на Робин, полагаше глава между лопатките ѝ, ръцете ѝ обхващаха гърдите на Робин, които бяха кръгли, плоски и неочаквано леки; все едно беше котенце, играещо си с два тампона за грим. Дремваше няколко часа и след това се изсулваше изпод чаршафите, отключваше вратата, която Робин вечер залостваше, за да не ги изненадат Ерин или Шиниъд, и треперейки, се прокрадваше навън във влажната филаделфийска зора.

Браян беше пуснал реклами за „Генератора“ в местните седмични и месечни издания, а след това клюката бързо тръгна и по интернет, но двайсет и шестте резервации за обяд и четирийсет и петте за вечеря в първия ден не представляваха никакъв проблем за кухнята на Денис. Остъкленият салон, увиснал в синкавия отблясък на ефекта на Черенков, беше за 140 маси, Денис беше готова да посреща по 300 души на вечер. Браян, Робин и момичетата дойдоха да вечерят в събота и за кратко се отбиха в кухнята. Денис направи добро впечатление с непринуденото си държане с момичетата, а Робин, която изглеждаше страхотно с алено червило и къса черна рокля, вдигна акциите на Браян.

Денис се мъчеше да се помири със строгите гласове в главата си. Напомняше си, че Браян ѝ беше паднал на колене в Париж, че тя не правеше нищо повече от това, да играе по неговите правила, че беше изчакала Робин да стори първата крачка. Но дребнавото извъртане „не по врат, а по шия“ не можеше да обясни пълното и абсолютно отсъствие на угризения. Когато разговаряше с Браян, беше разсеяна и завеяна. Схващаше смисъла на думите му в последния момент, все едно той ѝ говореше на френски. Имаше основания да изглежда изтощена, разбира се – спеше по четири часа нощем, а кухнята работеше под пълна пара, – пък и Браян, погълнат от филмовите си проекти, лесно можеше да бъде заблуден, точно както тя беше очаквала. Но май не ставаше дума точно за „заблуда“. По-скоро Денис като че ли страдаше от раздвоение на личността. Тайната ѝ връзка беше като насън, развиваше се в онова заключено и звукоизолирано кътче на мозъка, в което, раснейки в Сейнт Джуд, Денис се беше научила да крие желанията си.

В края на юни критиците налетяха „Генератора“ и си тръгнаха доволни. „Инкуайърър“ говореше за брак: единението на „абсолютно уникално“ място със „сериозна и вкусна храна“, приготвена от „перфекциониста“ Денис Ламбърт, като резултатът от този брак било едно изживяване, което „всеки трябва да опита“ и което „собственоръчно“ поставяло Филаделфия „на картата на модерната елегантност“. Браян беше на седмото небе, но Денис се ядоса. Според нея възвишеното хвалебствие изкарваше ресторанта ѝ долен и простоват. Преброи четири абзаца за архитектурата и декора, три абзаца общи приказки, два за обслужването, един за виното, два за десертите и само седем за нейните ястия.

– Изобщо не са споменали киселото ми зеле! – възкликна тя, като едва не се разплака от гняв.

Телефонът за резервации звънеше денонощно. Денис нямаше време да си вдигне главата от печката, но Робин ѝ се обаждаше всеки предобед или следобед на отделната линия на главния готвач, гласът ѝ писклив от срамежливост, ритъмът синкопиран от притеснение: „Ами... чудех се... мислиш ли... дали ще мога да те видя за малко?“. И вместо да откаже, Денис винаги се съгласяваше. Продължаваше да оставя на помощниците си или напълно да отлага важните експерименти, деликатната обработка на продуктите и поръчките на доставчиците, за да се измъкне и да се срещне с Робин в близкия парк на брега на Шуйкил. Понякога само седяха на пейка, дискретно се държаха за ръце и макар че разговорите не по работа в работно време ужасно изнервяха Денис, обсъждаха чувството за вина на Робин и липсата му в шизофреничното съзнание на Денис, какво означаваше това, което правеха, как точно се беше случило. Но разговорът бързо замираше. Гласът на Робин по телефона започна да означава единствено език. След първите една-две думи Денис изключваше. Езикът и устните на Робин продължаваха да образуват словосъчетанията, диктувани от съответната за деня неотложна необходимост, но в ушите на Денис те говореха другия език на лъкатушенето и криволиченето, който тялото ѝ интуитивно разбираше и самоволно му се подчиняваше; понякога така се разтапяше от този глас, че усещаше пробождане в слабините и се превиваше на две; през следващия час за нея не съществуваше нищо друго освен езика; нямаше продукти, нито печени с масло фазани, нито неплатени доставки; изскачаше от „Генератора“ като хипнотизирана, без никаква мисловна дейност, почти не долавяше шума на външния свят (добре поне, че другите шофьори спазваха основните правила за движение). Колата ѝ се плъзгаше по разтопените асфалтирани улици като език, нозете ѝ като два езика ближеха плочките на тротоара, вратата на къщата на „Панама Стрийт“ я поглъщаше като уста, персийската пътека в коридора пред голямата спалня я примамваше като език, скритото под завивките и възглавниците легло също беше като голям мек език, молещ да бъде натиснат надолу, а след това...

Това със сигурност беше съвсем ново изживяване. Денис никога не беше копняла толкова силно за нещо, още по-малко за секс. Когато беше омъжена, възприемаше оргазма като неприятно, но необходимо през определени интервали домакинско задължение. Готвеше по четиринайсет часа и редовно заспиваше с дрехите си. Нямаше никакво желание късно вечер да изпълнява сложна и времеемка рецепта за ястие, на което, така или иначе, беше твърде уморена, за да се наслади. Предварителната подготовка беше минимум петнайсет минути, ала въпреки това самото приготвяне рядко ставаше бързо. Тиганът беше прекалено нагрят, огънят беше твърде силен или пък твърде слаб, лукът не се зачервяваше или пък загаряше веднага; трябва да оставиш настрани съда да се охлади, след което да започнеш отначало, разменяйки ядни реплики с вече разгневения и нетърпелив заместник главен готвач, и неизбежно месото излиза жилаво и на конци, сосът се пресича от многократното разреждане и изваряване, а и е толкова кошмарно късно, очите парят и смъдят, и да, добре, стига да се постараеш, може и да успееш да поднесеш готовото ястие в чинията, макар изобщо да не е за пред хора; накрая просто преглъщаш („Добре – мислиш си, – свърши се!“) и заспиваш, въпреки болката. Изобщо не си заслужаваше усилията. Но Денис ги полагаше веднъж седмично или на десетина дни, защото оргазмът ѝ беше важен за Емил и тя се чувстваше длъжна. Него можеше да го задоволява умело и безпогрешно (и не след дълго и със затворени очи), все едно застройваше супа, и колко гордост, колко наслада намираше в упражняването на уменията си! Емил обаче като че ли беше убеден, че без няколко потрепвания и полунасилени въздишки от нейна страна бракът им ще е в опасност, и въпреки че последвалите събития доказаха, че е сто процента прав, в годините преди появата на Беки Хемърлинг Денис не можеше да не изпитва смазваща вина, принуда и негодувание по отношение на оргазма.

Робин беше prêt-à-manger⁴⁵. Не ти трябва рецепта, не ти трябва подготовка, за да изядеш една праскова. Ето прасковата и хоп, ето ти и насладата. Денис беше усетила намек за подобна лекота с Хемърлинг, но едва сега, на трийсет и две години, най-сетне разбра в какво е цялата работа. И след като разбра, всичко отиде по дяволите. През август момичетата бяха на лагер, Браян замина за Лондон и щом главният готвач на най-нашумелия нов ресторант в района станеше от леглото, след миг се озоваваше на килима, облечеше ли се, започваше да се съблича, успяваше да стигне в бягството си чак до входната врата, но там облягаше гръб на нея; с омекнали колене и присвити очи се довлачваше в кухнята, в която беше обещала да се върне след четирийсет и пет минути. Резултатът беше плачевен. Ресторантът затъваше. Получаваха се задръствания по линията, забавяния при сервирането. На два пъти трябваше да задрасква ястия от менюто, защото изоставеният на произвола персонал нямаше време за подготовка. Но Денис продължаваше да се измъква навън насред втория наплив за вечерта. Спускаше се с колата по „Крек Хевън“, надолу по „Джънк Роу“ и покрай „Блънт Али“ до градината, където Робин опъваше одеяло. По-голямата част от парцела беше наторена, разкопана и засадена. От автомобилни гуми стърчаха домати, оградени от телени мрежи. Прожекторите и лампичките по крилата на кацащите самолети, приглушените от смога съзвездия, радиоактивният блясък на козирките на „Ветеранс Стадиум“, светкавиците над Тиникъм, луната, на която мръсният Камдън придаваше жълтеничав вид, всички тези приглушени градски светлинки хвърляха отблясъци по невръстни патладжани, млади чушки, краставици и царевици, пъпеши. Денис, гола насред града, се изтърколи от одеялото върху изстиналата земя, наскоро прекопана смесица от пръст и тор. Положи буза и забоде ухаещи на Робин пръсти в нея.

⁴⁵ Готов за ядене (фр.). – Б. пр.

– О, боже, дръпни се! – изписука Робин. – Тук сме посели маруля!

После Браян се върна и те започнаха да рискуват. Веднъж се наложи Робин да обяснява на Ерин, че на Денис ѝ прилошало и затова е трябвало да полегне на спалнята. Друг път се затвориха в килера на „Панама Стрийт“, докато Браян четеше на глас Е. Б. Уайт на десетина метра от тях. Накрая, седмица преди Деня на труда, една сутрин облегалката на стария дървен стол в директорския кабинет на Робин не издържа тежестта им. Двете се строполиха на пода и избухнаха в смях, но в този миг чуха гласа на Браян.

Робин скочи, отключи и отвори вратата с едно движение, за да прикрие заключването. Браян носеше кошница с петнисти, зелени, възбуждащо сочни тиквички. Беше изненадан – но радостен, както винаги, – че вижда Денис.

– Какво става тук?

Денис беше коленичила до бюрото с извадена от панталоните риза.

– Столът се счупи. Оправях Робин... Оправях стола на Робин – бързо се поправи тя.

– Помолих Денис да го погледне – изписука Робин.

– А ти какво правиш тук? – попита любопитно Браян Денис.

– Ами и аз като теб – отвърна тя. – Дойдох за тиквички.

– Сара каза, че няма никой.

Робин пое към вратата.

– Ще ида да поприказвам с нея. Би трябвало да знае кога съм тук.

– Как е успяла да го счупи? – зачуди се на глас Браян.

– Не знам – отвърна Денис. Едва се сдържаше да не заплаче като дете, хванато в беля.

Браян вдигна облегалката на стола. Досега не беше забелязвала приликата му с баща ѝ, но изведнъж я прониза усещането колко напомняше на Алфред в състраданието, с което оглеждаше счупения предмет.

– Здрав дъб – отбеляза той. – Странно е как така се е счупил.

Тя се надигна от пода и отнесено излезе в коридора, като в движение запаса ризата в панталоните си. Вървя на автопилот чак до колата. Пое нагоре по „Бейнбридж Стрийт“ към реката. Отби до металната мантинела и вдигна крак от съединителя, без да завърти ключа, колата подскочи към мантинелата и двигателят угасна. Едва сега Денис се сломи и заплака за счупения стол.

Върна се в „Генератора“ с прояснена глава. По всички фронтове цареше хаос. Имаше съобщения от критик от „Таймс“, от редактор в „Гурме“, от поредния ресторант, който се надяваше да отмъкне главния готвач на Браян. Патешки гърди и свински пържоли на стойност хиляди долари се бяха развалили в големия хладилник. Всички в кухнята знаеха, но никой не беше казал, че в тоалетната за служителите е била намерена употребявана спринцовка. Сладкарят твърдеше, че ѝ е оставил няколко написани на ръка бележки, вероятно свързани със заплатата му, които Денис не помнеше да е виждала.

– Защо никой не си поръчва ребърца по селски? – попита тя Роб Зито. – Защо сервитьорите не предлагат моите невероятно вкусни ребърца по селски?

– Американците не обичат кисело зеле – отвърна Зито.

– Друг път! Мога да се огледам в празните чинии, които се връщат в кухнята, когато някой си поръча ребърца. Дори съм си броила миглите в тях.

– Възможно е да е имало някакви германци – рече той. – Нямам друго обяснение за тези облизани чинии, освен присъствието на германци.

– А не е ли възможно ти лично да не обичаш кисело зеле?

– Има странен вкус – отвърна той.

Робин не я потърси, но и Денис не ѝ се обади. Даде интервю за „Таймс“ и позволи да я снимат, поизчетка егото на сладкаря, остана късно вечерта и тайно изхвърли разваленото месо, уволни мияча на чинии, който се друсаше в тоалетната, обед и вечер патрулираше из кухнята и отстраняваше възникналите проблеми.

В Деня на труда: мъртвило. Насили се да излезе от работа и пое по нагорещените улици на празния град, самотата я накара да обърне към „Панама Стрийт“. Когато видя къщата, устата ѝ се напълни със слюнка. Каменната фасада все още ѝ приличаше на лице, вратата все още беше език. Колата на Робин беше на улицата, тази на Браян я нямаше; бяха отишли до Кейп Мей. Денис позвъни, макар че по прашния праг си личеше, че вътре няма никого. Влезе с ключа, на който беше написала Р/Б. Изкачи се по стълбището до голямата спалня. Скритият скъп климатик работеше, пещерният хлад мереше сили със септемврийското слънце. Легна на неоправеното голямо легло и си припомни аромата и спокойствието в летните следобеди в Сейнт Джуд, когато оставаше сама у дома и за няколко часа можеше да прави каквото си поиска. Погали се. Лежеше на измачканите чаршафи, резенче светлина падаше на гърдите ѝ. Задоволи се отново и широко разпери ръце. Под възглавницата пръстите ѝ докоснаха нещо шумолящо като опаковка на презерватив.

И наистина беше опаковка на презерватив. Разкъсана и празна. Тя изстена на глас, представяше си проникването, за което той свидетелстваше. Притисна пръсти към слепоочията си.

Скочи от леглото и поглади роклята по бедрата си. Огледа завивките за други отвратителни изненади. Да, беше съвсем естествено една женена двойка да прави секс. Нямаше нищо чудно. Но Робин ѝ беше казала, че вече не пие противозачатъчни, тъй като почти не се любят с Браян; през цялото лято Денис не беше видяла, вкусила, подушила и следа от съпруг по тялото на любовницата си, беше си позволила да забрави очевидното.

Коленичи пред кошчето за боклук до гардероба на Браян. Побутна настрани носни кърпички, билети, парчета конец за почистване на зъби и намери още една опаковка от презерватив. Омраза към Робин, омраза и ревност я връхлетяха като мигрена. В банята откри още две опаковки и един вързан използван презерватив в кошчето под мивката.

Удари с юмруци слепоочията си. Чуваше как свисти дъхът ѝ през стиснатите зъби, спусна се тичешком по стълбите и изскочи навън в късния следобед. Беше над трийсет градуса, а тя трепереше. Извратена работа, извратена! Върна се в „Генератора“ и влезе през входа за доставка. Направи ревизия на мазнините, сирената, брашната и подправките, изготви подробни списъци с поръчки, остави двайсет телефонни съобщения със сух, ясен и възпитан глас, прегледа електронната си поща, изпържи си бъбрек на голямата печка „Гарланд“, прокара го с една малка грапа и си повика такси в полунощ.

На другата сутрин Робин цъфна без предупреждение в кухнята. Беше облечена с широка бяла риза, която като че ли беше на Браян. Стомахът на Денис се сви на топка. Заведе я в кабинета си и затвори вратата.

– Не мога да продължавам така – заяви Робин.

– Хубаво, аз също.

Лицето на Робин пламтеше на петна. Тя се почеса по главата, сбърчи нос няколко пъти като тик и побутна нагоре очилата си.

– Не съм ходила на църква от юни. Шиниъд ме хвана поне десет пъти в лъжа. Пита защо не се обаждаш. Не познавам половината от хлапетата, които идват в градината. В главата ми е каша и просто повече не мога да продължавам така.

– А Браян? – попита задавено Денис.

Робин се изчерви.

– Не знае нищо. Все същият си е. Нали знаеш – харесва те, харесва и мен.

– Не се и съмнявам.

– Положението е доста изчанчено.

– Да, а и аз имам много работа тук, така че...

– Браян не ми е сторил нищо лошо. Не го заслужава.

Телефонът на Денис звънна, но тя не вдигна. Имаше чувството, че главата ѝ ще се пръсне. Не издържаше да слуша как Робин произнася името на Браян.

Робин вдигна лице към тавана, в миглите ѝ проблясваха капчици сълзи.

– Не знам защо дойдох. Не съм на себе си. Но просто се чувствам много, ама много зле и ужасно самотна.

– Преодолей го – отвърна Денис. – Аз лично точно това възнамерявам да сторя.

– Защо се държиш толкова студено?

– Защото съм студен човек.

– Ако ме беше потърсила, ако ми беше казала, че ме обичаш...

– Преодолей го! За бога! Преодолей го! Преодолей го!

Робин я погледна умоляващо; но какво можеше да направи Денис, дори и въпросът с презервативите някак си да получеше обяснение? Да напусне ресторанта, благодарение на който щеше да се прочуе? Да отиде да живее в гетото и да стане втора майка на Шиниъд и Ерин? Да започне да носи големи кецове и да готви само зеленчуци?

Знаеше, че се мъчи да се самозалъже, но не знаеше кое в главата ѝ е лъжа и кое – истина. Взираше се в бюрото си, докато Робин не отвори рязко вратата и не избяга.

На другата сутрин „Генераторът“ се появи на първа страница на раздела за храна на „Ню Йорк Таймс“. Под заглавието („Генератор на оживление в старата електроцентрала“) имаше снимка на Денис, а снимките на интериора и екстериора бяха оставени за шеста страница, където също така бяха показани и нейните ребърца по селски с кисело зеле. Така беше по-добре. Долу-горе се доближаваше до това, което тя искаше. До обяд получи покана за поява по телевизията във „Фуд Ченъл“ и за постоянна месечна колонка във „Филаделфия“. Без да се допита до Робърт Зито, заповяда на телефонистката да започне да дублира по 40 места за резервациите за вечеря. Гари и Каролин – поотделно – се обадиха да я поздравят. Денис скастри Зито, задето е отказал резервация в почивните дни на местната водеща на новините на Ен Би Си, позволи си да си излее гнева върху него и от това ѝ поолекна.

Скъпари от тип, доскоро рядко срещан във Филаделфия, бяха строени в три редици на бара, когато Браян дойде с букет от рози. Прегърна я и тя се отпусна в обятията му. Знаеше какво обичат мъжете.

– Трябват ни още маси – заяви Денис. – Три за четирима и поне една за шестима. Освен това ни трябва човек да приема резервации на пълен работен ден, който да умее да пресява хората. Трябва ни по-добра охрана на паркинга. Трябва ни сладкар с по-голямо въображение и по-малко его. Освен това си мисля да заменим Роб с някой от Ню Йорк, който може да се справя с по-тузарски клиенти.

Браян се изненада.

– Искаш да разкараш Роб?

– Той отказва да наложи ребърцата ми с кисело зеле – отвърна тя. – А от „Таймс“ ги харесаха. След като не може да си свърши работата, да върви по дяволите!

Нотката жестокост в гласа ѝ предизвика блясък в очите на Браян. Хареса му.

– Както кажеш – кимна той.

В събота късно вечерта отиде с Браян, Джери Шварц, две скулести блондинки, певеца и китариста на една от любимите ѝ групи на малката оградена площадка, която Браян беше направил на покрива на „Генератора“. Нощта беше топла, насекомите край реката заглушаваха автомобилното движение по магистралата. И двете блондинки говореха по телефоните си. Денис прие цигара от китариста, който беше прегракнал от концерт, и му позволи да огледа белезите ѝ.

– Мамка му, ръцете ти са по-зле от моите.

– Работата ми е да понасям болката – отвърна тя.

– Говори се, че готвачите или прекаляват с чашката, или се друсат.

– И аз нямам търпение да пийна едно малко в полунощ – призна тя. – И два тиленола сутрин в шест, като стана.

– Денис е желязна – самодоволно подвикна Браян, без да се съобразява с говорещите по телефона блондинки.

В отговор китаристът се изплези, вдигна цигарата си като капкомер и приближи огънчето към влажния език. Цвърченето беше достатъчно силно да привлече вниманието на блондинките. По-високата изпищя, извика името на китариста и го обяви за луд.

– Чудя се ти на какво си – измърмори Денис.

Китаристът проми изгарянето със студена водка. Ядосаната от представлението му висока блондинка отговори вместо него:

– „Клонопин“, „Джеймисън“ и това в чашата му сега.

– А и езикът е влажен – кимна Денис и угаси своята цигара в нежната кожа зад ухото си.

Имаше чувството, че си е пуснала куршум в черепа, но хвърли нехайно фаса към реката.

На площадката се възцари тишина. Денис рядко си позволяваше чудатостта ѝ да вземе връх и да си проличи толкова ярко. И защото не беше необходимо – сега спокойно можеше да обезкости агнешка плешка или да говори с майка си, – тя издаде приглушен, нелеп писък, за да успокои зрителите си.

– Добре ли си? – попита я после Браян на паркинга.

– И по-зле съм се изгаряла.

– Не, имам предвид дали си добре. Беше доста страшна гледка.

– Ти се хвалеше колко съм желязна, благодаря.

– Опитвам се да ти кажа, че ми е малко виновно.

Цяла нощ не успя да заспи от болка.

След няколко дни с Браян наеха бившия управител на „Юниън Скуеър Кафе“ и уволниха Роб Зито.

Седмица по-късно кметът на Филаделфия, сенаторът от Ню Джърси, изпълнителният директор на корпорация У. и Джоди Фостър дойдоха в ресторанта.

Десетина дни след това Браян откара Денис у дома след работа и тя го покани да влезе. Отпивайки същото вино за петдесет долара, което беше поднесла на жена му, той попита дали не са се скарали с Робин.

Денис стисна устни и поклати глава.

– Просто съм много заета.

– И аз така реших. Не мисля, че вината е в теб. Напоследък Робин се дразни на всичко. Особено на мен.

– Липсва ми забавлението с децата – отбеляза тя.

– Повярвай ми, и ти им липсваш – каза Браян и добави леко завалено: – Мисля си... Мисля си да се изнеса.

Денис отговори, че съжалява.

– Тая работа с власеницата излиза от контрол – продължи той и изведнъж изригна: – Последните три седмици тя ходи и на нощни литургии! Дори не знаех, че има такива. Отворя ли дума за „Генератора“, Робин избухва. Навила си е на пръста да спре децата от училище. Решила е, че къщата ни е твърде голяма. Иска да се преместим в онази съборетина в нейната градина и да учи там момичетата заедно с няколко хлапета от проекта. Рашийд? Мерилу? Какво прекрасно място за Шиниъд и Ерин: изоставен парцел насред Пойнт Брийз! Тая работа върви към откровена лудост. Не, Робин е страхотна. Тя вярва в по-велики неща от мен. Но просто вече не съм сигурен, че я обичам. Имам чувството, че споря с Ник Пасафаро. „Класова омраза 2“, втора част.

– Робин се чувства виновна – рече Денис.

– Но от това страдат децата.

Тя се насили да попита:

– Ще искаш ли момичетата, ако се стигне дотам?

Браян поклати глава.

– Ако се стигне дотам, не съм сигурен, че Робин ще иска попечителство. По-скоро ще зареже всичко.

– Не залагай на това.

Денис си представи как Робин сресва косата на Шиниъд и изведнъж – силно, болезнено – закопня за налудничавите ѝ желания, изблици и пориви, за невинността ѝ. Все едно прещрака някакво копче и съзнанието ѝ се превърна в обикновен екран, на който се прожектираше ярък филм с всичко онова, което ценеше у човека, когото беше отблъснала. Домъчня ѝ и за най-неприятните черти на Робин, за жестовете и навиците ѝ, за предпочитанието ѝ към горещо мляко в кафето, за обезцветената точка на предния зъб, счупен с камък от брат ѝ, за начина, по който тя свеждаше глава като коза над слабините ѝ.

Оправда се, че е изморена, и накара Браян да си тръгне. Рано на другата сутрин по крайбрежието нахлу тропически циклон, от ураганния вихър дърветата се поклащаха злокобно, над кейовете пръскаха вълни. Тя остави „Генератора“ в ръцете на своите помощници и се качи на влака за Ню Йорк, за да помогне на безотговорния си брат и да забавлява родителите си. В напрежението около обяда, докато Инид повтаряше дословно историята си за Норма Грийн, Денис не забеляза никаква промяна в себе си. Разполагаше с все още работещото си старо Аз, версия 3.2 или версия 4.0, което все така презираше достойното за презрение у Инид и обичаше достойното за обич у Алфред. Чак когато застана на пристанището и майка ѝ я целуна, и една съвсем различна Денис, версия 5.0, едва не пъхна език в красивата уста на старата жена, едва не спусна ръка по кръста и бедрата на Инид, едва не рухна и не обеща да се прибере у дома за Коледа за колкото дни иска майка ѝ, се проявиха измененията и поправките в същността ѝ.

На връщане мокри от дъжда спирки прелитаха край прозореца със скоростта на междуградския влак. По време на обяда Алфред ѝ се беше видял доста зле. Ако той наистина губеше разсъдъка си, може би Инид не преувеличаваше колко ѝ е трудно с него, може би Алфред наистина беше грохнал и се стягаше само за пред децата си, може би Инид не беше онова досадно мрънкало, каквато от двайсет години я изкарваше дъщеря ѝ, може би Алфред не просто не беше попаднал на подходяща съпруга, а имаше по-сериозни проблеми; може би проблемите на Инид не бяха по-сериозни от това, че не е попаднала на подходящ съпруг, може би Денис приличаше повече на майка си, отколкото си мислеше. Слушаше потракването на колелата и гледаше как октомврийското небе потъмнява. Може би щеше да намери надежда, ако беше останала във влака, но пътуването до Филаделфия беше кратко, тя се върна на работа и нямаше време да мисли за нищо, докато не отиде на представянето на „Аксон“ с Гари и за своя изненада се хвана да защитава не само Алфред, но и Инид в последвалия спор.

Не помнеше някога да е обичала майка си.

Беше се отпуснала във ваната в девет вечерта, когато се обади Браян и я покани на вечеря с Джери Шварц, Мира Сорвино, Станли Тучи, известен американски режисьор, известен английски актьор и други знаменитости. Известният режисьор тъкмо бил приключил снимки в Камдън и Браян и Шварц го бяха сгащили за частна прожекция на „Престъпление и наказание и рокендрол“.

– Това е единствената ми свободна вечер – опита се да се измъкне Денис.

– Мартин обеща да ти прати шофьора си – отвърна Браян. – Ще се радвам да дойдеш. Бракът ми се разпадна.

Облече си черна рокля от кашмир, изяде един банан, за да не изглежда гладна и шофьорът на режисьора я откара в „Таконелис“, пицария с изглед към улицата в Кенсингтън. Десетина известни и не толкова известни души, плюс Браян и приличащия на маймуна заради дългите си провиснали ръце Джери Шварц се бяха настанили на три маси отзад. Денис целуна Браян по устните и седна между него и прочутия английски актьор, който цяла вечер бълваше остроумия за играта на крикет и дартс, мъчейки се да привлече вниманието на Мира Сорвино. Известният режисьор каза на Денис, че е опитал нейните ребърца с кисело зеле и страшно са му харесали, но тя побърза да смени темата. Очевидно беше поканена като придружителка на Браян; кинаджиите обаче явно не се интересуваха от тях двамата. Тя сложи ръка на коляното му, сякаш за да го утеши.

– Разколников със слушалки, от които гърми „Трент Резнор“, докато пребива старицата, е страхотен образ – заяви ентусиазирано най-малко известният от присъстващите, асистент-режисьорът, който на вид приличаше на студент.

– Всъщност слуша „Номатикс“ – поправи го Шварц с унищожителна липса на снизходителност.

– Не са ли „Найн Инч Нейлс“?

Шварц притвори клепачи и едва-едва поклати глава.

– „Номатикс“, албумът „Хелд Ин Тръст“ от 1980 година. После „Найн Инч Нейлс“ направиха кавър на тяхното парче.

– Всички крадат от „Номатикс“ – обади се Браян.

– Те страдаха на кръста на забравата, за да могат други да се радват на вечна слава – заяви Шварц.

– Кой е най-добрият им албум?

– Дай ми адреса си и ще ти изпратя диск – обеща Браян.

– Всичките им са гениални – рече Шварц, – до „Торазин Сънрайз“. Том Пакет напусна, но групата издаде още два албума, докато осъзнае, че е мъртва. Жалко, че никой не им го каза по-рано.

– На страна, в която в училищата се преподава, че човекът е сътворен от Бога – говореше известният английски актьор на Мира Сорвино, – може да ѝ простим убеждението, че бейзболът не произлиза от крикета.

Денис се сети, че Станли Тучи е режисьор на любимия ѝ ресторантски филм и дори е играл в него. Тя щастливо забъбри с него и студенината ѝ към красивата Сорвино понамаля; наслаждаваше се не толкова на самата компания, а на липсата на раздразнение в себе си от нея.

Браян я върна от „Таконели“ с волвото си. Денис се чувстваше богопомазана, привлекателна, жизнена и бодра. Той обаче беше ядосан.

– Робин трябваше да дойде с мен. Поставих ѝ нещо като ултиматум. Но така или иначе, тя се съгласи да вечеря с нас. Да прояви поне ей толкова интерес към моя живот, макар да знам, че нарочно се облича като студентка, за да се чувствам неудобно и да демонстрира убежденията си. В замяна аз трябваше да прекарам следващата събота в градината ѝ. Така се бяхме споразумели. А тази сутрин изведнъж тя реши, че вместо това ще ходи на някакъв протест против смъртното наказание. И аз не съм привърженик на смъртното наказание. Но Кели Уитърс не е моята представа за човек, към когото трябва да се прояви милост. А и обещанието си е обещание. Какво значение има една свещичка повече или по-малко на онова бдение? Все ще може да пропусне един протест заради мен, нали? Предложих вместо това да изпратим чек на Американския съюз за граждански свободи, казах ѝ, че ще оставя тя да попълни сумата. И избухна скандал.

– Идеята с чека не е много добра – измърмори Денис.

– Да, разбрах го. Но разменихме думи, които трудно ще си върнем назад. А и, честно казано, май не държа особено на това.

– Знае ли човек.

В единайсет в понеделнишката вечер „Уошингтън Авеню“ между реката и „Броуд“ беше празно. Браян като че ли се беше сблъскал с първото си истинско разочарование в живота и не можеше да млъкне.

– Веднъж ми каза, че ако не съм женен и ти не си моя служителка... Помниш ли?

– Помня.

– Все още ли е в сила?

– Ела да пием по нещо – предложи Денис.

Ето така се стигна дотам, че Браян спеше в леглото ѝ в девет и половина на другата сутрин, когато на вратата се позвъни.

Денис все още беше замаяна от алкохола, който беше улеснил приплъзването в извратеността и моралния хаос, към които като че ли се беше устремил животът ѝ. Под махмурлука ѝ обаче бълбукаха приятни мехурчета от дòсега със света на знаменитостите от предишната вечер. Те бяха по-силни от това, което изпитваше към Браян.

На вратата се позвъни отново. Тя стана, сложи си червеникав копринен халат и погледна през прозореца. На входа стоеше Робин Пасафаро. Волвото на Браян беше паркирано от другата страна на улицата.

Денис се поколеба дали да отвори, но Робин нямаше да дойде да я търси тук, ако преди това не беше проверила в „Генератора“.

– Робин е – каза тя. – Стой тук и пази тишина.

На сутрешното слънце Браян все още беше с вкиснатото си изражение от снощи.

– Не ми пука дали ще разбере, че съм тук.

– Но на мен ми пука.

– Колата ми е отсреща.

– Знам.

Тя също се чувстваше необяснимо вкисната от Робин. През цялото лято, през което беше мамила Браян, не беше изпитвала подобно презрение към съпругата му, каквото усещаше сега, докато слизаше по стълбите. Дразнещата Робин, упоритата Робин, пискливата Робин, хихикащата Робин, глупавата Робин, простоватата Робин...

Но въпреки това в мига, в който отвори вратата, тялото ѝ еднозначно посочи какво желаеше. Искаше Браян на улицата и Робин в леглото.

Зъбите на Робин тракаха, макар да не беше студено.

– Може ли да вляза?

– Тъкмо тръгвам за работа – отвърна Денис.

– Само за пет минути.

Възможно ли беше да не е видяла резедавата кола на улицата? Денис я пусна в антрето и затвори вратата.

– Бракът ми приключи – обяви Робин. – Снощи той дори не се прибра.

– Съжалявам.

– Моля се за брака си, но в главата ми се появяваш само ти. Коленича ли в църквата, започвам да си мисля за тялото ти.

Денис застина. Не се чувстваше виновна – секундомерът, отброяващ последните мигове на сгромолясващия се брак отдавна беше включен, в най-лошия случай тя беше дала единствено съвсем лек тласък, – но съжаляваше, че е сторила зло на този човек, съжаляваше, че се е включила в съревнованието. Хвана Робин за ръката и рече:

– Искам да се видим и да поговорим. Не ми харесва това, което се случи. Но сега трябва да отида на работа.

Телефонът във всекидневната иззвъня. Робин прехапа устни и кимна.

– Добре.

– Нека се видим в два – предложи Денис.

– Добре.

– Ще ти се обадя от работата.

Робин кимна отново. Денис ѝ отвори, след това затвори зад нея и въздъхна тежко.

– Денис, Гари е, не мога да те открия, обади ми се, станал е нещастен случай, татко е паднал от кораба, от двайсет и пет метра, преди малко говорих с майка...

Тя изтича и грабна слушалката.

– Гари?

– Търсих те в ресторанта.

– Жив ли е?

– Не би трябвало, но е.

В извънредни ситуации Гари беше във вихъра си. Качествата му, които предишния ден я бяха вбесили, сега ѝ носеха утеха. Тя искаше брат ѝ да знае всичко. Искаше да долавя самодоволството в гласа му.

– Доколкото разбрах, са го влачили цяла миля, преди корабът да успее да спре. Водата е била седем градуса. Извикали са хеликоптер да го закара в Ню Брунсуик. Но гръбнакът му не е счупен. Сърцето му все още работи. Контактен е. Жилав старец. Може и да се оправи.

– А как е мама?

– Тревожи се, че корабът се е забавил заради чакането на хеликоптера и това е причинило неудобство на другите пътници.

Денис се засмя облекчено.

– Горката мама! Толкова се надяваше на това пътуване.

– Да, опасявам се, че това е краят на пътешествията ѝ с татко.

На вратата отново се позвъни. Веднага след това последва тропане, посипаха се юмруци и ритници.

– Гари, постой така за секунда.

– Какво става?

– Ще ти се обадя след малко.

Звънецът звъня толкова дълго, че чак прегракна, зазвуча дрезгаво. Тя отвори и се изправи пред треперещи устни и блестящи от омраза очи.

– Махни се – изсъска Робин, – не желая да те докосвам!

– Снощи направих голяма грешка.

– Дръпни се от пътя ми!

Денис отстъпи и тя хукна нагоре по стълбите. Денис седна в единствения фотьойл в отшелническата си всекидневна и се заслуша в крясъците. Замисли се, че когато беше малка, родителите ѝ – другата женена двойка в живота ѝ, която беше също толкова несъвместима, – почти не си крещяха. Държаха се кротко и тихо, като оставяха войната да бушува в главата на дъщеря им.

Когато беше с Браян, вехнеше по тялото, искреността и добродетелността на Робин и се чувстваше отблъсната от неговото суетно преследване на знаменитости, а когато беше с Робин, чезнеше по добрия вкус и сходните на нейните разбирания на Браян, копнееше Робин да обърне внимание колко невероятно изглежда в черна кашмирена рокля.

„Лесно ви е на вас – помисли си тя. – Можете да се разделите.“

Крясъците секнаха. Робин профуча тичешком по стълбите и изскочи навън, без да забави крачка.

След няколко минути Браян я последва. Денис беше очаквала неодобрението на Робин и можеше да го преглътне, но се надяваше на поне малко съчувствие от страна на Браян.

– Уволнена си! – заяви той.

ОТ: Denise3@cheapnet.com

ДО: exprof@gaddisfly.com

ТЕМА: нека се постараем повече следващия път

Радвам се, че се видяхме в събота. Много ти благодаря за усилията, че побърза да ми се притечеш на помощ.

Последните новини: татко е паднал от кораба и са го извадили от ледената вода със счупена ръка, изместена раменна става, отлепена ретина, загуба на паметта и вероятно с лек удар, двамата с мама са били превозени с хеликоптер в Ню Брунсуик, мен ме уволниха от най-добрата работа, която може би ще мога да намеря в живота си, а с Гари научихме за някаква нова медицинска технология, която ти със сигурност ще обявиш за кошмарна, антиутопична и вредна, само че става за паркинсон и може да помогне на татко.

Друго май няма за докладване.

Надявам се всичко да е наред, където и да си. Джулия ми каза, че си в Литва, но не го вярвам.

ОТ: exprof@gaddisfly.com

ДО: Denise3@cheapnet.com

ТЕМА: RE: нека се постараем повече следващия път

Предложение за работа в Литва. Мъжът на Джулия, Гитанас, ме нае да му направя и поддържам страница в интернет. Забавно е и не е зле платено.

Тук по радиото пускат само любимите ти групи от гимназията. „Смитс“, „Ню Ордър“, Били Айдъл. Все едно съм се върнал двайсет години назад. На улицата до летището видях как един дядо застреля кон петнайсетина минути след като стъпих на балтийска земя. Добре дошли в Литва!

Говорих с мама сутринта, разказа ми всичко, извиних се, така че не се тревожи за това.

Съжалявам за работата ти. Честно казано, не мога да повярвам. Трудно ми е да си представя, че някой би те уволнил.

А сега къде работиш?

ОТ: Denise3@cheapnet.com

ДО: exprof@gaddisfly.com

ТЕМА: празнични задължения

Мама казва, че не желаеш да обещаеш да дойдеш за Коледа, но не го вярвам. Няма как да откажеш на жена, чието събитие на годината току-що е било провалено от нещастен случай и която и без това няма почти никакви радости в живота си заради полуинвалидизирания си мъж, и не си е била у дома за Коледа от времето, когато Дан Куейл беше вицепрезидент, и която я крепи единствено мисълта за Коледа, защото тя обича Коледа така, както други обичат секса, и която те е виждала общо четирийсет и пет минути през последните три години, няма как да си я отрязал: „Не, съжалявам, оставам във Вилнюс“.

(Вилнюс!!!)

Мама сигурно не те е разбрала. Моля те, поясни.

А на въпроса ти – не работя никъде. От време на време замествам по малко в „Маре Скуро“, но иначе спя до два следобед. Ако продължа така, сигурно ще трябва да мина на хапчета (за твой ужас). Трябва да възвърна апетита си за пазаруване и радостта от харченето на пари.

Последно чух, че Гитанас Мизевичюс бил насинил окото на Джулия. Но както и да е.

ОТ: exprof@gaddisfly.com

ДО: Denise3@cheapnet.com

ТЕМА: RE: празнични задължения

Мисля да стигна до Сейнт Джуд веднага щом събера малко пари. Може би за рождения ден на татко. Но по Коледа е ад, както знаеш. Най-кошмарното време. Кажи на мама, че ще се прибера в началото на следващата година.

Мама твърди, че Каролин и момчетата ще дойдат в Сейнт Джуд за Коледа. Вярно ли е?

Не минавай на наркотици – поне заради мен.

ОТ: Denise3@cheapnet.com

ДО: exprof@gaddisfly.com

ТЕМА: пострада единствено гордостта ми

Добър опит, но, не, настоявам да си дойдеш за Коледа.

Свързах се с „Аксон“, планът е да запишем татко за шест месеца лечение с „Коректол“ веднага след Нова година, като той и мама ще останат при мен през това време. (За щастие, животът ми е съсипан, така че не е трудно да им помогна.) Единственият вариант това да не се случи е, ако лекарите от „Аксон“ решат, че деменцията на татко не е предизвикана от лекарствата. Той изглеждаше доста поразтърсен в Ню Йорк, но по телефона звучи добре. „Пострада единствено гордостта ми“ и т.н. Преди седмица са му свалили гипса от ръката.

Така или иначе, той сигурно ще е при мен във Филаделфия за рождения си ден, до края на зимата и вероятно цялата пролет, така че трябва да стигнеш до Сейнт Джуд за Коледа. Моля те, не спори повече, а просто го направи.

С нетърпение (но без капчица съмнение) очаквам потвърждение, че ще си там.

П.П. Каролин, Арон и Кейлеб няма да дойдат. Гари ще пристигне с Джоуна и ще отлетят обратно за Филаделфия по обед на 25-и.

П.П.П. Не се тревожи, не си падам по наркотиците.

ОТ: exprof@gaddisfly.com

ДО: Denise3@cheapnet.com

ТЕМА: RE: пострада единствено гордостта ми

Снощи пред очите ми простреляха един мъж с шест куршума в корема. Поръчково нападение в клуб „Мъсмирит“. Нямаше нищо общо с нас, но не беше приятна гледка.

Не мога да разбера защо искате да бъда в Сейнт Джуд на точно определена дата. Ако мама и татко бяха мои деца и ги бях създал, без да ги питам, бих приел, че имам някакви отговорности към тях. Родителите имат върховен, дарвиновски заложен интерес от благополучието на децата си. Но децата според мен не са длъжни за нищо на родителите си.

Като цяло няма какво да им кажа на тези хора. А и не мисля, че те биха искали да чуят това, което мога да им кажа.

Защо да не се разберем да ги видя във Филаделфия? Там ще е много по-добре. Така и деветимата ще се съберем заедно, вместо да сме само шестима.

ОТ: Denise3@cheapnet.com

ДО: exprof@gaddisfly.com

ТЕМА: сериозно скастряне от ядосаната ти сестра

Боже господи, стига си се самосъжалявал!

Ела си заради МЕН. Както и заради ТЕБ самия, защото сигурно е много готино и интересно да гледаш как прострелват някого в корема, но имаш само едни майка и баща и ако пропуснеш времето си с тях сега, няма да имаш втори шанс.

Признавам си: пълен провал съм.

Ще ти кажа – все на някого трябва да кажа, макар че ти така и не сподели защо те уволниха, – че ми биха шута, защото спах с жената на шефа ми.

Така че според теб какво имам АЗ да си говоря с „тези хора“? Според теб как звучат неделните ни разговори с мама?

Дължиш ми 20 500 долара. Нали не си забравил?

Купи си проклетия билет. После ще ти дам парите.

Обичам те и ми липсваш. Не ме питай защо.

ОТ: Denise3@cheapnet.com

ДО: exprof@gaddisfly.com

ТЕМА: угризения

Съжалявам, че ти се навиках. Последният ред е единственият верен. Темпераментът ми не е подходящ за писане на писма по електронна поща. Моля те, пиши ми. Моля те, ела за Коледа.

ОТ: Denise3@cheapnet.com

ДО: exprof@gaddisfly.com

ТЕМА: тревога

Моля те, моля те, моля те, не ми разказвай за застреляни хора и после да изчезваш така.

ОТ: Denise3@cheapnet.com

ДО: exprof@gaddisfly.com

ТЕМА: остават само шест работни дни до Коледа!

Чип, там ли си? Моля те, пиши или се обади.

ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ ПОКАЧВА СТОЙНОСТТА НА „ЛИТВА ЕООД“

Вилнюс, 30 октомври. Тази седмица Европейският съвет по природни ресурси предупреди, че Европа може да се изправи пред катастрофален недостиг на пясък и чакъл до края на десетилетието. Причините за това са покачващите се нива на световния океан с два сантиметра годишно и ежедневното отмиване на милиони кубически метри от бреговете.

„В цялата си история човечеството е смятало пясъка и чакъла за неизчерпаеми, заяви председателят на ЕСПР Жак Дорман. За съжаление, заради прекомерната употреба на произвеждащи парникови газове изкопаеми горива много европейски държави, сред които и Германия, ще станат зависими за строителството на пътища и сгради от страните, добиващи пясък и чакъл, най-вече богатата на пясъци Литва.“

Гитанас Р. Мизевичюс, основател и изпълнителен директор на литовската Партия за свободен пазар, сравни надвисналата над Европа криза за пясък и чакъл с петролната криза от 1973 година. „Тогава малките, богати на петрол държави като Бахрейн и Бруней за една нощ се превърнаха от мишки в лъвове. Сега е ред на Литва“, каза Мизевичюс.

Председателят на ЕСПР Дорман определи прозападната, подкрепяща частните предприемачи Партия за свободен пазар като „единственото политическо движение в Литва, готово да търгува честно и отговорно със западните капиталови пазари“.

„Голямото нещастие е, подчерта Дорман, че по-голямата част от европейските запаси от пясък и чакъл са в ръцете на балтийски националисти, в сравнение с които Муамар Кадафи е като Шарл дьо Гол. Без преувеличение мога да заявя, че бъдещата икономическа стабилност на ЕО е в ръцете на неколцина смели източни капиталисти като господин Мизевичюс...“

Хубавото на интернет беше в това, че Чип можеше да публикува пълни измислици, без да трябва да проверява дори и правописа си. Достоверността на материалите в мрежата беше деветдесет и осем процента функция на външния вид – ако страницата беше „готина“ и „пипната“, никой не се съмняваше в съдържанието ѝ. Чип не беше специалист по интернет, но пък беше американец под четирийсет години, а всеки американец под четирийсет години се смяташе за меродавен арбитър кое е пипнато и готино и кое – не. Двамата с Гитанас отидоха в бар „При университета“ и наеха петима млади литовци с тениски на „Фиш“ и „Ар И Ем“ за по трийсет долара на ден плюс милиони акции без покритие. В продължение на месец Чип безжалостно гонкаше бърборещите помежду си на неразбираем език интернетаджии, накара ги да разучат американски страници като nbci.com и Оракъл, настояваше да го направят ето така, да изглежда ето така.

Lithuania.com се появи официално на пети ноември. Рекламно каре с висока резолюция – ДЕМОКРАЦИЯТА ПЛАЩА ЩЕДРИ ДИВИДЕНТИ – изгряваше под съпровода на шестнайсет бодри тона от „Танца на кочияшите и конярите“ от „Петрушка“. В наситеносиньото поле отдолу едни до други се мъдреха черно-бели снимки ПРЕДИ („Социалистическият Вилнюс“) на надупчени от снаряди фасади и прекършени липи по булевард „Гедимино“ и симпатични цветни фотоси СЛЕД („Вилнюс на пазарната икономика“) на бутици и бистра на брега на морето на фона на меден залез (те всъщност бяха в Дания). Една седмица Гитанас и Чип стояха до късно, наливаха се с бира и доуточняваха другите страници, в които обещаваха на инвеститорите правото да нарекат различни места на свое име и правото на първа брачна нощ (това фигурираше още в първата горчива шега на Гитанас), и в съответствие с финансовото участие, както следва:

• Определен престой в морските почивни станции на Министерския съвет в Паланга!

• Пропорционални права върху полезните изкопаеми и добива на дървесина във всички национални паркове!

• Назначаване на местни магистрати и съдии!

• Пълни двайсет и четири часови привилегии за паркиране в близост до Стария град на Вилнюс!

• Петдесет процента отстъпка при наемане на литовски бойни части и въоръжение по списък (освен в случай на война)!

• Безпроблемно осиновяване на литовски момиченца!

• Имунитет при нарушаване на забраните за ляв завой при червен светофар!

• Отпечатване на портрета на инвеститора на възпоменателни марки, колекционерски монети, етикети на малки пивоварни, шоколадовата глазура на литовските сладки, картички с национални герои, хартия за опаковане на подаръци и други!

• Почетна титла „доктор на науките“ от Вилнюския университет, основан 1578 година!

• Неограничен достъп до подслушвателните устройства и другите механизми на Държавна сигурност!

• Право на титли и почетни звания като „Ваша светлост“, „Нейна светлост“, „Ваше благородие“ и т.н., като неизползването им от обслужващия персонал се наказва с публично бичуване и до шейсет дни затвор!

• Привилегии за резервации в последната минута за влакове и самолети, културни събития, резервации във включените в програмата петзвездни ресторанти и нощни клубове!

• Приоритетно издигане на челно място в списъците на чакащите за трансплантация на черен дроб, сърце и ретина в известната вилнюска болница „Антакалнис“!

• Разрешително за неограничен лов и риболов, както и привилегии за ловуване извън сезона в националните дивечовъдни резервати!

• Правото за изписване на името на инвеститора на корпуса на голям кораб!

• И т.н., и т.н.

Чип бързо усвои получения от Гитанас урок: колкото по-нелепо звучи обещанието, толкова по-богат е притокът на капитали от Америка. Ден след ден публикуваше съобщения, измислени финансови отчети, съчиняваше полемични трактати, утвърждаващи хегелианската неизбежност на откровено комерсиализираната политика, бълваше разкази на очевидци за процъфтяващата литовска икономика, разиграваше топката с лъжливи въпроси в инвестиционни интернет форуми и веднага отбелязваше голове с готови отговори. Ако го скастреха за лъжите или за липсата на познания, просто се преместваше в друг форум. Изготви текста за временните удостоверения за акции и за придружаващата ги брошура („Поздравления – вече сте гражданин на литовския свободен пазар!“) и ги разпечата на луксозна памучна хартия. Имаше чувството, че едва тук, в царството на чистата измислица, най-сетне е попаднал в стихията си. Точно както Мелиса Пакет му беше обяснявала едно време, беше опияняващо да основеш компания, да видиш как прииждат парите.

Журналист от „Ю Ес Ей Тудей“ му прати писмо по електронната поща: „Истина ли е?“.

Чип му отговори: „Истина е. Търговската национална държава с разпръснати по целия свят граждани акционери е следващият етап от еволюцията на политическата икономия. „Просветеният неотехнофеодализъм“ процъфтява в Литва. Елате да се убедите с очите си. Гарантирам ви минимум деветдесетминутен разговор лично с Г. Мизевичюс“.

От „Ю Ес Ей Тудей“ не го потърсиха отново. Той се притесняваше дали не е прекалил, само че седмичните приходи надхвърляха четирийсет хиляди долара. Парите идваха под формата на банкови преводи, номера на кредитни карти, пароли за парични преводи по интернет, преводи към „Креди Сюис“ и стодоларови банкноти в пощенски пликове. Гитанас веднага ги влагаше в другите си начинания, но както се бяха споразумели, удвои заплатата му.

Чип живееше – без да плаща наем – в белосана вила, където навремето командирът на съветския гарнизон похапвал фазани, пиел „Гевюрцтраминер“ и си бъбрел с Москва по пряка телефонна линия. През есента на 1990 година къщата беше замеряна с камъни, плячкосана и изписана с графити, а след това стоеше занемарена, докато VIPPPAKJRIINPB17 не падна от власт и Гитанас беше привикан обратно от ООН. Той беше хвърлил око на опустошената вила заради изкусителната цена (всъщност без пари), изключителните мерки за сигурност (в това число укрепена кула и ограда, достойна за американско посолство) и заради възможността да спи в леглото на командира, който го беше измъчвал в продължение на шест месеца в старите съветски казарми в съседство. В почивните дни Гитанас и други партийни членове бяха размахвали мистрии и телени четки, за да възстановят сградата, но партията се беше разпаднала, преди да успеят да довършат. Сега половината стаи стояха празни и по пода им се търкаляха строшени стъкла. В Стария град парното и топлата вода идваха от чудовищна топлоцентрала, като губеха голяма част от мощността си по дългото трасе от подземни тръби и течащи сградни инсталации до душовете и радиаторите във вилата. Гитанас беше разположил щаба на Партия за свободен пазар във величествената бална зала, отдели голямата спалня за себе си и настани Чип в адютантския апартамент на третия етаж, като остави младите интернетаджии да лагеруват, където си поискат.

Чип продължаваше да плаща наема на апартамента в Ню Йорк и минималните вноски по кредитната си карта, но въпреки това се чувстваше приятно заможен във Вилнюс. Поръчваше си най-скъпите ястия, черпеше околните, които нямаха неговия късмет, и изобщо не поглеждаше етикетите с цените в магазина за органични храни край университета, откъдето купуваше плодове и зеленчуци.

Както му беше обещал Гитанас, в баровете и пицариите беше пълно с непълнолетни момичета с тежък грим, но след напускането на Ню Йорк и бягството си от „Академично червено“ Чип като че ли беше израснал влюбването в малолетни. Два пъти седмично с Гитанас отиваха в клуб „Метропол“ и служителките там, след масажа и преди сауната, оправно задоволяваха нуждите им на сравнително чистите дунапренени матраци. По-голямата част от тях бяха трийсетинагодишни и през деня се посвещаваха на гледане на деца или на родители, или на Международната програма по журналистика в университета, или на създаването на произведения на изкуството с политическа окраска, които никой не купуваше. Чип беше изненадан от готовността им да си говорят с него човешки, докато се обличат и оправят прическите си. Беше смаян от радостта им от дневния живот, колко потискащ бил в сравнение с него нощният, колко напълно лишен от смисъл; и тъй като самият той беше започнал да изпитва наслада от работата си през деня, с всяка терапевтична трансак(т)-ция на кушетката за масажи успяваше все по-добре да постави тялото си на мястото му, да постави секса на мястото му, да разбере какво точно е любовта. С всяка предплатена еякулация се отърсваше от поредната унция унаследен срам, устоявал на неспирни теоретични атаки в продължение на петнайсет години. Оставаше му единствено благодарност, която той изразяваше под формата на двеста процента бакшиш. В два-три сутринта, когато градът лежеше затиснат от мрак, който като че ли се беше спуснал отпреди седмици, двамата с Гитанас се връщаха във вилата през сернистия пушек и снега, или мъглата, или дъжда.

Истинската любов на Чип във Вилнюс беше Гитанас. Най-вече харесваше колко много Гитанас го харесва. Където и да отидеха, хората ги питаха дали са братя, но в интерес на истината, Чип се чувстваше не толкова негов роднина, колкото негова приятелка. Сякаш беше в кожата на Джулия: вечно обсипван с внимание, щедро глезен и почти напълно зависим от Гитанас за услуги, напътствия и задоволяване на основни потребности. Трябваше да изработи храната си, също като Джулия. Беше ценен служител, уязвим и очарователен американец, обект на присмех, глезене и дори почуда; каква наслада имаше в това, за първи път да си преследваният – да имаш качества и способности, които някой друг толкова да желае.

Като цяло за него Вилнюс беше прекрасен свят на задушено телешко, зеле и картофени блини, бира, водка и цигари, приятелство, незаконни начинания, жени. Харесваше климата и географската ширина, които в общи линии се справяха и без слънце. Можеше да спи до късно и пак ставаше с изгрева, малко след закуска идваше време за вечерното ободрително кафе с цигара. Животът му беше отчасти студентски (винаги беше обичал студентския живот) и отчасти подчинен на скоростния ритъм на първите интернет компании. От четири хиляди мили разстояние всичко, което беше оставил в САЩ, изглеждаше незначително и лесно поправимо – родителите, дълговете, провалите, загубата на Джулия. Чувстваше се толкова по-добре във всяко едно отношение – работата, секса, приятелството, – че за момент забрави вкуса на нещастието. Реши да остане във Вилнюс, докато не събере достатъчно пари да върне дълговете си на Денис и не изплати задълженията по кредитните карти. Смяташе, че за това ще са достатъчни не повече от шест месеца.

С типичния му късмет обаче, още преди да се е насладил на два цели месеца във Вилнюс, едновременно баща му и Литва се сгромолясаха.

В писмата си Денис му опяваше за здравословното състояние на Алфред и настояваше да се върне в Сейнт Джуд за Коледа, но в едно пътуване до дома през декември нямаше нищо привлекателно за Чип. Той подозираше, че ако изостави вилата, дори и само за седмица, някаква глупава дреболия може да му попречи да се върне. Ще се развали заклинанието, магията ще изчезне. Но накрая Денис, най-уравновесеният човек, когото познаваше, му изпрати писмо, в което звучеше отчаяна. Чип го прегледа набързо и веднага си даде сметка, че изобщо не е трябвало да го отваря, тъй като вътре беше упомената сумата, която ѝ дължеше. Нещастието, чийто вкус смяташе за забравен, проблемите, които изглеждаха дребни от разстояние, отново изпълниха съзнанието му.

Изтри писмото и веднага съжали за стореното. Като че ли си припомняше като от сън фразата: „ми биха шута, защото спах с жената на шефа ми“. Но тя звучеше толкова странно от устата на Денис, а и погледът му беше прелетял над нея мимолетно, че не можеше да се довери напълно на паметта си. Ако сестра му възнамеряваше да се признае за лесбийка (което, като се замислеше, можеше да обясни някои нейни странности, които винаги го бяха озадачавали), то със сигурност щеше да ѝ е от полза подкрепата на по-големия ѝ брат и отявлен фукоист, но Чип още не беше готов да се прибере у дома и затова прие, че паметта му го е подлъгала и думите са се отнасяли до нещо друго.

Изпуши три цигари, погребвайки притесненията си под разумни доводи, контраобвинения и твърда решителност да не напуска Литва, докато не плати на сестра си дълга от 20 500 долара. Ако Алфред останеше да живее у Денис до юни, Чип можеше да се задържи в Литва още шест месеца и пак да спази обещанието си за среща на цялата фамилия във Филаделфия.

Литва, за съжаление, вървеше към анархия.

През октомври и ноември, въпреки световната финансова криза, Вилнюс изглеждаше нормално на повърхността. Селяните продължаваха да носят на пазара пилета и добитък, за които им плащаха в литаси, които те харчеха за руско гориво, местна бира и водка, избелени джинси, блузи със „Спайс Гърлс“ и пиратски видеозаписи на „Досиетата Х“, внасяни от страни с още по-западнали икономики. Шофьорите на цистерните, работниците, които дестилираха водката, и забрадените баби, които продаваха блузите със „Спайс Гърлс“ от ръчни колички на тротоара, купуваха говеждото и пилетата от селяните. Земята произвеждаше, литасите бяха в обращение и във Вилнюс кръчмите и клубовете бяха отворени до късно през нощта.

Но икономиката не беше само местна. Дори и да дадеш литаси на руския доставчик на гориво, той беше в правото си да попита за какви точно литовски стоки или услуги може да ги похарчи. И да отговори на риторичния си въпрос, като просто повиши цените в литаси. Това повишаване на цените се предаде на селяните и шофьорите на цистерни, които се принудиха да повишат своите цени, макар че в същото време литовските производители намаляваха своите, за да привлекат клиенти от чужбина.

Нямаше никакви проблеми да купиш литаси по официалния курс от четири за долар, но само се опитай да купиш долар за четири литаса!

Съгласно известния парадокс на депресията, в резултат на липсата на купувачи се появи дефицит. Колкото по-трудно ставаше да се намери алуминиево фолио, телешка кайма или моторно масло, толкова повече нарастваше изкушението да отвлечеш камион с тези стоки или насила да завземеш дистрибуцията им. В същото време държавните служители (най-вече полицаите) продължаваха да получават заплатите си в обезценени литаси. Сенчестата икономика бързо се научи безпогрешно да преценява колко струва кварталният полицай, все едно беше обикновено кашонче с крушки за осветление.

Чип беше смаян от приликата между черната борса в Литва и свободния пазар в Америка. И в двете страни богатствата бяха съсредоточени в ръцете на малцина, нямаше никакви значими разграничения между частния и публичния сектор; едрите магнати живееха в безкрайна тревога, която ги караше да разширяват империите си безскрупулно; обикновените граждани живееха в непрестанен страх да не загубят работата си и също тъй непрестанно гадаеха кой мощен частен интерес владее дадена доскоро публична институция в този момент; икономиката се крепеше най-вече на неутолимата жажда на елита за лукс. (Във Вилнюс, през ноември на тази мрачна есен, петима олигарси осигуряваха прехраната на хиляди дърводелци, зидари, занаятчии, готвачи, проститутки, бармани, механици и телохранители.) Основната разлика между Америка и Литва, доколкото виждаше Чип, беше, че в Америка богатото малцинство подчиняваше небогатото мнозинство чрез притъпяващи разума и убиващи духа развлечения, играчки и лекарства, докато в Литва силното малцинство подчиняваше безсилното мнозинство чрез заплахи и насилие.

В известен смисъл фукоисткото му сърце се разтапяше от възможността да живее в страна, където собствеността и контролът над публичния дискурс се определяха от един-единствен въпрос: в чии ръце е оръжието.

С най-богат арсенал разполагаше руснакът Виктор Лишенков, който благодарение на приходите от монополното си положение на пазара за хероин и екстази беше придобил абсолютен контрол над „Литовска банка“, след като предишният ѝ собственик „Френдли Тръст“ от Атланта беше подценил катастрофално консуматорския апетит за своите кредитни карти. Паричните запаси в брой позволиха на Виктор Лишенков да въоръжи петстотин „охранители“, които през октомври обградиха атомния реактор от чернобилски тип в Игналина, на 120 километра североизточно от Вилнюс, който осигуряваше три четвърти от електричеството за страната. Обсадата даде на руснака чудесно средство за натиск в преговорите за изкупуване на най-големия производител на ток от съперничещ олигарх, който се беше сдобил с предприятието на безценица по време на голямата приватизация. За една нощ Лишенков стана господар на всеки литас, идващ от електромерите в страната, но тъй като се страхуваше, че руският му произход може да предизвика националистически брожения, внимаваше да не злоупотребява с новата си власт. В жест на добра воля намали цената на тока с петнайсет процента, които предишният олигарх беше прибирал в джоба си. На крилете на надигналата се вълна от популярност той създаде нова политическа партия („Евтин ток за народа“) и регистрира листа от кандидати за насрочените в средата на декември парламентарни избори.

Земята продължаваше да произвежда и литасите все така бяха в обращение. В „Литвания“ и „Вингис“ даваха кървавия „Муди Фрут“. Шеги на литовски излизаха от устата на Дженифър Анистън в „Приятели“. Чистачите изпразваха бетонните кошчета на площада пред „Света Катерина“. Но всеки изминал ден беше по-кратък и по-мрачен от предишния.

Литва залязва на световната сцена след смъртта на Витаутас Велики през 1430 година. В продължение на шестстотин години Полша, Прусия и Русия си я предават една на друга като многократно разменян сватбен подарък (облицована с имитация на кожа кофичка за лед, щипци за салата). Езикът и споменът за по-добри времена оцеляват, но най-важният факт за нея няма как да се промени: Литва си остава все така малка. През двайсети век Гестапо и есесовците успяват да ликвидират 200 000 литовски евреи, а след това руснаците депортират още четвърт милион от населението ѝ в Сибир, без изобщо да привлекат вниманието на международната общност.

Гитанас Мизевичюс идваше от род на свещеници, войници и чиновници край границата с Беларус. Дядо му по бащина линия, местен съдия, не издържал прегледа на новата комунистическа власт през 1940 година и бил изпратен в ГУЛАГ заедно с жена си, а после изчезнал безследно. Бащата на Гитанас притежавал кръчма във Видишкес и подкрепял партизанското съпротивително движение (така наречените „горски братя“) до края на бунтовете през 1953 година.

Година след раждането на Гитанас, Видишкес и осемте околни общини били опразнени от марионетното правителство, за да се разчисти терен за първата от двете атомни електроцентрали. Изселените петнайсет хиляди души („заради безопасността“) получили жилища в чисто новия модерен малък град Хрушчевай, набързо построен сред езерата на запад от Игналина.

– Доста мрачен на вид, само блокове от сгуробетон и никакви дървета – разказа Гитанас. – Новото заведение на баща ми беше с бар от сгуробетон, сепарета от сгуробетон, лавици от сгуробетон. Социалистическата планова икономика в Беларус беше произвела прекалено много сгуробетонни блокчета и ги даваше без пари. Или поне така ни казваха. Така или иначе, нанесохме се там. Дори и леглата ни, пързалките и катерушките, пейките в парка бяха от сгуробетон. Минаха година-две и тъкмо навърших десет, изведнъж майките и бащите на всички наоколо се разболяха от рак на белите дробове. Наистина на всички. След това и на баща ми откриха тумор в белия дроб. Накрая властите дойдоха да огледат Хрушчевай и – виж ти! – оказа се, че има радон. Въпросните сгуробетонни блокчета били леко радиоактивни! Във всяко затворено помещение в Хрушчевай имаше натрупване на радон. Особено в заведенията, където няма вентилация и собственикът седи вътре по цял ден и пуши. Като баща ми. Беларус, нашата братска социалистическа република (която, между другото, е била част от Литва), ни се извини. Явно някак си в сгуробетона бил попаднал малко уранинит. Ужасна грешка. Много, много съжаляваме. Изнесохме се от Хрушчевай и баща ми умря в адски мъки десет минути след полунощ след деня на годишнината от сватбата си, тъй като не искаше майка ми да свързва смъртта му с техния празник; минаха трийсет години, след падането на Горбачов най-сетне успяхме да надникнем в старите досиета и какво да видим? Не е имало никакъв излишък от сгуробетонни блокчета заради лошо планиране. Не е имало объркване в петилетния план. Било е нарочна стратегия за усвояване на нискорадиоактивни отпадъци в строителни материали. Въз основа на теорията, че циментът в сгуробетонните блокчета прави радиоактивните изотопи безвредни! Но в Беларус имали гайгерови броячи и на бърза ръка пукнали шарения балон за безвредността, и така хиляди влакови композиции със сгуробетонни блокчета били изпратени на нас, тъй като ние не сме и подозирали, че може да има нещо нередно.

– Ох! – обади се Чип.

– Ох и още как! – кимна мрачно Гитанас. – Това уби баща ми, когато бях на единайсет. И бащите на най-добрите ми приятели. И стотици други хора след това. Но на нас ни се виждаше съвсем логично. Даваше ни възможност да зърнем врага си, да вземем на мушка големия зъл паяк СССР, имахме кого да мразим, поне до деветдесетте.

Програмата на VIPPPAKJRIINPB17, за чието основаване работел Гитанас след независимостта, се крепяла на един-единствен здрав и непоклатим темел: руснаците трябва да си платят за опустошението на Литва. В началото, през деветдесетте, все още било възможно страната да се управлява само въз основа на омразата. Но не след дълго се появили и други партии, които, макар да отдавали дължимото на реваншизма, се стремели да минат отвъд него. В края на деветдесетте, когато VIPPPAKJRIINPB17 изгубила и последното си кресло в Сейма, от партията останала само недооправената вила.

Гитанас напразно се мъчел да схване политическия смисъл на случващото се. Когато офицерите от Червената армия го задържали незаконно, подлагали го на разпити и ако откажел да отговаря на въпросите, бавно покривали лявата половина на тялото му с дълбоки изгаряния, светът му се струвал напълно разбираем. След независимостта обаче политиката изгубила основанията си. Дори и уж най-простият и важен въпрос за съветските репарации към Литва се оказвал нееднозначен, тъй като по време на Втората световна война литовците били помагали за преследването на евреите, а сегашните обитатели на Кремъл били бивши антисъветски настроени националисти, които също като литовците настоявали за репарации.

– Какво да сторя – продължи Гитанас, – когато нашественикът е система и култура, а не армия? В най-добрия случай мога само да се надявам страната ми един ден да прилича на някоя второразредна държава от западния свят. Да е като всички останали.

– Например Дания, с привлекателни бистра и бутици по морския бряг – каза Чип.

– Чувствахме се истински литовци, когато сочехме Съюза с пръст: „Не, ние не сме като тях“. Но ако заявя: „Не, ние не сме за свободен пазар“ или „Не, ние не искаме глобализация“, няма как да се почувствам литовец. По-скоро ще се изложа като пълен глупак, изскочил от каменната ера. Така че как мога да бъда патриот сега? За какво да се боря? Какво е положителното послание за моята страна?

Гитанас продължил да обитава полуразрушената вила. Предложил на майка си да се премести при него, но тя предпочела да остане в апартамента си край Игналина. По модата на литовските политици от онова време, особено реваншистите като него самия, и той се сдобил с дял от бившата социалистическа собственост – двайсет процента от акциите на завода за преработка на захарно цвекло „Сукроза“, вторият по големина работодател в Литва, – и благодарение на дивидентите си живеел доста добре като националист от запаса.

Известно време, също като Чип, виждал спасение в лицето на Джулия Вре: в красотата ѝ, в американския ѝ стремеж към забавления и пътя на най-малкото съпротивление. Но след това Джулия го зарязала на самолета за Берлин. Това било поредното предателство в живота му, който му се струвал като смазваща поредица от предателства. Бил прецакан от Съюза, прецакан от литовските избиратели, прецакан от Джулия. Накрая го прецакали МВФ и Световната банка и той излял натрупвалото се в продължение на четирийсет години огорчение в шегата си с „Литва ЕООД“.

За първи път от много време беше взел правилно решение с наемането на Чип за Партия за свободен пазар. Беше отишъл в Ню Йорк да ангажира адвокат за развода и може би да намери евтин американски актьор, някой поостарял и без перспективи, когото да сложи във Вилнюс да успокоява по телефона и на място привлечените от „Литва ЕООД“ инвеститори. Трудно му беше да повярва, че млад и талантлив мъж като Чип е готов да работи за него. Бързо се отърси от изненадата, че той е спал с жена му. Опитът му показваше, че в крайна сметка всички го предават. Допадаше му, че Чип го е предал още преди да се запознаят.

Що се отнася до Чип, чувството за малоценност, което изпитваше във Вилнюс като „жалък американец“, който не знае нито литовски, нито руски, баща му не е умрял от рак на белия дроб на млади години, баба му и дядо му не са изчезнали в Сибир, а той самият не е бил измъчван за идеалите си в леден карцер в съветските казарми, беше смекчено от способностите му на служител и от спомена за някои изключително ласкави сравнения, които Джулия правеше между него и Гитанас. В кръчмите и баровете, където двамата често и не отричаха, че са братя, Чип имаше усещането, че жъне по-голям успех.

– Бях доста добър вицепремиер – рече мрачно Гитанас. – Но не съм добър престъпен бос.

„Престъпен бос“ наистина беше твърде преувеличено определение за начинанията му. Чип долавяше у него добре познати признаци за бъдещ провал. За всяка минута работа Гитанас отделяше по един час притеснения. Инвеститори от цял свят му пращаха огромни суми, които той влагаше в сметката си в „Креди Сюис“ всеки петък следобед, но не можеше да реши дали да използва парите „честно“ (т.е. да купува депутати в парламента за Партия за свободен пазар), или най-безсрамно да продължи с измамите и да налее незаконно спечелената твърда валута в още по-сенчест бизнес. В началото правеше и двете, после спря и не правеше нищо. Маркетинговото му проучване (извършено чрез разпитване на непознати пияници в баровете) го убеди, че в настоящото икономическо състояние дори и болшевиките имат по-голям шанс да привлекат гласоподаватели от партия, в чието име се споменава за свободен пазар.

В крайна сметка Гитанас захвърли всякакви претенции за легитимност и нае телохранители. Не след дълго Виктор Лишенков заразпитва агентите си защо този бивш националист Мизевичюс си прави труда да се движи с охрана. Гитанас беше в по-голяма безопасност като бивш националист, отколкото като началник на десетима едри младежи, размахващи „Калашников“. Принуди се да потърси още телохранители и Чип, от страх да не го застрелят, спря да излиза от вилата без придружители.

– Теб нищо не те заплашва – увери го Гитанас. – Дори и Лишенков да реши да ме убие и да ми вземе компанията, ти си гъската, която снася златните яйца.

Въпреки това косъмчетата на врата на Чип настръхваха, когато се покажеше навън. Вечерта, в която в Америка празнуваха Деня на благодарността, видя как двама от хората на Лишенков си проправят път в тълпата в пълния с момичета клуб „Мъсмирит“ и надупчват с шест куршума в корема червенокос „вносител на вино и спиртни напитки“. Горилите на Лишенков минаха край Чип, без да го докоснат, и това доказваше тезата на Гитанас. Но агонията на „вносителя на вино и спиртни напитки“ потвърди отколешните опасения на Чип за уязвимостта на човешкото тяло към куршумите. Сякаш в нервите на умиращия бяха пуснали ток. Силните конвулсии говореха за скрити източници на галванична енергия, за изключително плашещи електрохимични реакции, спотайвали се латентни в него приживе.

Гитанас дойде в „Мъсмирит“ половин час по-късно.

– Моят проблем е – рече замислено той, оглеждайки кървавите петна по пода, – че ми е по-лесно да се оставя да ме застрелят, отколкото аз да стрелям.

– Хайде, пак се подценяваш – скара му се Чип.

– Мога да понасям болката, но не и да я нанасям.

– Стига, не се съди толкова строго.

– Убий, за да не те убият. Не е толкова лесно да прегърнеш това верую.

Гитанас се опитваше да прояви агресия. Като престъпен бос наистина разполагаше с едно преимущество: парите, събрани от Партия за свободен пазар. След като силите на Лишенков обградиха централата в Игналина и принудиха собственика на литовската електрическа компания да се откаже от нея, Гитанас продаде ценния си дял от „Сукроза“, опразни касите на Партия за свободен пазар и купи контролния пакет от най-големия мобилен телефонен оператор в Литва. „Трансбалтик Уайърлес“ беше единствената важна компания за комунални услуги, която можеше да си позволи. Даде на телохранителите си по 1000 минути за национални разговори на месец плюс безплатна гласова поща и идентифициране на номера и ги натовари да подслушват обажданията на множеството телефони на Лишенков. Научи, че Лишенков възнамерява да се отърве от дела си в Националната компания за обработка на кожи и животински продукти, и бързо продаде своите акции. Този удар му донесе доста пари, но се оказа фатален в дългосрочен план. Лишенков се досети, че подслушват телефоните му, и се прехвърли към по-сигурен регионален оператор, който действаше от Рига. След това атакува Гитанас.

В навечерието на насрочените за 20 декември избори, „авария“ в подстанция остави без ток централата на „Трансбалтик Уайърлес“ и шест от предавателите му. Разярени млади собственици на мобилни телефони от Вилнюс с бръснати глави и кози брадички нападнаха офисите на компанията. Управата на „Трансбалтик“ потърси помощ по старите медни кабели на стационарните телефони, а пристигналите в отговор на обаждането „полицаи“ се присъединиха към тълпата, плячкосаха централата и обсадиха трезорите ѝ, докато не дойдоха три микробуса с „полицаи“ от единствения участък, на който Гитанас можеше да си позволи да плаща. След ожесточена схватка първата група „полицаи“ отстъпи, а другите „полицаи“ разпръснаха протестиращите.

Цялата петъчна нощ и в събота до обед техниците на компанията се опитваха да поправят аварийния генератор от времето на Брежнев, който трябваше да осигури резервно електричество за централата. Предавателната шина на генератора беше ръждясала и когато началникът на отдела я дръпна да провери здравината ѝ, трансформаторът се отчупи от основата си. На светлината на свещи и фенерче механикът се захвана да го завари на мястото му и така прогори с оксижена дупка в намотката, а предвид политическата нестабилност покрай изборите, във Вилнюс не можеха да бъдат намерени други дизелови генератори на каквато и да е цена (и със сигурност нито един трифазен генератор от типа, с който беше направена да работи централата, а тя беше направена така просто защото към онзи момент можеше да се намери евтино стар трифазен генератор от времето на Брежнев), като в същото време доставчиците на резервни части от Полша и Финландия отказваха, пак заради политическата нестабилност, да изпратят каквото и да е било в Литва, без преди това да получат парите си в твърда валута; така цялата страна, чиито жители, подобно на западните си побратими, бяха срязали медните жици, когато клетъчните телефони станаха евтини и достъпни, потъна в комуникационно затъмнение като в деветнайсети век.

В изключително мрачното неделно утро Лишенков и бандата му контрабандисти и биячи от листата на партия „Евтин ток за народа“ обявиха, че са получили 38 от 141 места в Сейма. Но президентът на Литва Аудриус Виткунас, харизматичен и параноичен архинационалист, който мразеше еднакво Русия и Запада, не призна резултатите от изборите.

– Мазният Лишенков и неговите бесни псета няма да ме уплашат! – крещеше Виткунас в телевизионно обръщение към нацията в неделя вечерта. – Спиранията на тока по места, почти пълният срив в комуникационната мрежа на столицата и околностите, присъствието на тежковъоръжени „охранители“, наети от Лишенков и бесните му псета, не ми позволяват да смятам, че вчерашните избори отразяват решителната воля и безграничния здрав разум на великия и славен, безсмъртен народ на Литва! Не мога, не бива, не смея и в никакъв случай няма да призная тези омаскарени, вонящи на гнилоч и сифилитично разложение, опозорени национални парламентарни избори!

Гитанас и Чип гледаха обръщението по телевизията в голямата зала във вилата. Двама телохранители играеха кротко на „Тъмници и дракони“ в ъгъла, а Гитанас превеждаше на Чип по-цветистите фрази от майсторската реч на Виткунас. Торфеният здрач на най-краткия ден в годината гаснеше в скритите зад решетки прозорци.

– Имам лошо предчувствие – заяви Гитанас. – Подозирам, че Лишенков иска да се отърве от Виткунас и да се пробва със следващия на поста му.

Чип, който всячески се мъчеше да забрави, че Коледа е след три дни, нямаше желание да остане за празниците във Вилнюс, за да бъде изгонен само седмица по-късно. Попита Гитанас дали е мислил да изпразни сметката в „Креди Сюис“ и да напусне страната.

– Разбира се! – Гитанас беше облечен в червеното си рокерско яке и беше скръстил ръце на гърдите. – Всеки ден си мисля за пазаруване в „Блумингсдейл“. Представям си голямата елха пред Рокфелер Сентър.

– И защо не го направиш?

Той се почеса по главата и после подуши ноктите си, навярно смесеният аромат от скалпа и миризмата на кожната мазнина около носа го успокояваше.

– Ако замина и неприятностите затихнат, какво ще стане с мен? Прецакан съм отвсякъде. В Америка не мога да си намеря работа. От следващия месец няма да съм женен за американка. А и майка ми е в Игналина. Какво ще правя в Ню Йорк?

– Може да продължим тая работа и там.

– Там има закони. Ще ни хванат за по-малко от седмица. Прецакан съм отвсякъде.

Към полунощ Чип се качи в стаята си и се пъхна в студените тънки социалистически чаршафи. Усещаше се миризма на влажна мазилка, цигари и силните изкуствени аромати на шампоаните, които допадаха на литовските носове. Умът му препускаше трескаво. Не потъна в сън, а подскачаше върху него като хвърлено за „жабка“ камъче върху водната повърхност. Постоянно му се струваше, че светлината на уличната лампа в прозореца е зората. Когато слезе, разбра, че вече е късно следобед на Бъдни вечер; връхлетя го паническото усещане на всеки успал се, че е изостанал от събитията, че не разполага с актуална информация. Майка му приготвяше вечерята за Бъдни вечер в кухнята. Баща му, по-млад и с кожено яке, седеше в залата в сумрачната светлина на късния следобед и гледаше вечерните новини по Си Би Ес. Чип реши да прояви любезност и го попита случило ли се е нещо по света.

– Кажи на Чип – отвърна Алфред, който не го позна, – че на Изток има размирици.

Истинската дневна светлина се появи към осем. Събудиха го викове от улицата. В стаята беше студено, но не много, от радиатора миришеше на влажна прах – топлофикационната централа в града все още работеше, общественият ред все още беше непокътнат.

През клоните на елите пред прозореца видя група от трийсетина мъже и жени в дебели палта, които се разхождаха пред оградата. През нощта беше паднал снежец. Двама от телохранителите на Гитанас, братята Йонас и Аидарис – русоляви здравеняци с полуавтоматични пистолети в кобурите, – разговаряха през решетките на портала с две жени на средна възраст, чиито медни коси и червени лица, също като топлината в радиаторите на Чип, бяха доказателство за устойчивостта на нормалния живот.

Долу в залата отекваха насечени декларации на литовски, предавани по телевизията. Гитанас седеше на същото място, където Чип го беше оставил предишната вечер, но беше с други дрехи и изглеждаше по-свеж.

Сивото утро, снегът по дърветата, смътното усещане за хаос и разруха напомняха за края на есенния семестър, за последния изпитен ден преди коледната ваканция. Чип отиде в кухнята и си сипа соево мляко „Витасой Дилайт Ванила“ в купа с овесени ядки „Барбарас Ол Нейчъръл“. Изпи чаша гъст немски сок от истински диви череши. Приготви две чаши нескафе и ги занесе в залата, където Гитанас беше изключил телевизора и отново душеше пръстите си.

Чип го попита какви са новините.

– Хората ми се разбягаха, останаха само Йонас и Аидарис – отговори той. – Взели са фолксвагена и ладата. Не ми се вярва да се върнат.

– С такива охранители не ти трябват нападатели – отбеляза Чип.

– Зарязали са форда, сигурно защото много бие на очи.

– И кога е станало?

– Вероятно веднага след като президентът Виткунас приведе армията в бойна готовност.

Чип се засмя.

– А това кога е станало?

– Рано сутринта. Като че ли всичко в града все още работи – с изключение, разбира се, на „Трансбалтик Уайърлес“.

Тълпата на улицата растеше. Около стотина души размахваха телефони, които издаваха зловещ, неестествен звук. Това беше звукът, който предхождаше съобщението: „Поради технически причини услугата е временно недостъпна“.

– Предлагам да се върнеш в Ню Йорк – каза Гитанас. – Ще видим как ще се развият нещата тук. Може и аз да дойда, може и да не дойда. Трябва да отида при майка ми за Коледа. Ето ти обезщетението.

Подхвърли му дебел кафяв плик и в същия миг по стените на вилата отекнаха удари. Чип изтърва плика. Един камък влетя през прозореца и падна до телевизора. Оказа се отчупено от гранитна тротоарна плочка ъгълче. От него лъхаше враждебност и смут.

Гитанас се обади в „полицията“ по стационарната мрежа и уморено заговори. Братята Йонас и Аидарис, с пръст на спусъка, влязоха през предната врата, следвани от студен повей с коледен аромат на бор. Братята бяха братовчеди на Гитанас и може би затова не бяха дезертирали с останалите. Той затвори телефона и им даде нареждания на литовски.

В кафявия плик имаше дебела пачка от банкноти по петдесет и сто долара.

Усещането на Чип от съня му – осъзнаването му със закъснение, че празникът е настъпил, – не го напускаше и на дневна светлина. Нито един от младите интернетаджии не беше дошъл на работа, Гитанас му беше дал подарък, по клоните на елите имаше сняг, на вратата се трупаха коледари с дебели палта...

– Събирай си багажа – подкани го Гитанас. – Йонас ще те закара на летището.

Чип се качи в стаята си с празна глава и натежало сърце. Чуха се гърмежи, дрънченето на изхвърлени гилзи, Йонас и Аидарис стреляха във въздуха (или поне така се надяваше). Зън-зън-зън, зън-зън-зън...

Обу си кожените панталони и си сложи коженото яке. Събирането на багажа му напомни разопаковането в началото на октомври, направи кръг във времето и затегна примката, в която изчезнаха последните дванайсет седмици. Ето го пак на същото място, само че този път се готвеше да замине.

Гитанас душеше пръстите си и гледаше новините по телевизията, когато Чип се върна в залата. На екрана подскачаха мустаците на Виктор Лишенков.

– Какво казва?

Литовецът сви рамене.

– Че Виткунас се е побъркал. Правел преврат, за да обърне легитимната воля на народа на Литва, дрън-дрън.

– Трябва да дойдеш с мен.

– Първо ще отида при майка – отвърна той. – Ще ти се обадя другата седмица.

Чип го прегърна здраво. Долови миризмата на себум, която Гитанас душеше от притеснение. Имаше чувството, че прегръща себе си, напипва своите маймунски лопатки, боцкането на своя вълнен пуловер. Усети също така колко е потиснат приятелят му – колко не е тук, колко е отнесен и вглъбен, – и това го накара и той самият да се почувства изгубен.

Йонас бибитна от алеята.

– Хайде да се видим в Ню Йорк – предложи Чип.

– Да, може. – Гитанас се отдръпна и се върна към телевизора.

Само няколко бездомници бяха останали да хвърлят камъни по форда, когато Йонас и Чип изскочиха с мръсна газ през портала. Насочиха се на юг от центъра, от двете страни на булеварда имаше пусти бензиностанции и сгради с потъмнели и опушени от изгорелите газове фасади, които изглеждаха най-щастливи и истински в подобни мрачни облачни дни. Йонас почти не говореше английски, но успя да изрази някаква търпимост, ако не приятелско чувство, към Чип, хвърляйки по едно око в огледалото. Тази сутрин движението беше слабо, а големите лъскави коли, тези работни коне на престъпните босове, привличаха нездравословно внимание в смутните времена.

Малкото летище беше обсадено от млади хора, говорещи западни езици. След като „Куад Ситис Фънд“ ликвидира литовските авиолинии, други превозвачи бяха взели някои от линиите, но орязаните полети (четиринайсет излитания на ден за европейска столица!) не можеха да поемат днешното натоварване. Стотици английски, германски и американски студенти и предприемачи, много от които Чип познаваше по физиономия от обиколките по баровете с Гитанас, се бяха струпали пред гишетата на „Финеър“, „Луфтханза“, „Аерофлот“ и „Лот“.

Смели градски автобуси пристигаха с нови товари от чужденци. Доколкото Чип виждаше, никоя от опашките пред гишетата не помръдваше. Огледа полетите на таблото и избра „Финеър“, защото имаше най-много излитания.

В края на дългата опашка стояха две американски студентки с джинси чарлстон и дрънкулки от ренесанса на шейсетте. По куфарите им бяха закачени етикети с имената „Тифани“ и „Черил“.

– Имате ли билети? – попита той.

– За утре – отвърна Тифани. – Но май тук става доста напечено, така че...

– Опашката движи ли се?

– Не зная. Тук сме от десет минути.

– И от десет минути не е помръднала?

– На гишето има само един човек. Но не виждам да има друго, по-хубаво гише на „Финеър“, така че...

Чип не знаеше какво да прави, изкушаваше се да вземе такси и да се върне при Гитанас.

Черил заобяснява на Тифани:

– И тогава татко каза, че трябва да пусна апартамента под наем, след като отивам в Европа, но аз му казах, че съм обещала на Ана да остава вкъщи трите седмици, когато мачовете се играят в града, за да може да спи с Джейсън, нали се сещаш? Не мога да се отметна от обещанието си, нали? Но татко продължи да мрънка за парите и аз му викам, ало, апартаментът си е мой, нали? Купи го за мен, нали? Не си поставял условие, че трябва да пусна някой непознат да използва печката ми и да спи в леглото ми.

– Гадост – отбеляза Тифани.

– И да ми спи на възглавницата! – продължаваше Черил.

Още двама чужденци, белгийци, се наредиха зад Чип. Да не си последен на опашката, носеше известно облекчение. Той помоли белгийците на френски да му пазят багажа и мястото. Отиде до тоалетната, заключи се в една кабинка и преброи парите, които Гитанас му беше дал.

29 250 долара.

Притесни се. Изплаши се.

От говорителите в тоалетната съобщиха, първо на литовски, после на руски, а накрая и на английски, че полет 331 на полските авиолинии от Варшава е отменен.

Чип пъхна двайсет стотачки в джоба на ризата си, двайсет стотачки в левия си ботуш и върна останалите в плика, който скри отпред под ризата си. Искаше му се Гитанас да не му беше давал парите. Без тях щеше да има чудесно оправдание да остане във Вилнюс. А сега простичката истина, от която се беше крил през изминалите дванайсет седмици, се възправяше гола-голеничка в лайняната опикана кабинка. Простичката истина, че го беше страх да се прибере у дома.

Едва ли има човек, на когото да му е приятно да се изправи лице в лице със страхливостта си. Яд го беше на парите, яд го беше и на Гитанас, задето му ги беше дал, яд го беше и на Литва, задето се разпада, но пак си оставаше фактът, че го е страх да се прибере у дома, и за това не беше виновен никой друг, освен той самият.

Върна се на мястото си на опашката пред гишето на „Финеър“, която не беше помръднала. От високоговорителите съобщиха за отмяната на полет 1048 от Хелзинки. Надигна се колективен вопъл, тела се люшнаха напред, пред гишето опашката набъбна в триъгълник.

Черил и Тифани сритаха куфарите си напред. Чип подритна чантата си след тях. Чувстваше се завърнал се в света и това не му харесваше. Студена болнична светлина, светлина на сериозност и неизбежност струеше върху момичетата, багажа и униформените служители на „Финеър“. Нямаше къде да се скрие. Всички наоколо четяха книги. Той не беше отварял книга поне от година. Мисълта за това го плашеше почти колкото мисълта за Коледа в Сейнт Джуд. Искаше да излезе и да хване такси, но подозираше, че Гитанас вече е напуснал града.

Стоя под ярките жестоки лампи, докато часовникът не показа два, после два и половина – ранна утрин в Сейнт Джуд. Белгийците отново обещаха да наглеждат багажа му, а той се нареди на опашката пред телефонната кабина.

Гласът на Инид прозвуча тихо и завалено:

– Алоу?

– Здравей, мамо, аз съм.

Силата и регистърът веднага скочиха.

– Чип? О, Чип! Ал, Чип е! Чип е! Къде си, Чип?

– На летището във Вилнюс. Прибирам се.

– О, прекрасно! Прекрасно! Прекрасно! Кога ще пристигнеш?

– Все още нямам билет. Тук цари хаос. Но утре следобед по някое време. В сряда най-късно.

– Прекрасно!

Не очакваше радостта в гласа на майка си. Ако изобщо някога си беше давал сметка, че може да донесе радост някому, то отдавна го беше забравил. Постара се да не издава вълнението си и да не прекалява с думите. Обеща да се обади веднага щом стигне до някое по-нормално летище.

– Прекрасна новина – заяви Инид. – Толкова се радвам!

– Добре, доскоро.

От север вече се спускаше величествена балтийска зимна нощ. Ветерани от началото на опашката докладваха, че билетите за всички полети за деня са продадени и че поне един от тези полети вероятно ще бъде отменен, но Чип се надяваше, че ако извади няколко стотачки, лесно ще си осигури „привилегиите“, които беше осмивал в Lithuania.com. Ако не успееше, щеше да откупи нечий билет срещу пари в брой.

– О, боже, Тифани – възклицаваше Черил, – „Стълбата“ така стяга дупето!

– Стига да я изтърпиш – отвърна Тифани.

– Всички я търпят. Няма друг начин. Макар че краката много се уморяват.

– Ама си и ти! Нали затова се казва „Стълбата“! Нормално е краката да се уморяват!

Черил погледна през стъклото и с унищожително гимназистко високомерие попита:

– Извинете, но защо има танк на пистата?

В следващия миг светлините угаснаха и телефоните изключиха.