Поправките

В открито море

Два след полунощ, мрак, „Гунар Мюрдал“: навсякъде около стареца тайнствено шуртеше вода в метални тръби. Корабът пореше черния океан източно от Нова Скотия, леко наклонен по хоризонтала от носа до кърмата, сякаш не беше сигурен в стоманената си мощ и можеше да преодолее буйните талази само като се вреже в тях; все едно стабилността му зависеше от това плъзгане по повърхността на плавателния кошмар. Отдолу лежеше друг свят – ето това беше проблемът. Друг свят, който имаше обем, но нямаше форма. През деня морето беше синя шир и бели гриви на вълните, разбираемо и постижимо навигационно предизвикателство и проблемът изчезваше. Но нощем умът правеше крачка напред и се гмурваше в зовящото, виещо от самота нищо, върху което се носеше тежкият стоманен кораб, и във всяко полюшване човек виждаше преобръщането на координатната система, разбираше, че само на десет метра дълбочина е загубен завинаги. Сушата нямаше тази вертикала. Сушата беше осезаема, на нея се чувстваш буден. Дори и в неизследваните пустини, където не знаеш кой път да хванеш, можеш да коленичиш и да удариш земята с юмрук, и тя няма да поддаде. Разбира се, и повърхността на океана внушаваше едно такова усещане за осезаема будност. Но във всяка една точка от нея можеше да потънеш и да изчезнеш безследно.

Всичко се поклащаше и тресеше. Корпусът на „Гунар Мюрдал“ трепереше, подът, леглото и облицованите с брезови летвички стени вибрираха постоянно. Накъсаният тремор, който ту се усилваше, ту отслабваше, но никога не заглъхваше напълно, беше толкова присъщ на кораба и толкова подобен на паркинсоновия, че Алфред винеше себе си, докато не чу по-млади и по-здрави пасажери да се оплакват от него.

Лежеше полубуден в каюта Б11. Буден в метална кутийка, която се поклащаше и тресеше, тъмна метална кутийка, движеща се нанякъде в нощта.

Нямаше илюминатор. Каюта с изглед струваше няколко стотин долара повече, а Инид възрази, че след като в нея само ще спят, защо да плащат толкова много пари за илюминатор? Да погледнат през него най-много пет-шест пъти по време на пътуването. Това правеше по петдесет долара на поглеждане!

Тя спеше, не издаваше никакъв шум, все едно се преструваше на заспала. Спящият Алфред беше симфония от хъркане, просвирване и сумтене, сънят му беше епичен. Сънят на Инид беше хайку. Лежеше неподвижна в продължение на часове и след това изведнъж премигваше будна, сякаш с едно завъртане на ключа светваше лампите. Понякога призори у дома в Сейнт Джуд, в дългите мигове между смяната на блещукащите цифри на екрана на радиочасовника, единственото шаващо нещо в къщата беше окото на Инид.

Сутринта, в която беше заченат Чип, тя само изглеждаше, все едно се прави на заспала, но на сутринта на зачеването на Денис, седем години по-късно, наистина се преструваше. На средна възраст Алфред я подтикваше към подобни хитрувания. Над десетте години брак го бяха превърнали в един от прекомерно опитомените хищници, за които разказват в зоологическите градини – забравил как се ловува бенгалски тигър, ленив от депресия лъв. За да изпроси ласките му, Инид трябваше да се направи на застинал безжизнен труп. Ако проявеше активност, ако преметнеше бедро над неговото, той се стягаше и обръщаше глава; дори ако излезеше от банята гола, Алфред свеждаше очи, все едно златното правило: „Не прави това, което не искаш другите да правят с теб“, се отнасяше и за гледането; той мразеше да го гледат. Единствено рано сутрин, когато се събудеше и зърнеше нежното ѝ голо рамо, дръзваше да изскочи от леговището си. Неподвижността и сдържаността ѝ, малките глътчици въздух, които поемаше, уязвимостта на обектното ѝ съществуване го предизвикваха да ѝ се нахвърли. Щом усетеше месестата му лапа върху ребрата и хищния му дъх във врата си, тя замираше с инстинктивната покорност на жертвата („Да приключваме с това умиране най-после“), макар че, в интерес на истината, пасивността ѝ беше пресметната, тъй като Инид знаеше, че това го възбужда. Той я обладаваше – и в известен смисъл тя искаше да бъде обладавана по този начин – като животно: мълчаливо, потайно, насилствено. И тя като него държеше очите си затворени. Често пъти дори не се обръщаше, а само повдигаше бедро и свиваше коляно в смътен проктологичен рефлекс. След това, без да я погледне, Алфред се скриваше в банята, изкъпваше се и се избръсваше, и когато излезеше, виждаше, че леглото е оправено, а отдолу се чуваше бълбукането на кафе-машината. В кухнята на Инид ѝ се струваше, че не съпругът ѝ, а някакъв лъв я е награбил страстно, или, че някой от мъжете в униформа, за които трябваше да се омъжи, се е шмугнал в леглото ѝ. Да, животът ѝ не беше прекрасен, но една жена можеше да се крепи на такива самозалъгвания и на спомените (които, странно защо, сега също ѝ изглеждаха като самозалъгване) за първите години, когато той е бил лудо влюбен в нея и я е гледал в очите. Важното беше да не си отваря устата. Ако не говореше за акта, той можеше да се повтаря, докато Инид не забременее, и дори да се възобнови, след като тя роди.

От самото начало Инид искаше три деца. Колкото по-дълго природата я лишаваше от третото, толкова по-неосъществена се чувстваше в сравнение със съседките си. Беа Мейснър, макар да беше по-дебела и по-мълчалива от нея, публично се мляскаше със съпруга си Чък; два пъти в месеца Мейснърови наемаха детегледачка и излизаха на танци. Всеки октомври без изключение Дейл Дриблет водеше жена си Хъни на някое разкошно място извън щата за годишнината от сватбата и многото малки Дриблетовчета все бяха родени през юли. Дори и Естер и Кърби Рут понякога можеха да бъдат уловени да се потупват по добре налетите си дупета на вечерни партита. Нежността между другите двойки плашеше и засрамваше Инид. Тя беше умно момиче с добър търговски нюх, което беше преминало директно от гладенето на чаршафи и покривки в пансиона на майка си към гладене на чаршафи и ризи в дома на Ламбъртови. И сега в очите на съседките си виждаше мълчаливия въпрос дали Ал я обсипва с вниманието си поне в онова отношение, в леглото.

Стига да беше бременна, отговорът, макар и безмълвен, беше налице. Измененията в тялото ѝ бяха категорично доказателство и Инид си представяше толкова ясно ласкателните изводи, до които можеха да достигнат Беа, Естер и Хъни, че не след дълго самата тя започваше да вярва в тях.

И тъй като бременността я правеше щастлива, Инид ставаше безгрижна и си отваряше устата за неща, за които не биваше да говори пред Алфред. Не, не за секс, себеосъществяване или равнопоставеност, разбира се. Но имаше и други забранени теми и в опиянението си една сутрин Инид прекрачи границата. Предложи му да купи едни акции. Алфред отговори, че борсовите игри са опасна глупост и е по-добре да ги оставят на богатите и на спекулантите, които си нямат друга работа. Инид обаче настоя все пак да купи въпросните акции. Той отвърна, че помнел Черния вторник, все едно било вчера. И въпреки това нямало да е зле да го направи, рече тя. Алфред заяви, че няма да е правилно. Инид отново настоя. Той отговори, че не разполагат с излишни пари за харчене, а и чакат трето дете. Можело да вземат назаем, предложи тя. Алфред отказа. Отсече: „Не!“, и стана от масата. Извика го силно, чак декоративната медна чиния на стената в кухнята издрънча, и без да я целуне, замина за единайсет дни и десет нощи.

Кой би предположил, че една дребна грешка от нейна страна ще промени всичко?

През август „Мидланд Пасифик“ беше назначил Алфред за заместник главен инженер, отговарящ за инфраструктурата, и сега го изпращаше на изток да инспектира миля по миля линията на „Ери Белт Рейлроуд“. Местното ръководство го развеждаше със стара дизелова дрезина, която се шмугваше като гущерче в страничните коловози, когато мегалозаврите грохотно прелитаха край тях. „Ери Белт“ беше регионална железопътна компания, която вече не извършваше почти никакви товарни превози, а само трупаше загуби от пътническите, тъй като хората предпочитаха автомобилите си. Макар че основните линии бяха като цяло добре поддържани, разклоненията до малките гари и градчета бяха в окаяно състояние. Влаковете пълзяха с 10 м/ч по разкривени като отпусната връв релси. Коланът на „Ери Белт“ беше безнадеждно провиснал²⁵. Алфред видя траверси, които ставаха по-скоро за тор от изгнила дървесина, отколкото за поддържане на релсите. Анкерни болтове с изядени от ръждата глави, които се разпадаха в корозиралата си коричка като панирани скариди. Измити от дъждовете насипи, от които релсите висяха във въздуха, вместо да лежат на стабилна опора. Лющещи се и ронещи се като шоколадов кейк бетонни подпори, от които се сипеха черни люспици и миниатюрни трошици.

²⁵ Игра на думи: Belt (англ.) означава „колан“. – Б. пр.

Колко незначителна – в сравнение с бесния локомотив – изглеждаше тревясалата линия край полето с пролетно сорго. Но без нея влакът беше едно десет хиляди тона неуправляемо нищо. Волята беше в линията.

Навсякъде, където стъпеше, чуваше млади служители на „Ери Белт“ да повтарят: „Карай полека!“.

– Доскоро, Сам. Не се преуморявай.

– Карай полека.

– И ти, друже. Не се впрягай.

За Алфред тези думи бяха дошла от Изтока чума, подходящ епитаф за великия в миналото щат Охайо, който паразитиращите тираджии почти напълно бяха изсмукали. Никой в Сейнт Джуд не би посмял да му каже на него да я кара полека. Във високите прерии, където беше израсъл, човек, който я кара полека, не беше истински мъж. А сега се беше появило ново женствено поколение, за което „карането полека“ беше комплимент. Алфред слушаше железопътните работници на „Ери Белт“ да бъбрят спокойно в работно време, виждаше наконтени служители да си вземат десет минути почивка за кафе, гледаше неопитни чертожници да пушат цигари с несъмнена наслада, докато здравата навремето железопътна линия се разкапваше около тях. „Карай полека“ беше паролата на тези свръхдружелюбни млади мъже, символ на тяхната прекалена фамилиарност, на фалшивото самочувствие, което им позволяваше да не обръщат внимание на мръсотията, в която работеха.

За разлика от „Ери Белт“, „Мидланд Пасифик“ беше само лъскава стомана и бял бетон. Нови траверси, по които в грапавините на дървото се стичаше син креозот. Приложени научни достижения за уплътнени с вибратор и усилени с арматура бетонни подпори, детектори за движение и релсови заварки. „Мидланд Пасифик“, чиято централа се намираше в Сейнт Джуд, обслужваше по-работлив, не толкова поизточèн регион на страната. За разлика от „Ери Белт“, компанията изпитваше гордост, че поддържа качествено линиите си. Хиляди градчета и селца в централните щати разчитаха на „Мидланд Пасифик“.

Колкото по-добре опознаваше „Ери Белт“, толкова по-ясна се утвърждаваше в съзнанието му представата за по-големия размер, по-голямата сила и по-голямата жизненост на „Мидланд Пасифик“. Облечен с риза, вратовръзка и мрежести обувки, той пъргаво крачеше по железния мост над река Моми, двайсет метра над тромавите баржи и мътната вода; хванат за най-ниската скоба на подпората, се надвеси надолу с главата, за да почука по носещата греда с любимото си чукче, което носеше навсякъде в куфарчето си, парчета боя и ръжда като отронени кленови листа литнаха спираловидно към реката. В този момент на моста стъпи ремонтен влак с пусната сирена и Алфред, който нямаше страх от високо, прекрачи парапета и увисна над водата, стъпил на дебелите колкото кибритени клечки стърчащи болтове. Докато всичко край него подскачаше и се тресеше, той записваше в тефтера осъдителната си присъда за пригодността на съоръжението.

Нищо чудно някои шофьорки, пресичащи Моми по съседния мост за автомобили на „Чери Стрийт“, да го бяха видели кацнал там, с плосък корем и широки рамене, с развети от вятъра крачоли, и да си бяха помислили, както Инид при първата им среща: „Ето това е истински мъж!“. И макар че не забелязваше тези погледи, Алфред изпитваше отвътре това, което те виждаха отвън. През деня той се чувстваше мъж и го показваше, дори се перчеше с това, като заставаше нехайно върху високи тесни корнизи и работеше десет-дванайсет часа без почивка, за да опише женствеността на източните железници.

Нощем обаче беше друго. Нощем лежеше на матраци, твърди като нарове, и описваше човешките прегрешения. Като че ли във всеки мотел, в който отседнеше, съседите му се отдаваха на бурен разврат, навсякъде срещаше едни и същи некултурни мъже без грам самодисциплина и кикотещи се на висок глас жени. В един след полунощ в Ери, Пенсилвания, в съседната стая някакво момиче пъшкаше и стенеше като уличница. Някой долен хитрец се забавляваше с нея. Алфред винеше жената, че „я кара полека“. Винеше мъжа за спокойната му самоувереност. Винеше и двамата, че не се сещат да пазят тишина. Как нито за миг не им минаваше през ума да се замислят за съседа, който лежеше буден от другата страна на стената? Винеше Бог, че е позволил да съществуват такива хора. Винеше демокрацията, заради която трябваше да ги търпи. Винеше архитектите на мотела, задето са поверили на газобетонните блокчета да пазят спокойствието на клиентите. Винеше управата му, че не е предвидила отделни стаи за страдащи от шума гости. Винеше лекомислените, „каращи я полека“ граждани на Вашингтон, Пенсилвания, които бяха изминали 150 мили за мач от колежанския футболен шампионат и бяха напълнили всяка мотелска стая в Северозападна Пенсилвания. Винеше другите гости заради безразличието им към похотта, винеше цялото човечество за безчувствието му; беше толкова несправедливо. Несправедливо, че светът може да е толкова невнимателен към човек, който е толкова внимателен към света. Нямаше по-работлив служител от него, нямаше по-тих съсед в мотел от него, нямаше по-голям мъж от него, а въпреки това всеки долен обигран мошеник можеше да го лиши от сън заради разюздаността си...

Отказваше да се разплаче. Ако се чуеше да плаче в два през нощта във вмирисана на цигари мотелска стая, сигурно щеше да настъпи краят на света. Ако не друго, поне беше дисциплиниран. Имаше силата да отказва.

Но използването на тази сила оставаше невъзнаградено. Леглото в съседната стая блъскаше в стената, мъжът стенеше и пръхтеше като второразреден актьор, жената охкаше и ахкаше. И всяка сервитьорка във всяко градче беше с надничащи от откопчаната риза с логото на заведението обли гърди и сякаш нарочно се надвесваше над него.

– Още кафе, красавецо?

– А? Да, благодаря.

– Да не се изчерви? Или те е хванало слънцето?

– И ми донесете сметката, моля.

В хотел „Олмстед“ в Кливланд изненада портиера и камериерката да се натискат на стълбището. Щом затвореше очи, виждаше релси и те бяха цип, който той по цели нощи се мъчеше да отвори, забранителното червено на семафорите се сменяше в благосклонно зелено в мига, в който ги подминеше, в провисналото легло във Форт Уейн му се нахвърлиха ужасни сукуби, чиито тела, дори дрехите и усмивките им, кръстосаните им крака го подмамваха като вагина, кипналото в слабините му семе се издигна чак до повърхността на съзнанието му (да не изцапа леглото!) и когато отвори очи във Форт Уейн на зазоряване, едно изгарящо нищо съхнеше в пижамата му: победа, предвид всичко останало, беше отказал на сукубите насладата си. Но в Бъфало началникът на гарата беше закачил плакат на Бриджит Бардо на вратата на кабинета си; в Йонгстаун Алфред намери мръснишко списание под телефонния указател в мотела; в Хамънд, Индиана, докато чакаше в страничен коловоз да премине товарният влак, отбор мажоретки правеха шпагати досами него, като най-русото момиче потръпваше леко в най-ниската точка от шпагата, сякаш целуваше намачканата от бутонки трева със свилените си срамни устни, дрезината се разтресе силно, когато влакът профуча най-сетне по съседните релси: светът като че ли си беше поставил за цел нарочно да измъчва добродетелните мъже като него.

Върна се в Сейнт Джуд със служебен вагон, закачен за товарна композиция, и от Юниън Стейшън взе местната железница до предградията. Клоните на уличните дървета бяха почти напълно оголени. Идваше, идваше зимата. По пожълтелите морави препускаха конници вихрогонни листа. Той спря на улицата и погледна къщата, която беше негова и на банката. Жена му отново беше бременна. Времето го тласкаше напред по своя коловоз, приближаваше го към деня, в който щеше да стане баща на три деца, към годината, в която щеше да изплати ипотеката си, към смъртта.

– Хубав куфар – обади се Чък Мейснър през прозореца на своя форд „Феърлейн“, който неусетно беше спрял до него. – В първия момент те взех за търговски пътник.

– Чък! – сепна се Алфред. – Здрасти.

– Тъкмо мислех да превзема крепостта. Съпруга го няма в града от цяла вечност.

Алфред се засмя, друго не му оставаше. Двамата с Чък се срещаха редовно на улицата, инженерът заставаше мирно, банкерът седеше спокойно отпуснат зад волана. Алфред в костюм, Чък готов за голф. Алфред слаб и късо подстриган, Чък с лъскаво теме и провиснали гърди. Чък беше управител на банков клон, но въпреки това Алфред го смяташе за свой приятел. Чък го изслушваше, даваше си вид, че е впечатлен от работата му и цени качествата му.

– Видях Инид в черквата в неделя – рече Чък. – Каза ми, че те е нямало цяла седмица.

– От единайсет дни съм на път.

– Да не се е случило нещо?

– Не. Инспектирах всяка миля от железопътното трасе на „Ери Белт“ – отвърна с нескрита гордост Алфред.

– „Ери Белт“, а? – Чък отпусна длани в скута, само палците му крепяха волана. Той беше най-спокойният и в същото време най-внимателният шофьор, който Алфред познаваше. – Ти си вършиш работата добре, Ал. Чудесен инженер си. Сигурно има някаква причина да те пратят да инспектираш „Ери Белт“.

– Има – кимна той. – „Мидланд Пасифик“ ще я купят.

Двигателят на форда кихна веднъж като куче. Чък беше израснал във ферма край Кедровите водопади и оптимистичната му натура имаше своите корени в богатата и добре напоявана почва на Източна Айова. Фермерите от Източна Айова бяха закърмени с вяра в света. А у Алфред нямаше къде другаде да покълне надежда, освен в ситната пепел, разнасяна от вятъра в канзаската суша.

– Аха. Предполагам, че е имало съобщение за това.

– Не, още не сме го обявили.

Чък кимна, взираше се покрай него в къщата на Ламбъртови.

– Инид ще ти се зарадва. Беше ѝ доста тежко тази седмица. Момчетата бяха болни.

– Това да си остане между нас.

– Ал, Ал, Ал...

– Само на теб ти го казвам.

– Оценявам го. Ти си добър приятел и добър християнин. Но да вървя, искам да подкастря живия плет, преди съвсем да се е стъмнило.

Колата потегли, Чък зави по алеята, завъртайки волана с показалец, все едно вече набираше на телефонната шайба номера на брокера си.

Алфред вдигна куфара и служебното си куфарче. Недискретността му беше едновременно спонтанна и не съвсем. Изблик на доброжелателност и благодарност към Чък, обмислено изпускане на гнева, който нарастваше в него от единайсет дни. Беше навъртял две хиляди мили, но не можеше да измине последните двайсет крачки, без да направи нещо...

А и не беше много вероятно Чък наистина да използва тази информация...

Влезе в къщата от кухненската врата, мярна нарязана на кубчета сурова ряпа в тенджера с вода, захваната с ластик връзка листа от цвекло и някакво месо в кафява подгизнала хартия. Както и лук, който изглеждаше предназначен да бъде изпържен и поднесен с... дроб може би?

На пода до стълбите към мазето имаше купчина списания и буркани.

– Ал? – извика Инид от мазето.

Той остави куфарите, събра списанията и бурканите и ги снесе долу.

Инид сложи ютията на дъската за гладене и изскочи от мокрото помещение с присвит от вълнение стомах – дали от страст, или от страх от гнева на Алфред, или пък от страх, че самата тя може да се разгневи.

Той я оправи веднага.

– Какво те помолих, преди да тръгна?

– Дошъл си си по-рано – рече тя. – Децата все още са в АМХ²⁶.

²⁶ Асоциация на младите християни. – Б. пр.

– Какво те помолих да направиш, преди да замина?

– Чак сега стигнах до прането. Момчетата бяха болни.

– Помниш ли, че те помолих да се погрижиш за разхвърляните списания и бурканите горе? Това беше единственото – единственото!, – което те помолих да свършиш, докато ме няма!

Без да изчака отговор, той влезе в металургичната си лаборатория и хвърли списанията и бурканите в тенекиения кош за боклук. От лавицата взе един недобре балансиран чук, грубо изкован първобитен инструмент, който мразеше и използваше само когато искаше да унищожи нещо, и методично строши бурканите един по един. Едно стъкълце го перна по бузата и Алфред замахна още по-яростно, раздроби парчетата на сол, но колкото и да удряше с чука, нищо не можеше да изличи прегрешението му с Чък Мейснър, нито пък образа на влажните от росната трева слабини на клиновете на мажоретките.

Застанала до дъската за гладене, Инид се вслушваше в трясъците. В този момент реалността много-много не я интересуваше. Вече почти беше успяла да забрави, че съпругът ѝ беше заминал преди единайсет дни, без дори да я целуне. В отсъствието на живия Ал, тя като алхимик беше превърнала негодуванието, с което разполагаше в началото, в златото на копнежа и угризенията. Растящият корем, насладите на четвъртия месец, времето, което прекарваше сама с прекрасните си момчета, завистта на съседите бяха като цветни филтри, над които тя беше размахала вълшебната пръчка на своето въображение. Докато Алфред слизаше по стълбите, Инид продължаваше да си представя извинения, целувка след дългата раздяла, може би дори букет цветя. А сега чуваше рикошета на счупено стъкло и омекотеното думкане на чука по дебелата поцинкована ламарина, жалните писъци на сблъскващите се твърди вещества. Филтрите може и да бяха цветни, но за съжаление (осъзнаваше го едва сега), бяха химически инертни. Всъщност нищо не се беше променило.

В интерес на истината, Ал, вярно, я беше помолил да прибере бурканите и списанията и може би имаше дума за начина, по който тя ги заобикаляше единайсет дни, като често пъти едва не се спъваше в тях; някоя дълга дума от света на психологията или пък простичкото „напук“. Но според нея той я беше помолил да свърши много повече неща, а не „едно-единствено“, докато го няма. Беше я помолил да готви на момчетата три пъти дневно, да ги облича и да им чете, да се грижи за тях, докато са болни, да мие пода в кухнята, да пере чаршафите и да му изглади ризите, и всичко това, без да я целуне и без да ѝ каже една добра дума. Ако се опиташе да получи признание за тези си усилия, Ал просто я питаше кой плаща за къщата, храната и чаршафите. Без значение, че работата му носеше такова удовлетворение, че той не се нуждаеше от любовта ѝ, докато нейните задължения така ѝ бяха писнали, че още по-силно се нуждаеше от неговата любов. Ако теглеше чертата, щеше да се види, че неговият труд е колкото нейния.

Може би, в името на справедливостта, след като я беше помолил „за едно-единствено“ допълнително нещо, тя също трябваше да поиска още нещо в замяна. Да ѝ се обади поне веднъж, докато е в командировка например. Но той щеше да възрази, че някой може да се спъне в списанията и да се удари, а ако не се обади, никой няма да пострада от това. А и командировъчните не покриваха обаждане у дома за сметка на компанията („Имаш служебния ми телефон, ако стане нещо“), пък и телефонните разговори струваха немалко пари, докато прибирането на боклуци в мазето не ѝ коства нищо, и така тя нямаше как да излезе права, а беше толкова потискащо постоянно да обитава килията на неправотата, все да чака някой да я съжали; затова беше напълно разбираемо, че Инид беше замислила вечеря, с която да си отмъсти.

Изкачила наполовина стълбището на път да приготви тази вечеря, тя се спря и въздъхна.

Алфред чу въздишката ѝ и предположи, че е свързана с прането и четвъртия месец бременност. Но пък неговата майка беше водила двата коня при изораването на двайсет акра в осмия месец, така че той не изпитваше кой знае колко състрадание. Посипа кървящата си буза с кръвоспираща щипка амониев алуминиев сулфат.

От входната врата се чу тупуркане на малки крачета и почукване с ръкавица, Беа Мейснър беше докарала човешкия си товар. Инид бързо изкачи стълбите, за да приеме доставката. Гари и Чипър, нейните петокласник и първокласник, ухаеха на хлор от басейна на АМХ. С мокрите си коси приличаха на водни създания. Водни плъхове или пък бобри. Тя извика „Благодаря!“ след отдалечаващите се задни светлини на Беа.

Момчетата се спуснаха устремено в мазето, но без да тичат (това беше забранено), хвърлиха мокрите си хавлии в пералното и откриха баща си в лабораторията. В природата им беше да му се метнат на врата, само че природата им беше поправена. Стояха и чакаха като подчинени началникът да заговори.

– Е! – рече той. – Били сте на плуване.

– Аз съм Делфин! – извика Гари. Той беше необяснимо весело момче. – Дадоха ми значка на Делфин!

– Делфин, виж ти... – Към Чипър, на когото животът показваше предимно трагичната си страна, откак беше навършил две години, началникът се обърна по-нежно: – А ти, малкият?

– На нас ни дадоха надуваеми възглавници – похвали се Чипър.

– Той е Попова лъжичка – обади се Гари.

– Така. Делфин и Попова лъжичка. И какви специални умения носиш на работното място, след като си Делфин?

– Синхронен двоен удар с крака.

– Когато бях колкото вас, само можех да си мечтая за такъв голям и хубав басейн – рече началникът, макар че, доколкото знаеше, басейнът на АМХ не беше нито голям, нито хубав. – Като изключим калните бари за говедата, не бях виждал вода, по-дълбока от метър и двайсет, докато не стигнах до река Плет. Тогава трябва да съм бил почти на десет.

Младите му подчинени не го слушаха, а смутено пристъпваха от крак на крак. Гари се усмихваше колебливо, сякаш все още се надяваше на обрат в разговора, а Чипър нескрито зяпаше лабораторията, която беше забранена територия, освен в присъствието на началника. Тук въздухът имаше вкус на телче за миене на чинии.

Алфред огледа сериозно двамата си подчинени. Общуването не му беше силната страна.

– Помагахте ли на майка си в кухнята, докато ме нямаше?

Когато някой въпрос не интересуваше Чипър, той си мислеше за момичета, а когато си мислеше за момичета, в душата му пламваше надежда. И на крилете на тази надежда той се изсули от лабораторията и пое нагоре по стълбите.

– Питай ме колко е девет по двайсет и три – помоли началника Гари.

– Добре, колко е девет по двайсет и три?

– Двеста и седем. Питай ме друго!

– Колко е двайсет и три на втора?

В кухнята Инид оваля прометейския деликатес в брашно и го постави в голямата електрическа тенджера, в която можеше да изпържи девет яйца на очи едновременно. Затрака алуминиев капак – ряпата беше завряла. Сутринта остатъците от бекон в хладилника я бяха подсетили за дроб, сивкавият дроб беше подсказал гарнитура от ярко жълто и така се беше оформила Вечерята на отмъщението. За съжаление, когато се захвана да готви, откри, че беконът е само три резенчета, а не шест или осем, както смяташе. Сега се мъчеше да се убеди, че три резенчета ще са достатъчни за цялото семейство.

– Какво е това? – попита разтревожено Чипър.

– Дроб с бекон!

Чип се измъкна от кухнята, поклащайки глава в бурен протест срещу действителността. Някои дни бяха отвратителни от заранта, когато овесената каша за закуска беше посипана с парчета сушени смокини като накълцани хлебарки и в млякото плуваха синкави парцали каймак; на всичкото отгоре после те водеха на лекар. А други дни, като този, затаяваха цялата си отвратителност за края.

Влачеше се из къщата и повтаряше:

– Пфу, гадост, пфу, гадост, пфу, гадост, пфу, гадост...

– Вечерята ще е готова след пет минути, измийте си ръцете! – извика Инид.

Запърженият дроб миришеше на пръсти, държали мръсни монети.

Чипър се спря във всекидневната и притисна лице към прозореца, надяваше се да зърне Синди Мейснър в трапезарията отсреща. На връщане от АМХ седеше до нея и усещаше полепналата по тялото ѝ миризма на хлор. Подгизнал лейкопласт висеше на последни остатъци лепило от коляното ѝ.

„Пльок, пльок, пльок“, правеше голямата вилица, с която Инид мачкаше в тенджерата сладко-горчивата водниста ряпа.

Алфред си изми ръцете в банята, подаде сапуна на Гари и взе малкия пешкир.

– Представи си квадрат – рече той на Гари.

Инид знаеше, че Алфред ненавижда дроб, но месото беше пълно с полезно желязо, а каквито и да бяха недостатъците на Алфред като съпруг, не можеше да се отрече, че спазва правилата. Кухнята беше нейното царство и той никога не ѝ се бъркаше в него.

– Чипър, изми ли си ръцете?

На Чипър му се струваше, че ако успее да зърне Синди отново за миг, може и да се спаси от вечерята. Представи си, че е при нея отсреща и заедно отиват в стаята ѝ. За него стаята ѝ беше убежище от опасностите и отговорността.

– Чипър?

– А повдигаш на квадрат, В повдигаш на квадрат и прибавяш към произведението от А и В, умножено по две – обясняваше Алфред на Гари, докато сядаха на масата.

– Чипър, измий си ръцете! – обади се Гари.

Алфред нарисува квадрат:

– Съжалявам, беконът не ми достигна – рече Инид. – Мислех, че е повече.

В банята Чипър не искаше да си намокри ръцете, тъй като го беше страх, че след това няма да изсъхнат никога. Пусна водата силно, така че да се чуе, и изтърка ръцете си с пешкира. Неуспехът му да зърне Синди през прозореца го потисна още повече.

– Имахме висока температура – докладва Гари. – Освен това Чипър го болеше ухото.

По парчетата богат на желязо дроб беше напластена коричка от кафеникаво, напоено с мазнина брашно, все едно бяха разядени от корозия. Малкото бекон също беше с ръждив цвят.

Чипър се спря на прага на банята. Когато се сблъскаш с беда в края на деня, ти трябва малко време да измериш големината ѝ. Някои беди имаха ясни очертания и човек можеше веднага да ги прецени. На други краят им не се виждаше и това означаваше, че ще са нужни часове, за да ги отминеш. Големи, грамадански, колкото планети беди. Вечерята на отмъщението беше едно от тях.

– Как беше пътуването? – попита по задължение Инид.

– Уморително.

– Чипър, миличък, сядаме на масата.

– Броя до пет – заяви Алфред.

– Има и бекон, ти обичаш бекон – извиси глас тя.

Това беше цинична, егоистична лъжа, един от стотиците ѝ ежедневни провали като майка.

– Две, три, четири... – нареждаше Алфред.

Чипър изтича и седна на мястото си. Нямаше смисъл да си проси боя.

– Благослови насъщния с който телата си и нас да служим в името Исус Христос амин – измърмори в скоропоговорка Гари.

От купчината намачкана ряпа в чинията се отделяше прозрачна жълта вода, подобна на плазма или на онази течност, която се събира в мехура след изгаряне. Сварените листа цвекло изпускаха нещо меднозелено. На принципа на капилярите, жадната брашнена коричка засмукваше течността. Когато дробът се повдигнеше, се чуваше тихо „пльок“. Подгизналата долна коричка беше неописуема.

Чипър си мислеше какво е да си момиче. Да го обсипват с нежност, да бъде Мейснър, да си играе в тяхната къща, да го обичат като момиче.

– Искаш ли да ти покажа затвора, който направих от дървени бъркалки за кафе? – попита Гари.

– Затвор ли? Виж ти – отвърна Алфред.

Един предвидлив младеж не би изял веднага бекона си, нито пък би го оставил да подгизне от сока от зеленчуците. Предвидливият младеж евакуираше бекона си нависоко по ръба на чинията и го пазеше като стимул. За начално поощрение предвидливият младеж изяждаше пържения лук, който не беше вкусен, но не беше и гаден.

– Вчера имаше среща на младите скаути – рече Инид. – Гари, скъпи, по-добре да погледнем затвора ти след вечеря.

– Гари направи и електрически стол – обади се Чип. – За да го сложи в затвора. Аз му помагах.

– А? Виж ти.

– Мама има цяла торба с бъркалки – похвали се Гари.

– Взех я от клуба на младите скаути – обясни Инид. – Там ги продават с отстъпка.

Мнението на Алфред за младите скаути не беше особено високо. Начело на клуба бяха група бащи, които я караха полека и съответно и заниманията им бяха лекомислени: състезания със самолетни модели от балсово дърво или колички от чам, или картонени влакове с товарни вагони от прочетени книги.

(Шопенхауер: „Ако искаш сигурен компас, който да те направлява през целия ти живот... приеми, че този свят е затвор, наказателна колония“.)

– Гари, какво беше ти? – попита Чип, за когото Гари беше върховно мерило за вкус и обноски. – Вълк ли?

– Още една точка и ще стана Мечка.

– Но сега какво си, Вълк ли?

– Вълк съм, но всъщност почти съм Мечка. Само трябва да мина обяздване на природата.

– Опазване – поправи го Инид. – Остава ти само опазване на природата.

– Не е ли обяздване?

– Стив Дриблет направи гилотина, само че тя не проработи – каза Чипър.

– Дриблет е Вълк.

– Брент Пърсън направи самолет, ама той се фрасна и се разпадна.

– Пърсън е Мечка.

– Казва се „удари се“, скъпи, не „фрасна се“.

– Гари, кой е най-големият фойерверк? – попита Чипър.

– М-80. А след него е „Черешовата бомба“.

– Представяш ли си да намерим един М-80, да го сложим в твоя затвор и да го взривим!

– Не те виждам да се храниш, малкия – обади се Алфред.

Чипър беше станал словоохотлив като конферансие; за момент беше забравил напълно за вечерята.

– Или седем М-80, ще ги запалим наведнъж или пък един след друг, ще е страхотно, нали?

– Ще сложим барут в ъглите и ще пуснем фитили – въодушеви се Гари. – Ще свържем фитилите и ще ги възпламеним едновременно. Така е най-добре, нали, тате? Да разделим барута и да сложим допълнително фитил, нали, тате?

– Седемстотин хиляди милиона М-80! – извика Чипър и се опита да покаже какъв мегатонен взрив си представяше: – Бум! Бум!

– Чипър – Инид умело смени темата, – кажи на татко къде ще ходим другата седмица.

– Скаутите ще ходят в Музея на транспорта и аз ще отида с тях – изрецитира Чипър.

– О, Инид – намръщи се Алфред. – Защо ще ги водите там?

– Беа каза, че е много интересно и ще е забавно за децата.

Той презрително поклати глава.

– Какво разбира Беа Мейснър от транспорт?

– Там е идеално за среща на скаутите – продължи жена му. – Има истински парен локомотив, момчетата може да се качат да го разгледат.

– Това е трийсетгодишен „Мохок“ от нюйоркската гара. Не е антика. Не е рядкост. Пълен боклук. Ако момчетата искат да видят истинска железница...

– Ако сложа батерия и два електрода на електрическия стол... – помъчи се да се включи Гари.

– Сложи М-80!

– Не, Чипър, трябва да пуснеш ток, защото токът убива затворника.

– Какво е ток?

– Ток протича, когато пъхнеш електроди от цинк и мед в лимон и ги свържеш.

В какъв прокиснат свят живееше Алфред. Когато се зърнеше в огледалото, се изненадваше колко млад изглежда все още. Понякога се хващаше как стиска устни като учител с хемороиди или пък се облизва постоянно, както правеха болните от артрит; макар че физически беше в разцвета на силите си, често усещаше в устата си прокисването на живота.

Затова обичаше тежките десерти. Орехов пай. Препечен ябълков пай. Малко сладост в този прокиснат свят.

– Има два локомотива и истински ремонтен вагон! – заяви Инид.

Алфред беше убеден, че истината и действителността са малцинство, което светът е решил да унищожи. Вбесяваше се, че романтичните души като Инид не можеха да разграничат фалшивото от автентичното: долнопробен, зле оборудван, търгашески „музей“ от истинска, неподправена железница...

– Трябва да си поне Риба.

– Момчетата много се вълнуват.

– Може да стана Риба.

Локомотивът „Мохок“, който беше новата гордост на музея, явно беше романтичен символ. Хората като че ли бяха намразили железниците, задето те бяха захвърлили романтичната парна енергия заради дизела. Нямаха си никакво понятие как се управлява железница! Дизеловият локомотив беше многофункционален, ефективен, с ниски разходи за поддръжка. Мислеха си, че железницата им дължи романтика, а в същото време се оплакваха, ако влакът се движи бавно. Всички бяха такива – глупаци!

(Шопенхауер: „Една от най-големите беди на наказателната колония е компанията на тези, които са затворени там“.)

В същото време и на Алфред му беше неприятно да гледа как старият парен локомотив минава в забвение. Като излагаше красивия железен кон на показ, музеят позволяваше на каращите я полека, търсещи само забавления обитатели на покрайнините на Сейнт Джуд да танцуват на гроба му. Градските жители нямаха право да се надсмиват на железния кон. Те не го познаваха така добре, както Алфред. Не се бяха влюбили в него в северозападния край на Канзас, където той беше единствената връзка с белия свят. Алфред презираше музея и неговите посетители заради всичко онова, което не знаеха.

– Има и малко влакче, на което релсите опасват цялата зала! – додаде безмилостно Инид.

Проклетите производители на детски влакчета, проклетите любители! Жена му много добре знаеше какво мисли той за тези дилетанти и техните безсмислени и недостоверни модели.

– Цяла зала ли? – попита недоверчиво Гари. – Колко е голяма?

– Представи си да сложим няколко М-80 на... ъъъ... на... ъъъ... на прелеза на влакчето, нали? Фиууу-бум! Бам-бам-бам!

– Чипър, изяж си вечерята! – заповяда Алфред. – Веднага!

– Голяма, много голяма – отвърна Инид. – Влакчето е много по-голямо от онова, дето ви купи баща ви.

– Веднага – продължи той. – Чуваш ли ме? Веднага!

Две от страните на квадратната маса бяха щастливи, а две – не. Гари се впусна в объркана история за някакъв съученик, който имал три заека, а Чипър и Алфред, близнаци в мрачното си униние, се взираха в чиниите си. Инид отиде до кухнята да донесе още ряпа.

– Знам кого да не питам иска ли допълнително – рече тя, след като се върна.

Алфред ѝ метна предупредителен поглед. Бяха се разбрали – заради доброто на момчетата – да не споменават неприязънта му към зеленчуците и някои меса.

– На мен може малко – каза Гари.

В гърлото на Чипър беше заседнала буца, отчаянието така го беше затъкнало, че така или иначе, не би могъл да преглътне и хапка. Но когато видя брат си да поглъща доволно допълнителното от Отмъщението, се ядоса и за миг му просветна как цялата вечеря може да бъде ометена за нула време, как може да я отметне като изпълнено задължение и да си възвърне свободата, дори взе вилицата и посегна към набраздената планина от ряпа, гребна с върха на вилицата и я поднесе към устата си. Но изстиналата ряпа миришеше на гнилоч – на вид и по температура приличаше на мокро кучешко лайно в студено утро – и стомахът му се сви в извиващ гръбнака повдигащ рефлекс.

– Обичам ряпа – заяви неубедително Гари.

– Мога да живея само на зеленчуци – заприглася Инид.

– Малко мляко – помоли Чипър задъхано.

– Чипър, стисни си носа, ако не ти харесва как мирише – посъветва го Гари.

Алфред методично тъпчеше отвратителното Отмъщение в устата си, дъвчеше бързо и преглъщаше механично, като си повтаряше, че е понасял и по-лошо.

– Чип – рече той, – хапни по един залък от всяко нещо. Иначе няма да станеш от масата.

– Малко мляко!

– Първо хапни от вечерята си. Разбрахме ли се?

– Мляко!

– Може ли да си стисне носа? – попита Гари.

– Чаша мляко, моля.

– Прекаляваш – предупреди го Алфред.

Чипър замлъкна. Погледът му лъкатушеше из чинията, но той не беше проявил предвидливост и сега там го очакваше само злочестина. Наклони чашата си и мълчаливо подкара капчица топло мляко към устата си. Протегна език да я посрещне.

– Чип, остави чашата.

– Ако стиска носа си, трябва да изяде две лъжици!

– Телефонът! Гари, обади се.

– Какво има за десерт? – попита Чип.

– Прекрасен пресен ананас!

– Боже господи, Инид...

– Какво? – премига тя тъй невинно, че Алфред се зачуди дали се преструваше.

– Може да му дадеш поне бисквити или „Ескимо“, ако си изяде вечерята.

– Ананасът е толкова сладък. Топи се в устата.

– Тате, господин Мейснър.

Алфред се пресегна към чинията на Чипър и с едно движение на вилицата обра ряпата, остави само един залък. И тъй като обичаше сина си, пъхна студеното гадно пюре в устата си и преглътна, настръхвайки.

– Изяж тази лъжичка и едно парче от дроба, и ще получиш десерт. – Изправи се. – Ако трябва, ще отида с колата до магазина да ти купя нещо.

Докато минаваше покрай Инид на път за кухнята, тя потрепери и се отдръпна.

– Да? – рече той в телефонната слушалка.

От нея го лъхнаха задушевно тракане на прибори, топлината и уютът на Мейснъровия дом.

– Ал, тъкмо гледам във вестника акциите на „Ери Белт“. Паднали са доста: пет – пет и осемдесет. Сигурен ли си за това с „Мидланд Пасифик“?

– Господин Реплоугъл беше с мен на дрезината на тръгване от Кливланд. Каза, че управителният съвет изчаква само окончателния доклад за инфраструктурата. Аз ще го предам в понеделник.

– От „Мидланд Пасифик“ не са оповестили публично намеренията си.

– Чък, не мога да ти дам съвет какво да правиш, прав си, че има някои неясноти...

– Ал, Ал – прекъсна го Чък, – ти си човек с будна съвест и всички го ценим. Ще те оставя да довършиш вечерята си.

Алфред затвори, мразеше Чък, както би мразил някоя жена, с която е проявил недисциплинираност да се обвърже. Чък беше банкер и богаташ. Искаш да отдадеш целомъдрието си на някой, който го заслужава – кой друг, ако не добрият съсед; само че никой не го заслужаваше. Целите му ръце бяха омазани в лайна.

– Гари, ананас? – попита Инид.

– Да, моля!

Чудодейното изчезване на кореноплодното от чинията беше замаяло леко главата на Чипър. Нещата като ли се подобряваха! С опитна ръка размаза останалия залък ряпа по свободната повърхност, нанасяйки жълтия асфалт с вилица. Защо да се мъчи в гадната действителност на дроба и листата от цвекло, когато можеше да се измисли бъдеще, в което баща ти ще погълне и тях? „Донесете курабийките! – призоваваше Чипър. – Дайте „Ескимо“!“

Инид отнесе три празни чинии в кухнята.

Застаналият до телефона Алфред се взираше в часовника над мивката. Часът беше онова кошмарно „и пет“, което зърва събудилият се от следобедния унес на треската болник. Толкова близо до „и пет“, че все едно е пародия на точното „и пет“. На циферблата облекчението на реда – двете стрелки, застанали една върху друга – идваше само веднъж за час. И тъй като всеки друг миг нарушаваше тази хармония, в него се криеше възможност за трескаво страдание.

И да страда така без причина. Да знае, че треската му не е продиктувана от някакъв морален закон, че няма справедливост в усещането за болка, родено в съзнанието му. Светът беше единствено проявление на сляпа вечна Воля.

(Шопенхауер: „Немалка част от мъките на съществуването ни се състои в това, че времето постоянно ни притиска, не ни оставя да си поемем дъх, пришпорва ни с камшика си като надзирател“.)

– Ти сигурно не искаш ананас – рече Инид. – Нали каза, че ще отидеш сам да си купиш десерт.

– Стига, Инид. Поне веднъж престани.

Държейки ананаса, тя попита защо го търси Чък.

– После ще говорим – отвърна Алфред и се върна в трапезарията.

– Татко... – поде Чипър.

– Виж какво, моето момче, направих ти услуга. А сега ти ми направи услуга, спри да си играеш с храната и довърши вечерята си. Веднага. Разбра ли? Изяж си вечерята веднага или няма да получиш десерт нито тази вечер, нито утре и няма да мръднеш от масата, докато не я изядеш!

– Ама, тате, не може ли...

– ВЕДНАГА! ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ КАЗВАМ, ИЛИ ИСКАШ ДА ТЕ НАШАМАРЯ?

Сливиците отделят амонячен секрет, когато зад тях се събере сериозно количество сълзи. Устните на Чипър потрепваха безмълвно. Виждаше чинията пред себе си в нова светлина. Все едно храната беше непоносим придружител, чиято компания е бил сигурен, че ще избегне заради връзките си „там горе“, че ще се отърве от нея заради ходатайството на висшестоящите. Сега осъзна, че двамата са обречени още дълго да бъдат заедно.

Съжаляваше за изчезването на бекона, въпреки че и той беше гаден, с непресторена и дълбока скръб.

Но колкото и да е странно, не заплака.

Алфред се отправи към мазето с тежки крачки, затръшвайки вратата.

Гари седеше мълчаливо, умножаваше малки прости числа наум.

Инид заби ножа в пожълтелия корем на ананаса. Чипър беше същият като баща си – вечно гладен, но злояд. Като че ли намираше нещо срамно в яденето. Да приготвиш топъл обяд и след това да видиш как се посреща с неприкрито отвращение, да видиш как момчето преглъща задавено дори над овесената си каша на закуска – как да не ѝ се облее в кръв майчиното сърце. Чипър искаше само мляко и бисквити, мляко и бисквити. Педиатрите съветваха: „Не се предавай. Накрая ще огладнее и ще прояде“. Затова Инид се мъчеше да бъде търпелива, но Чипър сядаше на масата за обяд и заявяваше: „Това мирише на повръщано!“. Ако го пернеше през устата за тези му думи, след това лицето му повтаряше същото и дори да го напердашеше заради физиономиите му, той го изразяваше с погледа си, а все пак в изправителните методи си имаше някакви ограничения, няма как да бръкнеш зад сините ириси и да изличиш отвращението там.

Напоследък беше започнала да му дава само сандвичи със сирене през деня, като поднасяше необходимите за балансираното хранене жълти и зелени листни зеленчуци за вечеря и оставяше Алфред да води нейните битки.

Изпитваше някаква сладка, едва ли не сексуална тръпка от прехвърлянето върху съпруга си на бремето да накаже упоритото момче. От това, да се дръпне невинно настрани, докато то страда, задето я е наранило.

Когато имаш деца, често откриваш за себе си неща, които нито харесваш, нито одобряваш.

Занесе две чинии с ананас във всекидневната. Чипър беше навел глава, но синът, който обичаше да се храни, лакомо посегна към чинията си.

Гари мляскаше шумно, мълчаливо поглъщаше ананаса.

Жълтото като кучешко лайно поле от ряпа, сгърченият от пърженето дроб, който не можеше да легне плътно върху чинията, топката жилави листа цвекло, наклонена и разкривена, но все още събрана в едно цяло, като мокро пиленце, свито в черупката си, или отколешен труп, натъпкан в клозетна яма – на Чип му се струваше, че разположението им в пространството не е плод на случайност, а е нещо постоянно, окончателно.

Храната като че ли се смаляваше пред очите му или пък нова меланхолия я обгръщаше в сянката си. Чипър вече не изпитваше толкова силна погнуса, дори престана да мисли за яденето. Бяха се намесили по-дълбинни основания за отказа му.

Не след дълго масата беше почистена, остана само неговата подложка за сервиране с чинията. Светлината като че ли стана по-ярка. Чу Гари и майка си да бъбрят за дреболии, докато тя миеше, а той бършеше съдовете. След това стъпките на Гари по стълбата към мазето. Метрономното тупкане на топката за пинг-понг. Силно дрънчене от разместване и потапяне на тенджери в мивката.

Майка му се появи отново.

– Чипър, хайде, изяж го. Вече си голямо момче.

Само че той се беше пренесъл другаде, където тя не можеше да го достигне. Беше в покой, само разум, никакви емоции. Дори задникът му беше безчувствен от дългото седене на стола.

– Баща ти наистина ще те остави да седиш тук, докато не го изядеш. Хайде, хапни. След това цяла вечер ще си свободен.

Ако наистина беше свободен, щеше да прекара цялата вечер на прозореца да гледа Синди Мейснър.

– Съществително, глагол – нареждаше майка му, – прилагателно. Съюз, местоимение, отрицателна частица, глагол, местоимение, ако съм на теб, веднага ще го глътна, и наречие, местоимение, глагол...

Странно, защо не се чувстваше длъжен да разбира думите ѝ. Странно беше и усещането му за свобода, което изпитваше от отхвърлянето на този незначителен товар на декодирането на езика.

Тя не го притиска повече, слезе в мазето, където Алфред се беше затворил в лабораторията, а Гари броеше („Трийсет и седем, трийсет и осем...“) колко пъти може да удари топчето с хилката, без да го изтърве.

– Пинг-понг? – изви подканващо глава тя.

Бременността или поне мисълта за нея ѝ пречеше и Гари можеше бързо да я разгроми, но на лицето ѝ беше изписана такава наслада, че той просто се оттегли в себе си, умножаваше точките наум или си поставяше малки предизвикателства, като да връща топчето в различни квадранти в определена последователност. Всеки ден след вечеря Гари развиваше умението си да понася някакво скучно занимание, което обаче беше приятно за майка му или за баща му. За него това беше едва ли не животоспасяващо умение. Беше убеден, че ако някой ден вече не е в състояние да поддържа майчините си илюзии, върху него ще се стовари ужасна беда.

А тя изглеждаше толкова уязвима тази вечер. Усилието да приготви вечерята и да измие чиниите беше отпуснало къдрите в косите ѝ. По памучната рокля бяха избили петънца пот. Ръцете ѝ бяха зачервени от гумените ръкавици.

Той заби последния удар от другата страна на мрежата и топката отлетя чак до затворената врата на металургичната лаборатория. Подскочи, тропна на вратата и падна на прага. Инид предпазливо я последва. Оттатък царяха мрак и тишина. Ал като че ли не беше светнал лампа.

Имаше храни, които дори и Гари ненавиждаше – брюкселско зеле или парена бамя например, – и Чипър беше виждал как прагматичният му брат ги скриваше в шепа и ги изхвърляше в гъстите храсти до задната врата, ако беше лято, или ги набутваше в джоба и после ги пускаше в тоалетната през зимата. Сега Чипър беше сам в кухнята и спокойно можеше да се отърве от дроба и листата от цвекло. Имаше обаче един проблем: баща му щеше да реши, че ги е изял, а точно това Чипър отказваше да направи. Храната в чинията беше необходимото доказателство за отказа му.

Внимателно обели и изчегърта брашнената коричка от горната част на дроба, и я изяде. Това му отне десет минути. Оголената повърхност на дроба беше неописуемо отвратителна.

Разчовърка листата от цвекло и след това отново ги събра на топка.

Разучи шарките на подложката за сервиране.

Слушаше тупкането на топката, пресиленото пъшкане на майка си и дразнещите окуражителни подвиквания („О, браво, Гари!“). Шумотевицата от играта долу му се струваше по-непоносима от бащините шамари и дори от дроба. Единствено тишината беше приемлива, стига да беше безкрайна. Точките бързо стигнаха до двайсет и едно и играта свърши, след това свърши и втора, после и трета, и за играещите в това нямаше нищо лошо, тъй като се бяха забавлявали, но не и за момчето на масата горе. Чипър беше потънал в звуците на играта, беше уповавал в тях надеждите си и искаше никога да не секнат. Но те секнаха, а той все още беше на масата, само дето беше изминал половин час. Вечерта се самоизяждаше в безсмислието си. Макар и на седем години, Чипър интуитивно се досещаше, че това усещане за безсмисленост ще присъства неотменно в живота му. Досадно чакане и след това неспазено обещание, паническо осъзнаване за изминалото време.

Безсмислието имаше свой аромат.

Когато се почешеше по главата или потъркаше носа си, по пръстите му оставаше някаква миризма. Миризмата на самия него си.

Или пък миризмата на напиращите сълзи.

Какво ли ще е обонятелните нерви да усещат себе си, рецепторите да регистрират собствената си конфигурация?

Вкусът на самопричиненото страдание, на цяла вечер, убита напук, беше изненадващо приятен. Другите хора вече не са достатъчно истински, за да поемат вината за това, как се чувстваш. Оставате само ти и твоят отказ. Също като самосъжалението или пък като кръвта, която изпълва устата ти, когато ти вадят зъб – солените железни сокове, които поглъщаш и си позволяваш да вкусиш с наслада, – отказът има аромат, към който можеш да се пристрастиш.

В лабораторията под трапезарията Алфред седеше в тъмното с наведена глава и затворени очи. Как копнееше да остане сам, с каква омерзителна яснота го беше показал на всички, а сега, най-сетне заключил се в килията си, чакаше и се надяваше някой да дойде да го обезпокои. Искаше да го видят колко страда. Макар че се държеше студено с нея, струваше му се нечестно, че тя му отвръща със студ: не беше честно, че тя можеше да играе весело пинг-понг, да минава край вратата му и нито веднъж да не почука да го попита как е.

Трите основни показателя за здравина на материала са издръжливост на натиск, на напрежение и на напречна деформация.

Всеки път когато стъпките на жена му наближеха лабораторията, той се стягаше да посрещне нейната утеха. След това чу края на играта и си помисли: ето, сега със сигурност ще се съжали над него. Едно-единствено нещо искаше от нея, едно-единствено...

(Шопенхауер: „Жената плаща дълга на живота не с това, което прави, а със страданията си, с родилните болки и грижите за децата, с покорството пред съпруга си, на когото тя трябва да е търпелив и ведър другар“.)

Но спасението не идваше. През затворената врата я чу как влиза в пералното помещение. Чу тихото жужене на трансформатора, Гари си играеше с влакчето под масата за пинг-понг.

Четвърти показател за здравина, изключително важен за производителите на железопътно оборудване, е твърдост.

С неописуемо усилие на волята Алфред светна лампата и отвори лабораторния си дневник.

Дори и най-страшното отегчение си има милостиви граници. Масата например имаше долна страна, която Чипър обстойно изследва, като облегна брадичка на плота и пъхна ръце под него. Като се протегнеше, можеше да достигне до царгите, през които минаваха опънати жици с халки за дърпане в края. Там, където грубо рендосаните дъски и царгите се срещаха, дълбоко в тях навлизаха винтове, малките цилиндрични кладенчета с драскаща спираловидно издълбана дървесина в гърлата примамваха шарещия пръст. Още по-голяма наслада носеха полепените сополи, които беше размазвал при предишните си бдения. Те се изчегъртваха лесно и се разпадаха.

Колкото по-дълго Чипър изследваше малкото си долно царство, толкова повече нарастваше нежеланието му да го погледне. Инстинктивно се досещаше, че видимата реалност няма да си заслужава. Щеше да види неразкрити от пръстите пукнатини и загадъчността на областите отвъд досега му щеше да изчезне, дупките на винтовете щяха да загубят абстрактната си чувственост, а от сополите щеше да го хване срам, нямаше да му остане нищо за откриване и за игра, и някоя вечер щеше да умре от скука.

Избирателното незнание е ценно умение за оцеляване, може би най-важното.

Алхимическата лаборатория на Инид под кухнята беше оборудвана с пералня „Мейтаг“ с преса за изстискване, чиито гумени барабани бяха като огромни устни. Белина, стипца, дестилирана вода, кόла. Голяма парна ютия с кариран платнен шнур. Купчина бели ризи в три размера.

Първо подготвяше ризата, като я напръскваше с вода и я увиваше във влажна кърпа. След това започваше от яката, спускаше се към раменете и продължаваше надолу.

По време на Депресията и след нея тя беше усвоила множество умения за оцеляване. Майка ѝ имаше пансион в района между центъра на Сейнт Джуд и университета. На Инид ѝ се удаваше математиката и затова не само переше чаршафи, миеше тоалетни и поднасяше храната, но и водеше сметките. Когато завърши гимназия и войната приключи, тя вече въртеше счетоводството на пансиона и сметките на наемателите, и се оправяше с данъците. С центовете и доларите, които заделяше настрани – надници от гледането на деца, бакшиши от студенти и други отдавнашни наематели, – плащаше за часовете във вечерното училище, бавно напредвайки към дипломата за счетоводител, която се надяваше никога да не ѝ потрябва. Вече двама мъже в униформа ѝ бяха предложили брак, като и двамата бяха доста добри танцьори, но за съжаление, не бяха печеловници, а и все още имаше риск да загинат на фронта. Майка ѝ се беше омъжила за човек, който не умееше да изкарва пари и умря млад. Затова най-важното за Инид беше да избегне такъв тип съпруг. Възнамеряваше да живее спокойно и щастливо.

Малко след войната в пансиона пристигна млад инженер, наскоро прехвърлен в Сейнт Джуд като управител на леярна. Той беше с месести устни и гъста коса – мускулесто момче в тяло на мъж и в мъжки костюм. Костюмите му бяха вълнени на едри плисета. Вечер, когато поднасяше храната на голямата кръгла маса, Инид поглеждаше през рамо, улавяше как я зяпа, и той се изчервяваше. Ал беше от Канзас. След два месеца събра кураж да я покани на пързалката. Пиха какао и той ѝ каза, че хората се раждат, за да страдат. Заведе я на коледното празненство на стоманодобивната компания и ѝ обясни, че интелигентните са обречени да бъдат тъпкани под ботуша на глупците. Но той беше добър танцьор и добър печеловник, и тя го целуна в асансьора. Не след дълго се сгодиха и синопочтително отидоха с нощния влак до Маккук, Небраска, за да посетят старите му родители. Баща му си имаше робиня, за която беше женен.

Докато чистеше стаята на Ал в Сейнт Джуд, Инид намери опърпано томче на Шопенхауер, в което някои изречения бяха дебело подчертани. Например: „Твърди се, че на този свят насладата е по-голяма от болката или че поне има равновесие между двете. Ако читателят иска да провери дали това твърдение е вярно, нека сравни чувствата на две животни, едното от които изяжда другото“.

Какъв извод трябваше да си направи за Ал Ламбърт? Той говореше за себе си като старец, а изглеждаше като млад мъж. Инид избра да повярва в обещанието на външния вид. И оттогава животът ѝ се превърна в чакане личността му да се промени.

Докато чакаше, тя гладеше по двайсет ризи седмично, плюс полите и блузите си.

Внимателно минаваше около копчетата с върха на ютията. Изглаждаше гънките, изправяше ръбовете.

Животът ѝ щеше да е по-лесен, ако не го обичаше толкова, но тя не можеше да не го обича. Само като го зърнеше, и любовта ѝ бликваше.

Всеки ден се мъчеше да оправи говора на момчетата, да оглади държанието им, да избели съвестта им, да разведри нагласата им и всеки ден се изправяше пред нова купчина мръсни дрехи, захвърлени за пране.

Дори и Гари понякога се поддаваше на безредието. Той обичаше да запраща електрическото влакче с голяма скорост към някой остър завой, така че то да дерайлира; обичаше да гледа как черното парче метал полита тромаво, обръща се и недоволно хвърля искри. Освен това обичаше да поставя пластмасови крави и коли на релсите, за да предизвиква катастрофи.

Но това, което го привличаше най-силно от света на техниката, беше един радиоуправляем автомобил, напоследък рекламиран по телевизията, който можеше да се движи навсякъде. За да няма двусмислие, Гари възнамеряваше да посочи единствено него в писмото си до Дядо Коледа.

Ако някой на улицата следеше внимателно, щеше да види, как светлината в прозорците отслабва, когато влакчето на Гари, ютията на Инид и експериментите на Алфред изсмукват напрежението в мрежата. Но иначе къщата изглеждаше безжизнена. В осветените къщи на Мейснърови, Шумпъртови, Пърсънови и Рутови си личеше, че хората са си у дома – цялото семейство около масата, малки главички, надвесени над домашното, премигващи телевизори, пълзящи бебета, някой дядо, който накисва торбичката с чай за трети път с надеждата, че все ще пусне нещо. Това бяха одушевени, непознаващи срамежливата свитост къщи.

За една къща най-важното е дали всички се чувстват у дома. Даже не най-важното, а единственото.

Семейството е душата на дома.

Будното съзнание е светлината в дома.

Душата е лалугер в дупката си.

Съзнанието е за мозъка това, което семейството е за дома.

Аристотел: „Ако приемем, че окото е живо същество, то зрението е неговата душа“.

За да разберем съзнанието, си представяме заниманията в дома, жуженето на свързаните животи, пътуващи по различни коловози, основополагащото блещукане на огнището. Говорим за дух, оживление, обитаване. Или, обратно, за празнота, затвореност, пустота.

Може би безсмислената светлина в къща, в която трима души са се скрили самостоятелно в мазето, а само един е горе – малко момче, взиращо се в чиния с изстинала храна, е като съзнанието на човек в депресия.

На Гари първи му омръзна в мазето. Изскочи горе, заобиколи твърде ярко осветената трапезария, все едно в нея се криеше прокажен, и се качи на втория етаж да си измие зъбите.

Не след дълго Инид го последва със седем топли бели ризи. Тя също не влезе в трапезарията. Ако проблемът там беше нейна отговорност, то, значи, тя беше ужасно немарлива, щом не го решаваше, а една грижовна майка не може да е толкова немарлива, пък тя беше грижовна майка и следователно отговорността не беше нейна. Все някога Алфред щеше да изплува на повърхността и да види колко жестоко е постъпил, и много, много щеше да съжалява. Ако се осмелеше да я обвини, Инид щеше да му отговори: „Ти му каза да не става от масата, докато не си изяде вечерята“.

Пусна вода да се напълни ваната и отиде да целуне за лека нощ Гари.

– Ти си моят малък лъв.

– Аха.

– Завинаги ще си останеш безстрашното ми малко лъвче, нали? Сладкото мило лъвченце на мама!

Гари обаче не влезе в тона ѝ.

– Мамо, Чипър още е долу на масата, а вече е почти девет.

– Това е работа на баща ти и Чипър.

– Мамо? Той наистина не обича ряпа и дроб. Не се преструва.

– Толкова се радвам, че ти се храниш добре.

– Мамо, не е честно.

– Скъпи, брат ти преминава през труден период. Но се радвам, че си толкова загрижен. Прекрасно е, че го обичаш. И ще продължиш да го обичаш винаги, нали?

Тя изтича да спре водата и се потопи във ваната.

В тъмната спалня в съседната къща Чък Мейснър проникваше в Беа, като си представяше, че под него е Инид. Дори и сега, докато пъхтеше към оргазма, пак не можеше да избяга от замените и покупко-продажбите.

Чудеше се дали ще успее да намери на борсата опции за „Ери Белт“. Да купи пет хиляди акции веднага с опция за продажба на сегашната им цена при евентуален спад. Или, по-добре, ако някой му предложеше, сто необезпечени опции за покупка на сегашната цена.

Тя беше бременна и подобно на рейтинга на общинските облигации в мигове на борсова паника, размишляваше Чък, размерът на сутиена ѝ бързо се покачваше – А, В, накрая сигурно и С, когато се родеше бебето.

Една по една светлините в Сейнт Джуд гаснеха.

И ако си седял на масата в трапезарията достатъчно дълго, било то за наказание или на инат, отказвайки да се признаеш за победен, или просто от скука, в някакъв смисъл завинаги оставаш да си седиш там. Някаква част от теб остава там до края на живота ти.

Защото, подобно на взирането в слънцето, продължителният и твърде пряк досег с грубото движение на времето може да увреди непоправимо нервните ти окончания.

И също така: прекомерното опознаване на скритата вътрешност задължително нанася вреди, тъй като тези познания никога няма да бъдат заличени.

(Колко уморителна, колко уморена е къща, в която се живее в крайности.)

Чипър чуваше и виждаше някакви неща, но всички те бяха в главата му. След три часа седене, околните предмети вече бяха изгубили мириса и аромата си, подобно на дълго дъвкана дъвка. Фантазиите му бяха по-силни от тях и вземаха връх. Беше необходимо усилие на волята, съзнателно събуждане, за да призове думите „подложка за сервиране“ и да ги отнесе към визуалното поле, в което се беше взирал толкова дълго, че то беше загубило реалността си, или да отнесе думата „парно“ към бълбукането в радиаторите, което през определени интервали се завръщаше, като повтаряне на болест, и с това напомняше на емоционално състояние или на измислица на въображението му, някакво въплъщение на злото време. Регистрираше като насън леките колебания в светлината, когато някой гладеше, друг си играеше, трети експериментираше или пък компресорът на хладилника се включеше или изключеше. Тази променливост, макар и едва забележима, беше мъчение. Но вече я нямаше.

Сега само Алфред беше останал в мазето. Измерваше с амперметър фероацетатен гел.

Един от последните непокорени върхове в металургията: постигането на определени свойства на металите на стайна температура. Целта, заветният свещен граал беше вещество, което може да се лее или формова, но след определено въздействие (вероятно с електрически ток) ще притежава здравината, проводимостта и издръжливостта на стомана. Ще е лесно за обработка като пластмаса и твърдо като метал.

Проблемът не търпеше отлагане. В развихрилата се война между двете култури силите на пластмасата вземаха надмощие. Алфред беше виждал буркани със сладко и конфитюр с пластмасови капачки. Коли с пластмасови тавани.

За съжаление, металът в естественото си състояние – един хубав стоманен лост или здрав месингов свещник – представляваше високо ниво на подредба, а природата беше нехайна и предпочиташе хаоса. Лющенето на ръждата. Безразборното свързване на молекулите в разтвор. Подвижността на топлината. Много по-вероятно беше спонтанно да се стигне до състояние на безредие, отколкото до кубовете в кристалната решетка на съвършеното желязо. Съгласно втория закон на термодинамиката, беше необходимо голямо усилие, за да се преодолее тиранията на вероятността и да се накарат атомите на металите да се държат, както подобава.

Алфред беше сигурен, че електричеството може да извърши това усилие. Електрическият ток, който идваше от мрежата, беше като вземането назаем на подредба от разстояние. В електроцентралите подредените буци въглища изгаряха в надути ненужни горещи газове; възвишената и самоуверена вода в котлите се превръщаше в ентропичен беглец, устремил се към делтата. Тези саможертви на реда произвеждаха в резултат полезното отделяне на електрически заряди, които той използваше при работата си у дома.

Търсеше материал, който да може да се галванизира. Създаваше кристални решетки в необичайни вещества под въздействието на електрически ток.

Не беше истинска наука, а брутално налучкване по метода на пробата и грешката, търсене в тъмното на щастлива случайност. Един негов състудент вече беше спрял да работи и живееше от приходите от едно късметлийско откритие.

Да дойде ден, в който няма да се тревожи за пари: тази мечта не се различаваше много от копнежа да бъде утешен, истински да бъде утешен от някоя жена, когато го завладее нещастието.

Блянът за коренна промяна: някоя сутрин да се събуди и да се окаже съвсем друг (по-уверен, по-спокоен) човек, да избяга от затвора на предопределеното, да се почувства божествено всемогъщ.

Разполагаше със силикатни гелове и глина. Силиконови маджуни. Мекушави, реагиращи на какво ли не железни соли. Амбивалентни ацетилацетонати и тетракарбонили с ниска температура на топене. Къс галиум с големината на синя слива.

Главният химик в „Мидланд Пасифик“, швейцарец, доктор на науките, докаран до меланхолия от милионите измервания на вискозитета на горивото на локомотивите и на твърдостта по Бринел, го снабдяваше с материали. Началниците им знаеха за уговорката – Алфред никога не би рискувал да го хванат в нещо нередно, – и неофициално се подразбираше, че ако направи и патентова някакво откритие, „Мидланд Пасифик“ ще получи дял от приходите.

Тази вечер с фероацетатния гел се случваше нещо странно. Данните за проводимостта варираха в голям диапазон в зависимост от това, къде точно пъхнеше накрайника на амперметъра. Реши, че електродът може да е замърсен, смени го с по-тънка игла и отново я бучна в желето. Показа нулева проводимост. Бутна иглата на друго място и амперметърът веднага отчете високи стойности.

Какво ставаше?

Този въпрос го погълна, донесе му утеха и прогони грижите му чак до десет часа, когато той изключи лампичката на микроскопа и записа в дневника: „Оцветен син хромат 2 %. Много любопитно!“.

В мига, в който прекрачи прага на лабораторията, го връхлетя изтощение. Едва завъртя ключа, чувствителните му пръсти изведнъж бяха надебелели и затромавели. Имаше безкрайна енергия за работа, но спреше ли, едва се държеше на краката си.

Качи се горе и изведнъж се почувства още по-уморен. В кухнята и трапезарията светеше и като че ли на масата седеше малко момче, облегнало глава на подложката за сервиране. Тази картина беше толкова нелепа, толкова отвратително изпълнена с Отмъщение, че за миг Алфред наистина помисли момчето на масата за призрак от детството си.

Посегна към ключа, все едно светлината беше отровен газ, чийто приток на всяка цена трябваше да спре.

В по-малко опасния сумрак взе момчето на ръце и го отнесе горе. На бузата му се беше отпечатала шарката от подложката. Бълнуваше несвързано. Беше наполовина будно, но се съпротивляваше на идването в съзнание, клюмаше, докато Алфред го събличаше и търсеше пижама в скрина.

Завит и целунат, Чипър веднага заспа, а след това неизвестно количество време се процеди между краката на стола до леглото, в който Алфред седеше, без да осъзнава нищо друго освен мъката между слепоочията си. Умората го държеше буден.

Но може и да беше задрямал, защото изведнъж се изправи, поосвежен. Излезе от стаята на Чипър и надникна да провери Гари.

В стаята на Гари, досами прага, беше оставен направеният от дървени бъркалки и вонящ на лепило „Елмър“ затвор. Нямаше нищо общо с голямата изправителна сграда, която Алфред си беше представял. Представляваше груб квадрат без покрив, разделен на четири. Всъщност беше точно копие на квадрата, за който беше говорил преди вечеря.

А това, това тук в най-голямото помещение на затвора, тази смачкана топка от невтвърдило се лепило и парченца от бъркалки беше... ръчна количка? Миниатюрна табуретка?

Електрически стол.

Булото на изтощението помрачаваше разума му. Алфред коленичи и огледа стола. Установи, че е податлив на трогателността на направата му, на патоса на импулса на Гари да сътвори нещо и да потърси бащиното си одобрение, на – и това беше обезпокоително – невъзможността да приравни този груб предмет към прецизния образ на електрически стол, който си беше представил на масата, когато вечеряха. Подобно на нахлула в съня му противоречаща си жена, която хем беше, хем не беше Инид, столът, който си беше представил, беше едновременно съвсем истински електрически стол и съвсем истински макет от бъркалки. За първи път прозря с такава яснота, че може би всяко „истинско“ нещо на този свят дълбоко в себе си е изменчиво също като този електрически стол. Може би дори и в момента съзнанието му правеше с уж истинското дюшеме, на което беше коленичил, същото, което беше правило по-рано с невидения стол. Може би дюшемето ставаше дюшеме само в процеса на реконструиране в главата му. В известен смисъл същността на дюшемето беше безспорна, разбира се, дървото със сигурност съществуваше и имаше измерими свойства. Но имаше и второ дюшеме, дюшемето, отразено в съзнанието му, и той се страхуваше, че заплашената „действителност“, за която толкова се бореше, не е действителността на истинско дюшеме в истинска стая, а действителността на дюшемето в неговата глава, което е идеализирано и следователно не е по-стойностно от някоя от глупавите фантазии на Инид.

Подозрението, че всичко е относително. Че „истинското“ и „автентичното“ може не просто да е обречено, а преди всичко да е измислица. Че усещането му за правота, че е единствен защитник на действителността, не е нищо повече от усещане. Точно тези страхове го бяха дебнали в засада в мотелските стаи. Това бяха дълбоките ужаси, спотаени под пропитите с пот матраци.

А след като светът отказваше да отговори на неговата представа за реалността, то тогава това беше един жесток, прокиснат и вгадяващ свят, наказателна колония, в която Алфред беше осъден да вие от самота.

Главата му клюмна. От колко много сила се нуждаеше човек, за да оцелее в такава самота!

Върна жалкия разкривен електрически стол в най-голямата зала на затвора, но щом го остави, той се килна на една страна. Представи си как раздробява макета на парчета, пред очите му прелетяха за миг заметнати поли и смъкнати гащи, разкъсани сутиени и повдигнат таз, и изчезнаха безследно.

Гари спеше съвършено тихо като майка си. Едва ли беше забравил половинчатото обещание на баща си да погледне затвора след вечеря. Гари никога не забравяше нищо.

„Но все пак се старая, правя всичко по силите си“ – помисли си Алфред.

Върна се в трапезарията и забеляза промяната в чинията на Чипър. Препържените крайчета на дроба бяха внимателно отделени и изядени, заедно с цялата коричка. Имаше и доказателства, че и ряпата е била преглътната; само тук-там бяха останали петънца от нея. Цвекловите листа бяха разкъсани, по-нежните липсваха, твърдите червеникави жилки бяха сбутани настрани. Очевидно все пак Чипър беше изял уговорената една хапка от всичко, което навярно му беше струвало скъпо, а беше заспал, без да получи десерта, който си беше заслужил.

Едно ноемврийско утро преди трийсет и пет години Алфред беше намерил кървава лапа на койот в зъбите на стоманен капан – свидетелство за една дълга отчаяна нощ.

Прободе го толкова силна болка, че за да възпре сълзите, стисна зъби и потърси утеха в своето кредо.

(Шопенхауер: „Само едно обстоятелство може да обясни страданието на животните: при тях волята за живот, на която се гради целият свят на явленията, се осъществява като самоизяждане“.)

Изгаси и последните лампи долу, мина през банята и си облече чиста пижама. Отвори куфара, за да извади четката за зъби.

Пъхна се в леглото, този музей на отдавна отминали възторзи, като се настани колкото се може по-далече от Инид. Тя спеше по своя си начин, все едно се преструваше. Той погледна будилника, светещите стрелки наближаваха дванайсет, и затвори очи.

Прозвуча въпрос, зададен от глас като пладнина.

– Защо се обажда Чък?

Изтощението го притисна двойно по-силно. Пред затворените си очи виждаше пипетки, щипци и трептящата стрелка на амперметъра.

– Стори ми се, че е за „Ери Белт“ – продължи Инид. – Откъде е разбрал Чък? Ти ли си му казал?

– Инид, много съм уморен.

– Просто съм изненадана, нищо друго. Предвид всичко останало.

– Стана случайно и съжалявам за това.

– Странно, че Чък има право да прави инвестиция, която на нас ни е забранена.

– Ако Чък реши да се възползва нечестно от предимството си за сметка на другите инвеститори, това си е негова работа.

– Много от акционерите на „Ери Белт“ ще се радват да получат по пет и седемдесет и пет за акция утре. Какво му е нечестното?

Думите ѝ прозвучаха като аргумент, упражняван в продължение на часове, рана, близана в мрака.

– След три седмици тези акции ще струват по девет и петдесет – отвърна Алфред. – За разлика от повечето хора, аз го зная. Ето това е нечестно.

– Ти си по-умен от повечето хора, справял си се по-добре в училище и сега имаш по-хубава работа. И това ли е нечестно? Може би трябва да станеш по-глупав, за да бъде съвсем честно?

Да прегризеш сам крака си, не е лекомислено действие, не можеш да го започнеш и после да се откажеш. В кой момент и чрез какъв процес койотът решава да забие зъби в собствената си плът? Вероятно първоначално има някакъв период на чакане и обмисляне. А след това?

– Няма да споря с теб – заяви Алфред. – Но щом си будна, бих искал да разбера защо Чип не беше в леглото.

– Ти му каза...

– Ти се качи горе много преди мен! Изобщо не съм имал намерение да го оставя да седи там пет часа. Използваш го срещу мен, а това няма да го допусна! В осем часа Чип трябваше да е в леглото.

Инид се гърчеше в адския казан на чувството за вина.

– Обещаваш ли това да не се повтори?

– Да.

– Добре тогава. Да спим.

Когато в къщата станеше много, много тъмно, нероденото дете виждаше ясно като всички останали. Имаше уши и очи, ембрионален мозък и малък мозък, и плуваше в утробата. Вече познаваше основните копнежи. Ден след ден майката се пържеше на огъня на желанието и вината, а сега обектът на желанието ѝ лежеше на метър от нея. Беше готова да се разтопи в самозабрава при първата ласка.

Въздишки. Тежки въздишки, но никакви ласки.

Сънят бягаше и от очите на Алфред. Съскането в синусите на Инид като че ли пронизваше ушите му точно в мига, в който беше готов да потъне в обятията на съня.

След около двайсетина минути тя се разтресе от неудържими ридания.

Той наруши мълчанието с едва ли не жален вопъл:

– Какво сега?

– Нищо.

– Инид, вече е страшно късно, будилникът ще звънне в шест, а аз съм скапан от умора.

Тя заплака с глас.

– Дори не ме целуна на тръгване!

– Знам.

– Е, нямам ли право на една целувка? Кой мъж оставя жена си сама за две седмици, без дори да я целуне?

– Било, каквото било. Честно казано, понасял съм много по-лоши неща.

– И след като си идва у дома, дори не я поздравява? И само я напада?

– Инид, имах ужасна седмица.

– И става от масата още преди да е свършила вечерята?

– Ужасна седмица, и съм изключително уморен...

– И се заключва в мазето пет часа? Макар че уж бил много уморен?

– Ако беше на мое място...

– Не ме целуна на тръгване!

– Не се дръж като дете! За бога, Инид, порасни!

– По-тихо!

(По-тихо, че ще чуе бебето.)

(И то наистина чуваше и попиваше всяка дума.)

– Да не мислиш, че съм бил на екскурзия? – зашепна Алфред. – Всичко това го правя заради теб и момчетата. От две седмици не съм имал една минута за себе си. Смятам, че имам правото на няколко часа в лабораторията. Ти няма да ме разбереш, а и дори да разбереш, няма да ми повярваш, но попаднах на нещо много интересно.

– Да, много интересно! – изсумтя Инид. Не за първи път го чуваше.

– Наистина е интересно.

– Има ли търговско приложение?

– Кой знае? Виж какво стана с Джак Калахан. Накрая може да се окаже, че то ще плати образованието на момчетата.

– Нали каза, че откритието на Джак Калахан било случайност?

– Боже господи, чуй се само! Постоянно ми повтаряш, че съм черноглед, а когато става дума за важни за мен неща, веднага омаловажаваш...

– Просто не разбирам защо отказваш дори да помислиш...

– Стига!

– Ако целта е да изкараш пари...

– Край! Престани! Не давам пукната пара какво правят другите. Не съм като тях.

На два пъти миналата неделя Инид беше уловила Чък Мейснър да я заглежда в черквата. Дали не беше, защото бе малко понаедряла в бюста? Чък се беше изчервил и двата пъти.

– Защо си толкова студен към мен?

– Има си причина, но няма да ти я кажа.

– Защо си толкова нещастен? Защо не ми кажеш?

– По-скоро ще отида в гроба. В гроба!

– О, о, о!

Какъв лош мъж ѝ се беше паднал, лош, лош, толкова лош; никога не ѝ даваше това, от което тя имаше нужда. Измисляше си причини да задържи всичко, което можеше да я задоволи.

Така, същи Тантал, Инид лежеше по цели нощи до непомръдващия блян на своето угощение. Би приела с благодарност и само пръста му дори. Да не говорим за сочните му устни. Но той не ставаше за нищо. Пари, натъпкани в дюшека, гниещи и губещи стойност – ето това беше той. Депресията беше съсухрила чак сърцето му, също както майка ѝ, която не разбираше, че банковите депозити вече са гарантирани от държавата, нито пък, че доходоносните дългосрочни акции с реинвестиран дивидент може да ѝ помогнат да се осигури за стари години. Алфред беше лош инвеститор.

За разлика от Инид. Тя дори се осмеляваше, когато в стаята цареше пълен мрак, да рискува, както направи и сега. Завъртя се и погъделичка бедрото му с гърди, предизвикали неотдавна възхищение у съседа. Усещаше го как я чака да се дръпне, но тя погали равнината на мускулестия му корем, прокара отвисоко ръка, докосваше косъмчетата, но не и кожата. Изненадано установи, че неговият... неговият... неговият се събужда при приближаването на пръстите ѝ. Слабините му се опитаха да я отхвърлят, но пръстите ѝ бяха по-бързи. През пижамата долови как нараства мъжествено и в прилив на дълго сдържан копнеж, Инид се осмели да стори нещо, което не беше правила досега. Облегна се на една страна и го пое в устата си. Него: бързо растящото дребосъче, кебапчето с лек дъх на урина. С умелите си ръце и натежалите си гърди се чувстваше желана и способна на всичко.

Мъжът под нея се размърда да я възпре. За миг тя освободи уста.

– Ал? Скъпи?

– Инид. Какво...

Отворената ѝ уста отново се спусна към цилиндричната плът. Замря за миг, колкото да усети как опряната в небцето ѝ главичка се вкоравява с всеки удар на сърцето. След това вдигна глава.

– Може да заделим малко пари в банката, нали? Да заведем момчетата до Дисниленд?

Пак се наведе. Езикът и пенисът бързо се сприятелиха, сега той имаше вкуса на устата ѝ. На домакинско задължение и всичко останало, което подсказваше думата. Навярно неволно Алфред я удари с коляно в ребрата и тя се отмести, но все още се чувстваше желана. Напълни устата си чак до гърлото. Изскочи да си поеме дъх и преглътна.

– Дори и само да инвестираме две хиляди – прошепна тя. – С четири процента лихва... ох!

Алфред се беше съвзел и насила прогони сукубата от себе си.

(Шопенхауер: „Мъжете изкарват парите, не жените; следователно жените нито имат право да притежават пари, нито са подходящи да им се поверява управлението им“.)

Сукубата посегна отново към него, но той я сграбчи за китката и с другата ръка набра нощницата ѝ нагоре.

Може би любовта към люлките, както и към скачането с ластично въже и към подводното гмуркане се заражда и утвърждава още по времето, когато си в утробата и си защитен от претенциите на „горе“ и „долу“. Времето, когато още не си се сдобил с инструментариума, необходим за изпитване на виене на свят, и се радваш на сигурността на топлото затворено море.

Само че това разтърсване беше страшно, това разтърсване беше придружено от приток на донесен от кръвта адреналин, майката явно беше в беда...

– Ал, не съм сигурна, че е добре да... не мисля...

– В книгите пише, че е напълно нормално...

– Но все пак се притеснявам. Ооох! Недей! Ал?

Всеки мъж има законното право да обладае законната си съпруга.

– Ал, може би не бива... По-добре...

Бореше се с образа на младите КИФЛИ по трико, на всички останали КУРВИ с ЦИЦИ и ДУПЕТА, дето плачеха да бъдат ИЗЧУКАНИ, бореше се с тях, макар в стаята да беше тъмно, а в тъмното се позволяваха много неща.

– О, Ал, недей! Не бива! – простена Инид.

Най-много я болеше от образа на малкото момиченце, свито в нея, момиченце колкото буболече, но вече свидетел на това посегателство. Свидетел на напрегнатата, напомпана главичка, която се гмуркаше навътре-навън и след това с бърз двоен спазъм, който едва ли можеше да се сметне за адекватно предупреждение, изплю гъста алкална семенна течност в личното ѝ пространство. Още не беше родена, а вече беше омазана в лепкаво познание.

Алфред лежеше задъхан, съжаляваше за поругаването на бебето. Идващото дете беше и последен шанс да се поучи от грешките си и да се поправи, и той твърдо реши да се възползва от тази възможност. Още от деня на раждането ѝ щеше да се отнася с нея по-нежно, отколкото с Гари и Чипър. Щеше да смекчи правилата, дори да я разглези, никога нямаше да я оставя да стои на масата, след като другите станеха.

Само че той я беше засипал с мръсотия, когато тя беше безпомощна. Дъщеря му беше видяла такива брачни сцени, че, естествено, когато порасна, го предаде.

Това, което беше предизвикало желанието за поправка, в същото време я и беше обрекло на провал.

Чувствителната стрелка, която беше отчела стойности в горния край на червеното поле, сега сочеше нулата. Той се отдръпна и обърна гръб на жена си. Под магията на половия инстинкт (както го наричаше Артур Шопенхауер) беше загубил представа, че съвсем скоро трябва да стане, да се обръсне и да се качи на влака, но сега нагонът беше удовлетворен и мисълта за краткостта на оставащата нощ тежеше на гърдите му като сто и четирийсет килограмова релса, Инид отново плачеше, както тъй често правят жените във влудяващо късните часове, а играта с будилника е недопустима. Преди години, в началото на брака, тя също понякога се разцивряше в малките часове, но тогава Алфред изпитваше такава благодарност за откраднатата наслада и за мушканията, които тя беше понесла, че не пропускаше да я попита защо плаче.

Тази нощ обаче не чувстваше нито благодарност, нито пък задължение да се поинтересува. Спеше му се.

Защо жените плачеха все през нощта? Не, нямаше нищо против, стига да не се налагаше след четири часа да хване влака за работа и ако не беше, само преди миг, извършил поругаване в преследване на задоволеност, чиято важност сега напълно му се изплъзваше.

Може би беше необходимо всичко това – десет нощи будуване в долнопробни мотели, последвани от вечер на емоционални амплитуди и за капак каращи те да излезеш навън и да налапаш дулото на пистолета подсмърчане и хлипане на жена, която се опитва да се приспи с плач в два сутринта, за да си отвориш очите за факта, че: 1) сънят е жена, и 2) нищо не те задължава да откажеш нейната утеха.

За човек, който през целия си живот се беше борил с извънредните подрямвания като поредното презряно удоволствие, това откритие беше съдбовно, по своя си начин не по-малко важно от откритието, направено преди няколко часа, на електрическата анизотропия на фероацетатния гел. Щяха да минат повече от трийсет години, преди откритието в мазето да донесе финансов резултат, но откритието в спалнята веднага направи по-поносимо съществуването в дома на семейство Ламбърт.

В къщата се възцари Pax Somnis²⁷. Новата любовница на Алфред укроти звяра в него, доколкото беше останал. Колко по-лесно му беше, вместо да се ядосва и крещи, просто да затвори очи. Не след дълго всички разбраха, че си е хванал невидима любовница, на която се посвещаваше във всекидневната в събота следобед, след края на работната седмица в „Мидланд Пасифик“, любовница, която вземаше със себе си на всяка командировка и щом се отпуснеше в обятията ѝ, леглата вече не му изглеждаха толкова неудобни, мотелските стаи вече не му се струваха толкова шумни, любовница, при която се отбиваше винаги когато имаше да свърши нещо след вечеря, любовница, с която споделяше възглавницата на седалката след обедите на семейните летни пътувания, докато Инид рязко въртеше волана, а отзад децата притихваха. Сънят беше идеалната, съвместима с работата девойка, за която трябваше да се ожени навремето. Съвършено покорна, всеопрощаваща и толкова почтена, че можеш да я заведеш в черквата, в концертната зала и в театралния салон. Никога не го държеше буден със сълзите си. Не искаше нищо и в замяна му даваше всичко, от което той се нуждаеше, за да издържи дългите работни часове. Във връзката им нямаше мръсотия, нямаше романтично мляскане, нито течности и секрети, нямаше срам. Можеше да изневерява на Инид в собственото ѝ легло, без да ѝ даде нито едно допустимо в съда доказателство, и стига да държеше връзката си в тайна, тоест да не заспива, когато ходеха някъде на гости, Инид се примиряваше, както винаги правеха разумните жени, така че това беше изневяра, за която, с отминаването на десетилетията, като че ли нямаше кой да му потърси сметка...

²⁷ Мир на съня (лат.). – Б. пр.

– Хей! Задник!

Алфред сепнато подскочи и се събуди в треперещия и клатушкащ се „Гунар Мюрдал“. В каютата като че ли имаше някого.

– Задник!

– Кой е там? – Гласът му прозвуча едновременно предизвикателно и уплашено.

Леки скандинавски завивки паднаха настрани, Алфред се надигна в койката и се взря в сумрака, напрягайки се да долови някакъв шум отвъд себе си. Полуглухите познават много добре – като затворници, с които се налага да делят една килия, – честотите, които звънтят в главите им. Най-старият му спътник беше контраалт, средно до на орган, писък на средновековен тромпет някъде в лявото му ухо. От трийсет години насам силата му постоянно нарастваше, беше толкова постоянен, че все едно смяташе да го надживее. Притежаваше невинната безсмисленост на вечното и безкрайното. Беше истински като туптенето на сърцето, но не съответстваше на нищо реално съществуващо. Звук на нищото.

Под него се разгръщаха по-слаби, по-променливи тонове. Перестооблачни струпвания на високи честоти в дълбоката стратосфера зад ушите му. Призрачно неуловими откъслечни акорди на далечна калиопа. Дрънчащи тонове от средата на скалата, които се усилваха и отслабваха като песен на щурци в черепа му. Ниско, бръмчащо боботене на всезаглушаващ дизелов двигател, звук, в чиято реалност, или по-точно нереалност, Алфред не можеше да повярва, докато не се пенсионира от „Мидланд Пасифик“ и загуби връзка с локомотивите. Мозъкът му произвеждаше тези шумове и ги слушаше, спогаждаше се с тях.

Отвъд себе си чуваше шумоленето от ръцете си, които трепереха под чаршафите.

И водата, която все така загадъчно течеше навсякъде около него в тайните капиляри на „Гунар Мюрдал“.

И тихо хихикане откъм пода, скрит от очите му от завивката.

И тиктакането на будилника. Беше три сутринта, любовницата му го беше изоставила. Сега, когато Алфред се нуждаеше от утехата ѝ повече от всякога, беше отишла да блудства с по-млади сънливци. В продължение на трийсет години покорно беше разтваряла ръце и крака за него всяка вечер в десет и петнайсет. За нейното убежище, нейната утроба копнееше той и все още я откриваше следобедите или надвечер, но не и в леглото нощем. Понякога, щом си легнеше, опипваше завивките и намираше някакво изпосталяло кокалесто нейно подобие, в чиито обятия се сгушваше за час-два. Но задължително в един, в два или в три тя изчезваше, без изобщо да се преструва, че все още му принадлежи.

Алфред надникна уплашено към очертанията от светло дърво на леглото на Инид от другата страна на ръждивооранжевия килим. Инид спеше като заклана.

Шуртяща вода в милиони тръби.

И вибрациите, тези вибрации, за които той беше достигнал до някакво обяснение. Навярно идваха от двигателите, защото, когато строиш луксозен круизен кораб, се стремиш да заглушиш и прикриеш шума на машините чак до най-ниската честота, възприемана от човешкия слух, само че няма как да стигнеш до нулата. Остава това недоловимо за ухото двухерцово трептене, неунищожим остатък и придатък на наложеното на мощните двигатели мълчание.

Малко животинче, като че ли мишка, се шмугна в напластените сенки край леглото на Инид. За миг на Алфред му се стори, че целият под се състои от множество шаващи корпускули. След това мишките се сляха в една по-ясна мишка, ужасна мишка с меки барабонки, обичаща да гризка и безгрижно да пикае навсякъде...

– Задник! Задник! – дразнеше го натрапникът и излезе от тъмното в сумрака до леглото.

Алфред с ужас го разпозна. Първо различи размекнатите очертания на бобешките, след това долови мириса на бактериално разложение. Не беше мишка. Това беше лайното.

– Проблеми с уринирането, а? – обади се лайното.

То беше лайно социопат, рядко щастие, словесна диария. Беше му се представило предишната нощ и така го беше уплашило, че само благодарение на грижите на Инид, на ярката светлина на лампата и успокояващото докосване на жена му по рамото Алфред беше преживял нощта.

– Махай се! – заповяда строго той.

Но лайното припна нагоре по чистото легло и се настани на завивката, все едно беше „Бри“ или покрит с листа, миришещ на тор „Кабрал“.

– На ку-ку-решково лято, друже.

И се разпадна с гръмотевична пръдня.

Страхът, че лайното може да се появи на възглавницата, все едно го подкани да направи точно това и то се тропоса върху нея, мазно и доволно.

– Махни се, махни се! – Алфред се подпря на лакът върху килима, в бързината се беше евакуирал от леглото с главата напред.

– Друг път! – отвърна лайното. – Първо ще се намърдам в дрехите ти.

– Няма!

– И още как, друже. Ще се намъкна в дрехите ти и ще бръкна под подплатата. Ще се размажа и ще оставя следи. Ще вониш!

– Защо? Защо? Защо го правиш?

– Защото природата ми е такава – отвърна дрезгаво лайното. – Такъв съм си. Да помисля за чуждото спокойствие, вместо за себе си? Да ида да се хвърля в тоалетната, за да пощадя чувствата на някой друг? Това ти го правиш, друже. Ти правиш всичко със задника нагоре, наобратно. И виж докъде стигна.

– Хората трябва да мислят малко повече за околните.

– А ти – по-малко. Аз лично съм против строгите ограничения. Ако ти се ще – вземи го! Щом го искаш – направи го! Човек трябва да поставя своя интерес на първо място.

– Цивилизацията се основава на сдържането – заяви Алфред.

– Цивилизацията? Прекомерно голямо значение ѝ се отдава. Позволи ми да попитам какво е направила тя за мен? Пуска ме в тоалетната! Третира ме като лайно!

– Но ти си точно това – отвърна умоляващо Алфред, надяваше се то да съзре логиката. – Нали за това е тоалетната?

– Кого наричаш лайно бе, задник? И аз имам права като всички останали, нали? На живот, на свобода, на стремеж към курвострастие? Пише го в конституцията на Съдраните...

– Не – прекъсна го Алфред, – бъркаш се с Декларацията на независимостта.

– Все е някоя пожълтяла хартийка, дали е едната, или другата – дреме ми на оная работа! Дръпнати задници като теб ми поправят всяка шибана дума, дето излезе от устата ми, откак съм ей толкова голям. Тъпи, спечени, фашизоидни даскали и ченгета нацисти! Ако питаш мен, и на тоалетна хартия да го пише, все тая. Живеем в свободна страна, аз съм мнозинство, а ти, друже, си малцинство. Така че да го духаш!

В държанието на лайното, в тона му имаше нещо зловещо познато, но Алфред не можеше да се сети откъде. То започна да се търкаля и въргаля по възглавницата, размазваше лъскави зеленикаво-кафяви бучици и фибри, като там, където платът не беше гладко опънат, в гънките и вдлъбнатинките оставаха бели петна в дирята на лайното. Алфред, на пода до леглото, запуши носа и устата си, за да смекчи вонята и ужаса.

След това лайното хукна по крачола на пижамата му. Усещаше тупуркащите му като на мишле крачета.

– Инид! – извика той с всичка сила.

Лайното вече беше на бедрото му. Мъчейки се да свие скованите си крака, той пъхна отдавна изгубилите подвижността си палци в ластика на долнището на пижамата и го дръпна надолу, за да омотае натрапника. Да, вече виждаше ясно: лайното беше избягал затворник, човешки боклук, чието място е зад решетките. Точно затова съществуваше затворът, за хора, които смятаха, че те, а не обществото, създават правилата. И ако наказателните институции не успееха да ги озаптят, то заслужаваха смърт! Смърт! Черпейки сили от гнева си, Алфред изсули смачканата на топка пижама от нозете си, размаха ръце и се сборичка с нея на мокета, удари я няколко пъти и после я напъха дълбоко между матрака „Нордик“ и рамката на леглото „Нордик“.

Коленичи, за да си поеме дъх, беше останал по памперс и горнище на пижама.

Инид продължаваше да спи. Тази вечер беше като омагьосана принцеса от приказките.

– Там-та-рам! – подвикна подигравателно лайното. Беше се появило на стената над леглото на Алфред и висеше във въздуха, все едно хвърлено там, до гравюра с кея на Осло.

– Проклет да си! – извика Алфред. – Мястото ти е в затвора!

Лайното се разцвили от смях и се спусна бавно по стената, лепкавите му псевдоподи минаваха на косъм над чаршафите.

– Вие, анално сдържащият тип личности, май искате всички в затвора, а? Малките деца, о, не ми говори, те си играят с дрънкулките от бюфета, ръсят храна по килима, реват в киносалона, не уцелват гърнето! Пратете ги в дранголника! И полинезийците, бате, внасят пясък в къщата, разливат сос от рибна консерва по мебелите, ами невръстните мацки с голи пъпове? В затвора! А като стана дума за това, какво ще кажеш за от десет до двайсет години за всеки разюздан хлапак, нали говорим за непослушание, за липса на задръжки? И негрите (болна тема, а, Фред?), чувам крясъци и сбъркан словоред, усещам дъх на пивоварна и силна миризма на пот, и онова тяхно кълчотене и подскачане, и лигавите гласове на певците им, дето се хлъзгат като овлажнени от слюнка и специални гелове телеса: за какво е затворът, ако не за да хвърлиш негрите в него? Ами онези от Карибите с тяхната трева и децата им с надути коремчета, дето всеки ден вдигат купони, разнасят вируси и пият разни гадости със свинска кръв? Затръшни вратата на килията, глътни ключа! А китайците, бате, с техните ужасни зеленчуци, дето не можеш да им произнесеш името, пък приличат на домашно отглеждани изкуствени пениси, които някой е забравил да измие след употреба, долар парчето, долар парчето, вмирисани шарани и живи одрани пойни птички и, какво още беше там, супа от кучешко и путкински рулца, а малките момиченца са национален деликатес, и свинска тапа, знаеш ли какво е свинска тапа – анусът на свинята, представяш ли си колко е жилав и космат, ама китайците луди пари плащат за това! Какво ще кажеш просто да им метнем бомбата на всичките един милиард и двеста милиона, а? Да поизчистим тази част от света. И да не забравяме жените като цяло, само ръсят носни кърпички и тампони. А обратните, дето киснат по докторските кабинети да измъкват лубриканти, мустакатите средиземноморци, дето вонят на чесън, французите с техните жартиери и вмирисани сирена, ония, дето по цял ден си чешат топките по бюрата, карат тунинговани коли и се оригват на бира, евреите с обрязани пишки и рибни кюфтета, дето приличат на пържено лайно, белите англосаксонци с моторниците, конете и надменните си пури? Ха, странна работа, Фред, единствените, на които мястото им не е в затвора, май са хората от горната прослойка на средната класа с произход от Северна Европа. И ти вдигаш врява, че аз съм бил искал всичко да е на моето?

– Какво да направя, за да се махнеш оттук?

– Отпусни горкия сфинктер, друже. Олаби го!

– Никога!

– Тогава ще взема да се отбия през тоалетния ти несесер. Ще се изкендзам върху четката за зъби. Ще пусна няколко хубави барабонки в крема за бръснене и утре сутринта ще се омажеш с пухкава кафява...

– Инид – прекъсна го с напрегнат глас Алфред, без да отмества поглед от лукавото лайно, – не мога да се справя сам. Помогни ми!

Викът му трябваше да я събуди, но тя спеше като Снежанка.

– Инид, скъъъпа – подигравателно подвикна с гласа на Дейвид Нивън лайното, – бих бил благодарен за малко помощ от твоя страна възможно най-скоро, стига да ти е удобно.

Непотвърдени данни от нервите в областта на кръста и зад коленете на Алфред говореха за допълнителни лайняни части във въпросната област. Лайняни бунтовници се прокрадваха напред, оставяйки вонящи следи.

– Манджа и ебане, друже – заяви предводителят на лайната, който едва се крепеше на стената на един псевдопод от фекален мус, – това е всичко. Останалото, и това го казвам с цялата си скромност, са пълни лайна.

В този миг псевдоподът се откъсна и предводителят на лайната, оставяйки след себе си на стената малка буца изпражнения, скочи с победоносен вик на леглото, което принадлежеше на „Нордик Плежърлайнс“ и което след няколко часа щеше да дойде да оправи една красива млада финландка. Алфред едва не получи удар, като си представи как спретнатата симпатична камериерка щеше да намери размазани изпражнения по чаршафите.

В периферното си зрение виждаше мърдаща тоалетна чиния. Трябваше да издържи, трябваше да издържи! А дали пък източникът на неприятностите му не беше спукана канализационна тръба? Той се отправи пълзешком към банята и затвори зад себе си. Не беше много трудно да се извърти на гладките плочки. Подпря гръб на вратата и вклини крака в мивката отсреща. За момент се разсмя на абсурдността на ситуацията. Ето го, коскоджамити американски инженер и високопоставен ръководител, седнал по памперс на пода на плаваща тоалетна под обсада на ескадрон лайна. Късно нощем на човек му се привижда какво ли не.

В банята беше по-светло. Тук си беше казала думата науката за чистотата, науката за дизайна и дори науката за облекчаването, за което говореше необичайно голямата швейцарска тоалетна чиния, напомняща чашка за яйце, царствено положена на пиедестал и с изящни бутончета за пускане на водата. В тази по-приятна обстановка Алфред успя да се съвземе и си даде сметка, че лайняните бунтовници са нереални, че му се е сторило, проблемът беше просто в канализацията.

За съжаление, през нощта персоналът не работеше. Нямаше как сам да провери какво е станало, нито пък да отпуши канала, нито да пъхне в него видеокамера да открие пробойната. Малко вероятно беше и някой майстор да дойде на място да поправи нещата. Пък и Алфред не беше сигурен дали ще може да посочи точното си местоположение на картата.

Не му оставаше нищо друго, освен да чака до сутринта. При липсата на цялостното решение, две половинчати бяха по-добрият вариант от никакво. Справяш се с проблема, с каквото имаш подръка.

Два нови памперса: това щеше да е достатъчно за няколко часа. А памперсите бяха тук, в пакет до тоалетната чиния.

Вече беше почти четири. Ако началник-гарата не беше на бюрото си до седем, лошо му се пишеше. Алфред не можеше да си спомни името му, но това нямаше никакво значение. Просто щеше да се обади и да даде нарежданията си на този, който вдигнеше телефона.

О, това беше абсолютно типично за днешния свят: защо я правеха толкова хлъзгава проклетата лепенка на памперсите!

– Погледни само, моля те! – рече той, надяваше се да прокара като философска насмешка гнева си към предателската модерност. Лепнещата лентичка все едно беше покрита с тефлон. Заради сухата си кожа и треперенето на ръцете си, за него свалянето на горния слой беше, като да вдигне стъклено топче с две паунови пера.

– О, боже!

Упорства пет минути, след тях още пет. Проклетата лепенка не поддаваше!

– О, боже!

Ухили се на собствената си немощ. Ухили се недоволно, имаше неприятното усещане, че го наблюдават.

– О, боже! – повтори пак. Този израз често му помагаше да прогони срама от дребните провали.

Как се променяше всяко помещение през нощта! Когато Алфред се отказа от борбата с лепящата лента и вместо това се опита да обуе направо третия памперс, който, за съжаление, заседна на бедрото му, вече се намираше в съвсем друга баня. Сега грееше ярка светлина като в болница; усещаше тежестта на още по-късен час.

– Инид! Инид! – извика той. – Би ли ми помогнала?

С петдесетгодишния си опит на инженер виждаше съвсем ясно, че аварийната бригада си е свършила работата през пръсти. Единият от памперсите се беше завъртял почти изцяло наобратно, а сплесканият „крачол“ на другия се беше напъхал между двата слоя и по-голямата част от попиващата повърхност оставаше неизползваема в нагъчкана топка, а лепенките не се закрепяха за нищо. Алфред поклати глава. Не можеше да вини аварийната бригада. Вината си беше негова. Не биваше да предприема подобно начинание при тези условия. Неправилна преценка от негова страна. Опитите да ограничиш щетите, лутането в тъмното нерядко не помагат, а създават повече проблеми.

– Да, хубаво се подредихме – заяви той с горчива усмивка.

А тук подът като че ли беше мокър. О, боже господи, подът беше мокър!

В безбройните тръби на „Гунар Мюрдал“ също шуртеше нещо.

– Инид, моля те, за бога! Имам нужда от помощ.

От районната централа нямаше отговор. Като че ли всички бяха заминали на пътешествие. Пъстра есен, листопад, нещо такова беше.

Локва на пода! Локва на пода!

Ох, добре, все пак му плащаха, за да поема отговорност. Плащаха му, за да взема трудни решения.

Вдиша дълбоко за кураж.

В такива аварийни ситуации първата работа е да се осигури оттичането на водата. Забравете за ремонта на линията, първо трябва да се направи насип, иначе пороят ще отнесе всичко.

Мрачно отбеляза, че не разполага нито с топографски теодолит, нито дори с най-обикновен отвес. Трябваше да прецени наклона на око.

Как, по дяволите, се беше натикал тук? Сигурно още нямаше пет сутринта.

– Напомни ми да се обадя на началник-гарата в седем.

Все някъде трябваше да има дежурен диспечер. Проблемът беше да намери телефон, но пък усещаше странно нежелание да вдигне поглед над нивото на тоалетната чиния. Да, условията тук бяха повече от тежки. Можеше да стане обед, преди да намери телефон. Даже и следобед.

– Ох! Толкова много работа!

Под душа теренът май хлътваше леко. Да, стар канал под трасето, може би дренажна тръба под някакъв път, започнат от министерството на транспорта и останал недовършен, или пък нещо на строителни войски. Едно от онези среднощни случайни открития: истински канал. Сега обаче трябваше да реши истинския инженерен проблем как да премести трасето така, че да се възползва от канала.

– Май нямам кой знае какъв избор.

По-добре да се захванеше за работа. Умората му не намаляваше. Само като си помисли човек за холандците и техните диги. Четирийсет години битка с морето. Трябваше да гледа в перспектива – това беше само една тежка нощ. Беше преживявал и по-тежки.

Да се подсигури с резервни варианти – ето това беше планът. За нищо на света нямаше да се довери на един малък канал да поеме целия приток на вода. Можеше да измисли втори канал по-надолу по трасето.

– И тогава яко ще загазим – измърмори той. – Яко ще загазим...

Всъщност можеше да е много по-зле. Имаха късмет, че се е случил инженер на мястото на теча. Представете си само какво щеше да стане, ако него го нямаше: потоп.

– Можеше да е истинско бедствие.

Първата задача бе да се помъчи да спре някак, макар и временно, теча, след това да се заеме с логистичния кошмар да прокара ново трасе над канала и да се надява всичко да издържи, докато изгрее слънцето.

– Виждаш ли какво стана?

В неясната светлина гледаше как локвата се стича по пода на една страна, а след това бавно се връща обратно, все едно хоризонталата е полудяла.

– Инид! – крещеше отчаяно той, изправил се пред непосилната задача да спре теча и да се върне в релси, а корабът пътуваше.

Благодарение на „Аслан“ – и на младия доктор Хибард, един невероятен и изключително способен млад мъж, – Инид за първи път от месеци се радваше на здрав сън.

Тя искаше от живота хиляди неща и тъй като малко от тях можеше да си позволи у дома в Сейнт Джуд заради Алфред, беше натоварила всичките яйца на несбъднатите си желания в кошницата на броените дни на луксозния круиз, които щяха да отлетят с мигновението на еднодневка. В продължение на месеци круизът беше спокойният пристан на съзнанието ѝ, бъдещето, което правеше настоящето поносимо, и след като следобедът с Чип се беше оказал крайно незадоволителен по отношение на забавленията, Инид се качи на „Гунар Мюрдал“ с удвоена жажда за развлечения.

Там забавлението вече беше във вихъра си, на всяка палуба възрастните пътешественици се наслаждаваха на пенсионерския си живот така, както Инид си мечтаеше да прави и Алфред. Макар че услугите на „Нордик Плежърлайнс“ категорично не бяха евтини, корабът беше пълен почти изцяло с организирани групи от рода на Сдружението на възпитаниците на университета „Роуд Айлънд“, клона на „Хадаса Америка“ в Чеви Чейс, Мериленд, офицерите от запаса от 85-и военновъздушен отряд („Небесни дяволи“) и Лигата на бриджорите (старша възраст) от окръг Дейд, Флорида. Пращящи от здраве вдовици се отправяха, хванати под ръка, към специални сборни пунктове, където се раздаваха табелки с имената и информационни брошури, а предпочитаният знак за среща с познат беше стъклобоен писък. Старци, решени да не изгубят и миг от скъпоценното време на круиза, вече се наливаха с „коктейла на деня“ – лапландско фрапе от червени боровинки, поднасяно в големи халби, които за по-сигурно се държаха с две ръце. Други се тълпяха покрай перилата на скритите от дъжда долни палуби и оглеждаха Манхатън за познато лице, на което да помахат. Малък оркестър в бар „АББА“ свиреше хевиметъл полка.

Докато Алфред се бавеше в тоалетната за последен път преди вечеря – третото му посещение в рамките на час, – Инид седеше в общото помещение на палуба Б и слушаше бавното потупване и провлачване на човек с проходилка на горната палуба А.

Доколкото виждаше, круизната униформа на бриджорската лига беше тениска с надпис „Старите бриджори не умират, те просто не успяват да минат ниско“. На Инид ѝ се струваше, че шегата не е много подходяща за честа употреба.

Край нея запрепускаха пенсионери – наистина повдигаха краката си от пода – в посока към лапландското фрапе.

– Разбира се – измърмори тя, като си мислеше колко стари са всички, – кой друг би могъл да си позволи такъв круиз?

Един пътник дърпаше на каишка нещо като дакел, което се оказа кислородна бутилка, поставена на колелца и облечена с кучешка жилетка.

Невероятно дебел мъж си беше сложил тениска с надпис: „Титаник: тялото“.

Цял живот са ти мърморили, задето се бавиш прекалено много, а сега нетърпеливият ти съпруг прекарва в тоалетната най-малко петнайсет минути.

„Старите пикльовци не умират, те просто църцорят до последна капка.“

На тениските не се гледаше с добро око дори и когато не се изискваше официално облекло за вечеря. Инид беше във вълнен костюм и беше казала на Алфред да си сложи вратовръзка, макар че, предвид как се справяше с лъжицата напоследък, вратовръзките му бяха пушечно месо на фронтовата линия на вечерята. Беше го накарала да си вземе десетина. Много ясно съзнаваше, че „Нордик Плежърлайнс“ е луксозен. Очакваше – за това беше платила отчасти и със свои пари – елегантност. Всяка мярната тениска беше тежък удар по фантазията ѝ, ограбваше насладата ѝ.

Инид страшно се дразнеше, че нерядко богатите се оказваха по-недостойни и непривлекателни. По-отпуснати и занемарени. Можеше да намери някаква утеха, ако те бяха умни и красиви, но да си по-беден от тези дебелаци с тениски с просташки надписи...

– Готов съм – обяви появилият се Алфред. Хвана се за нея, за да слязат с асансьора до ресторанта „Сьорен Киркегор“. Държейки го за ръката, Инид се чувстваше омъжена и в този смисъл здраво закрепена във вселената и примирена със старостта, но в същото време си мислеше с тъга и колко щеше да е хубаво, ако беше държала ръката му и преди, през онези десетилетия, когато той навсякъде вървеше на крачка-две пред нея. Сега ръката му беше покорна и я стискаше здраво. Дори треперенето, което отстрани изглеждаше силно, едва-едва се усещаше. Ала Инид долавяше готовността ѝ да поднови гребането си във въздуха веднага щом я пусне.

Пътниците, които не бяха част от някоя група, бяха събрани на специални маси за „необвързани“. За радост на Инид, която ценеше космополитна компания, стига да не е твърде снобска, двама от „необвързаните“ на тяхната маса бяха от Норвегия, а други двама от Швеция. Инид предпочиташе малките европейски страни. Човек можеше да научи някой интересен шведски обичай или подробност за Норвегия, без да се срамува, че не познава германската музика, френската литература или италианското изкуство. Например как се казва „наздраве“ – „скол“. Или пък факта, че Норвегия е най-големият износител на непреработен нефт в Европа, което обясняваха господин и госпожа Нигрен от Осло, когато Ламбъртови се настаниха на последните две свободни места.

Инид се обърна първо към съседа си отляво, господин Зьодерблад, успокояващо издокаран с шалче и син костюм по-възрастен от нея швед.

– Какви са впечатленията ви от кораба досега? – попита тя. – Съвсем истински е, нали?

– Е, очевидно се държи на вода – усмихна се господин Зьодерблад, – въпреки лошото време.

Инид повиши глас заради слуховото му апаратче.

– Имам предвид, че е ИСТИНСКИ СКАНДИНАВСКИ.

– О, да, разбира се – отговори той. – Но пък в днешно време всичко става все повече и повече американско, не мислите ли?

– И все пак не смятате ли, че е уловил НАИСТИНА МНОГО ДОБРЕ – настоя Инид – духа на ИСТИНСКИ СКАНДИНАВСКИ КОРАБ?

– Всъщност е много по-добър от повечето кораби у нас. Със съпругата ми сме много доволни засега.

Инид се отказа да разпитва повече, макар да не беше убедена, че господин Зьодерблад беше схванал същността на въпросите ѝ. За нея беше важно Европа да е европейска. Беше пътувала до Стария континент пет пъти на екскурзия и два пъти беше придружавала Алфред на командировки, което в представите ѝ възлизаше на „десетки пъти“, и сега често с въздишка обясняваше на приятелките си, които планираха обиколка на Испания или Франция, че ѝ е омръзнало. В същото време направо полудяваше, като чуеше Беа Мейснър да демонстрира същото безразличие: „Толкова ми е писнало да летя до Сен Мориц за рождения ден на внука ми“, и т.н. Глупавата и несправедливо красива дъщеря на Беа, Синди, се беше омъжила за инвестиционен банкер, австриец, Фон Някой си, спечелил бронзов олимпийски медал в гигантския слалом. Това, че Беа продължаваше да си общува с Инид, беше победа на лоялността над теглещите в различни посоки съдби. Но Инид не беше забравила, че именно голямата инвестиция на Чък Мейснър в акции на „Ери Белт“ в навечерието на придобиването им от „Мидланд Пасифик“ беше осигурила къщата в Перъдайс Вали. Чък беше станал председател на борда на банката, докато Алфред мухлясваше във втория ешелон на „Мидланд Пасифик“ и влагаше спестяванията си в подяждани от инфлацията годишни депозити, така че и сега Ламбъртови нямаше как да си позволят качеството на „Нордик Плежърлайнс“, ако Инид не бръкнеше в личните си фондове, което тя правеше, защото иначе щеше да се пръсне от завист.

– Най-добрата ми приятелка в Сейнт Джуд ходи на почивка в Сен Мориц – изкрещя тя ни в клин, ни в ръкав към красивата жена на господин Зьодерблад. – Зет ѝ, който е австриец, е голяма работа и си има шале там!

Госпожа Зьодерблад приличаше на украшение от скъпоценен метал, леко поочукано и поизносено от употреба от страна на господин Зьодерблад. Червилото ѝ, цветът на косата, сенките и лакът бяха в различни нюанси на платинено, вечерната ѝ рокля беше от сребристо ламе и предлагаше щедра гледка към загорелите рамене и силиконовите подплънки.

– В Сен Мориц е много красиво – заяви тя. – Играла съм много пъти там.

– АКТРИСА ЛИ СТЕ?

– Зигне беше в развлекателния бизнес – побърза да се обади господин Зьодерблад.

– Алпийските курорти понякога са ужасно скъпи – отбеляза, потрепервайки, норвежката, госпожа Нигрен. Тя беше с големи кръгли очила и радиално разположени бръчки по лицето, тази специфична комбинация ѝ придаваше вид на богомолка. На външен вид тя и лъскавата Зьодерблад бяха несъвместими противоположности. – От друга страна, за нас, норвежците, е лесно да бъдем придирчиви. Дори и нашите градски паркове предлагат тип-топ условия за каране на ски. В това отношение Норвегия е уникална.

– Разбира се, следва да се прави разлика – обади се господин Нигрен, който беше много висок и с дебели месести уши – между алпийския стил на каране на ски и северния тип на прекосяване на пресечена местност. Норвегия е дала на света изключителни алпийски скиори – бих споменал името Хетил Андре Амод, сигурен съм, че сте го чували, – но трябва да признаем, че невинаги сме били на първо място в тази област. Другояче стоят нещата при пресечената местност, северния стил. Категорично може да се каже, че там продължаваме да жънем по-големия от полагащия ни се дял отличия.

– Норвежците са ужасно скучни – грубо заяви в ухото на Инид господин Зьодерблад.

Другите двама „необвързани“ на масата, красива възрастна двойка, на име Рот, от Чадс Форд, Пенсилвания, без да искат, бяха направили услуга на Инид да заговорят Алфред. Лицето на Алфред беше пламнало от напрежение, породено от супата и драмата с лъжицата, а може би и заради усилието да се сдържи да не погледне нито веднъж в зашеметяващото деколте на госпожа Зьодерблад, докато обясняваше на Ротови тънкостите в стабилизирането на презокеанските лайнери. Господин Рот, интелигентен на вид мъж с вратовръзка на ластик и рогови очила с дебели, увеличаващи зениците, стъкла, го обсипваше с компетентни въпроси и посрещаше отговорите с възклицания на искрена почуда.

Съпругата му обаче като че ли се интересуваше не толкова от Алфред, колкото от Инид. Госпожа Рот беше дребна жена, красиво дете в средата на шейсетте. Лактите ѝ едва докосваха покривката на масата. Беше с прошарена черна коса до раменете, с подвити навътре краища, алени страни и големи сини очи, които се взираха в Инид без смущение, както правят само най-глупавите и най-умните. Тази напрегнатост на взора, характерна за любов от пръв поглед, подсказваше неудържим копнеж. Инид веднага почувства, че госпожа Рот ще ѝ стане или най-добрата приятелка на кораба, или пък най-голямата съперница, и затова, с известна мяра кокетство, отказа да я заговори или по някакъв друг начин да даде знак, че е забелязала вниманието ѝ. Докато поднасяха пържолите и прибираха опустошените омари от масата, тя няколкократно подхвърляше, а господин Зьодерблад няколкократно отклоняваше въпроси за своето занимание, което като че ли беше свързано с търговия на оръжие. Инид се къпеше в синия поглед на госпожа Рот и в завистта, която си представяше, че „необвързаните“ предизвикват у другите маси. Предполагаше, че за простолюдието с тениски „необвързаните“ изглеждат изключително европейски. Отличаващи се. Елегантност, вратовръзка, шалче. Съвсем друга класа.

– Понякога очаквам с такова нетърпение сутрешното кафе – заяви господин Зьодерблад, – че цяла нощ не успявам да заспя.

Надеждите на Инид, че Алфред може да я заведе на танци в балната зала „Пипи Дългото чорапче“, угаснаха безславно, когато той стана и обяви, че отива да си ляга. Още нямаше седем часът. Кой нормален възрастен си ляга в седем?

– Седни и изчакай десерта – скара му се тя. – Тук десертите сигурно са божествени.

Окапаната салфетка на Алфред падна от скута му на пода. Той като че ли нямаше никаква представа колко я излага и разочарова.

– Ти стой, аз хапнах достатъчно – отвърна съпругът ѝ и се заклатушка по килима на „Сьорен Киркегор“, борейки се с промените в хоризонталата, които бяха станали по-осезаеми след излизането на кораба от пристанището на Ню Йорк.

Добре познати талази тъга по всичките онези забавления, на които не можеше да се отдаде заради мъжа си, потопиха гемиите на Инид, но после през ума ѝ мина мисълта, че сега имаше цяла вечер на свое разположение без Алфред, който да ѝ я провали.

Тя грейна, а след това грейна още по-силно, когато господин Рот се отправи към читалнята „Кнут Хамсун“ и остави жена си на масата. Госпожа Рот се премести по-близо до нея.

– В Норвегия четем много – възползва се от възможността да отбележи госпожа Нигрен.

– И бъбрите много – измърмори господин Зьодерблад.

– Библиотеките и книжарниците в Осло процъфтяват – информира масата госпожа Нигрен. – Струва ми се, че не навсякъде е така. В останалите части на света четенето е в упадък. Но в Норвегия не е така. Моят Пер чете събраните произведения на Джон Голсуърти за втори път тази есен. На английски!

– Неее, Инга, неее – измуча Пер Нигрен. – За трети път!

– О, боже – въздъхна господин Зьодерблад.

– Вярно е. – Госпожа Нигрен погледна Инид и госпожа Рот, като че ли очакваше възхита. – Всяка година Пер чете по една книга на всички Нобелови лауреати по литература, както и събраните произведения на любимия си автор от предходната година. И така всяка година задачата става по-трудна, защото лауреатите са с един повече!

– Все едно повдигаш летвата при скок на височина – обясни Пер. – Всяка година предизвикателството е по-голямо.

Господин Зьодерблад, който по сметките на Инид пиеше осмата си чаша кафе, се приведе към нея.

– Боже господи, тия са толкова скучни!

– Спокойно мога да кажа, че съм вникнал по-дълбоко в Хенрик Понтопидан²⁸ от повечето хора – заяви Пер Нигрен.

²⁸ Датски писател (1857–1943), носител на Нобелова награда за литература (1917). – Б. пр.

Госпожа Зьодерблад наклони глава и се усмихна замечтано.

– Знаете ли – рече тя навярно на Инид или пък на госпожа Рот, – че преди сто години Норвегия е била колония на Швеция?

Норвежците скочиха като попарени.

– Колония?! Колония?!

– Ооо – изсъска Инга Нигрен, – струва ми се, че тази история си заслужава да бъде разказана на нашите американски приятели...

– История на стратегически съюзи! – вметна Пер.

– Като казвате „колония“, коя точно дума на шведски имате предвид, госпожо Зьодерблад? След като явно моят английски е много по-добър от вашия, може би ще съм в състояние да предложа на нашите американски приятели по-точен превод, например „равноправни партньори в кралство, обединяващо полуострова“?

– Зигне – отбеляза игриво господин Зьодерблад, – май ги настъпи по мазола. – Той вдигна ръка. – Келнер, още едно!

– Ако изберем за отправна точка края на девети век – заговори Пер Нигрен, – а подозирам, че дори и нашите приятели от Швеция ще се съгласят, че възкачването на трона на Харалд І Светлокоси е съвсем разумна отправна точка за нашия преглед на динамичните взаимоотношения между две велики съревноваващи се сили, или по-скоро три велики сили, тъй като Дания също играе доста интересна роля в нашата история...

– Бихме се радвали да я чуем цялата, но ще е някой друг път – прекъсна го госпожа Рот и се присегна да докосне ръката на Инид. – Нали не си забравила, че се уговорихме за седем?

Объркването на Инид трая само миг. Пожела лека вечер на останалите и последва госпожа Рот в голямата зала, която беше пълна със старци и лъхаше на тоалетна като в детски ясли. Усещаше се и миризма на стомашни газове и дезинфектанти.

– Инид, аз съм Силвия – представи се госпожа Рот. – Какво ще кажеш за едни ротативки? Цял ден ме тегли към тях.

– И мен! – заяви Инид. – Те май бяха в зала „Стридбърд“.

– „Стриндберг“, да.

Инид се възхищаваше на бързината на мисълта, но рядко имаше основание да се поздрави с проявяването ѝ.

– Благодаря ти за... преди малко – рече тя, вървейки след Силвия Рот през тълпата.

– За спасението ли? Пак заповядай.

Зала „Стриндберг“ беше пълна с кибици, старци, залагащи дребни суми на рулетка, и любители на ротативките. Инид не помнеше откога не се е забавлявала така. Петата монета, която пусна, ѝ донесе три сливи; това изобилие от плодове като че ли раздразни вътрешностите на машината и от долната ѝ част бликнаха монети. Инид загреба печалбата в пластмасова кошничка. Единайсет монети по-късно случилото се повтори: три череши, поток сребро. Белокосите играчи, които упорито губеха на съседните машини, я гледаха мрачно. „Срам ме е“, помисли си тя, макар че всъщност не я беше.

Десетилетията финансова недостатъчност я бяха превърнали в дисциплиниран инвеститор. Прибра обратно в портфейла първоначално вложената сума и започна да заделя половината от всяка печалба.

Но фондът ѝ за игра не показваше признаци на изчерпване.

– Начесах си крастата – заяви Силвия Рот след около час, като потупа Инид по рамото. – Да отидем да чуем струнния квартет?

– Да! Да! Той е в зала „Грийд“²⁹.

²⁹ Greed (англ.) – алчност. – Б. пр.

– Григ – поправи я през смях Силвия.

– О, колко смешно, нали? Григ. Толкова съм глупава тази вечер.

– Колко спечели? Май ти върви добре.

– Не съм сигурна, не броих.

Силвия се усмихна многозначително.

– Не ти вярвам. Обзалагам се, че си преброила всяка монета.

– Добре. – Инид се изчерви, новата ѝ приятелка толкова ѝ допадаше. – Сто и трийсет долара.

Портрет на Едвард Григ висеше в залата с истински позлатени орнаменти, които напомняха за разкоша на шведския кралски двор през осемнайсети век. Големият брой празни места потвърдиха подозренията на Инид, че повечето им спътници са от простолюдието. Тя беше пътувала на круизи, на които на класическите концерти се стоеше прав.

Макар че Силвия изобщо не изглеждаше впечатлена от музикантите, на Инид те се сториха прекрасни. Свиреха без ноти популярни класически мелодии като „Шведска рапсодия“ и откъси от „Финландия“ и „Пер Гинт“. По средата на „Пер Гинт“ втората цигулка позеленя и изскочи навън (морето наистина беше малко бурно, но Инид беше със здрав стомах, а Силвия си беше сложила лепенка) и след като се върна, успя да се включи, без да изпусне нито един такт. Двайсетте души публика изкрещяха:

– Браво!

На елегантния прием след това Инид похарчи 7,7 % от хазартната си печалба за касета със записи на квартета. Опита безплатната чаша „Шпьог“, шведски ликьор, който в момента се радваше на маркетингова кампания за 15 милиона долара. „Шпьог“ имаше вкус на водка, захар и репички, и всъщност точно от това беше направен. Докато другите гости реагираха с изненадан вид и укорителни погледи, Инид и Силвия се разкикотиха.

– Специалитет! – извика Силвия. – Безплатен „Шпьог“! Опитайте!

– Ммм, прекрасно! – Инид не можеше да си поеме дъх от смях. – „Шпьог“!

След това дойде ред на алеята за разходки „Ибсен“, където в десет вечерта беше насрочена среща за сладолед. В асансьора на Инид ѝ се струваше, че корабът не просто се люлее, а и изпитва някакво вътрешно съпротивление да се придържа към начертания курс, все едно на носа му се четеше изражението на човек, изпълнен с отвращение. На излизане от асансьора тя едва не падна върху един мъж, който лазеше по пода като половинка от дует ритащи се по кокалчетата шутове. На гърба на тениската му имаше шеговит надпис: „Размина се на косъм!“.

Инид прие сода със сладолед от един раздавач на храна с готварска шапка. След това положи началото на обмен на информация със Силвия, който бързо се превърна по-скоро в обмен на въпроси, отколкото на отговори. Инид имаше навика, щом усетеше, че семейството е щекотлива тема за някого, да човърка в раната неуморно. Беше готова по-скоро да умре, отколкото да си признае, че децата ѝ са я разочаровали, но като слушаше за пропадналите чужди деца – за техните мръсни разводи, злоупотреби с алкохол и наркотици, глупавите им инвестиции, – се чувстваше по-добре.

На пръв поглед Силвия Рот нямаше от какво да се срамува. И двамата ѝ синове бяха в Калифорния, единият се занимаваше с медицина, другият – с компютри, и двамата бяха женени. При все това те като че ли бяха парлива тема, която трябва да се избягва или по нея да се притичва на бегом.

– Значи, дъщеря ти е учила в „Суортмор“?

– Да, за малко – отвърна Инид. – Колко каза, петима внуци? Боже мой! На колко е най-малкият?

– Навърши две миналия месец. А ти? Имаш ли внуци?

– Най-големият ни син, Гари, има три момчета. Колко интересно, пет години разлика между най-малките, така ли?

– Почти шест. А синът ти в Ню Йорк? Разкажи ми за него. Минахте ли да го видите днес?

– Да, беше приготвил страхотен обяд, но заради лошото време не успяхме да надникнем в кабинета му в „Уолстрийт Джърнъл“, където работи отскоро. Често ли ходите в Калифорния на гости на внуците?

Духът, желанието да продължи играта, напуснаха Силвия. Тя се взираше мрачно в празната си чаша.

– Инид, би ли ми направила услуга? – попита накрая. – Хайде да се качим да изпием по едно преди лягане.

Денят на Инид беше започнал в пет сутринта в Сейнт Джуд, но тя никога не отказваше изкусителни покани. В бар „Лагерквист“ на горната палуба двете със Силвия бяха обслужени от джудже с рогат шлем и кожен жакет, което ги убеди да си поръчат аквавит с дива къпина.

– Искам да ти кажа нещо – поде Силвия, – защото все на някого на кораба трябва да го кажа, но не бива и дума да излезе от устата ти. Можеш ли да пазиш тайна?

– Ако не друго, поне това ми се удава.

– Добре тогава. След три дни ще има екзекуция в Пенсилвания. А два дни след нея, в четвъртък, с Тед ще празнуваме четирийсет години от сватбата. Ако питаш Тед, той ще ти каже, че заради това сме на този круиз, заради годишнината. Само че това не е вярно. Или, по-скоро, вярно е за Тед, но не и за мен.

Инид настръхна.

– Мъжът, когото ще екзекутират – продължи Силвия Рот, – уби дъщеря ни.

– О, не!

В ясния син взор на Силвия виждаше красиво, мило живо същество, което обаче не беше човек.

– С Тед дойдохме на круиза, защото имаме проблем с тази екзекуция. Имаме проблем един с друг.

– Не! Какви ги говориш? – Инид потрепери. – Не, не искам да слушам повече! Не искам!

Силвия прие спокойно тази непоносимост към тайната си.

– Извинявай. Не е честно да ти се нахвърлям така. Май е по-добре да вървим да си лягаме.

Само че Инид бързо възвърна самообладанието си. Не биваше да пропуска шанса да стане довереничка на новата си приятелка.

– Разкажи ми всичко – рече тя. – Ще те изслушам. – Положи ръце в скута като примерен слушател. – Продължавай, моля те.

– В такъв случай, другото, което трябва да знаеш, е, че съм художник на оръжия. Рисувам оръжия. Наистина ли искаш да чуеш всичко?

– Да – кимна нетърпеливо и мъгляво Инид. Джуджето, забеляза тя, използваше стълба, за да смъква бутилките. – Интересно...

В продължение на години, обясни Силвия, се занимавала с литографии като аматьор. Имала си слънчево ателие в дома си в Чадс Форд, гладък литографски камък и немски комплект от двайсет игли и тушове, и членувала в художествената гилдия в Уилмингтън, на чиито изложения два пъти в годината продавала декоративни литографии за по четирийсет долара, а през това време най-малкото ѝ дете, Джордан, пораснала от мъжкарана в независима млада жена. След това Джордан била убита и в продължение на пет години Силвия литографирала, щрихирала и рисувала само оръжия. Година след година само оръжия.

– Ужасно, ужасно – измърмори с нескрито неодобрение Инид.

Стволът на изпочупената от вятъра магнолия пред ателието на Силвия ѝ приличал на цев и приклад. Всяка човешка форма се превръщала в ударник, предпазител, барабан, спусък. Която и да било абстракция можело да бъде трасиращ огън или пушек от барут, или взривяващ се куховръх куршум. Подобно на света, тялото било богато на възможности и както куршумът може да прониже всяка частица от този малък свят, така и във всяко нещо от големия свят можело да се види някакво оръжие. Дори и малкото шарено бобче било като късоцевен пистолет, или пък снежинката като картечница. Силвия не била луда, можела да се насили да нарисува кръг или да щрихова роза. Но копнеела да рисува оръжия. Оръжия, стрелби, амуниции, снаряди. С часове предавала с молив блясъка на никелираните части. Понякога рисувала дланите и китките си и по-нагоре чак до лактите така, както смятала, че трябва да са поставени (тъй като никога не била докосвала оръжие), за да държат полуавтоматичен пистолет „Пустинен орел“, деветмилиметров „Глок“, автомат М-16 със сгъваем алуминиев приклад и всякакви други странни оръжия от каталозите, които криела в кафяви пликове в слънчевото си ателие. Отдала се на порока на адското си занимание като изгубена душа (макар че Чадс Форд, плашливите коприварчета, осмелили се да се покажат от Брендивин, ароматът на напечени от слънцето папури и гниещи райски ябълки, който октомврийският вятър носел от близките долини, категорично отказвали да се оставят да ги превърне в адски пейзаж); мъчела се като Сизиф, всяка нощ унищожавала творенията си, разкъсвала ги, изличавала ги с терпентин. Стъквала буен огън във всекидневната.

– Ужасно – прошепна отново Инид. – Едва ли има по-лошо нещо за една майка.

Тя даде знак на джуджетото за по още един аквавит с дива къпина.

Сред необяснимите неща в манията ѝ били, продължи Силвия, че тя била отгледана в семейство на квакери и все още ходела на срещи на Кенет Скуеър; че всъщност Джордан била измъчвана и убита със здраво изкуствено въже за простиране, един пешкир, две телени закачалки, ютия на „Дженерал Илектрик“, голям назъбен нож за хляб на WMF, купен от „Уилямс Сонома“, т.е. нямало огнестрелно оръжие; че убиецът, деветнайсетгодишен младеж, на име Кели Уитърс, се предал на полицията във Филаделфия, без изобщо да бъде изваден пистолет от кобура; че благодарение на съпруга си, който в края на кариерата си като вицепрезидент на „Дюпон“ получавал баснословна заплата, разполагала с голям тежък джип, по който дори и при челен удар с фолксваген кабриолет не би останала и драскотина, както и с къща с шест спални в стила на кралица Ана, в чиято кухня и килер спокойно би се побрал целият апартамент на Джордан във Филаделфия, и се радвала на едва ли не безсмислено спокойствие и комфорт, като единствената ѝ задача, освен готвенето за Тед, буквално единствената, била да се възстанови от смъртта на Джордан; но въпреки това тя често пъти така се отнасяла в пресъздаването на плетениците по ръкохватката на някой пистолет или на вените на ръката си, че след това трябвало да шофира като луда, за да не изтърве часа си при лекаря, доктор на медицинските науки, в Уилмингтън, при когото ходела на терапия три пъти седмично; благодарение на сеансите с лекаря, доктор на медицинските науки, на посещенията си в сряда вечер на сбирките на родители на жертви на насилие, а в четвъртък на групата на възрастните жени, на четенето на стихове, романи и мемоари и на „вдъхновяващи“ книги, препоръчани ѝ от приятели, на работата си като доброволен асистент за физическа терапия в детската болница, Силвия успяла да се пребори с мъката, макар че страстта ѝ към рисуването на оръжия нараствала; не споменала за тази страст на никого, дори и на лекаря, доктор на медицинските науки, в Уилмингтън; приятелите и доброжелателите ѝ постоянно я призовавали да се „излекува“ сама чрез „изкуството“, а под „изкуство“ разбирали нейните декоративни гравюри и литографии; само че когато зърнела своя стара гравюра в банята или стаята за гости на свой приятел, тялото ѝ се сгърчвало от срам заради подражателския стил; по подобен начин и поради същите причини се свивала и когато зърнела оръжие по телевизията или в киното; с други думи, тайно в себе си била непоклатимо сигурна, че е станала истински художник, истински художник на оръжия, а фактът, че унищожавала всичко в края на деня, бил доказателство за това; била убедена, че Джордан, макар да имала бакалавърска степен по изящни изкуства, специалност рисуване, и магистърска степен по художествена терапия, и въпреки подкрепата вкъщи и частните уроци в продължение на двайсет години, не била добра художничка; след като постигнала тази обективна оценка за мъртвата си дъщеря, продължила да рисува оръжия и амуниции, но въпреки гнева и жаждата за отмъщение, които очевидно подсказвала трайната ѝ обсесия, нито веднъж за тези пет години не била нарисувала лицето на Кели Уитърс.

Една октомврийска утрин всички тези необясними неща се стоварили отгоре ѝ накуп и след закуска Силвия на бегом изкачила стълбите към ателието си. На лист дебела хартия и с помощта на огледало, така че да се появи образът на дясната ѝ ръка, тя нарисувала лявата си с вдигнат палец и свити пръсти, гледани отзад от шейсет градуса. След това поставила в ръката късоцевен револвер, майсторски изпъкващ на преден план, чиято цев прониквала в стиснати устни, над които изписала с молив запечаталите се в паметта ѝ насмешливи очи на Кели Уитърс, чиято молба за помилване била отхвърлена неотдавна, без никой да пролее и една сълза. И тогава – след устните и очите – Силвия оставила молива.

– Време беше да продължа нататък – рече тя. – Осъзнах го изведнъж. Независимо дали ми харесва, или не, оцелелият и художникът съм аз, а не тя. Всички сме научени да мислим, че децата ни са по-важни от нас, и се мъчим да живеем чрез тях. Но на мен изведнъж ми писна. Утре може да умра, казах си, сега обаче съм жива. И мога да живея съзнателно. Платила съм си цената, свършила съм си работата и няма от какво да се срамувам.

И когато голямото събитие, голямата промяна в живота ти е само някакво прозрение... Не е ли странно? Нищо друго не се променя, само дето сега виждаш нещата различно и не те е толкова страх, не се тревожиш толкова и като цяло си по-силен. Невероятно е, че едно напълно невидимо нещо в главата ти може да ти се струва по-реално от всичко друго, което си изпитвал преди. Виждаш света по-ясно и го съзнаваш. И разбираш, че точно това означава да обичаш живота, точно това има предвид всеки, който говори за Бог. Такива мигове...

– Може би още едно? – рече Инид на джуджето, повдигайки чаша.

Почти не слушаше Силвия, но клатеше глава и мърмореше „О!“ и „А!“, докато съзнанието ѝ се полюшваше през замаята на алкохола в абсурдни размисли като какво ли ще да е да усети джуджето до бедрата и корема си, ако то я прегърне. Силвия се оказа твърде интелектуална и Инид имаше чувството, че се е сприятелила под някакъв лъжлив претекст, но докато не слушаше, все пак надаваше ухо, защото изпускаше няколко ключови подробности, например дали Кели Уитърс е чернокож и дали Джордан е била зверски изнасилена.

От ателието си Силвия отишла право в магазина „Уауа“ и си купила по едно от всички мръснишки списания там. Но те не били достатъчно вулгарни. Тя искала да види същинската „заварка“, самия акт. Върнала се в Чадс Форд и включила компютъра, който по-малкият ѝ син ѝ бил подарил, за да поддържат по-близка връзка след загубата на Джордан. Пощата ѝ била пълна с трупани от месец синовни писма, на които не обърнала внимание. За по-малко от пет минути открила това, което търсела – нужна ѝ била само кредитна карта, – и обикаляла с мишката по изображенията, докато не намерила точния ракурс на точния акт с точните актьори: чернокож, правещ свирка на бял мъж, камерата насочена над лявото бедро от шейсет градуса, ослепителният полумесец на дупето, на заден план неясни кокалчета на черни пръсти, стискащи тъмната страна на тази луна. Тя свалила картинката и я огледала на висока резолюция.

Била на шейсет и пет, а никога не била виждала такава сцена. Цял живот сътворявала образи, а не ценяла тяхната загадка. А сега тя била пред нея. Цялата тая работа в битове и байтове, единици и нули, стичащи се през сървъри в някой университет в Средния запад. Толкова трафик за едно нищо. Народ, залепнал за екрани и списания.

Зачудила се как е възможно хората да реагират на тези изображения, освен ако изображенията тайно не се приравняват на истинските неща. Не че изображенията били толкова въздействащи, по-скоро светът бил блед и немощен. Естествено, и в тази си немощ той можел да бъде ярък и жив, както в дните, когато слънцето напичало падналите ябълки в овощните градини и долината ухаела на сайдер, или в прохладните вечери, когато Джордан идвала за вечеря в Чадс Форд и гумите на кабриолета ѝ хрускали по чакъла на алеята; но светът ставал конвертируем само като изображение. Няма как нещо да влезе в главата ти, без преди това да се превърне в образ.

И при все това Силвия се изненадала от контраста между онлайн порното и недовършената ѝ рисунка на Уитърс. За разлика от обикновената похот, която може да бъде омиротворена от снимки или само от въображението, копнежът за отмъщение нямало как да бъде излъган. И най-яркият образ не би могъл да го утоли. Този копнеж изисквал смъртта на определена личност, слагането на край на нечия история. Както пишело в някои менюта: „Без право на замяна“. Тя можела да нарисува желанието си, но не и неговото сбъдване. И така най-накрая си признала истината: искала смъртта на Кели Уитърс.

Искала смъртта му въпреки неотдавнашното интервю във „Филаделфия Инкуайърър“, в което се кълняла, че убиването на нечие дете няма да ѝ върне нейното. Искала смъртта му въпреки религиозния плам, с който нейният лекар, доктор на медицинските науки, ѝ забранявал да тълкува смъртта на Джордан в религиозен смисъл – като Божие наказание за либералните ѝ възгледи или за либералното възпитание, с което отглеждала децата си, или за безсмисленото богатство. Искала смъртта му въпреки убеждението си, че смъртта на Джордан е случайна трагедия и че спасението не е в отмъщението, а в намаляване на общия брой на случайни трагедии в цялата страна. Искала смъртта му въпреки мечтата си за общество, което осигурява работа срещу прилично заплащане на млади мъже като него (така че да не би трябвало Уитърс да върже бившата си арттерапевтка за китките и глезените, за да я принуди да му каже кодовете на дебитната и кредитната си карта), общество, което слага прегради пред притока на наркотици в градските квартали (така че той да няма как да похарчи откраднатите пари за кокаин и съзнанието му да не е замъглено, когато се върне в апартамента на бившата си арттерапевтка, и да не продължи да се друса с кокаин и да я измъчва цели трийсет часа), общество, в което младите мъже могат да вярват в нещо повече от марковите потребителски стоки (така че Уитърс да не завижда толкова за кабриолета на бившата си терапевтка и да ѝ повярва, че е дала колата на една приятелка за почивните дни, и също така не би отдал толкова голямо значение на факта, че тя притежава две връзки ключове („Не можех да го преглътна – обяснил той в изтръгнатото насила, но все пак допустимо в съда признание, – толкова много ключове на масата в кухнята, представяте ли си? Не можех да го преглътна!“), и не би долепял многократно ютията „Леко и лесно“ по голата ѝ кожа, увеличавайки температурата от „Изкуствена материя“ на „Памук/Лен“, разпитвайки жертвата къде е паркирала кабриолета си, и не би прерязал гърлото ѝ в паниката си, когато приятелката ѝ минала в неделя вечерта да ѝ върне колата и третата връзка ключове), общество, което веднъж завинаги е сложило край на психическото насилие над деца (така че да е абсурдно признат за виновен в убийство да твърди непосредствено преди произнасянето на присъдата, че вторият му баща го бил горил с ютия, когато е бил малък – макар че в случая с Уитърс, който не можел да покаже белези от изгаряния, тези твърдения само подчертавали колко му липсва въображение като лъжец). Искала смъртта му, макар да била осъзнала, благодарение на терапията си, че надменната му усмивка е защитна маска, носена от самотно момче, заобиколено от хора, които го мразят, и че ако само му се била усмихнала с опрощаваща майчина усмивка, той можело да захвърли маската и да се разплаче с искрено разкаяние. Искала смъртта му, макар да знаела, че желанието ѝ ще налее вода в мелницата на консерваторите, за които фразата „лична отговорност“ позволявала да си затворят очите пред социалната несправедливост. Искала смъртта му, макар поради тези политически причини да не можела да присъства на екзекуцията му и да види със собствените си очи онова, което никое изображение не би могло да замени.

– Но не заради това – рече тя – дойдохме на този круиз.

– Така ли? – измърмори Инид, все едно сепната от сън.

– Да. Тук сме, защото Том не иска да признае, че Джордан е мъртва.

– Той да не...

– О, знае го – прекъсна я Силвия. – Но не говори за това. Той беше много близък с Джордан, в много отношение по-близък с нея, отколкото с мен. И скърбя за нея, не го отричам. Наистина скърбя. Плака, докато не остана без сили, накрая дори не можеше да стане от леглото. Но една сутрин просто го загърби. Заяви, че Джордан я няма и той не желае да живее в миналото. След Деня на труда щял да забрави, че тя е била убита. И всеки ден в края на август ми напомняше, че след Деня на труда нямало да говори за смъртта ѝ. Тед е много здравомислещ мъж. Той смята, че в цялата човешка история хората са губили деца и че прекаленото скърбене е глупаво и егоистично. Изобщо не се интересуваше какво ще стане с Уитърс. Проследяването на процеса било още един начин да не преодолееш убийството.

И така, в Деня на труда ми каза: „Може да ти се струва странно, но никога повече няма да обсъждам смъртта ѝ. Отбележи си го и не го забравяй. Нали ще го запомниш, Силвия? И няма да си мислиш, че съм полудял?“. Аз му отговорих: „Не ми харесва това, Том. Не го приемам“. Той отвърна, че съжалявал, но трябвало да го направи. На другия ден, когато се прибра от работа, споменах, че адвокатът на Уитърс твърди, че самопризнанията са били изтръгнати насила и че истинският убиец все още бил на свобода. А Тед ми се усмихна, както когато те баламосва нещо, и заяви: „Нямам представа за какво говориш“. Не издържах и се развиках: „Говоря за човека, убил дъщеря ни!“. Той обаче си държи на своето: „Никой не е убивал дъщеря ни, не желая да слушам повече за това“. Аз му казах: „Тед, от тая работа няма да излезе нищо“. „От коя работа?“ – попита той. „От твоето преструване, че Джордан не е мъртва“ – отговорих. И той отвърна: „Да, имахме дъщеря, а сега нямаме, така че сигурно е мъртва, но те предупреждавам, Силвия, не ми казвай, че е убита, разбра ли?“. И оттогава насетне, Инид, колкото и да настоявам, той не се отказва. На косъм съм да се разведем. На косъм. Само дето иначе той е безукорно мил с мен във всяко друго отношение. Не се ядосва, когато заговоря за Уитърс, просто ме прекъсва и го обръща на шега, все едно е някаква странна моя фикс идея. Държи се също като нашата котка, когато ми носи мъртво коприварче. Котката не знае, че не харесваш мъртви коприварчета. Тед иска да съм рационална като него, смята, че така ми помага, води ме на екскурзии и круизи и всичко е прекрасно, само дето за него най-ужасното нещо в живота ни изобщо не се е случило.

– А то всъщност случило ли се е?

Силвия смаяно отметна глава.

– Благодаря – заяви тя, макар че Инид беше попитала само защото за миг съвсем се беше объркала, а не защото искаше да ѝ направи услуга. – Благодаря ти, че си достатъчно честна, за да ми зададеш този въпрос. Понякога наистина имам чувството, че съм полудяла. Всичко е в главата ми. Премествам милиони малки късчета нищо, милиони мисли, чувства и спомени, ден след ден, в продължение на години, вътре в главата ми има огромно скеле и чертеж, все едно строя катедрала от клечки за зъби наум. Не ми помага дори воденето на дневник, тъй като не мога да накарам думите на белия лист да окажат каквото и да е влияние върху мозъка ми. Напиша ли нещо и – край. Все едно си изтървал монета в морето, изчезва безследно. И всичките тези действия наум ги върша без никаква външна подкрепа, като изключим онези леко простовати хора в групите в сряда и четвъртък, а междувременно собственият ми съпруг се преструва, че причината за това огромно вътрешно усилие – а именно, че дъщеря ни е била убита, – изобщо не съществува. И така единственият пътеводен ориентир, който е останал в живота ми, единственият ми север, юг, изток и запад са моите чувства.

На всичкото отгоре Тед е прав, че нашата култура придава твърде голямо значение на чувствата. Той твърди, че положението вече е извън контрол, че не компютрите правят всичко виртуално, а мисълта за психичното ни здраве. Тед казва, че всички се опитват да поправят нагласите си, да подобрят чувствителността си, да развиват взаимоотношенията си с другите и родителските си умения, вместо просто да се женят и да гледат деца като едно време. Били сме скочили на следващото ниво на абстракция, тъй като имаме твърде много време и пари, а той не желаел да е част от това. Искал да яде „истинска“ храна, да ходи по „истински“ места и да говори за „истински“ неща като бизнес и наука. Така че с него вече не сме съвсем единодушни кое е важното в живота.

Той надхитри и терапевтката ми, Инид. Поканих я на вечеря, за да му хвърли едно око. Нали се сещаш, в списанията понякога те предупреждават, че някоя рецепта не е за гости, защото трябва да стоиш в кухнята по двайсет минути преди всяко ястие? Избрах едно такова меню с ризото по милански и пържоли на тиган, а после от мазнината им правиш сос, така че терапевтката ми да има време да остане насаме с Тед и да го разпита хубаво. И когато на другия ден се видяхме, тя каза, че състоянието му било типично за мъжете, привидно се бил справил със скръбта, колкото да не рухне напълно, и според нея нямало да се промени и аз трябвало да го приема.

Но аз си мисля – по принцип не се оставям да ми минават през главата такива щуротии за религии и магии, но не мога да се отърва от тази мисъл, – че налудничавата жажда за отмъщение, която изпитвам от толкова години, не е моя, а е на Тед. Той отказва да се справи с нея, а тъй като все пак някой трябва да го направи, се нагърбвам аз, все едно съм сурогатна майка, само дето не нося дете, а чувства. Може би ако Тед беше поел по-голяма отговорност за чувствата си и не бързаше толкова да се върне на работа в „Дюпон“, щях да си остана каквато бях преди и да си продавам литографиите по коледните изложения. Може би точно това, че Тед се държеше толкова рационално и делово, ме е тласнало да прекрача границата. И може би поуката от цялата тази дълга история, която ти беше толкова мила да изслушаш, Инид, е, че не мога да спра да намирам поуки, колкото и да се мъча да не го правя.

Инид си представяше дъжд. Виждаше се в къща без стени, а разполагаше само с мека кухненска хартия, за да се предпази от капризите на времето. От изток се зададе дъжд и тя закачи с кабърчета направен от хартия Чип и неговата интересна нова работа като журналист. След това облаците придойдоха от запад – там хартията беше колко красиви и умни са момчетата на Гари и колко много ги обича. После вятърът смени посоката си и Инид изтича към северната страна на къщата с разкъсаните парченца хартия, които беше успяла да събере от Денис: дъщеря ѝ се беше омъжила твърде млада, но сега беше пораснала и помъдряла, радваше се на голям успех като главен готвач в ресторант и се надяваше да срещне подходящ млад мъж! Накрая се изсипа порой и от юг, и там хартията се разпадаше, макар Инид да настояваше, че заболяването на Ал е съвсем леко и той ще се оправи само ако поработи над нагласата си и му сменят хапчетата, валеше все по-силно и по-силно, а тя беше толкова уморена и не разполагаше с нищо друго освен с хартия...

– Силвия?

– Да?

– Трябва да ти кажа нещо. За съпруга ми.

Силвия кимна подканващо, бързаше да ѝ върне услугата от изслушването. Но изведнъж на Инид тя ѝ заприлича на Катрин Хепбърн. В очите на Хепбърн имаше такова неосъзнато чувство за превъзходство, че на всяка жена, която някога е била бедна като Инид, ѝ идеше да срита патрицианските ѝ глезени с най-коравите си обувки. Щеше да сгреши, усещаше тя, ако ѝ се довереше.

– Да? – подсказа Силвия.

– Нищо, извинявай.

– Не, кажи.

– Нищо, наистина, отдавна стана време да си лягаме. Утре ни чака толкова натоварен ден!

Тя се надигна, олюлявайки се, като остави Силвия да плати за питиетата. В асансьора не говориха. Прекалено бързо наложилата се близост водеше след себе си някакво засрамено смущение. Силвия излезе на горната палуба и Инид я последва. Не би понесла новата ѝ приятелка да гледа на нея като на човек от низините.

Силвия спря пред вратата на голяма външна каюта.

– Къде е твоята стая?

– Надолу по коридора – отвърна Инид, макар да съзнаваше, че няма как да успее да поддържа дълго тази лъжа. На другия ден трябваше да се престори, че се е объркала.

– Лека нощ тогава – рече Силвия. – Благодаря ти, че ме изслуша.

Чакаше с мила усмивка Инид да тръгне. Но Инид не тръгваше. Огледа се колебливо.

– Извинявай, коя палуба е тази?

– Горната.

– О, боже, сбъркала съм. Съжалявам.

– Няма за какво. Искаш ли да те изпратя?

– Не, просто съм се заблудила, сега се ориентирах, това е горната палуба, а аз съм по-долу. Много по-долу. Извинявай.

Обърна се, но пак не тръгна.

– Съпругът ми... – поклати глава. – Не, всъщност синът ни... Днес не обядвахме с него. Това исках да ти кажа. Той ни посрещна на летището и трябваше да обядваме с него и приятелката му, но те... просто ни оставиха, не знам защо, и не се върнаха, и така и не разбрахме къде отиде той. Както и да е.

– Това е странно – кимна Силвия.

– Е, да не те притеснявам...

– Не, не, Инид, как не те е срам!

– Това е, просто не исках да стане някакво недоразумение, а сега отивам да лягам. Толкова се радвам, че се запознахме! Утре ни чака тежък ден. Ще се видим на закуска!

И преди Силвия да успее да я спре, Инид тръгна предпазливо по коридора (бедрената ѝ става се нуждаеше от смяна, но само като си представеше да остави Ал у дома, докато тя лежи в болница, само като си го представеше...), като се хокаше строго, задето се е набутала там горе, където не ѝ е мястото, и е изговорила срамни глупости за сина си. Зави към една пейка с меки възглавници, отпусна се на нея и избухна в сълзи. Бог я беше благословил с въображение, за да плаче за горките бедняци в каютите на най-евтината долна палуба на луксозния круизен кораб, но заради безпаричното си детство тя не можеше да преглътне тристата долара на човек за едно ниво нагоре; така че плачеше за себе си. Имаше чувството, че тя и Ал са единствените интелигентни хора от своето поколение, които не са успели да забогатеят.

Ето едно мъчение, което гърците, измислили угощението и скалата³⁰, са пропуснали в своето Подземно царство: булото на самозаблудата. Меко и топло покривало за изтерзаната душа, което обаче никога не успява да я обгърне цялата. А вечерите ставаха студени.

³⁰ Алюзия за Танталовите мъки и Сизифовия труд. – Б. пр.

Поколеба се дали да не се върне в стаята на Силвия и да си излее сърцето.

Но изведнъж през сълзите зърна нещо сладичко под пейката.

Банкнота от десет долара. Сгъната на две. Сладичка и симпатична.

Инид хвърли поглед по коридора и се наведе. Тъканта на релефната хартия беше прекрасна на пипане.

Поободрена, Инид се спусна на долната палуба. От бара долиташе приглушена музика, жив ритъм и акордеони. Стори ѝ се, че чува някой да крещи немощно името ѝ, докато пъхаше картата си в ключалката.

Бутна вратата, но тя запъна. Инид бутна по-силно.

– Инид – изблея Алфред от другата страна.

– Шшшт, Ал, какво става, за бога?

В мига, в който се промуши през открехнатата врата, досегашният ѝ живот безвъзвратно приключи. На мястото на обичайния ѝ дневен ритъм се наложи груб низ от безкрайни часове. Откри Алфред гол, седнал с гръб към вратата на чаршафи, проснати върху страници от сутрешния вестник от Сейнт Джуд. Панталоните, спортното сако и вратовръзката лежаха захвърлени върху оголения матрак. Завивките беше струпал на другото легло. Не спираше да я вика, дори когато тя светна лампата и застана пред очите му. Първата ѝ задача беше да го успокои и да му облече пижамата, но това отне доста време, тъй като той беше страшно възбуден, не довършваше изреченията си, дори не спрягаше глаголите по лице и число. Беше убеден, че е утро и трябва да се изкъпе и облече, че подът до вратата е вана, а дръжката е кран на чешма, но не можел да разбере защо от нея не тече вода. Въпреки това настояваше сам да се оправя, което доведе до бутане, дърпане и доста силен удар в рамото ѝ. Той буйстваше, тя плачеше и го хокаше. С омекналите си пръсти Алфред успяваше да разкопчае горнището на пижамата си със същата скорост, с която Инид го закопчаваше. Никога не го беше чувала да използва думи като „лайно“ и „говно“, но лекотата, с която сега излизаха от устата му, показваше години мълчалива употреба наум. Докато тя се мъчеше да оправи леглото му, той разтури нейното. Помоли го да стои мирен. Алфред отвърна, че вече било късно, а и той бил много объркан. Но дори и сега Инид не можеше да не го обича. Може би особено сега. Сякаш беше знаела през цялото време, през изминалите петдесет години, че в него се крие това малко момче. Сякаш любовта, която беше дарила на Чипър и Гари, безмерната любов, в отплата на която в крайна сметка беше получила толкова малко, беше само подготовка за него, най-капризното от всичките ѝ деца. Утешаваше го и му се караше, като наум кълнеше замайващите го лекарства, в продължение на час, и накрая той заспа, когато пътническият ѝ часовник показваше 5,10, а в 7,30 Алфред включи електрическата си самобръсначка. Тъй като изобщо не беше успяла да се отпусне да задреме, Инид се чувстваше добре при ставането и обличането и кошмарно зле по време на закуска, езикът ѝ беше като парцал, главата ѝ все едно беше побита на кол.

Тази сутрин морето беше бурно дори и за голям кораб. Спазматичният плисък по външната стена на „Киркегор“ отекваше ритмично в някаква музика на случайността, а госпожа Нигрен напоително дуднеше за злините на кофеина и за квазидвукамерността на норвежкия парламент, Зьодербладови се появиха мокри от интимни шведски усилия и някак си Ал успя да се представи на равна нога в разговора с Тед Рот. Инид и Силвия подновиха отношения сковано, емоционалните им мускули бяха напрегнати и изтръпнали от претоварването предишната вечер. Разговаряха за времето. Координаторка, на чиято табелка се четеше името Сузи Гош, се отби с информация и регистрационни формуляри за следобедната екскурзия в Нюпорт, Роуд Айлънд. С широка усмивка и нетърпеливо пръхтене Инид се записа за обиколка на историческите забележителности в града и след това смаяно гледаше как всички останали, с изключение на отритнатите от обществото норвежци, отказаха формулярите.

– Силвия! – извика укорително тя с треперещ глас. – Няма ли да дойдеш на обиколката?

Силвия погледна очилатия си съпруг, който кимна като Макджордж Бънди, даващ зелена светлина за войските за Виетнам, и за момент сините ѝ очи като че ли се вгледаха навътре; явно тя притежаваше онази способност на заможните, предизвикващи завист непровинциалисти да преценява желанията си независимо от обществените очаквания и моралните императиви.

– Добре – отвърна тя, – може и да дойда.

При други обстоятелства Инид щеше да се почувства унизена от намека за проявена милост, но днес възнамеряваше да пропусне установяването на денталния статус на харизания кон. Нуждаеше се от всичката милост, която можеше да получи. С мъка се влачеше по стръмното нанагорнище на деня, отпусна си безплатна десетминутна мостра шведски масаж, а след това, съзерцавайки от „Ибсен“ стареещите листа по брега, глътна шест ибупрофена и каничка кафе, за да е готова за следобеда в чаровния Нюпорт! Но в неговото току-що окъпано от дъжда пристанище Алфред обяви, че краката го болят и няма да слезе на сушата, Инид го накара да обещае, че няма да легне да си подремне, защото иначе няма да заспи вечерта, и със смях (как да си признае, че въпросът е на живот и смърт?) помоли Тед Рот да го държи буден, а Тед отговори, че липсата на Нигренови от кораба би трябвало да му помогне в тази задача.

Миризма на сгорещен от слънцето креозот и студени миди, на корабно гориво, футболни стадиони и съхнещи водорасли, едва ли не генетично заложена носталгия по море и есен връхлетяха Инид, докато тя куцукаше от мостчето към автобуса. Денят беше заплашително прекрасен. Силни пориви на вятъра, смесени облаци и яростно като лъв слънце ослепяваха очите, оживяваха белите фасади и окосените морави на Нюпорт, пречеха на погледа да се спре върху тях.

– Приятели – призова ги гидът, – отпуснете се и се потопете в атмосферата.

Но потапянето можеше да доведе и до удавяне. Инид беше спала само шест часа от последните петдесет и пет и още докато Силвия ѝ благодареше, че я е поканила за компания, тя откри, че няма сили за обиколката. Астор, Вандербилт, техните приказни палати и пари – как ѝ беше писнало от всичко това! Беше ѝ писнало да завижда, беше ѝ втръснало от самата себе си. Не разбираше от антики и архитектура, не можеше да рисува като Силвия, не четеше колкото Тед, имаше малко интереси и никакви познания. Единственото истинско нещо, което притежаваше, беше способността да обича. И затова изключи гида, насочи вниманието си към октомврийския ъгъл на жълтата светлина, стягащата сърцето наситеност на есента. Вятърът, който вдигаше вълни в залива, ѝ нашепваше за прииждащата нощ. Тя се приближаваше устремено, носеше загадъчност, болка, странно копнежно усещане за дългоочаквано обещание, сякаш човек трябва да се стреми към нещастието и да бърза към него.

В автобуса, докато пътуваха от Роузклиф към фара, Силвия ѝ предложи мобилния си телефон, за да се обади на Чип. Инид отказа, тъй като разговорите по мобилен телефон бяха скъпи, а и в нейните представи човек можеше да влезе в разход дори и само да докоснеше апарата, но направи следното изявление:

– Връзката ни с него отдавна се скъса, Силвия. Мисля, че не ни казва истината какво прави с живота си. Веднъж спомена, че работи в „Уолстрийт Джърнъл“. Може и да не съм чула добре, но ми се струва, че точно това каза, само че според мен не работи там. Нямам представа как си изкарва хляба. Ах, сигурно не бива да ти се оплаквам така, след като теб те е сполетяло нещо много по-ужасно!

В настоятелността на Силвия – не, нищо подобно, как можа да си го помислиш – Инид зърна възможност да направи някое-друго още по-срамно признание, а това оголване пред публика, макар и да бе болезнено, можеше да ѝ донесе утеха. Но подобно на толкова много други явления, които отдалече изглеждат красиви – гръмотевични бури, вулканични изригвания, звездите и планетите – тази съблазнителна болка отблизо се оказва нечовешка. От Нюпорт „Гунар Мюрдал“ се отправи на изток в сапфирената мараня. След следобедния досег с открито небе и големите колкото танкери детски кошарки на свръхбогатите, на Инид не ѝ достигаше въздух на кораба и макар че спечели още шейсет долара в зала „Стриндберг“, тя се чувстваше като опитно животинче, затворено в клетка сред десетки свои събратя, дърпащи ръчката сред премигването и гъргоренето на машините; легнаха си рано и когато Алфред се размърда, тя вече беше будна, слушаше силния тревожен звън, от който рамката на леглото ѝ вибрираше, а чаршафите жулеха кожата ѝ като шкурка, Алфред запали лампите и закрещя, от съседната каюта заудряха по стената и завикаха в отговор, той застина като вкаменен, ослушваше се с разкривено от параноична психоза лице и сетне заговорнически прошепна, че е видял лайно между леглата, последва оправяне и разтурване на гореспоменатите легла, слагане на памперс, а след това и на втори заради някаква, съществуваща единствено в главата му, критична ситуация; нечувствителните му крака бяха вцепенени, Алфред мълвеше името ѝ, докато не го лиши от смисъл, а жената с износеното име хлипаше в тъмното, завладяна от най-тежкото отчаяние и мъка в живота си, докато, накрая – като пътник в нощния влак, пристигнал най-сетне на гара, която няма нищо общо с мрачните спирки, край които е прелетял в сутрешния здрач, а е малко чудо на възвърнатата видимост: бяло-жълтеникаво петно на посипан с чакъл паркинг, пушек, издигащ се от тенекиен комин – тя взе решение.

На схемата на кораба, в края на палуба „Д“ към кърмата, беше обозначен универсалният символ за помощ за страдащите. След закуска Инид остави съпруга си да разговаря с Ротови и се отправи към червения кръст. Материалното съответствие на този символ представляваше стъклена непрозрачна врата с три думи, изписани в златно. Първата беше „лазарет“, втората беше „Алфред“; значението на третата ѝ се губеше в сенките, хвърлени от „Алфред“. Взираше се в нея объркано. Но-бел. Ноб-ел. Но-бел.

Трите думи изведнъж изчезнаха, вратата се отвори и на прага застана мускулест млад мъж със закрепена на белия ревер табелка: доктор Матер Хибард. Той имаше широко лице с грубовата кожа и приличаше на един популярен американски актьор от италиански произход, който веднъж беше играл ангел, а после танцьор.

– Здравейте, как сте тази сутрин? – попита той, показвайки белите си зъби. Инид го последва през чакалнята в кабината, където лекарят я настани в кресло пред бюрото си.

– Аз съм госпожа Ламбърт – представи се тя. – Инид Ламбърт от каюта Б11. Надявам се, че можете да ми помогнете.

– И аз се надявам. Какъв е проблемът?

– Ами, безпокоя се...

– Какво е безпокойството? Умствено? Емоционално?

– Всъщност съпругът ми...

– Извинявайте, спрете! Спрете! – Доктор Хибард наведе леко глава и се усмихна палаво. – Казахте, че вие се безпокоите, нали така?

Усмивката му беше самата очарователност. Тя веднага завладя онези кътчета от душата на Инид, които се разтапяха при вида на малки тюленчета и котенца, и не я пусна, докато тя, макар и с известна неохота, не му се усмихна в отговор.

– Безпокоя се за съпруга си и за децата си...

– Извинявайте отново, Едит. Прекъсване! – Той се облакъти на бюрото, отпусна глава в разтворените си длани и надникна измежду тях. – Трябва да сме наясно: вие страдате от безпокойство?

– Не. Аз съм добре. Но всички останали...

– Изпитвате тревожност?

– Да, но...

– Проблеми със съня?

– Именно. Но съпругът ми...

– Едит? Едит ли казахте?

– Инид. Ламбърт. Л-А-М-Б...

– Енид, колко е четири по седем минус три?

– Какво? А, двайсет и пет.

– Кой ден сме днес?

– Днес е понеделник.

– И кой исторически курортен град в Роуд Айлънд посетихме вчера?

– Нюпорт.

– В момента приемате ли лекарства за депресия, тревожност, биполярно разстройство, шизофрения, епилепсия, паркинсон или някое друго психиатрично или неврологично заболяване?

– Не.

Доктор Хибард кимна и се изправи, дръпна едно дълго чекмедже от шкафа зад гърба си и измъкна шепа шумящи блистери. Отброи осем и ги постави на бюрото пред Инид. Лъскавата им опаковка подсказваше, че ще са доста скъпи, и това не ѝ хареса.

– Това е великолепно ново лекарство, създадено специално за вас – изрецитира монотонно Хибард и ѝ намигна.

– Моля?

– Да не би да не сме се разбрали нещо? Нали казахте, че ви мъчи безпокойство? Споменахте тревожност и проблеми със съня?

– Да, но имах предвид, че съпругът ми...

– Съпругът, точно така. Или съпругата. При мен идват преодолелите задръжките членове на семейството. Всъщност сковаващият страх да помолиш за „Аслан“ е точно състоянието, за което „Аслан“ най-често е необходим. Лекарството притежава забележителен блокиращ ефект върху „дълбокия“, или както ние го наричаме, „патологичния“ срам. – Усмивката му беше като току-що направен прорез в мек плод. Миглите му бяха дълги като на кутре, главата му подканваше погалване. – Заинтригувах ли ви? Слушате ли ме внимателно?

Инид сведе очи, чудеше се дали човек може да умре от недоспиване.

Лекарят прие мълчанието ѝ за съгласие и продължи:

– Обикновено се смята, че едно класическо средство за понижаване на активността на централната нервна система като алкохола потиска „срама“ и „задръжките“. Но „срамните“ признания, които човек прави под влиянието на три мартинита, не губят срамните си характеристики при изговарянето; доказателство за това са съжалението и угризенията, които ни връхлитат, след като отшуми ефектът на алкохола. Вижте какво се случва на молекулярно ниво, Енид, когато изпиете тези мартинита: етанолът попречва на рецепцията на излишъка от фактор 28А, т.е. факторът за „дълбок“ или „патологичен“ срам. Но 28А не се преработва, нито реабсорбира в рецептора. Той се натрупва във временен запас в нестабилно състояние край трансмитера. Така че когато етанолът се изпари, рецепторът се наводнява с 28А. Страхът от унижение и желанието за унижение са тясно свързани: психолозите, както и руските писатели преди тях, отдавна са го установили. И това е абсолютно вярно не само като максима, но и на молекулярно ниво. Така или иначе, въздействието на „Аслан“ върху химията на срама е съвсем различно от това на мартинито. Тук става дума за пълно унищожение на молекулите на 28А. „Аслан“ е безпощаден хищник.

Очевидно сега беше ред на Инид да вземе думата, но тя беше пропуснала нещо.

– Докторе – рече тя, – извинявайте, но не съм спала и ми е малко объркано в главата.

Лекарят се намръщи чаровно.

– Объркано? Объркано като объркано и объркано като дезориентация?

– Моля?

– Казахте ми, че изпитвате безпокойство. Носите сто и петдесет долара в брой или в пътнически чекове. Въз основа на отговорите ви диагностицирах неклинична дистимия, без видима деменция и затова ви предлагам, безплатно, осем блистера с мостра на „Аслан Круизър“, всяка от които съдържа по три трийсетмилиграмови таблетки, така че спокойно да се наслаждавате на пътуването си, а след него да следвате препоръчителната програма за намаляване на дозировката трийсет-двайсет-десет милиграма. Въпреки това, Елинор, още сега трябва да ви предупредя, че ако в главата ви е объркано, т.е. изпитвате дезориентация, а не просто се чувствате объркана, съм длъжен да ревизирам диагнозата си, което може да изложи на риск достъпа ви до „Аслан“.

Хибард вдигна вежди и си заподсвирква, заради неискрената му усмивка и мелодията прозвуча фалшиво.

– Не аз, съпругът ми не е добре – заяви Инид.

– Ако говорите за клинично състояние, позволете ми да изразя искрената си надежда, че възнамерявате да вземете „Аслан“ за лична употреба, а не за съпруга си. При наличието на деменция „Аслан“ има силни противопоказания. Затова официално съм длъжен да настоя да използвате лекарството само по предписание и само под моето наблюдение. Но не съм наивник. Разбирам, че едно толкова силно, носещо облекчение лекарство, което все още не се продава на континента, лесно намира начин да попадне в чужди ръце.

Хибард изсвири още няколко фалшиви ноти, за да покаже, че всъщност само формално изпълнява задълженията си, като в същото време не изпускаше от поглед Инид, за да се увери, че ѝ е забавно.

– Понякога мъжът ми се държи странно нощем – рече тя, отклонявайки очи. – Неспокоен е, буйства, не ме оставя да спя. По цял ден съм мъртва от умора и тревоги. А толкова много неща искам да правя.

– „Аслан“ ще ви помогне – увери я Хибард с нов, по-сериозен тон. – Много от пътниците го смятат за по-важна инвестиция и от туристическата си застраховка. След като сте платили толкова пари за привилегията да сте тук, Енид, имате право да се чувствате оптимално във всеки един момент. Караница със съпруга, притеснения за оставения домашен любимец, сърдене или обида – не можете да си позволите тези неприятности. Помислете го така: ако благодарение на „Аслан“ успеете да се насладите на някое от включения в предплатения пакет забавление на кораба, което иначе бихте пропуснали заради неклиничната си дистимия, значи, „Аслан“ се е изплатил, т.е. изплатила се е таксата, която ми дължите за консултацията, в края на която ще получите осем безплатни блистера с трийсетмилиграмови таблетки „Аслан Круизър“.

– А какво всъщност е „Ашланд“?

На вратата се почука и Хибард разтърси глава, сякаш искаше да проясни мислите си.

– Еди, Едън, Инид, извинете ме за секунда. Едва сега си давам сметка, че май наистина нямате представа за световното ниво на психофармакопеята, която „Плежърлайнс“ с гордост предоставя на клиентелата си от ценители. Виждам, че се нуждаете от малко повече обяснения, отколкото останалите пътници, и ако ме извините само за миг...

Хибард извади осем блистера с мостри на „Аслан“ от шкафа, направи си труда да го заключи и да прибере ключа в джоба, и излезе в чакалнята. Инид чу шепота му и дрезгавите отговори на по-възрастен мъж: „Двайсет и пет“, „Понеделник“ и „Нюпорт“. След по-малко от две минути лекарят се върна с пътнически чекове в ръка.

– Редно ли е това, което правите? – попита Инид. – Имам предвид, законно ли е?

– Хубав въпрос, Инид, а още по-хубавото е това, че е напълно законно! – Огледа един от чековете разсеяно и след това ги напъха в джоба на ризата си. – Но въпросът е съвсем на място. Изключително важен въпрос. Професионалната етика не ми позволява да продавам лекарствата, които предписвам, затова се ограничавам с раздаването на безплатни мостри, което, за щастие, отговаря на политиката на „Плежърлайнс“ tutto è incluso³¹. За съжаление, тъй като „Аслан“ все още не е получил пълното одобрение на американския регулатор, а повечето ни пътници са американци и създателят и производителят на „Аслан“, компанията „Фармакопея“, няма стимул да ми предоставя безплатни мостри в достатъчни количества, че да отговоря на голямото търсене, на мен ми се налага да ги закупувам. Затова е такава и таксата ми за консултация, която иначе вероятно ви се струва твърде висока.

³¹ Всичко е включено (ит.). – Б. пр.

– А всъщност колко струват осемте мострени опаковки? – попита Инид.

– Тъй като са безплатни и не могат да бъдат продавани, те нямат парична стойност, Еарта. Ако ме питате колко ми струва на мен да осигуря тази безплатна за вас услуга, отговорът е около осемдесет и осем американски долара.

– Четири долара хапчето!

– Точно така. Пълната доза за пациент с нормална чувствителност е по трийсет милиграма дневно. С други думи, по една таблетка. Четири долара на ден, за да се чувстваш страхотно: за повечето пътници това е добра сделка.

– Но все пак, кажете ми, какво точно представлява този „Ашрам“?

– „Аслан“. Името идва, доколкото знам, от митично създание от древните легенди. Митраизъм, поклонници на слънцето и така нататък, да не си измислям, че ще ви излъжа. Но в главата ми се върти, че Аслан е някакъв голям и добър лъв.

Сърцето на Инид подскочи в клетката си. Тя взе един блистер от бюрото и огледа таблетките през набъбналата твърда пластмаса. Всяка златистокафеникава таблетка беше разграфена на четири за по-лесно разчупване и върху нея се четеше отпечатък на многолъчисто слънце – или пък силует на лъв с щръкнала грива? Отзад пишеше „АСЛАН Круизър“.

– И какво прави той? – попита тя.

– Абсолютно нищо – отвърна Хибард, – ако сте в добро психическо състояние. Но пък, нека си признаем, кой от нас може да се похвали с такова?

– А ако не съм?

– „Аслан“ осигурява първокачествена регулация на факторите. В сравнение с него, най-добрите лекарства, одобрени за употреба в Америка, са като две цигари „Малборо“ и кока-кола с ром.

– Значи, това е антидепресант?

– Груб термин. Аз предпочитам „подобрител на личността“.

– А това „Круизър“?

– „Аслан“ оптимизира химическия състав в шестнайсет направления – заобяснява търпеливо Хибард. – Но това, което е оптимално за човек, наслаждаващ се на луксозен круиз, не е оптимално за друг на работното място. Химическите разлики са почти недоловими, но след като си способен да контролираш и най-дребната подробност, защо да не го направиш? Освен „Аслан Бейсик“, „Фармакопея“ предлага осем разновидности. „Аслан ски“, „Аслан спорт“, „Аслан ултрапотентност“, „Детски Аслан“, „Аслан Клъб Мед“, „Аслан златна възраст“ и... Какво пропуснах? „Аслан Калифорния“. Много популярен в Европа. Компанията възнамерява до две години да увеличи броя им до двайсет. „Аслан сесия“, „Аслан свалка“, „Аслан бели нощи“, „Аслан за читатели“, „Аслан за ценители“ и така нататък. Одобрението от регулатора в Америка ще ускори процеса, но аз не горя от нетърпение. Ако ме питате, кое му е по-различното на „Круизър“ – най-вече това, че блокира усещането за тревога. Завърта копчето направо на нулата. „Аслан Бейсик“ не го прави, тъй като, за да функционира човек в ежедневието, е необходимо умерено ниво на тревожност. Сега съм на „Бейсик“ например, тъй като работя.

– А как...

– За по-малко от час. Това му е най-хубавото. Въздействието е буквално мигновено. За сравнение, при някои от старите лекарства, които все още се използват в САЩ, са необходими до четири седмици. Ако минете на „Золофт“ днес, ще сте късметлия, ако се почувствате по-добре другия петък.

– Не, въпросът ми беше как да си го закупя у дома?

Хибард погледна часовника си.

– В коя част на страната живеете, Анди?

– В Средния запад. Сейнт Джуд.

– Аха. В такъв случай най-добре ще е да се насочите към „Мексикански Аслан“. Или ако имате приятели, които почиват в Аржентина или Уругвай, може да уредите нещо с тях. Разбира се, ако лекарството ви хареса и искате съвсем лесен достъп до него, „Плежърлайнс“ с радост ще ви приветства на нов круиз.

Инид се намръщи. Доктор Хибард беше много красив и обаятелен и на нея ѝ харесваше идеята за хапче, което да ѝ помогне да се наслаждава на пътуването и да се грижи по-добре за Алфред, но пък лекарят ѝ се струваше голямо плямпало. Освен това името ѝ беше Инид. И-Н-И-Д.

– Сигурен ли сте, абсолютно ли сте сигурен, че това ще ми помогне? – попита тя. – Напълно ли сте сигурен, че това е най-доброто за мен?

– Гарантирам го – намигна Хибард.

– А какво точно означава „оптимизира“?

– Ще се чувствате емоционално по-стабилна – отвърна той. – По-гъвкава, по-уверена, в мир със себе си. Тревожността и прекомерната чувствителност ще изчезнат, както и патологичната загриженост за мнението на другите. Всичко, от което се срамувате сега...

– Да – кимна Инид, – да.

– „Ако ме попитат, ще си кажа; ако не – защо сама да повдигам въпроса?“ Ето такава ще е нагласата ви. Мъчителното люшкане в крайности, постоянното преминаване от желание да си признаете към стремеж да го скриете – това е проблемът ви, нали?

– О, да, абсолютно точно познахте.

– Всичко това се дължи на химически вещества в мозъка ви, Илейн. Силен импулс да признаете, силен импулс да скриете. А какво е импулсът? Какво друго може да е, освен химическа реакция! Какво е споменът? Химическа реакция! Или пък промяна в структурата, само че тя е изградена от протеини, а от какво се състоят протеините? От аминокиселини!

Гризеше я смътната тревога, че църквата учеше нещо друго – че Христос е не само парче плът, провесено на кръста, а и син Божи, – но въпросите на вярата винаги ѝ се бяха стрували възпиращо сложни, а преподобният Андерсън в нейната черква имаше толкова благ поглед и в проповедите си често разказваше вицове или карикатури от „Ню Йоркър“, или цитираше светски писатели като Джон Ъпдайк, и никога не притесняваше паството си с обяснения, че е прокълнато, което пък щеше да е абсурд, тъй като всички енориаши бяха мили и порядъчни хора; освен това Алфред се надсмиваше презрително на вярата ѝ и затова беше по-лесно да спре да вярва (ако изобщо някога беше вярвала), отколкото да се опита да обори Алфред във философски спор. Сега Инид беше стигнала до прозрението, че когато умреш, си мъртъв наистина, и обясненията на доктор Хибард ѝ звучаха смислено.

И все пак, тъй като беше труден клиент, тя каза:

– Сигурно ще ме помислите за някоя глупава стара бабичка от Средния запад, но все пак промяната на личността не ми звучи много правилно. – Издокара тъжна и кисела гримаса, за да е сигурна, че неодобрението ѝ няма да мине незабелязано.

– Какво ѝ е лошото на промяната? – попита Хибард. – Щастлива ли сте от състоянието, в което сте сега?

– Е, не, но ако стана друг човек, след като изпия това хапче, ако стана различна, това не може да е правилно и...

– Едуина, напълно ви разбирам. Всички ние сме нерационално привързани към определени химически стойности в нашия характер и темперамент. Това е като страха от смъртта, нали? Не знам какво ще е да ме няма. Но ако „мен“ ме няма, за да почувствам разликата, то тогава какво ме интересува? Да си мъртъв, е проблем само ако съзнаваш, че си мъртъв, което няма как да стане, защото си мъртъв!

– Но на мен ми се струва, че лекарството прави всички еднакви.

– Ъъ! Бум! Изгоря! Грешен отговор. И знаете ли защо? Защото е възможно двама души да имат еднакви показатели, но те пак ще си останат различни индивиди. Двама души с еднакъв коефициент на интелигентност може да притежават съвсем различни знания и спомени. Нали? Двама еднакво влюбени мъже може да изпитват сърдечните си влечения към два съвсем различни обекта. Двама еднакво необичащи да поемат рискове индивиди може да избягват съвсем различни рискове. Може би „Аслан“ наистина ни прави малко по-еднакви, но въпреки това, Инид, ние си оставаме различни личности.

Лекарят пусна една изключително мила усмивка и Инид, която беше пресметнала, че той получава по 62 долара за консултация, реши, че е получила за парите си достатъчно от времето и вниманието му, и направи това, което знаеше, че ще стори, още когато за първи път спря погледа си върху слънчевата таблетка с лъвчето. Бръкна в чантичката си, извади шепа банкноти от плика с логото на „Плежърлайнс“, в който държеше печалбата си от ротативките, и отброи 150 долара.

– Да ви донесе радост моят лъв³² – намигна ѝ Хибард и плъзна мострите по бюрото. – Искате ли торбичка?

³² Алюзия за стиха „Да ви донесе радост змията моя“ от „Антоний и Клеопатра“ на Шекспир (V действие, ІІ сцена). – Б. пр.

Инид се отправи към носа на палуба Б с разтуптяно сърце. След кошмара на вчерашното денонощие, сега отново имаше на какво да се надява; колко сладък е оптимизмът, донесен от ново лекарство, което си сигурен, че ще ти помогне; колко универсален е копнежът да избягаш от даденостите на Аза. Достатъчно беше да вдигне ръка към устата и да глътне таблетката, не бяха нужни изтощителни усилия и резки движения, нито вяра в Бога или в каквото и да е нещо по-мистично от причинно-следствената връзка, за да усети преобразяващата благословия на хапчето. Нямаше търпение да го глътне. Вървеше окрилена чак до Б11, където с радост установи, че от Алфред няма и следа. Сякаш в признание, че върши нещо нередно, тя пусна резето на вратата, а след това се заключи в банята. Вдигна очи към отразените им близнаци и ритуално се вгледа в тях, както не беше правила от месеци, може би от години. Натисна една златиста таблетка „Аслан“ и тя изскочи през фолиото на гърба на блистера. Постави я на езика си и я прокара с вода.

Следващите няколко минути си ми зъбите и ги почиства с конец, орална хигиена, колкото да убие времето. След това, потрепервайки от нарастващо изтощение, си легна и зачака.

Златисти слънчеви лъчи падаха по завивките ѝ в каютата без прозорци.

Той бутна топлия си кадифен нос в дланта ѝ. Облиза клепачите ѝ, езикът му беше едновременно мек и грапав като шкурка. Дъхът му беше сладък и свеж.

Когато се събуди, студената халогенна светлина в каютата вече не ѝ се струваше толкова изкуствена, а по-скоро напомняше на скрило се за миг зад облаците слънце.

Изпих лекарството, помисли си Инид. Изпих лекарството. Изпих го.

Новопридобитата ѝ емоционална стабилност се сблъска с първото си голямо предизвикателство още на другата сутрин, когато Инид се събуди в седем и откри Алфред свит под душа.

– Ал, под душа си – побутна го тя. – Това не е място за спане.

След това се хвана да измие зъбите си. Алфред отвори ясни очи и се огледа.

– Ох, целият съм се схванал – измърмори той.

– Какво изобщо правиш тук, за бога? – изгъргори тя през флуоридна пяна, размахвайки енергично четката.

– През нощта всичко се обърква – отвърна той. – Такива сънища сънувах...

Инид откри, че в обятията на „Аслан“ се е сдобила с нови запаси търпение за натоварващите китката насечени напред-назад и нагоре-надолу движения с четката, които зъболекарят ѝ препоръчваше за кътниците. Гледаше с нисък до среден интерес как Алфред се изправя чрез сложен многостъпен процес на надигане, подпиране, подхващане, увисване и контролирано накланяне. От слабините му висеше смехотворна препаска от разпокъсан и намачкан памперс.

– Виж – поклати глава той, – виж само...

– Не помня откога не съм спала така добре – отвърна тя.

– И как са нашите „необвързани“ тази сутрин? – попита обикалящата по масите координаторка Сузи Гош с глас като коса в реклама на шампоан.

– Не ни е отнесло морето през нощта, ако питате за това – отвърна Силвия Рот.

Норвежците бързо монополизираха Сузи със задълбочен разпит за плуването в големия басейн на „Гунар Мюрдал“.

– Виж ти, Зигне – отбеляза господин Зьодерблад с недискретно висок тон, – каква изненада! Тази сутрин Нигренови имат много въпроси към госпожица Гош.

– Да, Стиг, те май винаги имат много въпроси, нали? Изключително подробни хора са нашите Нигренови!

Тед Рот въртеше половинка грейпфрут като грънчар, изрязвайки вътрешността.

– Историята на въглерода – заяви той – е историята на планетата. Чували ли сте за парниковия ефект?

– И така не плащаш никакви данъци – обясняваше Инид.

Алфред кимна.

– Да, зная за парниковия ефект.

– Но трябва да изрежеш талоните, а аз понякога забравям – добави Инид.

– Преди четири милиарда години земята е била много гореща – продължи доктор Рот. – Въздухът не е ставал за дишане. Метан, въглероден диоксид, водороден сулфид.

– Разбира се, на нашата възраст доходността е по-важна от растежа.

– Природата още не е знаела как да разгражда целулозата. Когато някое дърво паднело на земята, следващото го затрупвало. Този период сега наричаме карбон. Цялата планета е била покрита с буйна зеленина. И в продължение на милиони и милиони години, в които дървета падали върху други дървета, почти всичкият въглерод от въздуха бил отнет и погребан под земята. И си останал там до вчера, по геологически стандарти за времето.

– Водна акробатика, виж ти. Мислиш ли, че има нещо общо с креватната акробатика, Зигне?

– Някои хора са просто отвратителни – заяви госпожа Нигрен.

– Но ако сега отсечете някое дърво и го оставите в гората, гъбичките и микробите ще го преработят и въглеродът ще се върне обратно в атмосферата. Никога повече няма да настъпи отново карбон. Никога. Няма как да помолиш природата да се отучи да разгражда целулозата.

– Сега името им е „Орфик Мидланд“ – каза Инид.

– След като светът поизстинал, се появили бозайниците. Слана по тиквите, космати създания в ^{бърлоги33.} Но сега бозайниците са поумнели, вадят въглерода от недрата на земята и го връщат обратно в атмосферата.

³³ Препратка към популярно стихотворение на Дж. Райли (1853–1916) за началото на зимата: „Когато по тиквите падне слана“. – Б. пр.

– Мисля, че и ние притежаваме акции на „Орфик Мидланд“ – рече Силвия.

– В интерес на истината – обади се Пер Нигрен, – ние също.

– Щом Пер казва, значи, е така – заяви госпожа Нигрен.

– Не се и съмнявам – измърмори господин Зьодерблад.

– След като изгорим всички въглища, нефт и газ – продължаваше доктор Рот, – атмосферата ще се върне в състоянието си от праисторическите времена. Гореща, гадна атмосфера, каквато не сме виждали от триста милиона години. Така се получава, освободиш ли въглеродния дух от каменната му бутилка.

– Норвегия има превъзходна пенсионна система, но ние се осигуряваме допълнително и в частен фонд. Пер проверява цената на акциите във фонда всяка сутрин. В него има доста американски компании. Колко бяха, Пер?

– Четирийсет и шест към настоящия момент – отвърна Пер Нигрен. – Ако не греша, „Орфик“ всъщност е акроним от „Оук Ридж Фидушъри Инвестмънт Корпорейшън“. Техните акции поддържат добра цена и изплащат хубави дивиденти.

– Да видиш ти – процеди господин Зьодерблад. – Къде ми е кафето?

– Стиг, знаеш ли – обади се Зигне Зьодерблад, – струва ми се, че и ние имаме акции от „Орфик Мидланд“.

– Притежаваме какви ли не акции. Не помня имената на всички. А и вестникарският шрифт е толкова дребен.

– Поуката от тази история е следната: не рециклирайте пластмасата. Пращайте я на бунището да се загробва. Мястото на въглерода е под земята.

– Ако зависеше от Ал, всеки цент щеше да е в спестовен влог.

– Загробвайте я, загробвайте я! Затапете духа в бутилката!

– Има ми нещо на очите, трудно ми е да чета – оплака се господин Зьодерблад.

– Така ли? – отбеляза ледено госпожа Нигрен. – И какво е медицинското название на това „нещо“?

– Обичам прохладните есенни дни – рече доктор Рот.

– Но пък – продължи госпожа Нигрен, – за да се узнае името на заболяването, сигурно е необходимо четене, което пък нали било трудно.

– Планетата ни е малка.

– Сещам се за ленивото око, но и двете ти очи да са лениви едновременно...

– Не е възможно – прекъсна я господин Нигрен. – Синдромът на ленивото око, или още амблиопия, е заболяване, при което едното око поема работата на другото. Така че, ако едното око е лениво, другото задължително трябва да е...

– Пер, млъкни – обади се госпожа Нигрен.

– Инга!

– Келнер, още едно, моля!

– Представете си узбекистанската средна класа – рече доктор Рот. – Едно семейство там имаха същия форд „Стомпър“ като нашия. Всъщност единствената разлика между нашата средната класа и тяхната е, че там дори и най-богатите семейства в града нямат вътрешна тоалетна.

– Давам си сметка – забоботи господин Зьодерблад, – че като човек, който не чете, в морално отношение стоя много по-долу от всички норвежци. Приемам го.

– Рояци мухи, събрани като над мърша. Кофи с пепел, от които сипваш в дупката. Дори и малкото, което виждаш през нея, ти е предостатъчно. И един лъскав форд „Стомпър“, паркиран отпред. И ни снимат с камера как ние ги снимаме.

– Но в същото време, въпреки заболяването си, успявам да се насладя на радостите в живота.

– Колко повърхностни сигурно изглеждат нашите радости, Стиг – намеси се Зигне Зьодерблад, – в сравнение с тези на Нигренови.

– Да, те май си падат по задълбочените и трайни наслади на ума. Но пък, Зигне, роклята ти тази сутрин е много хубава. Дори господин Нигрен ѝ се любува, въпреки задълбочените и трайни наслади, които намира другаде.

– Пер, да вървим – подкани съпруга си госпожа Нигрен. – Тук ни обиждат!

– Стиг, чу ли? Нигренови се чувстват обидени и ни изоставят.

– Колко жалко! С тях е толкова забавно.

– Децата ни вече съвсем се поизточѝха – каза Инид. – Май вече никой не харесва Средния запад.

– Чакам те, друже – обади се познат глас.

– Касиерката в директорската столова в „Дюпон“ беше узбекистанка. Виждал съм узбекистанци и в магазина на ИКЕА в Плимут. Не са някакви зелени човечета с пипала и антенки. Узбекистанците също носят очила. И летят със самолети.

– Ще спрем във Филаделфия на връщане, за да обядваме в новия ѝ ресторант. Казва се „Генераторът“ или нещо подобно.

– Инид, боже мой, това ли е нейният ресторант? С Тед бяхме там преди две седмици!

– Светът е малък.

– Храната беше превъзходна. Абсолютно невероятна, незабравима!

– Така че, в крайна сметка се оказа, че сме похарчили шест хиляди долара, за да си спомним как мирише една външна тоалетна.

– Това никога няма да го забравя – каза Алфред.

– И сме ѝ благодарни на тази тоалетна! Дава поне някакъв смисъл на пътуването в чужбина. Това телевизията и книгите няма как да ти го осигурят. Можеш само лично да го усетиш. Ако махнем тоалетната, сигурно ще имаме чувството, че сме прахосали напразно шестте хиляди долара.

– Да идем да полежим на шезлонгите на палубата и да оставим мозъците ни да се разплуят?

– О, Стиг, чудесна идея! Чувствам се интелектуално изтощена.

– Да благодарим на Бога за бедността! Да благодарим на Бога за карането в лявата лента! Да благодарим на Бога за Вавилон! Да благодарим на Бога за различното напрежение в електрическата мрежа и за странните щепсели! – Доктор Рот побутна надолу очилата си и изгледа бягството на шведите. – Само ще отбележа в скоби, че роклите на тази жена изглеждат специално направени така, че да се свалят бързо и лесно.

– За първи път виждам Тед да очаква с нетърпение закуската – рече Силвия. – Както и обяда, и вечерята.

– Страхотна северна красота – отбеляза доктор Рот. – Нали затова сме тук?

Алфред смутено сведе очи. Рибна костица свенливост беше заседнала и в гърлото на Инид.

– Мислите ли, че наистина има някакво заболяване на очите? – успя да попита тя.

– Поне в едно отношение зрението му е великолепно.

– Тед, престани!

– Клишето, че шведките са бомба, само по себе си вече е клише.

– Моля те, стига.

Пенсионираният вицепрезидент на „Дюпон“ бутна очилата обратно нагоре по носа си и се обърна към Алфред.

– Чудя се, дали депресията ни не се дължи на това, че вече не остана нищо за покоряване. Вече няма как да се преструваме, че все още има невиждано от никого място. Не бих се изненадал, ако се окаже, че се наблюдава увеличение на депресията в целия свят.

– Тази сутрин се чувствам прекрасно. Наспах се невероятно.

– При прекомерно пренаселване, усещането за тревожност на лабораторните мишки нараства.

– Да, наистина изглеждаш преобразена, Инид. Да не би в тая работа да има пръст лекарят на палуба Д? Чух странни истории за него.

– Какви истории?

– Някои говорят за така наречената киберграница – продължаваше доктор Рот, – но къде е Дивият запад за завладяване?

– За някакво лекарство „Аслан“ – отвърна Силвия.

– „Аслан“?

– Или пък така наречената космическа граница – изреждаше доктор Рот, – само че на мен Земята си ми харесва. Планетата ни е хубава. Незначителни количества цианид, сярна киселина и амоняк в атмосферата. Рядко се срещат такива планети.

– „Малкият помощник на баба“ – така му викат.

– Но дори и в голямата си тиха къща се чувстваш притиснат, като знаеш, че чак до края на света, във всяка точка по земното кълбо се издигат същите такива големи тихи къщи.

– Единственото, което искам, е малко лично пространство – рече Алфред.

– Няма плаж между Гренландия и Фолклендските острови, който да не е заплашен от превръщането в курорт. Няма и акър, останал неразчистен за застрояване.

– О, боже, колко стана часът? – възкликна Инид. – Ще изпуснем лекцията!

– Силвия е друг тип. Тя обича шумотевицата на пристанищата.

– Наистина ми харесват – потвърди жена му.

– Мостчетата, илюминаторите, хамалите. Обича и корабната сирена. За мен това е плаващ цирк.

– До някаква степен човек трябва да се примири с романтичните фантазии – рече Алфред. – Няма друг начин.

– Узбекистан не ми понесе на стомаха – каза Силвия.

– На мен ми харесва прахосничеството в това – рече доктор Рот. – Абсолютно безсмислено изминаване на толкова мили.

– Ти имаш романтични представи за бедността.

– Моля?

– Ние сме били в България – каза Алфред. – Не знам как е в Узбекистан, но сме обикаляли из Китай. Ако зависеше от мен, бих съборил всичко, което видях от влака. Бих го съборил и започнал начисто. Не е нужно къщите да са красиви, но поне да са здрави. Да са с водопроводна инсталация. Хубави бетонни стени и покрив, който не тече – ето от това имат нужда хората там. Канализация. Вижте германците какво направиха, за да се възстановят. Ето това е страна за пример.

– Не бих хапнал риба от Рейн обаче. Ако изобщо там може да се хване риба.

– Това са еколожки глупости.

– Алфред, достатъчно умен мъж си, за да смяташ екологията за глупости.

– Трябва да отида до тоалетната.

– Ал, защо след това не седнеш да почетеш навън? Със Силвия искаме да отидем на лекцията за инвестиции. Ти си поседи на слънцето. Почивай си, почивай си.

Имаше добри, имаше и лоши дни. Сякаш когато си легнеше вечер, определени секрети се стичаха където трябва или не трябва, като марината около флейка на скара, и на сутринта нервните му окончания или имаха достатъчно от всичко необходимо, или – не; сякаш яснотата на ума му зависеше от нещо толкова просто като дали е лежал на една страна, или по гръб през нощта, или пък – което беше по-обезпокоително – сякаш беше повредено радио, което след силно разтръскване може да проговори силно и ясно или от него да се чуе само жужене, тук-там несвързани фрази и откъслечна мелодия.

И все пак и най-лошата сутрин беше по-добра от най-добрата нощ. Сутрин процесите се забързваха, подкарваха лекарствата към местоназначенията им: яркожълтата капсула за инконтиненция, малкото розово хапче, което приличаше на антиацид, за треперенето, бялото продълговато против замайване, бледосиньото за потискане на халюцинациите, които може да предизвика розовото. Сутрин кръвта му се пълнеше с пътници – работливата глюкоза, чистачите лактоза и карбамид, хемоглобинни разносвачи, натоварили пресен кислород в надупчените си съдове, строгите бригадири инсулин, средният ръководен ешелон от ензими, изпълнителните директори епинефрини, силите за бързо реагиране левкоцити, скъпо платени консултанти, пристигащи със своите розови, бели и яркожълти лимузини; всички те се качваха на асансьора на аортата и се разпръсваха по артериите. До обяд случаите на трудови злополуки бяха рядкост. Светът беше току-що роден.

И Алфред имаше сила. Излезе с енергична крачка от трапезарията „Киркегор“ в застлания с червен килим коридор, който обикновено му предлагаше място за утеха, но тази сутрин изглеждаше чисто делови, никъде не се виждаше табелка с „М“ или „Ж“, само барове, бутици и киносалонът „Ингмар Бергман“. Проблемът беше в това, че Алфред вече не можеше да разчита на нервната си система да прецени правилно кога се налага да уринира. Нощем решението беше да слага памперс, а денем – да ходи до тоалетната на всеки час и навсякъде да носи със себе си стария си черен шлифер, в случай че се наложи да прикрие някой инцидент. Харесваше шлифера и заради това, че дрехата дразнеше романтичната нагласа на Инид, а почасовите отбивания, защото структурираха живота му. Единствената му цел в момента беше просто да закрепи нещата, да попречи на океана от нощни страхове да залее палубата.

Тълпи жени прииждаха към зала „Пипи Дългото чорапче“. Силен вихър в тяхното течение подбра Алфред и го вкара в коридор, който минаваше край каютите на лекторите и актьорите, изнасящи представления на кораба. В края му го зовеше дълго търсената мъжка тоалетна.

Офицер с еполети използваше един от двата писоара. Тъй като се страхуваше, че може и да не успее да извърши задачата си под чужд поглед, Алфред влезе в една кабинка, щракна резето и се озова пред одрискана тоалетна чиния, която, за щастие, не говореше, а само вонеше. Той излезе и надникна в съседната кабинка, но там нещо наистина шаваше на пода – движещо се лайно, хукнало да търси прикритие, – и Алфред не посмя да влезе. Междувременно офицерът пусна водата и обърна гръб на писоара. Алфред мигом разпозна синкавите му бузи, червенеещите очила и розовите като срамни устни бърни. От все още отворения му цип висеше дълга поне двайсет и пет сантиметра потъмняла наденица. Жълти зъби блеснаха между сините бузи.

– Оставих ви малко съкровище в леглото, господин Ламбърт – рече той. – В замяна на онова, което взех.

Алфред изскочи от тоалетната и хукна по изпречилите се пред очите му стълби, катереше се все по-високо и по-високо, мина седем площадки и се озова на открито на спортната палуба. Намери огряна от слънцето пейка и седна. Извади карта на канадските крайбрежни провинции от джоба на шлифера и се опита да се разположи в координатната система, като разпознае някои географски ориентири.

Трима възрастни мъже с якета на „Гортекс“ стояха до перилата. В един момент гласовете им не се чуваха, а в следващия долитаха ясно. Във флуидната маса на вятъра явно се криеха кътчета затишие, малки пространства покой, през които отделни реплики си пробиваха път.

– Ето там има човек с карта – рече един от мъжете и се приближи. Изглеждаше щастлив, както всички останали на този свят, освен Алфред. – Извинете, господине, какво според вас е това там вляво?

– Полуостров Гаспе – отвърна убедено Алфред. – След като го заобиколим, би трябвало да видим голям град.

– Благодаря ви много.

Онзи се върна при другите. И сякаш местоположението на кораба беше изключително важно, сякаш набавянето на тази информация беше единственото, довело ги на спортната палуба, тримата веднага се спуснаха обратно по стълбите, като оставиха Алфред сам на върха на света.

В тези северни води защитният слой на атмосферата като че ли беше по-тънък. Безкрайни нишки от подобни на бразди в изорано поле облаци се носеха по захлупващия купол на небето, което беше видимо по-ниско. Тук човек се чувстваше близо до Ultima Thule³⁴. Зеленото имаше червен ореол. В горите, които се простираха на запад, докъдето поглед стигаше, както и в безцелно устремените облаци и в неестествената яснота на въздуха нямаше нищо, което да подсказва къде точно се намираш.

³⁴ Последната Туле (лат.) – в древността обозначение на географските карти на последната обитаема земя. – Б. пр.

Колко странно да зърнеш безкрайността точно в имаща край крива, да усетиш вечността в преходния сезон.

Алфред беше разпознал синьобузия мъж в тоалетната – това беше мъжът от отдел „Сигнализация“, олицетворението на предателството. Но синьобузият мъж от отдел „Сигнализация“ едва ли можеше да си позволи луксозен круиз и това безпокоеше Алфред. Синьобузият мъж идваше от далечното минало, но крачеше и говореше в настоящето, лайното беше създание на нощта, а беше на крака посред бял ден, и това безпокоеше Алфред още повече.

Според Тед Рот дупките в озоновия слой се бяха появили над полюсите. През дългите арктически нощи земната обвивка отслабвала, а след като се пропукала, щетите бързо се разпространили, настъпвали дори към слънчевите тропици и екватора, и в скоро време нямало да остане нито едно безопасно място на Земята.

А през това време обсерватория, разположена далече в ниските ширини, изпращаше слаби, неясни сигнали.

Алфред получи съобщението и се зачуди какво да прави. Тоалетните вече го плашеха, но и не можеше ей така да си свали панталоните тук на открито. Онези тримата мъже можеха да се върнат всеки момент.

Зад защитна преграда вдясно от него бяха натрупани някакви дебело боядисани платна, цилиндри, две шамандури и обърнат конус. Тъй като не се страхуваше от високото, нищо не му пречеше да си затвори очите за написаното на четири езика предупреждение и да излезе на грапавата метална повърхност, за да потърси дърво, зад което да се изпикае. Беше високо над всичко останало и невидим.

Закъсня.

И двата крачола на панталоните му подгизнаха, левият почти до глезена. Топло-студена мокрота навсякъде.

А там, където на брега трябваше да се появи град, вместо това сушата изчезваше. Сиви вълни се гонеха по непознати води, вибрациите от двигателите се засилиха, ставаше по-трудно да не им се обръща внимание. Корабът или още не беше стигнал до полуостров Гаспе, или вече го беше подминал. Беше дал на тримата мъже невярна информация. Беше се загубил.

А от палубата под него долетя, донесен от вятъра, смях. После повтори, треперливо чуруликане на северна чучулига.

Алфред се промъкна покрай цилиндрите и шамандурите и се подпря на перилата. На по-малко от метър пред него в посока към кърмата имаше малък „нордически плаж“, отделен зад дъсчена ограда, и ако някой застанеше на забранената площадка, можеше да надникне над преградата и да зърне Зигне Зьодерблад, изваяните ѝ рамене, бедра и корем, сочните диви къпини, в които беше превърнало зърната ѝ изведнъж посивялото зимно небе, трепкащата рижа козинка между краката ѝ.

Дневният свят плуваше над нощния свят и нощният свят се стремеше да го потопи, а Алфред се мъчеше ли, мъчеше да го държи над водата. Но пробойната беше сериозна.

Зададе се облак, по-голям, по-плътен и обагри залива долу в зеленикавочерно. Корабът и сянката се сблъскаха.

И от срам и отчаяние...

Или пък вятърът улови и изду платното на шлифера му?

Или пък беше вибрирането на кораба?

Или треперенето на краката му?

Или съответното треперене на двигателите?

Или му прилоша?

Или най-сетне се беше спуснал постоянно надвисналият над главата му меч на световъртежа?

Или беше заради поканата на водата, която би се сторила относително топла на един подмокрен и замръзващ на вятъра човек?

Или се беше навел, за да зърне отново рижата козинка между краката?

– Колко уместно е – поде световноизвестният инвестиционен консултант Джим Кролиъс – да си говорим за пари на луксозния есенен круиз на „Нордик Плежърлайнс“ „Пъстър листопад“. Навън е красиво слънчево утро, нали, приятели?

Кролиъс говореше от трибуна до триножник, на който с лилав маркер беше изписана темата на лекцията му: „Как да преживеем корекциите на пазара?“. Въпросът му предизвика утвърдителен шепот от първите няколко редици, където се бяха подредили предвидливите, дошли по-рано да заемат по-добрите места. Някой от тях дори извика:

– Да, Джим!

Тази сутрин Инид се чувстваше прекрасно, но в главата ѝ все още се усещаха известни атмосферни смущения, например точно в момента се надигаше буря, съставена от: 1) негодувание срещу жените, дошли абсурдно рано в „Пипи Дългото чорапче“, като че ли ползата от съветите на Джим Кролиъс намаляваше, ако човек седеше по-далече от него; 2) в частност негодувание към нахалницата, навярно нюйоркчанка, която си беше позволила да се обърне на малко име към лектора (Инид беше сигурна, че Джим Кролиъс веднага ще прозре истинската ѝ същност отвъд нейната надменност и кухо ласкателство, но пък сигурно беше твърде добре възпитан, за да ѝ обърне гръб и да се фокусира върху по-достойните жени от Средния запад като Инид); и 3) силно раздразнение към Алфред, задето се беше отбил на два пъти през тоалетната преди закуска, което ѝ беше попречило да тръгне по-рано от „Киркегор“ и да си осигури хубаво място най-отпред.

Но бурята утихна, преди да се е разразила, и слънцето грейна силно както преди.

– Е, колкото и да ми е неприятно, трябва да ви кажа, приятели, дето сте отзад – продължаваше Джим Кролиъс, – че от моето място тук, до прозореца, виждам облаци на хоризонта. Може да се окажат безобидни бели облачета, но може да са и тъмни дъждовни облаци. Външният вид заблуждава! Дори и да ми се струва, че пътят пред нас е напълно безопасен, аз не съм специалист. Току-виж съм насочил кораба право към рифа. Не бихте искали да се качите на кораб без капитан, нали? Капитан, който разполага с карти, инструменти, камбани и сирени, всичко от А до Я. Нали? Да има радар, сонар, глобална система за позициониране. – Джим Кролиъс отброяваше на пръстите на дясната си ръка. – Сателитите са горе в Космоса, всичката техника е налице, но някой трябва да получи тази информация, защото в противен случай лошо ни се пише. Нали така? Нагазили сме в дълбоки води. Става дума за живота ви! Ще го кажа по-просто: не е нужно да овладявате лично техническите подробности, да се оборудвате с камбани и сирени, всичко от А до Я. По-добре се надявайте, че разполагате с добър капитан, когато излезете в откритото море на големите финанси!

В първите редове избухнаха аплодисменти.

– Тоя май ни взема за деветгодишни – прошепна Силвия Рот.

– Това е само въведението му – защити го Инид.

– Така, уместно е и в друго отношение – продължи Джим Кролиъс, – защото сме тук да видим листопада. Годината си има свой ритъм – зима, пролет, лято, есен. Всичко е циклично. Оживление през пролетта, замиране през есента. Също като пазара. Цикличност, нали? Цените на акциите може да растат в продължение на пет, десет, дори петнайсет години. Виждали сме такива периоди. Но сме виждали и корекции. Сигурно ви се струвам млад, но пазари са се сривали пред очите ми. Тръпки да те побият! Цикличност! Сега навън всичко е зелено. Беше дълго, страхотно лято. Всъщност колко от вас плащат за този круиз изцяло или отчасти благодарение на инвестициите си? Хайде, вдигнете ръце!

Гора от вдигнати ръце.

Джим Кролиъс кимна доволно.

– Е, приятели, колкото и да ми е неприятно да ви го кажа, листата вече започват да сменят цвета си. Дори и в момента всичко да ви се струва зелено, то няма да оцелее през зимата. Разбира се, всяка година е различна, всеки цикъл е различен. Няма как да знаеш кога точно това зелено ще повехне. Но всички ние сме тук сега, защото сме предвидливи хора. Всеки в тази зала се е доказал пред мен като умен инвеститор само с идването си тук. И знаете ли защо? Защото при тръгването ни у дома беше още лято. Всеки в тази зала е предвидил, че нещо ще се промени на този круиз. И въпросът, който сега си задаваме – говоря метафорично, – въпросът е: дали тази великолепна зеленина ще се превърне във великолепно злато? Или просто ще се съсухри на клона през зимата на нашето недоволство?

Цялата зала „Пипи Дългото чорапче“ беше наелектризирана от вълнение. Чуваше се шепот: „Прекрасно! Прекрасно!“.

– Стига лакърдии, карай по същество – измърмори сухо Силвия Рот.

„Смъртта – помисли си Инид. – Той говори за смъртта.“ А всички, които ръкопляскаха, бяха толкова стари...

Но къде беше жилото на това осъзнаване? „Аслан“ го беше извадил.

Джим Кролиъс се обърна към статива и отгърна първия лист. Втората страница беше посветена на ПРОМЕНИ В КЛИМАТА и изброените категории – фондове, акции, облигации и т.н. – изтръгнаха несъразмерно на информационното съдържание ахване от публиката. За миг на Инид ѝ се стори, че Джим Кролиъс прави точно онзи технически анализ на пазара, на който брокерът ѝ в Сейнт Джуд ѝ беше казал никога да не обръща внимание. Ако оставим настрани минималното въздействие на вятъра при ниски скорости, едно падащо тяло (или пък ценна книга, гмуркаща се в свободно падане) се ускорява благодарение на гравитацията с десет метра в секунда, а тъй като ускорението е вторична производна на разстоянието, ако знаем изминатото разстояние (малко по-малко от десет метра), може да пресметнем скоростта (13 метра в секунда), с която падащото нещо преминава покрай прозорец, висок 2,40 м, а ако приемем, че обектът е дълъг 1,80, и ако също така приемем за улеснение, че в този интервал скоростта е постоянна, ще получим, че той има частична или цялостна видимост в продължение на приблизително четири десети от секундата. Четири десети от секундата не са много. Ако зяпаш разсеяно и наум броиш часовете, оставащи до екзекуцията на млад убиец, забелязваш само как някаква тъмна сянка прелита навън. Но ако случайно се взираш право във въпросния прозорец и също така случайно се чувстваш за първи път в живота си в пълен мир със себе си, четири десети от секундата са повече от достатъчни да разпознаеш в падащия предмет мъжа, за когото си омъжена от четирийсет и седем години; да забележиш, че е облечен с ужасен раздърпан черен шлифер, който изобщо не е за пред хора, но той нарочно го е взел за пътуването и нарочно го носи навсякъде; не само да почувстваш, че се е случило нещо ужасно, но и да изпиташ странно усещане за натрапничество, все едно си станал свидетел на явление, което природата не е искала да видиш, от рода на падане на метеорит или съвкупление на китове; дори да забележиш изражението на съпруга си, да забележиш почти младежката красота на лицето му, странния му покой, изненадващата грациозност на полета му, която никой не би очаквал от един беснеещ мъж.

Той си спомняше вечерите, когато сядаше с някое от момчетата или с дъщеря си в скута, влажните им, ухаещи на сапун глави, облегнати на гърдите му, и им четеше „Черната красавица“ или „Хрониките на Нарния“. Как гласът му, осезаемият през гръдния кош резонанс ги приспиваше. Тези вечери, а те бяха стотици, може би дори хиляди, в които нищо болезнено и травматично не се беше случвало на най-малката клетка на обществото. Вечери на най-обикновена близост в черното кожено кресло; сладки вечери на съмнения измежду нощи на мрачна сигурност. Сега му дойдоха тези забравени примери за другото, защото накрая, когато падаш във водата, няма към какво да посегнеш да се задържиш освен към децата си.