Поправките

Колкото повече се замисляше, толкова повече се ядосваше

Доходоносните отношения на Гари Ламбърт с корпорация „Аксон“ се зародиха в един неделен следобед преди три седмици, в който той се беше затворил в новата си тъмна стаичка, мъчейки се да изпита удоволствие от изкарването на две стари снимки на родителите си, и по този начин, чрез изпитването на удоволствие, да успокои тревогата си за психическото си здраве.

Гари беше силно притеснен за психическото си състояние, но онзи следобед, когато излезе от голямата си, облицована с каменни плочи къща на „Семинол Стрийт“, прекоси големия заден двор и се изкачи по външното стълбище на големия гараж, в главата му цареше същата топла и ведра атмосфера, каквато се беше спуснала и над Северозападна Филаделфия. Септемврийското слънце надничаше през маранята и малките, поръбени със сиво облачета и доколкото Гари можеше да регистрира и проследи нивата на своите невротрансмитери (а той все пак беше вицепрезидент на „СенТръст Банк“, не лекар) основните му показатели изглеждаха абсолютно в норма.

Макар че като цяло Гари одобряваше съвременната тенденция към лично управление на пенсионните фондове, към налагане на телефонни абонаментни планове с определен пакет минути и към разширяване на възможността да обучаваш децата си у дома, той беше далече по-малко ентусиазиран да се нагърби с отговорността за мозъчната си химия, особено след като някои от близките му, най-вече баща му, отказваха да поемат подобен товар на плещите си. Но ако не друго, Гари беше изключително прецизен. Докато влизаше в тъмната стаичка, той прецени, че нивото на трети фактор (т.е. серотонин: много, много важен фактор) е достигнало върхови стойности за последните седем, ако не и за последните трийсет дни; че нивата на втория и на седмия фактор също надхвърлят очакванията му, а първият фактор се е възстановил от сутрешния си срив, вероятно свързан с чашата „Арманяк“, която Гари беше изпил преди лягане. Вървеше с пружинираща походка, с приятно самочувствие за ръста си, който беше над средния, и за слънчевия си загар. Негодуванието му към съпругата му Каролин беше умерено и добре прикрито. Спадовете в котировките водеха до ръст на ключови показатели за параноя (например ненапускащото го подозрение, че Каролин и двамата му по-големи синове постоянно му се подиграват), а сезонно изгладената му оценка за безсмислието и краткостта на живота беше в хармония с общия разцвет на психическата му икономика. Не, и дума не можеше да става, че е в депресия.

Спусна кадифените черни завеси, затвори светлонепроницаемите капаци на прозорците, извади кутия хартия с размери 8/10 от големия хладилник от неръждаема стомана и пъхна две парчета лента в машината за проявяване – приятно тежка малка играчка.

Изваждаше снимки от злощастното „Десетилетие на съпружески голф“ на родителите си. На една от тях Инид се беше привела сред високата трева и намръщено се взираше през слънчеви очила в смазващия пек на Средния запад, лявата ѝ ръка стискаше горния край на многострадален стик, а дясната беше замъглена заради потайно хвърляне на топката (бяло петно в края на снимката) към колчето. (Тя и Алфред бяха играли само на равни, прави, малки, евтини общински игрища.) На другата снимка Алфред – с тесни шорти, шапка с козирка с логото на „Мидланд Пасифик“, черни чорапи и праисторически обувки за голф – замахваше с праисторическия си дървен стик към бяла поставка за топка с големината на грейпфрут и се усмихваше към фотоапарата, сякаш казваше: „Толкова голяма топка няма как да не уцеля!“.

След като потопи уголемените снимки във фиксатора, Гари дръпна завесите и видя, че и по двете има странни жълтеникави петна.

Изруга, но не толкова защото го беше грижа за снимките, а защото искаше да запази доброто си – серотониново – настроение, а за тази цел се нуждаеше от поне малко сътрудничество от страна на предметния свят.

Навън времето се разваляше. Улуците забълбукаха, по покрива барабаняха капки от надвисналите дървета. Докато подготвяше нови две уголемени снимки, Гари чуваше през стените на гаража как Каролин и момчетата ритат топка в задния двор. Тропот на крака, шутове, от време на време викове, сеизмичен трясък при стоварването на топката в гаража.

Втората партида излезе от фиксатора със същите жълтеникави петна и Гари си даде сметка, че е по-добре да се откаже. Но в този момент на вратата се почука и през тежката завеса се промъкна най-малкият му син Джоуна.

– Изкарваш снимки ли? – попита той.

Гари светкавично нагъна нестаналите снимки на четири и ги набута в коша.

– Тъкмо почвам.

Разбърка наново разтворите и отвори неначената кутия с хартия. Джоуна седеше край лампичката и нещо си шепнеше, разгръщайки страниците на „Принц Каспиан“ от „Хрониките на Нарния“, подарък от сестрата на Гари, Денис. Каролин не одобряваше подаръка – К. С. Луис бил пропагандатор на католицизма и главният герой Аслан бил космат четириног двойник на Христос, – но Гари харесваше „Лъвът, вещицата и гардеробът“ като малък, а (спокойно можеше да се каже) не се беше превърнал в религиозен фанатик (всъщност той беше закоравял материалист). Джоуна беше във втори клас, а вече беше минал на книги за петокласници. Често четеше на глас с изразителен шепот, който отговаряше на нарниановски благия му характер. Джоуна имаше лъскави черни очи, ясно тихо гласче и мека като козина на видра коса и приличаше, дори и на Гари, по-скоро на някакво говорещо животинче, отколкото на момче.

– Убиват една мечка – обясни той, – но тя не е говореща мечка, и Аслан се връща, обаче само Люси го вижда и останалите не ѝ вярват.

Гари пусна с щипците снимките във ваната с фиксатора.

– Защо не ѝ вярват?

– Защото е най-малката.

Навън в дъжда Каролин се смееше и крещеше. Тя имаше навика да се скъсва от тичане, за да не падне по-долу от момчетата. В първите години след сватбата Каролин работеше на пълен работен ден като адвокат, но след раждането на Кейлеб наследи пари от родителите си и сега само консултираше срещу символично заплащане Фонда за закрила на децата. Животът ѝ се въртеше около момчетата. Смяташе ги за най-добрите си приятели.

Преди шест месеца, в навечерието на четирийсет и третия рожден ден на Гари, докато той и Джоуна бяха на гости на родителите му в Сейнт Джуд, Каролин беше повикала двама майстори да сменят водопроводната и електрическата инсталация и да ремонтират втория етаж над гаража като изненада за рождения му ден. Гари беше споменавал, че иска да изкара любимите си семейни снимки и да ги събере в кожен албум „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“. За тази цел обаче можеше просто да ги даде в някое ателие, макар че междувременно момчетата го учеха как се обработват изображения на компютъра, а ако все пак му потрябваше лаборатория, можеше да си наеме за определено време. Затова, когато Каролин го доведе на рождения му ден в гаража и му подари чисто нова тъмна стаичка, която той не желаеше и от която нямаше нужда, едва не се разплака. Но книгите за популярна психология на нощното шкафче на Каролин го бяха научили да разпознава първите признаци на депресията и един от тях, в това авторитетите бяха единодушни, беше склонността към внезапен плач в неподходящи моменти, така че Гари преглътна буцата в гърлото си, обиколи скъпата лаборатория и възторжено увери Каролин (обзета от угризения за похарчените пари и в същото време от тревога как ще бъде приет подаръкът ѝ), че е на седмото небе от радост. А след това, за да се успокои, че не е в депресия, и за да е сигурен, че Каролин не би заподозряла подобно нещо, си постави за цел да работи в тъмната стаичка два пъти седмично, докато не довърши албума „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“.

Подозрението, че Каролин, съзнателно или не, се опитва да го прокуди от къщата с поставянето на фотографската лаборатория в гаража, беше поредният важен симптом на параноя.

Часовникът изпищя, той премести третата партида снимки във ваната с фиксатор и отново дръпна завесите.

– От какво са тези бели петна? – попита Джоуна, надничайки във ваната.

– Откъде да знам, Джоуна!

– Приличат на облаци.

Футболна топка се трясна в гаража.

Гари остави смръщената Инид и ухиления Алфред във фиксатора и отвори капаците на прозорците. Окъпаните от дъжда чилийска араукария и бамбук блестяха. В средата на задния двор, в подгизнали кални якета, залепнали за раменете, Каролин и Арон се бяха спрели да си поемат дъх, докато Кейлеб си връзваше маратонката. Въпреки четирийсет и петте си години, Каролин все още имаше крака на ученичка. Косата ѝ беше с почти същия рус цвят, както при запознанството им преди двайсет години на концерт на Боб Сегър в „Спектрум“. Тя все още привличаше Гари, добрият ѝ външен вид, който постигаше без никакви грижи, както и квакерските ѝ черти все така го възбуждаха. По стар рефлекс посегна към фотоапарата и насочи обектива към нея.

Изражението на Каролин го смая. Челото ѝ беше сбърчено, край устата се беше образувала дълбока бръчка, издаваща силна болка. Когато тя отново се втурна след топката, се видя, че куца.

Гари насочи фотоапарата към най-големия си син, Арон, който излизаше най-добре, когато не знаеше, че го снимат, защото иначе винаги вирваше нос, тъй като смяташе, че тази поза му отива. Лицето на Арон беше зачервено и на кални точици, Гари завъртя обектива, за да нагласи една хубава снимка. Само че негодуванието срещу Каролин сломяваше неврохимичните му защити.

Мачът беше прекъснат, тя тичаше, накуцвайки, към къщата.

– Люси зарови лице в гривата му, за да не го погледне – прошепна Джоуна.

От къщата се разнесе вик.

Кейлеб и Арон реагираха мигновено, втурнаха се през моравата като герои от някакъв филм и изчезнаха вътре. След миг Арон се появи отново и изкрещя с мутиралия си неукрепнал глас:

– Тате! Тате! Тате!

Чуждата истерия правеше Гари методичен и спокоен. Той излезе от тъмната стаичка и бавно се спусна по мокрите от дъжда стъпала. Във влажния въздух на откритото пространство над железопътните релси зад гаража се прокрадваше самоусъвършенстване на светлината като след пролетен дъжд.

– Тате, баба е на телефона!

Гари тръгна с равна крачка през двора, като се спираше да поклати тъжно глава над щетите, нанесени от мача върху тревата. Техният квартал, „Честнът Хил“, беше като изскочил измежду кориците на Нарния. Вековни кленове, гинко и секвои, поокастрени заради преминаващите електрически жици, се извисяваха бунтовно над асфалтирани и преасфалтирани улици, кръстени на избити племена. Семиноли, чероки, навахо, шоуни. Въпреки високата гъстота на населението и добрите доходи на местните жители, на мили околовръст нямаше магистрали и големи магазини. Гари го наричаше „Земя, забравена от времето“. Повечето от тукашните къщи, включително и неговата, бяха облицовани с искрящ като калай камък, със същия цвят беше и косата му.

– Татко!

– Благодаря, Арон, чух те още първия път.

– Баба е на телефона!

– Знам, Арон, нали вече ми каза.

В кухнята, която беше с теракот на пода, Каролин се беше проснала на стола и се държеше за кръста.

– Търси те и сутринта – рече тя. – Забравих да ти кажа. Телефонът не спираше да звъни и аз хукнах...

– Благодаря, Каролин.

– И аз тичах...

– Благодаря, Каролин.

Гари взе безжичния телефон и с протегната ръка, все едно искаше да задържи майка си по-далече от себе си, продължи към трапезарията. Там го причакваше Кейлеб, забучил пръст в лъскавите страници на някакъв каталог.

– Тате, може ли да те питам нещо?

– Не сега, Кейлеб, баба ти е на телефона.

– Исках само...

– Не сега, казах.

Кейлеб поклати глава и се усмихна смаяно, заприлича на един често даван по телевизията спортист, който правеше същата физиономия, когато не успееше да вкара наказателен удар.

Гари прекоси облицования с мрамор коридор, влезе в голямата всекидневна и вдигна малкия телефон към ухото си.

– Ало?

– Казах на Каролин – рече Инид, – че ако не си наблизо, пак ще се обадя след малко.

– Обаждането ти не струва повече от седем цента на минута.

– Или пък ти можеше да ме набереш.

– Майко, става дума за двайсет и пет цента.

– Цял ден се опитвам да се свържа с теб. От бюрото за билети искат отговор най-късно до утре сутринта. А както знаеш, ние все още се надяваме, че ще успеете да дойдете за една последна Коледа, както обещах на Джоуна, а...

– Задръж така – прекъсна я Гари. – Ще питам Каролин.

– Гари, имахте месеци да обсъдите въпроса. Няма да чакам на телефона, докато...

– Една секунда само.

Закри дупките на микрофона с палец и се върна в кухнята, където Джоуна беше извадил пакет „Орео“. Каролин беше все така просната до масата и дишаше тежко.

– Направила съм си нещо – изпъшка тя, – докато тичах към телефона.

– Два часа куцаше в дъжда.

– Не, нищо ми нямаше, преди да хукна за телефона.

– Каролин, видях те да куцаш преди...

– Бях си съвсем добре, докато не изтичах за телефона, който звънеше за петнайсети път...

– Добре, ясно – прекъсна я той, – майка ми е виновна. Сега ми кажи какво да ѝ отговоря за Коледа.

– Каквото искаш. Винаги са добре дошли тук.

– Говорихме, че може ние да отидем там.

Каролин рязко завъртя глава, все едно изтриваше нещо.

– Не. Ти говореше за това. Аз не съм.

– Каролин...

– Няма да го обсъждаме, докато тя е на телефона. Кажи ѝ да се обади другата седмица.

Джоуна беше стигнал до извода, че може да си вземе колкото си иска бисквити, без родителите му да му обърнат внимание.

– Трябва да организират нещата още сега – обясни Гари. – Колебаят се дали да минат от тук другия месец на връщане от круиза, което зависи от това, дали после ние ще отидем на Коледа.

– Сигурно съм се секнала.

– Да приема ли, че обмисляме възможността да отидем в Сейнт Джуд?

– За нищо на света! За това вече сме се разбрали.

– Предлагам да направим едно изключение.

– Не! Няма! – Категоричният отказ размята мокри руси кичури. – Не можеш да променяш правилата!

– Едно изключение не е промяна на правилата.

– О, боже, сигурно ще трябва да отида на рентген.

Гари усещаше как гласът на майка му вибрира по палеца му.

– Да или не?

Каролин се изправи, притисна се към него и зарови лице в пуловера му. Удари го леко по гърдите с юмруче.

– Моля те – прошепна тя, докосвайки с устни ключицата му. – Кажи ѝ, че ще се обадиш после. Моля те... Ужасно ме боли.

Гари протегна телефона настрани, посрещаше прегръдката ѝ с изпъната ръка.

– Каролин, те идват тук вече осма година поред. Едно изключение не е кой знае какво. Може ли поне да кажа, че обмисляме подобна възможност?

Тя поклати нещастно глава и се отпусна обратно в стола.

– Хубаво – заяви Гари. – Сам ще взема решение.

Отправи се решително към трапезарията, където подслушвалият ги Арон го изгледа така, все едно беше чудовищен пример за съпружеска жестокост.

– Тате – обади се Кейлеб, – ако вече си приключил с баба, може ли да те питам нещо?

– Не, Кейлеб, в момента говоря с баба ти.

– А след това може ли да говориш с мен?

– О, боже, о, боже! – пъшкаше Каролин.

Във всекидневната Джоуна се беше настанил на големия кожен диван с кулата си от бисквити и „Принц Каспиан“ в скута.

– Майко?

– Не разбирам – оплака се Инид. – Ако сега не е удобно да говорим, добре, обади ми се после, но да ме държиш на телефона десет минути...

– Вече съм тук.

– Е, какво решихте?

Но преди Гари да успее да отговори, от кухнята се разнесе жален котешки вой, вопъл като онези, които Каролин надаваше в леглото преди петнайсет години, преди да се появят момчетата, които можеше да я чуят.

– Мамо, извинявай, една секунда.

– Не е редно – възропта Инид. – Това изобщо не е възпитано.

– Каролин – извика Гари към кухнята, – може ли да се държим като възрастни хора за малко?

– Ааа! А! Ох! – стенеше Каролин.

– От секване на кръста не се умира, Каролин.

– Моля те – извика тя, – обади ѝ се после. Подхлъзнах се на стъпалото, докато тичах, ох, Гари, о, колко боли...

Той обърна гръб на кухнята.

– Извинявай, мамо.

– Какво става при вас, за бога?

– Каролин се е секнала, докато риташе топка с момчетата.

– Не искам да ви се меся – поде Инид, – но схващанията и болежките са нещо нормално с напредъка на възрастта. Мога да говоря по цял ден за моите болежки, но не го правя, нали? Мен ставата ме върти постоянно, ама си мълча. Да се надяваме, че с остаряването човек става и малко по-зрял.

– Оооо! Аааа! Аааа! – крещеше Каролин.

– Да, да се надяваме – отвърна Гари.

– Та какво решихте?

– Все още не сме взели окончателно решение за Коледа, но може би не е зле да планирате да се отбиете тук на връщане от круиза.

– Аууу! Аууу! Аууу!

– Вече е твърде късно за резервации по Коледа – заяви строго Инид. – Знаеш ли, че Шумпъртови си взеха самолетни билети до Хавай още през април, защото миналата година, когато чакаха до септември, нямаше свободни...

Арон дотича от кухнята.

– Тате!

– Говоря по телефона, Арон.

– Тате!

– Говоря по телефона, Арон, не виждаш ли?

– А Дейв е с колостомия – нареждаше Инид.

– Трябва веднага да направиш нещо – заяви Арон. – Мама много я боли. Иска да я закараш до болницата!

– Всъщност, тате – Кейлеб се приближи с каталога в ръка, – и мен може да ме закараш до...

– Няма да стане, Кейлеб.

– Ама има един магазин, дето наистина е много важно да отида.

– По-евтините места бързо свършват – продължаваше Инид.

– Арон! – извика от кухнята Каролин. – Арон? Къде си? Къде е баща ти? Къде е Кейлеб?

– Тук е толкова шумно, че човек не може да се съсредоточи – отбеляза Джоуна.

– Извинявай, майко – рече Гари. – Чакай да се преместя някъде на по-тихо.

– И няма време! – В гласа на Инид се долавяше неприкрита паника, за нея всеки изминал ден означаваше увеличаване на резервациите за декемврийските полети и оттук и постепенното умиране на надеждата, че Гари и Каролин ще доведат момчетата в Сейнт Джуд за една последна Коледа.

– Тате – умоляващо се обади Арон, който последва Гари нагоре по стълбите към втория етаж, – какво да ѝ кажа?

– Кажи ѝ да се обади на 911. Дай ѝ мобилния си телефон да повика линейка. – Гари повиши глас: – Каролин? Обади се на 911!

Преди девет години, след едно кошмарно пътуване до Средния запад със снежни бури както във Филаделфия, така и в Сейнт Джуд, четиричасово чакане на летището с постоянно мрънкащо петгодишно дете и скъсващо се от рев двегодишно бебе, цяла нощ повръщане на Кейлеб в резултат (според Каролин) на ужасното количество масло и бекон в празничните ястия на Инид и болезнено изтърсване на Каролин на заледената алея пред дома на свекърва ѝ (проблемите с кръста бяха още от дните ѝ на хокеистка във Френдс Сентрал, но тя твърдеше, че е „събудила“ старата травма с падането на алеята), Гари беше обещал на жена си никога повече да не я моли да отидат в Сейнт Джуд за Коледа. Но сега родителите му бяха идвали във Филаделфия осем години подред и макар че той не одобряваше майчината си мания по Коледа – за него това беше симптом за едно по-тежко заболяване, за болезнена пустота в живота на Инид, – не можеше да ги вини, че искат да си останат у дома. Освен това смяташе, че Инид може най-сетне да се съгласи да напусне Сейнт Джуд и да се премести на изток, ако получи своята „последна Коледа“. Като цяло той беше склонен да предприемат пътуването и очакваше поне малко разбиране от жена си, поне малко готовност на зрял човек да вземе предвид особените обстоятелства.

Затвори се в кабинета си и заключи вратата, за да не чува виковете и писъците на семейството си, трополенето на крака по стълбите, псевдокризата. Вдигна слушалката на деривата и изключи безжичния.

– Това е нелепо – заяви отпаднало Инид. – Защо не ми се обадиш после?

– Още не сме решили за декември – отвърна той, – но може и да дойдем в Сейнт Джуд. В такъв случай е по-добре да се отбиете тук на връщане от круиза.

Инид изсумтя.

– Няма да пътуваме два пъти до Филаделфия през есента – отсече тя. – Искам да видя момчетата на Коледа и поне за мен това означава, че ще дойдете в Сейнт Джуд.

– Не, майко. Недей така, още нищо не сме решили.

– Обещах на Джоуна...

– Само че не Джоуна купува билетите. Не той командва тук. Вие си правете вашите планове, ние ще си направим нашите и да се надяваме, че накрая всичко ще се подреди.

С изненадваща яснота чуваше недоволното свистене в ноздрите на Инид, раковинния грохот на морето от дишането ѝ и изведнъж му просветна.

– Каролин? – извика той. – Каролин, на телефона ли си?

Пъхтенето секна.

– Каролин, подслушваш ли? На телефона ли си?

Тихо щракване, последвано от пращене.

– Мамо, извинявай...

– Какво става, за бога? – попита Инид.

Не беше за вярване! Не беше за вярване, мамка му! Гари хвърли телефона на бюрото, отключи вратата и изтича по коридора покрай стаята на Арон, където най-големият му син стоеше пред огледало със сбърчено чело и вирнат нос в позата, в която смяташе, че излиза най-добре на снимки, покрай стълбището, където Кейлеб стискаше каталога си като някой размахващ брошура свидетел на Йехова, и влетя в голямата спалня, където Каролин се беше свила на кълбо на персийския килим в калните си дрехи и с изпотена торбичка успокояващ гел на кръста.

– Подслушваше ли ни?

Каролин поклати немощно глава, навярно се надяваше да покаже, че не е имала сили да стигне до телефона до леглото.

– Това „не“ ли е? Не си ни подслушвала, така ли?

– Не съм, Гари – прошепна едва-едва тя.

– Чух щракването, чух как дишаше...

– Не съм.

– Каролин, имаме три телефона, два от тях бяха в кабинета ми, третият е тук. Нали разбираш какво означава това?

– Не съм подслушвала. Просто вдигнах телефона – пое си дъх през стиснати зъби, – за да проверя дали линията е свободна. Нищо повече.

– И остана да слушаш! Подслушвала си ни! След като толкова говорихме, че не бива да го правиш!

– Гари – поде тя с жално гласче, – кълна се, не съм. Кръстът ме боли ужасно. Не можах да затворя веднага. Оставих телефона на пода. Не съм подслушвала. Моля те, не ми крещи така.

Това, че лицето ѝ беше красиво, а изписаната върху него агония напомняше за екстаз, това, че като я гледаше превита, кална, с пламнали бузи, разрошена и покорена на персийския килим, се възбуждаше; това, че част от него вярваше на думите ѝ и изпитваше нежност към нея, всичко това само вгорчаваше усещането му за предателство. Прекоси забързано коридора към кабинета си и затръшна вратата.

– Ало, мамо, извинявай.

Но отсреща нямаше никой. Трябваше да се обади в Сейнт Джуд за своя сметка.

През прозореца към задния двор виждаше огрени от слънцето, червени като раци, дъждовни облаци, от чилийската араукария се надигаше мараня.

Сега, може би защото не плащаше за разговора, Инид звучеше по-спокойна. Попита дали е чувал за компанията „Аксон“.

– Централата им е Швенксвил, Пенсилвания – обясни тя. – Искат да купят един от патентите на баща ти. Чакай, сега ще ти прочета писмото им. Не знам какво да правя.

Като директор на отдела за ценни книжа в „СенТръст Банк“, Гари се занимаваше само с големи компании и рядко обръщаше внимание на по-дребните риби. Името „Аксон“ не му говореше нищо. Но докато слушаше писмото от Джоузеф К. Прагър от „Браг Нътър и Спей“, което майка му прочете, нарастваше убеждението му, че се досеща каква е играта на „Аксон“. За него беше очевидно, че с писмото си до някакъв старец от Средния запад адвокатът предлага на Алфред нищожен процент от реалната стойност на патента. Гари много добре познаваше номерата на тези измамници. Ако той самият беше на тяхно място, би постъпил по същия начин.

– Мисля си, че може би трябва да поискаме не пет, а десет хиляди – рече Инид.

– Кога изтича патентът? – попита Гари.

– След шест години.

– Явно, очакват големи приходи. Иначе направо щяха да го използват, без да се занимават с договори и плащане.

– В писмото пише, че е експериментална технология и нищо не е сигурно.

– Именно, мамо! Точно това искат да те убедят. Но щом е експериментално, защо изобщо си правят труда? Защо просто не изчакат шест години?

– А, разбирам.

– Добре, че ми каза за това, майко. Сега седни и им напиши, че искаме невъзвращаем аванс от 200 000 долара за преотстъпването на патента.

Инид ахна, също както едно време, когато цялото семейство отиваше някъде с колата и Алфред изскочеше рязко в насрещното, за да изпревари камион.

– Двеста хиляди! О, боже, Гари...

– И един процент от приходите от технологията, която разработват. Пиши им, че сме готови да защитим правата си в съда.

– Ами ако откажат?

– Няма да искат да се стигне до съд, повярвай ми. Нищо няма да загубим, ако се държим малко по-агресивно.

– Да, но все пак патентът е на баща ти, а ти го знаеш какъв е.

– Дай ми да говоря с него.

Родителите му се отнасяха със страхопочитание към властта, каквато и да беше тя. Когато Гари искаше да се успокои, че е избегнал съдбата им, когато имаше нужда да се разграничи от Сейнт Джуд, той винаги си напомняше за своето безстрашие пред лицето на властта – включително властта на баща си.

– Да? – рече Алфред.

– Тате, според мен трябва да ги поразтърсиш яко. Те няма накъде да мърдат, най-сетне можеш да изкараш малко истински пари.

Старецът в Сейнт Джуд не отговори.

– Не ми казвай, че се каниш да приемеш предложението им – продължи Гари. – За това и дума не може да става. Изобщо да не ти минава през ума.

– Вече съм взел решение – отвърна Алфред. – Моите дела не ти влизат в работата.

– Напротив. Имам напълно основателни причини да се интересувам от тях.

– Нищо подобно, Гари.

– Имам основания – настоя той. Ако някой ден Инид и Алфред останеха без пари, щеше да се наложи той и Каролин, а не сестра му, която едва свързваше двата края, или пък безотговорният му брат, да платят за лечението им. Но притежаваше достатъчно самоконтрол да не го изрече на глас. – Ще ми кажеш ли поне какво мислиш да правиш? Ще бъдеш ли така любезен?

– По-добре да беше проявил любезността да не задаваш този въпрос – отвърна Алфред. – Но тъй като вече го зададе, ще ти отговоря. Ще приема това, което ми предлагат, и ще дам половината на „Орфик Мидланд“.

Вселената беше механична: бащата говори, синът реагира.

– Тате – рече Гари с тихия спокоен глас, който пазеше за ситуации, в които е адски ядосан и адски убеден в правотата си, – не можеш да го направиш!

– Мога и ще го направя.

– Не, тате, чуй ме. Няма абсолютно никаква правна или морална причина да делиш парите с „Орфик Мидланд“.

– Използвах материали и оборудване от компанията – отвърна Алфред. – Подразбираше се, че ако някога патентите донесат приходи, ще ги поделим. А и Марк Джамборец ме свърза с адвоката по патентно право. Подозирам, че заради това той ми взе толкова малко.

– Но това е било преди петнайсет години! Компанията вече не съществува. Хората, с които си се договарял, вече са мъртви.

– Не всички. Марк Джамборец не е.

– Тате, чувствата ти са много мили. Разбирам ги, но...

– Не ми се вярва.

– Железопътната компания беше похитена и изтърбушена от братята Врот.

– Не ми се говори повече за това.

– Но това е лудост! Лудост! – извика Гари. – Проявяваш лоялност към компания, която прецака теб и целия Сейнт Джуд! И сега отново те прецаква със здравната застраховка.

– Всеки има право на мнение, моето обаче е по-различно.

– Мисълта ми е, че се държиш безотговорно. Егоистично. Ако искаш да живееш на фъстъчено масло и да пестиш всеки цент, това си е твоя работа, но не е честно спрямо майка и не е честно спрямо...

– Не давам пукната пара какво мислите ти и майка ти.

– Не е честно и към мен! Кой ще ти плаща сметките, ако закъсаш? На кого ще се опреш?

– Ще понеса това, което ми е писано – отвърна Алфред. – Ще ям и фъстъчено масло, ако се налага. Освен това аз харесвам фъстъченото масло. Полезна храна.

– И ако трябва, и майка ще го яде, така ли? Дори и кучешка храна ще яде! На кого му пука какво иска тя?

– Гари, знам, че постъпвам правилно. Не очаквам да ме разбереш – аз също не разбирам твоите решения, – но знам кое е справедливо. Така че нека сложим край на спора.

– Добре, дай на „Орфик Мидланд“ двайсет и пет хиляди долара, щом толкова държиш – рече Гари. – Но патентът струва поне...

– Нека сложим точка, казах. Майка ти иска пак да говори с теб.

– Гари – изпищя възторжено Инид, – в операта в Сейнт Джуд ще има постановка на „Лешникотрошачката“ през декември! Тукашната балетна трупа е много добра и билетите бързо ще свършат, какво ще кажеш да взема девет билета за Бъдни вечер? Има за следобедна постановка от два часа? Или може би да отидем вечерта на двайсет и трети, ако смяташ, че е по-добре? Ти реши.

– Майко, чуй ме. Не позволявай на татко да приеме предложението. Не правете нищо, докато не видя писмото. Още утре ми изпрати копие по пощата.

– Добре, ще ти изпратя, но сега според мен по-важното е „Лешникотрошачката“, за да взема девет места на един ред, Гари, няма да повярваш колко бързо свършват билетите.

Когато най-сетне остави телефона, Гари притисна длани към очите си и видя, очертани в нереални цветове върху черния филмов екран в главата си, два образа от игра на голф: как Инид подхвърля топката си на по-добра позиция (което си беше чиста измама) и как Алфред омаловажава несръчността си.

Старецът беше направил същия самоунищожителен номер и преди четиринайсет години, след като братята Врот купиха „Мидланд Пасифик“. Няколко месеца преди шейсет и петия му рожден ден Фентън Крийл, новият президент на „Мидланд Пасифик“, го покани на обяд в „Морелис“ в Сейнт Джуд. Братята Врот бяха направили чистка сред висшия управленски ешелон заради несъгласието му с поглъщането, но Алфред, като главен инженер, не беше част от тази свита. В хаоса, причинен от затварянето на централата в Сейнт Джуд и прехвърлянето на дейността в Литъл Рок, братята Врот се нуждаеха от човек, който да крепи железницата, докато новият екип, начело с Крийл, влезе в релси. Крийл предложи на Алфред петдесет процента увеличение на заплатата и пакет акции на „Орфик“, ако остане още две години, за да ръководи преместването в Литъл Рок и осигури приемственост.

Алфред ненавиждаше братята Врот и възнамеряваше да откаже, но вечерта, у дома, Инид се захвана да го обработи. Изтъкна, че само акциите на „Орфик“ са на стойност 78 000 долара, че пенсията му ще се изчисли на базата на заплащането от последните три години и че това е възможност да увеличат доходите си като пенсионери с петдесет процента.

Тези необорими аргументи като че ли убедиха Алфред, но три дни по-късно той се прибра у дома и оповести, че си е подал оставката и Крийл я е приел. Оставаха му само седем седмици, за да навърши една година на последната си най-висока заплата, в напускането му нямаше никакъв смисъл. Но нито тогава, нито по-късно той даде обяснение на Инид или на някой друг за внезапното си отмятане. Казваше само: „Така реших“.

На масата на онази Коледа в Сейнт Джуд, малко след като Инид беше сипала тайно в бебешката чинийка на невръстния Арон лъжичка лешникова плънка от пуйката, а Каролин я грабна, изтича в кухнята и я изхвърли в кофата, все едно беше пуешка курешка, с думите: „Това е чиста мас – пфу!“, Гари изгуби самообладание и изкрещя:

– Не можа ли да почакаш седем седмици? Не можа ли да изчакаш да навършиш шейсет и пет?

– Гари, цял живот съм превивал гръб. Пенсионирането си е моя работа, не си пъхай носа в нея.

И какво направи след това със свободното си време този мъж, който толкова нямаше търпение да се пенсионира, че не изчака последните седем седмици? По цял ден си седеше в синьото кресло.

Гари не беше чувал за „Аксон“, но „Орфик Мидланд“ беше от онези конгломерати, чиито холдинги и управленски структури беше длъжен да следи като вицепрезидент в „СенТръст Банк“. Затова знаеше, че братята Врот бяха продали контролния пакет, за да покрият загуби в канадските си златодобивни предприятия. „Орфик Мидланд“ се беше присъединил към неразличимите безлични мегакомпании, чиито централи изпъстряха покрайнините на американските градове; управленският му ешелон се беше сменил така, както се сменят клетките в жив организъм или като буквите в играта на замени, в която ЛАЙНА става ЛАЙКА, после ЛАСКА, ЛЕСКА, ЛЕСНА, ЛЕПНА и накрая ЛАПНА, така че когато Гари одобри последната голяма покупка от акции на „Орфик М“ за портфолиото на „СенТръст“, не беше останала никаква човешка следа – която би могла да поеме вината – от компанията, затворила третия по големина работодател в Сейнт Джуд и унищожила влаковия превоз в голяма част от селските райони в Канзас. Сега „Орфик Мидланд“ беше излязла напълно от транспортния бизнес. Останките от товарните линии на „Мидланд Пасифик“ бяха разпродадени, за да може компанията да се съсредоточи върху строителството и управлението на затвори, търговията със скъпо кафе и финансовите услуги; чисто нова комуникационна система от 144 оптични кабела беше заровена по старото железопътно трасе.

Към тази компания ли изпитваше лоялност Алфред?

Колкото повече се замисляше, толкова повече се ядосваше. Седеше сам в кабинета си и не можеше да озапти надигащия се гняв, нито да успокои тежкото пъхтене на локомотив, с което излизаше дъхът му. Беше сляп за красивия тиквеножълт залез над магнолиевите дървета зад релсите. Не виждаше нищо, освен принципите, за които ставаше дума в случая.

Можеше още дълго да седи и да надъхва беса си, да трупа аргументи срещу баща си, ако не беше чул шумолене пред вратата на кабинета. Скочи и отвори рязко.

Кейлеб седеше по турски на пода и разглеждаше каталога си.

– Сега може ли да поговорим?

– Подслушваш ли ме?

– Не – отвърна Кейлеб. – Нали ми каза, че след като свършиш, може да поговорим. Искам да питам нещо. В коя стая да монтирам системата за наблюдение?

Макар и да гледаше каталога наобратно, Гари виждаше, че цените на оборудването – лъскави алуминиеви кутии с цветни екрани – са три- и четирицифрени.

– Това е новото ми хоби – оповести Кейлеб. – Искам да сложа система за наблюдение някъде. Мама каза, че може да използвам кухнята, ако си съгласен.

– Искаш да сложиш система за наблюдение в кухнята като хоби?

– Да!

Гари поклати глава. Като малък беше имал много хобита и след това дълго страда, че момчетата му като че ли нямат свои. Накрая Кейлеб беше стигнал до извода, че ако използва думата „хоби“, Гари ще позволи разходи, които иначе би забранил. Така Кейлеб си беше избрал за хоби фотографията и Каролин му купи фотоапарат с телеобектив с по-добри възможности от този на Гари и дигитален фотоапарат. След това хоби му станаха компютрите и Каролин му купи лаптоп и ноутбук. Но сега синът му беше почти на дванайсет и Гари неведнъж му беше сърбал попарата. Заставаше нащрек, когато чуеше „хоби“. Беше изтръгнал обещание от Каролин да не купува на Кейлеб нови играчки, преди първо да се консултира с него.

– Наблюдението не е хоби – заяви той.

– Защо да не е, тате? Мама го предложи. Каза, че може да започна от кухнята.

Мисълта: „В кухнята е барчето с алкохола!“, навярно беше поредният симптом за депресия.

– Нека първо говоря с майка ти, става ли?

– Но магазинът е отворен до шест – възрази Кейлеб.

– Може да почакаш няколко дни. Нали?

– Цял следобед чакам. Обеща, че ще поговорим, а сега вече почти се е стъмнило.

Щом почти се беше стъмнило, Гари имаше пълното право да си сипе едно питие. Барът с алкохола беше в кухнята. Той направи крачка натам.

– Какво точно ти трябва?

– Само камера, микрофон и дистанционно управление. – Кейлеб му връчи каталога. – Виж, дори не искам от скъпите. Ето тази система е само шестстотин и петдесет. Мама каза, че е съгласна.

Гари все по-често имаше чувството, че семейството му иска да забрави нещо неприятно, нещо, което само той упорства да помни, нещо, за което е достатъчно само да кимне, да се съгласи, и то ще потъне в забвение. Това чувство също беше симптом.

– Кейлеб – рече той, – струва ми се, че бързо ще ти омръзне. Скъпо е, а няма да задържи задълго вниманието ти.

– Не! Не! – извика трепетно синът му. – Страшно ми е интересно! Това е хоби, тате!

– Само че другите неща, които ти купихме, бързо ти омръзнаха. За тях също твърдеше, че са ти „страшно интересни“.

– Това е друго – заумолява го Кейлеб. – Този път наистина, ама наистина ми е интересно.

Явно, момчето беше готово да похарчи целия си запас от обезценена словесна валута, за да си осигури съгласието на баща си.

– Разбираш ли какво ти говоря? – попита Гари. – Виждаш ли модела? Тези неща ти изглеждат по един начин, преди да ги купиш, и съвсем различно след това. Придобиеш ли ги, чувствата ти се сменят. Осъзнаваш ли го?

Кейлеб отвори уста, но преди да избълва нови молби или увещания, лицето му грейна хитро.

– Май да – измърмори той с лицемерно смирение. – Да, май го осъзнавам.

– В такъв случай смяташ ли, че с новата ти играчка резултатът ще е същият?

Кейлеб се постара всячески да покаже, че обмисля въпроса много сериозно.

– Мисля, че този път е различно – заяви накрая.

– Добре тогава. Но искам да запомниш нашия разговор. Не желая това да е поредната скъпа играчка, с която ще се забавляваш седмица-две и след това ще я захвърлиш. Скоро ще бъдеш юноша и трябва да започнеш да гледаш в по-дългосрочен...

– Гари, не е честно! – обади се разгорещено Каролин.

Изскочи от спалнята, куцукайки и извъртяна на една страна, тъй като притискаше към кръста си пакета с успокояващо желе.

– Здравей, Каролин. Не знаех, че ни слушаш.

– Кейлеб не захвърля нещата си!

– Да, не ги захвърлям – потвърди Кейлеб.

– Разбери – продължи тя, – че в новото му хоби ще се използва всичко. Затова идеята му е гениална. Измислил е начин да свърже всичките си уреди в един...

– Добре, радвам се да го чуя.

– Проявил е креативност, а ти го караш да се чувства виновен.

Веднъж Гари се беше зачудил на глас дали даването на толкова много играчки на Кейлеб не възпрепятства развитието на въображението му и Каролин едва не го обвини, че очерня сина им. Една от любимите ѝ книги за възпитанието на децата беше „Технологичното въображение: на какво днешните деца трябва да научат родителите си“, в която Нанси Клеймор, доктор на науките, противопоставяше „старата парадигма“ – за талантливото дете като изолиран от обществото гений, на новата „интернет парадигма“ – за талантливото дете като творчески свързан консуматор, и твърдеше, че електронните играчки не след дълго ще са толкова евтини и разпространени, че детето ще проявява въображението си не с рисунки с цветни моливи и със съчиняването на измислици, а в обединяването и използването на новите технологии – идея, която за Гари беше колкото убедителна, толкова и потискаща. Когато беше колкото Кейлеб, неговото хоби беше да прави модели от дървени бъркалки за кафе.

– В такъв случай може ли веднага да отидем до магазина? – попита Кейлеб.

– Не, Кейлеб, няма да е тази вечер, вече е почти шест – отвърна Каролин.

Той тупна с крак.

– Все така става! Чакам, чакам и накрая винаги е късно.

– Може да си вземем да гледаме някой филм – предложи Каролин. – Ти избери кой филм.

– Не искам филм! Искам да си направя системата за наблюдение.

– Няма да стане – заяви Гари. – Така че по-добре го приеми.

Кейлеб отиде в стаята си и затръшна вратата. Баща му го последва и рязко отвори.

– Не прекалявай – предупреди го той. – В тази къща не се затръшват врати.

– Ти ги затръшваш!

– Да не съм чул нито дума повече!

– Ти затръшваш врати!

– Искаш ли да прекараш цялата седмица в стаята си?

В отговор Кейлеб затвори очи и прехапа устни: нито дума повече.

Погледът на Гари се плъзна към ъглите, които обикновено бдително избягваше. Новите фотоапарати, компютърът и видеото, чиято обща стойност вероятно надхвърляше годишната заплата на секретарката му в „СенТръст“, лежаха захвърлени като плячка в апартамента на крадец. Такова излишество на лукс в бърлогата на едно единайсетгодишно момче! Различни вещества, сдържани от молекулярните шлюзове цял следобед, изведнъж заляха невронните му пътеки. Верижна реакция, задействана от шести фактор, отхлаби слъзните клапи и по блуждаещия му нерв се разнесе замайващо „усещане“, че оцелява от ден на ден, като отвлича вниманието си от скритите под повърхността истини, които с всеки изминал час стават все по-непреодолими и убедителни. Истината, че ще умре. Че трупането на богатства в гробницата няма да те спаси.

Светлината в прозореца бързо гаснеше.

– Наистина ли ще използваш всичките тези неща? – попита той със свито сърце.

Кейлеб, все така прехапал устни, вдигна рамене.

– Никой няма да затръшва врати – рече Гари. – Включително и аз. Съгласен ли си?

– Да, тате. Както кажеш.

На излизане от стаята на Кейлеб в тъмния коридор едва не се блъсна в Каролин, която се изнизваше на пръсти към спалнята.

– Пак ли? Пак ли? Казах ти да не подслушваш, а ти какво правиш?

– Не съм подслушвала. Отивах да си легна. – Тя продължи, куцукайки, към спалнята.

– Колкото и да бягаш, не можеш да се скриеш! – Гари я последва. – Искам да зная защо ме подслушваш.

– Не те подслушвам, ти си параноик!

– Аз ли съм параноик?

Каролин се отпусна на скованата от истински дъб спалня. След сватбата тя се беше подложила на петгодишна терапия със сеанси два пъти седмично, която накрая терапевтът обяви за „безпрецедентен успех“ и която до края на живота ѝ щеше да ѝ дава предимство в съревнованието с Гари кой е по-добре психически.

– Смяташ, че проблемът винаги е у другите – обвини го тя. – Също като майка ти. Изобщо не...

– Каролин, отговори ми на един въпрос. Погледни ме в очите и ми отговори. Следобеда, когато...

– За бога, Гари, не започвай отново! Чуй се само!

– Когато препускаше в дъжда, скъса се от тичане, опитвайки се да удържиш на темпото на единайсет- и четиринайсетгодишни момчета...

– Това е лудост! Само за това мислиш!

– Бягаше, падаше и риташе топка в дъжда...

– След всеки разговор с майка ти и баща ти си изливаш гнева върху нас.

– Въпросът ми е: Куцаше ли, преди да се прибереш в къщата? – Гари размаха пръст в лицето ѝ. – Погледни ме в очите, Каролин, погледни ме в очите. Хайде! Направи го! Погледни ме в очите и ми кажи дали не куцаше още тогава!

Каролин се полюляваше от болка.

– Говори с тях повече от час...

– Не можеш да го направиш! – изграчи той, гърлото му беше пресъхнало от нагарчащия триумф. – Излъга ме и не искаш да си го признаеш!

– Татко! Татко! – разнесе се вик от коридора. Гари се обърна, на прага стоеше Арон и неконтролируемо клатеше глава, красивото му лице беше сбръчкано и влажно от сълзи. – Престани!

Неврофакторът за угризения (фактор 26) изпълни онези точки в мозъка на Гари, които еволюцията беше създала специално така, че да откликват на въздействието му.

– Добре, Арон, успокой се.

Арон се обърна, после пак се завъртя към него и запристъпва от крак на крак, правеше големи стъпки наникъде, сякаш се опитваше да изкара срамните сълзи от очите си, да ги вкара в тялото и от там да ги изхвърли през нозете и да ги стъпче.

– Моля те, татко, недей да ѝ крещиш повече.

– Добре, Арон – отвърна Гари. – Край на крещенето.

Посегна да го докосне по рамото, но синът му избяга в коридора. Гари остави Каролин и го последва; това доказателство, че жена му има съюзници у дома, задълбочаваше усещането му за изолация. Синовете ѝ щяха да я защитят от съпруга ѝ. Съпругът, който ѝ крещеше. Също като баща си навремето. Бащата, който сега беше в депресия. Но който в разцвета на силите си, когато крещеше, толкова плашеше малкия Гари, че на него не му беше минавало през ума да се намеси на страната на майка си.

Арон лежеше по корем на леглото. През стаята му все едно беше минал ураган, по пода бяха разхвърляни мръсни дрехи и списания, а единствените оазиси на реда бяха тромпетът (със стойка и заглушители) и огромната колекция дискове, подредени по азбучен ред, включително „цялостното творчество“ на Дизи, Сачмо и Майлс Дейвис и големи количества Чет Бейкър, Уинтън Марсалис, Чък Манджони, Хърб Алпърт и Ал Хърт, които Гари му беше подарил, за да окуражи интереса му към музиката.

Гари приседна на ръба на леглото.

– Съжалявам, че те изплаших – рече той. – Както знаеш, понякога се държа като долен стар негодник. А понякога майка ти отказва да си признае, че е сгрешила. Особено когато...

– Кръстът я боли – гласът на Арон беше приглушен от завивката „Ралф Лорън“. – Не лъже!

– Знам, че я боли кръстът, Арон. Обичам майка ти.

– Тогава недей да ѝ крещиш.

– Добре. Няма да има повече крещене. Да вървим да вечеряме. – Гари леко го перна с каратистки кос удар по рамото. – Съгласен ли си?

Арон не помръдна. Явно имаше нужда от още разведряващи думи, само че Гари не можеше да се сети за нито една. Регистрираше критичен недостиг на първи и трети фактор. Преди няколко минути беше заподозрял, че Каролин е на ръба да го обвини в „депресия“, и се страхуваше, че ако тази идея пусне корени, той ще загуби правото си на мнение. Ще загуби увереност и всяка изречена от него дума ще се възприема само като болестен симптом; никога повече няма да спечели спор.

Именно затова сега беше толкова важно да устои на депресията, да я пребори с истината.

– Виж, ти беше навън с мама, когато играхте футбол. Кажи ми дали съм прав, или не. Тя куцаше ли, преди да влезе в къщата?

За миг, докато Арон се изправяше, Гари смяташе, че истината ще възтържествува. Но лицето на сина му беше червено-бяла стафида от отвращение и смайване.

– Ти си ужасен! – възкликна той. – Ужасен си!

И избяга.

При други обстоятелства Гари нямаше да позволи на Арон да му се размине току-така. При други обстоятелства щеше да тормози сина си, ако ще и цяла вечер, за да измъкне извинение от него. Но психическите му пазари – гликемичният, ендокринният, невротрансмитерният – се сриваха. Чувстваше се гадно и ако се изправеше срещу Арон, щеше да се почувства още по-гадно, а да се чувстваш гадно, беше може би най-важният „предупредителен знак“.

Осъзнаваше, че е допуснал две важни грешки. Първо, не биваше да обещава на Каролин да не ходят повече за Коледа в Сейнт Джуд, и второ, днес трябваше да я снима поне веднъж, когато тя куцаше със стиснати зъби на двора. Съжаляваше за моралното преимущество, което беше проиграл заради тези си пропуски.

– Не съм в депресия – заяви той на отражението си в почти черното огледало. С величаво, напрягащо чак мозъка на костите усилие на волята, Гари се надигна от леглото на Арон, твърдо решен да си докаже, че може да се наслади на една обикновена вечер.

Джоуна се качваше по тъмното стълбище с „Принц Каспиан“.

– Прочетох я – оповести той.

– Хареса ли ти?

– Страхотна е! Сигурно е най-хубавата книга, писана за деца. Накрая Аслан очерта врата във въздуха и хората минаха през нея, за да се върнат от Нарния в истинския свят.

Гари клекна.

– Ела да те гушна.

Джоуна го прегърна. Гари усещаше колко крехки са детските му стави, гъвкавостта му на кутре, излъчващата се от главата и бузите топлина. Беше готов да си пререже гърлото, ако момчето се нуждаеше от кръв, в това отношение любовта му беше безгранична, но въпреки това се питаше дали в момента търсеше единствено обич, или пък се стремеше да изгради коалиция, да си осигури тактически съюзник за своя отбор.

„Това, от което стагниращата ни икономика има най-силна нужда – помисли си председателят на борда на Федералния резерв Гари Р. Ламбърт, – е голям приток на джин „Бомбайски сапфир“.

В кухнята Каролин и Кейлеб пиеха кола и ядяха картофен чипс. Каролин беше вдигнала краката си на стол, под коленете си беше подпъхнала възглавница.

– Какво да си направим за вечеря? – попита Гари.

Жена му и синът му се спогледаха заговорнически, сякаш точно този втръснал им въпрос бяха очаквали от него. От плътната покривка трохи от чипса на Гари му беше ясно, че за тях вечерята няма да представлява никакъв интерес.

– Може мешана скара – отвърна Каролин.

– О, да, тате, направи мешана скара! – обади се Кейлеб, тонът му можеше да мине както за ирония, така и за искрен ентусиазъм.

Гари попита дали има месо.

Каролин пъхна шепа чипс в устата си и вдигна рамене.

Джоуна предложи да запали огъня.

Гари му разреши и извади лед от хладилника.

Обикновена вечер. Обикновена вечер.

– Ако сложа камерата над масата – рече Кейлеб, – ще хвана и част от трапезарията.

– Но ще изпуснеш нишата – отвърна Каролин. – Ако е над вратата, ще може да се върти и насам, и натам.

Гари се скри зад вратата на барчето и си сипа сто грама джин върху леда.

– Осемдесет и пет градуса наклон – прочете от каталога Кейлеб.

– Това означава, че камерата може да гледа почти отвесно надолу.

Все още скрит зад вратата на барчето, Гари отпи голяма сгряваща глътка. След това, затваряйки вратичката, вдигна високо чашата, така че ако някой прояви интерес, да види колко малко джин си е сипал.

– Не ми е приятно да го кажа – заяви той, – но това с наблюдението няма да стане. Не е подходящо за хоби.

– Но нали се съгласи, когато обещах, че ще ми е интересно?

– Казах, че ще си помисля.

Кейлеб яростно разтърси глава.

– Не си! Каза, че може, стига да не ми омръзне бързо!

– Точно така беше – потвърди Каролин с неприятна усмивка.

– Да, Каролин, не се и съмнявам, че си чула всяка дума. Само че няма да инсталираме система за наблюдение в кухнята. Няма да ти дам пари за апаратурата, Кейлеб.

– Татко!

– Решението ми е окончателно.

– Няма значение, Кейлеб – обади се Каролин. – Няма значение, Гари, защото Кейлеб си има свои пари. Може да ги харчи за каквото си поиска. Нали така, Кейлеб?

Под масата, така че Гари да не я види, тя направи някакъв знак на сина си.

– Да, имам си спестявания!

Тонът на Кейлеб отново можеше да мине както за ирония, така и за ентусиазъм, или пък и за двете заедно.

– После ще поговорим за това, Каро – рече Гари.

Топлина, опърничавост и оглупяване, породени от джина, се спускаха по тила му надолу към раменете и тялото му.

Джоуна се върна, миришеше на дим.

Каролин беше отворила втори голям пакет с чипс.

– Ще си развалите апетита – отбеляза с подрезгавял глас Гари, изваждайки месото.

Майката и синът отново се спогледаха.

– Аха – отвърна Кейлеб. – Трябва да си оставим място за мешаната скара!

Гари енергично наряза месото и наниза зеленчуци на шиш. Джоуна сложи масата, като разположи чиниите на равни разстояния, той обичаше точността. Дъждът беше спрял, но верандата все още беше хлъзгава, когато Гари излезе.

В началото беше семейна шега: татко винаги поръчва мешана скара в ресторанта, татко държи да ходят само в заведения с мешана скара в менюто. За Гари наистина имаше нещо безкрайно вкусно, някакъв неустоим разкош в парче агнешко, парче свинско, парче телешко и тънка крехка наденичка – с две думи, в класическата мешана скара. Смяташе я за истинско угощение и дори започна да я приготвя у дома. Наред с пицата, китайското и пастата, мешаната скара се превърна в насъщна храна за семейството. Каролин също се включи, като всяка събота зареждаше хладилника с няколко тежки кървави чанти с месо и не след дълго Гари разпалваше скарата на верандата две-три вечери в седмицата, колкото и лошо да беше времето навън. Беше му приятно. Печеше яребичи гърди, пилешки дробчета, филе миньон, пуешки наденички с мексикански подправки. Тиквички и червени чушки. Патладжан, чушка сиврия, агнешки пържоли, италиански карначета. Измисли прекрасна комбинация от братвурст, ребърца и китайско зеле. Обожаваше мешаната скара, обожаваше я и пак я обожаваше, а после изведнъж я намрази.

С клиничния термин „анхедония“ се беше сблъскал в една от книгите на нощното шкафче на Каролин, „Да се чувстваш страхотно“ на Ашли Тралпис, доктор на медицинските науки. Беше погледнал в речника за значението му: „психично състояние, отличаващо се с неспособност за изпитване на наслада от обичайно приятни дейности“, и мигом се разпозна, потрепервайки и поклащайки злокобно глава: „Да, да, абсолютно точно...“. Анхедонията беше не просто предупредителен знак, а очеваден симптом. Заразна болест, която се разпространяваше от удоволствие към удоволствие, гадна гъбичка, която отнемаше насладата от разкоша и радостта от почивката, които в продължение на толкова години подхранваха резистентността на Гари към жалкото състояние на родителите му.

Предишния март в Сейнт Джуд Инид беше отбелязала, че за вицепрезидент на банка, чиято жена работи само половин ден pro bono за Фонда за закрила на децата, Гари готви страшно много. Той набързо ѝ запуши устата – нейният мъж не умееше да свари и яйце, очевидно тя завиждаше. Но на рождения си ден, след като се върна с Джоуна от Сейнт Джуд, получи скъпия си подарък и събра сили да възкликне: „Фотолаборатория, фантастично, прекрасна е!“, Каролин му връчи чиния със сурови скариди и груби шайби риба меч, приготвени за печене на скарата, и Гари се зачуди дали майка му все пак не е права. Докато обжаряше скаридите и запичаше отгоре-отгоре рибата под лъчите на ослепителното слънце на верандата, изведнъж се почувства страшно уморен. Тези страни от живота му, които не бяха свързани с печенето, сега му се струваха само мимолетно бягство от отчуждението сред повтарящите се тежки мигове на разпалване на въглища и крачене по верандата, за да избяга от пушека. През присвитите си очи виждаше разкривени чудовища от почерняло месо на хромирана скара върху адска жарава. Вечният огън, на който се пържат прокълнатите. Изгарящите мъчения на натрапчивото повторение. По вътрешните стени на скарата се беше напластил пухкав килим от фенолова черна мазнина. Земята зад гаража, където изхвърляше пепелта, напомняше на късче от лунната повърхност или на завод за цимент. Ужасно, ама ужасно му беше писнало от мешаната скара и на следващата сутрин каза на Каролин:

– Прекалено често готвя.

– Ами готви по-рядко – отвърна тя. – Ще ядем навън.

– Искам да ядем вкъщи и в същото време да готвя по-малко.

– Ще си поръчваме доставка по домовете.

– Не е същото.

– Само ти държиш да сядаме всички на масата за вечеря. На момчетата не им пука.

– Но на мен ми пука. За мен е важно.

– Добре, Гари, но за мен не е важно, не е важно и за момчетата, какво искаш – да ти готвим?

Не можеше да хвърли вината изцяло върху Каролин. Докато тя работеше по цял ден, той не се беше оплаквал от замразената, готовата или поръчаната по телефона храна. Каролин сигурно смяташе, че сега той иска да наложи промяна в правилата. Но на Гари му се струваше, че се променя самата същност на семейния им живот, че вече не ценят така, както преди, това, да са заедно, да са си близки, да бъдат приятели.

И ето го пак на скарата. През прозореца на кухнята виждаше как Каролин и Джоуна мерят сили на канадска борба. Виждаше как тя взима слушалките на Арон, за да чуе какво слуша, виждаше как отмерва с глава ритъма. Да, определено приличаше на семеен живот. Кое не беше наред, освен депресията на мъжа, който надничаше вътре?

Каролин като че ли беше забравила колко я боли кръстът, но си го припомни веднага щом той влезе с димящата чиния с овъглен животински протеин. Седна на масата странишком и с тежки въздишки разбута с вилица храната. Кейлеб и Арон я гледаха загрижено.

– Никой ли не иска да разбере как свършва „Принц Каспиан“? – попита Джоуна. – Не ви ли е любопитно поне малко?

Клепачите на Каролин премигваха нервно, дъхът ѝ излизаше пресекливо през нещастно провисналата долна устна. Гари се напъна да измисли нещо недепресирано, нещо очевадно невраждебно, но главата му беше замаяна от алкохола.

– Боже господи, Каролин! – възкликна той. – Знаем, че те боли кръстът, знаем, че страдаш, но след като не можеш да стоиш като хората на масата...

Без да каже нито дума, тя се надигна от стола, взе чинията си, докуцука до мивката, изсипа вечерята си в мелачката за отпадъци и куцукайки, излезе. Кейлеб и Арон се извиниха, изхвърлиха храната си и я последваха. Месо за трийсет долара отиде на боклука, но Гари, опитвайки се да поддържа нивото на третия си фактор над нулата, побърза да забрави за животните, убити заради това. Седеше в оловния заник на алкохолното си замайване, гълташе, без да усети вкуса, и слушаше невъзмутимото весело бърборене на Джоуна.

– Прекрасна телешка пържола, тате! Може ли още една печена тиквичка, моля?

От всекидневната горе се разнесе джафкането на вечерните телевизионни предавания. За миг Гари изпита жал към Арон и Кейлеб. Много добре знаеше колко тежък е този товар майка ти да се нуждае неистово от теб, да си отговорен за щастието ѝ. Освен това разбираше, че Каролин се чувства по-самотна и от него самия. Баща ѝ, красив, обаятелен антрополог, беше загинал при самолетна катастрофа в Мали, когато тя беше на единайсет. Неговите родители, стари квакери, които говореха така, все едно цитираха Библията, ѝ бяха оставили половината си имение, едно ценно платно на Андрю Уайт, три акварела на Уинслоу Хомър и четирийсет акра гора край Кенет Скуеър, за която един строителен предприемач беше платил баснословна сума. Майката на Каролин, която сега беше на седемдесет и шест и в плашещо добро здраве, живееше с втория си съпруг в Лагуна Бийч и беше важен спомоществовател на Демократическата партия в Калифорния; идваше на изток всеки април и гордо разправяше на всеослушание, че не е като „онези баби“, луди по внуците си. Единственият друг роднина на Каролин, брат ѝ Филип, беше надменен и стиснат стар ерген, по професия физик, полузадушен от майчината си обич. В Сейнт Джуд Гари не беше познавал такъв тип семейства. Още от самото начало той обичаше Каролин и я съжаляваше за нещастното детство, през което беше страдала от липса на внимание. И затова си беше поставил за цел да ѝ осигури едно по-добро семейство.

Но след вечеря, докато двамата с Джоуна пълнеха миялната, отгоре долетя женски смях и Гари реши, че Каролин постъпва много лошо с него. Изкушаваше се да се качи и да разтури веселбата. Само че замайването от джина вече заглъхваше и отново се обаждаше предишният тревожен звън. Тревожен звън, свързан с „Аксон“.

Чудеше се защо малка компания, чиито разработки уж все още бяха на експериментален етап, си прави труда да предлага пари на баща му.

Фактът, че писмото до Алфред беше изпратено от „Браг Нътър и Спей“, кантора, която работеше главно с инвестиционни банки, говореше за внимателна подготовка, подсказваща за сериозно предприятие.

– Не искаш ли да се качиш при братята си? – попита той Джоуна. – Там май е доста забавно.

– Не, благодаря – отвърна Джоуна. – Предпочитам да започна следващата книга от „Хрониките на Нарния“ и мислех да сляза в мазето на по-тихо. Ще дойдеш ли с мен?

Старата стая за игра в мазето – все така уютна, все така изолирана от влагата, с дебел килим на пода и с дървена ламперия по стените, – беше сполетяна от некрозата на разхвърляността, която рано или късно убива всяко обитаемо пространство: тонколони, кашони, омалели принадлежности за ски и за плаж, натрупани на камари. Играчките на Арон и Кейлеб бяха набутани в пет големи коша и десетина по-малки. Никой освен Джоуна не им обръщаше внимание и сред това богатство дори и той, когато слезеше сам или с някое приятелче, проявяваше най-вече археологически подход. Можеше да отдели цял следобед на един-единствен голям кош, търпеливо сортираше частите, количките и къщичките по размер и производител (играчките, които си нямаха другарче, ги хвърляше зад дивана), но рядко стигаше до дъното, преди да дойдат да вземат приятелчето му или пък Гари и Каролин да го извикат за вечеря, и на тръгване погребваше обратно всичко, което беше извадил; така играчките, чието изобилие би трябвало да представлява седмото небе за едно седемгодишно момче, като цяло си стояха недокоснати, поредният урок по анхедония за Гари, на който да се мъчи да не обръща внимание.

Джоуна се настани да чете, а Гари включи „стария“ лаптоп на Кейлеб и пусна браузъра. Написа „Аксон“ и „Швенксвил“ в търсачката. Излязоха две страници и една от тях беше на корпорация „Аксон“, но когато той щракна върху нея, се оказа, че е „в процес на обновяване“. Другата го отведе до един закътан раздел в сайта на „Уестпортфолио Биофънд“, чийто списък „Заслужаващи следене компании“ представляваше компютърно бунище от некадърни графики и правописни грешки. Информацията за „Аксон“ беше обновявана за последно преди година.

Корпорация „Аксон“, улица „Двайсет и четвърта“, Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания, дружество с ограничена отговорност, регистрирано в Делауеър, е собственик на правата върху метода за управляем неврохемотаксис „Еберле“. Методът „Еберле“ е под закрилата на патенти 5 101 239, 5 101 599, 5 103 269 и 5 101 996, на които корпорация „Аксон“ е единствен държател. „Аксон“ се занимава с подобряване, разпространение и продажба на метода „Еберле“ на болници и клиники по цял свят, както и с изследвания и с разработка на подобни технологии. Основател и председател на борда на директорите е доктор Ърл Х. Еберле, почетен лектор по приложна невробиология в медицинския университет „Джон Хопкинс“.

Методът за управляем неврохемотаксис „Еберле“, известен още като реверсивна рентгенова химиотерапия, представлява революция в лечението на неподдаващи се на оперативна намеса злокачествени тумори и множество други мозъчни морфологични заболявания.

Методът „Еберле“ използва компютърно управляемо радиочестотно лъчение, посредством което насочва силни карциноциди, мутагени и някои неспецифични токсини към поразените мозъчни тъкани и ги активира локално, без да уврежда околните здрави тъкани.

Към настоящия момент, заради ограниченията в компютърната мощност, за прилагането на метода „Еберле“ е необходимо пациентът да бъде анестезиран и обездвижен в специален „Еберле цилиндър“ за период до трийсет и шест часа, през които прецизното лъчение насочва терапевтично активните частици и техните инертни „носители“ към мястото на заболяването. Очаква се следващото поколение цилиндри „Еберле“ да намали времето на лечение до по-малко от два часа.

Методът „Еберле“ е одобрен от Агенцията по безопасност като „незастрашаваща здравето ефикасна терапия“ през октомври 1996 година. В последвалите години широкото му използване по целия свят, както се посочва в многобройните публикации, изброени по-долу, потвърждават безопасността и ефективността му.

Надеждите на Гари за бързо забогатяване от „Аксон“ бяха попарени от липсата на шумотевица около корпорацията в интернет. Чувствайки лека е-умора, борейки се с леко е-главоболие, той написа в търсачката „Ърл Еберле“. Осемдесет и четирите резултата включваха статии от типа на: „Нова надежда за злокачествените тумори“, „Гигантски скок напред“ и „Новото лечение – дългоочакваното чудо?“. Еберле и сътрудниците му бяха представени и в медицински издания с: „Дистанционна компютърна стимулация на рецептори 14, 16А и 21: практическа демонстрация“, „Четири нискотоксични фероацетатни комплекса, преодоляващи кръвно-мозъчната бариера“, „Радиочестотна инвитро стимулация на колоидни микротубули“ и десетина подобни. Това, което най-силно заинтригува Гари, обаче беше бюлетинът на „Форбс“ отпреди шест месеца, където се казваше:

Някои от тези разработки, като катетъра на Фогарти и очната хирургия на Ласик, са дойни крави за корпорациите, които притежават съответните патенти. Други, със странни наименования като Метод за управляема неврохемотаксия „Еберле“, носят богатство на своите изобретатели по стария начин: парите отиват директно при човека. Методът „Еберле“, който получава официално одобрение през 1996 г., днес е признат за златен стандарт при лечението на голям брой церебрални тумори и заболявания, като носи на своя изобретател, невробиолога Ърл (Кърли) Еберле от „Джон Хопкинс“, около 40 милиона долара годишно от авторски права и други възнаграждения от целия свят.

Четирийсет милиона годишно звучеше много по-добре. Четирийсетте милиона годишно съживиха надеждите на Гари и отново пробудиха гнева му. Ърл Еберле получаваше четирийсет милиона годишно, а на Алфред Ламбърт, също изобретател, но (честно казано) загубеняк по характер – един от кротките, които ще наследят земята, – му предлагаха пет хиляди за усилията. И на всичкото отгоре той възнамеряваше да раздели тези трохи с „Орфик Мидланд“!

– Книгата страшно ми харесва – докладва Джоуна. – Май тази ще се окаже любимата ми книга.

И защо, питаше се Гари, защо бързаш толкова да получиш патента на татко, Кърли? Защо е този натиск? Финансовата интуиция, приятното гъделичкане в слабините му подсказа, че може би все пак в скута му е паднала вътрешна информация. Вътрешна информация от случаен (и следователно напълно законен) източник. Едно крехко парченце месце.

– Все едно са на луксозен круиз – рече Джоуна, – само че всъщност искат да стигнат до края на света. Защото там, на края на света, живее Аслан.

В базата данни на комисията за борсова търговия Гари откри предварителен проспект, така нареченият проспект „зелен хайвер“, за първично публично предлагане на акции на „Аксон“. До събитието, насрочено за 15 декември, оставаха повече от три месеца. Основният инвестиционен посредник на емисията беше „Хеви и Ходап“, една от големите инвестиционни банки. Гари провери ключовите показатели – парични приходи, стойност на емисията, брой акции и – с изтръпнали слабини – натисна бутона „Запиши“.

– Джоуна, девет часът е. Върви да се приготвиш за лягане.

– Ще се радвам и аз да отида на луксозен круиз, тате – отвърна Джоуна, отправяйки се към стълбите, – ако това някога бъде възможно.

Гари отвори нов прозорец и с разтреперани пръсти написа в търсачката „голи блондинки“.

– Затвори вратата, Джоуна.

На екрана се появи гола блондинка. Той кликна върху нея и се показа гол загорял мъж, сниман най-вече в гръб, но и в близък план от коленете до пъпа, който щедро обсипваше голата блондинка с щръкналото си внимание. В тези снимки имаше нещо, което напомняше поточна линия. Голата блондинка беше като суров необработен материал, който голият загорял мъж няма търпение да обработи с инструмента си. Първо се сваля пъстроцветната фабрична опаковка на материала, недотам опитният майстор го побутва да коленичи и намества инструмента в устата му, после материалът се полага по гръб, за да бъде орално калибриран, а след това работникът го премята в поредица от хоризонтални и вертикални пози, мачка го и го свива, когато е необходимо, и енергично го обработва с инструмента си...

Снимките обаче вместо да пробудят възбуда у Гари, по-скоро я потискаха. Той се зачуди дали не е стигнал възрастта, в която парите са по-мощен афродизиак от гола руса красавица в секси поза, или дали анхедонията, депресията на самотния баща в мазето, не го е настигнала и тук.

На входната врата се позвъни. Юношески крака затупуркаха по стълбите от втория етаж.

Гари бързо угаси компютъра, качи се и видя Кейлеб да носи голяма кутия с пица нагоре. Гари го последва и се спря за миг на прага на всекидневната, усещаше аромата на „Пеперони“, вслушваше се в мълчаливото дъвчене на жена си и синовете си. На телевизора някаква военна машина, камион или танк, боботеше под съпровода на бойна музика.

– Ще затегнем въжетата, лейтенант. Ще проговорите ли? А сега?

В „Долу ръцете, родители: умения за следващото хилядолетие“, доктор Хариет Л. Шахтман предупреждаваше: „Твърде често днешните разтревожени родители „предпазват“ децата си от т.нар. пагубно въздействие на телевизията и компютърните игри, като в резултат на това ги излагат на много по-голямата вреда от социалното остракиране от страна на връстниците им“.

Гари, на когото като момче му се позволяваше по половин час телевизия на ден и ни най-малко не се чувстваше изолиран, смяташе теорията на Шахтман за извинение най-нехайните родители да задават стандартите, а останалите да снижават своите, за да спазват наложените норми. Но Каролин беше прегърнала тази доктрина с цялото си сърце и тъй като тя беше единственият попечител на амбицията му да не бъде като баща си, а освен това вярваше, че децата се учат от взаимодействието с връстниците си повече, отколкото от лекциите на възрастните, Гари склони глава пред нейната преценка и не поставяше почти никакви ограничения пред момчетата по отношение на гледането на телевизия.

Само че изобщо не беше предвидил, че самият той ще бъде изолиран.

Скри се в кабинета си и отново набра номера в Сейнт Джуд. Безжичният от кухнята все още лежеше на бюрото и му напомняше за предишните неприятности и за предстоящите битки.

Надяваше се да говори с Инид, но вдигна Алфред и го уведоми, че тя е в Рутови на събрание.

– Тази вечер има среща на кварталното дружество.

Гари се поколеба дали да не се обади отново по-късно, но пък не искаше да остави страхът от баща му да надделее.

– Татко, направих едно бързо проучване за „Аксон“. Става дума за компания с много пари.

– Гари, казах ти вече, не желая да ми се бъркаш – отвърна Алфред. – Освен това вече няма смисъл.

– Защо?

– Защото така. Случаят е приключен. Документите са подписани и заверени от свидетел. Ще си удържа разноските за адвоката и край.

Гари притисна два пръста в челото си.

– О, боже! Татко... Намерил си свидетел да подпише? В неделя?

– Ще предам на майка ти, че си я търсил.

– Не пускай документите по пощата! Чуваш ли ме?

– Гари, стига вече.

– Напротив, тъкмо започвам.

– Помолих те да не говорим повече за това. Ако не възнамеряваш да се държиш като почтен възпитан човек, не ми остава друг избор, освен...

– Твоята почтеност е пълна глупост. Възпитанието ти е пълна глупост. Това е слабост! Страх! Пълна глупост!

– Не желая да обсъждам този въпрос.

– Добре, забрави.

– Точно това възнамерявам да сторя. Няма да говорим повече за това. С майка ти ще минем за два дни следващия месец и се надяваме да ви видим тук през декември. Искам всички да се държим като културни хора.

– Без значение какво става под повърхността. Стига да сме „културни“.

– Да, това е същината на моята философия.

– Не и на моята.

– Знам. И точно затова ще прекараме при вас четирийсет и осем часа и нито минута повече.

Гари затвори още по-ядосан. Беше се надявал родителите му да останат цяла седмица през октомври. Искаше да ги заведе да хапнат пай в Ланкастър Каунти, на представление в центъра „Аненбърг“, да отскочат с колата до Поконос, да берат ябълки в Уест Честър, да чуят как Арон свири на тромпет, да отидат на футболен мач на Кейлеб, да се наслаждават на компанията на Джоуна и като цяло да видят колко добре живее синът им, колко заслужава тяхното възхищение и уважение, а четирийсет и осем часа изобщо не бяха достатъчни.

Излезе от кабинета и целуна Джоуна за лека нощ. След това се изкъпа, просна се на голямата дъбова спалня и се опита да намери нещо интересно в последния брой на списание „Инк“. Но наум продължаваше да спори с Алфред.

При гостуването си у дома през март се беше стреснал колко се е влошило състоянието на баща му за двата месеца след Коледа. Алфред постоянно беше на ръба на падането, клатушкаше се по коридорите, залиташе по стълбите, от сандвича му се ръсеха маруля и месо; непрестанно поглеждаше часовника си, погледът му блуждаеше, когато разговорът не го засягаше пряко, старият железен кон се беше устремил към катастрофа и Гари я очакваше всеки момент със свито сърце. Защото кой друг, ако не той, трябваше да поеме отговорността? Инид беше истерична и само мърмореше, Денис живееше в свой измислен свят, а Чип не беше стъпвал в Сейнт Джуд от три години. Кой друг, освен Гари можеше да каже: „Влакът не бива да минава по тези релси“?.

Според него първата и най-важна задача беше да се продаде къщата. Да се опита да вземе възможно най-добрата цена, да премести родителите си в по-малко жилище, ново, по-сигурно, по-евтино, и да инвестира разликата агресивно. Къщата беше единственият ценен актив на Алфред и Инид и Гари си отдели един предобед, за да огледа внимателно целия имот отвътре и отвън. Откри напукана мазилка, ръждиви петна в мивките в банята, надвиснал таван в спалнята. Забеляза дъждовни следи по вътрешните стени на задната веранда, засъхнала сапунена пяна по старата миялна, притеснително бучене във вентилационната система, неравности и дупки по асфалта на алеята, термити в бараката за дърва, дамоклевски надвиснал над капандурата на покрива клон, широки един пръст пукнатини в основите, ронещи се носещи стени, лющеща се боя по черчеветата на прозорците, големи дръзки паяци в мазето, находища от мумифицирани буболечки и скакалци, непривична миризма на мухъл и мръсен канал – накъдето и да погледнеше, виждаше упадък и ентропия. Въпреки че пазарът вървеше нагоре, къщата бързо губеше стойност и Гари си помисли: „Трябва да продадем тази барака веднага, не бива да изпускаме и ден“.

В последното утро от гостуването, докато Джоуна помагаше на Инид да направи торта, Гари закара Алфред до железарския магазин. Веднага щом излязоха на пътя, синът заяви, че сега е моментът да пуснат къщата за продажба.

Алфред, на пътническото място в стария олдсмобил, гледаше право напред.

– Защо?

– Ако пропуснете пролетния сезон – отвърна Гари, – ще трябва да чакате до догодина. Не можете да си позволите да изтървете цяла година. Няма гаранции, че ще сте добре със здравето, а къщата губи стойност.

Баща му поклати глава.

– И аз все това ѝ повтарям. Трябват ни само една спалня и кухня, нищо повече. Да има къде да готви майка ти и къде да седнем. Но все едно говоря на вятъра. Тя не иска да се мести.

– Татко, ако не отидете в някое по-удобно жилище, може да се нараниш. Накрая ще свършиш в дом за стари хора.

– Нямам никакво намерение да ходя в дом.

– Може и да нямаш, но това не означава, че няма да се случи.

Алфред се извърна да огледа старото училище на Гари, край което минаваха.

– Къде отиваме?

– Ще паднеш по стълбите или ще се подхлъзнеш на леда, ще си счупиш таза и ще свършиш в старчески дом. Бабата на Каролин...

– Не чух къде отиваме.

– Отиваме до железарския магазин – отвърна Гари. – Майка иска ключ, с който да усилва и намалява светлината в кухнята.

Алфред поклати глава.

– Любимото ѝ романтично осветление.

– Доставя ѝ удоволствие. А на теб какво ти доставя удоволствие?

– В какъв смисъл?

– В смисъл, че тя се скапва заради теб.

Мърдащите в скута на Алфред ръце сграбчваха само въздух – загребваха несъществуваща купчина жетони за покер.

– Отново ще те помоля да не се бъркаш.

Светлината в късното утро в края на зимата, спокойствието на ненатоварен час в делничен ден в Сейнт Джуд. Гари се чудеше как го понасят родителите му. Дъбовете бяха катраненочерни като накацалите по тях гарвани. Небето беше с цвета на побелялата от нахвърляната сол улична настилка, по която възрастни шофьори от Сейнт Джуд, спазващи приспивните ограничения на скоростта, пълзяха едва-едва към целта си: към големи универсални магазини с кишест топящ се сняг по покривите, облепени с насмолена хартия; към надлеза над изпъстрените с локви автомобилни гробища, щатската психиатрия и радиотелевизионните кули, които излъчваха сериали и игри в етера; към околовръстното и оттам към милионите акри подгизнала провинция, където пикапи затъваха до осите в коловозите, в горите стреляха флоберки и по радиото звучаха само госпъли и китари; към жилищни блокове с един и същ мъждив отблясък във всеки прозорец, завладени от катерици пожълтели тревни площи, тук-там пластмасова играчка, захвърлена в калта, пощальон, който си подсвирква ирландска мелодия и удря силно капаците на пощенските кутии, тъй като мъртвилото на тези улици в този мъртъв час и в този мъртъв сезон може наистина да те убие.

– Доволен ли си от живота си? – попита Гари, докато чакаше светофарът за ляв завой да светне зелено. – Щастлив ли си?

– Гари, не съм добре със здравето...

– Много хора не са добре със здравето. Щом това е твоето извинение – добре, щом искаш да се самосъжаляваш – добре, нямам нищо против, но защо трябва да отнасяш със себе си и мама?

– Утре си тръгваш, нали?

– Какво искаш да кажеш? Че ти ще си седиш в креслото, а мама ще ти готви и ще ти чисти?

– В живота има неща, които човек просто трябва да изтърпи.

– Щом нагласата ти е такава, защо изобщо си правиш труда да живееш? Какво очакваш от живота?

– И аз си задавам този въпрос всеки ден.

– И какво си отговаряш?

– А ти какво си отговаряш? Според теб какво би следвало да очаквам от живота?

– Може да пътуваш.

– Пътувал съм достатъчно. Прекарал съм трийсет години в пътуване.

– Повече време със семейството. С хората, които обичаш.

– Без коментар.

– Какво означава „без коментар“?

– Точно това: без коментар.

– Все още се сърдиш за Коледа.

– Разбирай го, както си искаш.

– Ако още си ядосан за Коледа, бъди така любезен да го изречеш на глас...

– Без коментар.

– Вместо само да намекваш.

– Трябваше да дойдем два дни по-късно и да си тръгнем два дни по-рано. Нищо повече не мога да кажа по въпроса за Коледа. Трябваше да останем четирийсет и осем часа.

– Виновна е депресията ти, татко. Ти си в депресия...

– Както и ти.

– На твое място всеки отговорен човек би потърсил лечение.

– Не чу ли какво ти казах? „Както и ти.“

– Какви ги говориш?

– Не е трудно да се сетиш.

– Не, татко, наистина, какви ги говориш? Аз не седя по цял ден да дремя в креслото.

– Под повърхността точно това правиш – отвърна Алфред.

– Това просто не е вярно.

– Ще видиш. Някой ден.

– Няма! Животът ми е съвсем различен от твоя.

– Помни ми думата. Виждам брака ти и знам какво виждам. Някой ден и ти ще прогледнеш.

– Това са празни приказки. Просто си ми ядосан и не можеш да го преглътнеш.

– Казах ти, не искам да говоря за това.

– Не ми пука какво искаш и какво не искаш.

– И в твоя живот има неща, за които на мен „не ми пука“.

Не би трябвало да го заболи от това, че на Алфред, който грешеше за почти всичко, не му пука за неща от живота на Гари; въпреки това обаче думите го жегнаха.

В железарския магазин остави баща си да плати за електрическия ключ. Вниманието, с което старецът изваждаше банкнотите от тънкия портфейл, и мимолетното колебание, преди да ги подаде на касиера, бяха знак за уважението му към долара, за влудяващата му увереност, че всеки долар е важен.

Когато се върнаха вкъщи, Гари и Джоуна излязоха да поритат топка, а Алфред извади инструменти, спря тока в кухнята и се захвана да монтира превключвателя. Въпреки напредналата му възраст, на Гари не му мина през ума да го спре да не пипа електрическите жици. Но когато се прибра за обяд, се оказа, че баща му е стигнал само до свалянето на стария ключ. Държеше новия като че ли беше детонатор и трепереше, все едно от страх.

– Трудно ми е заради заболяването – обясни той.

– Трябва да продадете къщата – отвърна Гари.

След обяда той заведе майка си и сина си в Музея на транспорта в Сейнт Джуд. Докато Джоуна се катереше по стари локомотиви и обикаляше из изкараната на сух док подводница, а Инид седеше на пейката, за да не натоварва крака си, Гари броеше наум музейните експонати с надеждата, че когато приключи със списъка, ще изпита усещане за някакво постижение. Нямаше сили да се изправи пред самите експонати, пред уморителната им информативност, пред ведрата им проза за народа. „Златният век на парните локомотиви.“ „Зората на летенето.“ „Един век автомобилна безопасност.“ Табелка след табелка отегчителни надписи. Това, което най-силно мразеше в Средния запад, беше колко непривилегирован и обикновен се чувстваше там. С бодряшкия си егалитаризъм Сейнт Джуд упорито му отказваше уважението, на което му даваха право неговите таланти и успехи. О, каква скръб цареше тук! Сериозните провинциалисти от Сейнт Джуд край него изглеждаха любопитни и недепресирани. Доволно пълнеха грозните си глави с факти! Все едно фактите щяха да ги спасят! Нямаше нито една жена дори и наполовина толкова красива или добре облечена, колкото Каролин. Нито един мъж с хубава подстрижка или с плосък корем като него. Но също като Алфред и Инид, всички бяха изключително учтиви. Не се блъскаха в Гари, не заставаха пред него, търпеливо изчакваха да се премести към следващия експонат, за да се приближат, прочетат и ограмотят. Боже, колко мразеше Средния запад! Тук не му достигаше въздух, не можеше да държи главата си изправена. Направо му прилошаваше. Намери убежище в павилиона за сувенири, където купи сребърна тока за колан, две дърворезби върху стари траверси на „Мидланд Пасифик“, калайдисана манерка (всичко това за себе си), портфейл от еленска кожа (за Арон) и компютърна игра за гражданската война (за Кейлеб).

– Тате – обади се Джоуна, – баба каза, че може да ми купи две книги, ако са под десет долара, или една за двайсет, разрешаваш ли?

Инид и Джоуна бяха празник на любовта. Инид винаги беше предпочитала по-малките деца пред порасналите, а в семейната екосистема Джоуна беше заел нишата на идеалния внук, който винаги е готов да се покатери в скута ти, не мрази зеленчуците, не си пада много по телевизията и компютърните игри и може хитро да се измъква от въпроси като: „Харесва ли ти в училище?“. В Сейнт Джуд той се къпеше в разкоша на изливащото се единствено върху него внимание на трима възрастни. Обяви, че Сейнт Джуд е най-прекрасното място на света. От задната седалка на олдфолксмобила¹⁷ с широко ококорени елфски очи се дивеше на всичко, което Инид му покажеше.

¹⁷ Презрително прозвище на марката „Олдсмобил“ (името идва от създателя ѝ Р. Олдс), което означава „кола за стари хора“. – Б. пр.

– Толкова е лесно да се паркира тук!

– Улиците са толкова спокойни!

– Музеят на транспорта е по-хубав от нашите музеи, нали, татко?

– Харесва ми колко е широка тази кола. Мисля, че това е най-хубавата кола, в която някога съм се возил.

– Всички магазини са толкова близо и е толкова лесно да стигнеш до тях!

Вечерта, след като се върнаха от музея и Гари беше ходил на пазар, Инид поднесе свински пържоли и шоколадова торта. Джоуна унесено огребваше сладоледа си, когато тя го попита дали иска да дойде за Коледа в Сейнт Джуд.

– Разбира се! – отвърна Джоуна, примижал от пресита.

– Ще си направим коледни курабии и яйчен пунш и ще ми помогнеш да украсим елхата – каза Инид. – Сигурно ще има сняг и ще можеш да се пързаляш. А и, Джоуна, тук всяка година правят невероятно светлинно шоу в парка Уейндейл, осветяват го целия...

– Мамо, още сме март – намеси се Гари.

– Ще дойдем ли за Коледа? – попита го Джоуна.

– Скоро пак ще дойдем – обеща баща му. – Но за Коледа още не мога да кажа.

– Според мен на Джоуна ще му хареса – обади се Инид.

– Страшно ще ми хареса – потвърди той и загреба лъжица сладолед. – Ще е най-хубавата Коледа в живота ми!

– И за мен – рече Инид.

– Още е март – каза Гари. – През март не говорим за Коледа, нали? Нито пък през юни и август.

– Е – Алфред се надигна от масата, – отивам да си легна.

– Аз гласувам за Коледа да дойдем в Сейнт Джуд – заяви Джоуна.

Вербуването на Джоуна за каузата, използването на малкия като средство за натиск беше подъл номер от страна на Инид, смяташе Гари. След като сложи момчето в леглото, той ѝ каза, че Коледата е най-малката ѝ грижа.

– Татко вече не може да сложи и един ключ за лампа. Покривът тече, при всеки дъжд коминът се олива...

– Обичам тази къща – обади се Инид, която се беше изправила на мивката и търкаше с телче тигана от пържолите. – Баща ти просто трябва да се постарае да пренастрои мисленето си.

– Трябва му шокова терапия или цялостно лечение – отвърна Гари. – Щом искаш цял живот да му слугуваш, това си е твой избор. Щом искаш да живееш в стара къща с много проблеми и да се мъчиш да запазиш всичко така, както ти харесва, добре, няма да се меся. Щом искаш да си хабиш силите, опитвайки се да съвместиш и двете, хубаво, нямам нищо против. Но не искай да правя планове за Коледа през март само за да се чувстваш по-добре.

Инид захлупи тигана от пържолите на плота до препълнената сушилка. Гари знаеше, че трябва да вземе кърпа, но бъркотията от чинии, тави и прибори от празничната вечеря за рождения му ден го уморяваше; подсушаването им му се струваше сизифовска задача, също толкова непосилна, колкото и цялостното потягане на къщата на родителите му. Единственият начин да избегне отчаянието беше изобщо да не се захваща.

Сипа си едно последно малко бренди, докато Инид с недоволни резки движения събираше подгизнали остатъци от храна от мивката.

– Какво трябва да направя според теб? – попита тя.

– Продайте къщата. Още утре се обади на някоя агенция.

– И да се преместим в някой тесен нов апартамент? – Инид изтръска гнусните мокри остатъци в кофата за боклук. – Когато се налага да отида някъде, Дейв и Мери-Бет канят баща ти на обяд. На него му е приятно, а аз съм спокойна, че е с тях. Миналата есен, когато той искаше да посади нов тис, но не успя да извади дънера на стария, Джо Пърсън дойде с кирка и двамата работиха заедно цял следобед.

– Изобщо не е трябвало да се хваща да сади тис – отвърна Гари, който вече съжаляваше, че си е сипал толкова малко бренди. – Нито пък да копае с кирка. Та той едва се крепи на краката си!

– Гари, знам, че не можем да останем тук завинаги. Но искам да направим една последна хубава семейна Коледа у дома и...

– Ще помислиш ли за преместването, ако се съберем тук за Коледа?

Нова надежда разведри лицето ѝ.

– С Каролин ще дойдете ли?

– Нищо не мога да обещая. Но ако това ще ти помогне да приемеш раздялата с къщата, със сигурност ще си помислим...

– Ще е прекрасно, ако дойдете. Прекрасно!

– Но, майко, да бъдем реалисти.

– Нека мине тази година – рече Инид, – нека посрещнем Коледа тук, както иска Джоуна, и ще видим!

След завръщането му в „Честнът Хил“, анхедонията му се беше задълбочила. Като занимание за зимата се беше хванал да направи от стотиците часове домашни видеозаписи един гледаем двучасов филм „Най-големите хитове на семейство Ламбърт“, от който после да изкара хубави копия и може би да ги разпрати като „видеокартичка за Коледа“. При последния монтаж, докато за пореден път преглеждаше любимите семейни сцени и ги озвучаваше с фрагменти от любимите си песни (Wild Horses, Time After Time и т.н.), усети, че е започнал да намразва както записите, така и песните. А когато в новата тъмна стаичка се зае с „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“, откри, че вече не му е приятно да гледа и застиналите физиономии във фотографиите. В продължение на години си беше играл наум с „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“, все едно бяха идеално балансиран взаимен фонд, с наслада избираше образите, които беше сигурен, че трябва да попаднат в албума. А сега се питаше кого освен себе си се опитва да впечатли с тях. Кого се мъчеше да убеди и в какво? Завладя го странен импулс да изгори старите любими снимки. Но тъй като целият му живот беше замислен като поправка на бащиния, а той и Каролин отдавна бяха постигнали съгласие, че Алфред е в клинична депресия, която – това беше всеизвестно – е генетично обусловена и се предава по наследство, Гари нямаше друг избор, освен да продължи да се бори с анхедонията, да продължи да стиска зъби, да продължи да прави всичко по силите си да се забавлява...

Събуди се с тръпнеща ерекция, Каролин беше до него под завивките.

Лампата на нощното му шкафче все още беше светната, но иначе в стаята беше тъмно. Каролин лежеше като в саркофаг – по гръб и с възглавница под коленете. През мрежата на прозореца се процеждаше хладен влажен дъх на уморено лято. Листата на чинара, чиито долни клони висяха край прозорците, не трепваха.

На нощното шкафче на Каролин беше захлупена книга с твърди корици, „Златната среда: как да спестим на децата си нашето детство“ (Карън Тамкин, доктор на науките, 1998 г.).

Тя като че ли спеше. Дългата ѝ мишница, която поддържаше стегната с плуване три пъти в седмицата в „Крикет Клъб“, лежеше отпусната до тялото ѝ. Гари се взря в малкото носле, широката червена уста, русите косъмчета и матовите капчици пот по горната устна, ивицата бяла кожа между края на тениската и ластика на старите шорти от колежа. Гърдата ѝ надигаше тениската, тъмното очертание на зърното прозираше през опънатата тъкан...

Посегна да я погали по главата и цялото ѝ тяло подскочи, все едно ръката му беше дефибрилатор.

– Какво ти става?

– Кръстът ужасно ме боли.

– Преди един час ти нямаше нищо и се смееше. А сега пак те боли.

– Действието на ибупрофена е отминало.

– Тайнственото завръщане на болката.

– Не си ми казал една мила дума, откак се секнах.

– Защото лъжеш как се секна – рече Гари.

– О, боже, пак ли?

– Не са виновни двата часа ритане на топка и тичане в дъжда, а телефонът.

– Точно така! – заяви Каролин. – Защото на майка ти ѝ се свидят десет цента, за да запише съобщение на секретаря. Оставя телефона да звънне три пъти и затваря, после звъни пак и пак затваря...

– Аха, проблемът не е в това, което ти си направила, а в майка ми! Долетяла е някак тук и те е сритала в кръста, защото иска да те нарани!

– Цял следобед го слушах как звъни и спира, звъни и спира, направо ме докара до лудост.

– Каролин, видях те да куцаш, преди да влезеш в къщата. Видях изражението ти. Не ми казвай, че тогава не те е боляло.

Тя поклати глава.

– Знаеш ли какво означава това?

– А освен това и подслушваш!

– Знаеш ли какво означава това?

– Подслушваш на единствения свободен телефон в къщата и имаш наглостта да твърдиш...

– Гари, ти си в депресия. Не го ли осъзнаваш?

Той се изсмя.

– Глупости!

– Постоянно си в лошо настроение, станал си недоверчив и подозрителен, вманиачаваш се. Разхождаш се като буреносен облак из къщата. Не можеш да спиш. Вече нищо не те радва.

– Недей да сменяш темата. Майка ми се обади, защото има основателна молба за Коледа.

– Основателна? – Сега Каролин се изсмя. – Гари, тя е откачена на тема Коледа. Луда е. Абсолютно изперкала!

– Ох, Каролин. Стига.

– Сериозно говоря!

– Стига, Каролин. Скоро ще продадат къщата, искат да им отидем на гости за един последен път, преди да умрат, Каролин, преди родителите ми да умрат...

– Отдавна сме се разбрали за това. Разбрахме се, че няма смисъл петима души, които водят пълноценен живот, да тичат по летищата в най-натоварения сезон само за да спестят на двама, които и без това по цял ден нищо не правят, идването тук. Винаги съм ги посрещала с радост и...

– Друг път.

– А сега изведнъж искаш да промениш правилата!

– Не си ги посрещала с радост, Каролин. Стигнало се е дотам, че те вече не желаят да останат при нас повече от четирийсет и осем часа.

– И моя ли е вината за това? – Тя като че ли говореше на тавана или поне натам бяха отправени жестовете и мимиките ѝ, което на Гари му се струваше малко зловещо. – Гари, не разбираш ли, че това е едно емоционално здраво семейство. Аз съм всеотдайна майка и обичам децата си. Имам три умни, съзидателни и емоционално здрави деца. Ако смяташ, че в тази къща нещо не е наред, по-добре погледни себе си.

– Правя едно съвсем разумно предложение, а ти ме изкарваш, че съм в депресия.

– Не ти ли е минавало през ума досега?

– Заговоря ли за Коледа, и хоп – в депресия си!

– Не, наистина ли твърдиш, че през последните шест месеца не ти е минавало през ума, че може да имаш психичен проблем?

– Каролин, изключително враждебно е да наречеш някого луд.

– Не и ако човекът наистина може да има психичен проблем.

– Предлагам да отидем в Сейнт Джуд – рече той. – Но щом не желаеш да се държиш като зрял човек, сам ще взема решение.

– Така ли? – Каролин изсумтя презрително. – Предполагам, че Джоуна може и да дойде с теб, но да видим дали ще успееш да качиш Арон и Кейлеб на самолета. Само ги питай къде искат да бъдат за Коледа.

Само ги питай в чий отбор са.

– Мислех, че сме семейство и правим всичко заедно.

– Ти вземаш еднолични решения.

– Ох, не ми казвай, че ще стигнем до развод заради това!

– Ти си се променил, не аз.

– Не, Каролин, не, това е нелепо. Има напълно основателни причини да направим изключение тази година.

– Ти си в депресия, а аз те искам предишния. Уморих се да живея с депресиран старец.

Гари пък си искаше предишната Каролин, която само преди няколко нощи, когато имаше гръмотевична буря, се гушеше в обятията му в леглото. Каролин, която литваше към него, когато той влезеше в стаята. Сирачето, чието най-силно желание бе да е от неговия отбор.

Но освен това винаги беше харесвал и колко е несломима, колко е различна от Ламбъртови, колко безжалостна е към семейството му. През годините беше събрал нейни думи в нещо като свое Десетословие, „Десетте най-добри изказвания на Каролин за всички времена“, към които тайно се връщаше да черпи сила и подкрепа:

1. Изобщо не си като баща си.

2. Не е нужно да се извиняваш за купуването на беемвето.

3. Баща ти издевателства емоционално над майка ти.

4. Вкусен си.

5. Работата е наркотикът, провалил живота на баща ти.

6. Да купим и двете!

7. Семейството ти има извратено отношение към храната.

8. Ти си невероятно привлекателен мъж.

9. Денис ти завижда.

10. В страданието няма нищо полезно.

Беше следвал това верую в продължение на години – беше се чувствал дълбоко задължен на Каролин за всяка дума – и сега се чудеше каква част от него отговаря на истината. Може би нито една.

– Утре сутринта ще се обадя на агенцията за билети – оповести той.

– По-добре – отвърна веднага Каролин – се обади на доктор Пиърс. Трябва да поговориш с някого.

– Предпочитам да говоря с човек, който зачита истината.

– Искаш истината? Искаш да разбереш защо отказвам да дойда? – Тя се надигна и се приведе към него под странен ъгъл заради секнатия си кръст. – Наистина ли искаш да знаеш?

Гари затвори очи. Щурците навън звучаха като ромоляща в тръби вода. От далечината се чуваше ритмичен, дрезгаво стържещ кучешки лай.

– Истината е, че четирийсет и осем часа са напълно достатъчни според мен. Не искам за децата ми Коледа да е караници и препирни. Което явно за момента е неизбежно. Майка ти се появява с трупана триста и шейсет дни коледна лудост, която я е обзела още от януари, и започва да врещи: „Къде е онова финландско еленче? Не го ли харесвате? Защо не сте го закачили? Къде е? Къде е? Къде е финландското еленче?“. Тя е луда на тема храна, пари, дрехи, мъкне цели десет куфара багаж, което преди съпругът ми смяташе, че не е съвсем нормално, а сега изведнъж, като гръм от ясно небе, той застава на нейна страна. Трябва да обърнем къщата с главата надолу, за да намерим евтината кичозна фигурка, защото имала сантиментална стойност за майка ти...

– Каролин...

– И когато се оказа, че Кейлеб...

– Не си права.

– Моля те, Гари, остави ме да довърша! Когато се оказа, че Кейлеб е направил нещо, което всяко нормално момче на неговата възраст би сторило с кичозен боклук, намерен в мазето...

– Не искам да те слушам!

– Не, проблемът не е, че зорката ти майка е вманиачена по някакъв кичозен финландски боклук, не, това не е проблемът...

– Става дума за ръчно изработен, скъп...

– Не ми пука дори и да струва хиляда долара! Откога наказваш сина си за лудостта на майка си? Изведнъж искаш да се държим, все едно сме 1964 година и живеем в Пеория. „Всичко в чинията се изяжда!“ „Сложи си вратовръзка!“ „Без телевизия довечера!“ И се чудиш защо ти се сърдим! Чудиш се защо Арон се блещи, когато майка ти влезе в стаята! Държиш се така, все едно те е срам от нас. Сякаш докато тя е тук, ти се опитваш да се преструваш, че живеем по някакъв начин, който тя би одобрила. Само че, Гари, ние няма от какво да се срамуваме. Майка ти би трябвало да се срамува. Постоянно ми виси на главата в кухнята и мърмори, като че ли всяка седмица пека пуйка, обърна ли ѝ за миг гръб, бърза да хвърли половин кило мас в тавата, и веднага щом изляза, наднича в кофата за боклук, все едно е някакъв инспектор по храната, вади разни неща от кофата и ги дава на децата ми...

– Картофът беше в мивката, не в кофата за боклук, Каролин.

– И ти я защитаваш! Излиза навън и рови в контейнера, за да намери още някаква мръсотия, за която да мърмори, през пет минути ме пита: „Как ти е кръстът? Как ти е кръстът? Как ти е кръстът? Пооправи ли ти се кръстът? Сега кръстът ти по-добре ли е? А всъщност какво му има? Отпусна ли те кръстът? Как ти е кръстът?“. Само си търси поводи да недоволства и на всичкото отгоре се опитва да нарежда на децата ми как да се обличат за вечеря в моята къща, а ти не ме подкрепяш! Не ме подкрепи, Гари. Започна да ѝ се извиняваш, което не го разбирам, но повече това няма да се повтори. Според мен брат ти постъпва най-правилно. Той е симпатичен, умен и забавен мъж, който е достатъчно честен да каже какво приема и какво – не, по отношение на семейните сбирки. А майка ти се държи така, все едно брат ти е най-големият провал и срам за семейството! Нали искаше истината? Истината е, че не мога да понеса още една такава Коледа. Ако толкова държиш да се съберем с родителите ти, ще го направим на наш терен. Както ми обеща, че ще бъде винаги.

Мастиленочерен облак се беше спуснал над съзнанието на Гари. В обичайния си нощен следмартиниев срив беше стигнал до онзи момент, в който усещане за неспасяема безизходица похлупваше тежко бузите, челото, клепачите, устните му. Разбираше до каква степен майка му вбесява Каролин, но в същото време не приемаше и почти нищо от изреченото от съпругата си. Красивото дървено еленче например беше прибрано в надписана кутия, а Кейлеб беше счупил двата му крака и беше заковал пирон в главата му; Инид беше взела цял печен картоф от мивката и го беше срязала, за да го даде на Джоуна; Каролин не беше изчакала свекърва си да си тръгне, преди да хвърли в контейнера за боклук розовия халат от полиестер, който Инид ѝ беше подарила за Коледа.

– Когато казах, че искам истината – рече той, без да отваря очи, – имах предвид, че те видях да куцаш, преди да влезеш в къщата.

– О, боже – изпъшка Каролин.

– Майка ми не е виновна за кръста ти. Ти сама се секна.

– Моля те, Гари. Обади се на доктор Пиърс. Заради мен го направи.

– Признай, че ме излъга, и съм готов да направя каквото пожелаеш. Но нищо няма да се промени, докато не си признаеш.

– Вече дори и гласът ти ми се струва чужд.

– Пет дни в Сейнт Джуд. Не можеш ли да го направиш заради една жена, която, както самата ти каза, няма нищо друго в живота си?

– Моля те, върни се.

Вълна от гняв вдигна клепачите на Гари. Той изрита завивката и скочи от леглото.

– Това ще ни доведе до развод! Не мога да повярвам!

– Гари, моля те...

– Ще се разведем заради едно пътуване до Сейнт Джуд!

Мечтател в шушляково яке изнасяше лекция пред красиви студенти. Зад него, на зърнист заден фон, се виждаха стерилизатори, сепаратори, тъкани в разтвори, медицински дозатори с дълги маркучи, диаграми с разпънати на кръст хромозоми, табла с накълцани като за суши, розовеещи като месото на риба тон мозъци. Смелият мечтател беше Ърл Еберле, Кърли – петдесетинагодишен, с тесни устни и евтини очила, – на когото създателите на рекламния клип на корпорация „Аксон“ се бяха помъчили да придадат известна внушителност. Операторът обаче явно не беше много добър, подът на лабораторията постоянно се люшкаше насам-натам. Близки планове – леко замъглени – на озарени от възхищение студентски лица. Необяснимо внимание към тила на мечтателя (който наистина беше къдрав¹⁸).

¹⁸ Прякорът Кърли (Curly) означава „къдрав“. – Б. пр.

– Разбира се, химията, дори мозъчната химия – обясняваше Еберле, – в същината си е не друго, а изменение в орбитата на кръжащите около ядрото електрони. Може да я сравните, ако искате, с електронно устройство, което се състои от малки превключватели с две-три вериги. Диод, транзистор. Но за разлика от тях мозъкът има няколко десетки типа превключватели. Невронът или се възбужда, или не, но решението се управлява от рецептори, които често пъти имат множество междинни състояния между „включено“ и „изключено“. Дори да създадете изкуствен неврон от молекулярни транзистори, за общоприето се смята, че няма как да преведете всичката тази химия на двоичен език, езикът да/не, защото няма да ви стигне мястото. Ако приемем, че са нужни най-малко двайсет невроактивни сигнални молекули, от които най-много осем могат да действат едновременно, и всеки от тези осем превключвателя има пет различни положения – няма да ви досаждам с комбинаторика, но освен ако не живеете в света на Картофените глави¹⁹, ще сте доста странен андроид.

¹⁹ Сглобяеми детски играчки, първите в света, рекламирани по телевизията. – Б. пр.

Близък план на хилещ се като ряпа червенокос студент.

– Така това са основополагащи истини, които обикновено дори не си правим труда да изговаряме. Просто така стоят нещата. Единствената ни работеща връзка с електрофизиологията на съзнанието и волята е химична. Това гласи натрупаната през годините мъдрост, светото писание на нашата наука. Никой нормален човек не би се опитал да свърже света на невроните със света на интегралните схеми.

Еберле замълча драматично.

– По-точно никой освен ние, в корпорация „Аксон“.

Вълнички оживление преминаха през морето от институционални инвеститори, събрани в Зала Б на хотел „Четири сезона“ в центъра на Филаделфия за представянето на първичното публично предлагане на „Аксон“. На подиума беше поставен гигантски екран. На всяка от двайсетте маси в сумрачната зала имаше подноси с хапки месо по китайски и суши със съответните сосове.

Гари седеше до сестра си Денис на маса до вратата. Беше се надявал да свърши малко работа на това представяне и предпочиташе да дойде сам, но Денис беше настояла да обядват заедно, тъй като беше понеделник, а понеделникът беше единственият ѝ почивен ден, и се беше самопоканила да го придружи. Той предполагаше, че сестра му ще намери някакви политически или етични, или дори естетически основания да заклейми мероприятието, и потвърждавайки опасенията му, сега тя гледаше видеоматериала с подозрително присвити очи и здраво скръстени ръце. Беше облечена с жълта рокля на големи червени цветя, черни сандали и троцкистки кръгли очила; но това, което най-силно я отличаваше от другите жени в Зала Б, бяха босите ѝ крака. Никой в света на парите не ходеше без чорапи.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА МЕТОДЪТ „КОРЕКТОЛ“?

– „Коректол“ – заяви изрязаният образ на Кърли Еберле, чиято млада аудитория беше дигитално смачкана в неразличим фон от розовеещо като месо на риба тон мозъчно вещество, – е революционна невробиологична терапия!

Еберле седеше в ергономично кресло, с което, както ставаше ясно, можеше да лети и пикира през разграфено пространство, което вероятно трябваше да представлява дълбоките води на черепната кухина. Ганглии във формата на кончета, сепии – неврони, и капиляри – змиорки, прибягваха насам-натам.

– Първоначално създаден като терапия за пациенти с паркинсон, алцхаймер и други дегенеративни неврологични заболявания, „Коректол“ се оказа толкова мощен и широкоспектърен, че потенциалът му надхвърля терапията и дава шанс за трайно излекуване, и то не само на тези тежки дегенеративни състояния, но и на множество психиатрични и дори психически заболявания. Казано по-просто, „Коректол“ – за първи път в нашата история – ни предлага възможност за обновяване и подобряване на механизмите в човешкия мозък.

– Пфу – сбърчи нос Денис.

Гари вече знаеше доста неща за метода „Коректол“. Беше изчел внимателно проспекта на „Аксон“, както и всички анализи за компанията, които откри в интернет и в платените сводки, за които беше абониран в „СенТръст“. Песимистичните анализатори, незабравили скорошните резки корекции в сектора на биотехнологичните компании, бяха предпазливи по отношение на инвестирането в неизпитана медицинска технология, която щеше да се появи на пазара най-рано след шест години. Една банка като „СенТръст“, която беше длъжна да бъде консервативна, нямаше да прояви интерес към това първично публично предлагане. Но основните показатели на „Аксон“ бяха много по-добри от тези на повечето нови биотехнологични компании и за Гари фактът, че „Аксон“ си беше направил труда да закупи патента от баща му на толкова ранен етап от разработването на „Коректол“, беше знак за голяма корпоративна увереност. Предоставяше му се възможност да изкара малко пари и същевременно да отмъсти на „Аксон“, който беше прецакал баща му, и като цяло да прояви смелост там, където Алфред беше показал плахост.

През юни, когато се сриваха първите плочици на доминото на презокеанските валутни пазари, Гари беше изтеглил по-голямата част от инвестициите си в евро и в далекоизточните фондове. Сега тези пари можеха да бъдат инвестирани в „Аксон“ и тъй като до първичното предлагане оставаха три месеца, напънът за големи продажби още не беше започнал, а „зеленият хайвер“ съдържаше толкова условности и уговорки, че всеки външен човек би се спрял да помисли, за Гари не би трябвало да има проблеми да закупи пет хиляди акции. Само че проблемите следваха един след друг.

Неговият брокер (при когото ползваше отстъпка) не беше чувал за „Аксон“, със закъснение си навакса с домашното и се обади с новината, че на фирмата му са отпуснали символичен дял от 2500 акции. По принцип една брокерска фирма не продаваше повече от пет процента от дела си на един клиент в толкова ранен момент, но тъй като Гари се беше обадил първи, брокерът изрази готовност да му задели 500 акции. Гари настоя за повече, но за съжаление, тъжната истина бе, че той не е важен клиент. Обикновено инвестираше в стотина акции и за да спести комисиони, сам правеше поръчките си по интернет.

Каролин обаче беше голям инвеститор. Под надзора на Гари тя нерядко купуваше по хиляда акции. Нейният брокер работеше в най-голяма брокерска компания във Филаделфия и нямаше никакво съмнение, че когато става дума за един ценен клиент, ще може да намери 4500 акции от новата емисия на „Аксон“; такива бяха правилата на играта. За съжаление, от неделята, в която Каролин си беше секнала кръста, двамата бяха толкова близо до това, да не си говорят, колкото е възможно за двойка, която все още изпълнява ролята си на родители. Гари беше твърдо решен да се сдобие с пет хиляди акции на „Аксон“, но отказваше да погази принципите си и да допълзи на колене при жена си да я моли да инвестира от негово име.

Вместо това той се обади на един познат, Пъдж Портли, който се занимаваше само с големи компании в „Хеви и Ходап“, и помоли да му запишат пет хиляди акции за негова сметка. През годините Гари беше купувал много акции от Портли, включително и пълен боклук, от името на „СенТръст“. Намекна му, че в бъдеще „СенТръст“ може да му отпуснат и още по-голям дял в портфолиото си. Но Портли се държа странно уклончиво и не му обеща нищо, освен да предаде молбата му на Дафи Андерсън, мениджърът за първични предлагания в „Хеви и Ходап“.

Последваха две влудяващи седмици, през които Пъдж Портли не се обади на Гари да потвърди сделката. Първоначалният шепот около „Аксон“ в интернет прерасна в оглушителен рев. В „Нейчър“ и „Ню Ингланд Джърнал ъф Медсин“ едно след друго се появиха две свързани изследвания на екипа на Ърл Еберле – „Реверсивна томографска стимулация на синаптогенеза в нервните пътища“ и „Временно подобрение в лишените от допамин неврони в лимбичния дял. Нови клинични резултати“. Двете разработки бяха отразени обширно във финансовите издания, включително със статия на първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“. Анализаторите се надпреварваха да препоръчват акциите на „Аксон“, а Портли продължаваше да не отговаря на съобщенията на Гари, който усещаше как преднината на ранния му старт се топи с всеки изминал час...

1. Вземете коктейл!

– ...от фероцитрати и фероацетати, който е способен да преодолява кръвно-мозъчната бариера и да се натрупва в празнините между тъканите! – нареждаше невидим говорител, чийто глас се беше присъединил към този на Ърл Еберле във видеоматериала.

– Добавяме и лек седатив, към който не се формира зависимост, и щедра доза лешниково мокачино, предоставено ни от най-популярната верига заведения за кафе в страната!

Една статистка от предишната сцена с лекцията, девойка, която очевидно нямаше никакви неврологични проблеми, пресуши с видима наслада и с игриво потрепващи мускули на гърлото висока запотена чаша с електролити на „Коректол“.

– За какво беше патентът на татко? – прошепна Денис. – Някакъв фероацетатен гел и какво?

Гари кимна мрачно.

– Електрополимеризация.

От папките с архива у дома, които съдържаха, наред с всичко останало, всяко писмо, което беше получавал от родителите си, Гари беше извадил старо копие на патента на Алфред. Не беше сигурен дали някога изобщо го е поглеждал и затова сега беше страшно впечатлен от ясното описание на стареца на „електрическата анизотропия“ в „някои фероорганични гелове“ и предложението му тези гелове да се използват за „точно копиране“ на живи човешки тъкани и за предизвикването на „пряк електрически контакт“ с „малки морфологични структури“. Като сравни формулировката на патента с описанието на „Коректол“ в новата страница на „Аксон“ в интернет, нямаше как да не забележи приликата. Очевидно оцененото на пет хиляди долара откритие на Алфред беше в основата на метода, за който сега „Аксон“ се надяваше да набере 200 милиона долара: как да не будува до късни доби и да не се ядосва!

– Гепи, Келси! Ъъъ, Келси, намери ми дванайсет хиляди на „Ексон“²⁰ по сто и четири максимално – обади се изведнъж на висок глас младият мъж, който седеше вляво от Гари. Той държеше миниатюрен лаптоп в скута си, от ухото му стърчеше кабел, а шизофреничният му поглед подсказваше, че говори по мобилния си телефон. – Дванайсет хиляди на „Ексон“, таван сто и четири.

²⁰ Една от най-големите публично търгувани компании в САЩ, най-голямата петролна компания в света. – Б. пр.

„Ексон“, „Аксон“, колко му е да ги объркаш, помисли си Гари.

2. Слагате шлемофона и включвате радиото!

– Няма да чуете нищо, освен ако пломбите в устата ви не хванат спортните предавания на къси вълни – пошегува се говорителят, докато усмихнатата девойка наместваше на фотогеничната си главица метален шлем, напомнящ фризьорска каска, – но радиовълните проникват до най-скритите кътчета в черепа ви. Представете си нещо като глобална система за позициониране за мозъка: радиочестотното излъчване разпознава и селективно стимулира нервните пътища, които отговарят за определени умения. Например писането. Изкачване по стълби. Помнене на годишнини. Позитивното мислене! След клинични изпитания в множество болници в цяла Америка, методите на доктор Еберле за реверсивна томография са доразвити така, че този етап от „Коректол“ е също толкова лесен и безболезнен, все едно сте отишли на фризьор!

– До неотдавна – намеси се Еберле, който продължаваше да се носи в ергономичното си кресло в морето от кръв и сиво вещество, – моят метод налагаше престой в болница и закрепване на калибриран стоманен пръстен към черепа на пациента. За много пациенти това представляваше неудобство, други изпитваха дискомфорт. Но сега, благодарение на голямото нарастване в изчислителната мощ на компютрите, вече разполагаме с технология, която мигновено се самокоригира по отношение местоположението на отделни нервни пътища при стимулиране...

– Браво, Келси, à така те искам! – извика гръмогласно младежът с дванайсетте хиляди акции на „Ексон“.

В първите часове и дни след голямата неделна кавга преди три седмици и Гари, и Каролин бяха направили стъпки към помирение. Късно в неделната нощ тя беше плъзнала ръка през демилитаризираната зона в средата на матрака и го беше докоснала по бедрото. На следващата нощ той поднесе почти пълно извинение, в което, макар да заобикаляше основния проблем, изразяваше скръбта и съжалението си за причинените странични щети, наранените чувства, съзнателните извъртания на истината и болезнените обвинения, позволявайки на Каролин да предвкуси изблика на нежност, който я очакваше, ако си признае, че що се отнася до основния въпрос, съпругът ѝ е прав. Във вторник сутринта тя му приготви закуска – препечени филийки, наденички и купа с овесени ядки, украсени отгоре със стафиди, подредени в комично нацупено личице. В сряда сутринта той ѝ направи комплимент, просто заяви на глас един реален факт („Красива си“), което, макар да не беше чак вричане в любов, можеше да послужи като напомняне за обективната основа (физическото привличане), на която любовта можеше да бъде съградена отново, ако Каролин признаеше, че поне що се отнася до основния въпрос, той е прав.

Но всяка изпълнена с надежда увертюра, всяка проучвателна експедиция не водеше доникъде. Когато той стисна подадената му ръка и прошепна, че му е мъчно за секнатия ѝ кръст, тя не направи следващата стъпка да се съгласи, че навярно (едно „навярно“ щеше да е напълно достатъчно!) двата часа футбол в дъжда са виновни за травмата. А когато Каролин му благодари за комплимента и го попита как е спал, колкото и да му се искаше, не можеше да не забележи тенденциозния критикуващ тон в гласа ѝ; за него думите ѝ прозвучаха като: „Проблемите със съня са често срещан симптом за клинична депресия, а, между другото, как спа, скъпи?“, и затова не посмя да признае, че всъщност почти не е мигнал цяла нощ; заяви, че се е наспал много добре, благодаря, Каролин, спах прекрасно.

Всяко провалило се предложение за мир намаляваше шансовете за успех на следващите. Не след дълго възможността, която на пръв поглед на Гари му се беше сторила абсурдна – че в съкровищницата на брака им няма достатъчно резерви от обич и доброжелателност, които да покрият загубите на Каролин от отиването в Сейнт Джуд или неговите загуби от неотиването там, – прие ужасяващо реални очертания. Започна да ненавижда Каролин само защото продължаваше да му се съпротивлява. Ненавиждаше новооткритите залежи от независимост, към които беше прибягнала тя, за да му противостои. Особено опустошително омразна му беше нейната омраза към него. Можеше да сложи край на кризата за миг, ако за целта беше необходимо само да ѝ прости, но да вижда в очите ѝ колко ѝ е противен, го влудяваше, отравяше надеждите му.

За щастие, сянката, хвърлена от обвиненията ѝ в депресия, колкото и да беше черна и дълга, не достигаше до ъгловия му кабинет в „СенТръст“ и до удоволствието, с което ръководеше подчинените си директори на отдели, анализатори и брокери. Единствено на четирийсетте си часа в банката можеше да разчита за приятни мигове. Дори се замисляше дали да не започне да се труди по петдесет часа седмично; това обаче не беше толкова лесно, тъй като в края на осемчасовия му работен ден на бюрото му нямаше несвършени задачи, а и много добре знаеше, че оставането до късно в кабинета, за да избяга от нещастието у дома, беше точно този капан, в който беше паднал баща му; без никакво съмнение точно така беше започнало самолечението на Алфред.

Когато се ожени за Каролин, Гари тайно се беше заклел да си тръгва от офиса точно в пет и никога да не носи куфарче с работа у дома. Подписвайки договор със средно голяма регионална банка, беше избрал един от по-неамбициозните пътища за израстване в кариерата за възпитаник на магистърските курсове по бизнес администрация в „Уортън“. В началото намерението му беше просто да избегне грешките на баща си – да има време да се наслаждава на живота, да оказва внимание на съпругата си, да си играе с децата, – но не след дълго, макар да се утвърди като много добър мениджър, стана още по-алергичен към амбицията. Колеги с далече по-малки способности от неговите се прехвърляха във взаимни фондове, отдаваха се на свободна практика като финансови мениджъри или пък създаваха свои фондове, само че те работеха по дванайсет-четиринайсет часа на ден и трескавата им маниакалност говореше за хора, отдадени на робски труд. Благодарение на наследството на Каролин, Гари можеше спокойно да се наслаждава на липсата на амбиция и да бъде като началник идеалният строг, но справедлив баща, какъвто можеше да бъде едва наполовина у дома. Изискваше честност и отлични резултати от подчинените си, а в замяна им се отплащаше с търпеливи обяснения, непоклатима лоялност и сигурността, че никога няма да ги вини за своите грешки. Ако неговият мениджър за големи инвестиции Вирджиния Лин препоръчаше увеличаване на процента на акции на енергийни компании в постоянното портфолио на банката от шест на девет и Гари (какъвто си му беше навикът) решеше да не пипа съотношението, а енергийният сектор отбележеше удвояване в две последователни тримесечия, той надяваше ироничната си маска „Ама какъв съм идиот!“ и публично се извиняваше на Лин. За щастие, за всяко грешно решение той вземаше по две-три правилни, а шестте години, в които беше начело на отдела за ценни книжа на „СенТръст“, бяха най-добрият период за инвестиции в историята на вселената и само някой пълен глупак или измамник би се провалил. Заради гарантирания си успех можеше да си позволи да се преструва, че не изпитва страхопочитание към шефа си Марвин Костер и към неговия шеф Марти Брайтънфилд, председателят на борда на „СенТръст“. Гари никога, ама никога не блюдолизничеше и не ласкаеше. Дори Костер и Брайтънфилд бяха започнали да се допитват до него по въпроси, отнасящи се до добрия вкус и правилното поведение в обществото, Костер едва ли не му искаше позволение да запише най-голямата си дъщеря в „Абингтън Френдс“ вместо във „Френдс Силект“, а Брайтънфелд го беше сгащил пред писоара в тоалетната за висшия ръководен ешелон, за да го пита дали с Каролин ще ходят на бала за набиране на средства за свободната библиотека, или е дал билетите на секретарката си...

3. Спокойно – всичко е в главата ви!

Кърли Еберле се беше появил в летящото в черепа кресло с пластмасов макет на електролитна молекула във всяка ръка.

– Забележително свойство на фероцитратните и фероацетатните гелове е, че при ниски нива на радиостимулация на определени резонансни честоти молекулите могат спонтанно да се полимеризират. Още по-забележително е, че тези полимери се оказват добри проводници на електрически импулси.

Виртуалният Еберле гледаше с благосклонна усмивка как в кървавия анимиран хаос край него се провират устремени вълни. И все едно те бяха първите тонове на менует или рил, всички железни молекули се разделиха по двойки и се подредиха в дълги двойни редици.

– Тези временно проводими микротубули – заяви ученият – позволяват да се мисли за довчера немислимото: пряко дигитално химично взаимодействие в квазиреално време.

– Страхотно – прошепна Денис. – Точно към това се стремеше татко.

– Кое, да му отмъкнат парите под носа ли?

– Да помага на другите – отвърна тя. – Да остави следа след себе си.

Гари можеше да изтъкне, че ако старецът наистина иска да помогне на някого, то може да започне с жена си. Но Денис имаше някаква странна и непоклатима представа за Алфред. Нямаше смисъл да се хваща на кукичката ѝ.

4. Богатите стават по-богати!

– Да, ако има неработещи кътчета на мозъка, те наистина, както гласи поговорката, вършат работа за дявола – обясняваше говорителят. – „Коректол“ обаче не засяга тези нервни пътища, той се намесва само там, където има действие, за да го подсили! Да помогне на богатите да станат по-богати!

В залата се разнесе смях, аплодисменти и подсвирквания. Гари усети как ухиленият ръкопляскащ съсед отляво, онзи с дванайсетте хиляди акции от „Ексон“, го зяпа. Вероятно се чудеше защо не пляска или пък завиждаше на нехайната елегантност на облеклото му.

За Гари ключов елемент в това, да не се чувства черноработник, полагащ робски труд, беше да се облича така, все едно изобщо не му се налага да работи, все едно е аристократ, на когото просто му е приятно да ходи в банката и да помага на другите. Едва ли не noblesse oblige²¹.

²¹ Благородството задължава (фр.). – Б. пр.

Днес беше със сиво-зеленикаво спортно копринено сако, строга ленена риза в екрю и черни панталони; мобилният му телефон беше изключен, глух за всяко обаждане. Той наклони стола си назад и се огледа, за да се увери, че е единственият мъж без вратовръзка, само че този път контрастът между него и тълпата не беше толкова ярък, колкото му се искаше. Само преди няколко години залата щеше да е пълна със синьо райе, дебели мафиотски костюми, двуцветни ризи и обувки със снопчета кожени ресни отпред. Но сега, в късните зрели години на дългия разцвет, дори и смотаните селянчета от предградията на Ню Джърси си купуваха ръчно шити италиански костюми и скъпи елегантни очила. Толкова голям беше притокът на пари, че двайсет и шест годишни младоци, които смятаха Андрю Уайт за производител на мебели, а Уинслоу Хомър за анимационен герой, можеха да се обличат като холивудската аристокрация...

О, мизантропия и яд! Гари искаше да се наслаждава на богатия си охолен живот, но страната изобщо не му помагаше. Навсякъде край него милиони току-що пръкнали се милионери се бяха посветили на абсолютно същото занимание да се чувстват изключителни: да купуват съвършено запазени викториански мебели, да карат ски по девствени склонове, да познават лично майстор-готвача, да открият плаж без следа от човешки крак. Освен тях имаше още десетки милиони млади американци, които не разполагаха с пари, но въпреки това се стремяха да бъдат „готини“. А тъжната истина бе, че не всеки можеше да бъде изключителен, не всеки можеше да бъде готин, защото кой тогава щеше да е обикновен? Кой щеше да се нагърби с неблагодарната работа да бъде неготин?

Е, все още си оставаха жителите на провинцията, собствениците на миниванове от Сейнт Джуд, които цял живот облепваха колите си с ваденки, имаха петнайсет-двайсет килограма излишно тегло, подстригваха се по войнишки и носеха потници в убити цветове. Но през последните години Гари наблюдаваше с нарастваща тревога, трупаща се като напрежение в тектонична плоча, как това население се стича от Средния запад към по-готиното крайбрежие. (Самият той беше част от това бягство, разбира се, но го беше направил по-рано, а каквото и да си говорим, първенството във времето си имаше своите привилегии.) В същото време ресторантите в Сейнт Джуд изневиделица се окичиха с европейско лустро (изведнъж чистачките започнаха да отбират от сушени домати, а свинарите от селата от крем брюле) и пазаруващите в големия универсален магазин близо до дома на родителите му се носеха с надменно самочувствие, дразнещо подобно на неговото; електроуредите в Сейнт Джуд бяха не по-малко мощни и готини от тези в „Честнът Хил“. На Гари му се искаше миграцията към крайбрежието да бъде забранена и всички в Средния запад да се върнат към яденето на вредни тестени храни, да се обличат в грозни безформени дрехи и да играят детски игри, така че да се съхрани стратегическият национален резерв от простоватост и некултивиран вкус, който да даде възможност привилегированите хора като него самия да се чувстват изключително цивилизовани...

Стига, заповяда си той. Унищожителният копнеж да бъдеш специален, желанието да бъде върховен господар в своето господство беше пореден предупредителен знак за клинична Д.

А и без това онзи с дванайсетте хиляди акции от „Ексон“ не гледаше него, а голите крака на Денис.

– Полимерните нишки – обясняваше Еберле – се свързват хемотаксично с активните нервни пътища и така улесняват освобождаването на електрически импулси. Все още не сме разгадали напълно този процес, но ефектът е, че всяко действие, което извършва в този момент пациентът, става по-лесно и по-приятно за повторение. Постигането – дори и временно – на подобен резултат е невероятен клиничен успех. Но ние, в „Аксон“, намерихме начин да задържим този ефект завинаги.

– Само гледайте... – измърка говорителят.

5. Сега е ваш ред да се потрудите!

Нарисувано човече поднесе чаша чай към устните си с трепереща ръка и няколко нервни пътища в нарисуваната му глава замъждукаха. След това човечето изпи електролитите „Коректол“, нахлупи си каската „Еберле“ и отново хвана чашата. Искрящи микротубули се появиха върху ярко блесналите активни пътища. С непоклатима като скала ръка нарисуваното човече върна чашата с чай върху чинийката.

– Трябва да запишем татко за клиничните изпитания – прошепна Денис.

– Защо?

– Ами това е за паркинсон. Може да му помогне.

Въздишката на Гари прозвуча като спихваща гума. Как беше възможно една толкова очевидна идея да не му мине през ума? Засрами се от самия себе си и в същото време се ядоса на Денис. Насочи безадресна усмивка към екрана, все едно не я беше чул.

– След като пътищата бъдат идентифицирани и стимулирани – продължи Еберле, – вече сме съвсем близо до същинската морфологична корекция. И тук, както във всичко останало в съвременната медицина, тайната е в гените.

6. Помните ли хапчетата, които пихте миналия месец?

Преди три дни, в петък следобед, Гари най-сетне беше успял да се свърже с Пъдж Портли от „Хеви и Ходап“. Портли звучеше изключително изнервен.

– Гари, извинявай, тук е лудница – занарежда той, – но слушай, друже, говорих с Дафи Андерсън за твоята молба. Дафи каза: да, разбира се, няма проблем, ще отделим петстотин акции за един добър клиент от „СенТръст“. Така че всичко е наред, нали, друже? Наравно ли сме?

– Не – отвърна Гари. – Ставаше дума за пет хиляди, не за петстотин.

Портли замълча за миг.

– По дяволите, Гари! Станало е голяма обърквация. Мислех, че искаше петстотин.

– Ти ми го повтори по телефона, сам каза пет хиляди. Записа си го!

– Напомни ми, моля те, за твоя сметка или за „СенТръст“?

– За моя сметка.

– Виж, Гари, ето какво ще направиш. Обади се на Дафи, обясни му ситуацията, кажи му за обърквацията и виж дали не може да измъкне още петстотин. Аз ще те подкрепя. Все пак грешката е моя, не предполагах, че проклетите акции ще се окажат толкова търсени. Но имай предвид, че Дафи измъква тази хапка от устата на някой друг, за да я даде на теб. Такъв е редът в природата, Гари. Всички пиленца са зинали с широко отворени човчици: „На мен! На мен! На мен!“. Ще те подкрепя за още петстотин, но ще трябва да попищиш малко, в това няма как да те отменя. Съгласен ли си, друже? Наравно ли сме?

– Не, Пъдж, не сме наравно – отсече той. – Помниш ли кой те отърва от двайсет хиляди акции от рефинансирането на „Аделсън Лий“? А...

– Гар, Гар, недей така – прекъсна го Пъдж. – Няма нужда. Да не мислиш, че съм забравил „Аделсън Лий“? Боже господи, още ги сънувам. На теб петстотин акции от „Аксон“ може и да ти се струват като подигравка, ама не е така. Това е най-многото, което Дафи може да направи за теб.

– Галеща ухото искреност – измърмори Гари. – Хайде, кажи ми сега пак дали наистина си забравил, че ставаше дума за пет хиляди.

– Добре, добре, аз съм задник. Благодаря, че ми го напомни. Но не мога да ти осигуря повече от хиляда общо, без да питам ония горе. За да ти даде пет хиляди, Дафи иска лично Дик Хеви да му разпише заповедта. И тъй като спомена „Аделсън Лий“, Дик ще ми обясни, че „Корстейтс“ взеха четирийсет хиляди, „Фърст Делауеър“ взеха трийсет хиляди, TIAA-CREF взеха петдесет хиляди и така нататък надолу по линията. Числата понякога са жестоки, Гари. Ти ми помогна с двайсет хиляди, ние ще ти помогнем с петстотин. Ако настояваш, ще пробвам с Дик. Но мога да измъкна още петстотин от Дафи само като му кажа, че и през ум не ти е минавало, че доскоро е бил плешив. Пфу, чудото „Рогейн“!²² Но имай предвид, че това е от онези сделки, при които Дафи е в ролята на Дядо Коледа. Той знае дали си слушкал, или не. Или, по-точно, знае за кого работиш. Честно казано, за да получиш вниманието, което искаш, трябва да утроиш размера на инвестициите си.

²² Лекарство против косопад. – Б. пр.

Размерът нямал значение ли? Като изключим обещанията някой ден да купи с парите на „СенТръст“ боклучави акции (заради което можеше да остане без работа), Гари нямаше друго средство за натиск върху Пъдж Портли. Все още обаче разполагаше с инструменти за морален натиск под формата на обидно малката сума, която „Аксон“ беше платил за патента на Алфред. Въртейки се в леглото снощи, беше съчинил ясно, премерено послание, което щеше да отправи към служителите на „Аксон“ този следобед: „Погледнете ме в очите и ми кажете, че това, което сте предложили на баща ми, е честно и почтено. Баща ми си има свои си причини да го приеме, но аз знам как сте постъпили с него. Разбирате ли ме? Не съм някой старец от Средния запад. Знам какво сте направили. И сигурно си давате сметка, че няма да напусна тази зала без гарантирани пет хиляди акции. Бих могъл да настоявам и за извинение, но вместо това ви предлагам едно открито споразумение между зрели хора. Което, между другото, няма да ви струва нищо. Ни-щич-ко. Nada. Niente“.

– Синаптогенеза! – извика говорителят от видеоматериала на „Аксон“.

7. Не, това не е от Библията!

Професионалните инвеститори в Зала Б избухнаха в смях.

– Възможно ли е това да е някаква измама? – попита Денис.

– Защо ще купуват патента на татко, ако е измама? – отвърна Гари.

Тя поклати глава.

– Приспа ми се.

Гари добре я разбираше. От три седмици не беше спал като хората. Вътрешният му часовник се беше обърнал на 180 градуса, нощем не можеше да мигне, а по цял ден очите му се затваряха и на него му беше все по-трудно да повярва, че проблемът му не е неврохимичен, а личен.

Колко е бил прав да прикрива от Каролин десетките предупредителни знаци през изминалите месеци! Колко безпогрешна беше интуицията му, че предполагаемият недостиг на трети неврофактор ще лиши от легитимност моралните му аргументи! Сега Каролин можеше да прикрие враждебността си към него зад „загрижеността си“ за „здравето“ му. Тромавите му бойни единици за конвенционални семейни войни не можеха да се мерят с тези биологични оръжия. Гари ожесточено нападаше личността ѝ, тя геройски атакуваше болестта му.

Възползвайки се от това стратегическо преимущество, Каролин беше предприела поредица от гениални тактически ходове. Чертаейки бойните си планове за първите почивни дни след обявяването на войната, той допусна, че Каролин ще се свие в кръгова отбрана както предишния уикенд – ще се вдетинява и ще си играе с Арон и Кейлеб, като ги насъсква да се подиграват на „глупавия стар татко“. Затова в четвъртък вечер той ѝ устрои засада. Предложи на Арон и Кейлеб да отидат да карат колела в Поконос, да тръгнат на зазоряване, за да имат цял ден „по мъжки“, в който Каролин не можеше да участва заради секнатия кръст.

В отговор обаче Каролин ентусиазирано го подкрепи. Призова момчетата да тръгнат и „да си прекарат приятно с баща си“. Странно натърти на тези думи и Арон и Кейлеб като по сигнал заповтаряха: „Страхотно, тате!“. И тогава изведнъж на Гари му просветна. Осъзна защо в понеделник вечерта Арон беше дошъл да му се извини, задето го нарекъл „ужасен“, защо във вторник Кейлеб, за първи път от месеци, го покани да ритат топка и защо в сряда Джоуна му донесе върху коркова подложка второ мартини, приготвено от Каролин. Разбра защо децата му бяха станали послушни и загрижени: Каролин им беше казала, че баща им е болен от клинична депресия. Какъв гениален номер! Нито за миг не се усъмни, че е номер – „загрижеността“ на Каролин беше чиста измама, бойна тактика, начин да избегне Коледата в Сейнт Джуд, тъй като в очите ѝ все така нямаше и следа от топлина и ласка, не мъждукаха искрици.

– Да не си казала на момчетата, че съм в депресия? – попита я Гари в тъмното от отсрещния край на четвъртакровата спалня. – Каролин? Излъгала ли си ги за психическото ми състояние? Затова ли са станали толкова послушни?

– Послушни са, защото искат да ги заведеш в Поконос да карат колела.

– Надушвам нещо гнило в тази работа.

– Знаеш ли, наистина ставаш параноичен.

– Мамка му, мамка му, мамка му!

– Гари, плашиш ме.

– Изкарваш ме луд! Прилагаш ми най-подлия номер на света! Най-гадния!

– Моля те, чуй се само какви ги говориш.

– Отговори ми! Казала ли си им, че съм в депресия? Че съм в труден период?

– А не си ли?

– Отговори ми на въпроса!

Тя обаче не отговори. Не обели нито дума повече, макар че той повтаря въпроса си половин час, като всеки път замълчаваше за миг-два, така че Каролин да има възможност да се обади, но тя мълчеше.

В сутринта на колоездачната обиколка беше толкова смазан от липсата на сън, че единствената му амбиция беше просто да издържи физически. Натовари трите колела в просторния и сигурен форд „Стомпър“ на Каролин, шофира два часа, свали велосипедите и въртя педалите миля след миля по неравните пътеки. Момчетата препускаха далече напред. Когато ги настигнеше, те вече си бяха починали и бяха готови да продължат. Не проявиха никаква инициатива да го заговорят, но си бяха надянали изражения на приятелско очакване, все едно се надяваха Гари да направи някакво признание. Само че на неврохимично ниво положението му беше катастрофално и нямаше какво друго да им каже, освен: „Хайде да изядем сандвичите“ и „Последно изкачване и след това се връщаме“. Привечер натовари обратно колелата във форда, шофира два часа и ги разтовари с нарастващ прилив на анхедония.

Каролин излезе да ги посрещне и заобяснява на по-големите момчета колко са се забавлявали двамата с Джоуна. Обяви, че се е зарибила по „Хрониките на Нарния“. След това цяла вечер тя и Джоуна си говореха за Аслан, Каир Паравел и Рипичийп, за детския форум за Нарния в интернет, който Каролин беше намерила, и за страницата на К. С. Луис, където имало страхотни игри и други невероятни неща, които можело да се поръчат.

– Има компютърна игра „Принц Каспиан“ – обясни Джоуна на Гари. – Нямам търпение да я пробвам.

– Изглежда доста интересна и добре направена – рече Каролин. – Показах на Джоуна как да я поръча.

– Има един гардероб – заобяснява Джоуна. – Като щракнеш с мишката върху него, влизаш в Нарния. И вътре е пълно с готини неща, които можеш да си поръчаш.

Огромно беше облекчението на Гари, когато на следващата сутрин, поклащайки се като разнебитен от бури кораб, стигна до сигурното пристанище на работната седмица. Нямаше друг избор, освен да позакърпи що-годе платната, да следва курса и да не бъде депресиран. Въпреки тежките загуби, той беше убеден в победата. Още при най-първото си скарване с Каролин преди двайсет години, когато седеше сам в апартамента си, гледаше мач на „Филис“ и слушаше как телефонът му звъни през десет минути, през пет, през две, беше разбрал, че в туптящото сърце на Каролин се крие отчаяна несигурност. Оттеглеше ли Гари любовта си, рано или късно тя идваше да потропа на гърдите му с малкото си юмруче и скланяше глава пред волята му.

Само че Каролин не показваше никакви признаци на омекване. Късно нощем, когато Гари от бяс и гняв не можеше да затвори очи, още по-малко да заспи, тя любезно, но твърдо отказваше да поведат спор. Беше категорично непреклонна в отказа си да обсъждат Коледа; заяви, че да слуша Гари да говори за това, било като да гледа алкохолик да си сипва питие.

– Какво искаш от мен? – попита я Гари. – Кажи ми какво искаш да чуеш от мен?

– Искам да поемеш отговорност за психичното си здраве.

– Боже господи, Каролин! Грешен, грешен, грешен отговор!

Междувременно Дискордия, богинята на съпружеския раздор, беше сключила съюз със самолетните компании. В „Инкуайърър“ излезе на цяла страница реклама за изключително атрактивна разпродажба на билети на „Мидланд Еърлайнс“, включително билет за отиване и връщане от Филаделфия до Сейнт Джуд само за 198 долара. Само четири дни в края на декември бяха изключени от промоцията; ако останеха един-единствен ден повече по Коледа, Гари можеше да заведе цялото си семейство до Сейнт Джуд и обратно (без прехвърляния!) за по-малко от хиляда долара. Той помоли агента си да му запази пет билета и всеки ден потвърждаваше заявката. Накрая, в петък сутринта – разпродажбата изтичаше в полунощ – съобщи на Каролин, че ще купи билетите. В съответствие със строгата си политика да не обелва дума за Коледа, Каролин се обърна към Арон и го попита научил ли си е за контролното по испански. В духа на окопната война Гари се обади от кабинета си в „СенТръст“ и потвърди купуването на билетите. След това се свърза с лекаря си и поиска някакво приспивателно, нещо по-силно от хапчетата, които се продаваха без рецепта. Доктор Пиърс обаче веднага отхвърли идеята за приспивателно. Каролин, обясни той, била споменала, че съпругът ѝ може да е в депресия, а приспивателното със сигурност нямало да му помогне за нея. Дали вместо това Гари не искал да намине през кабинета му да поговорят?

След като остави телефона, Гари за миг си позволи да си се представи разведен. Но три бляскави и идеализирани образа на синовете му, над които бяха надвиснали като ято прилепи мрачни опасения за финансовите последствия от развода, бързо прогониха тази мисъл от главата му.

В събота бяха на гости на Дрю и Джейми и той прерови аптечката на приятелите си, надявайки се да намери поне шишенце валиум, но не извади късмет.

Вчера му се обади Денис и настоя – с плашещо строг глас – да обядват заедно. Каза, че била видяла Инид и Алфред в Ню Йорк в събота. Чип и приятелката му се появили за миг и изчезнали.

Лежейки буден снощи, Гари се питаше дали тези номера имаше предвид Каролин, когато обясняваше, че Чип е „достатъчно честен“ да си каже какво може и какво не може да „приеме“.

– Клетките биват генетично препрограмирани да отделят фактор, способстващ растежа на невроните, само при локално активиране! – обяви бодро видеообразът на Ърл Еберле.

Привлекателна млада манекенка с каска „Еберле“ на главата се готвеше да бъде пъхната в апарат, който да обучи мозъка ѝ как да командва краката така, че отново да ходят.

Актриса с измъчен, човеконенавистен и гневен вид придърпваше устни, а на отделен кадър анимация показваше избуяването на дендрити и образуването на нови синаптични връзки в мозъка ѝ. След миг жената успя сама, без помощта на пръстите, да се усмихне, макар и плахо. След още един миг вече се усмихваше ослепително до уши.

„КОРЕКТОЛ“: ТОВА Е БЪДЕЩЕТО!

– Корпорация „Аксон“ е щастливият притежател на пет патента, които защитават тази мощна технология – заяви Ърл Еберле. – Те, наред с още осем, които са в процес на регистрация, представляват непреодолима преграда, гарантираща сигурност за сто и петдесетте милиона долара, които сме вложили в изследвания и разработки. „Аксон“ е световнопризнат лидер в тази област. Отчетите ни за последните шест години показват нарастващи постъпления, а през настоящата очакваме приходите ни да надхвърлят осемдесет милиона долара. Нашите инвеститори могат да бъдат сигурни, че всеки цент и всеки долар, които наберем на 15 декември, ще бъдат вложени в развитието на този чудодеен, може би от историческо значение продукт.

„Коректол“ – това е бъдещето! – заключи Еберле.

– Това е бъдещето! – обади се и гласът зад кадър.

– Това е бъдещето! – припяха в хор красивите студенти със зубърски очила.

– На мен миналото ми харесваше – измърмори Денис и надигна безплатно предоставената половинлитрова бутилка вносна вода.

На Гари му се струваше, че въздухът в Зала Б е крайно недостатъчен за толкова много хора. Може би имаше някакъв проблем с вентилацията. Лампите светнаха и между масите защъкаха безшумни сервитьори с покрити с капаци чинии.

– Сигурно е сьомга – рече Денис. – Не, сигурна съм, че е сьомга.

От меките фотьойли – с каквито обичаха да обзавеждат телевизионните студиа – в дъното на подиума се надигнаха трима души, които по странна асоциация напомниха на Гари за медения му месец в Италия. Двамата с Каролин бяха посетили една катедрала някъде в Тоскана, може би в Сиена, където в музея имаше големи средновековни статуи на светци, навремето издигали се на покрива на катедралата, и всички те бяха с вдигнати ръце като помахващи за поздрав кандидат-президенти и с благочестиви усмивки на непоклатима вяра.

Най-възрастният от благочестивата троица, червенобузест мъж с очила без рамки, протегна ръка, все едно да благослови присъстващите.

– Така! – поде той. – Така! Аз съм Джо Прагър, главният юрисконсулт на „Браг Нътър“. Вляво от мен е Мерили Финч, главен изпълнителен директор на „Аксон“, а вдясно Дафи Андерсън, най-важният мениджър в „Хеви и Ходап“. Надявахме се Кърли да благоволи да се присъедини към нас, но той е страшно зает, в момента дава интервю в Си Ен Ен. Така че позволете ми да отправя няколко предупреждения – отворете си хубаво ушите! – и ще дам думата на Дафи и Мерили.

– Гепи, Келси! Слушам те, бебче, говори – извика съседът на Гари.

– Първо предупреждение – продължи Прагър. – Моля, отбележете си, че резултатите на Кърли са предварителни и неокончателни. Това е само първият етап от изследванията, приятели. Има ли някой, да не ме е чул? Тези най-отзад? – Той проточи врат и заръкомаха към най-далечните маси, където седеше Гари. – Свалям картите: това е първият етап от изследванията. „Аксон“ не разполага и не твърди, че разполага, с разрешение от Агенцията по безопасност за втория етап от изпитанията. А какво идва след втория етап? Трети! А след него? Задълбочен преглед, който може да забави пускането на продукта с още три години. Приятели, чувате ли ме? Става дума за клинични резултати, които са изключително интересни, но неокончателни. Така че, caveat emptor²³. Ясен ли съм?

²³ Купувачът действа на свой риск (лат.). – Б. пр.

Прагър се мъчеше да не се ухили. Мерили Финч и Дафи Андерсън също хапеха устни, сякаш и те криеха някакви срамни тайни или убеждения.

– Второ предупреждение. Този вдъхновяващ видеоматериал, който изгледахте, не е проспект. Представянето на Дафи, както и представянето на Мерили не са предварително подготвени и, отново повтарям, не могат да бъдат възприемани като проспект...

Появи се сервитьор и поднесе на Гари сьомга върху задушена леща. Денис отказа предястието.

– Няма ли да хапнеш? – прошепна Гари.

Тя поклати глава.

– Хайде, Денис! – Незнайно защо се почувства обиден. – Може да преглътнеш няколко хапки с мен.

Денис го погледна в очите, изражението ѝ беше неразгадаемо.

– Малко ме боли стомахът.

– Ако искаш, да си тръгваме?

– Не, просто няма да ям.

На трийсет и две години, Денис все още беше красива, но дългите часове край готварската печка бяха започнали да превръщат лицето ѝ в порцеланова маска, което все по-силно притесняваше Гари. Все пак тя беше малката му сестричка. Струваше му се, че тя не усеща колко бързо отлитат годините, в които можеше да се омъжи и да има деца. За него кариерата ѝ беше някаква зла магия – попаднала под властта ѝ, Денис работеше по шестнайсет часа на ден и живееше като отшелник. Гари се боеше – смяташе, че като по-голям брат има това право, – че когато тя се събуди от този омагьосан сън, ще е твърде възрастна, за да създаде семейство.

Той бързо изгълта сьомгата си, докато тя отпиваше от вносната вода.

На подиума изпълнителната директорка на „Аксон“, четирийсетина годишна блондинка с интелигентно враждебно излъчване на университетски декан, говореше за странични ефекти.

– С изключение на главоболие и замайване, за които е нормално да се появят, до този момент не сме регистрирали нищо друго. Не забравяйте, че нашата технология се използва от няколко години и не са установени значителни вредни ефекти. – Мерили Финч посочи към залата. – Да, сивият „Армани“?

– Няма ли и разслабително средство със същото име „Коректол“?

– А, да – закима рязко Финч. – Пише се по-различно, но звучи по същия начин. С Кърли обмислихме десетки хиляди наименования, но след това си дадохме сметка, че за болните с алцхаймер и паркинсон, както и за страдащите от тежки депресии името няма никакво значение. Дори и да го наречем „Карцино-Азбесто“, пак ще се тълпят при нас. Голямата идея на Кърли – заради която е готов да преглътне гадните шегички и подигравките – е, че след двайсет години в САЩ няма да остане нито един затвор благодарение именно на нашия метод. Имам предвид, нека бъдем реалисти, че ние живеем в епохата на медицинските открития. Няма никакво съмнение, че ще се появят и конкурентни методи за лечение на паркинсон и алцхаймер. Някои от тях може да бъдат пуснати в масова употреба и преди „Коректол“, така че за повечето мозъчни заболявания нашият продукт ще е просто едно от многото оръжия в арсенала. Несъмнено най-доброто, но все пак едно от многото. От друга страна, когато става дума за обществени заболявания, за мозъка на престъпниците, няма друга възможност на хоризонта. Или „Коректол“, или затворът. Така че името гледа към бъдещето. Предявяваме претенции към цял един нов свят. Забиваме испанското знаме в пясъка.

От една маса в ъгъла, заета от опърпано облечен кротък контингент, навярно мениджъри на малък профсъюзен фонд или пък управляващите даренията в Пен и Темпъл²⁴, се разнесе мърморене. Една жена с телосложението на щъркел се изправи и извика:

²⁴ Прозвища на Пенсилванския университет и университета „Темпъл“. – Б. пр.

– И какво, ще препрограмирате мозъка на престъпниците да се наслаждават на размахването на метлата?

– Да, това е в сферата на постижимото – отвърна Финч. – Възможно е да се направи подобна поправка в съзнанието, друг е въпросът дали тя е най-добрата.

Жената като че ли не можеше да повярва на ушите си.

– Не е най-добрата? Това е етичен кошмар!

– Живеем в свободна страна, инвестирайте в алтернативни източници на енергия – пошегува се Финч, тъй като по-голямата част от присъстващите бяха на нейна страна. – Купете си акции от геотермални извори. Или на доставчици на слънчева енергия, те са евтини и напълно праведни. Следващият, моля? Вие, с розовата риза?

– Не сте с всичкия си! – Възмутената дама отказваше да се предаде. – Ако си мислите, че американският народ...

– Миличка – директорката на „Аксон“ се възползва от преимуществото на забодения на ревера си микрофон и тонколоните, – американският народ гласува в полза на смъртното наказание. Мислиш ли, че няма да подкрепи една обществено конструктивна алтернатива като нашата? След десет години ще видим кой е с всичкия си и кой – не. Да, вие с розовата риза на трета маса, слушам ви.

– Извинете – настояваше жената, – искам да напомня на потенциалните ви инвеститори за Осмата поправка...

– Благодаря. Много ви благодаря. – Устните на Финч, разтегнати в дежурна усмивка, потрепваха нервно. – Като стана дума за забраната за жестоки и прекомерни наказания, позволете ми да ви предложа да се разходите само няколко преки на север от тук до „Феърмаунт Авеню“. Идете и огледайте щатския затвор там. Първият модерен затвор в света, построен през 1829 година, строг тъмничен режим до двайсет години, кошмарен процент самоубийства, нулев поправителен ефект и – обърнете внимание – това все още е основният модел за изправително заведение в САЩ днес. Но Кърли не говори за това по Си Ен Ен, приятели. Той говори за милиона американци с паркинсон и четирите милиона с алцхаймер. Това, което ви казвам сега, нека си остане между нас. Факт е обаче, че сто процента доброволно приетата алтернатива на затвора е точно обратното на жестоко и прекомерно наказание. От всички възможни начини за използване на „Коректол“ този е най-хуманният. Това е либералната представа за бъдещето: истинско, постоянно, доброволно себеоблагородяване.

Клатейки глава с настойчивостта на човек, когото нищо не би могло да накара да промени възгледите си, щъркокраката дама се отправи към вратата. Съседът на Гари с дванайсетте хиляди акции на „Ексон“ вдигна шепи към устата си и задюдюка.

Младите мъже от околните маси последваха примера му, подсвиркваха и подвикваха, все едно бяха на футболен мач, и така подхранваха, опасяваше се Гари, презрението на сестра му към неговия свят. Денис се беше привела и смаяно зяпаше онзи с дванайсетте хиляди акции на „Ексон“.

Дафи Андерсън – мъж с телосложението на футболен защитник, с гъсти буйни бакенбарди и старателно сресана нагоре коса – пристъпи напред да отговаря на финансовите въпроси. Обясни, че търсенето на акции било „доволно предостатъчно“. Сравни пламналия към първичното предлагане интерес с „поглъщането на лъжица къри“ и „жегата в Далас през юли“. Отказа да разкрие на каква цена „Хеви и Ходап“ ще пуснат акциите на „Аксон“. Заяви, че цената ще е „справедлива“, и намигвайки, добави: „Нека пазарът свърши работата си“.

Денис докосна Гари по рамото и му посочи една маса зад подиума, на която Мерили Финч се тъпчеше със сьомга.

– Жертвата ни се храни. Сега е моментът да я сгащим.

– Защо? – попита той.

– За да запишем татко за изпитанията.

Идеята Алфред да участва във втория етап на изпитанията на новата технология изобщо не беше по вкуса на Гари, но ако оставеше Денис да повдигне въпроса за заболяването на баща им и така да предизвика състрадание към семейството и да установи моралните основания на Ламбъртови да се ползват с благоразположението на „Аксон“, можеше да подобри шансовете си да получи своите пет хиляди акции.

– Ти говори – каза той и се изправи. – После и аз искам да я питам нещо.

Двамата тръгнаха към подиума, след тях се заизвръщаха глави и с възхищение оглеждаха краката на Денис.

– Какво точно от моя отговор „Без коментар“ не разбрахте? – попита Дафи един инвеститор и в залата избухна смях.

Бузите на изпълнителната директорка на „Аксон“ бяха издути като на хамстер. Мерили Финч вдигна салфетка към устните си и подозрително огледа двамата натрапници.

– Умирам от глад – рече тя. Така слабите жени се оправдаваха, че са от плът и кръв. – След няколко минути ще нагласят още маси, ако нямате нищо против да почакате.

– Идваме по полуличен въпрос – отвърна Денис.

Финч едва не се задави – може би се смути или пък не беше сдъвкала добре.

– Да?

Двамата се представиха и Денис спомена писмото, получено от Алфред.

– Трябва да хапна нещо – измърмори Финч, загребвайки от лещата. – Мисля, че Джо е писал на баща ви. Предполагам, че там вече всичко е изчистено. Той с радост ще говори с вас, ако имате други въпроси.

– Нашият въпрос е по-скоро към вас.

– Извинявайте. Само още една хапка. – Финч сдъвка сьомгата с усилно движение на челюстите, преглътна и хвърли салфетката в чинията. – Що се отнася до този патент, честно казано, възнамерявахме да го използваме, без да искаме разрешение. Всички останали го правят. Но Кърли също е изобретател и затова искаше да постъпи правилно.

– Честно казано – обади се Гари, – би било правилно да предложите повече.

Езикът на Финч се провираше от вътрешната страна на долната устна като котка под одеяло.

– Вероятно имате доста преувеличена представа за постиженията на баща ви. През шейсетте тези гелове са били обект на много изследвания. Ако не се лъжа, откриването на електрическата анизотропия се смята за заслуга на екип в „Корнъл“. Освен това според Джо формулировката на патента не е съвсем прецизна. В него дори не става дума за мозъка, а за „човешки тъкани“. При патентите правото е на страната на по-силния. Така че предложението ни е доста щедро.

Гари надяна изражението си „Аз съм идиот“ и погледна към подиума, където доброжелатели и молители обсаждаха Дафи Андерсън.

– Баща ни няма никакви претенции – увери я Денис. – И сигурно ще се радва да научи подробности за вашите разработки.

Завързване на женско приятелство, създаване на приятна атмосфера – на Гари му се доповръща.

– В коя болница беше той? – попита Финч.

– Той не е лекар, а железопътен инженер. Лабораторията му беше у дома в мазето.

Директорката на „Аксон“ се изненада.

– Постигнал е това като аматьор?

Гари се подвоуми коя представа за Алфред го дразни повече: проклетият стар тиран, направил гениално откритие в мазето, а след това позволил да го измамят и да го лишат от полагащото му се богатство или завеяният аматьор, който изобщо не е съзнавал, че повтаря стъпките на истински химици, прахосвал е тъй необходимите за семейството пари, за да регистрира непрецизно формулиран патент, и сега получаваше трохи от масата на Ърл Еберле. И двете го вбесяваха.

Може би все пак беше по-добре, че старецът не беше обърнал внимание на съветите му и беше взел парите.

– Татко е с паркинсон – рече Денис.

– О, съжалявам.

– Затова се питахме дали не можете да го включите в изпитанията на вашия... ъъъ... продукт.

– Вероятно е възможно. Ще трябва да питам Кърли. От това ще излезе чудесна история, хората ще я харесат. Баща ви тук ли живее?

– В Сейнт Джуд.

Мерили се намръщи.

– Няма как да стане, ако не го водите в Швенксвил два пъти седмично в продължение на шест месеца.

– Това не е проблем – увери я Денис и се обърна към Гари. – Нали?

Разговорът изобщо не беше по вкуса на Гари. Здраве-здраве, жена-жена, приятно-приятно, спокойно-спокойно. Той не отговори.

– Как е психически? – попита Финч.

Денис отвори уста, но в първия момент от нея не излезе нищо.

– Добре – отвърна тя, след като се посъвзе. – Добре е.

– Няма деменция?

Денис облиза устни и поклати глава.

– Няма. Понякога губи представа къде е, но... не, няма.

– Объркването може да е от лекарствата – рече Финч – и ако е така, е поправимо. Но деменцията и алцхаймер не влизат в обхвата на втория етап от изпитанията.

– С акъла си е – каза Денис.

– В такъв случай, ако е в състояние да изпълнява нашите указания и има желание да дойде на изток през януари, Кърли може да се опита да го включи. Ще се получи добра история за медиите.

Финч извади визитка, сърдечно стисна ръката на Денис, по-хладно тази на Гари и пое към обкръжилата Дафи Андерсън тълпа.

Гари я последва и я хвана за лакътя. Тя сепнато се обърна.

– Слушайте, Мерили – прошепна той, тонът му говореше: „Хайде да бъдем реалисти, ние, възрастните, може да си спестим тези глупости с приятните приказки“. – Радвам се, че според вас от баща ми ще излезе „добра история“. И е много щедро от ваша страна да му дадете пет хиляди долара. Но според мен вие имате нужда от нас повече, отколкото ние от вас.

Финч махна на някого и му даде знак, че идва след секунда.

– Всъщност ние изобщо не се нуждаем от вас. Така че не съм сигурна за какво точно става дума.

– Семейството ми иска да закупи пет хиляди акции от вашата емисия.

Тя се изсмя като изпълнителен директор, работещ по осемдесет часа седмично.

– Точно това искат и всички останали тук! Затова сме довели инвестиционни банкери. Извинете ме, моля...

Директорката на „Аксон“ се дръпна и изчезна. В стълпотворението от тела на Гари му беше трудно да диша, беше бесен на себе си, задето се беше унизил да се моли, беше бесен, че позволи на Денис да го придружи, беше бесен, че е Ламбърт. Закрачи устремено към вратата, без да изчака сестра си.

Между „Четирите сезона“ и съседния небостъргач с офиси имаше направена от някоя корпорация градинка, която беше толкова богато засадена с цветя и безукорно поддържана, че приличаше на компютърно изображение на райско кътче от търговски сайт в интернет. Щом навлязоха в нея, Гари най-сетне намери отдушник да излее гнева си.

– И къде, по дяволите, си мислиш, че ще отседне татко, ако дойде тук?

– В началото при мен, после при теб – отвърна Денис.

– Ти си на работа по цял ден. А татко заяви, че не желае да остане у дома повече от четирийсет и осем часа.

– Няма да е като миналата Коледа. Повярвай ми. В неделя останах с впечатлението...

– А и как ще ходи до Швенксвил два пъти седмично?

– Какво ти става, Гари? Не искаш ли татко да се пробва с новото лечение?

При появата на връхлитащите разгневени противници, двама служители от близките офиси побързаха да освободят една мраморна пейка. Денис седна и ядосано скръсти ръце. Гари обикаляше край нея с юмруци на кръста.

– През последните десет години татко не си е мръднал пръста, за да се погрижи за себе си – заяви той. – Седи си в проклетото синьо кресло и се самосъжалява. Не знам защо си мислиш, че изведнъж ще започне...

– Ако повярва, че може да го излекуват...

– И защо? За да изкара в депресия още пет години и да умре нещастен на осемдесет пет, вместо на осемдесет? Какво ще спечели от това?

– Може би е в депресия, защото е болен.

– Извинявай, но това са глупости, Денис. Пълни глупости! Той е в депресия отпреди да се пенсионира. Беше в депресия още когато нямаше никакви проблеми със здравето.

На няколко метра от тях бълбукаше малък фонтан и създаваше някакво усещане за лично пространство. В оградения от околните покриви правоъгълник частно небе се беше появило едно свободно облаче. Слънчевите лъчи падаха косо и не прежуряха.

– А ти какво щеше да правиш, ако майка само ти мърмори да излезеш навън, непрестанно ти върви по петите и се държи така, все едно изборът ти на кресло е морален проблем? Колкото повече му опява да стане и да се раздвижи, той толкова повече си седи. И колкото повече си седи, толкова...

– Денис, живееш в някаква приказна измислица.

Тя го изгледа с омраза.

– Не ми се прави на големия батко! Ти също живееш в измислица, но твоята е, че татко е някаква износена стара машина. Той е човек, Гари. Има си душа. И е добър с мен, поне...

– Да, но с мен не е – прекъсна я Гари. – И е егоистичен и груб към майка. Ако питаш мен, щом иска да си стои в креслото и да си проспива живота, нямам нищо против. Даже ми харесва. Съгласен съм. Но първо нека да изнесем това кресло от триетажната къща, която се събаря и обезценява. Нека осигурим на мама малко качество на живот. А той може да си седи в креслото и да се самосъжалява, докато свят светува.

– Тя обича къщата. За нея къщата е качество на живот.

– Значи, и тя живее в някакъв измислен свят! Какво като обича къщата, след като трябва да върви по петите на стареца двайсет и четири часа в денонощието!

Денис присви очи и издуха кичур коса от челото си.

– Ти живееш в измислен свят – заяви тя. – Смяташ, че ще бъдат щастливи в двустаен апартамент в град, в който познават само теб и мен. А знаеш ли за кого е удобно това? За теб!

Той размаха ръце.

– За мен, така ли? Писна ми да се тревожа за къщата в Сейнт Джуд. Писна ми да пътувам постоянно до там. Писна ми да слушам колко е нещастна майка. Това, което е удобно за мен и за теб, е за предпочитане пред онова, което не е удобно за никого. Майка живее с инвалид. Той си е изпял песента, свършил е, финито, край, платил си е дивидентите. А тя все още си мисли, че ако баща ни положи малко усилия, всичко ще бъде наред и животът ще е както преди. Е, имам новина за вас: това няма как да стане.

– Ти не искаш той да се оправи.

– Денис – Гари разтърка очи. – Имаха пет години, преди да се разболее. И какво правеше той по цял ден? Гледаше местните новини и чакаше мама да му сготви. Това е реалността. Искам да се махнат от онази къща...

– Гари...

– Да се настанят в дом някъде тук и не ме е страх да го кажа.

– Гари, чуй ме! – Денис се приведе към него, настойчивата ѝ доброжелателност го раздразни още повече. – Татко може да дойде при мен за шест месеца. И двамата могат да дойдат, ще им нося храна от ресторанта, не е проблем. Ако той се почувства по-добре, ще се върнат у дома. Ако не се оправи, ще имат шест месеца да видят дали им харесва да живеят във Филаделфия. Какво му е лошото на това?

Не знаеше какво му е лошото. Но вече чуваше жлъчните възхвали на Инид колко е прекрасна Денис. И тъй като не можеше да си представи Каролин и Инид да живеят в разбирателство в една къща шест дни, камо ли шест седмици или шест месеца, не беше в състояние, дори и формално, да предложи да приеме родителите си у дома.

Вдигна поглед към ярката белота, която подсказваше за приближаването на слънцето иззад небостъргача. Хризантемите, бегонията и летните гербери в лехите бяха като манекенки по бикини в музикален видеоклип, засадени разцъфнали в съвършенство и обречени на изтръгване, преди цветовете им да успеят да опадат, преди листата им да се покрият с черни точки и да окапят. Гари винаги беше харесвал корпоративните градини като сцена за действията на привилегированите, като символ на разглезеността, но не биваше да иска прекалено много от тях. Не биваше да идва при тях в мигове на нужда.

– Както желаеш – заяви той. – Чудесен план. Щом си решила да се нагърбиш с черната работа, нямам нищо против.

– Добре, остави черната работа на мен – веднага се съгласи Денис. – А какво ще правим за Коледа? Татко държи и вие да дойдете.

Гари се изсмя.

– И той ли е намесен вече!

– Прави го заради мама. А тя наистина, ама наистина го иска.

– Разбира се, че го иска. Та тя е Инид Ламбърт. Какво би искала Инид Ламбърт, ако не Коледа в Сейнт Джуд?

– Аз мисля да отида – каза сестра му. – Ще се опитам да замъкна и Чип и според мен и вие петимата трябва да дойдете. Всички трябва да се съберем – заради тях.

Затрептялата в гласа ѝ добродетелна нотка накара Гари да стисне зъби. Лекция за Коледа беше последното, от което имаше нужда в този октомврийски следобед, когато стрелката, отчитаща наличието на трети фактор, клонеше към яркочервената нула.

– Татко беше малко странен в събота – продължи Денис. – Каза: „Не знам още колко време ми остава“. И двамата говореха така, все едно това е последната им Коледа. Беше доста притеснително.

– Разчитай на мама да подбере точните думи за емоционална принуда! – възкликна Гари.

– Да, така е. Но мисля, че този път си вярваше.

– Не се и съмнявам! Но ще си помисля! Само че, Денис, не е толкова лесно да се вдигнем и петимата. Изобщо не е толкова лесно! Особено когато е много по-разумно да останем тук! Нали? Нали?

– Знам, съгласна съм – отвърна спокойно сестра му, но пак настоя: – Имай предвид, че това ще е само едно изключение.

– Казах, че ще си помисля. Нищо повече не мога да направя! Ще си помисля! Ще си помисля! Доволна ли си?

Изблиците му я озадачиха.

– Добре, хубаво. Благодаря ти. Само че въпросът е...

– Какъв е въпросът? – Гари ѝ обърна гръб, направи няколко крачки и изведнъж пак се обърна към нея. – Хайде, слушам те, какъв е въпросът?

– Ами мислех си...

– Виж, вече закъснявам с половин час. Трябва да се връщам в офиса.

Денис поклати глава, устата ѝ беше полуотворена, недовършила изречението.

– Нека сложим край на този разговор – отсече брат ѝ.

– Добре, не че искам да звуча като мама, но...

– Твърде късно е за това! Нали? Нали? – изненадано установи, че жестикулира и крещи като побъркан.

– Не искам да звуча като мама, но не бива да чакаш до последния момент за билети. Ето това исках да кажа.

Гари като че ли се канеше да се разсмее, но смехът заседна някъде в гърлото му.

– Чудесно! Права си! Трябва да реша бързо! Да купя билети! Браво, само така! – пляскаше юмрук в дланта си като треньор, подгряващ отбора.

– Какво ти става?

– Нищо! Права си. Трябва да отидем за една последна Коледа, преди да продадат къщата или татко да грохне, или някой да умре. Близо е до ума. Всички трябва да сме там. Очевидно е. Абсолютно си права.

– В такъв случай не разбирам какво те притеснява.

– Нищо! Нищо не ме притеснява!

– Добре, хубаво. – Денис го огледа строго. – Тогава нека те питам нещо друго. Искам да знам защо мама смята, че имам връзка с женен мъж.

Гузно потрепване премина през тялото му като ударна вълна.

– Нямам представа.

– Ти ли си ѝ казал, че имам връзка с женен мъж?

– Как бих могъл да ѝ кажа подобно нещо? Не знам абсолютно нищо за личния ти живот.

– Добре, ти ли си ѝ го подсказал? Намекнал ли си нещо?

– Денис, стига. – Гари беше повъзвърнал увереността, излъчването на търпеливия по-голям брат. – Ти си най-затвореният човек, когото познавам. Как да ѝ кажа нещо?

– Значи, не си, така ли? – попита тя. – Защото все някой го е направил. Някой ѝ е пуснал мухата. И на мен ми мина през ума, че веднъж споменах нещо, което може би си изтълкувал погрешно и си ѝ го предал. Гари, и аз, и тя си имаме достатъчно проблеми, и без да ѝ пълниш главата с такива глупости.

– Знаеш ли, ако не беше толкова потайна...

– Не съм потайна!

– Ако не беше толкова потайна, може би нямаше да имаш този проблем. Все едно нарочно искаш хората да гадаят какво се случва с теб.

– Забелязвам, че не отговаряш на въпроса ми.

Той издиша бавно през зъби.

– Не зная откъде мама е останала с такова впечатление. Не съм ѝ казвал нищо.

– Добре. – Денис се изправи. – Така, аз ще се заема с черната работа. А ти си помисли за Коледа. Ще се видим пак, когато мама и татко минат оттук. Доскоро!

Със смайваща решителност тя се отправи към най-близкия изход, не вървеше толкова бързо, че да си проличи гневът ѝ, но Гари нямаше как да я настигне, без да се затича. Той почака малко да види дали няма да се върне, след това напусна градинката и се насочи към офиса си.

Гари се беше почувствал поласкан, когато малката му сестричка избра да учи в града, в който той и Каролин си бяха купили мечтаната къща. Очакваше с нетърпение възможността да я запознае (по-точно да се изфука с нея) с приятелите и колегите си. Представяше си как тя ще идва на „Семинол Стрийт“ всеки месец и с Каролин ще са като сестри. Представяше си как цялото му семейство, включително и Чип, някой ден ще се установят във Филаделфия. Представяше си племенници и племеннички, гостувания у дома и игри, дълги снежни Коледи на „Семинол Стрийт“. А сега с Денис живееха в един град от петнайсет години, а той имаше чувството, че почти не я познава. Тя никога не го молеше за нищо. Колкото и да беше уморена, винаги се появяваше на „Семинол Стрийт“ с цветя или десерт за Каролин, зъби на акула или комикси за момчетата, виц за адвокати или как се сменя изгоряла крушка за Гари. Беше невъзможно да пробие през порядъчността ѝ, нямаше начин да ѝ обясни дълбокото си разочарование, че от богатото, изпълнено със семейството му бъдеще, което си беше представял, почти нищо не се е сбъднало.

Преди година на един обяд Гари ѝ беше разказал за свой женен „приятел“ (по-точно колега, Джей Паско), който имаше връзка с учителката по пиано на дъщеря си. Спомена, че може да разбере игровия интерес на приятеля си (Паско нямаше намерение да напусне жена си), но не виждал защо учителката по пиано се е захванала с него.

– Не можеш да си представиш защо една жена би искала да има връзка с теб, така ли? – попита Денис.

– Не говорим за мен.

– Но ти си женен и имаш деца.

– Казвам, че не разбирам какво намира тя в него, след като знае, че е лъжец и измамник.

– Най-вероятно тя не харесва лъжците и измамниците като цяло, но прави изключение за мъжа, в когото е влюбена.

– Значи, е някаква самозаблуда.

– Не, Гари, просто това е любовта.

– Е, да се надяваме, че не е късно да се омъжиш по сметка.

Тя се натъжи, грубата икономическа истина като че ли нараняваше либералната ѝ невинност.

– Като видиш някого с деца – поде замислено Денис, – и видиш колко е щастлив заради това, че е родител, неговото щастие те привлича. Невъзможното те привлича. А и нали знаеш, чувстваш се в безопасност, когато си сигурен, че нищо няма да излезе.

– Май говориш от личен опит – подхвърли Гари.

– Емил е единственият мъж без деца, който ме е привличал.

Това го заинтригува. Под прикритието на братска неделикатност той рискува да попита:

– А сега с кого излизаш?

– С никого.

– Да не си се хванала с някой женен мъж? – пошегува се той.

Лицето на Денис едва доловимо пребледня, след това стана с два нюанса по-червено, тя посегна към чашата с водата.

– Не излизам с никого – заяви тя. – Нямам време.

– Не забравяй, че животът не е само готвене. Вече си на години, трябва да започнеш да мислиш какво искаш и как да го постигнеш.

Денис се размърда и даде знак на сервитьора да донесе сметката.

– Може да се омъжа по сметка.

Колкото повече се замисляше за връзките на Денис с женени мъже, толкова повече се ядосваше. Но въпреки това не биваше да го споменава пред Инид. Беше се изтървал заради джина, с който се наливаше на празен стомах, докато слушаше как майка му възхвалява Денис по Коледа, няколко часа след като беше намерено осакатеното финландско еленче и подаръкът от Инид за Каролин се беше появил в контейнера за боклук като удушено бебе. Инид величаеше щедрия мултимилионер, който финансираше новия ресторант на Денис и я беше изпратил на луксозна двумесечна дегустационна обиколка из Франция и Централна Европа, както и усърдието на Денис, нейната целеустременост и скромност, и така завоалирано кореше Гари за „материализма“, „показността“ и „манията за пари“, все едно самата тя не беше доларопоклонничка! Все едно самата тя, ако имаше подобна възможност, нямаше да си купи къща като неговата и да я обзаведе в общи линии по същия начин! Идеше му да ѝ каже: „От трите ти деца, моят живот прилича най-много на твоя! Имам това, което ме научи да искам! И сега, след като го имам, ти го критикуваш!“.

Но вместо това, когато хвойновият дух го завладя изцяло, избухна:

– Защо не питаш Денис с кого спи? Попитай я дали е женен и има ли деца.

– Доколкото знам, сега не излиза с никого – отвърна Инид.

– И все пак я питай – настоя хвойновият дух, – питай я дали е имала връзка с женен мъж. В името на справедливостта си длъжна първо да ѝ зададеш този въпрос, а след това да я величаеш като пример за ценностите на Средния запад.

Инид запуши уши.

– Не искам да зная за това!

– Добре, продължавай все така, зарови си главата в пясъка! – буйстваше безгрижното духче. – Но не искам да слушам повече глупости какъв ангел е Денис!

Гари знаеше, че е нарушил неписаните правила за братско-сестринските отношения. Но се радваше, че го е направил. Радваше се, че Денис отново е на мушката на Инид. Чувстваше се заобиколен, приклещен от критикуващи го жени.

Разбира се, имаше един лесен начин да избяга на свобода: можеше да престане да отхвърля десетките секретарки, минувачки и продавачки, които всяка божа седмица се заглеждаха в стройното му тяло, калаеносивата коса, коженото яке и френските планинарски панталони, нашепвайки без думи: „Ключът е под изтривалката“. Но на този свят нямаше слабини, които би предпочел да обхожда с устни, нямаше коса, която да копнее да стисне в юмрук като златисто копринено въженце на камбанка, нямаше очи, в които да желае да прикове своите в мига на екстаз, освен тези на Каролин. Единственият сигурен резултат от забъркването в любовна афера щеше да е да прибави още една недоволна жена в живота си.

Той се спря пред групичката от човешки същества пред асансьора във фоайето на сградата на „СенТръст“ на „Маркет Стрийт“. Секретарки и компютърни специалисти, одитори и инженери по изчислителна техника се връщаха от късен обяд.

– Сега Лъвът е в асцендент – рече жената, която стоеше до него. – Това е много подходящ момент за ходене на пазар. Лъвът благоприятства изгодните евтини покупки.

– Какво общо има с това Спасителят? – попита събеседничката ѝ.

– Моментът е подходящ и да си спомним за Спасителя – отвърна спокойно първата. – Времето на Лъва е точно за това.

– Лутециеви добавки, комбинирани с големи дози частично хидрогениран витамин Е! – нареждаше трети.

– Настроил е радиото си – обясняваше четвърти, – а това все пак говори добре за него, защото аз поне не знаех, че може да се прави, но той е успял и сега радиото го буди на всеки час точно в и единайсет. Цяла нощ!

Асансьорът най-сетне пристигна. Докато човешката маса се тъпчеше вътре, Гари се зачуди дали да не изчака следващата кабинка, която може би нямаше да е толкова пълна с посредственост и телесни миризми. Но в този момент от „Маркет Стрийт“ влезе млада финансова консултантка, която през последните месеци му се усмихваше подканващо: „Говори ми, докосни ме“. За да избегне сблъсъка с нея, той се шмугна в затварящия се асансьор. Вратите обаче се блъснаха в крака му и пак се отвориха. Младата консултантка се набута до него.

– И пророк Йеремия, момиче, и той говори за лъва. Ето тука го пише в брошурата.

– В три и единайсет сутринта „Клипърс“ водят пред „Гризли“ със 146 на 145, остават дванайсет секунди до края на мача.

Абсолютно никакво ехо в пълния асансьор. Всеки звук замира в дрехи, плът и коси. Въздухът, който вдишваш, преди миг е излязъл от нечии дробове. Гореща гробница.

– Тази брошура е работа на дявола.

– Прочети я, докато си пиеш кафето следобеда, момиче. Какво лошо има в това?

– И двата отбора искат да подобрят шансовете си за следващите си срещи, като загубят иначе този безсмислен мач в края на сезона.

– Лутецият е редкоземен елемент, среща се рядко и се копае в земята, и е чист, защото е от природата!

– Не че ако нагласи радиото за 4,11, няма да чуе късните новини и тогава ще се буди само веднъж. Но в Сидни вървят мачовете за купа „Дейвис“ и там всеки час излизат нови резултати. Как ще ги пропусне?!

Младата финансова консултантка беше ниска, с красиво личице и къносана коса. Тя се усмихна подканващо на Гари. Изглеждаше да е от Средния запад и че е щастлива да е до него.

Гари впи поглед в точка и затаи дъх. Изскачащото „Т“ в средата на името „СенТръст“ го дразнеше. Идеше му да го натисне здраво, все едно беше зърно на гърда, но дори и когато го направеше, пак не оставаше доволен. Получаваше се „Сент-ръст“. Ръждясал цент.

– Момиче, не те карам да си смениш вярата. Това е само добавка към нея, нищо повече. Исая също споменава лъва. Нарича го „лъва на Юдея“.

– Някакъв мач професионалисти срещу аматьори в Малайзия, дето победителят е ясен още преди отборите да са излезли на терена, ама все пак резултатът може да се промени между 2,11 и 3,11. Е, как да го пропусне?

– Не ми трябва на мен нова вяра.

– Шери, момиче, глуха ли си? Слушай ме какво ти говоря. Не е нова вяра, а добавка.

– Гарантирано получаваш копринена гладка кожа плюс осемнайсет процента спад в пристъпите на паника!

– Изобщо не му пука какво мисли Саманта за радиото, дето се разпищява до главата ѝ по осем пъти всяка нощ.

– Имам предвид, че сега е моментът да отидем на пазар, нищо повече.

Младата финансова консултантка се притисна към него, за да направи път на групичка от посвареното човечество да излезе от асансьора, като дори облегна къносаната си главица в гърдите му; Гари си мислеше, че една от причините, заради които беше останал верен на Каролин през двайсетте години брак, беше постоянно растящата му неприязън към допира на друго човешко същество. Да, обичаше съпружеската вярност, да, изпитваше еротична възбуда от спазването на принципите, но в същото време явно някакво кабелче между мозъка и топките му се беше отхлабило, тъй като, докато наум разсъбличаше червенокосото миньонче и проникваше в него, основната му мисъл беше колко задушно и нехигиенично ще е мястото, в което ще изконсумират изневярата – пълен с коли-бактерии килер на чистачките, някой мотел от веригата „Кортярд Мариот“ със засъхнала сперма по стените и чаршафите, фелинозната задна седалка на симпатичния ѝ фолксваген или плимут – какво друго би могла да си позволи да кара?, – отрупаният със спори мокет в миниатюрното ѝ апартаментче за едва-що додрапалите на първото стъпало на кариерната стълбица в Монгомъривил или Коншохокен; всички те щяха да са спарени, непроветрени, събуждащи неприятни представи за кондиломи и хламидии, – и колко ще му е трудно да си поеме дъх, колко жарка ще е плътта ѝ, колко жалки и безуспешни ще са опитите му да не се държи надменно с нея...

Изскочи от асансьора на шестнайсетия етаж и изпълни дробовете си с охладения от климатик въздух.

– Жена ви ви търсеше – съобщи секретарката му Маги. – Поръча веднага да се обадите.

Гари взе купчината съобщения от кутията на бюрото ѝ.

– Каза ли за какво ме търси?

– Не, ама звучеше разтревожена. Обясних ѝ, че сте излезли, но тя продължи да звъни.

Той се затвори в кабинета си и прегледа съобщенията. Каролин се беше обаждала в 13,35, 13,40, 13,50, 13,55 и в 14,10; сега беше 14,25. Стисна победоносно юмрук. Най-сетне, най-сетне някакъв признак на отчаяние!

Набра номера вкъщи и попита:

– Какво е станало?

Гласът на Каролин трепереше.

– Гари, нещо се е случило с мобилния ти телефон. Звънях, а ти не вдигаше. Какво му има?

– Бях го изключил.

– Изключил си го? От един час се опитвам да се свържа с теб, вече трябва да отида за момчетата, но не мога да изляза! Не зная какво да правя!

– Каро, какво е станало?

– Отсреща на улицата има някой.

– Кой?

– Не знам. В една кола. Не знам кой е. Седи там повече от час.

Главичката на члена му се разтапяше като края на запалена свещ.

– Отиде ли да погледнеш кой е вътре?

– Страх ме е. От полицията ми казаха, че улицата е общинска и нищо не могат да направят.

– Прави са. Така е.

– Гари, някой отново е откраднал знака на „Невърест“! – тя направо хлипаше. – Прибрах се на обед и го нямаше. И когато погледнах навън, видях онази кола, а на предната седалка седи някой.

– Каква кола?

– Голямо комби. Стара. За първи път я виждам.

– Там ли беше, когато се прибираше?

– Не знам! Но сега трябва да отида да взема Джоуна, а не искам да изляза, защото знака го няма и онази кола...

– Алармената система работи, нали?

– Но ако ги заваря в къщата...

– Каролин, скъпа, успокой се, ще чуеш алармата...

– Счупени стъкла, виеща аларма, онези приклещени вътре, те сигурно са въоръжени ...

– Чуй, чуй, чуй... Каролин? Ето какво ще направиш. Каролин? – Страхът в гласа ѝ, нуждата, която този страх издаваше, пришпорваха възбудата му; ощипа се през панталоните, за да се върне към реалността. – Набери ме от мобилния телефон. След това излез, качи се в колата и се спусни по алеята. Когато се изравниш с онзи отсреща, спри и го питай през прозореца какво прави там. През цялото време аз ще бъда с теб. Съгласна ли си?

– Добре, добре. Ей сега ще те набера.

Докато чакаше, си представяше пламналото, солено, меко като наранена праскова лице на разплаканата Каролин, шумното подсмърчане при преглъщането на слъзната течност, широко отворената ѝ уста, готова да го поеме. Цели три седмици да не почувства нищо, нито едно трепване дори в мъртвия плъшок, от който изтичаше урината му; да повярва, че Каролин никога повече няма да има нужда от него и че той никога повече няма да я пожелае, а след това, при първия знак от нейна страна, главата му да се замае от страст: ето това беше бракът, който познаваше. Телефонът му зазвъня.

– В колата съм – обяви Каролин след обичайното за мобилните телефони мимолетно забавяне. – Давам назад.

– Не е зле да запишеш номера му. Запиши го, преди да спреш до него. Нека те види, че го записваш.

– Добре, добре.

В дрънчаща миниатюра чуваше тежкото дишане на голямо животно на нейния форд, усилващото се „омммм“ на автоматичната предавка.

– О, мамка му, Гари! – жално извика тя. – Няма го! Не е там! Сигурно ме е видял да излизам и си е тръгнал!

– Добре, чудесно! Нали точно това беше целта?

– Не, той ще завърти през съседната пряка и ще се върне, когато отмина!

Гари я успокои и ѝ даде наставления как да се приближи до къщата, когато се върне с момчетата. Обеща да не изключва мобилния си телефон и да се прибере рано. Сдържа се и не ѝ обясни какво е психическото ѝ състояние в сравнение с неговото.

Депресиран ли? Не беше депресиран. По многобройните прозорци на големия телевизионен екран се точеха лентички с ключовите показатели на процъфтяващата американска икономика. Акциите на „Орфик Мидланд“ се бяха качили с 1,38 за деня. Американският долар се подиграваше с еврото и размазваше йената. Вирджиния Лин се отби и предложи да продадат пакет на „Ексон“ на цена 104. От другата страна на реката се виждаше опустошената равнина на Камдън, Ню Джърси, от тази височина приличаше на издран и изчегъртан кухненски балатум. На юг слънцето сияеше гордо, източник на облекчение; Гари много се дразнеше, когато родителите му дойдеха на гости и времето по Източното крайбрежие се развалеше. Същото слънце огряваше сега и техния круизен кораб някъде на север от Мейн. На телевизионния екран в ъгъла се появи Кърли Еберле. Гари увеличи образа и усили звука, Еберле тъкмо казваше:

– Фитнес уред за мозъка, да, това не е лошо сравнение, Синди.

Водещите на „Всичко за бизнеса. Само за бизнеса“, за които финансовият риск беше само весел спътник на растящите възможности, закимаха мъдро.

– Фитнес уред за мозъка, чудесно – повтори водещата в опит за плавен преход, – а следващият ни материал е за една друга играчка, по която е полудяла Белгия. Производителят твърди, че този продукт може да се окаже по-голям успех от „Бийни бейбис“!

Дойде Джей Паско да помрънка за пазара на облигации. Момичетата на Джей се бяха сдобили с нова учителка по пиано, майка им си беше останала същата. Гари хващаше тук-там по някоя дума от монолога му. Нервите му бяха опънати като в онзи отдавна отминал следобед на петата среща с Каролин, когато и двамата вече така горяха от нетърпение да захвърлят целомъдрието, че всеки час му се струваше като гранитен блок, който окован с вериги затворник трябва да разбие с голи ръце...

Тръгна си в 16,30. Пое с шведската си кола по „Кели Драйв“ и „Линкълн Драйв“, през долината Шулкил, през маранята на автострадата и напечените жилищни блокове край нея, нагоре през сенчести тунели и готически арки от есенни листа покрай река Уисахикон и се озова отново в омагьосаната гора на „Честнът Хил“.

Въпреки трескавите фантазии на Каролин, къщата изглеждаше непокътната. Гари зави с колата по алеята покрай лехата с функия и чашкодрян, от която, както беше казала Каролин, липсваше поредната табелка „Сигурност от Невърест“. Това беше петата, която изчезваше от началото на годината. Гари страшно се ядосваше, че наводнява пазара с безплатни табелки и по този начин обезценява надписа „Сигурност от Невърест“ като възпиращо средство срещу кражби. Тук, в центъра на „Честнът Хил“, тенекиените знаци на „Невърест“, „Уестърн Сивил Дифенс“ и „Профилатекс“ в предните дворове се обезпечаваха от стабилен кредит на доверие в прожекторите, сканирането на ретината, електрогенераторите, заровените телефонни линии и командващите се с дистанционно врати, но навсякъде другаде в Северозападна Филаделфия, надолу от Маунт Еъри до Джърмантаун и Найстаун, където живееха и далавераджийстваха социопатите, съществуваше прослойка сиромахомили домовладелци, които се възмущаваха какъв знак за техните „ценности“ ще е закупуването на собствена система за сигурност, но пък същите тези либерални „ценности“ не им пречеха да крадат чужди табелки „Сигурност от Невърест“ почти всяка седмица и да си ги слагат в дворовете...

В гаража го завладя алфредскова склонност да се отпусне на седалката и да затвори очи. С изключването на двигателя като че ли угаси и някаква част от мозъка си. Къде бяха изчезнали страстта и енергията му? Това също беше бракът, който познаваше.

Насили се да излезе от колата. Пристягащ колан от умора обхващаше очите и ноздрите му чак до мозъчния ствол. Дори и Каролин да беше готова да му прости, дори и да успееха някак си да се измъкнат от децата (реално погледнато, нямаше как да го направят), той беше твърде изтощен, за да изпълни съпружеските си задължения. Очакваха го пет часа с децата, преди да остане сам с жена си в леглото. За да си върне енергията, която усещаше преди пет минути, трябваше да се наспи, нуждаеше се от поне осем или може би дори десет часа сън.

Задната врата беше заключена и с поставена верига. Гари почука, като се постара да докара някакъв весел ритъм. През прозореца видя Джоуна да тича с джапанки и по бански, синът му въведе кода, отключи вратата и свали резето.

– Здрасти, тате, правя сауна в банята – извика той и хукна обратно.

Обектът на желанието на Гари, размекнатата от сълзи руса жена, която успокояваше по телефона, седеше до Кейлеб и гледаше повторение на „Галактика“ на кухненския телевизор. Сериозни хуманоиди, униформи в убити цветове, надменни физиономии.

– Ехо! – извика Гари. – Май тук всичко е наред.

Каролин и Кейлеб кимнаха, погледите им бяха на друга планета.

– Да отида да сложа нова табела, а?

– Закови я на някое дърво – обади се Каролин. – Махни колчето и я закови на дърво.

С потъпкана от излъганите надежди мъжественост, Гари напълни дробовете си и се прокашля.

– Каролин, идеята е знакът да е стилен и да не бие на очи. Който трябва, ще го забележи. Ако тръгнеш да оковаваш табелата с верига, за да не я откраднат...

– Казах да я заковеш...

– ...все едно призоваваш социопатите: „Предаваме се! Елате ни вижте сметката! Елате ни вижте сметката!“.

– Имах предвид да я заковеш с пирон, не съм споменавала верига.

Кейлеб се присегна към дистанционното и усили звука на телевизора.

Гари слезе в мазето и извади от плоското кашонче последната от шестте табелки, които представителят на „Невърест“ му беше продал накуп. Предвид цената на системата за сигурност, табелките бяха невероятно кьопави – неравномерно изписани и прикрепени с крехки алуминиеви нитове към колчета от тънка тенекия, които при опит за забиване в земята веднага се огъваха (първо трябваше да им направи дупка).

Когато се върна в кухнята, Каролин дори не вдигна глава. Можеше да заподозре, че е халюцинирал паническите ѝ обаждания, ако не беше влагата в боксерките му и ако по време на трийсетсекундния му престой в мазето тя не беше пуснала резето на вратата и включила алармата.

Той не бил добре психически, а тя! Тя!

– Боже господи... – въздъхна Гари и набра на клавиатурата датата на сватбата им.

Остави вратата широко отворена, излезе в предния двор и набучи новата табелка на „Невърест“ в старата празна дупка. Когато се върна, вратата отново беше затворена. Извади ключовете си, отключи, отвори, доколкото му позволяваше веригата и това задейства предупредителното бипкане на алармата. Той бутна вратата, напъвайки пантите. Поколеба се дали да не я удари с рамо и да избие веригата. Каролин изпищя, скочи сепнато, хвана се за кръста и закуцука да вкара кода, преди да са изтекли трийсетте секунди.

– Гари, можеше просто да почукаш.

– Бях отпред, на не повече от двайсет метра. Защо си включила алармата?

– Представа си нямаш какво ми беше тук днес – измърмори тя и куцукайки, се върна към междузвездното пространство. – Чувствах се страшно самотна, Гари. Невероятно самотна.

– Но сега съм тук, нали? Вече съм си вкъщи.

– Да, вкъщи си.

– Тате, какво ще има за вечеря? – попита Кейлеб. – Ще направиш ли мешана скара?

– Да – отвърна Гари. – Ще приготвя вечеря, след това ще измия чиниите и може също така да подрежа живия плет, защото поне на мен ми няма нищо! Става ли, Каролин? Съгласна ли си?

– Да, моля те, приготви вечеря – измърмори тя, без да отделя поглед от телевизора.

– Добре. Ще приготвя вечерята.

Гари плесна с ръце и се прокашля. Имаше чувството, че в гърдите и в главата му разни износени предавки падат от осите си и се блъскат в други части на вътрешните му механизми, а в същото време той изискваше от тялото си устрем, недепресирана енергия, която то изобщо не беше в състояние да осигури.

Нуждаеше се от поне шест часа здрав сън тази вечер. И за да си го осигури, възнамеряваше да изпие два коктейла водка-мартини и да се пъхне в леглото преди десет. Обърна бутилката с водка над шейкъра с лед и безсрамно я остави да гъргори, защото той, вицепрезидентът на „СенТръст“, нямаше от какво да се срамува, задето има нужда да разпусне малко след цял ден усилна работа. Разпали въглищата и изпи мартинито. Върна се в кухнята в лъкатушеща западаща дъга на търкулната монета и приготви месото, но беше твърде изтощен да се заеме веднага с печенето. Тъй като Каролин и Кейлеб не му бяха обърнали внимание при направата на първото мартини, сега си сипа второ за подсилване и повдигане на духа, като официално го обяви за първо. Борейки се със замайването – виждаше всичко като през стъкло, – излезе и хвърли месото на скарата. Умората, недостигът на благоприятни неврофактори отново го завладяха. Пред погледа на цялото семейство си забърка трето (официално: второ) мартини и го изпи. През прозореца видя, че скарата е в пламъци.

Напълни една тефлонова тенджера с вода и разплисквайки я, се втурна да угаси огъня. Вдигна се облак пара и мазен пушек. Обърна парчетата месо, показа се овъглената им лъскава долна страна. Миришеше на мокро и изгоряло като след пожарникари. Въглените мъждукаха и макар че остави месото повече от десет минути, то едва-едва смени цвета си.

Междувременно невероятно внимателният му син Джоуна беше подредил масата и беше изкарал хляб и масло. Гари разпредели по-малко обгорелите и по-несуровите парчета месо между децата и жена си. Стиснал тромаво вилицата и ножа, натъпка в устата си въгленчета и сурово пилешко, само че нямаше сили нито да го сдъвче и погълне, нито да стане и да го изплюе. Седя с несдъвканото пилешко в уста, докато не осъзна, че по брадичката му се стича слюнка – несъмнено не това беше най-добрият начин да покаже доброто си психическо състояние. Преглътна хапката цяла. Все едно по хранопровода му се спусна топка за тенис. Семейството му го гледаше.

– Добре ли си, тате? – попита Арон.

Гари избърса брадичката си.

– Добре съм, Арон, благодаря. Филешкото е малко шилаво. – Той се закашля, гръклянът му пламтеше. – Пилешкото е малко жилаво.

– По-добре иди си легни – обади се Каролин, все едно говореше на малко дете.

– Мисля да подкастря живия плет.

– Изглеждаш уморен. По-добре си легни.

– Не съм уморен, Каролин. Просто ми влезе пушек в очите.

– Гари...

– Знам, че обясняваш на всички, че съм в депресия, но не съм.

– Гари...

– Нали, Арон? Прав ли съм? Казва ви, че съм в клинична депресия, нали?

Арон, хванат неподготвен, потърси помощ от майка си, която бавно и отчетливо поклати глава.

– Е? Така ли е? – настоя Гари.

Арон заби поглед в чинията си и се изчерви. Пристъпът на обич, която Гари почувства към най-големия си син, милият, честният, суетният, изчервяващ се негов син, беше някак си дълбоко свързан с гнева, който изведнъж, преди Гари да си даде сметка какво се случва, го тласна да скочи от масата.

– Върви по дяволите, Каролин! Вървете по дяволите с вашите шушукания! Отивам да подкастря шибания жив плет!

Джоуна и Кейлеб сведоха глави, като под обстрел. Арон като че ли виждаше целия си живот и най-вече бъдещето си в мазните плетеници по чинията си.

Каролин отговори с равен и тих, почти недоловимо потрепващ глас на несправедливо обиден човек:

– Добре, Гари, само ни остави да си довършим вечерята на спокойствие. Върви, моля те.

И Гари отиде. Излетя навън и като буреносен облак прекоси задния двор. Растителността край къщата изглеждаше восъчнобледа на струящата отвътре светлина, но още не се беше стъмнило напълно, в сумрака се очертаваха силуетите на дърветата на запад. В гаража свали от скобите бояджийската стълба с осем стъпала, като се олюля и завъртя с нея и едва не отнесе предното стъкло на форда, преди да възстанови равновесието си. Занесе я пред къщата, светна лампите и се върна за електрическите ножици и петдесетметровия удължител. За да не опира мръсния кабел в скъпата ленена риза, която, изненадано установи, още не беше сменил, го пусна да се влачи и намачка цветята. Съблече се и остана по тениска, но реши да не се преобува, защото се опасяваше, че ако спре за миг, ще загуби устрема си, ще легне на излъчващата събраната през деня топлина морава, ще се заслуша в щурците и в ту усилващите се, ту заглъхващи цикади и ще заспи. Физическото усилие донякъде проясни главата му. Качи се на стълбата и започна да подрязва тъмнозелените поклащащи се връхчета на живия плет, протягайки се докъдето смееше. И когато си даде сметка, че не може да стигне последните двайсет сантиметра към къщата, навярно трябваше да изключи ножиците, да слезе и да премести стълбата, но тъй като ставаше дума само за някакви си двайсет сантиметра и не разполагаше с неизчерпаеми запаси от енергия и търпение, той се опита да премести стълбата, както си стоеше върху нея, да я размърда все едно е на кокили, докато в същото време стиска в лявата си ръка включената ножица.

Нежното докосване, почти неусетното бръсване по дебелата месеста част в основата на десния палец, което усети, при проверката се оказа, че е направило дълбока кървяща рана, която в най-добрия от възможните светове щеше веднага да бъде прегледана от лекар в „Спешна помощ“. Но ако не друго, Гари беше принципен. Знаеше, че е твърде пиян, за да шофира сам до болницата в „Честнът Хил“, а ако помолеше Каролин да го закара, щяха да изникнат неприятни въпроси относно решението му да се качи на стълбата и да използва електрически инструмент в нетрезво състояние, което пък от своя страна щеше да доведе до признанието колко водка е изпил преди вечеря и като цяло да изрисува точно обратната картина на психическо здраве, която той целеше да създаде с подрязването на живия плет. Така че докато рояк пробиващи кожата и разкъсващи дрехите насекоми, привлечени от светлината на верандата, безпрепятствено нахлуваха в къщата през предната врата, която Гари не беше дръпнал след себе си, тъй като в шепите му струеше изненадващо хладна кръв, той се затвори в банята на първия етаж и протегна ръце над мивката, железните завъркулки на кръвта му приличаха на сок от нар, шоколадов сироп, отработено машинно масло. Пусна студена вода върху раната. От коридора пред незаключената врата на банята Джоуна го попита дали не се е порязал. Гари издърпа с лявата си ръка шепа тоалетна хартия, притисна я към раната и се опита отгоре да сложи лейкопласт, но заради кръвта и водата той не се залепи. Имаше кръв по тоалетната чиния, кръв по пода, кръв по вратата.

– Татко, влизат комари – обади се Джоуна.

– Затвори вратата и се качи да се изкъпеш. Ей сега ще дойда да поиграем на дама.

– Може ли на шах?

– Да.

– Но ти ще играеш без царица, топ, кон и офицер.

– Добре, върви се изкъпи.

– Нали няма да се бавиш?

– Няма.

Откъсна още едно парче лейкопласт от ролката и си се усмихна в огледалото, за да провери дали все още е способен на това. През тоалетната хартия продължаваше да се процежда кръв, стичаше се надолу по китката и отхлабваше лейкопласта. Той обви ръката си в кърпата за гости и с друг пешкир, добре навлажнен, забърса кървавите петна от банята. Отвори леко вратата и се ослуша, долови гласа на Каролин на втория етаж, миялката в кухнята, шуртенето на водата в банята на Джоуна. През целия коридор минаваше кървава пътека към входната врата. Гари клекна и движейки се настрани като рак, притиснал ранената си ръка към корема, забърса кръвта с пешкира. Кръв имаше и по сивите дъски на предната веранда. Стъпвайки на пръсти, за да не вдига шум, отиде в кухнята за кофа и парцал, а там, в кухнята, беше барчето с алкохола. И той го отвори. Пъхна бутилката с водка под дясната си мишница и отвъртя тапата с лявата ръка. Но докато надигаше бутилката, докато отмяташе глава за едно малко рефинансиране от изтънелите резерви, погледът му мина над вратата на барчето и зърна камерата.

Тя беше колкото тесте карти. Беше монтирана на алуминиева скоба над вратата към задната веранда. Кутията ѝ беше от лъскав алуминий. Окото ѝ искреше в лилаво.

Гари върна бутилката в барчето, отиде до мивката и пусна вода в кофата. Камерата се извъртя на трийсет градуса, за да проследи движението му.

Идеше му да изтръгне камерата от тавана, но не го направи; идеше му да се качи и да обясни на Кейлеб, че за шпионирането не може да има никакви морални оправдания, но тъй като и това не го направи, му се искаше поне да разбере откога е поставена; сега обаче имаше какво да крие и затова Кейлеб щеше да изтълкува като опит за самозащита всяко действие, което предприемеше срещу нея, всяко възражение, което отправеше срещу присъствието ѝ в кухнята.

Хвърли окървавената и окаляна кърпа в кофата за боклук и пристъпи към задната врата. Камерата се обърна след него. Той застана право под нея и я погледна в окото. Поклати глава и прошепна: „Не, Кейлеб“. Естествено, тя не отговори. Но пък в кухнята сигурно имаше и микрофон. Можеше да каже нещо на Кейлеб, само че се страхуваше, че ако погледне в дистанционното му око и чуе собствения си глас, който щеше да прозвучи и в стаята на сина му, резултатът ще е непоносимо потвърждение на реалността на случващото се. Затова отново поклати глава и махна с лявата си ръка в режисьорски жест: край на снимките! След това взе кофата от мивката и забърса предната веранда.

Тъй като беше пиян, проблемът с камерата и това, че Кейлеб беше видял окървавената му ръка и потайното бърникане в барчето, не се запечата в главата му като сбор от съзнателни мисли и тревоги, а се капсулира и се превърна в нещо като физическо присъствие вътре в него, твърдо туморно образувание, което се спусна през стомаха му и се спря в корема. Проблемът нямаше да изчезне от само себе си, разбира се. Но поне за момента не се поддаваше на размисъл.

– Тате? – обади се от прозореца на втория етаж Джоуна. – Готов съм за шаха!

Когато Гари се прибра вътре – като остави плета недоподрязан и стълбата захвърлена в цветната леха, – кръвта му беше напоила навитата на три пласта хавлия и избила на повърхността като розова плазма, филтрирана от корпускули. Страхуваше се да не срещне някого в коридора, Кейлеб или Каролин, и най-вече Арон, тъй като Арон го беше попитал добре ли е, Арон не беше успял да го излъже и тези малки прояви на любовта на сина му го плашеха най-силно от всичко, случило се тази вечер.

– Защо си увил ръката си с хавлия? – попита Джоуна, докато махаше половината от фигурите на Гари от дъската.

– Порязах се. Сложих малко лед на раната.

– Миришеш на алкохол – подкачи го игриво синът му.

– Алкохолът е силен дезинфектант.

Джоуна премести пешка на Е4.

– Имах предвид алкохола, който изпи.

В десет часа Гари беше в леглото и в някакъв смисъл можеше да се каже, че спазва първоначалния си план, че все още е на път... към какво? Е, и той не знаеше. Но ако успееше да поспи, можеше и да види пътя напред. За да не окървави чаршафите, беше пъхнал ръката си, както си беше увита в пешкира, в книжна торба от хляб. Загаси нощната лампа на шкафчето и се обърна към стената, ръката в торбата свита към гърдите, олекотената лятна завивка дръпната над рамото. Заспа дълбоко, но по някое време се събуди в мрака, дланта му пулсираше. Плътта от двете страни на прореза туптеше, все едно вътре се гърчеха червеи, болката се разпръсваше нагоре по петте пръста. Каролин дишаше спокойно, спеше. Гари стана да облекчи мехура си и изпи четири хапчета „Адвил“. Върна се в леглото, но и последният му жалък план се сгромоляса, тъй като не успя да заспи отново. Струваше му се, че от книжната торба се процежда кръв. Колебаеше се дали да не стане, да се промъкне до гаража и да отиде до болницата. Прибави часовете, които щяха да са му необходими за това към будуването, което щеше да му коства връщането, и извади сумата от времето, което оставаше до ставането му за работа, и стигна до извода, че по-добре просто да се наспи до шест и тогава, ако трябва, да се отбие през спешния кабинет на път за работа; за тази цел обаче трябваше да заспи и тъй като не успяваше, се налагаше да пресмята наново и всеки път от нощта оставаха все по-малко минути. Крайният резултат спадаше с неумолима жестокост. Надигна се отново да се изпикае. Проблемът с камерата за наблюдение на Кейлеб тежеше като камък в корема му. Искаше му се да събуди Каролин и да я обладае. Ранената му ръка туптеше. Имаше чувството, че е станала огромна, колкото фотьойл, и също толкова тежка; пръстите му бяха изключително чувствителни нежни пънове. А и Денис продължаваше да го гледа с омраза. И майка му продължаваше да копнее за своята Коледа. За миг попадна в стая, в която баща му беше овързан към електрически стол и на главата му беше нахлупена метална каска, ръката на Гари лежеше на дръжката на стар едновремешен шалтер и явно, вече го беше дръпнал, тъй като Алфред скочи от стола като ударен от ток и с ужасна усмивка, с пародия на веселие, затанцува със сковани треперещи крайници, обиколи стаята тичешком и след това се строполи по лице, пльос, като стълба със събрани рамене, лежеше проснат на пода на стаята за екзекуции и всяко мускулче в наелектризираното му тяло потръпваше и гореше...

Когато стана да пикае за четвърти или пети път, прозорците вече сивееха. Утринната задуха напомняше за юли, а не октомври. Мараня или мъгла над „Семинол Стрийт“ заглушаваше, отразяваше и изкривяваше граченето на гаргите – правеше ги невидими, – които летяха нагоре по хълма над „Навахо Роуд“ и „Шоуни Стрийт“ и като местни тийнейджъри се отправяха към паркинга на хранителния магазин на „Уауа“ (наричали го „клуб „Уа“, твърдеше Арон) да пушат цигари.

Той си легна отново и зачака съня.

– ...е пети октомври и ето най-важните новини, които ще проследим тази сутрин. По-малко от двайсет и четири часа преди екзекуцията, адвокатите на Кели... – занарежда радиото на Каролин, но тя натисна копчето и то замлъкна.

През следващия час, докато слушаше ставането на синовете си, тяхното закусване и изсвирването с тромпет на мелодия на Джон Филип Суса от Арон, в главата на Гари се оформи чисто нов план. Лежеше свит на кълбо с лице към стената и с притисната към гърдите си ръка, пъхната в хартиена торба. Чисто новият му план беше да не прави нищо.

– Гари, буден ли си? – попита Каролин най-вероятно от прага. – Гари?

Той не реагира, не отговори.

– Гари?

Зачуди се дали тя се чуди защо той не реагира, но стъпките ѝ заглъхнаха по коридора.

– Джоуна, хайде, ще закъснееш!

– Къде е татко?

– Все още е в леглото, да вървим.

Разнесе се тупуркане на малки крачета и се появи първото сериозно изпитание пред чисто новия план на Гари. Отблизо, по-близо от прага, Джоуна извика:

– Тате? Ние тръгваме. Тате?

А Гари не биваше да откликва. Трябваше да се преструва, че не чува или не иска да чуе, трябваше да наложи общата си стачка, клиничната си депресия върху единственото създание, което му се искаше да пощади. Ако Джоуна се приближеше още малко, ако дойдеше и го прегърнеше, Гари едва ли щеше да успее да запази мълчание. Но Каролин извика отново от долния етаж и Джоуна хукна.

Гари чу тихото пиукане при набирането на годишнината от сватбата, алармата се включи. След това в ухаещата на препечени филийки къща се възцари тишина и на лицето му се изписа изражението на безкрайно страдание и самосъжаление, което си надяваше Каролин, когато я болеше кръстът. Едва сега разбираше колко много утеха носеше то.

Поколеба се дали да стане, но не му трябваше нищо. Не знаеше кога ще се върне Каролин; ако беше на работа във Фонда за закрила на децата, щеше да си дойде чак след три. Нямаше значение. Той щеше да е тук.

Само че Каролин се прибра след половин час. Шумовете от излизането ѝ се повториха в обратна последователност. Той чу приближаващия форд, изключването на алармата, стъпки по стълбището. Усещаше жена си да стои на прага и да го наблюдава.

– Гари? – повика го тя тихо и нежно.

Той не реагира. Лежеше. Каролин се приближи и коленичи до леглото.

– Какво ти е? Болен ли си?

Не отговори.

– Каква е тази торба? Боже господи, какво си направил?

Мълчеше.

– Гари, говори! В депресия ли си?

– Да.

Тя въздъхна. Натрупваното в продължение на седмици напрежение изтичаше от стаята.

– Предавам се.

– Какво означава това?

– Не си длъжна да ходиш в Сейнт Джуд. Който иска да не ходи, може да не ходи.

Не му беше лесно да го каже, но пък си заслужаваше. Усети топлината ѝ, нейното сияние да се приближава още преди Каролин да го докосне. Слънцето се показа, косата ѝ погали врата му, дъхът ѝ, нежното докосване на устните ѝ върху бузата му.

– Благодаря ти.

– Сигурно ще се наложи да отида за Бъдни вечер, но ще се върна на Коледа.

– Благодаря.

– В депресия съм.

– Благодаря.

– Предавам се.

Ирония, разбира се, но веднага щом се предаде – може би още щом призна депресията си, със сигурност, когато ѝ показа ръката си и тя го превърза, и в никакъв случай не по-късно от момента, в който локомотивът му – долу-горе с размерите и тежестта на машината на детското му влакче отпреди десетилетия – навлезе във влажния и леко грапав тунел, който, въпреки изминалите двайсет години, все още му се струваше неизследван (проникна в нея в позата „лъжички“, отзад, така че Каролин да настани удобно кръста си, а той да преметне превързаната си ръка върху тялото ѝ; травматично изпълнение, но пък и двамата бяха с травми), – депресията му като че ли изчезна и го завладя еуфория.

Хрумна му – ненавременно може би, предвид нежния съпружески акт, който извършваше, но той, Гари Ламбърт, си беше такъв, сполетяваха го неуместни мисли и му беше писнало да се извинява за това!, – че сега спокойно може да поиска от Каролин да му купи 4500 акции от „Аксон“ и тя ще го направи с радост.

Тя се отдръпна леко, вече го докосваше едва-едва, цялото ѝ сексуално същество беше почти безтегловно върху влажния връх на члена му.

Той избликна страшно. Нямаше край, не спираше.

Все още лежаха голи като избягали ученици – часът беше девет и половина, денят – четвъртък, – когато звънна телефонът на нощното шкафче на Каролин. Гари вдигна и гласът на майка му го разтърси като токов удар. Разтърси го реалността на съществуването ѝ.

– Обаждам се от кораба... – поде Инид.

За един гузен миг, преди да осъзнае, че обаждането от кораба е скъпо и заради това най-вероятно го очакват лоши новини, Гари беше сигурен, че майка му го търси, защото е разбрала за предателството му.