Поправките

Провалът

Прииждаха тромаво по дългия коридор – Инид накуцваше, щадейки болящата я тазобедрена става, Алфред загребваше въздуха с провиснали ръце, несигурните му нозе щапукаха по летищния балатум; и двамата носеха раници „Нордик Плежърлайнс“ и се взираха съсредоточено в краката си, измервайки опасното разстояние три крачки напред. За всеки, който видеше как отклоняват очи от устремените край тях тъмнокоси нюйоркчани или пък зърнеше сламената шапка на Алфред, извисила се на височината на айовска царевица в Деня на труда, или пък опънатите по отпуснатите бедра на Инид жълти вълнени панталони, беше очевидно, че са провинциалисти от Средния запад и са изплашени. Но за Чип Ламбърт, който ги чакаше до бариерата, те бяха непоносима досада, смъртна заплаха.

Чип, който беше скръстил ръце отбранително, вдигна едната и подръпна обицата от ковано желязо на ухото си. Страхуваше се, че може да я изтръгне от меката възглавничка – и най-силната болка, която можеха да предизвикат нервните окончания по ухото му, нямаше да е достатъчна, за да го накара да се стегне. Застанал до металодетектора, той гледаше как една девойка с небесносиня коса изпреварва родителите му, синьокоса девойка на двайсетина години, апетитна непозната с халки по устните и веждите. Мина му през ума, че ако я вкараше в леглото си за миг, то щеше да успее да се изправи уверено пред родителите си; ако се любеше с нея постоянно, докато те бяха в града, щеше да преживее посещението им. Чип беше висок, с атлетично от фитнеса тяло, бръчици край очите и рядка жълтеникава коса; ако девойката го забележеше, сигурно щеше да си помисли, че е малко старичък за кожените дрехи, с които се беше облякъл. Докато тя го отминаваше забързано, той подръпна обицата си по-силно, за да заглуши болката от изчезването ѝ от живота му завинаги и да съсредоточи вниманието си върху баща си, чието лице се озаряваше, съзрял сина си сред толкова непознати. Клатушкайки се, сякаш газеше във вода, Алфред стигна до Чип и сграбчи дланта и китката му, все едно бяха спасително въже.

– Е! – рече той. – Е!

Инид докуцука след него.

– Чип – извика тя, – какво си направил с ушите си?

– Тате, мамо – процеди през зъби Чип, като се надяваше, че синьокосата девойка е твърде далече, за да ги чуе. – Радвам се да ви видя.

След миг бунтовен размисъл за раниците им – може би „Нордик Плежърлайнс“ изпращаха такива раници на всеки клиент с циничната идея за евтина реклама по улиците или като практичен вариант за обозначаване на пасажерите за по-лесно следене при слизането им на брега, или пък с благородната цел за създаване на сплотена дружеска атмосфера, а може би Инид и Алфред нарочно бяха запазили раниците от предишно пътуване с „Нордик Плежърлайнс“ и от криворазбрано чувство за лоялност бяха решили да ги вземат и за този круиз; и в двата случая готовността на майка му и баща му да се превърнат в проводници на корпоративна реклама смайваше Чип, – той ги нарами и се нагърби с тежестта да види летището „Ла Гуардия“, Ню Йорк, живота, дрехите и тялото си през разочарованите очи на родителите си.

Като че ли чак сега забелязваше мръсния балатум, размахващите табелки с имена шофьори с вид на убийци, вързопа кабели, провиснал от дупка в тавана. Съвсем ясно чу думата „копеле“. Пред големите стъклени стени на чакалнята двама бангладешци бутаха угаснало такси през дъжда и воя на гневни клаксони.

– В четири трябва да сме на кея – заяви Инид. – Баща ти се надяваше да види бюрото ти в „Уолстрийт Джърнъл“. – Тя повиши глас: – Ал? Ал?

Въпреки че вече се беше попрегърбил, Алфред все още изглеждаше внушително. Косата му беше бяла, гъста и лъскава като козина на бяла мечка, яките мускули на раменете му, които Чип помнеше как се напрягат, когато баща му посегнеше да шляпне някое от децата си, обикновено самия Чип, все още изпълваха сивото му спортно сако.

– Ал, нали каза, че искаш да видиш къде работи Чип? – извика Инид.

Алфред поклати глава.

– Нямаме време.

Лентата за багажа се въртеше празна.

– Изпи ли си хапчето? – попита Инид.

– Да – кимна Алфред. Затвори очи и бавно повтори: – Изпих си хапчето. Изпих го. Изпих го.

– Доктор Хеджпет му предписа ново лекарство – обясни Инид на Чип, който беше сигурен, че баща му изобщо не е проявявал интерес към работното му място. И тъй като Чип нямаше нищо общо с „Уолстрийт Джърнъл“ – изданието, на което сътрудничеше, и то без заплащане, беше „Уорън Стрийт Джърнъл: месечник за трансгресивно изкуство“; освен това току-що беше завършил един сценарий и работеше почасово като коректор в „Браг Нътър и Спей“ от почти две години, откакто беше загубил мястото си на преподавател по текстови артефакти в колежа Д. в Кънектикът заради нарушение на правилника, свързано с една студентка, което се размина на косъм с повдигане на обвинения в съда и което, макар родителите му така и да не бяха узнали за него, сложи край на поредицата от успехи, с които майка му се хвалеше у дома в Сейнт Джуд; Чип беше съобщил на родителите си, че се отказва от преподаването, за да се посвети на писането, и когато майка му го притисна за повече подробности, спомена „Уорън Стрийт Джърнъл“, Инид не чу хубаво името и веднага разтръби новината сред приятелките си Естер Рут, Беа Мейснър и Мери-Бет Шумпърт; Чип беше имал множество възможности да я поправи при ежемесечните си телефонни обаждания у дома, но вместо това той съзнателно подхранваше погрешното ѝ убеждение; от това нещата доста се усложняваха не само защото „Уолстрийт Джърнъл“ се продаваше и в Сейнт Джуд, а майка му нито веднъж не беше споменала, че е потърсила името му във вестника и не го е открила (което означаваше, че тайно в себе си тя прекрасно знаеше, че той не публикува там), а и също така, защото авторът на статии като „Креативна изневяра“ и „Възхвала на мръсните бардаци“ се стремеше да съхрани в майка си точно тази заблуда, която „Уорън Стрийт Джърнъл“ целеше да разруши, а той беше на трийсет и девет години и винеше родителите си за това, в което се беше превърнал, – той се зарадва, че майка му не настоя повече.

– Сега е по-добре, треперенето намаля – добави Инид по-тихо, така че Алфред да не я чуе. – Единственият страничен ефект е, че са възможни халюцинации.

– Това е доста значим страничен ефект – отвърна Чип.

– Доктор Хеджпет твърди, че всъщност заболяването е в много лека форма и почти изцяло може да се овладее само с лекарства.

Алфред наблюдаваше отвора на лентата за багаж, край която се посбутваха за по-предни позиции бледи пътници. По балатума, посивял от прашните частици, смъкнати от дъжда, се виждаха преплетени следи. Светлината беше с онзи цвят, който човек вижда пред очите си, когато му стане лошо в колата.

– Ню Йорк! – възкликна Алфред.

Инид намръщено разглеждаше панталоните на Чип.

– Не са кожени, нали?

– Напротив.

– И как ги переш?

– Това е кожа. Те са като втора кожа на тялото.

– Трябва да сме на пристанището най-късно в четири – рече Инид.

Лентата изплю няколко куфара.

– Чип, помогни ми – повика го баща му.

След малко Чип се влачеше с четирите куфара на родителите си в развявания от вятъра дъжд. Алфред щапукаше напред с резките движения на човек, който знае, че ако спре, трудно ще потегли отново. Инид изоставаше, щадеше тазобедрената си става. Беше напълняла и като че ли се беше смалила на ръст от последния път, когато Чип я беше виждал. Тя беше красива жена, но за Чип Инид беше най-вече личност и почти нищо друго, дори когато се вгледаше право в нея, пак не можеше да каже как изглежда.

– Какво е това, ковано желязо? – попита Алфред, докато пред тях едва-едва пълзеше опашката от таксита.

– Да. – Чип докосна ухото си.

– Прилича на стар нит.

– Аха.

– Как се слага? На винт ли е? Или се зачуква като нит?

– Зачукан е – отвърна Чип.

Алфред потръпна, дробовете му изсвистяха при поемането на дъх.

– Избрахме луксозния есенен круиз „Пъстър листопад“ – занарежда Инид, когато тримата се пъхнаха в жълтото такси и поеха през Куинс. – Отиваме до Квебек и след това по обратния път насам ще се наслаждаваме на листопада. Предишния път на баща ти много му хареса. Нали, Ал? Чудесно беше на онзи круиз, нали?

Дъждът плющеше гневно по павираните алеи по брега на Ийст Ривър. Чип съжаляваше, че не се беше паднал слънчев ден, който да предложи ясен изглед към забележителностите и синята вода. Но тази сутрин единственото цветно петно на пътя бяха неясните червени светлинки на стоповете.

– Това е един от най-великите градове на света – заяви развълнувано Алфред.

– Как си, тате? – насили се да попита Чип.

– По-добре, отколкото ще съм в рая, и по-зле, отколкото в ада.

– Много се радваме за новата ти работа – обади се Инид.

– Един от най-великите вестници в страната – рече Алфред. – „Уолстрийт Джърнъл“.

– Не ви ли понамирисва нещо?

– Близо сме до океана – отвърна Чип.

– Не, от теб идва. – Инид се наведе и зарови лице в ръкава на Чип. – Якето ти вони на риба.

Той се дръпна.

– Мамо, моля те!

Проблемът на Чип беше загубата на самочувствие. Отдавна бяха минали дните, когато можеше да си позволи да épater les bourgeois³. С изключение на апартамента в Манхатън и красивата си приятелка Джулия Вре вече не разполагаше с почти нищо, за да се убеди, че е истински голям мъж, нямаше успехи, с които да се сравнява с брат си Гари, който беше банкер и баща на три деца, нито пък със сестра си Денис, която на трийсет и две години беше главен готвач на известен ресторант от висока класа във Филаделфия. Чип се беше надявал, че към този момент ще е продал сценария си, само че беше довършил черновата в полунощ във вторник, а след това пое три четиринайсетчасови смени в „Браг Нътър и Спей“, за да си плати наема за август и да разсее опасенията на собственика за вноските за септември и октомври, после трябваше да напазарува за обяда, да изчисти апартамента и накрая, по някое време призори тази сутрин, глътна един отдавна кътан ксанакс. Междувременно беше минала почти цяла седмица, без да види Джулия и да говори с нея. В отговор на притеснените му съобщения, които беше оставил на телефонния ѝ секретар през последните четиринайсет часа с молба да се срещне с него, родителите му и Денис в апартамента в събота на обед и моля, ако не е проблем, да не споменава пред майка му и баща му, че е омъжена, Джулия поддържаше пълно мълчание по телефона и електронната поща, от което дори и по-стабилен мъж от Чип би си извлякъл обезпокоителни заключения.

³ „Скандализира буржоата“ (фр.). – Б. пр.

В Манхатън валеше силно, дъждът оливаше фасадите и се пенеше в решетките на шахтите. Пред сградата на „Източна Девета“ Чип взе подадените от Инид пари, протегна ръка през прозорчето и още докато тюрбанлията шофьор му благодареше, осъзна, че бакшишът е твърде малък. Извади от портфейла си две банкноти по един долар и ги размаха над рамото на шофьора.

– Достатъчно е, достатъчно е! – изпищя Инид и посегна да го спре. – Той нали ти благодари!

Само че парите вече ги нямаше. Алфред се мъчеше да отвори вратата, като дърпаше дръжката на прозореца.

– Ето тук, тате, това е дръжката – надвеси се над него Чип.

– Колко бакшиш му даде? – попита Инид, когато се скриха под козирката на входа, докато шофьорът сваляше багажа.

– Около петнайсет процента – отвърна Чип.

– По-скоро двайсет – измърмори Инид.

– Хубаво, нека се скараме за някакъв си бакшиш!

– Двайсет процента е прекалено, Чип – избоботи Алфред. – Не е разумно.

– Желая ви на всички приятен ден – рече шофьорът без осезаема ирония.

– Бакшишът се дава за обслужването и държанието – занарежда Инид. – Ако обслужването и държанието са изключително добри, може и да дам петнайсет процента. Но ако винаги даваш...

– Цял живот съм страдал от депресията – заяви Алфред или поне така прозвуча.

– Какво? – сепна се Чип.

– Голямата депресия ме промени. Промени значението на парите.

– Говориш за икономическата депресия?

– Защото в такъв случай, когато обслужването е изключително добро – или пък лошо – продължи Инид, – няма как да го покажеш в парично изражение.

– Един долар все още е много пари – каза Алфред.

– Петнайсет процента само ако обслужването е изключително, наистина изключително.

– Чудя се защо си говорим точно за това – рече ѝ Чип. – Защо точно за това, а не за нещо друго.

– И двамата много искаме – отвърна Инид – да видим къде работиш.

Портиерът на Чип, Зороастър, изскочи да помогне с багажа и вкара Ламбъртови в често запецващия асансьор. Инид каза:

– Онзи ден срещнах в банката твоя приятел Дийн Дриблет. Всеки път ме разпитва за теб. Много се впечатли, като му казах къде работиш.

– Дийн Дриблет ми е съученик, а не приятел.

– Неотдавна му се роди четвърто дете. Нали ти казах, че той и жена му си построиха огромна къща на „Перъдайс Вали“, Ал, ти беше преброил осем спални, нали?

Алфред се взираше ококорено в нея. Чип натисна копчето за затваряне на вратата.

– С баща ти отидохме на празненството по случай нанасянето им през юни – продължи Инид. – Беше невероятно. Бяха поръчали кетъринг и имаше пирамиди от скариди. Скариди, подредени на пирамиди. Не бях виждала такова нещо.

– Пирамиди от скариди – измърмори Чип.

Вратата на асансьора най-сетне се затвори.

– Но къщата е много хубава. Има най-малко шест спални и както е тръгнало, нищо чудно да ги напълнят всичките. Дийн е невероятно преуспял. Започна с фирма, която предлага грижи за градината, защото погребенията не били за него, нали знаеш, че пастрокът му е Дейл Дриблет, „Погребална агенция Дриблет“, а сега навсякъде има негови реклами и дори е направил здравен фонд. Четох във вестника, че е най-бързо растящият здравен фонд в Сейнт Джуд, казва се „Ди Ди Кеър“, също както фирмата му за грижи за градината, и сега има реклами и за здравния фонд. Ето това за мен е истински предприемач.

– Мнооого бавен асансьор – отбеляза Алфред.

– Сградата е отпреди войната – обясни обидено Чип. – Хората се избиват да живеят в нея.

– Знаеш ли, какво е замислил той за рождения ден на майка си? Иска да я изненада, но на мен ми каза. Ще я заведе в Париж за осем дни! Два билета първа класа, осем нощувки в „Риц“. Ето такъв е Дийн, цени семейството. Можеш ли да повярваш, такъв подарък! Ал, ти каза, че само къщата струва поне един милион, нали? Ал?

– Къщата е голяма, но зле направена – отсече изненадващо разпалено Алфред. – Стените са като от картон.

– Всички нови къщи са такива – рече Инид.

– Нали ме попита какво мисля за къщата? На мен ми се стори твърде претенциозна. И скаридите също ми се видяха претенциозни. Не ми харесаха.

– Може да са били замразени.

– Хората лесно се впечатляват от такива работи – продължи Алфред. – Месеци наред обсъждат пирамидите от скариди. Нали виждаш – обърна се към Чип, все едно той беше безпристрастен наблюдател, – майка ти още говори за тях.

За момент на Чип му се стори, че баща му се е превърнал в симпатичен непознат старец; обаче много добре знаеше, че под тази си външност Алфред е човек, който може да крещи и да наказва строго. При последното си гостуване при родителите си в Сейнт Джуд преди четири години Чип беше завел тогавашната си приятелка Рути, изрусена млада марксистка от Северна Англия, която първо нанесе безчет оскърбления на Инид (запали цигара вътре, подигра се на висок глас на любимите на Инид акварели на Бъкингамския дворец, слезе на вечеря без сутиен, изобщо не вкуси специалната „салата“ от воден кестен, зелен грах и кубчета чедър в тежък майонезен сос, която Инид приготвяше само за празници), а след това успя да предизвика Алфред да заяви, че „черните“ ще провалят страната, че „черните“ не могат да живеят заедно с белите, че те очакват държавата да се грижи за тях, не знаят какво е упорит труд, че най-вече им липсва дисциплина, че накрая всичко ще свърши с кланета по улиците, кланета по улиците, че изобщо не го интересува какво мисли за него Рути, че тя е на гости в неговия дом и в неговата страна и няма право да критикува това, което не разбира; Чип, който беше предупредил Рути, че родителите му са най-тесногръдите хора в Америка, ѝ се беше усмихнал: „Виждаш ли? Точно както ти казах!“. Когато Рути му би шута три седмици след това, тя отбеляза, че той прилича на баща си много повече, отколкото си дава сметка.

– Ал – рече Инид, когато асансьорът рязко спря, – трябва да признаеш, че празненството беше много, много приятно, и Дийн постъпи страшно мило, че ни покани.

Алфред като че ли не я чу.

Пред апартамента на Чип беше подпрян пластмасов чадър, който Чип с облекчение разпозна като собственост на Джулия Вре. Докато изваждаше багажа на родителите си, вратата на апартамента се отвори и се показа самата Джулия.

– О! О! – възкликна тя като че ли притеснено. – Подранихте!

Часовникът на Чип показваше 11,35. Джулия беше облечена в широк лилав шлифер и носеше голяма пазарска чанта на „Дриймуъркс“. Косата ѝ – дълга и с цвета на черен шоколад – беше бухнала от дъжда. С тона на човек, заговарящ мило някое голямо животно, тя поздрави поотделно Алфред и Инид. Двамата се представиха и протегнаха ръце да се здрависат, избутвайки я обратно в апартамента, където Инид я обсипа с въпроси, на които Чип, който внасяше багажа, лесно долавяше подтекста и скрития смисъл.

– В града ли живеете? (Не живеете на съпружески начала със сина ми, нали?) И тук работите, така ли? (Сама ли се издържате? Нали не сте от някое чуждо на нашата черга снобско, богато, източно семейство?) Тук ли сте израснали? (Или идвате от някой щат оттатък Апалачите, където хората са добросърдечни и непресторени, и не са евреи?) О, а семейството ви все още ли е в Охайо? (Нали родителите ви не са се подхлъзнали по тази неморална мода на развода?) Имате ли братя и сестри? (Да не сте някое разглезено единствено дете или католичка с безкрайна рода?)

След като Джулия издържа този предварителен изпит, Инид насочи вниманието си към апартамента. Чип, в пристъп на поредна криза в самочувствието си, беше купил комплект за премахване на петна и с него изкара лекето от сперма върху червения шезлонг, освен това беше изхвърлил стената от коркови тапи, която зидаше в нишата над камината със скорост от половин кашонче мерло и „Пино Гриджио“ седмично, свали от стената в банята снимките на мъжки и женски полови органи в близък план, които бяха най-ценните експонати в колекцията му от произведения на изкуството, и на тяхно място сложи трите дипломи, които Инид отдавна го беше накарала да постави в рамки.

На сутринта реши, че е направил прекалено много отстъпки, и за да се поправи, си облече кожените дрехи за посрещането на летището.

– Тази стая е колкото банята на Дийн Дриблет – заяви Инид. – Нали, Ал?

Алфред завъртя треперещите си длани и заби поглед в тясната им страна.

– Не бях виждала толкова голяма баня.

– Инид, нямаш никакъв такт – сряза я Алфред.

Чип можеше да съобрази, че и тази забележка е лишена от такт, тъй като подсказваше, че баща му е съгласен с майчината му критика към апартамента и възразява единствено срещу изричането ѝ на глас. Само че в момента умът му беше само в едно: в сешоара, който стърчеше от чантата на Джулия. Това беше сешоарът, който държеше в банята му. И всъщност сега тя като че ли се промъкваше към вратата.

– Дийн и Триш имат джакузи, душ-кабина и вана – и трите отделни – продължи Инид. – И две мивки – една за него и една за нея.

– Чип, извинявай – рече Джулия.

Той вдигна ръка, за да я спре.

– Ще обядваме тук, когато дойде Денис – уведоми родителите си. – Съвсем лек обяд. Настанете се удобно.

– Беше ми приятно, че се запознахме – извика Джулия към Инид и Алфред. А на Чип тихо каза: – Денис ще дойде всеки момент. Ще се справиш.

Тя отвори вратата.

– Мамо, тате, извинете ме за секунда.

Чип излезе след нея на площадката и остави вратата да се затвори.

– Изключително неподходящ момент – заяви той. – Ама наистина, изключително, изключително неподходящ.

Джулия поклати глава, косата ѝ се измъкна иззад ушите.

– Радвам се, че за първи път в живота си постъпвам егоистично.

– Това е хубаво. Голяма крачка за теб. – Чип се опита да се усмихне. – А сценарият? Ейдън прочете ли го?

– Предполагам, че ще стигне до него през почивните дни.

– А ти?

– Ами – тя отклони поглед – прегледах го.

– Идеята ми беше нарочно да сложа „препятствие“, което зрителят трябва да преодолее. Да вмъкнеш нещо отблъскващо в началото, е класически модернистки подход. После действието се ускорява.

Джулия се обърна към асансьора, без да отговори.

– Изобщо стигна ли до края? – попита Чип.

– О, Чип – възкликна нещастно тя, – сценарият ти започва с шест страници лекция за фалическите страхове в драмата от епохата на Тюдорите!

Той го знаеше, разбира се. Всъщност от седмици се будеше преди зазоряване със свит стомах и стиснати зъби и се бореше с кошмарната увереност, че дълъг академичен монолог за драмата от епохата на Тюдорите няма място в първо действие на комерсиален сценарий. Нерядко му трябваха часове – ставане от леглото, крачене насам-натам, чашка-две мерло или „Пино Гриджио“, – за да възвърне убедеността си, че един теоретичен въвеждащ монолог не само че не е недостатък, но е и най-голямото предимство на сценария; само че сега му стигаше един-единствен поглед към Джулия, за да осъзнае, че греши.

Кимна, искрено съгласен с критиката ѝ, отвори вратата на апартамента и извика:

– Само още една секунда, мамо, тате!

Но докато затваряше, старите аргументи се върнаха в главата му.

– Виж, целият сюжет е проигран в този монолог. Всяка тема е загатната в него – пол, власт, идентичност, истинност – и в това... Чакай! Чакай, Джулия!

Навела засрамено глава, все едно някак си се надяваше, че тръгването ѝ ще остане незабелязано, Джулия му беше обърнала гръб и отново гледаше към асансьора.

– Въпросът е – продължи той, – че момичето стои на първия чин в аудиторията и слуша лекцията. Това е изключително важен образ. Фактът, че той владее дискурса...

– Освен това е малко гадно – обади се Джулия – постоянното натякване за гърдите ѝ.

И това беше вярно. Но пък това, че е вярно, му се струваше несправедливо и жестоко, тъй като, ако не беше примамливият образ на гърдите на младата актриса в главната роля, Чип не би събрал сили да довърши ръкописа.

– Да, сигурно си права – каза той. – Макар че акцентът върху телесното в повечето случаи е съзнателно търсен. Защото точно в това е иронията, разбираш ли, момичето е привлечено от ума му, докато него го привличат...

– Но когато го чете жена – възрази Джулия, – все едно е в магазин за пилешко месо: гърди, гърди, гърди, крака.

– Може да ги махна тук-там – измънка Чип. – И да скъся въвеждащия монолог. Само че искам да има „препятствие“...

– Което зрителят да преодолее, ясно. Това е добра идея.

– Моля те, ела да обядваш с нас. Моля те. Джулия?

Вратата на асансьора се отвори.

– Мисълта ми беше, че е някак си малко обидно.

– Но не става въпрос за теб. Ти дори не си прототипът!

– А, прекрасно! Значи, си писал за гърдите на някоя друга.

– Боже господи! Моля те! – Чип се обърна отново към вратата на апартамента, отвори и за своя изненада се озова пред баща си. Големите ръце на Алфред трепереха.

– А, тате, само още една секунда.

– Чип – отвърна Алфред, – помоли я да остане! Кажи ѝ, че искаме да остане!

Чип кимна и затръшна вратата в лицето на стареца; но през тези няколко секунди, през които беше обърнал гръб, асансьорът беше погълнал Джулия. Натисна копчето за повикване, без резултат, отвори вратата на аварийния изход и хукна надолу по спираловидното стълбище. След поредица брилянтни лекции, възхваляващи безусловния стремеж към наслада като стратегия за събаряне на бюрокрацията на рационализма, БИЛ КУЕЙНТЪНС, привлекателен млад преподавател по текстови артефакти, е съблазнен от красивата и влюбена в него студентка МОНА. Страстната им еротична връзка е почти веднага разкрита от измамената съпруга на Бил ХИЛАРИ. В напрегнат сблъсък, символизиращ сблъсъка на терапевтичния светоглед с трансгресивния⁴, Бил и Хилари се борят за душата на младата Мона, която лежи гола между тях на смачканите чаршафи. Хилари успява да съблазни Мона с крипторепресивната си риторика и Мона публично изобличава Бил. Бил остава без работа, но не след дълго открива писма в електронната поща, които доказват, че Хилари е платила на Мона да разруши кариерата му. Бил решава да занесе на адвоката си дискета с уличаващите доказателства, но колата му пада в буйната река Д., дискетата изплува от потъналия автомобил и неспирното, неудържимо течение я отнася в бушуващия еротичен/хаотичен океан; катастрофата е обявена за самоубийство, а последните кадри на филма показват как Хилари, която е наета на мястото на Бил в университета, изобличава злините на безусловната наслада пред аудитория, в която е зловещата ѝ любовница Мона. Ето това резюме в една страница беше съчинил Чип с помощта на ръководство за писане на сценарии, закупено от книжарницата, и едно зимно утро го беше изпратил по факса на живеещата в Манхатън филмова продуцентка Ейдън Прокуро. Пет минути по-късно по телефона му се обади студен безизразен женски глас: „Ейдън Прокуро иска да говори с вас“, след което се чу самата Ейдън Прокуро, която крещеше: „Страхотно! Страхотно! Страхотно! Страхотно!“. Оттогава беше изминала година и половина. Едностраничното резюме вече беше дълъг 124 страници сценарий под името „Академично червено“, а Джулия Вре, тъмнокосата собственичка на студения безизразен секретарски глас, го напускаше, и докато той бягаше надолу да я пресрещне, прескачаше по три-четири стъпала, сграбчваше парапета на всяка площадка и рязко обръщаше посоката, пред очите – и в главата му – беше само проклетият списък на едва ли не фотографски запечаталият се в паметта му показалец на тези 124 страници:

⁴ В анализите на Ф. Риф (1922–2006) „терапевтичното общество“, родено от бума на психоанализата и психотерапията, се състои от индивиди, „освободени“ от всякакви наследени религиозни и исторически задължения и ограничения. – Б. пр.

3: ...подпухнали устни, щръкнали кръгли гърди, тесен ханш и...

3: ...под кашмирения пуловер, който ласкаво прегръща гърдите ѝ...

4: ...рязко напред, съвършените ѝ момински гърди нетърпеливо...

8: (впил поглед в гърдите ѝ)

9: (впил поглед в гърдите ѝ)

9: (погледът му неотклонно се връща към съвършените ѝ гърди)

11: (впил поглед в гърдите ѝ)

12: (представя си как докосва съвършените ѝ гърди)

13: (впил поглед в гърдите ѝ)

15: (поглъща с очи съвършените ѝ момински гърди)

23: (...притиска, съвършените ѝ гърди опират в...

24: ...оковите на сутиена, за да освободи бунтовните ѝ гърди.)

28: ...да докосне с розовия си език покритата с пот гърда...

29: ...фалически изскочилото зърно на облените с пот гърди...

29: Харесвам гърдите ти.

30: ...обожавам сладките ти едри гърди.

33: (Гърдите на ХИЛАРИ като два гестаповски куршума...

36: ...остър поглед, сякаш иска да прониже напомпаните ѝ гърди...

44: ...райски гърди с груба пуританска тривка...

45: ...уплашена, засрамена, притиснала хавлията към гърдите си...)

76: ...невинните ѝ гърди, сега скрити под войнишко...

83: Липсва ми тялото ти, липсват ми гърдите ти, липсва...

117: ...потъналите фарове проблясват като две млечнобели гърди...

И сигурно имаше още! Много повече отколкото можеше да запомни! А единствените двама читатели, които бяха важни сега, бяха жени! На Чип му се струваше, че Джулия го изоставя само защото в „Академично червено“ има прекалено много гърди и началото е тромаво, и че ако успее да поправи тези очевидни недостатъци в нейния екземпляр и най-вече в екземпляра, който беше разпечатал за Ейдън Прокуро специално на лазерен принтер на плътна жълта хартия, можеше да има надежда не само за финансовото му състояние, но и за шансовете му някога отново да освободи от оковите на сутиена простодушните млечнобели гърди на Джулия. Което към този час, както всеки предобед в почти всеки ден от последните месеци, беше едно от малкото занимания, в които с основание можеше да очаква да намери утеха от провалите си.

От стълбището изскочи във фоайето, където асансьорът беше готов да подложи на мъченията си следващия си клиент. През отворената врата към улицата Чип мярна как лампичката на едно такси угасва и колата потегля. Зороастър забърсваше калните следи по шахматния мраморен под.

– Довиждане, господин Чип! – подигравателно подхвърли той, не за първи път, когато Чип хукна навън.

От плющящите по тротоара едри капки се вдигаше студена мъгла от чиста влага. През мънистената завеса на струящата от козирката вода Чип зърна таксито на Джулия да натиска спирачки, светофарът беше светнал жълто. От другата страна на улицата също беше спряло такси, за да остави пътника си, и на Чип му мина през ума, че може да скочи в него и да нареди на шофьора да последва Джулия. Идеята беше изкусителна, само че пред реализирането ѝ имаше някои трудности.

Едната беше, че с преследването на Джулия вероятно щеше да извърши най-тежкото прегрешение от списъка с простъпки, заради които навремето юрисконсултът на колежа Д. в остро поучително адвокатско писмо го беше заплашил, че ще го даде под съд или ще го предаде на прокуратурата. Въпросните простъпки бяха измама, нарушение на договора, отвличане, сексуално посегателство, поднасяне на алкохол на непълнолетен студент, притежание и продажба на забранени вещества; но това, което най-силно беше уплашило Чип – и го плашеше и сега, – беше обвинението в „преследване“, в отправянето на „неприлични обиди“ и „заплахи“ по телефона, нахлуване в частна собственост и тормоз над младата жена.

По-непосредствената трудност се състоеше в това, че имаше четири долара в портфейла си и по-малко от десет в сметката си, кредитният му лимит беше изчерпан, а нова коректорска поръчка можеше да получи най-рано в понеделник следобед. И тъй като при последната среща с Джулия, преди шест дни, тя се беше оплакала, че той „винаги“ иска да си стоят вкъщи и да ядат паста, „винаги“ иска да я целува и да правят секс (заяви, че понякога имала чувството, че той едва ли не използва секса като опиат и че може би не се друса с кокаин или хероин само защото сексът му излиза безплатен, а Чип бил станал ужасно стиснат; каза също така, че откакто била започнала да си пие предписаните лекарства, понякога ѝ се струвало, че го прави заради двамата и че това било двойно нечестно, първо, защото тя ги плащала, и второ, защото заради тях вече не се интересувала толкова от секс; накрая го обвини, че ако зависело от него, сигурно вече нямало да излизат и на кино, а почивните дни ще ги прекарват в леглото със спуснати завеси, като в промеждутъците си претоплят паста), Чип подозираше, че един разговор ще му струва най-малкото скъпарски обяд от печени на дървени въглища зеленчуци и бутилка „Сансер“, който нямаше как да плати.

Затова той стоеше и гледаше как светофарът на ъгъла светва зелено и таксито на Джулия потегля. Дъждът биеше по тротоара с разпенени, бесни капки. От отсрещното такси слезе дългокрака жена с тесни джинси и прекрасни черни ботуши.

Жената беше по-малката сестра на Чип, Денис, тоест единствената привлекателна млада жена на света, с която не биваше – а и той нямаше подобно намерение – да изплакне очи, нито да си я представи в леглото, което за него беше поредната несправедливост в този дълъг предобед от несправедливости.

Денис носеше черен чадър, букет цветя и кутия със сладкиш, завързана с лико. Прекоси внимателно локвите и реките по тротоара и се спря при Чип под козирката.

– Слушай – поде Чип с притеснена усмивка, без да я поглежда, – ще те помоля за една голяма услуга. Искам да удържиш крепостта тук, докато открия Ейдън и си взема ръкописа. Трябва да нанеса няколко важни и неотложни поправки.

Тя му подаде чадъра си – все едно Чип беше пиколо или обикновен прислужник – и изтръска водата и калта от крачолите на джинсите си. Денис беше взела тъмната коса и бялата кожа на майка си, както и дразнещата надменност на баща си. Тя беше накарала Чип да покани родителите им да се отбият да обядват в Ню Йорк днес. Беше се държала като Световната банка, диктуваща условия на някоя закъсала латиноамериканска държава, защото, за съжаление, Чип ѝ дължеше малко пари. Всъщност дължеше ѝ десет хиляди плюс петстотин и петдесет, плюс четири хиляди и плюс още хиляда.

– Работата е там – заобяснява той, – че Ейдън ще прочете сценария по някое време днес следобед и от финансова гледна точка е изключително важно да...

– Не можеш да си тръгнеш сега – отсече Денис.

– Един час ще ми стигне. Най-много час и половина.

– Джулия тук ли е?

– Не, тръгна си. Каза здрасти и си тръгна.

– Скъсахте ли?

– Не знам. Започна да пие хапчета и вече не вярвам...

– Чакай малко, чакай малко. Искаш да намериш Ейдън или да настигнеш Джулия?

Чип докосна обицата на дясното си ухо.

– Деветдесет процента да намеря Ейдън.

– Ох, Чип.

– Не, слушай, тя като заговори за „здравето си“, все едно става дума за нещо абсолютно, неподвластно на времето...

– Джулия ли?

– От три месеца е на хапчета, които я правят невероятно отнесена, а после тази отнесеност минава за психическо здраве! Все едно слепотата да мине за зрение. „Сега съм сляп и виждам, че няма нищо за виждане.“

Денис въздъхна и отпусна букета, цветята опряха в тротоара.

– Какво всъщност се опитваш да ми кажеш? Че искаш да отидеш да ѝ вземеш лекарствата ли?

– Казвам, че структурата на цялата ни култура е сгрешена – отвърна Чип. – Бюрокрацията си е присвоила правото да обявява определени психически състояния за „болестни“. Липсата на желание за харчене на пари се смята за симптом на болест, за която са необходими скъпи лекарства. Те пък унищожават либидото, с други думи разрушават апетита за единствената безплатна наслада в този живот, което на свой ред означава, че човек трябва да харчи още повече пари за компенсаторни наслади. Същността на „психическото здраве“ е способността да участваш в потребителската икономика. Приемеш ли терапията, значи, приемаш харченето на пари. И освен това казвам, че в този момент, както си говорим, лично аз губя битката с комерсиализираната, подчинена на медицината, тоталитарна съвременност.

Денис притвори едното си око, а другото го оцъкли широко. Ококореното око беше като капка почти черен сос балсамико върху бял порцелан.

– Ако се съглася, че това са интересни въпроси, ще млъкнеш ли и ще се качиш ли с мен?

Чип поклати глава.

– В хладилника има пушена сьомга. Сметана с киселец. Салата от зелен боб с лешници. Ще намериш виното, франзелите и маслото. Хубаво масло от Върмонт.

– Не ти ли е минавало през ума, че татко е болен?

– Трябва ми само час. Час и половина най-много.

– Попитах те дали не ти е минавало през ума, че татко е болен.

Пред очите на Чип се появи образът на разтреперания Алфред, който стоеше на прага и го молеше да задържи Джулия, и за да го прогони, се опита да си представи как прави секс с Джулия, със синьокосата непозната, с Рути, с която и да е, но в съзнанието му се появиха само облак отмъстителни – същи фурии – отрязани гърди.

– Колкото по-бързо стигна до Ейдън и нанеса поправките, толкова по-скоро ще се върна. Стига наистина да искаш да ми помогнеш.

По улицата се зададе свободно такси. Той направи грешката да го погледне и Денис веднага изтълкува жеста му превратно.

– Не мога да ти дам повече пари – заяви тя.

Той се сви, все едно го беше заплюла.

– Боже господи, Денис...

– Бих го направила, но не мога.

– Не ти искам пари!

– Защото къде ще му излезе краят?

Той се завъртя на пети, изскочи в пороя и се отправи към университета с яростна усмивка. Газеше до колене в клокочещото сиво езеро, чиито очертания бегло напомняха за тротоара. В юмрука си стискаше чадъра на Денис, без да го отвори, и въпреки това му се струваше нечестно – не беше той виновен, – че се е измокрил до кости.

До неотдавна, и то без да се е замислял особено над въпроса, Чип вярваше, че в Америка е възможно да си успял и без да изкарваш много пари. Беше добър ученик, а понеже от малък беше показал, че не става за никаква икономическа дейност, освен пазаруването (с него се справяше без проблеми), реши да се посвети на академична кариера.

Тъй като веднъж Алфред мимоходом, но незабравимо беше отбелязал, че не вижда смисъл в литературната теория, а Инид във високопарните си двуседмични писма, чрез които пестеше от телефонни обаждания, редовно умоляваше Чип да се откаже от „непрактичния“ докторат в областта на хуманитаристиката („Гледам старите ти награди от олимпиадите по природни науки – пишеше тя – и си представям какво би могъл да даде на обществото един способен млад мъж като теб, ако стане лекар, защото, както знаеш, с баща ти винаги сме се надявали, че сме възпитали деца, които мислят не само за себе си, а и за околните“), Чип разполагаше с предостатъчно мотивация да се постарае да докаже, че родителите му грешат. Ставайки от леглото много по-рано от състудентите си, които, препушили с „Галоаз“ вечерта, спяха до обед, той натрупа награди, стипендии и специализации, които бяха обменната монета в академичния свят.

През първите петнайсет години от живота си на възрастен единственият му сблъсък с провала беше от втора ръка. Приятелката му в колежа и години след него, Тори Тимелман, беше феминистка, която от гняв срещу патриархалната акредитационна система и нейните фалометрични мерни единици за постиженията се отказа (или не успя) да довърши дисертацията си. През цялото си детство Чип беше слушал баща си да проповядва кое е „мъжка“ и кое – „женска“ работа и колко е важно да се поддържа разграничението между тях; обладан от решимост да поправи нещата, той остана с Тори почти десетилетие. Переше, чистеше, готвеше, грижеше се за котката в малкия апартамент, който споделяха двамата. Четеше помощната литература на Тори и ѝ помагаше да структурира и преструктурира главите на дисертацията, която тя, задавена от гняв, не можеше да напише. Едва когато колежът Д. му предложи петгодишен договор с обещание за постоянно място след това (а Тори, която така и остана без докторат, прие двугодишно временно назначение в един селскостопански колеж в Тексас), той се освободи от товара си от мъжка вина и продължи напред.

Чип пристигна в Д. като изключително търсен и с множество публикации зад гърба си трийсет и три годишен млад мъж, на когото деканът Джим Левитън едва ли не гарантира доживотен пост в колежа. Още преди края на първия семестър той беше вкарал в леглото си младата историчка Рути Хамилтън, започна да играе тенис на двойки с Левитън и му донесе двете шампионски титли на факултета, които му се бяха изплъзвали в продължение на двайсет години.

Колежът Д. имаше елитна репутация и посредствени финансови ресурси и оцеляването му зависеше от студентите, чиито родители можеха да плащат пълна такса. За да ги привлече, колежът беше построил център за отдих за 30 милиона долара, три кафенета и две огромни общежития, които не приличаха на обикновени студентски пансиони, а по-скоро бяха ярко предзнаменование на хотелите, в които щяха да отсядат същите тези студенти, щом навършеха четирийсет години и се позамогнеха. Вътре беше пълно с кожени дивани и с достатъчно компютри, така че когато някой бъдещ възпитаник или дошъл на посещение родител надникнеше било то в стола или в гимнастическия салон, да види поне една свободна клавиатура.

Младшите преподаватели живееха в полумизерия. Чип извади късмет да го настанят в двуетажна влажна къщичка от газобетонени блокчета на „Тилтън Ледж Лейн“ в западния край на кампуса. Задната му веранда гледаше към един поток, който университетската администрация познаваше като река Куйпър, а всички останали наричаха Карпартс⁵. На отсрещния блатист бряг имаше гробище за стари коли, собственост на щатския департамент за изтърпяване на наказанията на Кънектикът. От двайсет години колежът водеше съдебни битки в щатските и федерални съдилища, за да спаси блатото от „екокатастрофа“ и да възпрепятства плановете за построяване на затвор с облекчен режим там.

⁵ Автомобилни части (англ.). – Б. пр.

През месец или през два, докато с Рути се спогаждаха, Чип канеше колеги, съседи и някой изявен студент на вечеря на „Тилтън Ледж“, като изненадваше гостите си с лангусти, агнешка плешка или телешко с хвойнови плодчета и със смешни ретро десерти като шоколадово фондю. Понякога късно вечер, застанал начело на масата, по която като манхатънски небостъргачи стърчаха празни бутилки от калифорнийско вино, Чип се чувстваше в безопасност до такава степен, че рискуваше да се надсмее над себе си, да се открехне малко и да разкаже срамни истории от детството си в Средния запад. Като например как баща му не само работел дълги смени в „Мидланд Пасифик Рейлроуд“, четял на глас на децата си, грижел се за градината и поддържал дома, а нощем преглеждал донесените от офиса документи, но намирал време и за истинската си металургична лаборатория в мазето, стоял до късно след полунощ да прави химически и електрически опити със странни сплави. И как, когато бил на тринайсет години, Чип се запалил по меките алкални метали, които баща му държал потопени в керосин, по изчервяващите се кристалчета кобалт, налетия тежък живак, запушалките от мътно дебело стъкло и ледената оцетна киселина, и как си направил своя детска лаборатория в сянката на бащината си. Как интересът му към науката радвал Алфред и Инид и с тяхната благословия младежкото му сърце се устремило да спечели награда на регионалната олимпиада в Сейнт Джуд. Как в градската библиотека изровил едно ботаническо изследване, достатъчно неизвестно и достатъчно просто, за да мине за дело на гениален осмокласник. Как си сковал от талашит сандъче, в което сложил да поникне овес и старателно заснел процеса на покълване, но после го забравил в продължение на няколко седмици и когато отишъл да претегли кълновете и да установи въздействието на гиберлиновата киселина и „неизвестен химичен фактор“, намерил само изсъхнали почернели сламчици. Въпреки това той не се отказал, вписал „правилните“ резултати в дневника на експеримента, тръгвайки отзад напред, изчислил теглото на кълновете в различни етапи, като отразил стойностите с леки артистични отклонения и след това отново ги проиграл напред, за да е сигурен, че изфабрикуваните данни ще дадат „правилните“ резултати. И как спечелил първо място в състезанието и получил висока метър и половина посребрена статуетка на крилатата богиня на победата и възхищението на баща си. И как на следващата година, докато баща му регистрирал първия си патент (въпреки множеството си несъгласия с Алфред, Чип се стараеше да остави у гостите си впечатлението, че старецът, макар и по свой си начин, е заслужаваща възхищение личност), той се преструвал, че изучава популацията на прелетните птици в парка в близост до магазинчето за лули и наргилета, книжарницата и дома на един приятел с футболна джага и басейн. И как в един дол в парка открил скрито съкровище от евтини порнографски списания, над чиито подути от дъжда страници, щом се върнел в лабораторията в мазето у дома, където, за разлика от баща си, не бил извършил нито един истински експеримент, нито пък усещал тръпката на научно любопитство, до безкрай претривал на сухо главичката на пениса си, без изобщо да му мине през ума, че това болезнено перпендикулярно движение всъщност потиска еякулацията (гостите му, които в голямата си част имаха богати познания в областта на хомосексуалните теории, се забавляваха страшно на този детайл), и как в отплата на посредствеността, самозадоволяването и мързела спечелил втора статуетка.

Сред цигарения дим на тези сбирки, развличайки внимателно слушащите го колеги, Чип беше убеден, че родителите му няма как да не грешат в представите си кой е той и по какъв път трябва да върви. В продължение на две години и половина, до фиаското за Деня на благодарността в Сейнт Джуд, той нямаше никакви проблеми в колежа Д. Но след това Рути го заряза и се появи една първокурсничка, която запълни останалия след Рути вакуум.

Мелиса Пакет беше най-надарената му студентка във въвеждащия теоретичен курс „Всепоглъщащи наративи“, който той преподаваше през третата си пролет в колежа Д. Мелиса беше царствена и театрална личност, до която другите студенти демонстративно избягваха да седят отчасти защото не я харесваха, и отчасти защото тя винаги се настаняваше на първия чин точно пред Чип. Мелиса имаше дълга шия и широки рамене и не беше красива в истинския смисъл на думата, а по-скоро чувствено възхитителна. Косата ѝ беше права, с цвета на черешово дърво или на ново моторно масло. Дрехите ѝ бяха от евтини магазини и не подчертаваха тялото ѝ – мъжки полиестерен костюм на карета, широка басмена рокля, сив гащеризон, на който на горния ляв джоб беше избродирано името „Ранди“.

Мелиса не понасяше хората, които смяташе за глупаци. На второто упражнение по всепоглъщащи наративи, когато едно симпатично момче с плитки, Чад (във всеки випуск в колежа Д. имаше поне по едно симпатично момче с плитки), се мъчеше да обобщи теориите на Торстен „Веберн“, тя започна заговорнически да се подхилва на Чип. Клатеше глава, шепнеше: „Веблен, Веблен“, и театрално си скубеше косата. По някое време Чип се хвана, че вместо да следи изложението на Чад, се е загледал в страдалческото ѝ представление.

– Чад, извинявай – прекъсна го тя накрая. – Името е Веблен!

– Веберн. Веблерн. Нали това казвам?

– Не, ти казваш „Веберн“, а то е „Веблен“.

– Веблерн. Добре, благодаря ти, Мелиса.

Мелиса отметна коса и удовлетворено – беше постигнала целта си – се обърна отново към Чип. Не обръщаше внимание на гневните погледи на приятелите и поддръжниците на Чад. Чип обаче мина в другия край на стаята, за да се разграничи от нея, и подкани Чад да продължи.

Вечерта, пред студентското кино в корпус „Хилард Врот“, Мелиса разбута тълпата с лакти, за да стигне до Чип и да сподели, че обожава Валтер Бенямин. На него му се стори, че тя като че ли застана твърде близо до него. Стоеше прекалено близо и на срещата с Марджъри Гарбър няколко дни по-късно. Притича по моравата на „Лусънт Текнолъджи“ (преди това известна като Южната морава), за да му връчи един от задължителните за курса „Всепоглъщащи наративи“ седмични доклади. Сякаш изникна от земята на покрития с две педи сняг паркинг и с облечени с ръкавици ръце и много протягане му помогна да отрие колата си. Отъпка пътека с обрамчените си с кожичка ботуши. Не спря да чегърта леда по предното стъкло, докато той не я хвана за китката и не ѝ взе стъргалото.

Чип беше един от председателите на комисията, изработила новия строг правилник за отношенията между преподавателите и студентите. Никъде в документа не се забраняваше студент да помогне на професор да почисти колата си от снега; освен това Чип беше уверен в самодисциплината си и нямаше от какво да се бои. Въпреки това не след дълго той започна да се крие, щом мернеше Мелиса из кампуса. Не искаше тя да притичва при него и да застава твърде близко. А когато се хванеше, че се чуди дали цветът на косата ѝ е естествен, бързаше да се застави да спре да се чуди. Не я попита дали тя е оставила розите пред вратата на кабинета му в Деня на свети Валентин или шоколадовия Майкъл Джексън на Великден.

В часовете се обръщаше към Мелиса малко по-рядко отколкото към останалите; обсипваше с подчертано внимание нейния враг Чад. И без да поглежда, усещаше как Мелиса кима – разбрала е и е съгласна, – докато той обясняваше някой труден абзац от Маркузе или Бодрияр. Като цяло тя се правеше, че не забелязва колегите си, само понякога избухваше във внезапен изблик на несъгласие или хладнокръвно ги поправяше; състудентите ѝ пък неприкрито въздишаха отегчено, когато тя вдигнеше ръка.

Една топла петъчна вечер към края на семестъра, на връщане от седмичното си ходене на пазар, Чип завари входната си врата вандалски поругана. Три от четирите улични лампи на „Тилтън Ледж“ бяха изгорели и явно колежът чакаше и четвъртата да угасне, за да инвестира в подмяната им. На слабата светлина се виждаше, че някой е напъхал цветя и клонки – лалета и бръшлян – в дупките на изгнилата мрежа против комари.

– Хубава работа – измърмори той. – Мелиса, на дупето ти пише „прокурор“!

Може би от устата му се откъснаха още няколко думи, преди да осъзнае, че площадката пред вратата също е обсипана с лалета и бръшлян, вандализмът продължаваше, Чип не беше сам. От храстите край пътеката изскочиха двама кикотещи се младежи.

– Извинявайте, извинявайте! – извика Мелиса. – Ама си говорехте сам!

На Чип му се искаше да вярва, че тя не го е чула, но пък храстите бяха на не повече от метър. Остави торбите с покупките вътре и светна. До Мелиса стоеше сплетеният на плитки Чад.

– Здравейте, професор Ламбърт – поздрави невинно Чад.

Беше облечен в гащеризона на Мелиса, която пък беше с тениска „Освободете Мумия!“⁶, вероятно от гардероба на Чад. Ръката ѝ беше преметната през врата му, бедрото ѝ беше опряно в неговото. Беше зачервена, потна и като че ли леко надрусана.

⁶ Абу Джамал Мумия, чернокож журналист, осъден на смърт в дълго оспорван съдебен процес за убийството на полицай през 1981 г., присъдата му още не е изпълнена. – Б. пр.

– Тъкмо разкрасявахме вратата ви – заяви тя.

– Всъщност, Мелиса, изглежда ужасно – обади се Чад, след като огледа вратата. От нея висяха пречупени лалета. По косматите коренчета на бръшляна имаше пръст. – „Разкрасявахме“ май е доста пресилено.

– Е, ама тук е тъмно като в рог – отвърна тя. – Къде са уличните лампи?

– Няма ги – отговори Чип. – Това е гетото в гората. Виждате ли къде живеят преподавателите ви?

– Този бръшлян е чиста гадост, копеле!

– Откъде взехте лалетата? – попита Чип.

– На колежа са – отвърна Мелиса.

– Дори не знам защо се захванахме с тая работа. – Чад се обърна, за да може Мелиса да лапне носа му и да го засмуче, срещу което той като че ли нямаше нищо против, макар че след миг отметна глава. – Това като че ли беше твоя, а не моя идея, нали?

– Парите за лалетата идват от нашите такси – заяви тя, като се мъчеше да се притисне по-плътно към Чад. Не беше погледнала нито веднъж Чип, откакто той светна лампата на входа.

– И какво, Хензел и Гретел си вървели и стигнали до моята врата, а?

– Ще почистим – обеща Чад.

– Недейте – спря го Чип. – Ще се видим във вторник.

Той влезе, затвори и си пусна гневна музика от колежанските си години.

За последния час по всепоглъщащи наративи времето се стопли. Слънцето прежуряше в пълното с полени небе, покритосеменните в наскоро прекръстената на „Виаком“ ботаническа градина на колежа се скъсваха да цъфтят. На Чип въздухът му се струваше неприятно задушевен, подобно на по-топло кътче в басейн. Беше нагласил видеото и спуснал щорите в стаята, когато Мелиса и Чад влязоха и седнаха най-отзад. Чип призова студентите да седят изправени и да гледат с изострени сетива като активни критици, а не като пасивни консуматори и те се поразмърдаха, колкото да покажат, че са го чули. Мелиса, която обикновено беше единственият застанал нащрек критик, този път беше едва ли не полегнала и ръката ѝ беше преметната върху бедрото на Чад.

За да провери доколко студентите са овладели критическата перспектива, с която ги беше запознал, Чип беше решил да им покаже рекламна кампания от шест епизода, наречена „Давай, момиче!“. Кампанията беше дело на агенция „Бийт Сайколъджи“, която беше създала и „Вий от ярост“ за „Дж. Електрик“, „Съблечи ме“ за джинсите К., „Е*ало си е и анархията“ за филмовото студио У., „Психо нелегалност“ за сайта Е. и „Обичай и работи“ за фармацевтичния гигант М. „Давай, момиче!“ беше показана за първи път през есента, по един епизод седмично, в нашумял лекарски сериал, излъчван в праймтайма. Стилът следваше черно-белите документални филми, а съдържанието, според анализите в „Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, беше „революционно“.

Сюжетът беше следният: четири жени в малък офис – симпатична дребна чернокожа девойка, скарана с техниката блондинка на средна възраст, отракана и умна красавица, на име Челси, и лъчезарна, блага сивокоса шефка – клюкарят заедно, бърборят заедно и, в края на втория епизод, пак заедно се мъчат да преглътнат потресаващото изявление на Челси, че почти от година има бучка в гърдата и я е страх да отиде на лекар. В третия епизод шефката и симпатичната чернокожа девойка смайват скараната с техниката блондинка, като благодарение на последната версия на компютърната програма на корпорация У. свалят от интернет подробна информация за рака и успяват да запишат Челси във форуми, предлагащи подкрепа, и в най-добрите лечебни заведения в окръга. Блондинката, която бързо заобичва технологиите, е удивена и зашеметена, но възразява: „Ама Челси не може да си го позволи!“, на което добрата шефка отговаря: „Аз плащам!“. В средата на петия епизод обаче – и точно тук се криеше революционното вдъхновение – ставаше ясно, че Челси няма да пребори рака. Следваха сълзливи сцени на бодри шеги и здрави прегръдки. В последния епизод действието се връщаше обратно в офиса, където шефката сканира снимка на починалата Челси, а вече лудо влюбената в новите технологии блондинка борави с последната версия на компютърната програма на корпорация У. като истински експерт, и по целия свят, показани в бърз калейдоскоп, жени на всяка възраст и от всяка раса се усмихват и бършат сълзи, като гледат на екрана на своите компютри – с програмата на корпорация У. – Челси, която в специален клип призовава: „Помогнете ни да се преборим за лекарство!“. Накрая се появяваше съобщение, изписано със строг шрифт, че корпорация У. е дарила повече от 100 000 000 долара на Американската фондация за борба с рака, за да ѝ помогне да намери лекарство...

Привлекателното лустро на кампании като „Давай, момиче!“ можеше да съблазни първокурсниците, които още не са усвоили критическия инструментариум за анализ. Чип беше любопитен – и в същото време изпълнен с боязън – да види докъде точно са стигнали студентите му. С изключение на Мелиса, чиито курсови работи звучаха ясно и уверено, никой друг не го беше убедил, че е надхвърлил папагалското повтаряне на актуалния жаргон. Като че ли с всяка следваща година новите студенти бяха по-невъзприемчиви към същината на критическата теория от предходниците си. Всяка година мигът на просветление, на натрупване на критична маса идваше по-късно. Сега, в края на семестъра, Чип все още не беше сигурен дали някой друг освен Мелиса наистина знае как да критикува масовата култура.

Времето като че ли също беше срещу него. Той вдигна щорите и в стаята нахлу ослепително плажно слънце. От голите ръце и крака на момичетата и момчетата лъхаше лятна сласт.

Хилтън, едно миньонче, което приличаше малко на чихуахуа, заяви, че е „интересно“ и „много смело“ това, че Челси е умряла от рак, а не е оздравяла, както човек би очаквал от една реклама.

Чип чакаше някой да отбележи, че именно на този нарочно вмъкнат „революционен“ развой на сюжета се дължи известността на рекламата. Обикновено можеше да разчита, че Мелиса ще се обади от мястото си най-отпред. Но днес тя седеше до Чад и беше облегнала глава на чина. По принцип, когато студентите дремеха в час, Чип ги привикваше веднага. Но днес не изгаряше от желание да произнесе името на Мелиса. Страхуваше се гласът му да не потрепери.

Усмихна се насилено и каза:

– Добре, нека си припомним какво се случи с тази реклама, в случай че някой от вас е бил на друга планета миналата есен. Едва ли сте забравили, че „Нилсън Медия Рисърч“ предприе „революционна“ стъпка и даде на шестия епизод отделен седмичен рейтинг. За първи път се измерваше рейтинг на реклама! След тази намеса на „Нилсън“ на кампанията едва ли не ѝ беше гарантирана огромна аудитория за повторното излъчване през ноември. Освен това сигурно ви е направило впечатление, че действията на „Нилсън“ дойдоха, след като цяла седмица преди това във вестниците и по телевизията течеше информация за „революционния“ развой на сюжета и за смъртта на Челси, както и че в интернет се появиха слухове, че Челси е реално съществуваща личност и наистина е загубила борбата с рака. В което, колкото и да е невероятно, веднага повярваха няколко стотин хиляди души. Спомняте си, че от „Бийт Сайколъджи“ ѝ бяха изфабрикували медицински картон и лична история и ги бяха публикували в интернет. Затова бих искал да попитам Хилтън доколко „смело“ е да изфабрикуваш нещо, което със сигурност ще привлече обществения интерес към твоята реклама?

– Все пак е било рисковано – отвърна Хилтън. – Смъртта не е печеливша тема. Можело е да предизвика точно обратния резултат.

Чип отново зачака някой, който и да е той, да го подкрепи. Никой не се обади.

– Значи, една цинична стратегия – продължи той, – ако е финансово рискована, се превръща в артистична смелост?

Ескадрон косачки се нахвърлиха на моравата отвън и заглушиха обсъждането. Слънцето напичаше жарко.

Чип обаче не се отказа. Реалистично ли е, попита той, собственичка на малка фирма да плати от собствения си джоб лечението на свой служител?

Една студентка отбеляза, че шефката ѝ миналото лято била много готина и щедра личност.

С едната си ръка Чад се опитваше да приклещи Мелиса, която го гъделичкаше, а с другата контраатакуваше оголения ѝ корем.

– Чад? – извика Чип.

За негова изненада, момчето успя да отговори, без да се налага Чип да повтаря въпроса.

– Ами това е просто един офис, нали – каза той. – Може някоя друга шефка да не постъпи така. Само че, нали, тази го е направила. Все пак не ни казват, че във всички офиси е така, нали?

Тук Чип се опита да повдигне въпроса за отговорността на изкуството в ролята му на Символ с главно „с“, но и този разговор се оказа мъртвороден.

– Следователно изводът е, че кампанията ни харесва. Смятаме, че тези реклами са от полза за културата и за страната. Така ли?

Кимане и свиване на рамене в напечената от слънцето стая.

– Мелиса, не сме чули твоето мнение.

Тя вдигна глава от чина, спря да гъделичка Чад и погледна Чип с присвити очи.

– Да.

– Какво да?

– Да, тези реклами са от полза за културата и за страната.

Чип си пое дълбоко дъх, беше го заболяло.

– Добре, чудесно – измънка той. – Благодаря ти за мнението.

– Което изобщо не ви интересува – измърмори под нос Мелиса.

– Моля?

– Изобщо не ви интересува какво мислим, освен ако случайно мнението ни не съвпада с вашето.

– Въпросът не е в мнението – отвърна Чип, – а да се научите да прилагате критически методи към текстови артефакти. Нали затова съм тук, това ми е работата.

– Не съм съгласна – заяви Мелиса. – Според мен сте тук, за да ни научите да мразим това, което и вие мразите. Тези реклами не ви харесват, нали? Усеща се във всяка ваша дума. Изобщо не ги харесвате.

Останалите бяха наострили уши. Връзката на Мелиса с Чад по-скоро беше смъкнала акциите на Чад, отколкото повишила нейните, но сега тя се нахвърляше на Чип като равна, а не като студентка, и това допадаше на групата.

– Да, наистина не ги харесвам – призна Чип. – Но не това е...

– Напротив, точно това е – отсече Мелиса.

– Защо не ви харесват? – извика Чад.

– Кажете ни защо не ви харесват? – припя и миньончето Хилтън.

Чип погледна часовника на стената. Оставаха шест минути до края на семестъра. Прокара пръсти през косата си и обходи с поглед аудиторията, сякаш можеше да намери съюзник, само че студентите го бяха хванали натясно и нямаше да го оставят да се измъкне.

– Срещу корпорация У. – поде той – в момента се водят три съдебни дела за нарушаване на антимонополното законодателство. Миналата година приходите ѝ надхвърлиха брутния вътрешен продукт на Италия. А сега, за да изцеди парите на единствената демографска група, която все още не е завладяла, започва кампания, която експлоатира женския страх от рака на гърдата и състраданието към жертвите му. Да, Мелиса?

– Това не е цинично.

– Ако не е цинично, какво е?

– Тази кампания утвърждава мястото на жените в работата – отвърна Мелиса. – Събира пари за изследвания на рака. Окуражава ни да се преглеждаме и да търсим помощ, когато се нуждаем от нея. Помага на жените да почувстват, че новите технологии са и наши, не са само някаква мъжка играчка.

– Добре – кимна Чип. – Въпросът не е дали сме загрижени за рака на гърдата, а какво общо има ракът с продажбата на офис техника.

Чад пое секирата от Мелиса.

– Това е смисълът на рекламата. Че ако имаш достъп до информация, това може да спаси живота ти.

– Значи, ако „Пица Хът“ си сложи някакъв малък знак за преглед на тестисите до логото с червените чушки, ще може да се рекламира като участник в славния и смел поход срещу рака?

– Защо не? – попита Чад.

– Никой ли не вижда нещо неуместно в това?

Нито един студент не се обади. Мелиса седеше отпуснато със скръстени на гърдите ръце и нещастна усмивка. Чип имаше чувството – може би не съвсем оправдано, – че за пет минути тя е унищожила напълно резултата от внимателното му преподаване през целия семестър.

– Добре, помислете: кампанията „Давай, момиче!“ нямаше да бъде създадена, ако компанията У. нямаше продукт, който да иска да продаде. Не забравяйте, че целта на служителите на У. е да се възползват от възможността да закупят акции на компанията на преференциални цени и да се пенсионират на трийсет и две години, а целта на собствениците на акции на У. – братът и снахата на Чип, Гари и Каролин, притежаваха доста акции на У. – е да си построят по-големи къщи, да си купят по-големи джипове и да изконсумират още повече от изчерпващите се световни ресурси.

– Какво му е лошото на печеленето на пари? – попита Мелиса. – Защо го смятате за някакво зло?

– Бодрияр би казал, че злото от кампания като „Давай, момиче!“ е в отделянето на означаемо и означаващо. Че разплаканата жена вече не означава само тъга, а и „Купувайте офис техника!“. Означава и „Нашите шефове се грижат за нас!“.

Часовникът на стената показваше два и половина. Чип замълча, чакаше да удари звънецът и да сложи край на семестъра.

– Извинявайте – обади се Мелиса, – но това са пълни глупости.

– Кое?

– Целият този курс. Всяка седмица слушаме само глупости. Критик след критик кърши пръсти за състоянието на критиката. Никой не може да каже какъв точно е проблемът, но всички са сигурни, че го има. Всички смятат, че „корпорация“ е мръсна дума. А ако някой се забавлява или пък вземе, та забогатее – ау, ужас! Зло! И само „смъртта на това“, „смъртта на онова“. Хората, дето се смятат за свободни, всъщност не били „наистина“ свободни. А хората, дето се смятат за щастливи, не били „наистина“ щастливи. И че е невъзможно вече да се критикува радикално обществото, макар че какво толкова радикално не му е наред на обществото, че да се нуждаем от толкова радикална критика, никой не може да каже. Това, че не харесвате тези реклами, е абсолютно показателно – заяви тя на Чип, когато в корпуса „Врот“ най-накрая отекна последният звънец. – С всеки изминал ден се подобрява положението на жените и цветнокожите, хомосексуалните и лесбийките, те вече не се крият, а се интегрират, а вие се занимавате с някакъв си глупав проблем с означаемо и означаващо. Единственият начин да намерите кусур на една реклама, която е страхотна за жените – което няма как да не направите, защото винаги трябва да намирате кусури, – е да кажете колко е лошо да си богат и да работиш за някоя корпорация, и да, знам, че звънецът би.

Тя хлопна шумно тетрадката си.

– Така – кимна Чип. – В този ред на мисли, приключихте основния курс от програмата си по културология. Желая ви страхотно лято.

Нямаше сили да прикрие огорчението в гласа си. Надвеси се над видеото и изцяло се съсредоточи в пренавиването и нагласянето на „Давай, момиче!“, в докосването на копчета заради самото докосване. Усещаше неколцина студенти да се мотаят наоколо, може би искаха да му благодарят за сърцатото преподаване или да му кажат, че им е било приятно в неговите часове, но той не вдигна глава от видеото, докато стаята не се изпразни. След това се прибра у дома на „Тилтън Ледж“ и отвори бутилката.

Обвиненията на Мелиса го бяха настъпили точно по мазола. Не си беше давал сметка колко сериозно е приел бащиния си завет да се захване с нещо „полезно“ за обществото. Критикуването на една болна култура, дори и само по себе си да не постигаше нищо, за него също беше полезно. Но ако предполагаемата болест всъщност не беше болест – ако великият материалистичен обществен строй на технологиите, консуматорските желания и медицината наистина подобряваше живота на онеправданите; ако само нормалните бели мъже като Чип (и баща му!) имаха проблем с този строй, – то тогава в неговата критика нямаше и частица полезност. Цялата тя беше, както се беше изразила Мелиса, пълни глупости.

Тъй като не беше в настроение да работи по новата си книга, както беше планирал за лятото, Чип си купи скъп билет до Лондон, продължи на автостоп до Единбург и се натресе на гости на една шотландка, артистка, преподавала и играла в колежа Д. през зимата. Накрая гаджето ѝ отсече: „Време е да вдигаш гълъбите, пич!“, и Чип пое по пътищата с раница, пълна с Хайдегер и Витгенщайн, които беше твърде самотен, за да прочете. Не обичаше да се възприема като мъж, който не може да живее без жена, но стоеше на сухо, откак Рути му беше била шута. Той беше първият мъж в историята на колежа Д., преподавал теория на феминизма, и много добре разбираше колко е важно за жените да не приравняват „успеха“ с „наличието на мъж“ и „провала“ с „липсата на мъж“, само че Чип беше самотен нормален мъж, а самотните нормални мъже не разполагаха с подобна утешителна „теория на маскулинизма“, която да му помогне да се измъкне от тази преса, от това разковниче за женомразието:

• Усещането, че не може да живее без жена, кара мъжа да се чувства слаб;

• И въпреки това, без жена до себе си, мъжът губи представата си за действеност и различие, върху които, за добро или за зло, се крепи неговата мъжественост.

Много утрини в зелени, окъпани от дъжд кътчета на Шотландия Чип се събуждаше с чувството, че ей сега ще се измъкне от тази въображаема преса, само за да се озове в четири следобед на гарата, където се наливаше с бира, тъпчеше се с пържени картофи с майонеза и сваляше колежанки от Америка. Поривите му на съблазнител страдаха от нерешителността му и от липсата на глазгоуски акцент, от който на американките им се подкосяваха краката. Заби само една млада хипарка от Орегон с петна от кетчуп по потника ѝ, която така миришеше, че той цяла нощ диша през устата.

Провалите му изглеждаха не толкова ужасни и дори смешни, когато се прибра в Кънектикът и забавляваше приятелите си с шеговити истории на свой гръб. Чудеше се дали шотландската му депресия не е била породена от мазната храна. Само като си спомнеше лъскавите парчета пържена риба, сивкавите купчини мазни картофи, миризмата на спарено и на гранясало олио или дори само да мернеше някъде името „залива Форт“⁷, и стомахът му конвулсивно се надигаше.

⁷ Единбургският залив. – Б. пр.

Веднъж в седмицата близо до Д. имаше пазар на произведени в района плодове и зеленчуци и там той се запасяваше с гледани на открито домати, патладжан, жълти сливи с тънка кожица. Ядеше толкова люта рукола (старите селяни я наричаха „рокет“), че очите му се насълзяваха, все едно четеше Торо. След като си припомни хубавото и здравословното, започна да възвръща и самодисциплината си. Спря алкохола, спеше по-добре, намали кафето, ходеше на фитнес два пъти седмично. Прочете проклетия Хайдегер, правеше коремни преси всяка сутрин. И някои други части от ребуса по самоусъвършенстване си дойдоха по местата, и за известен период, когато работната прохлада се върна в долината на река Карпартс, Чип едва ли не се радваше на блаженство ала Торо. Между две игри на тенис Джим Левитън го увери, че атестацията му ще бъде само формалност и че няма смисъл да се тревожи от конкуренцията на другия млад теоретик във факултета Вендла О’Фалън. През първия семестър щеше да чете лекции по ренесансова поезия и Шекспир, което не налагаше преосмисляне на критическата му перспектива. Стягайки се за преодоляване на последния етап към върха „Постоянен договор“, той беше облекчен, че пътува без багаж; едва ли не беше щастлив, че няма жена в живота си.

Един петък през септември си беше у дома и си приготвяше за вечеря броколи и тиквички с прясна треска, след което планираше да преглежда курсови работи, без да пие, когато покрай прозореца на кухнята му нехайно се полюшнаха две бедра. Познаваше тази походка. Знаеше как върви Мелиса. Тя не минаваше покрай ограда, без да докосне върховете на коловете. В коридорите се спираше да направи няколко танцови стъпки или странни подскоци, все едно играеше на дама. Вървеше назад или странишком, плъзгаше се или пък отскачаше като на пружини.

Почукването ѝ на вратата не беше извинително. През прозореца той видя, че тя държи поднос с кексчета с розова глазура.

– Какво става? – попита той.

Мелиса протегна подноса върху разтворените си длани.

– Кексчета – отвърна тя. – Реших, че може би се нуждаете от кексчета точно в този момент.

Чип, който не беше мелодраматичен, се чувстваше неравнопоставен в компанията на хора с такива наклонности.

– Защо ми носиш кексчета?

Мелиса коленичи и положи подноса на изтривалката, където все още имаше остатъци от разпадналите се на прах лалета и бръшлян.

– Ще ги оставя тук, може да правите с тях, каквото си поискате. Довиждане!

Тя разпери ръце, направи пирует, скочи от площадката и побягна на пръсти по застланата с каменни плочи алея.

Чип поднови битката с филето от треска, по средата на което минаваше ръждиво кърваво сухожилие, което той държеше да изреже. Рибата обаче се беше вдървила и му беше трудно да я подхване удобно.

– Да ти го начукам, момиченце! – измърмори Чип и хвърли ножа в мивката.

Кексчетата бяха пълни с маслен крем и покрити с маслена глазура. След като си изми ръцете и отвори бутилка шардоне, той изяде четири и прибра суровата риба в хладилника. Прегорелите тиквички бяха като вътрешна автомобилна гума. Образователният филм Cent Ans de Cinéma Èrotique, който тихомълком кротуваше на лавицата от месеци, сега изведнъж настойчиво призова за пълното му внимание. Той пусна щорите, изпи виното, удари си една чекия, след това още една, изяде още две кексчета, като този път усети ментата в тях, лек маслен дъх на мента, и заспа.

На сутринта стана в седем и направи четиристотин коремни преси. Хвърли Cent Ans de Cinéma Èrotique в пълната мивка, за да угаси завинаги, така да се каже, възпламенителните му способности. (Същия номер беше прилагал многократно с цигари, когато ги отказваше.) Нямаше обяснение откъде се бяха появили думите, които изрече, когато хвърли ножа в мивката. Гласът му беше прозвучал като чужд.

Отиде в кабинета си в корпуса „Врот“ и се захвана да преглежда курсови работи. В полето на една от тях написа: „Героинята Кресида може и да обяснява откъде е дошъл изборът на име за продукта на „Тойота“, но за да ме убедиш, че „Кресида“ на „Тойота“ е ключ за разбиране на текста на Шекспир, са нужни повече аргументи от изложените тук!“. Удивителната я сложи, за да смекчи критиката си. Понякога, когато разпердушинваше някоя изключително слаба студентска творба, рисуваше усмивки.

„Внимавай с правописа!“ – скара се на студентка, която навсякъде в осемте страници на текста си беше писала „Тройл“ вместо Троил.

И още по-смекчаващата въпросителна. До изречението: „Тук Шекспир доказва правотата на тезата на Фуко за историчността на нравствеността“, Чип предложи: „Тук Шекспир е едва ли не предвестник на Фуко (или по-скоро на Ницше?)...?“.

В една ветровита вечер след деня на Вси светии, пет седмици или десетина-петнайсет хиляди студентски грешки по-късно, все още проверяваше курсови работи, когато чу драскане по вратата на кабинета си. Отвори и намери хелоуинска торбичка с изненада, закачена на дръжката. Приносителят на подаръка, Мелиса Пакет, се отдалечаваше заднишком по коридора.

– Какво е това? – попита той.

– Опитвам се да бъдем приятели – отвърна тя.

– В такъв случай, благодаря. Но не разбирам.

Мелиса се върна. Беше облечена в бял бояджийски гащеризон, тънка блуза с дълъг ръкав и розови чорапи.

– Купих си една торбичка с изненада и тази ми се падна безплатно – обясни тя.

Пристъпи към Чип и той се дръпна. Мелиса го последва в кабинета и вървейки на пръсти, огледа книгите по етажерката. Чип се подпря на бюрото и скръсти ръце на гърдите.

– Записах се в „Теория на феминизма“ при Вендла – оповести Мелиса.

– Съвсем логична стъпка, след като отхвърли носталгичната патриархална традиция на критическата теория.

– И аз така реших – кимна тя. – За съжаление, тя е много зле. Тези, на които ти си преподавал миналата година същия курс, казват, че е било супер. Вендла иска да си седим заедно и да си споделяме чувствата. Старата теория се основавала на разума и затова новата истинска теория трябвало да идва от чувствата, от сърцето. Не съм убедена, че е прочела всички книги, които ни дава на нас.

През отворената врата Чип виждаше кабинета на Вендла О’Фалън. Нейната врата беше облепена с жизнерадостни плакати и лозунги – Бети Фрийдън през 1965 г., усмихната гватемалска селянка, триумфираща футболистка, плакат на пивоварната „Бас Ейл“ с Вирджиния Улф, „Разчупи господстващата парадигма“, – които пробудиха мрачни спомени за старото му гадже Тори Тимелман. Мнението му за подобно разкрасяване беше: „Да не сме гимназисти, че да облепяме вратите на стаите си?“.

– Значи, в общи линии – каза той – преди ти се струваше, че в моя курс се учат пълни глупости, а след като се записа в нейния, смяташ, че са по-стойностни глупости?

Мелиса се изчерви.

– В общи линии... Само че ти си много по-добър преподавател. Научих много от теб. Това исках да ти кажа.

– Е, брой го за казано.

– Мама и татко се разделиха през април. – Мелиса се изтегна на кожения диван, серийно производство за колежа, и се настани като за терапевтичен сеанс. – В началото страшно ми харесваше, че си толкова против корпорациите, но след това изведнъж това адски започна да ме дразни. Родителите ми имат доста пари, но не са лоши хора, макар че баща ми сега се премести при една Вики, дето е четири години по-голяма от мен. Само че той още обича мама. Знам го. Щом излязох от къщи, нещата малко се поразклатиха, но знам, че той още я обича.

– Колежът предлага различни програми – обади се Чип, който продължаваше да стои със скръстени ръце, – за студенти, които преминават през подобни трудни моменти.

– Благодаря. Като цяло се справям добре, като се изключи грубото ми държане миналия път.

Мелиса качи краката си на страничната облегалка на дивана и изрита обувките на пода. От двете страни на горната част на гащеризона се надигнаха нежни извивки, полускрити от тънката блуза, и това не убягна от вниманието на Чип.

– Имах прекрасно детство – продължи тя. – Родителите ми бяха най-добрите ми приятели. Учих вкъщи до седми клас. Когато мама била в медицински колеж в Ню Хевън, баща ми свирел в една пънк група, „Номатикс“, която била на турне, и на първия си пънк концерт майка ми забърсала татко и отишла с него в хотелската му стая. Тя напуснала колежа, той се отказал от „Номатикс“ и никога повече не се разделили. Колко романтично, нали? Баща ми имал някакви пари от попечителски фонд и с тях измислили нещо гениално. По онова време на борсата било пълно с първоначални предлагания на нови компании, а тъй като майка ми си падала по биотехнологиите, била абонирана за списанието на Американската медицинска асоциация, пък Том – баща ми – можел да пресее финансовата част от информацията, те направили няколко страхотни инвестиции. Клер – майка ми – си стоеше у дома и бяхме заедно по цял ден, тя ме научи на таблицата за умножение и така нататък, тримата бяхме неразделни. Те толкова се обичаха. И всеки уикенд организираха партита. После изведнъж ни хрумна: тъй и тъй познаваме всички и сме добри инвеститори, защо да не направим взаимен фонд? Речено – сторено. Пожъна грандиозен успех. И все още се развива добре. Казва се „Уестпортфолио Биофънд Форти“. След това, когато конкуренцията се увеличи, създадохме и още няколко фонда. Трябва да предлагаш пълната гама от услуги, нали? Поне така убеждаваха Том институционалните инвеститори. Затова и той се хвана с другите фондове, но те, за съжаление, в общи линии се оказаха пълен провал. Според мен точно в това е големият проблем между него и Клер. Защото нейният фонд, „Биофънд Форти“, където тя избира в какво да се инвестира, все още се справя чудесно. Само че сега тя е съкрушена и е в депресия. Затворила се е вкъщи и не излиза никъде. А на всичкото отгоре Том иска да се запозная с онази Вики, която била „много готина“ и карала ролкови кънки. Всички знаем, че майка ми и баща ми просто са създадени един за друг. Те взаимно се допълват. Затова си мисля, че ако знаеше колко е забавно да създадеш компания и колко е прекрасно, когато започнат да идват парите, колко е романтично, няма да си толкова краен.

– Възможно е – отвърна Чип.

– Така или иначе, мислех, че бих могла да поговоря с теб за това. Като цяло се справям чудесно, предвид ситуацията, но би било хубаво да имам приятел до себе си.

– Как е Чад? – попита Чип.

– Той е сладур. Става за не повече от три уикенда. – Мелиса вдигна крак от дивана и опря обутото в чорап стъпало в бедрото на Чип. – Едва ли има други двама, които да са толкова несъвместими в дългосрочен план от него и мен.

Чип усещаше през джинсите си нарочното свиване на пръстите на крака ѝ. Беше приклещен към бюрото и за да избяга, трябваше да хване глезена ѝ и да го върне обратно на облегалката на дивана. Розовото ѝ стъпало веднага го сграбчи за китката и го придърпа. Страшно игриво, само че вратата беше отворена, лампата светеше, щорите бяха вдигнати, а в коридора имаше някой.

– Правилникът – измърмори той и се дръпна. – Има правила.

Мелиса се извъртя, стана и се приближи.

– Тези правила са глупави – заяви тя. – Ако някой ти харесва...

Чип отстъпи към вратата. В другия край на коридора, до канцеларията на факултета, дребна жена с индиански черти и синя униформа дърпаше прахосмукачка.

– Има основателни причини за тях – рече той.

– Значи, сега дори не мога да те прегърна?

– Категорично.

– Това е глупаво. – Мелиса нахлузи обувките си и застана до него на прага. Целуна го по бузата близо до ухото. – Доскоро.

Наблюдаваше я как се отдалечава по коридора с танцова стъпка. Чу трясването на вратата към аварийното стълбище. Внимателно обмисли всяка своя дума и си писа отличен за правилно поведение. Но когато се върна на „Тилтън Ледж“, където беше изгоряла и последната улична лампа, самотата го погълна. За да изличи чувствения спомен от целувката на Мелиса и живото ѝ топло краче, се обади на стар приятел от колежа в Ню Йорк и се уговори да се видят на обяд на другия ден. Извади Cent Ans de Cinéma Erotique от шкафа, където го беше прибрал след потапянето в мивката заради подобни крайни случаи. Касетата не беше съвсем повредена, само че образът беше на снежинки и по време на първата гореща сцена с похотлива камериерка в хотелска стая снежинките се увеличиха, превърнаха се в бяла пелена и екранът угасна. Видеото изхълца задавено. „Въздух, имам нужда от въздух“, като че ли казваше то. Лентата се беше навила някъде из вътрешностите на апарата. Чип внимателно извади касетата и няколко педи раздърпана лента, но след това вътре нещо се счупи и видеото изплю парченце пластмаса. Добре, случваха се и такива неща. Само дето пътешествието до Шотландия беше финансово Ватерло и той не можеше да си позволи ново видео.

А и Ню Йорк в студената дъждовна неделя не му донесе разтухата, от която се нуждаеше. Тротоарите в Долен Манхатън бяха нацвъкани с квадратни метални стикери, които в магазините поставяха върху стоките против кражба. Стикерите като че ли бяха залепени за плочките с най-здравото лепило на света и след като Чип си напазарува вносни сирена (правеше го при всяко идване в Ню Йорк, за да е сигурен, че е постигнал поне едно нещо, преди да се върне в Кънектикът; при все това изпитваше някаква тъга да купува все същото младо грюйер и „Форм д’Амбер“ от все същия магазин – напомняше му за цялостния провал на консумеризма като средство за постигане на човешкото щастие) и обядва с приятеля си от колежа (който неотдавна се беше отказал от преподавателското си място по антропология и се беше хванал на работа на Силициевата алея⁸ като маркетинг психолог и който сега посъветва Чип да се събуди и да последва примера му), той се върна в колата и откри, че и двата пакета със сирена са защитени със същите стикери против кражба и че парченце от един такъв стикер е полепнало за лявата му подметка.

⁸ Нюйоркският аналог на калифорнийската Силициева долина, средоточие на високотехнологични компании. – Б. пр.

„Тилтън Ледж“ беше покрит с лед и потънал в мрак. В пощата Чип откри кратка бележка от Инид, която се оплакваше от прегрешенията на Алфред („седи си в креслото по цял ден, всеки ден“) и му пращаше дълга статия за Денис, изрязана от списание „Филаделфия“, с лигава възхвала на ресторанта ѝ „Маре Скуро“ и лъскава снимка на младата готвачка на цяла страница. На снимката Денис беше по джинси и потник, само гладки мускулести рамене и нежна гръд („Много млада и много добра: Ламбърт в кухнята“, пишеше отдолу); точно тези глупости, които представят жената като обект на желанието, помисли си Чип, продават списанията. Допреди няколко години можеше да разчита, че в писмата на Инид ще намери поне един отчаян абзац за Денис и нейния разпадащ се брак (с изречението: „Той е толкова стар за нея!“, дебело подчертано два пъти), рамкиран между пространни обяснения „колко сме горди и развълнувани“ от работата на Чип в колежа Д., и макар да знаеше, че Инид умее ловко да настройва децата си едно срещу друго и че похвалите ѝ обикновено прикриват нещо друго, той не можеше да проумее как така една умна и принципна жена като Денис е използвала тялото си с маркетингова цел. Хвърли изрезката в кофата за боклук. Отвори съботното приложение на „Сънди Таймс“ и – да, противоречеше си, много добре го съзнаваше – прелисти страниците в търсене на реклами за бельо или бански, за да си поизплакне очите. Не откри нищо и се зачете в рецензиите на книги, където на единайсета страница мемоарът „Момичето на татко“ на Вендла О’Фалън се обявяваше за „страхотен“, „смел“ и „изключително добре написан“. Името Вендла О’Фалън беше рядко срещано, но Чип изобщо не беше подозирал, че Вендла е написала книга, и отказа да повярва, че тя е авторката на „Момичето на татко“, докато не стигна в края на рецензията до изречение, което започваше с „О’Фалън, която преподава в колежа Д...“.

Затвори вестника и отвори бутилка.

На теория и двамата с Вендла бяха на опашката за постоянно назначение на преподавателското място по текстови артефакти, макар че на практика факултетът беше пренаселен. Вендла пътуваше за работа от Ню Йорк (като така нарушаваше неписаното правило на колежа преподавателите да живеят в града), пропускаше важни заседания и водеше всякакви курсове, и това беше неизчерпаем източник за успокоение на Чип. Той все още водеше по брой публикации, оценка на студентите и подкрепата на Джим Левитън; при все това обаче откри, че двете чаши вино не му помогнаха особено да се успокои.

Сипваше си четвърта, когато телефонът звънна. Обаждаше се съпругата на Джим Левитън, Джаки.

– Само исках да ти кажа, че Джим ще се оправи.

– Случило ли се е нещо? – попита Чип.

– Сега си почива. В „Сейнт Мери“ сме.

– Какво е станало?

– Чип, попитах го дали ще може да играе тенис отново и знаеш ли, той ми кимна! Казах му, че ще ти се обадя, и той пак кимна, готов е за тенис. Двигателните му умения като че ли изобщо не са засегнати. Изобщо! И е с ясно съзнание, което е най-важното. Това е добрата новина, Чип. Очите му блестят. Същият си е, както преди.

– Джаки, удар ли е получил?

– Ще е нужно време да се възстанови – продължи Джаки. – Явно, повече няма да се върне на работа и ако питаш мен, Чип, това е истинска благословия. Отдавна беше време за някои промени и след три години... Не че ще са му необходими цели три години, за да се възстанови напълно... Както и да е, в крайна сметка всичко ще е наред. Очите му блестят, Чип! Същият си е!

Чип облегна чело на кухненския прозорец и леко завъртя глава, за да отвори едното си око право срещу студеното влажно стъкло. Вече знаеше какво ще направи.

– Същият прекрасен Джим! – заяви Джаки.

Следващия четвъртък Чип покани Мелиса на вечеря и я люби на червения си шезлонг. Беше си го харесал преди време, когато импулсивното хвърляне на осемстотин долара в магазина за стари мебели не беше чак толкова самоубийствен акт за финансовото му състояние. Облегалката на шезлонга беше склонена в еротична подкана, подплатените меки рамене бяха отметнати назад, гръбнакът извит като на котка; тапицерията по гърдите и корема като че ли напираше да пръсне обшитите копчета. Чип прекъсна подготвителното натискане, за да угаси лампата в кухнята, а след това мина през тоалетната. Когато се върна във всекидневната, Мелиса се беше изпънала на шезлонга само по долната част на карирания си полиестерен костюм. В сумрака можеше да мине за мъж с едри обезкосмени гърди. Чип, който предпочиташе хомосексуалната теория пред хомосексуалната практика, не харесваше костюма и предпочиташе тя да се беше облякла другояче. Дори и след като свали панталоните, по тялото ѝ остана някакво полово объркване, както и силна миризма, бичът на синтетичните материи. Но от гащите ѝ, които за негово облекчение бяха фини и полупрозрачни – ясно полово разграничени, – надничаше мила симпатична катеричка, мърдащо, влажно, необвързано с нищо друго топло животинче. Едва не му дойде в повече. Не беше спал и два часа предишните две нощи, главата му беше замаяна от виното, а стомахът му беше подут от газове (не помнеше защо беше решил да сготви боб за вечеря; вероятно нямаше разумно обяснение), тревожеше се, че не е заключил входната врата, че някъде в щорите има пролука, че някой съсед може да мине, да натисне бравата и да отвори, или пък да надникне през прозореца и да види как Чип нарушава раздел І, ІІ и VІ на правилника, в чието написване сам беше участвал. Като цяло за него това беше нощ на притеснения и трудно съсредоточаване, тук-там накъсвана от мигове на взривна наслада, но поне като че ли за Мелиса беше вълнуваща и романтична. Усмивката до ушите не слизаше от лицето ѝ.

След втора, изключително стресираща, тайна среща на „Тилтън Ледж“, Чип предложи двамата с Мелиса да напуснат кампуса за едноседмичната ваканция за Деня на благодарността и да наемат вила на Кейп Код, където да не се чувстват постоянно следени и обсъждани; докато потегляха през рядко използвания източен портал на Д. под прикритието на мрака, Мелиса пък предложи да спрат в Мидълтаун и да си купят наркотици от някакъв неин приятел от гимназията, който сега бил в университета „Уеслиън“. Чип я изчака пред внушителната зелена сграда на „Уеслиън“, барабанейки по волана на нисана, барабанеше толкова силно, че чак пръстите го заболяха, но така отвличаше мислите си от това, което вършеше. Беше оставил купчина курсови и изпитни работи за проверка и все още не беше отишъл да посети Джим Левитън в реанимацията. Фактът, че Джим беше изгубил говора си и сега безпомощно мърдаше челюсти и устни, напразно опитвайки се да изрече членоразделно някоя дума – а и според колеги, които му бяха ходили на свиждане, изглеждал обзет от гняв, – още повече намаляваше желанието на Чип да отиде да го види. В момента беше превключил на режим на пълно избягване на всичко, което би могло да предизвика някаква емоция у него. Продължи да барабани по волана, докато пръстите му не изтръпнаха и не го заболяха, и Мелиса не излезе от зелената сграда. Донесе аромат на пушек и попарени от слана цветя, уханието на есенна любовна афера. Пъхна в ръката на Чип златиста капсула, на която се четеше нещо като старото лого на „Мидланд Пасифик Рейлроуд“, само че без надписа.

– Ето, вземи – рече тя, затваряйки вратата.

– Какво е това? Екстази?

– Не. „Мексикански А“.

Чип се почувства културно изостанал. До неотдавна нямаше наркотици, за които да не е чувал.

– И какво прави?

– Всичко и нищо – отвърна тя и също глътна една капсула. – Ще видиш.

– Колко пари да ти дам?

– Няма нужда.

Първоначално наркотикът като че ли наистина нямаше никакво въздействие. Но в индустриалните покрайнини на Норуич, на два-три часа път от Кейп Код, той спря трип-хопа, който Мелиса беше пуснала по радиото, и каза:

– Трябва да спрем и да се чукаме.

Тя се засмя.

– О, така ли?

– Може да отбия тук – предложи той.

Мелиса отново се изкикоти.

– Не, нека наемем стая.

Спряха в мотел, който явно беше загубил лиценза си от „Комфорт Ин“ и сега се казваше „Комфорт Вали Лодж“. Нощната администраторка беше дебела и компютърът ѝ беше развален. Попълни на ръка данните на Чип, дишайки тежко, все едно и тя самата беше сполетяна от срив в системата. Чип прегърна Мелиса през корема и вече понечваше да пъхне пръсти в панталоните ѝ, когато изведнъж се сети, че не е много редно да бърка в гащите на жена на публично място и това може да му навлече проблеми. По същите чисто рационални причини обузда подтика да извади члена си и да го размаха пред пухтящата потна служителка. Но въпреки това беше убеден, че администраторката би проявила интерес към него.

Повали Мелиса на предназначения за захвърляне на фасове мокет в стая 23, без дори да затвори вратата.

– Така е много по-добре! – заяви Мелиса и ритна вратата. Свали панталоните си и изцвили доволно: – Много по-добре!

До края на почивните дни Чип изобщо не се облече. Само веднъж преметна през кръста си пешкир, за да отвори на доставчика на пица, но пешкирът се свлече, преди момчето да му е обърнало гръб.

– Здравей, мамо, аз съм – говореше Мелиса по мобилния си телефон, докато легналият зад нея Чип проникваше в нея. Тя не остави телефона и продължи да мънка окуражително, изразявайки синовната си подкрепа: – Аха... Аха... Да, разбира се, разбира се... Да, това е прекалено, мамо... Да, права си, наистина е прекалено... Разбира се... Разбира се... Аха... Това наистина е прекалено! – звънко извика тя, когато Чип я натисна здраво, за да навлезе с още един сладък сантиметър по-навътре, преди да се изпразни.

В понеделник и вторник той ѝ диктува дълги абзаци за курсовата ѝ работа за Карол Гилиган, която ядосаната на Вендла О’Фалън Мелиса отказваше да напише сама. Едва ли не фотографската му памет за аргументите на Гилиган, майсторското му владеене на теорията го възбудиха до такава степен, че се заигра да разрошва косата на Мелиса с щръкналия си член. Прокара главичката му по клавиатурата на компютъра, по екрана от течен кристал остана лигава следа.

– Скъпи – скара му се тя, – не се изпразвай на компютъра ми.

Бучкаше бузите и ушите ѝ, пъхаше го под мишниците ѝ, накрая я приклещи и я облада на прага на банята, а през цялото време Мелиса го обсипваше с ярката си червена усмивка.

Всяка вечер, четири дни подред, тя изваждаше от чантата си по две нови златисти капсули. В четвъртък Чип я заведе на кино, като след края на филма се спотаиха в салона и останаха да гледат още един. Върнаха се в „Комфорт Вали Лодж“, хапнаха палачинки и Мелиса се обади на майка си, и говори с нея толкова дълго, че Чип заспа, без да дочака поредното хапче.

В Деня на благодарността се събуди в сивкавия здрач на старото си недрогирано Аз. В първия момент, докато лежеше и слушаше нарядко преминаващите в празничния ден автомобили, не можа да се досети какво не е наред. Нещо в спящото до него тяло го смущаваше. Поколеба се дали да не се обърне и да зарови лице в гърба на Мелиса, но подозираше, че на нея ѝ е писнало от него. Не можеше да повярва, че тя приемаше спокойно постоянните му попълзновения, постоянното ръчкане, бутане и опипване. Че не се чувства като неодушевено парче месо, безскрупулно използвано от него.

Само за броени секунди, подобно на залята от паническа вълна на продажби борса, той се срина под тежестта на срама и притеснението. Не можеше да остане в леглото нито миг повече. Обу си боксерките, грабна несесера на Мелиса и се заключи в банята.

Проблемът му се състоеше в изгарящото го желание да не беше правил това, което беше сторил. А тялото му, на химическо ниво, инстинктивно се досещаше какво да предприеме, за да заличи това изгарящо желание. Трябваше да глътне ново хапче.

Претърси несесера внимателно. Не му беше минавало през ума, че е възможно да изпадне в зависимост от наркотик, който не ти носи усещане за блаженство и от който дори не беше изпитвал нужда, когато го вземаше последния, петия път. Свали капачката на червилото на Мелиса, извади от тънката розова опаковка двата тампона, бръкна с фиба в бурканчето с лосион. Нищо.

Върна несесера в стаята, която сега беше напълно огряна от слънцето, и прошепна името на Мелиса. Не получи отговор, коленичи и претършува пътната ѝ чанта. Опипа празните чашки на сутиените. Стисна навитите на топка чорапи. Бръкна във вътрешните джобове и различните отделения на сака. Това ново, по-друго насилие над Мелиса беше физически болезнено за него. На оранжевата светлина на срама имаше чувството, че се гаври с вътрешните ѝ органи. Все едно беше хирург, който жестоко сграбчва младите ѝ бели дробове, осквернява бъбреците, пъха пръст в съвършения ѝ нежен панкреас. Сладките малки чорапки, мисълта за още по-малките чорапки от недалечното ѝ детство, образът на изпълнената с очаквания умна и романтична второкурсничка, която приготвя багажа си за пътешествие с уважавания преподавател – всяка чувствена асоциация подклаждаше срама му, всеки образ му напомняше за грубата просташка комедия на това, което бе сторил на Мелиса. Грухтящото изпразване и омазване. Запъхтяното клатене и плякане.

Срамът се разгоря тъй яростно, че едва не изпепели мозъка му. Въпреки това, държейки под око спящата Мелиса, той пребърка дрехите ѝ отново. Едва след като опипа и стисна всяко нещо подред, той стигна до извода, че мексикански А е в големия външен джоб на чантата. Заотваря ципа зъбче по зъбче, стиснал собствените си зъби, за да понесе шума. Направи достатъчно голяма пролука, за да пъхне ръката си (напрежението от това – поредно – проникване предизвика нов изблик пламенни спомени; чувстваше се унижен от разюздаността, която ръцете му си бяха позволили с Мелиса тук, в стая 23, от ненаситната похот на пръстите си; искаше му се да не я беше докосвал), когато мобилният телефон на нощното шкафче зазвъня и тя се събуди със стон.

Той отдръпна рязко ръка от забраненото място, изтича в банята и дълго стоя под душа. Когато излезе, Мелиса се беше облякла и си беше събрала багажа. На сутрешното слънце изглеждаше абсолютно лишена от плътска чувственост. Тананикаше си весела мелодия.

– Скъпи, промяна в плановете – обяви тя. – Баща ми, който е страхотен, днес ще бъде в Уестпорт. Ще отида да ги видя.

На Чип му се искаше да не изпитва срама, който тя явно не изпитваше, но пък се притесняваше да се примоли за ново хапче.

– А нашата вечеря? – попита той.

– Съжалявам. Важно е да отида.

– Явно не е достатъчно да си говорите по няколко часа по телефона всеки ден.

– Чип, съжалявам. Но те са най-добрите ми приятели.

Чип от самото начало – от това, което знаеше – не беше харесал Том Пакет: самозван рокаджия и галено детенце с попечителски фонд, зарязал семейството си заради някаква кънкьорка. А през последните няколко дни безграничната способност на Клер да говори за себе си, държейки Мелиса на телефона с часове, беше настроила Чип и срещу нея.

– Хубаво. Ще те закарам до Уестпорт.

Мелиса отметна глава, косата ѝ се разпръсна по раменете.

– Скъпи, не се сърди.

– Щом не искаш да отидем в Кейп Код, значи, не искаш. Ще те закарам до Уестпорт.

– Добре. Ще се облечеш ли?

– Само че, Мелиса, има нещо ненормално в това, да си толкова близък с родителите си.

Тя като че ли не го чу. Застана пред огледалото да се гримира. Сложи си червило. Чип стоеше в средата на стаята с хавлия на кръста. Беше му криво и се чувстваше зле. Смяташе, че Мелиса има право да се отвращава от него. И все пак държеше да са наясно.

– Чу ли какво казах?

– Скъпи. Чип. – Тя притисна устни, за да размаже червилото. – Обличай се.

– Казах, че не е нормално децата да се разбират с родителите си. Не е нормално родителите да са най-добрите ти приятели. Трябва да има някакъв бунт. Така човек се утвърждава като личност.

– Може би така се утвърждаваш ти – отвърна тя. – Но пък ти не си пример за щастлив възрастен.

Той се усмихна, понесе думите ѝ мълчаливо.

– Аз си се харесвам – продължи Мелиса. – А ти май не се харесваш толкова.

– Родителите ти май също си се харесват. Цялото ви семейство си се харесва.

За първи път виждаше Мелиса ядосана.

– Аз си се обичам – повтори тя. – Какво лошо има в това?

Не можеше да отговори какво лошо има в това. Не можеше да обясни какво не е наред с Мелиса, с нейните самовлюбени родители, мелодраматичността и самоувереността ѝ, прехласването ѝ по капитализма, липсата на близки приятели сред връстниците ѝ. Усещането, което го беше връхлетяло в последния час от „Всепоглъщащи наративи“, усещането, че греши за всичко, че няма нищо нередно в света и в това, да си щастлив, че проблемът е само и единствено у него самия, се завърна с такава сила, че той се принуди да седне на леглото.

– Какво е положението с хапчетата?

– Свършиха – отвърна Мелиса.

– Аха.

– Бях взела шест и ти получи пет от тях.

– Какво?

– Явно сгреших, че не ти дадох и последното.

– А ти какво гълташе?

– „Адвил“, скъпи. – Тонът, с който произнасяше галеното обръщение, вече беше минал отвъд неприкритата ирония. – Заради болки в седалищната област.

– Не съм те карал да купуваш наркотици – заяви той.

– Е, не го направи открито.

– Какво искаш да кажеш?

– Ако не бях взела хапчетата, голямо забавление щеше да падне, нали?

Чип не настоя за повече обяснения. Страхуваше се, че най-вероятно тя намеква колко лош и скован любовник е бил, преди да глътне „Мексикански А“. Той наистина се беше показал като лош и скован любовник, естествено, само че се беше надявал, че Мелиса не го е забелязала. Под товара на този нов срам и предвид липсата на хапче, което да олекоти тежестта му, Чип наведе глава и скри лицето си с длани. Срамът го смазваше, а в същото време отвътре се надигаше гняв.

– Та ще ме закараш ли до Уестпорт?

Той кимна, но тя сигурно не го гледаше, тъй като след малко Чип чу прелистване на телефонния указател и как тя поръчва на диспечера кола за Ню Ландън.

– „Комфорт Вали Лодж“, стая 23.

– Ще те закарам до Уестпорт – обади се той.

Тя остави слушалката.

– Недей, ще се оправя.

– Мелиса. Откажи таксито. Ще те закарам.

Тя дръпна пердетата на задния прозорец и се появи изглед към ограда с телена мрежа, няколко стройни клена и задния двор на депо за преработка на отпадъци. Осем-десет снежинки се носеха унило във въздуха. На изток облаците се бяха разкъсали и от окървавеното небе надничаше бяло слънце. Чип се облече набързо, докато Мелиса беше с гръб към него. Ако не беше необяснимият му срам, можеше да се приближи към прозореца и да я прегърне, и тогава може би тя щеше да се обърне и да му прости. Само че усещаше ръцете си като хищници. Представяше си я как се отдръпва погнусено, а той не беше съвсем сигурен, че някаква тъмна частица от него не копнее да я изнасили, да я накара да си плати, задето се харесва така, както Чип не можеше да се хареса. Как мразеше и колко обичаше напевния ѝ глас, пружиниращата походка, спокойното ѝ самочувствие! За разлика от него, тя беше самата себе си. Освен това Чип виждаше, че е обречен – не я харесваше, но щеше да страда по нея.

Тя набра друг номер.

– Хей, обич моя – заговори в мобилния телефон. – Тръгвам за Ню Ландън. Ще хвана първия влак от там... Не, искам да бъда с вас... абсолютно... Да, абсолютно... Добре, целувки, ще се видим след малко... Аха.

Отвън се разнесе бибиткане.

– Това е таксито – каза тя на майка си. – Добре, хубаво. Целувки, чао!

Облече якето си с едно гъвкаво движение, взе чантата си и с танцова стъпка прекоси стаята. На вратата се спря и спокойно обяви, че тръгва.

– Доскоро – рече тя, погледът ѝ се плъзна покрай Чип.

Той не можеше да реши дали тя е с изключително здрава психика, или пък е напълно превъртяла. Чу затръшване на врата на кола, забръмча двигател. Чип се приближи до прозореца и мярна косата ѝ с цвят на черешово дърво през задното стъкло на червено-бяло такси. Време беше да си купи цигари – след пет години въздържание.

Сложи си якето и прекоси полето от заскрежен асфалт, без да обръща внимание на минувачите. Пъхна няколко монети през процепа в бронираното стъкло на автомата.

Беше утрото на Деня на благодарността. Снегът беше спрял и слънцето надничаше от облаците. Изплющяха и изсвистяха криле на гларус. Лекият ветрец като че ли се плъзгаше над земята, без да я докосва. Чип се облегна на ледената мантинела, запали цигара и потърси утеха в грубите посредствени изделия на американската индустрия, в простите предмети от пластмаса и метал край пътя. В колонката за бензин, чието жужене секваше, когато резервоарът се напълнеше, в скромната ѝ акуратна служба. В издутия от вятъра транспарант „Биг Гълп – 99 цента“, който не можеше да отплава наникъде, колкото и да се дърпаха плющящите найлонови въжета от поцинкования пилон. В черните, изписани с ръкописен шрифт цифри с цената на бензина, в натрупването на толкова много деветки накуп. В големите американски коли, които едва-едва пълзяха в локалното с не повече от 30 мили в час. В оранжево-жълтите найлонови знаменца, които трепкаха по жиците над главата му.

– Баща ти пак падна по стълбите към мазето – съобщи Инид, в Ню Йорк все още валеше. – Носеше голяма кутия с лешници надолу, не се държеше за парапета и падна. Знаеш ли колко много лешници има в кутия от пет килограма? Разпиляха се навсякъде. Половин ден лазих на четири крака, Денис! И продължават да излизат отнякъде. На всичкото отгоре на цвят са същите като щурците, от които няма отърване. Навеждам се да взема лешник и той ми скача в лицето!

Денис подрязваше стъблата на слънчогледите, които беше купила.

– А татко защо е носил пет килограма лешници в мазето?

– Искаше да се занимава с нещо, докато си седи в креслото. Мислеше да ги начупи там. – Инид се надвеси над рамото ѝ. – Да ти помогна ли с нещо?

– Намери ваза.

Първият шкаф, който отвори, беше пълен с коркови тапи.

– Не разбирам защо Чип ни покани тук, след като няма да обядва с нас.

– Вероятно – отвърна Денис – не е планирал да скъса с приятелката си тази сутрин.

Тонът на Денис като че ли винаги подчертаваше колко глупава е Инид. Денис не беше, смяташе Инид, мил и великодушен човек. Но все пак ѝ беше дъщеря, а преди няколко дни Инид беше извършила няколко срамни постъпки, които сега изпитваше належаща необходимост да изповяда пред някого и се надяваше, че този някой може да е Денис.

– Гари иска да продадем къщата и да се преместим във Филаделфия – заяви тя. – Смята, че Филаделфия е подходяща, защото ти и той сте там, а Чип е в Ню Йорк. Казах му, че обичам децата си, но се чувствам най-добре в Сейнт Джуд. Денис, аз съм от Средния запад. Във Филаделфия ще съм като изгубена. Гари настоява да отидем в някой дом за възрастни. Изобщо не разбира, че вече е късно. Там няма да вземат човек в състоянието на баща ти.

– Но ако татко продължи да пада по стълбите...

– Денис, той не се държеше за парапета! Отказва да приеме, че не бива да носи разни неща нагоре-надолу.

Откри ваза под мивката зад няколко поставени в рамки снимки, четири фотоса на розови космати неща, някакво изчанчено произведение на изкуството или пък медицински снимки. Тя се опита да бръкне бързо покрай тях, но събори кошничката за варене на аспержи, която беше подарила на Чип за една Коледа. И тъй като Денис сведе поглед, Инид нямаше как да се престори, че не ги е видяла.

– Какво е това? – присви очи тя. – Денис, какви са тези работи?

– В какъв смисъл какви са?

– Някакви изчанчени работи на Чип, сигурно.

Денис пусна онази усмивка, която винаги вбесяваше Инид.

– Явно, все пак знаеш какво са.

– Не, нямам представа.

– Нямаш представа какво представляват?

Инид извади вазата и затвори шкафа.

– Не искам да знам.

– А, това е съвсем друго.

Във всекидневната Алфред събираше смелост да седне в шезлонга на Чип. Преди не повече от десетина минути го беше направил съвсем безпроблемно. Но този път, вместо просто да го повтори, се беше спрял да помисли. Едва наскоро си беше дал сметка, че в основата на действието сядане се крие загуба на контрол, сляпо свободно падане назад. Прекрасното му синьо кресло в Сейнт Джуд беше като бейзболна ръкавица, обхващаше нежно всяко тяло, хвърлено под какъвто и да е ъгъл и с каквато и да е сила, а освен това разполагаше с големи мечешки подлакътници, за които Алфред можеше да се държи, докато извършва ключовото завъртане. Но шезлонгът на Чип беше някаква ниска и непрактична антика. Алфред стоеше с гръб към него и се колебаеше, коленете му бяха свити едва-едва, доколкото му позволяваха скованите глезени, ръцете му опипваха и обарваха въздуха зад гърба му. Страхуваше се да се пусне. Ала все пак имаше нещо неприлично в това, да стои приклекнал и треперещ, нещо напомнящо за тоалетна, някаква първична уязвимост, която му се струваше едновременно толкова болезнена и притъпена, че просто за да сложи край, той затвори очи и се пусна. Стовари се тежко по задник, политна назад и коленете му се вирнаха над главата.

– Ал, добре ли си? – извика Инид.

– Не мога да го схвана това тук – отвърна той, мъчейки се да се поизправи и да звучи овладяно. – За канапе ли е правено?

Денис се появи и сложи ваза с три слънчогледа на крехката масичка до шезлонга.

– Като канапе е – обясни тя. – Може да си вдигнеш краката и ще си като френски философ. И да говориш за Шопенхауер.

Алфред поклати глава.

Инид се обади от кухнята:

– Доктор Хеджпет каза, че трябва да използваш само столове с високи, прави облегалки!

Алфред не прояви никакъв интерес към тази препоръка и затова Инид я повтори на Денис, когато тя се върна в кухнята.

– Само столове с високи, прави облегалки! Само че баща ти не чува. Държи си на коженото кресло. И след това ме вика да сляза да му помогна да стане. А ако си сецна кръста? Какво ще правим тогава? Преместих един от хубавите стари столове с кожена облегалка долу пред телевизора и му казах: „Сядай тук!“. Но той си седи в коженото кресло и за да стане, първо се свлича на земята, пълзи по пода до масата за пинг-понг и се подпира на нея, за да се изправи.

– Добре го е измислил – отбеляза Денис, докато изваждаше храната от хладилника.

– Денис, той пълзи по пода! Вместо да седи в хубав, удобен стол с права облегалка, какъвто трябва да използва според лекаря, той пълзи по пода! А и изобщо не би трябвало да се заседява толкова. Лекарите са единодушни, че ако не използваш някоя способност, я губиш. Дейв Шумпърт има десет пъти повече проблеми със здравето от баща ти, от петнайсет години е с колостомия, останал му е само единият бял дроб, има пейсмейкър, а виж какво правят с Мери-Бет. Тъкмо се върнаха от гмуркане във Фиджи! И Дейв никога не се оплаква, ама никога. Не знам дали помниш Джин Грило, един стар приятел на татко ти от „Хефест“, той има паркинсон и е много, много по-зле от баща ти. Все още си живее у дома във Форт Уейн, макар че е в инвалидна количка. Той наистина е в ужасно състояние, само че, Денис, продължава да се интересува от много неща. Вече не може да пише, но ни изпрати аудиописмо на касета, виж колко добре измислено, в което ни разказва подробно за внуците си, защото познава внуците си и се интересува от тях, и как е започнал да учи камбоджански, на който му вика кхмерски, като го слуша на касети и гледа камбоджанска – или може би трябва да се каже „кхмерска“? – телевизия във Форт Уейн, защото най-малкият му син е женен за камбоджанка – кхмерка? – а нейните родители не говорят английски, пък Джин иска да си общува с тях. Можеш ли да повярваш? Джин е в инвалидна количка, пълен инвалид, и пак мисли как да помогне на другите! А баща ти, който може да върви, да пише, да се облича сам, по цял ден не прави нищо, само си седи в креслото.

– Защото е потиснат, майко – отвърна тихо Денис, която режеше хляб.

– Това казват и Гари, и Каролин. Бил в депресия и трябвало да пие лекарства. Според тях той е работохолик, работата била като наркотик и затова, като останал без нея, изпаднал в депресия.

– И затова да пие лекарства и да не ни се пречка. Колко удобно!

– Не си честна спрямо Гари.

– Хайде да не започваме за Гари и Каролин.

– Божичко, Денис, като те гледам как размахваш ножа, честно казано, чудя се как още не си си отрязала някой пръст!

От крайчетата на франзелата Денис беше направила три ладийки, от които беше издълбала средата. Върху едната сложи стружки масло като издути от вятъра платна, другата напълни с настърган пармезан, уплътнен с наситнена рукола, а третата напълни с пасирани маслини със зехтин и отгоре я поръси обилно с червен пипер.

– Ммм, изглежда прекрасно – измърмори Инид и посегна, бърза като котка, към чинията, на която Денис подреждаше хапките. Само че чинията изчезна под носа ѝ.

– Тези са за татко.

– Искам само да си отчупя малко!

– Ще ти направя и на теб.

– Недей, само ще опитам от неговите.

Денис обаче отнесе чинията на Алфред, който сега се беше изправил пред следния екзистенциален проблем: подобно на пшеничен кълн, надигащ се през пръстта, светът се движеше напред във времето, добавяше клетка върху клетка по външния си слой, натрупваше миг след миг и дори и да успееш да го обхванеш с поглед в най-последния, най-младия му вид, нямаше гаранция, че ще ти се удаде да го сториш отново секунда по-късно. Докато Алфред установи, че дъщеря му Денис му подава чиния с хапки във всекидневната на сина му Чип, следващият миг вече разцъфваше в абсолютно неразбираемо съществуване, в което той не можеше категорично да изключи възможността например, че жена му Инид му подава чиния с фекалии в салона на някой бордей; веднага щом препотвърди наличието на Денис, хапките и всекидневната на Чип, повърхностният слой на времето добави пореден слой от клетки, така че той отново се изправи пред нов и неразбираем свят; поради тази причина, вместо да хаби сили в напразни опити за догонване, Алфред все повече предпочиташе да прекарва дните си долу, в непроменящите се исторически корени на нещата.

– Да залъжеш глада, докато приготвя обяда – каза Денис.

Алфред погледна с благодарност хапките, които в деветдесет процента от времето изглеждаха стабилно като храна и рядко се преобразяваха в нещо друго с подобна форма и размери.

– Искаш ли чаша вино?

– Не държа – отвърна той.

С надигналата се от сърцето му благодарност – беше трогнат, – сплетените му в скута длани заподскачаха. Опита се да намери нещо наоколо, което да не го вълнува толкова, нещо, на което спокойно да спре погледа си, но тъй като стаята беше на Чип и Денис стоеше в нея, всеки ъгъл и всяка повърхност – дори кранчетата на радиаторите, дори поолющената гола стена малко над пода – му напомняха за различните източни светове, в които живееха децата му, и оттук и за големите разстояния, които го разделяха от тях, а това разтреперваше ръцете му още по-силно.

По някаква дяволска логика, която само затвърждаваше песимизма му, заболяването му се влошаваше най-много именно от вниманието на дъщеря му, която той най-малко искаше да го види в подобно състояние.

– Ще те оставя за секунда – рече Денис, – за да приготвя обяда.

Той затвори очи и ѝ благодари. И както се чака затишие в проливен дъжд, за да притичаш от колата до магазина, Алфред зачака треперенето да поутихне, за да посегне спокойно към това, което тя му беше донесла.

Заболяването обиждаше собственическото му чувство. Тези треперещи ръце принадлежаха не на друг, а на него самия, но въпреки това отказваха да му се подчиняват. Бяха като две непослушни деца. Безразсъдни двегодишни в пристъп на егоистично цупене. Колкото по-строго им заповядваше, толкова по-малко го слушаха и толкова повече се цупеха и не му се подчиняваха. Винаги се беше дразнил на детинския инат и отказ да се държиш като възрастен. Безотговорността и липсата на дисциплина бяха най-голямото проклятие на съществуването му и това, че заболяването му се изразяваше в неподчинение на собственото му тяло, беше поредният пример за същата извратена дяволска логика.

Ако дясната ти ръка се провини, учи Исус, отсечи я⁹.

⁹ В синодалното издание на Библията: „И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я“ (Евангелие на Матея, 5:30). – Б. пр.

Докато чакаше треперенето да заглъхне – гледаше как ръцете му се тресат и като че ли опитват да загребат нещо, и имаше чувството, че се намира в детска градина с крещящи буйни хлапета, а е останал без глас и не може да ги укроти, – Алфред с наслада си представяше как отсича ръката си със сатър, щеше да покаже на непокорния си крайник колко му е ядосан, колко не го обича, ако продължеше да не му се подчинява. Представи си първото дълбоко захапване на острието на сатъра в костта и мускула на провинилата се китка и едва ли не изпадна в екстаз, но заедно с него, непосредствено досами този екстаз усещаше и как му се доплаква за тази ръка, която беше негова и я познаваше, откакто се помнеше, обичаше я и ѝ желаеше само най-доброто.

Отново си мислеше за Чип, без да го съзнава.

Чудеше се къде беше отишъл Чип. Пак го беше прогонил.

В кухнята гласовете на Денис и на Инид жужаха като две пчели, блъскащи се в стъклото на прозорец – една по-едра и една по-дребна. Най-сетне дойде неговият миг, дългоочакваното затишие. Алфред се приведе напред, подпря дясната си ръка с лявата, сграбчи ладийката с маслени платна и я отлепи от чинията, повдигна я, без да я обърне, и докато тя се носеше във въздуха, поклащайки се, той отвори уста да я налапа и успя! Лапна я! Лапна я! Коричката раздра венеца, но все пак цялата ладийка беше вътре, задъвка внимателно, като пазеше отпуснатия си като плужек език. Топящото се сладко масло, женствената мекота на втасалата с мая и изпечена пшеница. В брошурата, която доктор Хеджпет им беше дал, имаше изречения, които дори и Алфред, колкото и да беше фаталист и дисциплиниран, не можеше да се насили да прочете. Изречения, посветени на проблемите на преглъщането, на предсмъртните мъки на езика, на окончателния срив на сигналната система...

Предателството беше започнало от отдел „Сигнализация“.

„Мидланд Пасифик Рейлроуд“, където в последното десетилетие от кариерата си той беше началник на инженерния отдел (и където, щом заповядаше нещо, то веднага се изпълняваше – „Тъй вярно, господин Ламбърт, веднага!“), обслужваше стотици градчета с по един асансьор в Западен Канзас и в западната и централната част на Небраска, от онзи тип градчета, в които или край които бяха израснали Алфред и колегите му началници на отдели, и които на днешната си преклонна възраст изглеждаха още по-грохнали в сравнение с чудесното състояние на преминаващия през тях железен път. Макар че железопътната компания беше отговорна преди всичко към акционерите си, родените в Канзас и Мисури нейни служители (сред тях и Марк Джамборец, юрисконсултът на компанията) бяха убедили борда на изпълнителните директори, че тъй като железницата е монополист в много от градчетата във вътрешността, компанията има граждански дълг да поддържа обслужването и на най-отдалечените гари и спирки. Алфред лично за себе си не хранеше илюзии за икономическото бъдеще на прерийните градчета, където средната възраст надхвърляше петдесет години, но вярваше в железницата и мразеше камионите, и от собствен опит знаеше колко е важно преминаването на влака за гражданската гордост, как свирката на локомотива може да повдигне духа в някое февруарско утро на 41 °СШ 101 °ЗД; в стълкновенията си с Агенцията за опазване на природата и с различните инстанции, отговарящи за транспорта, се беше научил да цени местните общински служители, които могат да ти ударят едно рамо, когато ти трябва повече време, за да измиеш цистерните си от отработено масло в депото в Канзас Сити, или пък когато някой проклет бюрократ настоява да платиш 40 % от ненужен прелез на „Кънтри Роуд“. Години след като „Су Лайн“, „Грейт Нордърн“ и „Рок Айланд“ бяха изоставили мъртвите и умиращи градчета из северните равнини, „Мидланд Пасифик“ продължаваше да пуска малки композиции веднъж в седмицата или дори на две седмици през места като Алвин и Писга Крийк, Ню Чартърс и Уест Сентървил.

За съжаление, тази програма привлече хищници. В началото на осемдесетте, когато Алфред наближаваше пенсиониране, „Мидланд Пасифик“ беше известен като регионален превозвач, който въпреки изключително доброто си управление и високите приходи от товарни превози на дълги разстояния има скромна печалба. „Мидланд Пасифик“ вече беше отхвърлил един нежелан ухажор, когато попадна в лакомия взор на Хилард и Чонси Врот, двама близнаци от Оук Ридж, Тенеси, изградили от наследената от родителите си кланица империя на долара. Компанията им „Орфик Груп“ притежаваше верига хотели, банка в Атланта, петролна рафинерия и „Арканзас Саутърн Рейлроуд“. Братята Врот бяха със сплескани лица и сплъстени коси и нямаха никакви други желания и интереси освен трупането на пари; финансовите издания ги наричаха „корсарите от Оук Ридж“. На една от първите проучвателни срещи, на която присъства и Алфред, Чонси Врот упорито се обръщаше към генералния директор с „татенце“: „Давам си сметка, че според теб това не е „честна сделка“, татенце“, „Е, татенце, защо не седнеш да обсъдиш този въпрос с адвокатите си още сега?“, „Боже мой, а Хилард и аз смятахме, че ръководиш предприятие с цел печалба, а не благотворително дружество, татенце!“. Този антипатернализъм галеше ухото на профсъюзите, които след месеци напрегнати преговори предложиха на братята Врот пакет отстъпки от заплащането и работните условия на стойност двеста милиона долара; след като си осигуриха тези облекчения, плюс двайсет и седем процента от акциите, плюс безгранично финансиране посредством облигации, братята Врот отправиха неустоимо предложение и купиха от раз железопътната компания. Наеха един бивш директор на отдел „Пътно строителство“ в Тенеси, Фентън Крийл, да слее новата придобивка с „Арканзас Саутърн“. Крийл затвори централата на „Мидланд Пасифик“ в Сейнт Джуд, уволни или пенсионира една трета от служителите, а останалите премести в Литъл Рок.

Алфред се пенсионира два месеца преди шейсет и петия си рожден ден. Беше си у дома и гледаше „Добро утро, Америка“ от новото си синьо кресло, когато му се обади Марк Джамборец, пенсионираният юрисконсулт на компанията, с новината, че един шериф в Ню Чартърс, Канзас, се е самоарестувал, задето е стрелял по служител на „Орфик Мидланд“.

– Шерифът се казва Брус Халстром – каза Джамборец. – Чул, че някакви негодници свалят кабелите на сигнализацията. Отишъл на място и видял трима души да режат жиците, да чупят семафорите и да изваждат всичко, в което има мед. Единият получил куршум в бедрото, преди другите двама да успеят да обяснят на Халстром, че работят за „Мидланд Пасифик“. Били ги наели да събират медта срещу долар и двайсет на килограм.

– Но това си е работеща нова система – отвърна Алфред. – Няма и три години, откакто подновихме цялата линия до Ню Чартърс.

– Братята Врот карат за скрап всичко освен релсите – заяви Джамборец. – Отказват се да обслужват Глендора! Мислиш ли, че „Атчисън“ или пък „Топека“ няма да я грабнат веднага?

– Е...

– Това е някаква подигравка с християнската етика – продължи Джамборец. – Братята Врот не могат да приемат, че сме признавали други принципи освен безскрупулното преследване на печалба. Казвам ти: те мразят това, което не разбират. Откъдето минат, посипват всичко със сол. Затвориха централата в Сейнт Джуд! А ние сме два пъти по-голяма компания от „Арканзас Саутърн“! Наказват Сейнт Джуд, задето е домът на „Мидланд Пасифик“. Крийл наказва градчетата като Ню Чартърс, задето са били на „Мидланд Пасифик“. Посипва със сол полетата на финансовите грешници!

– Е... – повтори Алфред, приковал очи в новото си синьо кресло, което го приласкаваше да седне да подремне. – Това вече не ме засяга.

Само че той беше работил трийсет години, за да изгради „Мидланд Пасифик“ като здрава система, а Джамборец продължи да му се обажда и да го уведомява за поредните безумия, ала от това само му се придрямваше. Не след дълго по западното трасе на „Мидланд Пасифик“ почти не остана обслужвана гара, но явно Фентън Крийл се задоволи със свалянето на сигнализацията и изтърбушването на семафорите. Пет години след придобиването, релсите все още си стояха на мястото, а правото за преминаване по тях не беше продадено. Само медната нервна система – в проява на някакъв корпоративен автовандализъм – беше унищожена.

– А сега трябва да се тревожа и за здравните ни осигуровки – нареждаше Инид на Денис. – „Орфик Мидланд“ прехвърля пенсионираните служители на „Мидланд Пасифик“ към отделен фонд до края на април. Трябва да намеря някой здравен фонд, който да работи с нашите лекари. Отвсякъде валят реклами, предлаганите услуги ми се струват съвсем еднакви и ако има някакви разлики, сигурно са описани с дребен шрифт най-отдолу, и честно казано, Денис, не мисля, че мога да се справя сама.

Денис побърза да се обади, сякаш за да ѝ попречи да я помоли за помощ:

– Доктор Хеджпет с кои фондове има договор?

– Ами като изключим старите му пациенти, които си плащат на частно, като баща ти, сега той работи само за фонда на Дийн Дриблет – отвърна Инид. – Нали ти разказах за голямото празненство в прекрасната огромна къща на Дийн? По-хубава млада двойка от Дийн и Триш не съм виждала, но боже господи, Денис, миналата година се обадих на неговата компания, когато баща ти падна с косачката, и знаеш ли колко ми поискаха, за да косят нашата малка морава? Петдесет и пет долара на седмица! Нямам нищо против печалбата, според мен е прекрасно, че Дийн е успял предприемач, нали разбра за екскурзията му до Париж с Хъни, та нищо лошо не искам да кажа за него, но петдесет и пет долара на седмица!

Денис опита оставената от Чип салата от зелен боб и посегна към зехтина.

– А колко ще струва, ако останете на старата система?

– Стотици долари повече месечно. Никой от приятелите ни не е във фонд, всички си плащат на частно, но ние няма как да си го позволим. Баща ти беше толкова консервативен с инвестициите си, че е истински късмет, дето изобщо имаме някакви пари за черни дни. Има и друго, което много, ама много, много ме тревожи. – Инид снижи глас. – Един от старите патенти на баща ти може най-сетне да ни донесе пари!

Надникна във всекидневната, за да провери дали Алфред не ги слуша.

– Ал, как си?

Той тъкмо поднасяше към брадичката си втория ордьовър, малкото зелено вагонче. Поклати глава, без да вдига поглед, все едно стискаше в пръстите си животинче, което може да избяга.

Инид се върна в кухнята с чантичката си.

– Най-сетне има възможност да изкара малко пари, а не проявява никакъв интерес. Гари говори с него по телефона миналия месец и се опита да го убеди да бъде по-агресивен, но баща ти го отряза.

Денис настръхна.

– Гари какво искаше да направите?

– Просто да бъдем малко по-агресивни. Ето, ще ти покажа писмото.

– Майко, патентите са си на татко. Оставете го да постъпи, както намери за добре.

Инид се надяваше, че в плика на дъното на чантичката си ще открие изчезналото препоръчано писмо от „Аксон“. В чантичката ѝ, както и в къщата, изгубените предмети понякога се появяваха по чудодеен начин. Но пликът, който извади, беше първото писмо, изпратено с обратна разписка, което изобщо не беше изчезвало.

– Прочети го и виж дали си съгласна с Гари.

Денис остави бурканчето с червен пипер, с който беше поръсила купената от Чип салата. Инид надникна над рамото ѝ и отново прочете писмото, за да е сигурна, че в него все още пишеше това, което тя помнеше.

Уважаеми доктор Ламбърт,

От името на корпорация „Аксон“ със седалище ул. „Двайсет и четвърта“, Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания, ви предлагам да ви заплатим сумата от пет хиляди долара (5000) за пълното, изключително и неотменимо право върху патент № 4 934 417 (Електрополимеризация на терапевтичен фероацетатен гел), на който сте единствен държател.

За съжаление, управата на „Аксон“ не може да ви предложи по-голяма сума. Нашият продукт все още е в начална фаза на изпитания и няма гаранция, че инвестицията ще бъде доходоносна.

Ако условията в приложения договор са приемливи за вас, моля, подпишете и заверете със свидетел и трите копия, и ни ги изпратете до 30 септември.

Искрено ваш

Джоузеф К. Прагър,

Старши съдружник

„Браг Нътър и Спей“

Когато писмото пристигна през август, Инид събуди дремещия в мазето Алфред, а той сви рамене и рече: „Пет хиляди долара с нищо няма да променят начина ни на живот“. Тя предложи да пишат на „Аксон“ и да поискат повече пари, но Алфред поклати глава. „Ще прахосаме пет хиляди за адвокат и какво ще получим накрая?“ „Нищо не ни струва да поискаме повече“ – настоя Инид. „Няма да искам!“ – отсече Алфред. „Но ако им пишеш и поискаш десет хиляди...“ – поде Инид и замълча, тъй като Алфред я прониза с такъв поглед, все едно му беше предложила да правят секс.

Денис извади от хладилника бутилка вино, сякаш за да подчертае равнодушието си към този въпрос, който толкова вълнуваше Инид. Понякога на Инид ѝ се струваше, че Денис презира всичко, което е важно за майка ѝ. За това говореха дори и сладострастно опънатите джинси по дупето на Денис, с което тя блъсна вратата на шкафа да се затвори. За това говореше и увереността, с която пъхна тирбушона в тапата.

– Искаш ли малко вино?

Инид сви рамене.

– Още е много рано.

Денис отпи, все едно беше вода.

– Като познавам Гари – рече тя, – предполагам, че е искал да ги ошушкате.

– Не, всъщност нали разбираш... – Инид посегна към бутилката с две ръце. – Сипи ми една глътка, само капчица, не пия толкова рано, никога... Нали разбираш, Гари се чуди защо изобщо се занимават с патента, ако наистина са на толкова ранен етап. В подобни случаи сигурно просто използват патента, без да плащат за него. Не, това е прекалено много! Денис, не мога да изпия толкова вино! Срокът на патента изтича след шест години и затова Гари смята, че вероятно „Аксон“ ще започнат да изкарват пари съвсем скоро.

– Татко подписа ли договора?

– О, да. Отиде до Шумпъртови и накара Дейв да го завери като свидетел.

– В такъв случай трябва да уважите решението му.

– Денис, той е такъв инат и отказва да слуша. Не мога...

– Да не искаш да кажеш, че не може сам да взема решения?

– Не, не, просто характерът си му е такъв. Но просто не мога...

– След като той вече е подписал договора – прекъсна я Денис, – какво може да направи Гари?

– Нищо, сигурно.

– Тогава за какво е цялата работа?

– За нищо. Да, права си – заяви Инид. – Нищо не може да се направи.

Но всъщност не беше така. Ако Денис не беше толкова пристрастна в подкрепата си за Алфред, Инид можеше и да си признае, че след като Алфред ѝ даде подписания договор, за да го пусне по пощата на път за банката, тя го скри в жабката на колата и го остави да престои там и да излъчва вина няколко дни; след това, докато Алфред дремеше, премести плика на по-сигурно място в пералното, в шкафа при потъмнелите от годините сладка и конфитюри (мандарини със стафиди, тиква с бренди, корейски боровинки), вази, кошници и кубове от цветна глина, съвсем здрави и в никакъв случай не за изхвърляне, но пък не и достатъчно хубави, за да се използват; и че в резултат на нечестната ѝ постъпка тя и Алфред все още могат да измъкнат по-голяма сума от „Аксон“, и точно заради това е толкова важно да открие второто, препоръчаното писмо и да го скрие, преди Алфред да разбере, че тя го е излъгала и не е изпълнила нарежданията му.

– О, това ме подсеща – рече тя, гаврътвайки виното, – че исках да се допитам до теб за още нещо.

Денис се позабави, преди да отвърне с любезното и сърдечно:

– Да?

Колебанието ѝ потвърди отдавна затвърдилото се убеждение на Инид, че с Алфред са допуснали някаква грешка във възпитанието на Денис. Не бяха успели да вселят в най-малкото си дете дух на великодушие и ведра готовност за услужване на ближния.

– Както знаеш – поде Инид, – последните осем Коледи ходим във Филаделфия, а момчетата на Гари вече са достатъчно големи, за да искат спомен от една Коледа в дома на баба и дядо, и затова си мислех...

– По дяволите! – долетя вик от всекидневната.

Инид остави чашата и се понесе натам. Алфред седеше на ръба на шезлонга в мъчителна поза – с високо вдигнати колене и леко изгърбен – и се взираше в останките от третия си ордьовър. По пътя си към устата му ладийката от хляб се беше изплъзнала от пръстите му, паднала на коляното му, разпиляла товара си, претърколила се на пода и накрая се беше спряла под шезлонга. По дамаската беше полепнало парченце червена печена чушка. Покрай маслините мокетът бързо потъмняваше от зехтина. Празната ладийка лежеше на една страна и се виждаше бялата ѝ вътрешност, тук-там на кафяви петна или пожълтяла от просмукания зехтин.

Денис се промуши покрай Инид с влажна гъба и коленичи пред Алфред.

– О, тате – измърмори тя, – трябваше да се сетя, че ще ти е трудно да се справиш с тях.

– Дай ми парцал и ще почистя.

– Недей, готово е вече – отвърна Денис.

Сви шепа и бръсна вътре парченцата маслини от коленете и бедрата му. Ръцете му трепереха във въздуха над главата ѝ, все едно се опитваше да я отблъсне, но тя се справи за миг със задачата си, избърса с гъбата маслините от пода и ги отнесе в кухнята, където Инид беше решила да си сипе една допълнителна глътчица вино, само че в бързината да не я видят, почти си напълни чашата и сега бързо я пресуши.

– Така че – продължи тя, – мислех си, че ако ти и Чип сте съгласни, може да направим една последна Коледа в Сейнт Джуд. Какво ще кажеш?

– Ще дойда там, където кажете ти и татко – отвърна Денис.

– Не, питам те какво мислиш ти. Какво искаш. Дали ти допада идеята за една последна Коледа в къщата, в която си израснала. Дали ще ти е приятно.

– Отсега мога да ти кажа, че Каролин за нищо на света няма да напусне Филаделфия. Другото си е чиста фантастика. Ако искаш да видиш внуците си, трябва да дойдете на изток.

– Денис, питам те ти какво искаш. Гари твърди, че с Каролин още не са взели решение. Затова те питам дали ти самата би искала една Коледа в Сейнт Джуд. Защото, ако всички останали сме съгласни, че е важно да се съберем като едно семейство в Сейнт Джуд за последен път...

– Съгласна съм, майко, стига натоварването за теб да не е твърде голямо.

– Ще ми трябва само малко помощ в кухнята.

– Ще ти помогна за готвенето. Но мога да дойда само за няколко дни.

– А седмица?

– Не мога.

– Защо?

– Майко...

– По дяволите! – извика отново Алфред от всекидневната и нещо стъклено, може би ваза със слънчогледи, се стовари на пода с разтрошителен трясък и хлъцващо разчупване. – По дяволите!

Нервите на Инид бяха така опънати, че тя едва не изтърва чашата си, но въпреки това беше благодарна за това второ злощастие, каквото и да беше то, тъй като така Денис можеше да види какво се налага да търпи майка ѝ всеки ден – и всяка нощ – у дома в Сейнт Джуд.

Вечерта на седемдесет и петия рожден ден на Алфред Чип беше вкъщи на „Тилтън Лодж“ и се мъчеше да се съвкупи с червения шезлонг.

Беше в началото на януари, дърветата край Карпартс бяха подгизнали от топящия се сняг. Само извисяващият се над Централен Кънектикът небостъргач, приютил голям търговски център, и екраните на домашните електроуреди хвърляха светлинка връз плътските му страсти. Чип беше коленичил пред шезлонга и внимателно душеше тапицерията, сантиметър по сантиметър, с надеждата да се е запазил поне някакъв вагинален аромат през изминалите осем седмици, откакто Мелиса Пакет беше лежала на него. От прекомерно душене обикновените ясни и разпознаваеми миризми – на прах, пот, урина, на наслоения във всекидневната цигарен дим, изплъзващия се послелъх на женска мъзга – ставаха абстрактни и неразличими, така че се налагаше постоянно да спира, за да прочисти ноздрите си. Прокара устни по копчестите пъпчета върху дамаската, целуна прахоляка, мръсотията, насъбралите се трошички и косми. Нито едно от трите места, в които му се стори, че долавя Мелиса, не беше с достатъчно силен аромат, но след изтощително сравняване той се спря на най-достоверното от трите, близо до едно копче току под облегалката, и изцяло съсредоточи върху него обонятелното си внимание. Загали с две ръце другите копчета, прохладната дамаска жулеше нежно слабините му в жалко подобие на кожата на Мелиса, докато накрая постигна достатъчна увереност в реалността на миризмата – достатъчна вяра, че все още притежава някаква реликва от Мелиса, – за да изконсумира акта. След това се изтърколи от покорната антика и се сви на пода с разкопчани панталони, облегнал глава на шезлонга; разполагаше само с час, за да не пропусне да се обади на баща си за рождения му ден.

Изпуши две цигари една след друга. Включи телевизора и избра програма, на която даваха стари анимационни филми на „Уорнър Брос“. В края на хвърляната от екрана локва светлина се виждаха писма, които почти цяла седмица трупаше неотворени на пода. В купчината имаше три писма от изпълняващия длъжността декан на факултета, както и няколко, зловещи на вид, от преподавателския пенсионен фонд, както и едно от отдела по настаняване на колежа, на плика с големи букви пишеше: „Предупреждение за напускане“.

През деня, докато убиваше часовете, ограждайки със синя химикалка всяко главно „м“ в първите страници на „Ню Йорк Таймс“ отпреди един месец, Чип беше стигнал до заключението, че държанието му издава депресия. Сега, когато телефонът иззвъня, на него му мина през ума, че един човек в депресия би трябвало да продължи да зяпа телевизора, без да обръща внимание на звъненето, да си запали нова цигара и без следа от емоция да изгледа следващото анимационно филмче, като остави телефонният секретар да запише съобщението.

Но вместо това отвътре му идваше да скочи и да вдигне слушалката – и така безгрижно да опропасти старателното прахосване на цял ден, – а това поставяше под съмнение автентичността на страданията му. Подозираше, че му липсва способността да захвърли всякакви волеви прояви и връзка с действителността, както се случваше с депресираните в книгите и филмите. Струваше му се – той изключи звука на телевизора и се втурна към кухнята, – че се проваля дори и в жалката задача да се сгромоляса като хората.

Закопча панталоните си, светна и грабна слушалката.

– Ало?

– Какво става, Чип? – попита направо Денис. – Преди малко говорих с татко и той каза, че още не си се обадил.

– Денис, Денис. Защо крещиш?

– Защото съм ядосана и защото днес татко навършва седемдесет и пет години, а ти още не си се обадил и не си му изпратил картичка. Ядосана съм, защото работя вече дванайсет часа и чак сега успях да звънна на татко, и той се тревожи за теб. Какво става?

За своя изненада Чип се засмя.

– Какво става ли? Останах без работа!

– Не те назначиха на постоянно място?

– Направо ме уволниха – отвърна той. – Дори не ми позволиха да довърша последните две седмици от семестъра. Някой друг ще проведе изпитите по моите предмети. Не мога да обжалвам решението, без да призова свидетел, а всеки опит да говоря със свидетеля ще се приеме за доказателство за престъплението ми.

– Кой е този свидетел?

Чип измъкна една бутилка от коша за боклук, провери – два пъти – дали наистина е празна и я върна в коша.

– Една моя бивша студентка твърди, че я преследвам. Обвинява ме, че съм имал връзка с нея и съм ѝ написал курсова работа в една мотелска стая. И ако не си взема адвокат, което няма как да направя, тъй като ми спряха парите, няма как да говоря с нея. Ако се опитам да я видя, ще сметнат, че наистина я преследвам.

– Лъже ли? – попита Денис.

– Но мама и татко не бива да разберат за това.

– Чип, тя лъже ли?

На кухненския плот пред Чип лежеше разтворен броят на „Таймс“, в който беше оградил всички главни „м“. Повторният сблъсък с този артефакт няколко часа по-късно беше като припомняне на сън, само дето припомнянето на сън няма силата да придърпа събудения човек обратно в съня, докато обилно издрасканата статия за строгите ограничения в плащанията на „Медикеър“ и „Медикейд“ пробуди у Чип онова усещане за безпокойство и неосъществено желание, онзи копнеж по безсъзнание, който го беше накарал да души и опипва шезлонга. С мъка си напомни, че вече беше ходил при шезлонга, вече беше изминал този път към утехата и забравата.

Той смачка вестника и го хвърли в пълната кофа за боклук.

– Не съм имал сексуални отношения с тази жена¹⁰.

¹⁰ Реплика на американския президент Бил Клинтън в отговор на въпрос за връзката му с Моника Люински. – Б. пр.

– Знаеш, че имам строги възгледи за много неща – рече Денис, – но не и за...

– Казах вече: не съм спал с нея.

– Пак ще подчертая – настоя Денис, – че това е една от малкото области, в които, каквото и да ми кажеш, ще те изслушам с разбиране. – Тя прочисти гърло многозначително.

Ако Чип искаше да си излее душата пред някой от семейството, малката му сестричка беше очевидният избор. Денис беше напуснала колежа преждевременно, беше се омъжила неподходящо и малко или много, се беше сблъскала с тъмната страна на живота и разочарованието. И въпреки това никой, освен Инид, не допускаше грешката да я смята за провал. Колежът, който не беше завършила, беше по-добър от този, в който се дипломира Чип, а ранният ѝ брак и неотдавнашният развод ѝ бяха дали емоционална зрялост, каквато Чип ясно съзнаваше, че му липсва на него самия; той подозираше, че макар Денис да работи по осемдесет часа седмично, все пак успява да прочете повече книги от него. През последния месец, посветен на сканиране на лика на Мелиса Пакет от студентския регистър, залепването му на свалени от интернет порноснимки и нагласянето им пиксел по пиксел (а часовете отлитат незабелязано, когато си играеш с пиксели), дори не беше отворил книга.

– Стана някакво объркване – заяви той вяло. – Но те като че ли точно това чакаха, за да ме уволнят. И сега дори не ми дават възможност да се защитя.

– Честно казано, уволнението не е болка за умиране. Колежите са отвратителни.

– Единствено тук имах усещането, че съм си на мястото.

– За теб самия е по-добре мястото ти да не е там. Как се справяш с парите?

– Кой е казал, че се справям?

– Искаш ли заем?

– Денис, ти нямаш пари.

– Напротив. И освен това смятам, че не е зле да поговориш с Джулия. Дето прави филми. Разказах ѝ за твоята идея за Троил и Кресида в Ийст Вилидж. Тя каза да ѝ се обадиш, ако ти се занимава с писане.

Чип поклати глава, сякаш Денис беше с него в кухнята и можеше да го види. Преди няколко месеца бяха говорили по телефона за осъвременяване на някоя от по-неизвестните пиеси на Шекспир; не можеше да приеме, че Денис е взела всичко на сериозно, че все още вярва в него.

– А татко? – попита тя. – Да не би да си забравил рождения му ден?

– Загубих представа за времето.

– Знам, че нямам право да те притискам, но не забравяй кой отвори твоя колет за Коледа.

– Коледата беше отвратителна, няма спор.

– Трябваше да гадая кое за кого е.

Навън беше излязъл южен вятър, снегояд, който ускоряваше ритъма на капчука по задната веранда. Усещането, което беше изпитал при звънването на телефона – че нещастието му е въпрос на избор, – беше изчезнало.

– Ще му се обадиш ли? – попита Денис.

Той постави слушалката на мястото ѝ, изключи звука на телефона и облегна глава на касата на вратата. Беше решил проблема с коледните подаръци за близките си в последния работен ден, набързо измъкна стари, отдавна купувани и залежали книги от лавиците, обви ги в алуминиево фолио и им върза по една червена панделка, отказвайки да мисли как ще реагира деветгодишният му племенник Кейлеб например на библиофилското оксфордско издание на „Айвънхоу“, чието основно подаръчно качество се състоеше в това, че книгата все още си стоеше в оригиналната опаковка. В крайна сметка обаче ръбовете на кориците бяха прокъсали алуминиевото фолио, парчетата, с които се опита да прикрие дупките, не прилепнаха добре към долния пласт и резултатът напомняше на нещо лющещо се и напластено – лук или маслено тесто; за да тушира този ефект, той облепи пакетите с празнични стикери на Националното сдружение за защита на правото на аборт, които беше получил при заплащане на членския си внос. Творенията му изглеждаха толкова несръчни и детински – или плод на нездрава психика, – че ги нахвърля в стар кашон от грейпфрути, за да се махнат по-бързо от очите му. След това изпрати кашона по „Фед Екс“ в дома на Гари във Филаделфия. Имаше чувството, че е свалил от гърба си тежък товар; колкото и да беше гадно и неприятно, сега поне му беше олекнало и скоро нямаше да му се налага отново да е в същото положение. Но три дни по-късно, прибирайки се у дома късно вечерта на Коледа след дванайсетчасово бдение в „Дънкин Донътс“ в Норуолк, Кънектикът, се сблъска с нов проблем: отварянето на изпратените от роднините му подаръци, два пакета от Сейнт Джуд, дебел подплатен плик от Денис и кутия от Гари. Реши да ги разопакова в леглото, но първо да ги качи до стаята си като ги подритва по стълбите. Което си беше доста голямо предизвикателство, тъй като продълговатите пакети не се търкаляха нагоре, а се удряха в горното стъпало и падаха обратно. Освен това леките пратки, макар и да не оказваха съпротивление, се повдигаха едва-едва и при най-силния ритник. Но Чип беше прекарал толкова злощастна и потискаща Коледа – беше оставил съобщение на гласовата поща на Мелиса с молба да го потърси на обществения телефон в „Дънкин Донътс“ или по-добре направо да дойде там от къщата на родителите си в близкия Уестпорт и чак в полунощ изтощението го принуди да приеме, че Мелиса, явно, няма да му се обади и със сигурност няма да дойде да го види, – че сега просто не беше психически способен нито да наруши правилата на играта, която беше измислил, нито да я прекрати, преди да е постигнал целта си. За него беше очевидно, че правилата позволяват само рязко подритване (и категорично забраняват подпъхване на крак под пакета и придвижването му нагоре с повдигане или побутване), и затова шутираше коледния си подарък от Денис с нарастваща жестокост, докато пликът не се разкъса и сложената за уплътнение вътре вестникарска хартия не се разпиля; след това успя да нацели раздрания пакет с големия пръст на крака и го запрати в дълга хубава дъга чак до предпоследното стъпало. Там обаче подаръкът отказа да прескочи ръба на последното стъпало. Чип напразно го побутваше и подритваше, накрая съвсем го разпарчетоса с тока на обувката си. Отвътре се показа миш-маш от червена хартия и зелена коприна. В нарушение на измисленото от самия него правило, той вдигна стъпкания пакет през последното стъпало, запрати го с ритник по пода през коридора до леглото си и се върна за останалите кутии. Тях също почти ги унищожи, преди да си разработи безотказен метод: подритваше ги леко, за да отскочат във въздуха и със силен шут ги запращаше горе. Когато шутира подаръка от Гари, кутията се взриви в облак бяла морска пяна. Отвътре се изтърколи бутилка, дебело обвита в опаковъчен материал, за да не се счупи. Оказа се марков калифорнийски портвайн. Чип го отнесе в леглото и си наложи ритъм от по една голяма глътка след всеки разопакован подарък. Майка му, която смяташе, че той все още окачва чорап над камината, му беше изпратила кутия с надпис „За чорапа“, в която имаше няколко отделно опаковани неща: смукалки за гърло, миниатюрна снимка на Чип във втори клас във вехта месингова рамка, пластмасови шишенца с шампоан, балсам за коса и крем за ръце от хонконгския хотел, в който тя и Алфред бяха отседнали на път за Китай преди единайсет години, и два дървени елфа с пресилени широки усмивки и изскачащи от малките им черепчета сребристи кончèта за закачване на елхата. За под въпросната предполагаема елха Инид беше изпратила втори пакет с по-големи подаръци, обвити в червена хартия на дядоколедовци: кошничка за варене на аспержи на пара, три чифта бели слипове, голяма захарна пръчица във формата на бастун и две възглавници на едри шарки. От Гари и жена му, освен портвайна, Чип получи хитроумно направена помпичка за изсмукване на въздуха, за да се предпази останалото в бутилката вино от оксидиране (не че някога Чип беше имал подобен проблем, при него вино не оставаше). От Денис, на която той беше подарил „Избрани писма на Андре Жид“, след като изтри от обложката доказателството, че е платил един долар за това изключително зле преведено издание, получи красива лимоненозелена риза, а от баща си чек за сто долара с написано на ръка указание да си купи каквото иска.

С изключение на ризата, която носеше, чека, който веднага осребри, и бутилката портвайн, която изпи вечерта на Коледа, подаръците от семейството му все още си стояха на пода в спалнята. Парченца от пълнежа в пакета от Денис бяха долетели до кухнята, където се бяха намокрили от разплисканата от мивката вода и се бяха разкашкали на кал, която той разнесе навсякъде. В ъглите се бяха скупчили като белоснежни овчици зрънца морска пяна.

В Средния запад вече беше почти десет и половина.

Здрасти, тате. Честит седемдесет и пети рожден ден. Тук всичко е наред. Какво е положението в Сейнт Джуд?

Ако не се залъжеше някак, ако не си обещаеше някаква награда, нямаше да може да се обади. Трябваше му нещо, което да му вдъхне сили. Телевизорът причиняваше такова терзание на критическите и политическите му възгледи, че Чип вече не можеше да гледа и анимационни филми, без да си запали цигара, и в гърдите му, в областта на белите дробове, пламтеше болка, а у дома нямаше никакво обезболяващо, дори и сладкарско шери или сироп за кашлица; след усилието си да му осигурят насладата с шезлонга, ендорфините му се бяха разотишли в четирите краища на мозъка му като уморени войници, толкова изтощени от изискванията, които беше предявил към тях през последните пет седмици, че нищо друго, освен може би самата Мелиса в плът и кръв, не би могло да ги изправи отново на крака. Имаше нужда от повдигане на духа, от едно малко за отскок, но разполагаше само със стария брой на „Таймс“ от миналия месец, а усещаше, че вече е обиколил с химикалката достатъчно главни „м“-та за един ден, не можеше повече да изобикаля.

Отиде до масата и за пореден път установи липсата на остатъци в бутилките от вино. Беше използвал последните 220 долара от кредитния лимит на картата си „Виза“ за осем бутилки съвсем нелошо „Фронсак“, за да покани поддръжниците си от факултета на една прощална вечеря в събота. Преди няколко години драматичният факултет на колежа Д. беше уволнил харесваната млада асистентка Кали Лопес, която беше излъгала, че има научна степен, но ядосаните студенти и младши преподаватели бяха организирали бойкот и бдения със свещи и не само принудили управата да върне Лопес, но и да я повиши и направи професор. Разбира се, Чип не беше лесбийка, нито пък филипинка като Лопес, макар и да беше преподавал теория на феминизма, но винаги беше гласувал за партията на обратните, в препоръчителната литература, която даваше на студентите, беше пълно с чужди, не западни автори и всичко на всичко, това, което беше направил в двайсет и трета стая на „Комфорт Вали Лодж“, беше само прилагане на практика на някои теории (митът за авторството; устойчивият консумеризъм на трансгресивната сексуална трансак(т)ция), които колежът го беше наел да преподава. За съжаление, тези теории звучаха убедително само когато ги излагаше пред впечатлителни юноши. От осмината колеги, които бяха приели поканата му за съботната вечеря, дойдоха само четирима. И въпреки усилията му да насочи разговора към връхлетялата го беда, единственото колективно действие, което приятелите му предприеха в негово име, беше да му изпеят, след като допиха осмата бутилка, акапелно „Non, je ne regrette rien“.

Така и не беше намерил сили да разчисти масата през следващите дни. Огледа почернялата червена маруля, залоената мазнина върху недоядената агнешка пържола, разхвърляните коркови тапи и фасове. Срамът и хаосът в дома му съответстваха на срама и хаоса в главата му. Сега Кали Лопес заместваше Джим Левитън на деканското място като временно изпълняваща длъжността.

– Разкажи ми за отношенията си с твоята студентка Мелиса Пакет.

– Моя бивша студентка.

– Да, бивша студентка.

– Отношенията ни са приятелски. Водил съм я на вечеря. Прекарахме известно време заедно в началото на ваканцията за Деня на благодарността. Тя е много добра студентка.

– Помагал ли си на Мелиса да напише курсова работа за Вендла О’Фалън миналата седмица?

– Обсъдихме темата на курсовата работа. Някои неща не ѝ бяха ясни и аз ѝ помогнах да вникне в тях.

– Връзката ви сексуална ли беше?

– Не.

– Чип, мисля, че ще е най-добре да те отстраня от работа, докато не се съберем на съвет да разгледаме случая. Да, точно така ще направя. Ще насроча съвета за следващата седмица, а през това време не е зле да си намериш адвокат и да говориш с представителя си в профсъюза. Освен това настоявам да не правиш опити да се свържеш с Мелиса Пакет.

– Тя в какво ме обвинява? Че съм написал курсовата ѝ работа?

– Мелиса е предала курсова работа, която не е подготвила сама, и с това е нарушила етичния кодекс на колежа. Грози я отстраняване за един семестър, макар че, доколкото разбираме, са налице и смекчаващи вината обстоятелства. Като например твоите крайно неуместни сексуални отношения с нея.

– Тя ли го твърди?

– Лично аз бих те посъветвала да напуснеш, Чип.

– Тя ли го твърди?

– Нямаш друг избор.

Топящият се сняг барабанеше по верандата. Той запали цигара от газовия котлон, смукна две болезнени дръпвания и притисна огънчето към дланта си. Простена през стиснати зъби, отвори камерата и залепи ръка към хладното ѝ дъно, постоя за миг така, усещаше уханието на опърлена плът. След това с кубче лед в шепата отиде до телефона и набра познатия код и познатия номер.

Докато телефонът в Сейнт Джуд звънеше, той натисна с крак вестник „Таймс“ в кофата за боклук, натика го навътре, за да не се вижда.

– О, Чип – извика Инид, – той вече си легна!

– Не го събуждай. Предай му само, че...

Инид обаче захвърли слушалката и закрещя: „Ал! Ал!“, гласът ѝ постепенно заглъхваше, докато тя се отдалечаваше по стълбите към спалнята. Чип чу как извика: „Чип е!“, след което прещрака вторият апарат на горния етаж. Инид нареждаше на Алфред:

– И недей само да го поздравиш и веднага да затвориш. Поговори си малко с него.

Шумолене при прехвърлянето на слушалката.

– Да?

– Здрасти, тате, честит рожден ден.

– Да – повтори Алфред със същия безизразен тон.

– Извинявай, че се обаждам толкова късно.

– Не бях заспал.

– Страхувах се, че ще те събудя.

– Да.

– Ами, честит седемдесет и пети рожден ден.

– Да.

Чип се надяваше, че Инид бърза обратно към кухнята с всички сили, въпреки болката в тазобедрената става, за да го спаси.

– Сигурно си изморен, вече е късно – каза той. – Не е нужно да говорим.

– Благодаря ти, че се обади.

Инид отново беше на линия.

– Тъкмо доизмивам чиниите – съобщи тя. – Имахме празненство! Ал, разкажи на Чип за празненството! Аз ще затворя.

Слушалката тракна.

– Имало е празненство – рече Чип.

– Да. Рутови бяха тук за вечеря и играхме бридж.

– Имаше ли торта?

– Майка ти я направи.

Цигарата беше прогорила дупка в тялото му, през която можеха да проникнат болезнени вредители, а жизненоважни елементи също тъй болезнено да избягат навън. Разтопеният лед капеше през пръстите му.

– Как мина бриджът?

– Паднаха ми се ужасни карти, както винаги.

– Не е честно точно на рождения ти ден.

– Предполагам, че събираш сили за следващия семестър.

– Да, така е. Не, всъщност не. Мисля да не преподавам този семестър.

– Какво? Не те чух.

Чип повиши глас.

– Казах, че мисля да не преподавам този семестър. Възнамерявам да прекъсна и да се посветя на писането.

– Доколкото си спомням, скоро ти предстои назначаване на постоянно място, нали?

– Да, през април.

– Струва ми се, че ако човек се надява на постоянно място, е по-добре да остане да преподава.

– Така е.

– Видят ли, че полагаш усилия, няма как да не ти предложат постоянен договор.

– Да, така е – кимна Чип. – Но освен това трябва да съм подготвен и за възможността да не ме назначат. А и получих ъъъ... Получих много привлекателно предложение от една холивудска продуцентка. Една приятелка на Денис от колежа, която сега прави филми. С потенциал за големи приходи.

– Никой не би уволнил един съвестен служител – заяви Алфред.

– Само че при подбора играят роля и чисто политически фактори. Трябва да имам някаква алтернатива.

– Както решиш – отвърна Алфред. – Моят опит показва, че в повечето случаи е най-добре да си избереш един план и да се придържаш към него. Ако не успееш, винаги можеш да пробваш нещо друго. Трудил си се с години, за да стигнеш дотук. Един семестър усилна работа няма да ти навреди.

– Така е.

– Когато те назначат на постоянен договор, можеш да си починеш. Нищо няма да те заплашва.

– Така е.

– Е, благодаря ти, че се обади.

– Аха. Честит рожден ден, тате.

Чип остави телефона, излезе от кухнята, сграбчи бутилка от „Фронсак“ за гърлото и я стовари върху масата. След това счупи и втора бутилка. Останалите шест строши по две наведнъж – във всеки юмрук по една.

Гневът го държеше през последвалите трудни седмици. Взе назаем десет хиляди долара от Денис и нае адвокат, за да заплаши да съди колежа Д. за неправомерно прекратяване на договора. Това си беше чисто прахосване на пари, но той се почувства по-добре. Отиде в Ню Йорк и пръсна четири хиляди долара за депозит и първа вноска за наем на апартамент на „Девета улица“. Купи си кожени дрехи и си сложи обица. Взе още пари от Денис и поднови връзките си с приятел от колежа, който беше редактор в „Уорън Стрийт Джърнъл“. Замисляше отмъщение под формата на сценарий, в който да изобличи нарцисизма и предателството на Мелиса Пакет и лицемерието на колегите си; искаше хората, които го бяха наранили, да видят филма, да се разпознаят и да страдат. Флиртуваше с Джулия Вре, покани я на среща и започна да хвърля по двеста-триста долара седмично да я води на вечеря и да я забавлява. Взе назаем още пари от Денис. Напредваше с ръкописа, тракайки по клавиатурата с провиснала от устата цигара. Джулия притискаше лице към гърдите му и протягаше ръце към яката му на задната седалка на такситата. Чип даваше по трийсет-четирийсет процента бакшиш на шофьори и сервитьори. Цитираше Шекспир и Байрон в забавни моменти. Взе назаем още пари от Денис и реши, че е права – уволнението му от колежа наистина беше най-хубавото нещо, което му се е случвало в живота.

Разбира се, не беше толкова наивен, че да приеме за чиста монета професионалния възторг на Ейдън Прокуро. Но колкото по-добре я опознаваше, толкова повече нарастваше убеждението му, че ръкописът му ще попадне в ръцете на състрадателен читател. Първо, Ейдън беше като майка на Джулия. Беше само пет години по-голяма от нея, но се беше нагърбила с цялостно префасониране и усъвършенстване на секретарката си. Макар че Чип така и не успя да се отърси напълно от усещането, че Ейдън се надява да насади някой друг в ролята на любим на Джулия (тя често наричаше Чип „придружител“, а не „приятел“ на Джулия, и щом заговореше за „неразвития ѝ потенциал“ и „липсата на увереност“, той подозираше, че изборът на партньор е една от областите, в които Ейдън се надява да види известно подобрение у протежето си), Джулия го уверяваше, че Ейдън го смята за „много мил“ и „изключително умен“. Със сигурност поне съпругът на Ейдън, Дъг О’Браян, беше на негова страна. Дъг беше специалист по придобивания и сливания в „Браг Нътър и Спей“. Той уреди Чип като коректор на плаващо работно време и се погрижи да получава най-високата почасова ставка. Колчем Чип се опиташе да му благодари за услугата, Дъг нетърпеливо го прекъсваше. „Ти си човекът с докторска дисертация – казваше той. – Книгата ти е страшно остроумна.“ Чип бързо стана редовен гост на вечерите, организирани от двойката О’Браян – Прокуро в Трайбека и на партитата във вилата им в Куог. Докато пиеше тяхното вино и ядеше от доставената в дома им готова храна, той предвкусваше успех сто пъти по-сладък от постоянното място в колежа. Усещаше, че живее истински.

Една нощ Джулия го накара да седне и заяви, че има нещо важно, което до този момент не му била казала, ще ѝ обещае ли да не ѝ се сърди? Важното нещо бе, че тя, общо взето, била омъжена. За вицепремиера на Литва – една от малките държавици на Балтийския полуостров, – Гитанас Мизевичюс. Та работата била там, че Джулия се била омъжила за него преди няколко години, нали Чип не ѝ се сърди?

Проблемът ѝ с мъжете, обясни тя, се дължал на това, че била израснала без мъже край себе си. Баща ѝ бил болен от шизофрения продавач на лодки, когото била виждала само веднъж и това ѝ стигало, по-добре изобщо да не го познавала. Майка ѝ, изпълнителен директор на някаква козметична компания, я прехвърлила на своята майка, а тя пък я записала в католическо училище само за момичета. Първият ѝ досег с мъжете бил чак в колежа. След като се преместила в Ню Йорк, все едно си била поставила за цел да преспи с всеки лъжлив, леко садистичен, крайно нерешителен готин пич в Манхатън. На двайсет и осем години не била постигнала нищо и нямало с какво да се гордее, освен с външния си вид, апартамента и сигурната си работа (която обаче се състояла главно във вдигането на телефона). И затова, когато се запознала с Гитанас в един клуб и той я приел сериозно, и не след дълго извадил немалък диамант в обков от платина, освен това като че ли наистина я обичал (а той бил съвсем истински посланик в ООН; тя дори била отишла да го чуе как ромоли гръмовно по балтийски в Общото събрание), Джулия се постарала всячески да се отплати за добрината му. Била направо нечовешки мила с него. Стараела се да не го разочарова, макар че, предвид случилото се после, вероятно щяло да е по-добре, ако го била направила още тогава. Гитанас бил доста по-възрастен и внимателен в леглото (не бил толкова добър като Чип, побърза да уточни Джулия, но не бил и пълно дърво) и като че ли ясно съзнавал какво прави, като ѝ предложил брак, и така един ден тя отишла с него в кметството. Дори била склонна да се примири и с „госпожа Мизевичюс“, колкото и идиотско да звучало. След сватбата обаче си дала сметка, че мраморният под, тъмните дървени мебели и тежките модерни полилеи от опушено стъкло в апартамента на посланика в Ийст Ривър не са толкова шикозни, колкото ѝ се стрували преди. Сега по-скоро ѝ се виждали непоносимо потискащи. Накарала Гитанас да продаде апартамента (шефът на парагвайската делегация го купил с радост) и да вземе по-малко, но по-симпатично жилище на „Хъдсън Стрийт“ близо до няколко хубави клуба. Намерила добра фризьорка за Гитанас, научила го да подбира дрехи от естествени материи. Всичко като че ли се подреждало прекрасно. Но явно все пак двамата нещо не се били разбрали напълно, тъй като, когато неговата партия VIPPPAKJRIINPB17, или „Единствената истинска партия, непоклатимо отдадена на реваншистките идеали на Казимир Жямайтис и на „независимия“ референдум от 17 април“ изгубила изборите през септември и го привикала обратно във Вилнюс да се присъедини към опозицията в парламента, той изобщо не се усъмнил, че Джулия ще го последва. Джулия разбирала идеята за „плът от плътта“, че мястото на жената е при мъжа и така нататък, но в описанията си на Вилнюс след разпада на СССР Гитанас бил обрисувал мрачна картина на хроничен недостиг на въглища и режим на тока, леден дъжд, стрелба по улиците и диета на конско месо. Затова тя постъпила ужасно с Гитанас, по-ужасно не била постъпвала с никого другиго в живота си. Съгласила се да замине с него и да живее във Вилнюс, качила се заедно с Гитанас в самолета, седнала на мястото си в първа класа и в последния момент избягала, сменила си телефонния номер и помолила Ейдън да каже на Гитанас, че е изчезнала. Шест месеца по-късно Гитанас се върнал в Ню Йорк за няколко дни и Джулия се чувствала много, ама много виновна. Да, съгласна била, че се е опозорила. Но Гитанас продължил да я засипва с обиди и накрая дори я ударил. След това, разбира се, нямало как да останат заедно, но тя продължила да живее в апартамента на „Хъдсън Стрийт“, като в замяна се съгласила да не разтрогва брака с Гитанас, в случай че на него му се наложи да потърси убежище в САЩ, тъй като явно нещата в Литва вървели все по-зле.

Ето това била историята за нея и Гитанас, нали Чип не ѝ се сърди много?

И Чип наистина не се сърдеше. Всъщност първоначално не само нямаше нищо против, че Джулия е омъжена, а направо изпадна във възторг. Годежният пръстен и венчалната ѝ халка го запленяваха, молеше я да ги носи в леглото. В редакцията на „Уорън Стрийт Джърнъл“, където понякога се чувстваше недостатъчно трансгресивен, с наслада намекваше за европейския държавник, на когото „слага рога“. В докторската си дисертация („Несигурен стоеше“¹¹: Страховете на фалоса в драмата от епохата на Тюдорите“) беше отделил много място на слагането на рога и под булото на гледащата с неодобрение на този въпрос модерна критика всъщност приемаше охотно представата за брака като акт на собственост, а за изневярата като кражба.

¹¹ Шекспир, „Макбет“, І действие, ІІ сцена. – Б. пр.

Не след дълго обаче тръпката от бъркането в чуждата каца с меда отстъпи място на буржоазни фантазми, в които самият Чип беше съпруг на Джулия – неин господар и повелител. Изпитваше яростна ревност към Гитанас Мизевичюс, който, макар и литовец и насилник, беше успешен политик, за когото Джулия говореше виновно и с копнеж. Една Нова година Чип направо я попита дали някога е мислила за развод. Тя отговори, че харесва апартамента („Много по-добре, отколкото да плащам наем!“) и не ѝ се занимавало да търси нов точно сега.

След посрещането на Новата година Чип се върна към сценария на „Академично червено“, който беше довършил в еуфоричен устрем, натраквайки по двайсет страници на ден, и откри, че в ръкописа има много неща за оправяне. Всъщност текстът приличаше по-скоро на нескопосни наброски. През месеца, през който шумно беше празнувал завършването му, Чип си беше мислил, че може да премахне някои банални елементи в сюжета – конспирацията, автомобилната катастрофа, злите лесбийки, – и пак да разкаже една интересна история. Но без тях като че ли не оставаше нищо.

За да спаси артистичните си и интелектуални амбиции, той добави дълъг теоретичен въвеждащ монолог. Но този монолог беше толкова нечитаем, че всеки път като включеше компютъра, Чип се захващаше да го оправя. Прекарваше по-голямата част от отделеното за ръкописа време в обсесивно преработване на монолога. И когато се отчая, че няма как да го съкрати, без да жертва някоя от важните си теми, започна да си играе с размера на полетата и с преноса на думите, за да накара монолога да свърши в края на шеста, вместо в началото на седма страница. Замени „повторно“ с „отново“, за да спечели две букви, като по този начин пренесе „трансак(т)ция“ след второто „т“, което от своя страна доведе до цяла поредица от по-дълги редове и по-ефикасно пренасяне. След това реши, че „отново“ нарушава ритъма, а „трансак(т)ция“ в никакъв случай не бива да се разделя на два реда, и прегледа целия текст за дълги думи, които да замени с по-къси синоними, като през цялото време се мъчеше да се убеди, че звезди и продуценти в сакà на „Прада“ ще четат с наслада шест (но не и седем!) страници високопарно академично теоретизиране.

Веднъж когато беше малък, в Средния запад се наблюдаваше пълно слънчево затъмнение и едно момиче от малките градчета на другия бряг на реката срещу Сейнт Джуд беше останало навън, и напук на хилядите предупреждения се беше взирало в намаляващия полумесец на слънцето, докато ретината му не изгоря. „Изобщо не болеше – беше заявило момичето пред „Сейнт Джуд Кроникъл“. – Нищо не усетих.“

Във всеки един от дните, които Чип прекарваше в разкрасяване на безжизнения от драматична гледна точка монолог, наемът, храната и развлеченията му се плащаха от по-малката му сестра. И въпреки това, докато парите не свършиха, той не усети болка. Дните спокойно се точеха един след друг. Чип рядко ставаше преди обяд. Наслаждаваше се на храната и виното, обличаше се достатъчно добре, за да има самочувствието, че не е трепкащ като желе разплут плондер, и успяваше, в четири от пет вечери, да прикрие най-тежките си тревоги и притеснения, и да се забавлява с Джулия. Тъй като сумата, която дължеше на Денис, беше голяма в сравнение с коректорската му надница, но малка в сравнение с холивудските стандарти, той се трудеше все по-рядко за „Браг Нътър и Спей“. Не можеше да се оплаче от нищо, освен от здравето си. В летните дни, когато работният му устрем секваше с препрочитането на първо действие, при което за пореден път се убеждаваше колко непоправимо зле звучи текстът, той излизаше да глътне малко чист въздух, слизаше пеша по „Бродуей“, сядаше на пейка в Батъри парк, оставяше бризът от Хъдсън да погали оголената му шия под разкопчаната риза и слушаше неспирното трак-трак-трак на хеликоптерите и писъците на милионерските деца от Трайбека, и там започваше да го гризе съвестта. Да си толкова жизнен и здрав, и при все това да не правиш нищо: нито да се възползваш от здравия си сън през нощта и от това, че дори и грипът те е подминал, за да свършиш някаква работа, нито да се предадеш напълно на отпускарския дух, да флиртуваш с непознати и да се наливаш с „Маргарита“. По-добре би било, мислеше си той, да мине разболяването и умирането още сега, когато и без това се е провалил, и да запази здравето и жизнеността си за някой бъдещ ден, когато, колкото и да му беше трудно да си го представи, може би вече щеше да е оставил провала зад гърба си. От всичко, което прахосваше – парите на Денис, благоразположението на Джулия, собствените си способности и образование, възможностите, предлагани от най-дълго продължаващия икономически разцвет в историята на Америка, – там, под слънчевите лъчи край реката, най-силно страдаше заради доброто си здравословно състояние.

Остана без пари един петък през юли. Тъй като му предстоеше среща с Джулия, която щеше да му струва поне петнайсет долара за безалкохолни и пуканки в киното, Чип направи чистка на марксистите в библиотеката си, напълни две големи чанти и ги отнесе на „Странд“. Книгите бяха с оригиналните си обложки и коричната им цена възлизаше на 3900 долара. Един от търговците на „Странд“ ги огледа отгоре-отгоре и постанови:

– Шейсет и пет.

Чип се изсмя задъхано, за да не изкрещи; само непокътнатото английско издание на „Теория на комуникативното действие“ на Юрген Хабермас, което така и не беше успял да прочете, камо ли да си води записки, му беше струвало 95 британски лири. Не успя да се сдържи и го изтъкна на глас.

– Опитай някъде другаде, ако искаш – отвърна онзи, ръката му, посегнала към касата, се спря.

– Не, не, прав сте – отвърна Чип. – Шейсет и пет е достатъчно.

Почувства се жалък, беше очевидно, че е очаквал да получи поне няколко стотин долара. Обърна гръб на укоряващите го гръбчета, които го бяха примамвали в книжарниците с обещание за радикална критика на развитото капиталистическо общество, помнеше с каква радост ги беше отнасял в дома си. Но Юрген Хабермас не притежаваше хладните дълги и стройни крака на Джулия, Теодор Адорно не притежаваше нейния гроздов аромат на чувствена податливост, Фред Джеймисън не притежаваше изкусния ѝ език. До началото на октомври, когато изпрати готовия си ръкопис на Ейдън Прокуро, Чип продаде феминистите, формалистите, структуралистите, постструктуралистите, фройдистите и постфеминистите. За да намери пари за обяда с родителите си и Денис, му бяха останали само любимите му културолози и пълното издание на Шекспир с твърди корици; тъй като в Шекспир се криеше някаква магия – еднаквите томове в светлосини обложки бяха като архипелаг от сигурни убежища, – той натъпка Фуко, Грийнблат, хукс¹² и Пуви¹³ в пазарски чанти и ги продаде всичките за 115 долара.

¹² бел хукс (изписвано с малки букви) е псевдоним на американската феминистка и изследователка Глория Уоткинс. – Б. пр.

¹³ Мари Пуви е американски литературен критик и културолог. – Б. пр.

Шейсет от тях веднага вложи в подстрижка, бонбони, комплект за почистване на петна и две питиета в „Сидър Тавърн“. През август, когато покани родителите си, се беше надявал Ейдън Прокуро да е прочела ръкописа му и да му е дала някакъв аванс преди пристигането им, но сега единственото постижение и единственият дар, които можеше да им предложи, беше домашно приготвен обяд. Запъти се към един деликатесен магазин в Ийст Вилидж, където предлагаха прекрасни тортелини и хляб с хрупкава препечена коричка. Представяше си евтин селски италиански обяд. Но деликатесният магазин явно беше хлопнал кепенци, а на него не му се вървеше десет пресечки до най-близката фурна, в която беше сигурен, че ще има хубав хляб, и затова пое напосоки през Ийст Вилидж, надничаше в лъскави бакалии, претегляше на ръка сирена, бърчеше нос пред хляба, отхвърляше некачествени тортелини. В крайна сметка се отказа напълно от италианската идея и се спря на единствения друг обяд, за който се сещаше – салата от див ориз, авокадо и пушени пуешки гърди. Въпросът беше обаче откъде да намери узряло авокадо. Обиколи няколко магазина, но в тях или изобщо нямаше авокадо, или пък плодовете бяха корави като орехи. Накрая все пак откри по-меко авокадо, макар и с големината на мандарина, което струваше по 3,89 долара парчето. Взе пет, но в следващия миг се спря и се поколеба. Остави ги, след това ги взе отново, пак ги остави, не можеше да вземе решение. Преряза го спазматичен изблик омраза към Денис, че възползвайки се от гузната му съвест, го беше натопила да се погрижи за обяда. Все едно цял живот беше ял само салата от див ориз и тортелини – нищо друго не му хрумваше в пустото му кулинарно въображение.

Малко преди осем се озова пред новия Потребителски кошмар („Всичко на добра цена!“) на „Гранд Стрийт“. Изпарения бяха надвиснали в небето, усещаше се зловонен тежък лъх от Рауей и Бейон. През лъснатите стоманени врати на Кошмара се стичаше елитът на Сохо и Трайбека. Мъжете бяха в различни форми и размери, но жените до една бяха слаби и на трийсет и шест; много от тях бяха едновременно слаби и бременни. Чип усещаше боцкането по врата си от подстригването, не беше готов да се покаже пред толкова много съвършени жени. Но през вратата на Кошмара зърна една зелена купчина и голяма табела „Киселец от Белиз – 0,99 долара“.

Влезе в Кошмара, грабна кошница и пъхна връзка киселец в нея. Деветдесет и девет цента. Над бара на кафенето беше окачен екран, по който вървяха смайващи данни за ОБЩО ПРИХОДИ ЗА ДЕНЯ, ПЕЧАЛБА ЗА ДЕНЯ и ПРЕДПОЛАГАЕМ ДИВИДЕНТ ЗА АКЦИЯ ЗА ТРИМЕСЕЧИЕТО (Неофициална прогноза въз основа на резултатите от предишното тримесечие. Информацията е предоставена единствено с развлекателна цел!) и ПРОДАЖБИ НА КАФЕ. Чип си проби път през клиентите и техните мобилни телефони към рибния щанд, където, като че ли в отговор на молитвите си, откри ДИВА НОРВЕЖКА СЬОМГА, УЛОВЕНА С ВЪДИЦА, на разпродажба. Посочи едно филе със среден размер и в отговор на въпроса на мъжа зад щанда: „Друго?“, отговори с уверен, едва ли не надменен глас: „Това е достатъчно“.

В бележката върху красиво опакованото филе, което му връчиха, пишеше „78,40“. За щастие, Чип онемя от това откритие, иначе можеше да възрази на глас, преди да си е дал сметка, че в Кошмара цените се обявяват за сто грама. Преди две години, дори само преди два месеца не би допуснал подобна грешка.

– Ха-ха! – сподавено изхълца той и стисна в дланта си филето за седемдесет и осем долара, все едно беше бейзболна ръкавица. Коленичи, докосна връзките на обувката си, пъхна сьомгата под пуловера, загащи го в панталоните и се изправи.

– Тате, искам риба меч! – заяви детско гласче зад него.

Чип направи две крачки и сьомгата, която тежеше доста, се изплъзна от пуловера, и колебливо се спря в слабините му като пищимал.

– Татко! Риба меч!

Чип бръкна в панталоните. Шаващото филе беше като студен пълен памперс. Той го върна обратно към корема и втъкна пуловера по-плътно, закопча коженото си яке догоре и решително закрачи нанякъде. Към щандовете с млечни произведения. Тук откри подбрана колекция от френски сирена, чиито цени подсказваха, че продукцията е била превозена със свръхзвуков самолет. Достъпът до нетолкова недостъпните френски сирена родно производство беше запречен от мъж с бейзболна шапка, който крещеше в мобилния си телефон, а едно дете, очевидно негово, чоплеше алуминиевото фолио от кофичките с френско кисело мляко. Момиченцето вече беше изчоплило пет-шест. Чип се наведе да се присегне зад мъжа и рибата опъна пуловера на корема му.

– Извинявайте – измърмори той.

Онзи, без да спира да говори по телефона, се отдръпна като сомнамбул.

– Нали ти казах да го отсвириш? Отсвири го! Отсвири го този задник! Не сме подписвали нищо. Няма нищо черно на бяло. Ще го накарам да смъкне с още трийсет, само гледай. Мила, не го късай това, ако го скъсаш, ще трябва да го платим. Нали ти казах, от вчера купувачите командват парада. Няма да вземем нищо, докато не ударят дъното. Нищо! Ни-щич-ко!

Чип пое към касите с четири благовидни покупки в кошницата, но там мярна една глава с лъскава, сияйна като нова монета грива, която можеше да е само на Ейдън Прокуро. Която също беше слаба, на трийсет и шест и енергична. Малкият ѝ син Антъни седеше на количката за пазаруване с гръб към голяма камара от миди, сирена, меса и хайвер на стойност над хиляда долара. Ейдън се беше надвесила над Антъни и го беше оставила да си играе със сивите ревери на италианския ѝ костюм и да лигави блузата ѝ, докато зад него тя разлистваше ръкопис, който Чип горещо се надяваше, че не е неговият. Уловената с въдица норвежка сьомга вече беше подмокрила опаковъчната хартия, телесната му топлина топеше мазнините, които придаваха известна твърдост на филето. Чип искаше да избяга от Кошмара, но не беше готов да обсъжда „Академично червено“ при подобни обстоятелства и затова се шмугна в хладилната секция с италиански сладолед в обикновени бели кутии с малки черни надписи. Мъж в костюм беше клекнал до момиче, чиято коса пламтеше като огрян от слънцето бакър. Момичето беше дъщерята на Ейдън, Ейприл. Мъжът беше съпругът на Ейдън, Дъг О’Браян.

– Чип Ламбърт! Как я караш?

Не му оставаше друго, освен да подхване кошницата като момиче, за да стисне здравата десница на Дъг.

– Ейприл си избира десерт – обясни Дъг.

– Три десерта – уточни Ейприл.

– Да, три десерта.

– Този какъв е? – посочи Ейприл.

– Жълт с гренадин, зайче.

– Аз обичам ли го?

– Не знам, мила.

Дъг, който беше по-млад и по-нисък, упорито твърдеше, че се възхищава от ума му, и тъй като Чип нито веднъж не беше доловил ирония или надменност в думите му, накрая се беше принудил да приеме преклонението му за чиста монета. То обаче беше по-неприятно и от открито пренебрежение.

– Ейдън ми каза, че си довършил сценария – рече Дъг, подреждайки няколко сладоледа, съборени от Ейприл. – Нямам търпение да го видя, братле! Този проект звучи феноменално!

Ейприл беше притиснала три покрити със скреж кутии към джинсовото си яке.

– Какво си избра? – попита Чип.

Тя вдигна високо рамене – все още неовладян жест на новак.

– Занеси ги на мама, зайче. Аз ще разменя няколко думи с Чип.

Ейприл хукна по пътеката. Чип се зачуди какво ли е да си баща, да си винаги нужен, а не нуждаещ се.

– Исках да те питам нещо – поде Дъг. – Имаш ли секунда? Ако, да речем, някой ти предложи нова личност, ще приемеш ли? Да речем, че някой ти каже: „Ще ти сменя чипа в главата с какъвто си пожелаеш“. Ще си платиш ли за това?

Хартията около сьомгата беше залепнала по потната кожа на Чип и на места се беше прокъсала. Това не беше най-подходящият момент за приятелска интелектуална беседа, каквато Дъг явно търсеше, но пък Чип искаше той да продължи да го цени високо и да склони Ейдън да купи сценария му. Попита го защо пита.

– През ръцете ми минават какви ли не смахнати проекти – отвърна Дъг. – Особено сега, когато парите се връщат у дома. Нали надуваме балона на високотехнологичните компании. Все още всячески се стремим да убедим средния американец да поеме с песен на уста по пътя на собствената си финансова разруха. Но биотехнологията е нещо невероятно! Има цели проспекти за генно модифицирани тикви. Никога не съм предполагал, че в тази страна се яде толкова много тиква, а явно тиквите са податливи на повече болести, отколкото подсказва здравата им външност. Или е така, или „Саутърн Кукумтех“ е сериозно надценена на трийсет и пет за акция. Както и да е. Но, Чип, братле, онова с мозъка ми хвана окото. И най-странното е, че мога да говоря за това. То е обществено достояние. Не е ли странно?

Чип се мъчеше да се взре в Дъг със заинтригуван вид, но очите му бяха като деца, щураха се насам-натам по пътеките между щандовете. Още малко и щеше да изскочи от кожата си – в буквалния смисъл на думата.

– Да, странно е.

– Идеята е – продължи съпругът на Ейдън, – че все едно правиш цялостен ремонт на мозъка. Оставяш външните стени и покрива, сменяш разпределението на стаите и водопроводната инсталация. Оправяш неудобната трапезария. Слагаш нови модерни бушони.

– Аха.

– Запазваш красивата фасада. Пак си изглеждаш сериозен интелектуалец, малко студен на повърхността. Строг, начетен. Но вътрешността ти става по-уютна. Голяма всекидневна с телевизор за цялото семейство. По-просторна и по-подредена кухня. Мелачка за боклуци в мивката, готварска печка. Приставка за лед на вратата на хладилника.

– А ще се разпознавам ли след това?

– Искаш ли го? Всички други ще те познават – поне на външен вид.

Големият блестящ надпис ПРИХОДИ ОТ ДЕНЯ се спря за момент на 444 447,41 и продължи да расте.

– Обзавеждането е моята личност – рече Чип, мъчейки се да влезе в тон.

– Добре, тогава нека приемем, че преустройството ще е постепенно. И майсторите ще работят много, ама много чисто. Вечер като се прибереш, мозъкът ти ще е почистен, никой няма да те закача през почивните дни и ще се спазват всички ограничения за вдигане на шум и така нататък. Всичко ще стане на етапи – наместваш се постепенно в нещата. Или те се наместват в теб, така да се каже. Няма да си длъжен да купуваш ново обзавеждане.

– Питаш хипотетично, така ли?

Дъг вдигна пръст.

– Единственият недостатък е, че сигурно ще трябва да ти пъхнат в главата някаква метална джаджа. Ще разпищяваш скенерите по летищата. Или пък ще ловиш радио на някои честоти. „Гейторейд“ и другите високоелектролитни напитки също може да са проблем. Но какво би казал?

– Шегуваш се, нали?

– Погледни страницата им в интернет. Ще ти дам адреса. „Резултатите будят тревога, но тази нова мощна технология не може да бъде спряна.“ Спокойно може да мине за мото на нашето време, нали?

Това, че филето от сьомга се плъзгаше в гащите на Чип като голям топъл плужек, като че ли се дължеше на мозъка му и на поредицата погрешни решения, които този мозък беше взел. Рационално Чип съзнаваше, че не след дълго ще се освободи от Дъг и накрая дори може и да успее да избяга от Потребителския кошмар, да намери тоалетна в някое заведение, където да извади филето и да възвърне в пълна степен критическите си способности – все някога щеше да дойде миг, в който нямаше да стои сред скъп италиански сладолед с хладка риба в гащите, и този миг щеше да му донесе изключително облекчение, – но засега той все още обитаваше един по-ранен и далече не толкова приятен момент, в който бе готов да даде всичко на света за един нов мозък.

– Тортата беше висока две педи! – заяви Инид, чието шесто чувство ѝ беше подсказало, че Денис няма да прояви интерес към пирамидите от скариди. – Беше страшно изискано. Представяш ли си?

– Сигурна съм, че е било много приятно – отвърна Денис.

– Дриблетови наистина правят всичко суперлуксозно. Не бях виждала толкова висока торта. А ти виждала ли си?

Издайническите сигнали, че търпението на Денис е на изчерпване – по-дълбоките вдишвания, безшумното поставяне на вилицата в чинията, отпиването от виното и връщането на чашата на мястото ѝ – нараняваха Инид по-силно, отколкото ако дъщеря ѝ беше избухнала.

– Виждала съм високи торти – рече Денис.

– Трудно ли се правят?

Денис сплете пръсти в скута си и бавно издиша.

– Разбирам, че празненството е било страхотно. Радвам се, че ви е било приятно.

Инид наистина беше прекарала приятно на партито на Дийн и Триш, макар да съжаляваше, че Денис не е с нея да види колко изискано е всичко. В същото време се опасяваше, че Денис ни най-малко няма да сметне партито за изискано, че само ще критикува и ще обяви и най-изключителните неща за напълно обикновени. Вкусът на дъщеря ѝ беше черно петно в зрението на Инид, дупка в опита ѝ, през която винаги имаше опасност да изтекат и изчезнат нейните радости.

– Е, всеки си има вкус – заяви тя.

– Така е – кимна Денис. – Но вкусът на някои хора е по-добър.

Алфред се беше навел ниско над чинията си, така че падащите от вилицата му парченца сьомга или зелен боб да не се разпиляват по масата. Но слушаше внимателно. И се намеси.

– Стига!

– Всеки си мисли така – обади се Инид. – Всеки си мисли, че неговият вкус е най-добър.

– Но повечето хора грешат – не се предаде Денис.

– Всеки има право на вкус – настоя Инид. – В тази страна всеки глас е равен, нали?

– За съжаление!

– Стига! – повтори Алфред и се обърна към Денис. – Няма да я убедиш.

– Държиш се като сноб – скара ѝ се Инид.

– Майко, винаги си ни казвала колко харесваш хубавата домашно приготвена храна. И аз я харесвам. Но според мен има някаква Дисни-вулгарност във високата половин метър торта. Ти готвиш по-добре от...

– О, не, не – заклати глава Инид. – Хич ме няма като готвач.

– Изобщо не е вярно! Откъде според теб съм...

– Не и от мен – прекъсна я майка ѝ. – Не знам откъде децата ми са взели дарбите си, но не е от мен. Хич ме няма като готвач. Хич!

(Колко хубаво, и едновременно с това странно, ѝ беше да го изрече на глас! Все едно да попариш с вряла вода обрив от коприва.)

Денис изправи гръб и посегна към чашата си. Инид, която цял живот напразно се бореше с навика си да надзърта в чуждите чинии, беше видяла Денис да си взема три късчета сьомга, съвсем малко салата и коричка хляб. Скромността на дъщерята беше като укор в лакомия към майката. Сега чинията на Денис беше празна и тя като че ли не възнамеряваше да си сипе повторно.

– Само това ли ще хапнеш? – попита Инид.

– Да, приключих с обяда.

– Отслабнала си.

– Не съм.

– Гледай да не отслабнеш още повече. – От устата ѝ се откъсна скъпернически смях, с който прикриваше силните си чувства.

Алфред бавно насочваше натоварена със сьомга и киселец вилица към устата си. Храната падна и се пръсна на разкъсани парченца.

– Чип се е справил много добре – оповести Инид. – Нали? Сьомгата е много крехка и вкусна.

– Чип винаги е бил добър готвач.

– Ал, харесва ли ти храната? Ал?

Алфред държеше отпуснато вилицата. Долната му устна беше провиснала, в очите му се таеше мрачно подозрение.

– Хареса ли ти обяда? – попита Инид.

Той вдигна дясната си ръка и стисна лявата. Събраните ръце продължиха да треперят заедно, Алфред се взираше в слънчогледите в средата на масата. Като че ли предъвкваше киселото си изражение, преглъщаше страховете си.

– Чип ли го е приготвил? – измърмори той.

– Да.

Алфред поклати глава, все едно съкрушен от готварските умения на Чип, от неговото отсъствие в този момент.

– Състоянието ми се влошава – заяви той.

– Заболяването ти е в съвсем лека форма – отвърна Инид. – Трябва само да се нагласи точната доза на лекарството.

Алфред отново поклати глава.

– Хеджпет каза, че не би се нагърбил с прогноза.

– Най-важното е да продължиш да се занимаваш с нещо, да си активен, да не се оставяш.

– Не, не си слушала внимателно. Хеджпет много внимаваше да не вдъхне лъжливи надежди.

– Четох...

– Пукната пара не давам какво пише в твоите списания! Не съм добре и Хеджпет го потвърди.

Денис сковано протегна ръка и остави чашата си.

– Какво ще кажеш за новата работа на Чип? – попита я ведро Инид.

– Коя работа?

– Ами в „Уолстрийт Джърнъл“.

Денис заби поглед в покривката.

– Нищо не знам.

– Вълнуващо е, нали?

– Не знам.

– Мислиш ли, че е на пълен ден?

– Не е.

– Само не ми е ясно какво точно прави там.

– Не знам нищо, майко.

– Все още ли се занимава с право?

– Имаш предвид дали коригира за онази правна кантора? Да.

– Значи, все още е в кантората.

– Чип не е адвокат, майко.

– Знам, че не е адвокат.

– Но само повтаряш „занимава се с право“ и „още е в кантората“... Така ли обясняваш на приятелките си?

– Обяснявам им, че работи в правна кантора. Нищо повече. Правна кантора в Ню Йорк. И това е истината. Той наистина работи там.

– Това е подвеждащо, знаеш го – обади се Алфред.

– Нищо ли да не казвам?

– Казвай това, което е истина – рече Денис.

– Така или иначе, според мен трябваше да се заеме с право – заяви Инид. – Правото е точно за Чип. На него му трябва професия, която носи стабилност. Нещо, което да му структурира живота. Баща ти винаги е казвал, че от него ще излезе чудесен адвокат. Аз го виждах като лекар, защото той се интересуваше от биология, но баща ти си го представяше като адвокат. Нали, Ал? Нали смяташе, че от Чип ще излезе чудесен адвокат? Той има дар слово.

– Инид, късно е.

– Мислех си, че щом е започнал работа в правна кантора, това може да пробуди интереса му и той ще се запише да учи.

– Много е късно.

– Защото, Денис, завършиш ли право, можеш да правиш много неща. Можеш да станеш директор на компания. Или пък съдия! Можеш да преподаваш. Да станеш журналист. Има толкова много посоки, в които може да поеме Чип.

– Чип ще направи това, което иска – заяви Алфред. – Преди не ми беше ясно, но сега вече съм сигурен: за Чип е късно да се промени.

Измина две преки в дъжда, преди да намери работещ телефон. В първата будка, на която попадна, единият телефон беше кастриран и от слушалката висяха шарени жици, а от втория бяха останали само четири дупки от болтовете, с които е бил закрепен. Телефонът на следващото кръстовище беше със запечатан с дъвка процеп за монети, а другарят му не даваше никакви признаци за живот. Някой друг в подобно положение сигурно би изкарал гнева си, като трясне слушалката така, че по пода да се посипят парчета пластмаса, но Чип от бързане не го направи. На ъгъла на „Пето Авеню“ телефонът даваше свободно, само че изобщо не реагира след набирането на номера и не върна монетата, след като Чип затвори внимателно, нито пък когато той вдигна слушалката и я удари силно в апарата. Другият телефон също даваше свободно и прие монетата, след което глас отсреща заяви, че е набран несъществуващ номер, и не му върна парите. Той пробва отново и загуби последната си монета от четвърт долар.

Чип се усмихваше на джиповете, които пълзяха настръхнали край него в лошото време, готови да набият спирачки всеки момент. Тук портиерите миеха с маркуч тротоарите по два пъти на ден, а камиони на чистотата, въоръжени с четки като мустаци на градско ченге, жулеха улиците по три пъти седмично; в Ню Йорк обаче не беше нужно да търсиш дълго, за да намериш мръсотия и гняв. На една улична табела наблизо надписът беше преправен на „Гето Авеню“. Мобилните телефони изместваха уличните. За разлика от Денис, която смяташе мобилните телефони за вулгарни аксесоари за простаци, и за разлика от Гари, който не само, че ги харесваше, но беше купил по един и на трите си момчета, Чип мразеше мобилните телефони главно защото не притежаваше такъв.

Под рехавата закрила на чадъра на Денис той прекоси платното до един деликатесен магазин на Юнивърсити Плейс. Върху изтънялата изтривалка пред вратата бяха нахвърляни дебели картони, но те също бяха подгизнали и се бяха разкашкали в нещо, подобно на изхвърлени на брега водорасли. Заглавията на вестниците по металните стелажи вътре оповестяваха вчерашното сгромолясване на още две икономики в Южна Америка и нов спад в ключовите борси в Далечния изток. Над касата висеше лотариен плакат, който заявяваше: „Не заради печалбата, а заради забавлението!“.

С два от четирите долара, които имаше в портфейла си, Чип си купи едно пакетче от любимите си смучещи бонбони само с натурални съставки. За третия долар касиерът му даде четири монети по двайсет и пет цента.

– И едно „Късметлийско духче“, моля – поиска Чип.

Комбинацията от трилистна детелина, арфа и делва със злато, която му се падна, не беше нито печеливша, нито забавна.

– Някъде тук има ли работещ монетен телефон?

– Не – отвърна мъжът.

– Имах предвид някъде наблизо.

– Няма! – Касиерът бръкна под тезгяха и извади мобилен телефон. – Ето това е телефон!

– Може ли да го използвам за един бърз разговор?

– Вече е късно да търсиш брокера си. Трябваше да се обадиш вчера. По-добре да беше инвестирал в американски компании!

Смехът на касиера беше добродушен и може би затова на Чип му се стори още по-обиден. Но пък и той имаше основания да бъде чувствителен. Откакто го бяха уволнили от колежа Д., пазарната стойност на публично търгуваните американски компании се беше увеличила с трийсет и пет процента. А за същите тези двайсет и два месеца Чип ликвидира пенсионния си фонд, продаде хубавата си кола и макар в работата си на половин ден да получаваше една от най-високите почасови ставки, пак беше на ръба на банкрута. Това бяха години, през които в Америка беше почти невъзможно да не печелиш пари; години, в които рецепционистки пишеха чекове „Мастеркард“ с 13 % лихва на брокерите си и пак излизаха на печалба; години на купуване и борсови игри, а Чип беше изпуснал влака. С мозъка на костите си усещаше, че ако някога наистина успее да продаде „Академично червено“, само седмица преди това пазарите ще са стигнали върхови стойности и реши ли да инвестира, само ще загуби.

Предвид отрицателната реакция на Джулия към сценария му, поне засега американската икономика беше в безопасност.

Откри работещ монетен телефон в „Сидър Тавърн“. Като че ли бяха минали години от предишната вечер, когато беше обърнал две питиета тук. Набра офиса на Ейдън Прокуро и затвори веднага щом се включи телефонният секретар, само че апаратът пак глътна монетата. От „Справки“ му дадоха домашния телефон на Дъг О’Браян и Дъг вдигна, обясни, че сменя памперс, и едва след няколко минути Чип успя да го попита дали Ейдън е прочела сценария.

– Феноменален! Наистина феноменален сценарий! – увери го Дъг. – Мисля, че го взе със себе си, когато излезе.

– А къде отиде?

– Чип, не мога да ти кажа. Знаеш го.

– Въпросът не търпи отлагане.

Моля, пуснете още осемдесет цента за следващите две минути...

– Боже господи, уличен телефон! – възкликна Дъг. – От уличен телефон ли се обаждаш?

Чип пъхна последните си две монети.

– Трябва да си взема сценария, преди да го е прочела. Искам да направя няколко поправки...

– За циците ли става дума? Ейдън спомена, че Джулия имала проблем с многото цици. На твое място, не бих се тревожил за това. Циците никога не са в повече. Просто на Джулия ѝ се насъбра много тази седмица.

Моля, пуснете още трийсет цента...

– ...бих заложил... – говореше Дъг.

...за следващите две минути.

– ...най-близкото до ума място...

В противен случай разговорът ще бъде прекъснат.

– Дъг? – извика Чип. – Дъг? Не те разбрах!

Съжаляваме...

– Да, тук съм. Казах, че бих заложил...

„Довиждане“ – заяви строгият глас и телефонът замлъкна, монетите издрънчаха в утробата му. Табелката на апарата беше в цветовете на Бейби Белс¹⁴, но надписът гласеше: „Орфик Телеком, 3 минути за 25 цента, всяка допълнителна минута 40 цента“.

¹⁴ След съдебен процес с обвинения в злоупотреба с монополно положение, през 1984 г. Американската телефонна и телеграфна компания се разделя на седем независими оператора, известни като Бейби Белс. – Б. пр.

Най-близкото до ума място, където можеше да потърси Ейдън, беше офисът ѝ в Трайбека. Чип се спря на бара, чудеше се дали новата изрусена барманка с вид на мажоретка го помни от предишната вечер и дали ще приеме шофьорската му книжка за залог срещу една двайсетачка назаем. Заедно с двама други клиенти тя гледаше футболен мач, нитанските лъвове¹⁵ гостуваха някъде, на мътния телевизионен екран сивкави фигури се боричкаха на разкалян терен. А до ръката на Чип, на не повече от петнайсет сантиметра, лежаха няколко банкноти по един долар. Просто бяха захвърлени там. Мина му през ума, че една извършена тихомълком трансакция (да прибере парите в джоба, никога повече да не стъпи тук, по-късно да изпрати по пощата сумата на жената, без да разкрива самоличността си) ще е по-безопасна, отколкото да моли за заем: може би това щеше да е трансгресивният акт, който щеше да спаси разума му. Смачка банкнотите на топка и се приближи към барманката, която отблизо му се видя още по-красива, само че вниманието ѝ беше все така приковано към боричкащите се окаляни кръглоглави мъже, той се обърна и излезе.

¹⁵ Прозвище на отбора на Пенсилванския университет. – Б. пр.

На задната седалка на едно такси, гледайки как мокрите магазини отлитат край него, Чип лапна бонбон. Ако не успееше да си върне Джулия, беше готов на всичко, за да прави секс с барманката. Която също изглеждаше на трийсет и девет. Искаше да сграбчи в шепите си пепелявата ѝ коса. Най-вероятно тя живееше в ремонтирано жилище на „Източна Пета“, сигурно пиеше бира преди лягане и спеше с овехтели потници и с шорти – той си представяше уморената ѝ поза, скромната халка на пъпа, путката ѝ като стара бейзболна ръкавица, пръстите на краката ѝ лакирани в най-обикновено просто червено. Искаше да усети как краката ѝ се преплитат на кръста му, искаше да чуе историята на четирийсетте ѝ години. Чудеше се дали наистина пее рок парчета по сватби и празненства за бар-мицва.

През прозореца на таксито прочете „Атлетичен рай“ като „Патетичен край“. „Агенция „Ампир“ прочете като „Агнец и вампир“.

Почти беше влюбен в човек, когото можеше никога повече да не види. Беше откраднал девет долара от една изкарваща прехраната си с пот на челото жена, която харесваше колежанско ръгби. Дори и да се върнеше, да ѝ дадеше парите и да ѝ се извинеше, той завинаги щеше да си остане мъжът, забил ѝ нож в гърба. Тя беше напуснала живота му безвъзвратно, никога нямаше да има шанса да прокара пръсти през косата ѝ; от тази поредна загуба гърлото му се сви – зловещо предзнаменование. Беше прекалено смазан от болка, за да изсмуче още един бонбон.

Вместо „Пенсии“ четеше „Пениси“; вместо „Сватби“ – „Свади“.

Витрината на една оптика предлагаше: „Прегледайте си главата при нас!“.

Проблемът беше в парите и униженията на живота без тях. Всеки минувач, всеки мобилен телефон, бейзболна шапка или джип, които видеше, бяха мъчение. Не беше алчен, не завиждаше. Но без пари едва ли не не беше мъж.

Как само се беше променил след уволнението от колежа Д.! Вече не желаеше да промени света, искаше само да е човек с достойнство тук и сега. Може би Дъг беше прав, може би гърдите в сценария му нямаха значение. Но сега вече, най-сетне, разбираше – най-накрая го беше проумял, – че може да отреже въвеждащия теоретичен монолог изцяло. Можеше да нанесе тази поправка за десет минути в офиса на Ейдън.

Пред нейната сграда даде на шофьора и деветте откраднати долара. На ъгъла на павираната улица имаше снимачен екип с голям камион, блестяха прожектори, генератори бълваха пушек в дъжда. Чип знаеше кода на алармата, асансьорът не беше заключен. Новата поправена версия в главата му беше истинският сценарий, но за съжаление, старият въвеждащ монолог все още съществуваше на плътната жълта хартия на копието на Ейдън.

През стъклената врата на петия етаж видя, че в офиса на Ейдън светеше. Чорапите му бяха подгизнали, якето му миришеше на мокра крава край морския бряг, не можеше дори да подсуши ръцете и косата си и това беше неприятно, но все пак се радваше, че в гащите му няма половин килограм норвежка сьомга. Общо взето, сега се чувстваше много по-добре.

Почука на стъклото, Ейдън излезе и присви очи към него. Тя беше с високи скули, големи воднисти сини очи и нежна прозрачна кожа. Всяка излишна калория, която погълнеше на обяд в Лос Анжелис или изпиеше с мартинито си в Манхатън, се изгаряше на пътеката за бягане у дома, в плувния басейн в частния клуб или в цялостната лудост да бъдеш Ейдън Прокуро. Обикновено беше наелектризирана и пламенна, сноп нагорещени медни жици, но сега, докато се приближаваше към вратата, изражението ѝ издаваше объркване и нерешителност. Постоянно поглеждаше през рамо към кабинета си.

Чип направи знак, че иска да влезе.

– Тя не е тук – рече през стъклото Ейдън.

Той махна отново. Тя отвори вратата и сложи ръка на сърцето си.

– Чип, толкова съжалявам за теб и Джулия...

– Дойдох заради сценария. Прочете ли го?

– Аз ли? Съвсем набързо. Трябва да го прочета отново. Искам да си отбележа някои неща! – Направи се, че пише във въздуха край слепоочието си, и се засмя.

– Въвеждащият монолог – поде Чип. – Махнах го.

– О, браво! Харесвам готовността за съкращения. Много я харесвам. – Погледна към офиса си.

– Мислиш ли, че без монолога...

– Чип, трябват ли ти пари?

Ейдън му се усмихна с необяснима весела искреност, все едно я беше хванал пияна или със смъкнати гащи.

– Е, не съм съвсем фалирал.

– Да, да, разбира се. И все пак?

– Защо?

– Как си с интернет? – продължи тя. – Разбираш ли от джава? HTML?

– Не, по дяволите.

– Е, нищо, ела все пак за малко в кабинета ми. Нали нямаш нищо против? Хайде, ела.

Чип я последва покрай бюрото на Джулия, където единствената видима следа от нея беше плюшената жаба върху монитора.

– След като сте скъсали, няма причина да не...

– Ейдън, не сме скъсали.

– Не, не, повярвай ми, това е краят – заяви тя. – Категорично! И затова според мен ще ти се отрази добре да смениш малко обстановката, така че да превъзмогнеш...

– Ейдън, чуй ме, с Джулия само временно...

– Не, Чип, извинявай, изобщо не е временно, а завинаги. – Тя се засмя отново. – Джулия може и да не е категорична, но аз съм. И затова не виждам никаква причина да не те запозная с... – въведе Чип в кабинета си. – Гитанас? Виж, какъв невероятен късмет. Ето това е най-подходящият човек за твоето начинание!

В креслото до бюрото на Ейдън седеше мъж на годините на Чип с червено кожено яке и впити бели джинси. Лицето му беше широко и с пухкави бебешки бузи, русата му косата беше като издялана от камък каска.

Ейдън преливаше от възторг.

– Толкова се напъвах да измисля нещо, Гитанас, не можех да се сетя кой би могъл да ти помогне, а най-подходящият човек в Ню Йорк сам почука на вратата! Чип Ламбърт, нали познаваш моята секретарка Джулия? – Тя намига на Чип. – Това е съпругът на Джулия, Гитанас Мизевичюс.

В почти всяко едно отношение – цвят на лицето, форма на главата, ръст, телосложение и най-вече в предпазливата, леко засрамена усмивка – Гитанас беше пълно копие на Чип. Също като него беше леко изгърбен и с неправилни зъби. Той кимна смутено, без да се изправи и да подаде ръка.

– Приятно ми е – измърмори Гитанас.

„Спокойно може да се каже – помисли си Чип, – че Джулия си има определен тип.“

Ейдън потупа едно свободно кресло.

– Сядай, сядай – подкани го тя.

Дъщеря ѝ Ейприл се беше разположила на кожения диван до прозореца сред разхвърляни пастели и листове хартия.

– Здравей, Ейприл – обади се Чип. – Хареса ли ти сладоледът?

Въпросът като че ли не се понрави на малката.

– Ще го опита довечера – отвърна Ейдън. – Снощи някой попрекали малко.

– Не съм прекалила! – възрази Ейприл.

Листът в скута на Ейприл беше жълтеникав и имаше напечатано на гърба.

– Сядай, сядай! – настоя Ейдън и се скри зад брезовото си писалище.

Големият прозорец зад гърба ѝ беше мокър от дъжда. Над Хъдсън се беше спуснала мъгла. Ню Джърси тъмнееше в далечината. По стените висеше гордостта на Ейдън – филмови плакати с Кевин Клайн, Клои Севини, Мат Деймън, Уинона Райдър.

– Чип Ламбърт – заобяснява тя на Гитанас – е гениален писател, в момента работим заедно по един негов сценарий, плюс това има докторска степен по английска литература, плюс това през последните две години сътрудничи на съпруга ми в областта на сливанията и придобиванията, плюс това се справя страхотно с интернет, нали тъкмо говорехме за джава и HTML, и както сам виждаш, изглежда... ъъъ... – Едва сега Ейдън забеляза външния вид на Чип и се ококори. – О, явно, навън вали като из ведро! Обикновено Чип не е толкова... ъъъ... мокър. Боже мой, вир вода си! Честна дума, Гитанас, не би могъл да намериш по-подходящ човек от него. Чип, толкова се радвам, че намина. Макар че целият си подгизнал.

Един мъж – стига да е сам – би могъл да понесе ентусиазма на Ейдън, но станеха ли двама, не им оставаше друго, освен да забият поглед в пода, за да запазят достойнството си.

– За съжаление – продължи тя, – не разполагам с много време. Гитанас се появи съвсем неочаквано. Но ще се радвам двамата да отидете в заседателната зала и да поприказвате на спокойствие, няма нужда да бързате.

Гитанас напрегнато скръсти ръце по европейски, с юмруци под мишниците. Без да поглежда Чип, попита:

– Актьор ли си?

– Не.

– Стига, Чип! – обади се Ейдън. – Това не е съвсем вярно.

– Напротив. Никога в живота си не съм играл на сцена.

– Ха-ха-ха! – засмя се тя. – Чип се прави на скромен.

Гитанас поклати глава и се загледа в тавана.

Купчината листове в краката на Ейприл определено беше сценарий.

– За какво точно става дума? – попита Чип.

– Гитанас търси да наеме човек...

– Американски актьор – вметна Гитанас с неприкрито отвращение.

– Който да се занимава с връзките с обществеността на компанията му. И вече – Ейдън хвърли поглед на часовника си и разтвори широко очи и уста в преувеличена изненада – повече от час се опитвам да му обясня, че актьорите, с които работя, се интересуват повече от филми и театрални постановки, отколкото от международни инвестиционни проекти. И освен това повечето от тях имат ужасно високо самомнение за грамотността си. Затова е важно Гитанас да разбере, че ти, Чип, не само можеш да боравиш прекрасно с езика и с жаргона, но и не е нужно да се преструваш на специалист по инвестиране. Ти си специалист по инвестиране.

– Аз съм само коректор на парче – рече Чип.

– Образован човек с дар слово. Талантлив сценарист.

Чип и Гитанас се спогледаха. Нещо в Чип, може би физическата прилика, заинтригува литовеца.

– Търсиш ли работа? – попита Гитанас.

– Зависи.

– Вземаш ли наркотици?

– Не.

– Отивам до тоалетната – обяви Ейдън. – Ейприл, зайче, ела с мен. И си вземи рисунките.

Ейприл послушно скочи от дивана.

– Донеси си и рисунките, зайче. Дай да ти помогна. – Ейдън събра жълтеникавите листове и я поведе към вратата. – Оставям ви да си поговорите.

Гитанас вдигна ръка към лицето, подръпна кръглата си буза и почеса наболите русоляви косъмчета. Погледна през прозореца.

– Ти беше в правителството, нали? – попита Чип.

Гитанас наклони глава.

– И да, и не. Бях. Дълги години. Но партията ми е капут, така че сега съм предприемач. Нещо като правителствен предприемач, да речем.

Една от рисунките на Ейприл беше паднала между прозореца и дивана. Чип протегна крак и я придърпа.

– У нас толкова често се провеждат избори – обясни литовецът, – че вече никой не ги отразява в чужбина. По три-четири пъти в годината. Изборите са най-голямата ни индустрия. Имаме най-много избори на глава от населението годишно в света. Повече и от Италия дори.

Ейприл беше нарисувала човече с обичайните чертички, точки и елипси за тяло, но главата му представляваше назъбена черно-синя драсканица, раздърпана плетеница, безкрайна завъркулка. През жълтеникавата хартия Чип виждаше прозиращите букви от диалога и описанията на гърба.

– Вярваш ли в Америка? – попита Гитанас.

– Боже мой, откъде да започна?

– Твоята страна ни спаси, тя ни и погуби.

С пръстите на крака Чип повдигна крайчеца на рисунката на Ейприл и зърна:

МОНА

(размахва револвера):

Какво е лошото на това, че се обичам? Защо да е лошо?

Листът изведнъж натежа или пък кракът му изгуби силата си. Чип остави рисунката да падне, а след това я побутна под дивана. Крайниците му изстинаха, почти не ги усещаше. Пред очите му се спусна мъгла.

– През август Русия обяви банкрут – продължи Гитанас. – Сигурно си чул. За разлика от нашите избори, за това писаха много. Това е икономическа новина. Важна е за инвеститорите. Важна е и за Литва. Основният ни търговски партньор сега е със смазващи дългове в твърда валута и обезценена рубла. Познай с какво – долари или рубли – купуват нашите яйца. Или шаситата за камиони от нашия авторемонтен завод, единственият работещ завод у нас. Естествено, че с рубли! Но останалата част от камионите се произвежда във Волгоград, а заводът там затвори врати. Така че вече не получаваме и рубли.

На Чип му беше трудно да изпита разочарование за сценария на „Академично червено“. Никога повече да не го зърнат очите му, никога повече да не попадне в чужди ръце – това щеше да му донесе по-голямо облекчение и от онова, което го беше връхлетяло в тоалетната на „Фанелис“, когато извади сьомгата от гащите си.

Имаше чувството, че се събужда от омаен сън с гърди, преноси и стеснени до един сантиметър бели полета в един пъстър и жив свят, за който е бил мъртъв кой знае колко дълго. Години може би.

– Продължавай, интересно ми е – подкани литовеца той.

– То си е интересно. Интересно – повтори Гитанас, все така напрегнато скръстил ръце. – Бродски беше казал: „Прясната риба винаги мирише, замразената – само когато се размрази“. След голямото размразяване, когато дребните рибета изскочиха от фризера, и при нас всичко вреше и кипеше. И аз бях част от това. Голяма част. Но икономиката не се управляваше добре. Докато се забавлявах в Ню Йорк, у дома имаше депресия, и то каква! След това, с голямо закъснение, през 1995 година вързахме литаса към долара и започнахме приватизация, само че твърде прибързано. Не го реших аз, но ако бях начело, сигурно бих сторил същото. Нуждаехме се от парите на Световната банка, а тя каза: приватизирайте. Добре, продадохме пристанището. След това и националния превозвач, телефонната компания. В повечето случаи най-много пари ни предлагаше някой американец, рядко западноевропеец. Не това беше целта ни, но това стана. Никой във Вилнюс нямаше пари в брой. От телефонната компания казаха: „Добре, при нас ще дойдат чуждестранни собственици с дълбоки джобове, а пристанището и националният превозвач ще останат сто процента литовска собственост“. Само че пристанището и националният превозвач си мислеха същото. Но пак всичко беше наред. Към нас се стичаха реки от пари, за всеки оставаше по някое мазно кокалче, токът спираше по-рядко. Дори и времето ни се струваше някак по-меко. В крайна сметка твърдата валута от приватизацията отиде най-вече в ръцете на мутрите, но такава е постсъветската действителност. След размразяването идва загниването. Бродски не доживя да го види. Добре, но после световната икономика забуксува, Тайланд, Бразилия, Корея се сринаха и това беше проблем, тъй като капиталът хукна обратно към САЩ. И тогава се оказа, че например националният ни превозвач е 64 % собственост на фонда „Куад Ситис“. Който е какво? Инвестиционен фонд, управляван от един младок, Дейл Майърс. Ти може и да не си чувал за Дейл Майърс, но всеки гражданин на Литва знае името му.

Тази история за провала като че ли страшно забавляваше Гитанас. Чип отдавна не беше усещал толкова силно, че харесва някого. Обратните му приятели в колежа Д. и „Уорън Стрийт Джърнъл“ бяха толкова откровени и толкова бързаха да разкрият душите си пред него, че предварително изконсумирваха същинската близост, а откликът, който нормалните мъже събуждаха у него, открай време попадаше само в две категории: страх и гняв към успеха им или бягство от заразата на провала. Но нещо в тона на Гитанас му допадаше, привличаше го едва ли не сексуално.

– Дейл Майърс живее в Източна Айова – продължи Гитанас. – Има двама помощници, голям компютър и портфолио на стойност три милиарда долара. Той твърди, че не е искал да придобие контролен пакет акции в националния ни превозвач. Компютърната програма го била направила. Един от помощниците му въвел грешни данни, в резултат на което компютърът продължил да купува акции от „Литва Еър“, без да държи сметка за общия им брой. Да, Дейл се извини на всички литовци за това недоглеждане. Разбирал колко е важен националният превозвач за икономиката и самочувствието на една държава. Но заради кризата в Русия и балтийските държави никой не купувал билети на „Литва Еър“. А американските инвеститори си искали парите от „Куад Ситис“. Единственият начин Дейл да се разплати бил да продаде най-ценното имущество на „Литва Еър“. Което е какво? Самолетите. Затова щял да продаде три „Як-40“ на някаква компания за товарни превози в Маями и шест реактивни самолета на нова самолетна компания в Нова Скотия. Всъщност вече го направи, вчера. Хоп – няма национален превозвач!

– Ох! – подхвърли Чип.

Гитанас кимна яростно.

– Да, да! Точно „ох“! Жалко, че няма как да летиш на шаси на камион, нали? И това не е всичко. Американският конгломерат „Орфик Мидланд“ ликвидира пристанището Каунас. Пак за една нощ. Ох! Боли! Шейсет процента от „Литовска банка“ бяха изкупени от една малка банка от Атланта, Джорджия. А след това вашата малка банка ликвидира резервите в твърда валута на нашата банка и удвои лихвените ни проценти. Защо? За да покрие тежките си загуби от кредитните си карти „Мастеркард“. Ох! Ох! Интересно е, нали? Литва вече е вън от играта! Литва е капут!

– Как върви, мъже? – Ейдън влезе в кабинета, следвана от Ейприл. – Не искате ли да се преместите в заседателната зала?

Гитанас сложи куфарчето си на скута си и го отвори.

– Обяснявам на Чип защо съм сърдит на Америка.

– Ейприл, мила, седни тук – заповяда Ейдън. Носеше голям лист евтина тънка хартия, разтвори го и го разстла на пода до вратата. – Тази хартия е по-хубава. Сега можеш да нарисуваш голяма картина. Като мен. Като мама. Нарисувай голяма картина.

Ейприл клекна в средата на листа и завъртя зелен кръг около себе си.

– Обърнахме се с молба за помощ към МВФ и Световната банка – продължи Гитанас. – Нали те ни накараха да приватизираме, може би ще им е интересно да разберат, че приватизираната ни държава сега е в състояние на анархия под властта на престъпни босове и с раздробено земеделие, което дори не смогва да изхрани населението. За съжаление, МВФ се занимава с жалбите на банкрутиралите държави в съответствие с размера на техния брутен вътрешен продукт. Миналия понеделник Литва беше двайсет и седма в списъка. Сега сме двайсет и осми. Парагвай ни измести. Все този Парагвай!

– Ох! – изпъшка Чип.

– Не знам защо, но Парагвай е нашето проклятие.

– Гитанас, казах ти, че Чип е най-добрият избор – обади се Ейдън. – Но...

– От МВФ ни отговориха, че могат да ни се притекат на помощ най-рано след трийсет и шест месеца!

Ейдън потъна в стола си.

– Мислите ли, че ще приключите скоро?

Гитанас показа на Чип разпечатка, която беше извадил от куфарчето си.

– Ето, погледни, виждаш ли от коя страница в интернет е? „Държавен департамент на САЩ, отдел за Европа и Канада“. Виж какво пише: литовската икономика е в тежка депресия, безработица почти 20 %, режим на тока и водата във Вилнюс, несигурно захранване навсякъде другаде. Кой предприемач би вложил парите си в такава държава?

– Литовски предприемач? – предложи Чип.

– Ха, много смешно! – Гитанас го изгледа преценяващо. – Сега, да речем, че искам да се появи нещо по-различно на тази страница и на другите като нея. Да изтрия написаното тук и на хубав американски английски да обясня, че нашата страна е избегнала руската финансова зараза. Например, че сега в Литва годишната инфлация е по-ниска от 6 %, валутните резерви в долари на глава от населението са колкото на Германия и имаме търговски излишък от сто милиона долара заради продължаващото силно търсене на литовските природни богатства!

– Чип, ти би се справил прекрасно с подобна задача! – рече Ейдън.

Чип беше твърдо решен да не поглежда Ейдън и да не ѝ проговори до края на живота си.

– А какви са природните богатства на Литва? – попита той.

– Основно пясък и чакъл.

– Добре, огромни стратегически залежи от пясък и чакъл.

– Пясък и чакъл в изобилие. – Гитанас затвори куфарчето си. – Ето ти сега и въпрос с повишена трудност. Откъде се е появило това безпрецедентно търсене на точно тези природни ресурси?

– Бум на строителството в съседните Латвия и Финландия? От изпитващата недостиг от пясък Латвия? Или от изпитващата недостиг от чакъл Финландия?

– А те как са избегнали заразата на глобалната финансова криза?

– Латвия има здрави, стабилни демократични институции. Тя е финансовият център на Балтийския полуостров. Финландия е въвела строги ограничения в износа на спекулативния чужд капитал и е успяла да спаси прословутата си мебелна индустрия.

Литовецът кимна доволно. Ейдън стовари юмрук на бюрото.

– О, Гитанас, Чип е фантастичен! Заслужава си бонус още при подписване на договора. Както и първокласно настаняване във Вилнюс и дневни в долари.

– Вилнюс ли? – сепна се Чип.

– Да, продаваме страна – отвърна Гитанас. – Трябва ни един доволен американски клиент на място при нас. А и освен това е много по-безопасно да работиш с интернет от там.

Чип се засмя.

– Наистина ли очакваш американските инвеститори да ти изпратят пари? За какво – заради недостиг на пясък в Латвия?

– Те ме засипаха с пари само заради една шега. Дори не пясък и чакъл, а нищо и никаква шегичка! Вече съм получил десетки хиляди долари. Но искам да ми изпратят милиони.

– Гитанас, скъпи – обади се Ейдън, – доколкото разбирам, в тази ситуация е изключително удачно заплащането да се обвърже с постиженията. Случаят просто си плаче за една подобна клауза. Всеки път когато Чип удвои постъпленията, ти ще му повишаваш заплащането. Съгласен ли си? А?

– Ако приходите ни се увеличат сто пъти, Чийп¹⁶ ще забогатее, повярвай ми.

¹⁶ Неправилно произнасяне на името Chip, което се доближава до произнасянето на думата cheap (евтин). – Б. пр.

– Хайде да го видим това черно на бяло!

Гитанас улови погледа на Чип и мълчаливо му подсказа мнението си за домакинята им.

– За какъв документ говориш, Ейдън? – попита той. – Каква е длъжността на Чийп? Консултант на международна пирамида? Заместник главен фараон?

– Вицепрезидент, отговарящ за преднамереното въвеждане в заблуждение – предложи Чип.

– Страхотно! – изпищя Ейдън.

– Мамо, погледни! – обади се Ейприл.

– Договорката ни ще е изцяло устна – отсече Гитанас.

– Няма нищо незаконно в това, което правиш, нали? – попита Ейдън.

В отговор на въпроса ѝ той зарея поглед през прозореца. С червеното си кожено яке приличаше на рокер. Накрая смотолеви:

– Разбира се.

– Не е някаква пирамида? – настоя Ейдън.

– Пирамида ли? Не, в никакъв случай.

– Защото, не че съм страхопъзла, но точно на това ми прилича.

– Цялото богатство на моята страна потъна безследно във вашата – рече Гитанас. – Вашата силна и заможна държава диктува правилата, по които сега умират литовците. Защо да ги спазваме?

– Това е един от най-важните въпроси на Фуко – вметна Чип.

– И на Робин Худ също – отбеляза Ейдън. – Което не ме успокоява особено, що се отнася до законността на това, което вършите.

– Предлагам на Чийп петстотин американски долара седмично. Както и бонуси по моя преценка. Чийп, съгласен ли си?

– Мога да изкарам повече и тук – отвърна той.

– Пробвай с хиляда на ден минимум – посъветва Ейдън.

– Един долар е цяло богатство във Вилнюс.

– О, и още как! – възкликна Ейдън. – Богатство е и на Луната. Какво има да се купи там?

– Чийп – рече Гитанас, – кажи на Ейдън какво можеш да си купиш с долари в една бедна страна.

– Предполагам, че нямаш проблем с храната и алкохола – отговори Чип.

– Страна, в която младото поколение е израснало в състояние на пълна морална анархия и е с неутолим апетит.

– Сигурно не е трудно да си намериш някоя хубава мадама, ако за това намекваш.

– Стига сърцето ти да не се пръсне от мъка, когато някое сладко девойче от провинцията коленичи пред...

– Аааа, Гитанас! – прекъсна го Ейдън. – Тук има дете!

– Аз съм на остров! – обяви Ейприл. – Мамо, виж ми острова!

– Точно за деца говоря – рече Гитанас. – Петнайсетгодишни. Имаш долари? Тринайсетгодишни. Дванайсет.

– Дванайсетгодишните не са за мен – рече Чип.

– Предпочиташ деветнайсетгодишни? Те дори са по-евтини.

– Честно казано, това е доста... – Ейдън не се доизказа.

– Искам Чийп да разбере защо един долар е много пари. Защо предложението ми е добро.

– Моят проблем е – отвърна Чип, – че със същите тези долари ще обслужвам американските си заеми.

– Повярвай ми, ние в Литва много добре познаваме този проблем.

– Чип иска основна заплата от хиляда на ден плюс премии – каза Ейдън.

– Хиляда на седмица – предложи Гитанас. – За придаване на достоверност на моя проект. За да пише рекламни текстове и да успокоява страховете на инвеститорите.

– И един процент от приходите. В добавка към двайсетте хиляди долара месечна заплата.

Гитанас, без да ѝ обръща внимание, извади дебел плик от якето си и със загрубели ръце с неподдържани нокти започна да отброява стотачки. Ейприл все още клечеше върху белия лист, заобиколена от озъбени чудовища и неразбираеми шарени драсканици. Гитанас хвърли пачка стотачки на бюрото.

– Три хиляди за първите три седмици.

– И билет за бизнес класа, разбира се – добави Ейдън.

– Добре, няма проблем.

– И първокласни условия във Вилнюс.

– Ще му намерим стая в моята вила.

– И още нещо: кой ще го защитава от местните мутри?

– Ами ако и аз съм от тези мутри? – На лицето на Гитанас заигра притеснена засрамена усмивка.

Чип оглеждаше купчината зелени банкноти на бюрото на Ейдън. Парите или може би мисълта за покварените от разврата деветнайсетгодишни красавици, или пък просто възможността да скочи в самолета и да остави на пет хиляди мили зад гърба си кошмарния си живот в Ню Йорк пришпорваха възбудата му. Привлекателността на наркотиците се криеше именно във възможността да бъдеш друг. Още преди години беше установил, че марихуаната само събужда страховете му и му пречи да заспи, но въпреки това и сега при мисълта да изпуши една трева сърцето му забиваше учестено. Все още се изкушаваше от това бягство от затвора.

Докосна стотачките.

– Да ви резервирам ли билети онлайн? – предложи Ейдън. – Може да тръгнете веднага!

– Е, съгласен ли си? – попита Гитанас. – Работата не е лека, но е забавно. Рискът не е голям. Макар че във всяко нещо си има риск, особено щом става дума за пари.

– Знам – кимна Чип, галейки стотачките.

Бляскавите сватбени представления безотказно пробуждаха у Инид изблик на любов към родното място – към Средния запад като цяло и към предградията на Сейнт Джуд в частност, – която за нея беше единственият истински патриотизъм и единствената възможна духовност. Изпитала на гърба си управлението на различни президенти – лукави като Никсън, глупави като Рейгън и предизвикващи отвращение като Клинтън, – тя беше изгубила интерес към размахването на американското знаме, а нито едно от чудесата, за които се беше молила на Господ, не се беше случило; в неделните сватби в сезона на люляка обаче, щом се огледаше от пейката си в презвитерианската черква в Перъдайс Вали, виждаше двеста порядъчни души и нито един лош човек. Всичките ѝ приятели бяха порядъчни и техните приятели също бяха порядъчни, и тъй като порядъчните хора отглеждаха порядъчни деца, светът на Инид беше като морава, в която райграсът расте толкова нагъсто, че задушава всяко зло: чудо от порядъчност. Ако например по пътеката в черквата вървеше някоя от дъщерите на Естер и Кърби Рут, хванала под ръка Кърби, Инид си спомняше как малкото Рутовче е обикаляло за лакомства на Вси светии в костюм на балерина, продавало е курабии за набиране на средства за скаутите и е бавело Денис, и как, макар всички момичета на Естер и Кърби да бяха заминали за хубави колежи в Средния запад, все още си правят труда, когато се върнат у дома по празниците, да почукат на задната врата на Инид и да я осведомят за делата Рутови, като нерядко останат на раздумка повече от час (и то не защото Естер ги е накарала, беше сигурна Инид, а просто защото са добри деца от Сейнт Джуд, на които им е вродено да проявяват интерес към другите), и сърцето ѝ се разтапяше, като гледаше как поредното сладко милозливо Рутовче получава в отплата брачната клетва на някой спретнато подстриган млад мъж, все едно изскочил от кориците на модно списание, някой изключително талантлив и амбициозен младеж, който се държи почтително с по-възрастните, отхвърля секса преди брака и има професия, която допринася за обществото, например електроинженер или биолог, който идва от изпълнено с нежност, стабилно, традиционно семейство и иска да създаде свое изпълнено с нежност, стабилно, традиционно семейство. Стига да не се заблуждаваше от външния им вид, младите мъже от този тип все още бяха правилото в предградията на Сейнт Джуд дори и в края на двайсети век. Всички младежи, които познаваше от скаутската организация в училище, които използваха тоалетната ѝ в мазето и чистеха снега от алеята, многото момчета на Дриблетови, няколкото на Пърсънови, малките близнаци на Шумпъртови, всички тези добре сложени и красиви млади мъже (които Денис като ученичка – за безмълвен бяс на Инид – отхвърляше с насмешка) бяха минали или съвсем скоро щяха да минат по пътеката на презвитерианската черква, бяха произнесли клетвите си пред порядъчни обикновени момичета и се бяха установили ако не в самия Сейнт Джуд, то поне в същата часова зона. Не че дълбоко в себе си – където тя не беше чак толкова по-различна от дъщеря си, отколкото ѝ се искаше да си признае, – Инид не знаеше, че има смокинги и в по-хубав цвят от светлосиньо, а булчинските рокли могат да бъдат и от по-интересни материи от бледолилав крепдешин, но въпреки това, макар че честността не ѝ позволяваше да окичи с прилагателното „елегантен“ тези сватби, една по-гласовита и по-щастлива част от сърцето ѝ обичаше най-силно точно тях, защото липсата на изисканост уверяваше събраните гости, че за сродяващите се две семейства има ценности, по-важни от стила. Инид вярваше в „подхождането“ и беше най-щастлива на сватби, на които шаферките потискаха егоистичните си лични желания и носеха рокли, които подхождаха на корсажите и на салфетките, на глазурата на тортата и на панделките на кошничките. Тя обичаше след церемонията в методистката черква в Чилтсвил да има скромен прием в „Шератон“. Обичаше по-елегантните сватби в презвитерианската черква в Перъдайс Вали да завършат в клуба „Дийпмайър“, където дори и кибритчетата („Дийн и Триш, 13 юни 1987 г.“) бяха издържани в избраната цветова гама. Но най-важното от всичко беше да си подхождат младоженецът и булката: да са със сходно минало, години и образование. Понякога, на сватбите на децата на някои от нетолкова близките приятелки на Инид, се случваше булката да е по-пълна или по-възрастна от младоженеца, или пък роднините на младоженеца идваха от някое провинциално градче в другия край на щата и видимо се прехласваха по разкоша в „Дийпмайър“. На тези приеми Инид изпитваше жал към главните виновници за церемонията. Усещаше ясно, че бракът ще е труден още от първия ден. В повечето случаи обаче единственият дисонантен тон в „Дийпмайър“ беше някой невъзпитан тост, вдигнат от приятел на младоженеца, най-често състудент от колежа, нерядко с мустаци или пък с вече провиснала двойна брадичка, задължително поруменял от алкохола, който изобщо не звучеше като да е от Средния запад, по-скоро идваше някъде от Изтока, и който се мъчеше да блесне с няколко „смешни“ забележки за предбрачния секс, в резултат на което младоженецът и булката се изчервяваха или се разсмиваха и свеждаха очи (но не защото шегата им е допаднала, беше сигурна Инид, а защото са тактични по природа и не искат грубиянът да разбере колко не на място са били думите му), Алфред накланяше глава, все едно не е чул нищо, а Инид обхождаше с поглед залата, докато намери приятелка, с която да разменят успокояващо смръщване.

Алфред също обичаше сватбите. За него те бяха единственото празненство с основателна причина. Под тяхната омая той разрешаваше покупки (нова рокля за Инид, нов костюм за самия него, първокласен комплект от десет чинии с купа за салата от тиково дърво за подарък), върху които иначе би наложил вето като неразумни.

Инид с нетърпение очакваше деня – след като Денис порасне и завърши колеж, – в който ще организира една изключително елегантна сватба (макар и не в „Дийпмайър“, уви, защото единствено Ламбъртови от по-заможните си приятели не можеха да си позволят астрономическите цени в „Дийпмайър“) за дъщеря си и някой висок, широкоплещест, може би от скандинавски произход, млад мъж, чиято русолява коса ще поправи недостатъка на твърде тъмната и твърда къдрава коса на Денис, наследство от Инид, но който иначе напълно ще ѝ подхожда във всяко едно отношение. Затова и на Инид едва не ѝ се пръсна сърцето, когато една октомврийска нощ, няма и три седмици след като Чък Мейснър направи за дъщеря си Синди най-разкошния прием в историята на „Дийпмайър“ – всички мъже със смокинги, с фонтан от шампанско и хеликоптер на моравата, с духов октет, свирещ фанфари, – Денис се обади у дома и съобщи, че тя и шефът ѝ са отишли в Атлантик Сити и са подписали в гражданското. Инид, която се славеше със здрав стомах (никога, ама никога не ѝ прилошаваше), се принуди да връчи телефона на Алфред, изтича в тоалетната, коленичи и задиша дълбоко.

През пролетта двамата с Алфред бяха обядвали в шумния филаделфийски ресторант, където Денис обезобразяваше ръцете и прахосваше младостта си. След обяда, който беше доста вкусен, но тежък, дъщеря им настоя да ги запознае с майстор-готвача, от когото се учеше и при когото работеше. Въпросният майстор-готвач, Емил Берже, беше нисък, навъсен евреин на средна възраст от Монреал, чиято представа за работно облекло явно се свеждаше до стара бяла тениска (като обикновен готвач, а не майстор-готвач, помисли си Инид, нямаше престилка, нито шапка), а подходът му към бръсненето беше всъщност да го пропусне. Инид не би го харесала и щеше да го облее с презрение, дори и да не се беше досетила – от това, как Денис попиваше всяка негова дума, – че той упражнява силно и вредно влияние над дъщеря ѝ.

– Рачешките рулца бяха толкова тежки! – обвини го тя в кухнята. – Една хапка от тях ми беше напълно достатъчна, не можах да хапна нищо друго!

В отговор на което, вместо да се извини и да си посипе главата с пепел, както би сторил всеки възпитан жител на Сейнт Джуд, Емил се съгласи, че да, едно „леко“ рачешко рулце би било прекрасно нещо, стига да може да се постигне и вкусът да е добър, но въпросът е, госпожо Ламбърт, как да го постигнем? А? Как да направим рачешкото месо „леко“? Денис жадно следеше тази размяна на реплики, все едно я записваше или искаше да я запамети наизуст. Пред ресторанта, преди дъщеря ѝ да се върне към четиринайсетчасовата си смяна, Инид се погрижи да отбележи:

– Той е толкова нисък! Типичен евреин!

Гласът ѝ не беше толкова овладян, колкото ѝ се искаше, прозвуча пискливо и изтънено, а вглъбеният израз на Денис и огорчено свитите ѝ устни ясно показваха, че Инид е наранила дъщеря си. Но пък думите ѝ бяха самата истина. И нито веднъж, нито за миг не ѝ беше минало през ума, че Денис – която колкото и да беше незряла и романтична, колкото и непрактичен да беше изборът ѝ на професия, все пак току-що беше навършила двайсет и три, имаше красиво лице и хубава фигура и целият ѝ живот беше пред нея, – би тръгнала с човек като Емил. А какво точно да прави една млада жена с физическата си привлекателност, докато чака да настъпят годините на зрелостта, след като сега момичетата вече не се омъжваха толкова млади, Инид не можеше да каже. В общи линии тя вярваше в излизането на групички по три-четири или повече, или, с други думи, вярваше в празненствата! Единственото, в което беше категорично убедена, принципът, който прегръщаше все по-страстно, колкото повече го осмиваха медиите и забавните предавания, беше, че сексът преди сватбата е недопустим.

И при все това, в онази октомврийска нощ, докато стоеше на колене в тоалетната, в главата ѝ се роди еретичната мисъл, че все пак може би не е трябвало да набляга толкова много на важността на брака в майчинските си поучения. Мина ѝ през ума, че прибързаното действие на Денис може дори да е предизвикано, макар и в някаква нищожно малка част, от желанието на дъщерята да постъпи правилно и да зарадва майка си. Като паднала в тоалетната чиния четка за зъби, като умряла буболечка в салатата, като захвърлен на масата в трапезарията пълен памперс пред Инид се възправяше следният противен парадокс: може би щеше да е по-добре Денис да беше стигнала докрай и да извърши прелюбодеяние, по-добре да се опетни с моментна егоистична наслада, по-добре да изгуби невинността, която всеки почтен млад мъж имаше правото да очаква от бъдещата си съпруга, отколкото да се омъжи за Емил. Макар че, първо на първо, Денис изобщо не би трябвало да проявява интерес към мъж като Емил! Същият проблем Инид имаше и с Чип, и дори с Гари: децата ѝ не ѝ подхождаха. Не искаха това, което искаха тя и всичките ѝ приятелки, и техните деца. Нейните деца жадуваха за коренно, срамно различни неща.

Отбелязвайки разсеяно, че постелката в тоалетната е позацапана и ще трябва да я смени преди празниците, Инид слушаше как Алфред предлага на Денис два самолетни билета. Изненада я привидното спокойствие, с което той прие новината, че единствената му дъщеря е взела най-важното решение в живота си, без да се допита до него. Но след като Алфред затвори телефона, тя излезе от банята и той отбеляза простичко, че животът е пълен с изненади, на нея ѝ направи впечатление колко странно треперят ръцете му. Треморът беше едновременно по-вял и по-силен от онзи, който понякога го завладяваше, когато прекалеше с кафето. И през следващата седмица, докато Инид се мъчеше да се измъкне по най-достойния начин от унизителното положение, в което Денис я беше поставила, като 1) се обади на най-добрите си приятелки и с възторжен тон обяви, че Денис скоро ще се омъжва! За много порядъчен канадец, да, но иска на церемонията да присъстват само най-близките, така че ще представи съпруга си по Коледа, когато всички са добре дошли у дома (нито една от приятелките на Инид не повярва на възторга ѝ, но всички се възхитиха на опитите ѝ да прикрие страданията си; някои дори проявиха достатъчно чувствителност да не питат къде се е писала Денис за подаръци), и 2) поръча, без съгласието на Денис, двеста релефни картички не само за да изглежда сватбата по-общоприета, но също така и за да пораздруса дървото на подаръците, надявайки се да получи поне някакво обезщетение за дузините салатени купи от тиково дърво, които тя и Алфред бяха подарили през последните двайсет години; през тази и през следващите дълги седмици Инид постоянно зърваше новия тремор на Алфред и когато най-сетне го склони да отиде на лекар, и беше препратен при доктор Хеджпет, и му поставиха диагноза паркинсон, някъде дълбоко под повърхността на съзнанието си тя продължи да свързва болестта с новината на Денис, а оттам и да обвинява дъщеря си за последвалия рязък срив в качеството на живота си, макар че доктор Хеджпет беше подчертал, че паркинсон е телесно заболяване и се развива постепенно. До идването на празниците доктор Хеджпет ги беше снабдил с разяснителни брошури и дипляни, чиито мрачни цветове като в лекарски кабинет, зловещи графики и страшни медицински снимки предвещаваха мрачно, зловещо и страшно бъдеще, и Инид беше почти напълно убедена, че Денис и Емил са опропастили живота ѝ. Само че беше получила строги нареждания от Алфред да приветства Емил с добре дошъл в семейството и затова на партито в чест на младоженците тя закичи на лицето си усмивка и възторжено приемаше искрените благопожелания на стари семейни приятели, които обичаха Денис и я смятаха за много мила (тъй като Инид я беше възпитала да бъде любезна с по-възрастните) (а какво беше бракът ѝ, ако не пример за прекомерна любезност към един по-възрастен?), макар че по-скоро предпочиташе съболезнования. Усилията, които положи да демонстрира приповдигнато добро настроение, да се подчини на Алфред и да приеме възстаричкия си зет сърдечно, без да каже нито една дума за религията му, само разпалваха гнева и срама, които изпитваше и пет години по-късно, когато Денис и Емил се разведоха и Инид трябваше да съобщи и тази новина на всичките си приятелки. След като беше придала толкова голямо значение на този брак, след като толкова се беше мъчила да го приеме, Инид смяташе, че Денис можеше поне да се постарае да остане женена.

– Чувате ли се още с Емил? – попита Инид.

Денис бършеше чиниите в кухнята на Чип.

– От време на време.

Инид се беше настанила на масата в трапезарията и изрязваше талони с отстъпки от списания, които беше извадила от раниците „Нордик Плежърлайнс“. Леещият се из ведро дъжд шибаше и замъгляваше прозорците. Алфред седеше на шезлонга на Чип със затворени очи.

– Мислех си – рече Инид, – че дори и нещата да се бяха подредили и да не се бяхте развели, само след няколко години Емил вече ще е старец. А това те натоварва с толкова много задължения. Нямаш представа каква огромна отговорност е.

– След двайсет и пет години Емил ще е по-млад, отколкото е татко сега – отвърна Денис.

– Разказвала ли съм ти за моята приятелка от гимназията Норма Грийн?

– Всеки път ми разказваш за нея.

– А, значи, знаеш историята. Норма се запозна с един мъж, Флойд Войнович, истински джентълмен, доста по-възрастен от нея, с добре платена работа, и той ѝ завъртя главата! Водеше я в „Морели“, „Стиймър“, „Базелън Рум“ и единственият проблем...

– Майко...

– Единственият проблем – продължи Инид – беше, че е женен. Но обясняваше на Норма да не се тревожи за това. Твърдеше, че било временно. Бил допуснал грешка, бракът му бил ужасен, изобщо не обичал жена си...

– Майко!

– И смятал да се разведе. – Инид притвори очи в разказваческа наслада. Знаеше, че Денис не обича тази история, но и в живота на Денис имаше предостатъчно неща, които не допадаха на Инид. – И това продължи години. Флойд беше много изтънчен и чаровен, а и можеше да си позволи да обсипва Норма с внимание, непосилно за мъж на нейната възраст. Норма свикна с лукса, освен това се беше запознала с Флойд на възраст, в която младите момичета хлътват до уши, пък Флойд се кълнеше, че ще напусне жена си и ще се ожени за нея. По това време вече бяхме женени с баща ти и се беше родил Гари. Помня как веднъж Норма дойде, Гари беше бебе, и тя през цялото време го държеше на ръце и го прегръщаше. Тя обичаше малки деца, обичаше да се занимава с Гари и на мен ми беше много мъчно за нея, защото излизаше с Флойд от години, а той все още не се беше развел. Казах ѝ: Норма, не можеш да чакаш вечно. Тя отговори, че се е опитала да сложи край на връзката с Флойд. Излизала на срещи с други мъже, но те били по-млади и не ѝ се стрували зрели – Флойд беше петнайсет години по-голям от нея, беше улегнал и на мен ми е ясно как стабилността на един по-възрастен мъж може да заплени някоя млада...

– Майко...

– А и, разбира се, по-младите мъже нямаше откъде да намерят пари да водят Норма по модерни заведения и да я обсипват с цветя и подаръци, както Флойд (защото той наистина можеше да е страшно очарователен, когато тя загубеше търпение с него), а и много от тях искаха да имат семейство, а Норма...

– Вече не е била толкова млада – прекъсна я Денис. – Донесох десерт. Искаш ли?

– Да, знаеш как свърши всичко.

– Да.

– Изключително тъжна история, защото Норма...

– Да, знам.

– Норма се оказа...

– Майко, знам цялата история. Явно си мислиш, че тя има нещо общо с моето положение.

– Не, нищо подобно, Денис. Пък и ти никога не си ми казвала какво е „твоето положение“.

– Защо тогава продължаваш да ми повтаряш за Норма Грийн?

– Не виждам какво толкова те притеснява, ако няма нищо общо с теб.

– Притеснява ме това, че ти си мислиш, че има. Да не би да смяташ, че имам връзка с женен мъж?

Инид не само го смяташе, а и изведнъж толкова се ядоса на това, неодобрението така я стисна за гърлото, че не можеше да си поеме дъх.

– Най-сетне, най-сетне ще се отърва от тези списания – изсъска тя и затвори лъскавите страници.

– Майко?

– По-добре да не говорим за това. Като във флота – не питай, за да не разбереш.

Денис стоеше на прага на кухнята със скръстени ръце, в юмрука си стискаше свита на топка кърпа за подсушаване.

– Откъде ти хрумна, че имам връзка с женен мъж?

Инид отгърна ново списание.

– Гари ли е казал нещо?

Майка ѝ се насили да поклати глава. Денис щеше да се вбеси, ако откриеше, че Гари я е издал, и макар че през по-голямата част от времето Инид беше бясна на Гари за едно или за друго, тя се гордееше, че може да пази тайна, и не искаше да му докара неприятности. В интерес на истината, мрачните ѝ размишления за положението на Денис датираха от месеци и в нея се беше натрупал много гняв. Докато гладеше, почистваше с гребло лехите под бръшляна или лежеше будна нощем, си представяше как изговаря на глас присъдата: „Това е отвратителна егоистична постъпка, която никога няма да разбера и няма да простя!“ или „Срам ме е, че мое дете живее по този начин“, или „В тези ситуации, Денис, подкрепата ми е хиляда процента за съпругата, хиляда процента!“, която копнееше да произнесе за неморалния живот на Денис. Сега имаше възможност най-сетне да я изрече, но ако Денис отхвърлеше обвиненията, всичкият гняв на Инид, всичкото разиграване на този момент във въображението ѝ и безкрайното репетиране на тези думи щяха да отидат на халос. Ако пък Денис изведнъж си признаеше, вероятно щеше да е по-разумно Инид да преглътне възмущението си, отколкото да рискува открита караница. Нуждаеше се от Денис като съюзник на коледния фронт и не искаше да замине на луксозния круиз с мисълта, че единият ѝ син е изчезнал неочаквано, другият я обвинява, че е предала доверието му, а най-лошите ѝ опасения за дъщеря ѝ навярно ще се окажат истина.

И затова, полагайки неистово усилие да превъзмогне себе си, тя поклати глава:

– Не, не, не. Гари нищо не ми е казвал за това.

Денис присви очи.

– За какво не ти е казвал нищо?

– Денис – обади се Алфред. – Остави я.

И Денис, която никога за нищо не се подчиняваше на Инид, послушно се обърна и влезе в кухнята.

Инид намери талон с отстъпка от шейсет цента за „Не мога да повярвам, че не е масло!“ при покупката на английски мъфини „Томас“. Ножицата проряза хартията и тишината.

– Друго може и да не направя на този круиз, но ще прегледам всички списания – закани се тя.

– Чип никакъв го няма – рече Алфред.

Денис подреди на масата десертни чинийки с парчета тарт.

– Боя се, че повече няма да видим Чип днес.

– Странна работа – каза Инид. – Не разбирам защо поне не се обади.

– И по-лоши неща съм понасял – рече Алфред.

– Татко, има десерт. Нашият сладкар приготви тарт с круши. Искаш ли да ти го донеса на масичката?

– О, това парче ми е много голямо – заяви Инид.

– Тате?

Алфред не отговори. Устата му отново беше зейнала и както винаги когато го видеше така, Инид имаше чувство, че ще се случи нещо ужасно. Главата му беше клюмнала към тъмнеещите, обсипани с дъждовни капки прозорци и той се взираше невиждащо в тях.

– Тате?

– Ал? Има десерт.

Сякаш нещо се топеше в него. Все така взрян в прозореца, Алфред вдигна глава с колеблива радост, сякаш навън виждаше някого, някого, когото обичаше.

– Ал, какво ти става?

– Тате?

– Има деца! – Той се поизправи. – Виждате ли ги? – Вдигна треперещ показалец. – Ето там. – Пръстът му се придвижи настрани, следвайки децата, които виждаше. – И там. И там.

Обърна се към Инид и Денис, все едно очакваше те да споделят радостта му, но Инид далече не беше радостна. Предстоеше ѝ елегантният есенен круиз „Пъстър листопад“ и за нея беше изключително важно Алфред да не допуска подобни грешки на кораба.

– Ал, това са слънчогледи – заяви тя едновременно гневно и умолително. – Виждаш отраженията в стъклото.

– Ха! – Той поклати глава. – Стори ми се, че видях деца.

– Не, слънчогледи са – рече Инид. – Видял си слънчогледи.

След като партията му паднала от власт и руската валутна криза довършила литовската икономика, обясни Гитанас, той прекарвал дните си сам в старата централа на VIPPPAKJRIINPB17, запълвайки времето си със създаването на интернет страница, чийто домейн Lithuania.com закупил от спекулант от Източна Прусия срещу камион с циклостили, стари принтери, 64-килобитови компютри „Комодор“ и друго канцеларско оборудване от ерата на Горбачов – последните материални останки от неговата партия. Намерението му било да популяризира бедственото положение на малките задлъжнели държави със своята сатирична страница „Пазарна демокрация: купете си късче европейска история“, чийто адрес разпространил в американските медии и инвеститорски форуми. Посетителите на сайта се призовавали да изпратят пари на бившата VIPPPAKJRIINPB17 – „една от най-уважаваните политически партии в Литва“, „фундаментът“ на коалицията, управлявала страната „в три от последните седем години“, събрала най-много гласове на проведените през април 1993 година избори, а сега „прозападна и пробизнес партия“, преименувана на Партия за свободен пазар. Интернет страницата на Гитанас обещавала, че след като Партия за свободен пазар закупи достатъчно гласове да спечели изборите в страната, чуждестранните ѝ инвеститори не само ще станат „акционери“ в „Литва ЕООД“ („частна акционерна държава“), но и ще получат пропорционален на инвестициите си личен спомен за „геройския си принос“ за „пазарното освобождение“ на страната. Срещу 100 долара например един американски инвеститор можел да получи улица във Вилнюс („не по-малко от двеста метра дълга“), която да бъде кръстена на негово име; срещу 5000 долара Партия за свободен пазар поемала ангажимент да закачи портрета на инвеститора (минимални размери 60/80 см, включително орнаментна позлатена рамка) в Галерията на националните герои в къщата музей „Шляпели“; срещу 25 000 инвеститорът получавал за вечни времена правото да даде името си на град „с не по-малко от пет хиляди души население“, както и „модерен хигиеничен вариант на господарското право на първа брачна нощ“, спазващо „повечето“ от нормите, установени от Третата международна конференция по човешки права.

– Това беше гадна шега – рече Гитанас от ъгъла на таксито, където се беше свил. – Но кой се засмя? Никой! Вместо това започнаха да ми изпращат пари. Дадох им адрес и чековете заприиждаха. Получавах по стотици запитвания по електронната поща на ден. Какво ще произвежда „Литва ЕООД“? Кои са служителите на Партия за свободен пазар и имат ли в досието си солидни постижения като мениджъри? Разполагам ли с доказателства за предишни печалби? Може ли инвеститорът да кръсти литовска улица или град не на себе си, а на децата си или пък на любимия анимационен герой на децата? Постоянно ме засипват с искания за допълнителна информация. И проспекти! Борсови сертификати! Дали сме листвани на тази или онази борса. Настояват да дойдат да видят на място! И никой не се смее!

Чип барабанеше по стъклото и зяпаше жените по „Шесто Авеню“. Дъждът си отиваше, чадърите го следваха.

– Кой прибира парите – ти или партията?

– Към настоящия момент мнението ми по този въпрос е в процес на преход – отвърна витиевато Гитанас. От куфарчето си извади бутилка аквавит, от която беше сипал по едно да полеят договорката си в кабинета на Ейдън. Завъртя се настрани и я подаде на Чип, който отпи голяма глътка и я върна. – Бил си преподавател по английски, така ли?

– Да, в колеж.

– А родителите ти какви са? Скандинавци?

– Баща ми е от там – отвърна Чип. – Майка ми е някакъв източноевропейски мелез.

– Във Вилнюс спокойно ще минеш за местен.

Чип бързаше да се върне в апартамента си, преди родителите му да са тръгнали. Сега, с парите в джоба, пачка от трийсет стотачки, вече не му пукаше толкова какво ще си помислят родителите му за него. Спомни си, че преди няколко часа беше видял баща си разтреперан да го умолява на прага. Но докато отпиваше от бутилката и зяпаше жените по тротоара, не можеше да проумее защо старецът го беше изплашил толкова.

Вярно, че според Алфред единственият проблем на смъртното наказание бе, че не се използва достатъчно често; също така беше вярно, че мъжете, за чието обгазяване или изпращане на електрическия стол беше настоявал на масата за вечеря в детството на Чип, обикновено бяха чернокожи от бордеите на северния бряг на Сейнт Джуд. („О, Ал...“ – въздишаше Инид, тъй като вечерята беше време за събиране на семейството и тя не разбираше защо трябва да говорят на масата за газови камери и убийства по улиците.) Едно неделно утро, след като престоя няколко часа на прозореца да брои катерици и да пресмята щетите по дъба и тревата така, както белите мъже в крайните квартали пресмятаха колко къщи са превзети от „черните“, Алфред си пробва силите с експеримент по геноцид. Извън себе си от гняв, задето катериците в неголемия му двор не проявяват достатъчно самодисциплина да спрат да се размножават или поне да започнат да чистят след себе си, той слезе в мазето и намери капан за плъхове, а когато се върна с него, Инид поклати глава с неодобрително сумтене. „Деветнайсет! – заяви Алфред. – Деветнайсет!“ По отношение на дисциплината трогателните молби не можеха да мерят сили с това точно наукообразно число. За примамка в капана сложи къшей от пълнозърнестия хляб, с който преди малко беше закусил Чип. След това петимата Ламбъртови отидоха на черква и между „Слава теб, Боже“ и „Господи, помилуй“, една млада мъжка катерица, прибягнала до високорисковото поведение на изпадналите в икономическо отчаяние, посегна към хляба и капанът строши черепа ѝ. Когато семейството се прибра, завари зелени мухи да пируват по кръвта, мозъка и нахапания пълнозърнест хляб, който беше изскочил от премазаните устни на катерицата. Самият Алфред също беше стиснал устни, но от погнуса – същата погнуса се изписваше на лицето му и когато трябваше да наложи спазването на дисциплината в определени случаи като наказването на децата и яденето на цвекло. (Той не съзнаваше това си отвращение към дисциплината.) Донесе лопата от гаража и пъхна трупа заедно с капана в хартиена пазарска чанта, която Инид беше напълнила наполовина с плевели предишния ден. През цялото време Чип го следваше от двайсетина крачки разстояние и затова видя как веднага щом влезе в мазето от гаража, се олюля, подпря се на пералнята и след това се втурна покрай масата за пинг-понг (Чип винаги се плашеше, като видеше баща си да бяга, изглеждаше твърде стар за това, твърде дисциплиниран) към тоалетната; оттогава насетне катериците бяха оставени да правят каквото си поискат.

Таксито наближаваше Юнивърсити Плейс. Чип се замисли дали да не се отбие през „Сидър Тавърн“ и да върне парите на барманката, може би дори да ѝ даде стотачка, за да ѝ се реваншира напълно, даже да вземе името и адреса ѝ, за да ѝ пише от Литва. Наведе се да заповяда на шофьора да завие към заведението, но една радикално нова мисъл го спря: „Откраднах девет долара, ето това направих, ето такъв съм, извадила е лош късмет“.

Облегна се и протегна ръка към бутилката.

Пред неговата сграда шофьорът отказа да вземе стотачката му – „Нямаш да развалиш! Нямаш да развалиш!“, и Гитанас измъкна по-дребна банкнота от червеното си рокерско яке.

– Да дойда да те взема от хотела? – предложи Чип.

Гитанас се усмихна.

– Шегуваш ли се? Не че не ти вярвам, но предпочитам да те изчакам тук. Събери си багажа спокойно, не бързай. Вземи си дебело палто и шапка. Костюми и вратовръзки. Трябва да имаш делови вид.

От портиера Зороастър нямаше и следа. Чип използва ключа си, за да влезе. В асансьора си пое дълбоко дъх, за да потуши вълнението си. Не изпитваше страх, чувстваше се великодушен, готов да прегърне баща си.

Но апартаментът беше празен. Явно си бяха тръгнали преди няколко минути. Във въздуха се усещаше телесна топлина, едва доловима следа от парфюма „Бели рамене“ на Инид и слаб лъх на напикано, на стари хора. За първи път виждаше кухнята си толкова лъсната. Чак сега му направи впечатление колко подредена и чиста е всекидневната, макар че беше свършил тази работа още вчера. Библиотеката му беше оголена. Джулия беше прибрала шампоаните и сешоара си от банята. А главата му беше замаяна от алкохола. Никой не му беше оставил бележка. На масата в трапезарията нямаше нищо, освен парче тарт и ваза със слънчогледи. Трябваше да си събере багажа, но всичко наоколо и вътре в него му се струваше толкова чуждо и непознато, че за миг се спря и се огледа. Листата на слънчогледите бяха на черни петна и по краищата бяха поръбени с бледи повяхвания, цветовете бяха месести и прекрасни, натежали като кексчета, дебели колкото длан. В средата на слънчогледовото канзаско лице имаше бледа точка в леко по-тъмна ореола. Природата, помисли си Чип, едва ли би могла да измисли по-привлекателно ложе за малките крилати насекоми. Докосна кафявото кадифе и в тялото му се разля екстаз.

Таксито с тримата Ламбъртови пристигна на пристанището, където огромният бял круизен кораб „Гунар Мюрдал“ закриваше реката, Ню Джърси и половината небе. На портала се беше събрала навалица предимно от хора в третата възраст, които след това се отправяха по дългата бляскава пътека отвъд него. Нещо в решителното им преселение напомняше за оня свят, от сърдечността и белите униформи на бреговите служители на „Нордик Плежърлайнс“ лъхаше студ, дъждовните облаци се разпръсваха твърде късно, за да спасят деня, цареше гробна тишина. Тълпа и здрач край Стикс.

Денис плати на шофьора и набута багажа в ръцете на носачи.

– После накъде си? – попита Инид.

– Връщам се на работа във Филаделфия.

– Изглеждаш прекрасно! – възкликна спонтанно Инид. – Тази дължина на косата много ти отива.

Алфред хвана Денис за ръцете и ѝ благодари.

– Жалко само, че денят не беше по-добър за Чип – рече тя.

– Говори с Гари за Коледа – заръча Инид. – И си помисли дали не можеш да дойдеш за цяла седмица.

Денис подръпна кожения ръкав и погледна часовника си.

– Ще дойда за пет дни. Но не мисля, че Гари ще го направи. А кой знае какво ще стане с Чип.

– Денис – обади се нетърпеливо Алфред, все едно му е писнало да слуша глупости, – моля те, поговори с Гари!

– Добре, ще говоря.

Ръцете му подскачаха във въздуха.

– Не знам колко още време ми остава! Не бива да се караш с майка си! Не бива да се караш с Гари.

– Ал, имаш предостатъчно...

– Не бива да се караме!

Денис рядко плачеше, но сега очите ѝ се бяха премрежили.

– Добре, тате – отвърна тя, – ще говоря с него.

– Майка ти иска Коледа в Сейнт Джуд.

– Ще говоря с него, обещавам.

– Добре. – Той рязко се завъртя. – Стига толкова.

Черният му шлифер се развяваше и плющеше на вятъра, но въпреки това Инид продължаваше да се надява, че времето ще е прекрасно за плаване и морето ще е спокойно.

В сухи дрехи, с калъф за костюми, раница и цигари – леки смъртоносни „Мурати“, пет долара кутията, – Чип пристигна на „Кенеди“ с Гитанас Мизевичюс и се качи на самолета за Хелзинки, където, в нарушение на устната договорка, Гитанас беше запазил места за туристическа, а не за бизнес класа.

– Тази вечер ще пием, утре ще се наспим – рече той.

Местата им бяха до пътеката и до илюминатора. Докато Чип се настаняваше, си спомни как Джулия беше зарязала Гитанас. Представи си я как се изнизва тихомълком от самолета, пресича на бегом залата и се хвърля на задната седалка на някое мило старо жълто такси. Преряза го спазъм носталгия по дома – ужасът от чуждото, любовта към познатото, – но за разлика от Джулия нямаше желание да хукне навън. Веднага щом закопча колана, заспа. Събуди се за малко при излитането и задряма отново, докато всички пасажери в самолета, като един, не запалиха цигара.

Гитанас извади лаптоп от куфарчето си и го включи.

– Джулия... – рече той.

За един тревожен, замаян от съня миг Чип си помисли, че Гитанас го нарича Джулия.

– Жена ми – поясни литовецът.

– Аха, да.

– Тя е на антидепресанти. Ейдън я е накарала според мен. Сега тя управлява живота ѝ. Личеше си, че се чуди как да ме изгони от офиса си днес. Не ме иска в града! Сега съм неудобен. Добре, хубаво, само че, след като Джулия започна да пие лекарствата, изведнъж заяви, че вече не желае да бъде с мъже с изгаряния от цигари. Така ми каза. Било ѝ писнало от мъже с изгаряния от цигари. Трябвало да продължи напред. Край на мъжете с изгаряния от цигари. – Гитанас пъхна диск в компютъра. – Но иска апартамента. Или поне адвокатът, който движи развода, настоява да го иска. Адвокатът, на когото плаща Ейдън. Дори са сменили бравата на вратата и трябваше да платя на портиера, за да ме пусне.

Чип стисна лявата си ръка в юмрук.

– Изгаряния от цигари?

– Аха. Имам няколко. – Гитанас изви врат, за да провери дали някой не ги подслушва, но всички наоколо, с изключение на две деца, здраво стиснали очи, се бяха съсредоточили в пушенето си. – От съветски военен затвор. Сега ще ти покажа какъв спомен ми остана от приятното ми прекарване там. – Измъкна едната си ръка от червеното кожено яке и нави ръкава на жълтата блуза, която носеше отдолу. Грозно преплетено съзвездие от белези покриваше кожата му от подмишницата до лакътя от вътрешната страна на ръката. – През 1990 година. Осем месеца в червеноармейския гарнизон в независима Литва.

– Бил си дисидент.

– Да! Дисидент! – Пъхна обратно ръката си в ръкава. – Беше ужасно, страхотно. И изтощително, но тогава не го усещах. Изтощението дойде после.

Спомените на Чип от деветдесетте се изчерпваха с драмата от епохата на Тюдорите, безкрайни караници с Тори Тимелман, потайно и доста вредно заиграване с някои от текстовете на Тори, които илюстрираха обезчовечаващата обективизация на порнографията.

– Малко ме е страх какво ще видя тук – продължи Гитанас. На екрана на компютъра се появи неясен сивкав образ на легло, гледано отгоре, с тяло под завивката. – Портиерът каза, че си е намерила нов приятел, и аз взех записите. Системата за наблюдение е останала от предишния собственик. Детектор за движение, инфрачервени лъчи, дигитален запис. Гледай, ако искаш. Може да е интересно, може и да не е.

Чип си спомни противопожарния детектор над леглото на Джулия. Често се беше взирал в него, докато устните му не пресъхнеха и очите му не започнеха да се премрежват. Винаги му се беше струвал необичайно голям и сложен.

Той се изправи.

– По-добре недей!

Гитанас премести мишката и щракна.

– Ще наклоня екрана, не си длъжен да гледаш.

Над пътеката се носеха буреносни облаци тютюнев дим. Чип реши, че трябва да запали „Мурати“; нямаше почти никаква разлика дали дърпа от цигарата, или вдишва въздуха в самолета.

– Сериозно говоря – закри екрана с ръка, – по-добре не го гледай и извади диска.

Гитанас искрено се сепна.

– Защо да не го гледам?

– Ами помисли малко.

– Хайде, изплюй камъчето.

– Не, помисли хубаво.

За миг се възцари атмосфера на буйно веселие. Гитанас плъзна поглед по раменете, коленете и китката му, сякаш преценяваше къде да го удари. След това извади диска и го хвърли в лицето му.

– Майната ти!

– Знам, знам.

– Вземи го. Майната ти! Не искам да го виждам повече. Прибери го.

Чип пъхна диска в джоба на ризата. Чувстваше се добре. Даже страхотно. Самолетът беше набрал височина и в боботенето на двигателите се долавяха равномерното изпепеляващо горене на сухи синуси, цветът на издраскани пластмасови самолетни прозорци, вкусът на студено изветряло кафе в чашки за многократно ползване. Нощта над Северния Атлантик беше студена и самотна, но тук, в самолета, имаше светлини в небето. Тук имаше общност. Хубаво беше да си буден и да усещаш будност край себе си.

– И какво, и ти ли имаш изгаряния от цигари? – попита Гитанас.

Чип му показа дланта си.

– Не е кой знае какво.

– Сам си си ги направил. Жалък американец!

– Просто друг тип затвор – отвърна Чип.