Поправките

Една последна Коледа

В мазето, в десния край на масата за пинг-понг, Алфред отваряше кутия от уиски „Мейкърс Марк“, пълна с лампички за елха. Пред нея се въргаляха лекарства и приспособления за клизма. Както и курабийка, току-що изпечена от Инид, която приличаше на териер, а трябваше да е еленче. Големите разноцветни лампички, които преди окачваше на тисовете отвън, бяха в кашонче от сироп „Лог Кебин“. До него лежаха пушка в затворен с цип брезентов калъф и кутия с патрони двайсети калибър. Мисълта му беше ясна, което напоследък се случваше все по-рядко, и имаше волята да я използва, докато моментът не е отминал.

През английските прозорци се промъкваше бледата светлина на късния следобед. Парното се включваше често, къщата излъчваше топлина. Червеният пуловер висеше по тялото му на асиметрични гънки и издутини, сякаш беше надянат на дънер или на облегалка на стол. Сивите му вълнени панталони бяха покрити с петна, но той се примиряваше с тях, тъй като единствената друга възможност беше да изгуби ума си, а още не беше напълно готов да го стори.

Най-отгоре в кутията от „Мейкърс Марк“ лежеше дълъг низ бели лампички, навити хлабаво около масур от картон. Миришеше на мухъл от килера под стълбите и веднага щом Алфред пъхна щепсела в контакта, стана ясно, че нещо не е наред. По-голямата част от лампичките светеха ярко, но към средата на масура имаше угаснали крушки – черна дупка вътре в плетеницата. Той размота лампичките с отмалели ръце и ги разпъна по масата за пинг-понг. В самия им край грозно тъмнееше ивица мъртви крушки.

Знаеше какво очаква съвременността от него в този момент. Съвременността очакваше да отиде в големия магазин и да замени повредените лампички. Само че по това време на годината големите магазини бяха претъпкани; щеше да виси на опашка пред касата поне двайсет минути. Той нямаше нищо против висенето, но Инид вече не му позволяваше да шофира, а тя не беше толкова търпелива. Сега Инид беше горе и се бъхтеше с домашните задължения по коледната подготовка.

Много по-добре беше, разсъждаваше Алфред, да остане скрит в мазето и да измисли какво да прави с това, с което разполагаше. Изхвърлянето на почти изцяло работещи лампички беше в разрез с чувството му за мярка и с представата му за пестеливост. Беше в разрез и с него самия, защото той беше самобитна личност от епоха на личности, а низът лампички беше също нещо самобитно. Без значение колко малко беше струвала навремето тази коледна украса, изхвърлянето ѝ щеше да я лиши от всякаква стойност, а оттам и да накърни ценността на индивидуализма като цяло: все едно съзнателно да обявиш за боклук един предмет, който много добре знаеш, че е все още годен за употреба.

Точно това изискваше от него съвременността, а Алфред отказваше да го стори.

За съжаление, не можеше да оправи лампичките. Не му беше ясно защо последните петнайсетина крушки не светеха. Огледа кабелите и не забеляза нищо нередно между последната мигаща лампичка и първата немигаща. Не можеше да проследи трите кабелчета през всичките им завъртулки и преплитания. Лампичките бяха свързани в някакъв сложен полууспореден начин, който той не можеше да схване.

Едно време лампичките за елха бяха на къси шнурове и бяха свързани последователно. Ако някоя крушка изгореше или просто се отхлабеше във фасунгата, веригата се прекъсваше и целият низ угасваше. Един от коледните ритуали за Гари и Чип беше да затегнат всяка крушка в месинговото ѝ гнездо в угасналия низ и ако това не помогнеше, да ги сменят една след друга, докато намерят изгорелия виновник. (Как се радваха момчетата, щом мъртвите лампички възкръснеха!) Когато Денис порасна и вече можеше да им помага, технологията беше напреднала, свързването беше успоредно и лампичките бяха с пластмасови гнезда. Ако някоя крушка изгореше, това не влияеше на останалите и веднага си проличаваше коя трябва да бъде сменена...

Алфред потри ръце, дланите се завъртяха около китките като бъркалки на миксер. Внимателно прокара пръсти по кабелчето, поизпъна го и размота усукванията, и угасналите лампички грейнаха! Низът беше цял!

Какво ли беше направил?

Отново опъна лампичките по масата за пинг-понг. Дефектната част пак угасна. Опита се да я съживи с потупване и подръпване, но този път не извади късмет.

(Пъхаш цевта на пушката в устата и посягаш към спусъка.)

Прегледа отново плетеницата от маслиненочерни жици. Дори сега, въпреки напредналото си заболяване, той вярваше, че може да седне с молив и лист хартия и да изведе наново основните принципи на електрическата верига. Поне за момента беше сигурен в способностите си; само че задачата да разгадае успоредната верига беше много по-изтощителна, отколкото, да речем, шофирането до магазина и чакането на опашка. Умственото усилие изискваше индуктивно преоткриване на основни положения от електротехниката, цялостна подмяна на окабеляването в мозъчните му вериги. Беше истинско чудо, че изобщо си представяше подобно нещо – един изкуфял старец, сам в мазето с пушката, курабийката и голямото си синьо кресло, спонтанно да регенерира органична верига, достатъчно сложна, за да разбере електричеството, – но енергията, която това обръщане на ентропията щеше да му коства, многократно надхвърляше наличната под формата на курабийка енергия. Може би ако изядеше цяла кутия курабийки наведнъж, щеше да си припомни принципите на успоредното свързване и да си обясни странната плетеница от три жички на проклетите лампички. Но, боже мой, беше толкова уморен...

Разтърси низа и угасналите лампички пак светнаха. Разтърси го отново, после по-силно, но те не угаснаха. Само че когато нави наниза около масура, отдолу отново се възцари мрак. Двеста лампички грееха ярко, а съвременността настояваше да изхвърли целия низ.

Подозираше, че някъде в дъното на тази нова технология се крие глупост или мързел. Някой млад инженер беше прескочил нещо и не беше предугадил последствията, от които Алфред страдаше сега. Но тъй като не познаваше технологията, нямаше как да разбере къде е проблемът, нито пък да го отстрани.

И така се превръщаше в жертва на проклетите лампички, и не му оставаше друго, освен да излезе да хвърля пари на вятъра.

Като момче имаш желание да поправяш сам нещата и уважаваш самобитността на отделните предмети, но постепенно някои от вътрешните ти механизми (включително умствените механизми като това желание и това уважение) остаряват и макар други части да продължават да функционират добре, накрая се натрупват солидни аргументи за изхвърлянето на цялата човешка машина.

С други думи, той беше уморен.

Пъхна курабийката в устата си. Задъвка внимателно и преглътна. Старостта беше нещо отвратително.

За щастие, в кутията от „Мейкърс Марк“ имаше още хиляди лампички. Алфред методично ги прегледа, като включи в контакта всеки щепсел. Намери три по-къси наниза в добро състояние, но останалите бяха или необяснимо мъртви, или толкова стари, че едва-едва мъждукаха, а трите по-къси низа нямаше да стигнат за цялата елха.

Най-отдолу в кутията откри грижливо надписани пакетчета с резервни крушки. Както и нанизи, на които беше изрязвал прекъснатите кабели и ги беше свързал наново. Стари, последователно свързани лампички, чиито счупени гнезда беше възстановил с капчица припой. Изненада се и му се видя странно, че е имал време за толкова много поправки сред хилядите други отговорности.

О, митовете и детинският оптимизъм на поправянето! Надеждата, че вещта никога няма да се развали. Глупавата вяра, че винаги ще има бъдеще, в което той, Алфред, не само ще е жив, но и ще има сили да поправя. Безмълвното убеждение, че тези боклуци и изобщо цялата му страст към пазенето някога ще имат смисъл: че някой ден ще се събуди като съвсем нов човек с безкрайна енергия и време да се погрижи за всичко скътано, да поддържа всичко да работи, да крепи нещата да не се разпадат.

– Трябва да изхвърля тия боклуци – рече той на глас.

Ръцете му трепереха. Винаги трепереха.

Занесе пушката в работилницата и я подпря на тезгяха.

Проблемът беше нерешим. Беше паднал в ледената солена вода и почти беше напълнил дробовете си с нея, краката му тежаха и не го слушаха, артритните му раменни стави не му позволяваха да загребва – всичко, което трябваше да направи, беше да не прави нищо. Да се откаже и да потъне. Но той зарита, зарита инстинктивно. Не харесваше дълбините и затова размърда нозе, а след миг отгоре заваляха оранжеви спасителни пояси. Пъхна здравата си ръка в дупката на един от тях и в същия миг една сериозна комбинация от вълна и подводно течение – килватерът на „Гунар Мюрдал“ – го всмука в силен водовъртеж. Трябваше само да се откаже, нищо повече. И при все това ясно си даваше сметка, потъвайки във водите на Северния Атлантик, че там оттатък няма да има нищо, че този жалък оранжев спасителен пояс, който беше сграбчил, това в същината си необяснимо и непреклонно, облечено в брезент парче стиропор, би било БОГ в безпредметния свят на смъртта, към който се беше насочил, би било ВЪРХОВНОТО АЗ СЪМ ТОВА, КАКВОТО СЪМ⁴⁶ в онази вселена на несъществуване. За няколко минути оранжевият спасителен пояс беше единственото нещо, което той имаше. Беше последното му нещо и затова, инстинктивно, Алфред го обичаше и го придърпваше към себе си.

⁴⁶ Името, с което Бог се открива на Мойсей (Йехова), в синодалния превод на Библията „Вечно съществуващият“. – Б. пр.

След това го извадиха от водата, подсушиха го и го завиха. Държаха се с него като с дете и той промени мнението си: не беше постъпил мъдро, като оцеля. Нямаше му нищо, освен че не виждаше с едното око, не можеше да си вдигне едната ръка и още няколко дреболии, но те му говореха като на идиот, като на бебе, като на изкуфял дъртак. В неискрената им загриженост, в недобре прикритото презрение Алфред виждаше бъдещето, което беше избрал във водата. Бъдеще в дом за стари хора. Разплака се. Трябваше да се остави да потъне.

Затвори и заключи вратата на лабораторията, защото все пак всичко опираше до личното пространство, нали? Без лично пространство нямаше смисъл човек да е личност. А в старческия дом нямаше да има лично пространство. Щяха да се държат с него като хората от хеликоптера, нямаше да го оставят на мира.

Разкопча панталона, извади нагънатия парцал, който държеше в гащите си, и се изпика в една кутия от „Юбен“.

Беше купил пушката година преди да се пенсионира. Смяташе, че оттеглянето от работа ще му донесе коренно преобразяване. Представяше си се да ходи на риба и на лов, виждаше се в някоя малка лодка призори в Канада или в Небраска, въобразяваше си нелеп и невероятен спокоен живот.

Пушката имаше нежен, примамващ спусък, но малко след като се сдоби с нея, един скорец си строши врата в прозореца на кухнята, докато Алфред се хранеше. Не успя да довърши обяда си и нито веднъж не я извади да стреля.

Човечеството беше получило власт над земята и се възползва от тази възможност, за да унищожи другите видове, да затопли атмосферата и като цяло да разруши всичко по свой образ и подобие, ала си плащаше цената за тези привилегии: в тленното и ограничено животинско тяло на човека се беше развил мозък, който беше способен да си представи вечността и жадуваше за нея.

Но идваше време, когато смъртта преставаше да бъде вестител на края, а вместо това се превръщаше в последна възможност за коренно преобразяване, в единствения достъпен вход към вечността.

Само че да се покаже като тленен труп в море от кръв, костици и сиво вещество – да наложи тази представа за себе си на други хора, – беше толкова агресивно навлизане в чуждото лично пространство, че като че ли щеше да го надживее.

Освен това се страхуваше, че може и да боли.

А и имаше един много важен въпрос, на който все още искаше да получи отговор. Децата му щяха да си дойдат, Гари и Денис, може би дори и Чип, синът му интелектуалец. Може би Чип, ако дойдеше, щеше да успее да отговори на този изключително важен въпрос.

И въпросът беше:

Въпросът беше:

Инид изобщо не се беше смутила, ни най-малко, когато виеха сирените и „Гунар Мюрдал“ се тресеше от рязкото включване на заден ход, а Силвия Рот я влачеше за ръката през пълната зала „Пипи Дългото чорапче“ и крещеше: „Това е жена му, пуснете ни да минем!“. Не се беше притеснила да се изправи отново пред доктор Хибард, който беше коленичил на площадката за кацане и прерязваше мокрите дрехи на съпруга ѝ с изящни хирургически ножици. Нито пък когато заместник-ръководителят на круиза, който ѝ помагаше да съберат вещите на Алфред, намери пожълтял памперс в кофичката за лед, нито когато Алфред ругаеше санитарите и сестрите на континента, нито дори когато образът на Кели Уитърс на телевизора в болничната стая ѝ напомни, че не е изрекла нито една утешителна дума на Силвия в навечерието на екзекуцията му.

Върна се в Сейнт Джуд в толкова добро настроение, че успя да се обади на Гари и да си признае, че не е изпратила подписания договор за отстъпване на правата на патента на Алфред на корпорация „Аксон“, а го е скрила в мокрото помещение. След като Гари ѝ съобщи разочароващата новина, че все пак пет хиляди долара навярно ще се окажат съвсем разумна сума, Инид слезе в мазето да вземе договора и не го откри в скривалището му. С необяснимо спокойствие се обади в централата в Швенксвил и помоли да ѝ пратят нов договор. Алфред се озадачи, когато му го връчи за подпис, но тя вдигна рамене и заяви, че пощите често губят писма. Дейв Шумпърт отново се подписа като свидетел и Инид се чувстваше много добре, докато не ѝ свършиха запасите от „Аслан“, и тогава едва не умря от срам.

Срамът бе смазващ, убийствен. Сега ѝ се струваше важно – за разлика отпреди една седмица, – че хиляда щастливи пасажери на борда на „Гунар Мюрдал“ са видели колко странни са тя и Алфред. Всички на кораба бяха разбрали, че акостирането в историческия Гаспе се е забавило и екскурзията до живописния остров Бонавентура е отменена, защото треперещият мъж с отвратителния шлифер е излязъл на забранената хеликоптерна площадка, защото жена му най-егоистично е отишла да се забавлява на инвестиционна лекция, тъй като е изпила някакво силно хапче, което никой лекар в Америка не би могъл да ѝ предпише, и всичко това, защото тя не вярва в Господ и не уважава законите, защото е ужасно, неописуемо различна от другите.

Нощ след нощ лежеше будна, измъчвана от срама си и от копнежа по златистите таблетки. Срамуваше се и от копнежа си по тях, но също така беше сигурна, че единствено те могат да ѝ донесат облекчение.

В началото на ноември заведе Алфред в Медицинския център в Корпърит Удс за редовния му преглед при невролог. Денис, която беше записала баща си за изпитанията от втората фаза на „Коректол“ на „Аксон“, я беше попитала дали той страда от деменция. Инид отправи въпроса към доктор Хеджпет по време на личната си среща с него и той отговори, че появяващата се от време на време дезориентация наистина подсказва за ранен алцхаймер или сенилна деменция тип Люи, но тя го прекъсна: а не е ли възможно хапчетата за увеличаване на допамина да са причина за неговите „халюцинации“? Хеджпет не отрече подобна възможност. Заяви, че единственият сигурен начин да се изключи деменцията е да се остави Алфред в болница за десет дни и да му се даде „почивка от всички лекарства“.

От срам Инид не си призна, че вече няма вяра на болниците. Не спомена за буйстването, чупенето и ругаенето в канадската болница, преобръщането на пластмасовите чаши с вода и събарянето на стойките на системите. Премълча и молбата на Алфред да го застреля, ако някога отново се наложи да го вкара в подобно място.

Когато Хеджпет попита как се справя тя самата, Инид повдигна въпроса за дребния си проблем с „Аслан“. Тъй като се страхуваше, че Хеджпет ще я помисли за разглезена, полудяла от абстиненция наркоманка, дори не му поиска алтернативно „сънотворно“. Все пак спомена, че има проблеми със съня. Дори наблегна на това: „Изобщо не мога да спя“. Лекарят обаче ѝ предложи просто да смени леглото. Или да пробва „Тиленол Пи Ем“.

Струваше ѝ се несправедливо, докато лежеше в мрака до хъркащия си съпруг, че едно лекарство, което спокойно може да се закупи в толкова други страни, е недостъпно за нея в Америка. Струваше ѝ се несправедливо, че много от приятелките ѝ вземаха „сънотворни“ от типа, който Хеджпет не ѝ беше предложил. Какъв жесток педант беше Хеджпет! Можеше да отиде при друг лекар, разбира се, и да помоли за „сънотворно“, но той със сигурност щеше да се зачуди защо личният ѝ лекар не ѝ предписва лекарството.

Ето такава беше ситуацията, когато Беа и Чък Мейснър заминаха за шест седмици зимно семейно забавление в Австрия. В деня преди полета им Инид обядва с Беа в „Дийпмайър“ и я помоли за една услуга. Връчи ѝ листче, на което беше преписала информацията от празната опаковка от „Аслан Круизър“ (радамантин цитрат 88 %, триметилрадамантин хлорид 12 %), като отдолу беше добавила: „Засега не се продава в САЩ, трябва ми количество за 6 месеца“.

– Ако те затруднява, недей – рече тя на Беа, – но ако Клаус може да го намери, ще е много по-лесно, отколкото моят лекар да се опитва да го изпише от Европа. Така или иначе, надявам се да си прекарате прекрасно в любимата ми страна!

Инид можеше да поиска подобна срамна услуга единствено от Беа. И нея се осмели да я помоли единствено защото: 1) Беа беше малко глупава; 2) навремето мъжът ѝ безсрамно се беше възползвал от вътрешна информация за покупка на акции на „Ери Белт“; и 3) Инид смяташе, че Чък така и не е благодарил на Алфред, нито го е овъзмездил подобаващо за предоставената информация.

Но веднага щом Мейснърови отлетяха, срамът на Инид тайнствено заглъхна. Все едно беше паднала зла прокоба, тя започна да спи по-добре и не мислеше толкова за лекарството. Бързо насочи способността си за избирателно забравяне към услугата, която беше поискала от Беа. Отново се чувстваше както преди, което ще рече, че беше оптимистка.

Купи два билета за полет до Филаделфия за 15 януари. Разказа на приятелките си, че корпорация „Аксон“ е в процес на изпитание на страхотна нова мозъчна терапия, наречена „Коректол“, и че Алфред е избран за клиничните изпитания, защото е продал патента си на „Аксон“. Възнасяше до възбог Денис заради предложението ѝ да отседнат в дома ѝ във Филаделфия, докато траят процедурите. Обясни, че не, „Коректол“ не е слабително средство, а революционно ново лечение за паркинсон. Да, името било подвеждащо, но не, не било слабително средство.

– Кажи им в „Аксон“ – заръча тя на Денис, – че баща ти има слаби симптоми на халюцинация, които според лекаря вероятно се дължат на лекарствата му. Ако „Коректол“ му помогне, ще спрем лекарствата и сигурно халюцинациите ще изчезнат.

Похвали се не само на приятелките си, но и на всичките си познати в Сейнт Джуд, включително месаря, брокера и пощальона, че внукът ѝ Джоуна ще си дойде за празниците. Естествено, беше разочарована, че Гари и Джоуна ще останат само три дни и ще си тръгнат на Коледа на обед, но пък тези три дни можеше да ги запълни с много забавления. Купи билети за коледния светлинен спектакъл и за „Лешникотрошачката“, включи в програмата и украсяване на елхата, пързаляне с шейна, пеене на коледни песни и църковната служба на Бъдни вечер. Изрови рецепта за сладки, които не беше правила от двайсет години. Нагласи да отлежава яйчен пунш.

В неделята преди Коледа се събуди в 3,05 сутринта и си помисли: „Трийсет и шест часа“. Четири часа по-късно стана с мисълта: „Трийсет и два часа“. По-късно през деня заведе Алфред на коледното празненство на кварталното сдружение у Дейл и Хъни Дриблет, настани го на сигурно място при Кърби Рут и обиколи всички съседи, за да им напомни, че любимият ѝ внук, който цяла година чакал с нетърпение да дойде за Коледа в Сейнт Джуд, пристига утре следобед. Намери Алфред в тоалетната на Дриблетови и дълго спори с него за въображаемия му запек. Заведе го у дома и го сложи да си легне, изтри караницата от паметта си и седна на масата в трапезарията да отметне още десетина коледни картички.

В плетения панер за пристигащи честитки имаше десетсантиметрова купчина картички от стари приятели като Норма Грийн и нови като Силвия Рот. Все повече изпращачи копираха на ксерокс или принтираха от компютър пожеланията си, но Инид не искаше и да помисли за това. Дори и с цената на известно забавяне, тя щеше да напише на ръка сто писма и да надпише двеста плика. Освен обичайните пожелания от два абзаца и по-пространните пожелания от четири абзаца, Инид си беше приготвила и стандартно кратко известие:

Круизът беше изключително приятен, видяхме есенните багри в Нова Англия и крайбрежието на Канада. Ал изживя непланирано „гмуркане“ в залива Сейнт Лорънс, но отново е тип-топ! В „Ню Йорк Таймс“ писаха за суперлуксозния нов ресторант на Денис във Филаделфия. Чип все още е в адвокатската кантора в Ню Йорк и се занимава с инвестиции в Източна Европа. Радвахме се на чудесно гостуване от Гари и невероятно талантливия ни внук Джоуна. Надяваме се цялото семейство да се събере у дома в Сейнт Джуд за Коледа – божествена наслада за мен! Поздрави на всички...

В десет часа, тъкмо когато тя спря да разтърси схванатата си дясна ръка, Гари се обади от Филаделфия.

– Нямам търпение да ви видя и двамата, остават само седемнайсет часа! – изпя в слушалката Инид.

– Лоши новини – отвърна той. – Джоуна повръща и има температура. Едва ли ще мога да го кача на самолета.

Тази камила на разочарованието заседна в игленото ухо на готовността на Инид да я възприеме.

– Нека видим как ще е на сутринта – заяви тя. – На децата често им минава за една нощ, обзалагам се, че утре ще е добре. Може да поспи в самолета. И като пристигнете, да си легне рано и да спи до късно във вторник!

– Майко...

– Ако е зле, Гари, естествено, че няма да дойде. Но ако температурата му падне...

– Повярвай ми, всички сме разочаровани. Особено Джоуна.

– Не е нужно да вземаме решение още сега. Утрото е по-мъдро от вечерта.

– Предупреждавам те, че най-вероятно ще пътувам само аз.

– Е, Гари, на сутринта нещата може да са съвсем, ама съвсем по-различни. Защо не изчакаш и не вземеш решение тогава? Може и да ме изненадаш. Сигурна съм, че накрая всичко ще се нареди!

Беше времето на радостта и чудесата и Инид си легна, изпълнена с надежда.

Рано сутринта я събуди – и възнагради! – звъненето на телефона, гласът на Чип и новината, че ще си дойде от Литва в рамките на следващите четирийсет и осем часа, и цялото семейство ще си бъде у дома за Бъдни вечер. Слезе долу, тананикайки си, и забоде поредната фигурка на коледния календар, който висеше на входната врата.

Събиращият се всеки вторник в черквата дамски кръжок изработваше коледни календари от години. Те нямаха нищо общо, би побързала да ви увери Инид, с евтините картонени изделия с изрязани прозорчета, които се продават за пет долара в найлонова обвивка, а бяха красиви, ръчно ушити и предназначени за многократна употреба. Зелена елхичка, пришита към правоъгълно парче избелено платно с дванайсет номерирани джобчета отгоре и още дванайсет отдолу. Всяка декемврийска сутрин детето изважда фигурка от джобчето – малко люлеещо се конче от филц с пайети или жълто филцово гълъбче, или посипан с пайети войник – и го закачва на елхата. Макар че децата ѝ отдавна бяха пораснали, Инид все още продължаваше да размества и подрежда играчките в джобчетата на 30 ноември. Само фигурката в двайсет и четвъртия джоб си оставаше винаги една и съща: младенецът в черупка от орех, боядисана в златисто. Макар че като цяло Инид не проявяваше кой знае каква ревност в християнската си вяра, тя почиташе много точно тази играчка. За нея фигурката на младенеца въплъщаваше не само Бог, но и трите ѝ дечица и всички ухаещи на бебе бебета на света. Лично тя пълнеше двайсет и четвъртия джоб на календара от трийсет години, много добре знаеше какво има в него и въпреки това все така затаяваше дъх, щом посегнеше да го отвори.

– Чудесна новина за Чип, нали? – попита тя Алфред на закуска.

Алфред ровеше в напомнящите бобешки на хамстер мюсли „Ол Бран“ и пиеше сутрешното си горещо мляко, разредено с малко вода. Изражението му подсказваше постепенно вглъбяване в обезличаващо страдание.

– Чип ще е тук утре – повтори Инид. – Чудесна новина, нали? Не се ли радваш?

Алфред се допита до пихтиестата каша „Ол Бран“ в треперещата лъжица и отговори:

– Е, стига да си дойде наистина.

– Каза, че ще е тук утре следобед – отвърна тя. – Ако не е много уморен, може да дойде с нас на „Лешникотрошачката“. Нали имаме шест билета.

– Съмнявам се – заяви Алфред.

Това, че думите му бяха свързани с въпросите ѝ – както и това, че въпреки забулилия очите му безкрай на вечността, той участваше във водещия се в настоящия момент разговор, – компенсираше киселия му вид.

Инид беше скътала всичките си надежди – подобно на младенеца в ореховата черупка – в кошницата на „Коректол“. Не знаеше какво ще прави, ако Алфред се окажеше твърде дезориентиран, за да участва в изпитанията. В този смисъл животът ѝ странно напомняше на живота на тези от техните приятели, по-точно Чък Мейснър и Джо Пърсън, които бяха „пристрастени“ към следенето на инвестициите си. Според Беа Чък от притеснение проверявал по интернет котировките на борсата по два-три пъти на час, а последния път, когато с Алфред бяха излезли с Пърсънови, Джо беше вбесил Инид с обажданията си по мобилния телефон на трима брокери от ресторанта. Но тя беше същата с Алфред: мъчително наострила уши за всяко оптимистично движение нагоре, постоянно в страх от сгромолясване.

След закуска идваха най-свободните ѝ часове за деня. Сутрин, след като изпиеше чашата си с горещо разредено мляко, Алфред слизаше в мазето и се посвещаваше на изпразването на червата си. Инид не биваше да го безпокои по време на тези върхови часове на неговата тревога, но поне можеше да го остави сам. Обсесията му по изпразването на червата беше лудост, но не от онзи тип, който би му попречил да се подложи на „Коректол“.

През кухненския прозорец се виждаха прехвърчащите от зловещото синьо небе снежинки, които обсипваха клоните на келявия кучешки дрян, посаден (това указваше възрастта му) от Чък Мейснър. Инид обърка каймата за руло „Стефани“ и я прибра в хладилника, а после приготви плодова салата от банани, грозде, ананас от консерва, маршмелоу и лимонови резенки. Заедно с пълнените запечени картофи, това бяха любимите манджи на Джоуна от Сейнт Джуд и затова тя ги беше избрала за менюто за вечеря.

От месеци си представяше как на сутринта на двайсет и четвърти Джоуна ще закачи младенеца на коледния календар.

Окрилена от втората си чаша кафе, Инид се качи на втория етаж и коленичи пред стария черешов скрин на Гари, където държеше подаръците и рекламните сувенири, които получаваха при пътуванията си. Беше приключила с покупките за Коледа преди седмици, но за Чип беше взела само пуснат с намаление кафяво-червен вълнен халат на „Пендълтън“. По-малкият ѝ син беше изпаднал в немилост пред нея преди няколко Коледи, когато ѝ изпрати употребявана на вид готварска книга „Мароканска кухня“, обвита в алуминиево фолио, украсено с лепенки с телени закачалки с червени драскотини по тях. Но сега, след като се връщаше от Литва, тя искаше да го възнагради с пълния размер на бюджета си за подаръци. Той беше следният:

Алфред: неограничена сума.

Чип, Денис: по 100 долара на всеки, плюс грейпфрут.

Гари, Каролин: по 60 долара на всеки, плюс грейпфрут.

Арон, Кейлеб: по 30 долара максимум.

Джоуна (само тази година): неограничена сума.

Беше платила 55 долара за халата и сега ѝ трябваше още нещо на стойност 45 долара. Прерови чекмеджетата на скрина. Отхвърли хонконгските вази в избелели кутии, комплектите колоди карти за бридж и листчета за записване на резултата, множеството тематични салфетки за сервиране, симпатичните и безполезни моливници, различните туристически будилници, които се сгъваха или пиукаха по необичаен начин, обувалката с разтегателна дръжка, необяснимо грозните корейски ножчета, бронзовите поставки за чаши с корково дъно с изрисувани локомотиви, порцелановата рамка 10/14 с лилав лъскав надпис „Спомени“, ониксовата костенурка от Мексико и хитроумния комплект от панделки и хартия за опаковане „Дарът на даването“. Поколеба се за пиринченото нещо за угасяване на свещи и пластмасовата солница с мелничка за черен пипер. Спомни си оскъдното обзавеждане в дома на Чип и в крайна сметка реши, че нещото за угасяване на свещи и солницата/мелничка ще свършат чудесна работа.

Във времето на радостта и чудесата, докато опаковаше подаръците, тя забрави за вонящата на урина лаборатория и омразните щурци. Вече не се ядосваше, че Алфред е сложил елхата накриво. Можеше да повярва, че тази сутрин Джоуна се чувства не по-зле от нея.

Когато приключи, ъгълът и силата на светлината от сивото като гларус зимно небе подсказваха, че е време за обяд. Слезе в мазето и там намери масата за пинг-понг отрупана със зелени нанизи лампички, все едно беше обрасла с лиани, а Алфред седеше на пода с изолирбанд, клещи и кабели.

– Проклети лампички! – изруга той.

– Ал, какво правиш на пода?

– Проклети евтини нови лампички!

– Не се занимавай с тях. Остави ги. Гари и Джоуна ще ги оправят. Ела да обядваме.

Полетът от Филаделфия кацаше в един и половина. Гари щеше да наеме кола и трябваше да пристигне към три. Инид възнамеряваше да сложи Алфред да поспи дотогава, защото довечера щеше да има подкрепления. Ако той пак станеше и започнеше да обикаля посред нощ, тя нямаше да е сама.

След обяда в къщата се възцари гробна тишина, дори и часовниците като че ли бяха затаили дъх. Последните часове чакане би трябвало да са най-подходящият момент за писане на коледни картички, защото или минутите щяха да отлетят незабележимо, или Инид щеше да отхвърли много работа; и в двата случая само можеше да спечели. Само че времето не се оставяше да бъде излъгано по този начин. Започвайки поредните кратки пожелания, тя имаше чувството, че химикалката ѝ едва се плъзга през гъста меласа. Загуби нишката на думите, написа „неочаквано гмурване в неочаквано гмурване“ и се наложи да изхвърли картичката. Стана да погледне часовника в кухнята и установи, че са изминали едва пет минути от предишната проверка. Подреди курабийки върху лакирания дървен празничен поднос. Постави нож и голяма круша на дъската за рязане. Разклати бутилката с яйчен пунш. Зареди кафе-машината, в случай че Гари поиска кафе. Седна да напише ново кратко пожелание и в празната белота на картичката съзря отражение на съзнанието си. Отиде до прозореца и надникна към побелялата морава. Пощальонът, пъшкайки под празничния си товар, вървеше по алеята с огромен куп, който пъхна през процепа на вратата на три пъти. Тя се втурна към писмата, раздели зърното от плявата, но умът ѝ не беше в отварянето на картичките. Слезе при синьото кресло в мазето.

– Ал – извика тя, – ставай!

Той се надигна, косата му беше щръкнала, очите – забулени.

– Пристигнаха ли?

– Всеки момент. Не е зле да се освежиш малко.

– Кой идва?

– Гари и Джоуна, освен ако Джоуна не е болен.

– Гари – повтори Алфред – и Джоуна.

– Защо не си вземеш един душ?

Той поклати глава.

– Не искам душ.

– Ако пак се напъхаш във ваната и не можеш да излезеш, когато пристигнат...

– След като човек се е трудил цял предобед, има правото на една вана!

В банята долу имаше хубав душ, но Алфред не обичаше да се къпе прав. И тъй като сега Инид отказваше да му помогне да излезе от ваната, понякога той седеше по цял час в изстиналата и посивяла от сапуна вода, преди да успее да се измъкне сам, и то само защото беше такъв инат!

Алфред пусна водата във ваната горе и в този миг най-сетне се разнесе дългоочакваното почукване.

Инид се втурна към вратата, отвори и се изправи пред красивия си по-голям син, който стоеше сам на прага. Беше облечен с кожено яке, носеше малка пътническа чанта и хартиена пазарска торба. През облаците бяха пробили немощни слънчеви лъчи, нещо нормално за края на зимните дни. Улицата се къпеше в нелепа златиста светлина, която сякаш струеше отвсякъде и с която посредствените художници пресъздават разделянето на Червено море. Червените тухли на къщата на Пърсънови, синьо-лилавите зимни облаци, тъмнозелените смолисти храсти бяха в толкова неестествено наситени цветове, че дори не изглеждаха красиви, а по-скоро изкуствени, зловещи.

– Къде е Джоуна? – извика Инид.

Гари влезе и остави чантите.

– Още е с температура.

Тя прие целувката му. Имаше нужда от миг-два, за да се посъвземе, и затова му каза да внесе и куфара си.

– Нямам куфар – уведоми я той с любезен тон.

Инид се взря в малката чанта.

– Само това ли ти е багажът?

– Виж, знам, че си разочарована заради Джоуна...

– Колко е температурата му?

– Сутринта беше 38.

– Не е толкова висока!

Гари въздъхна и отклони поглед, после наклони глава, сякаш за да я изравни с килнатата елха.

– Виж, Джоуна е разочарован. Аз съм разочарован. Ти си разочарована. Хайде да не ровим повече. Всички сме разочаровани.

– Просто така се надявах да дойде – отвърна Инид. – Приготвих любимата му вечеря...

– Нарочно те предупредих...

– Взех билети за парка „Уейндейл“ за тази вечер!

Гари поклати глава и пое към кухнята.

– Значи, ще отидем в парка – заяви той. – А утре ще дойде и Денис.

– И Чип!

Гари се изсмя.

– От Литва?

– Обади се тази сутрин.

– Докато не го видя, няма да повярвам.

Светът навън ѝ се струваше някак неистински. Надничащият иззад тавана на облаците слънчев прожектор даваше нереална светлина като в сън, която не можеше да се свърже с никой от познатите часове на деня. Глождеше я подозрението, че семейството, което се опитваше да събере, не е семейството, което помнеше, че тази Коледа няма да има нищо общо с Коледите от едно време. Но тя геройски се мъчеше да се приспособи към новата действителност. Изведнъж страшно се развълнува от идването на Чип. И тъй като приготвените за Джоуна подаръци сега щяха да заминат за Филаделфия с Гари, трябваше да опакова някой туристически будилник и моливник за Кейлеб и Арон, за да намали контраста в щедростта си. Можеше да го направи, докато чакаше Денис и Чип.

– Има огромно количество курабийки – заобяснява тя на Гари, който като добро дете си миеше ръцете на кухненската мивка. – Има и круши, може да нарежа, ако искаш, както и от горчивото кафе, което вие, деца, харесвате.

Синът ѝ подуши пешкира, преди да се избърше.

Горе Алфред закрещя името ѝ.

– Ох, Гари, пак не може да излезе от ваната. Иди да му помогнеш. Вече не мога да се оправям.

Гари подсуши изключително внимателно ръцете си.

– Защо не използва душа, както говорихме?

– Обичал да се къпе седнал.

– Е, нямаш късмет – отвърна той. – Попаднала си на човек, който вярва, че всеки сам трябва да си носи отговорността.

Алфред отново я повика.

– Хайде, Гари, иди да му помогнеш.

Синът ѝ със зловещо спокойствие поглади и оправи сгънатия пешкир върху поставката.

– Виж какво, мамо – заяви той с любезния си тон. – Слушаш ли ме? Нека уточним правилата. През следващите три дни ще правя всичко, което ме помолиш, но няма да се оправям с татко, когато той изпадне в положение, в което не би трябвало да се намира. Ако реши да се качи на някоя стълба и падне, ще го оставя да си лежи на земята. Ако ще и да му изтече кръвта и да умре. След като не може да излезе от ваната без чужда помощ, значи, ще прекара Коледа във ваната. Ясен ли съм? Иначе съм готов да изпълня всички твои желания. А след това, на Коледа, той, ти и аз ще седнем и ще си поговорим...

– ИНИД – гласът на Алфред беше смайващо силен, – НЯКОЙ ЗВЪНИ!

Инид въздъхна тежко и отиде до стълбището.

– Ал, Гари е!

– Ела ми помогни!

– Гари, иди да видиш какво иска.

Гари стоеше насред трапезарията със скръстени ръце.

– Не обясних ли ясно правилата?

Инид си припомняше някои неща за най-големия си син, които обичаше да забравя, когато него го нямаше. Изкачи се бавно по стълбището, като се опитваше да не обръща внимание на болката в бедрото си.

– Ал – рече тя, влизайки в банята, – не мога да ти помогна да излезеш от ваната, сам трябва да се оправиш.

Той седеше в четири пръста вода с протегнати треперещи ръце.

– Подай ми го.

– Кое да ти подам?

– Шампоана.

Тубичката „Снежна грива“ за бяла коса беше паднала на пода. Инид коленичи внимателно на постелката, като пазеше бедрото си, и тикна шампоана в ръката му. Той поглади тубичката нерешително, сякаш търсеше опорна точка или се мъчеше да си спомни как се отваря. Космите по краката му бяха опадали, ръцете му бяха покрити с петна, но раменете му все още бяха мускулести.

– Дявол да го вземе! – ухили се изведнъж Алфред на шампоана.

Наличната в началото топлина във водата беше изчезнала в декемврийския студ. В банята се усещаше аромат на сапун и по-лека миризма на старост. Инид беше коленичвала на същото това място хиляди пъти, за да насапуниса косата на децата и да изплакне главите им с топла вода, която носеше от кухнята с тенджера. Гледаше как мъжът ѝ върти шампоана в ръцете си.

– О, Ал, какво ще правим?

– Помогни ми.

– Добре, ще ти помогна.

На вратата се позвъни.

– Някой пак звъни.

– Гари – извика Инид, – виж кой е! – Изстиска шампоан в дланта си. – Трябва да започнеш да се къпеш под душа.

– Краката не ме държат.

– Хайде, намокри косата. – Потопи ръка в хладката вода, за да му подскаже какво да стори. Той плисна няколко шепи на главата си. Тя чуваше как Гари говори с някого, с някоя от гръмогласните ѝ приятелки от Сейнт Джуд, може би Естер Рут.

– Може да купим столче за под душа – предложи тя, насапунисвайки косата му. – Ще поставим тръба на стената, за да се държиш за нея, както ни посъветва доктор Хеджпет. Гари може да го направи още утре.

Гласът на Алфред вибрираше в черепа му и оттам по пръстите ѝ.

– Гари и Джоуна добре ли са пътували?

– Само Гари е – отвърна Инид. – Джоуна бил с висока, много висока температура и кошмарно повръщане. Горкото дете, нямало е как да пътува.

Алфред потрепери състрадателно.

– Наведи се да те изплакна.

Позата му изобщо не се промени, единственият признак, че се напряга да се наведе, беше подскачането на краката му.

– Трябва да правиш повече упражнения – въздъхна Инид. – Погледна ли изобщо онова листче, дето ти даде доктор Хеджпет?

Той поклати глава.

– Няма смисъл.

– Може Денис да ти покаже как да ги правиш. Сигурно ще ти е приятно с нея.

Протегна ръка назад към чашата за вода на мивката. Напълни я няколко пъти от кранчето над ваната и обля с гореща вода главата на мъжа си. Със затворени очи той приличаше на дете.

– Сега трябва сам да излезеш от ваната – заяви тя. – Не мога да ти помогна.

– Имам си начин, не се безпокой – измърмори Алфред.

Долу във всекидневната Гари беше коленичил да нагласи килнатата елха.

– Кой беше? – попита Инид.

– Беа Мейснър – отвърна той, без да я поглежда. – Имаш подарък, на камината е.

– Беа Мейснър? – Закъсняла искрица срам пламна в Инид. – Мислех, че ще са в Австрия за празниците.

– Не, дошли са си за един ден, заминават за Ла Хоя.

– Там живеят Кейти и Стю. Остави ли нещо?

– На камината е.

Подаръкът от Беа беше празнично опакована бутилка, навярно донесена от Австрия.

– Само това ли?

Гари отърси игличките от дланите си и я погледна изпитателно.

– Нещо друго ли очакваше?

– Не, не. Бях я помолила да ми намери една дреболия във Виена, но сигурно е забравила.

Той присви очи.

– Каква дреболия?

– Нищо, нищо, не е важно. – Инид завъртя бутилката, за да провери дали към нея няма прикрепено някакво пакетче. Беше преодоляла увлечението си по „Аслан“, беше дала нужното от себе си, за да го забрави, и беше сигурна, че не иска да види лъва отново. Но той все още имаше власт над нея. Завладя я отдавна забравено усещане – приятното очакване на завръщането на любимия. Стана ѝ мъчно за онези дни, в които ѝ беше ставало мъчно за Алфред.

– Защо не я покани да влезе? – скара се тя.

– Чък я чакаше в ягуара – отвърна Гари. – Сигурно са тръгнали да обикалят.

– Е... – Инид разопакова бутилката, оказа се полусухо австрийско шампанско, за да се увери, че вътре няма нищо скрито.

– Предполагам, че това вино е доста сладко – рече неодобрително синът ѝ.

Тя го помоли да запали огъня. Седеше и се радваше на оправния си, вече започнал да побелява син, който уверено излезе за дърва, върна се с наръч цепеници върху лявата ръка, сръчно ги подреди в камината и запали клечката с кибрит от първи път. Цялата работа му отне пет минути. Гари не правеше нищо повече, освен да функционира така, както трябва да функционира един мъж, но въпреки това в сравнение с мъжа, с който живееше Инид, способностите му изглеждаха богоподобни. И най-малкият му жест беше наслада за очите. Но заедно с облекчението от присъствието му в къщата вървеше и мисълта колко скоро ще си замине.

Алфред, облечен със сако, се спря във всекидневната и постоя при Гари една минута, след което се скри в бърлогата си за дозата си местни новини по усиления докрай телевизор. Годините и изгърбването бяха отнели пет-шест сантиметра от ръста му, а до неотдавна беше колкото сина си.

Докато Гари окачваше лампичките по елхата с овладени, спокойни движения, Инид седна пред камината и отвори кашончетата от уиски, в които държеше играчките. Където и да отидеше, изхарчваше по-голямата част от джобните си пари за коледни играчки. Докато синът ѝ ги окачваше, тя се пренасяше за миг в Швеция, населявана от сламени еленчета и малки червени кончета, в Норвегия, чиито граждани носеха истински лапландски ботуши от еленска кожа, във Венеция, където всички животни бяха от стъкло, в подредената като кукленска къщичка Германия, с изрисувани дървени дядоколедовци и ангелчета, в Австрия на дървени войници и миниатюрни алпийски черкви. В Белгия гълъбите на мира бяха от шоколад и опаковани в красив станиол, във Франция фигурките на жандарми и артисти бяха безупречно облечени, в Швейцария бронзови камбанки звънтяха над религиозни сцени на Рождество. Андалусия беше полудяла по кичозни птички; Мексико дрънчеше с пъстро боядисани тенекиени играчки. По високите плата на Китай безшумно галопираше хергеле копринени кончета. В Япония цареше тишината на будистко просветление на лакираните абстрактни фигурки.

Гари послушно окачваше играчките там, където му кажеше. Сега ѝ се струваше променен – по-спокоен, по-зрял, по-внимателен, – докато не го помоли да свърши една дреболия.

– Слагането на дръжка в банята не е „дреболия“ – отвърна той. – Щеше да е от полза, ако го бяхме направили преди години, сега обаче е безсмислено. Татко може да използва ваната още няколко дни, докато се отървем от къщата.

– Има още четири седмици, докато тръгнем за Филаделфия – възрази Инид. – Ще е хубаво да свикне да използва душа. Искам утре да купиш столче и да сложиш дръжка на стената, така че да може да се къпе в долната баня.

Гари въздъхна.

– Още ли смяташ, че с татко можете да останете тук?

– Ако „Коректол“ му помогне...

– Майко, ще го спрат заради деменцията му. Наистина ли вярваш...

– Ще го спрат, ако деменцията му не се дължи на лекарствата.

– Виж, не искам да пукам сапунения ти мехур...

– Денис е уредила всичко. Трябва да пробваме.

– А после какво? Чудодейно оздравяване и двамата ще си живеете доволни и щастливи?

Светлината в прозорците беше угаснала. Инид не разбираше защо милият ѝ отговорен първороден син, с когото се чувстваше толкова здраво свързана от детството му до сега, изведнъж се разгневяваше, когато го помолеше за помощ. Извади топка от морска пяна, която той беше украсил с парченца плат и пайети, когато беше на девет-десет години.

– Помниш ли я?

Гари взе топката.

– Правехме ги при госпожа Острикър.

– Ти ми я подари.

– Така ли?

– Каза, че ще направиш всичко, което те помоля – заяви Инид. – Ето това е молбата ми.

– Добре, добре – вдигна ръце той. – Ще купя стол! Ще монтирам дръжка!

След вечеря той извади олдсмобила от гаража и тримата се отправиха към Коледното царство.

От задната седалка Инид виждаше отблясъците на светлините на града по коремите на облаците; късчетата ясно небе бяха по-тъмни и обсипани със звезди. Гари насочи колата по тесните квартални улици към каменния портал на парка Уейндейл, където се беше образувала дълга опашка от коли, джипове и миниванове.

– Вижте колите! – обади се Алфред без следа от обичайната сприхавост.

С въвеждането на входни билети за Коледното царство общината си помагаше да събере пари за изграждането на този ежегоден увеселителен парк. Един горски рейнджър взе билетите на Ламбъртови и нареди на Гари да угаси фаровете, като остави само аварийните светлини. Олдсмобилите запълзяха напред в редица, сега, събрани заедно, в смирената си процесия през парка напомняха на животни.

През по-голямата част от годината Уейндейл беше скучно място с пожълтяла трева, кафеникави езерца и скромни каменни беседки. През декември денем изглеждаше най-зле. Крещящи разноцветни кабели и електропроводи кръстосваха моравите. Виждаха се мръсотията, нетрайността, ръбатите метални сглобки на арматурите и скелетата. Стотици дървета и храсти бяха омотани в лампички, от които клоните провисваха, все едно под тежестта на мокър сняг от стъкло и пластмаса.

Но през нощта паркът се превръщаше в Коледно царство. Инид пресекливо ахна, когато олдсмобилите поеха нагоре по осветения хълм и навлязоха в бляскавия парк. Подобно на приказките, в които на Бъдни вечер животните проговарят, тук естественият ред на предградията също се преобръщаше и обичайно тъмните ливади и гори оживяваха от светлините, а обичайно оживеният път тъмнееше от пълзящите коли.

Нежните извивки на хълмовете в Уейндейл и доверчивото сливане на силуетите им с небето бяха типични за Средния запад. Също толкова типични, поне според Инид, бяха спокойствието и търпението на шофьорите, както и отбранително настръхналите групички дъбове и кленове. Тя беше прекарала последните осем Коледи на заточение на Изток и сега, най-сетне, се чувстваше у дома. Можеше да си представи да я погребат на такова място. С радост си мислеше как костите ѝ ще почиват на един от тези хълмове.

Появиха се осветени беседки, искрящ елен, огърлици и нанизи от насочени фотони, лазерни дядоколедовци, поляна от извисяващи се искрящи бастунчета.

– Постарали са се – отбеляза Алфред.

– Жалко, че все пак Джоуна не успя да дойде – рече Гари, сякаш досега не беше съжалявал истински.

Спектакълът не беше нищо повече от светлинки в мрака, но Инид беше загубила дар слово. Толкова често се изискваше човек да повярва, а толкова рядко той може да го направи от все сърце, но тук, в парка Уейндейл, тя беше способна да го стори. Някой си беше поставил за цел да зарадва посетителите, и Инид беше направо очарована. А утре щяха да си дойдат Денис и Чип, утре беше „Лешникотрошачката“, в сряда щяха да извадят младенеца от джоба и да закачат ореховата люлка на елхата: толкова много радости имаше да чака.

Сутринта Гари отиде с колата до Хоспитъл Сити, съседното предградие, в което бяха съсредоточени големите медицински заведения на Сейнт Джуд, и набързо обиколи магазина за медицински изделия, като затаяваше дъх при разминаването си с четирийсеткилограмови мъже в инвалидни колички и двестакилограмови жени в рокли като палатки, които задръстваха пътеките между рафтовете. Ядосваше се на майка си, задето го беше изпратила тук, но в същото време си даваше сметка какъв късметлия е в сравнение с нея, колко е по-свободен и привилегирован, така че стисна зъби и гледаше да заобикаля издалече местните, които товареха в количките си спринцовки и гумени ръкавици, диетични сладкиши с кафява захар, памперси във всевъзможни размери и форми, пакети със 144 картички с пожелания за бързо оздравяване, дискове с изпълнения на флейта и видеокасети с упражнения, пластмасови маркучета за еднократна употреба, които се свързваха с нещата от по-твърда пластмаса, пришити в човешката плът.

Като цяло Гари не понасяше болестите, защото, освен че при тях имаше големи количества човешки тела, а той не харесваше човешки тела в големи количества, му се струваха някак долнопробни. Бедните пушеха, бедните се тъпчеха с понички. Бедните забременяваха от близки роднини. Бедните не спазваха хигиена и живееха в замърсени квартали. Бедните със своите заболявания представляваха подвид на човечеството, който, за щастие, оставаше невидим за Гари, освен в болници и места като този магазин. Те бяха по-глупава, по-дебела, по-безропотно страдаща порода. Болна подкласа, от която той предпочиташе да стои надалече.

При все това той беше пристигнал в Сейнт Джуд разяждан от чувство за вина за някои обстоятелства, които беше скрил от Инид, и се беше заклел да бъде примерен син три дни, така че въпреки притеснението си, си проправи път през куците и сакатите, влезе в просторния салон с мебели и потърси стол, на който баща му да седи, докато се къпе.

От скритите в стените говорители се лееше пълна симфонична версия на най-досадната коледна песен – „Малкият барабанчик“. Утрото от другата страна на стъклените витрини беше ясно, ветровито и студено. Около едно от колчетата на паркинга се уви вестникарска страница с едва ли не еротична страст. Навеси скърцаха, калобраните на колите трепереха.

Многообразието от медицински столове и съответното многообразие от заболявания, за които те подсказваха, подсилиха смущението му и Гари потърси убежище в естетически размишления.

Защо всичко беше в бежово? Почти всички изделия бяха в бежово, в най-добрия случай – в отвратително сиво. Защо не червено? Защо не черно? Или зелено?

Дали целта на бежовата пластмаса не беше да гарантира, че изделието ще се използва само за медицински цели? Може би производителят се страхуваше, че ако столовете са красиви, хората ще се изкушават да ги купуват не по предназначение?

Ето това се викаше проблем: прекалено много хора да искат да купят продукта ти!

Гари поклати глава. Какви идиоти бяха тези производители!

Избра здрав, нисък алуминиев стол с голяма бежова седалка. Спря се на тежка (бежова!) тръба за дръжка под душа. Изненадано установи, че цените са изнудвачески високи, и отнесе двата артикула на касата, където любезна местна девойка, навярно набожна (с блуза на пайети и подстригана на стъпалца коса), поднесе баркодовете към лазерния лъч и отбеляза с тукашния провлачен говор, че тези алуминиеви столове са „невероятни“.

– Леки, а на практика нечупливи – продължи тя. – За мама и за татко ли?

Гари не обичаше да му навлизат в личното пространство и затова не отговори. Но все пак кимна.

– На възрастните им е трудно да стоят прави под душа. Но и нас това ни чака някой ден, нали? – Младата философка прекара картата му през апарата. – Дошли сте си за празниците и да помогнете малко?

– Тези столове са най-подходящи за едно: да се обеси човек – заяви Гари. – Съгласна ли сте?

Усмивката на девойката угасна.

– Не бих казала.

– Малки и леки, лесно ще ги ритнеш.

– Подпишете се тук, господине.

Натисна здраво вратата, за да пребори напора на вихъра отвън. Днес вятърът имаше зъби, хапеше през коженото яке. Идваше направо от Арктика, без да срещне никакви сериозни природни прегради по пътя си към Сейнт Джуд.

Докато шофираше на север към летището, ниското слънце милостиво напичаше гърба му. Гари се чудеше дали не се беше държал твърде грубо с младата продавачка. Да, може би беше прекалил. Но той беше под напрежение, а човек под напрежение, смяташе Гари, има правото да бъде стриктен в ограниченията, които си поставя, да бъде стриктен в моралните си преценки, в придържането си към правилата какво е позволено и какво – не, да бъде стриктен във вярата си какъв е и какъв – не е, и с кого да говори, и с кого – не. Ако някоя напориста, симпатична, набожна девойка държеше да си приказва с него, той имаше правото да избере за какво да си говорят.

Въпреки това си даваше сметка, че ако момичето беше по-привлекателно, сигурно нямаше да постъпи толкова грубо с нея.

Всичко в Сейнт Джуд се мъчеше да изкара най-лошото от него. Но в месеците след капитулацията пред Каролин (ръката му беше заздравяла бързо, благодаря, дори и белег не беше останал), Гари се беше примирил с ролята на злодея на сцената в Сейнт Джуд. Когато знаеш, че каквото и да сториш, майка ти пак ще те смята за лошия, губиш мотивация да играеш по правилата ѝ. Налагаш свои правила. Правиш това, което е нужно, за да оцелееш. Дори, ако е необходимо, се преструваш, че съвсем здравото ти дете е болно.

Истината за Джоуна бе, че той сам беше решил да не идва в Сейнт Джуд. Това беше съгласно условията по капитулацията на Гари пред Каролин през октомври. Тъй като разполагаше с пет самолетни билета за Сейнт Джуд, които не можеше да върне, той беше обявил пред семейството си, че би искал всички да заминат с него за Коледа, но няма да накара никого насила. Каролин, Кейлеб и Арон веднага и категорично бяха отказали; Джоуна, все още под магията на бабиния си ентусиазъм, обяви, че „много би искал“ да тръгне с него. Гари не беше обещал на Инид, че Джоуна ще отиде, но и не я беше предупредил, че може и да не отиде.

През ноември Каролин купи четири билета за фокусника Алън Грегариус за 22 декември и още четири билета за „Цар Лъв“ в Ню Йорк за 23 декември. „Ако Джоуна е тук, ще дойде с нас – обясни тя. – Ако го няма, Арон и Кейлеб може да вземат някой приятел.“ Гари едва преглътна въпроса, защо не е купила билети за прожекция след Коледа, което щеше да спести на Джоуна трудния избор. Но след октомврийската капитулация той и Каролин се радваха на втори меден месец и макар да се знаеше, че Гари, като покорен син, ще отиде в Сейнт Джуд за три дни, над семейното щастие надвисваха тъмни облаци при всяко споменаване на предстоящото пътуване. Колкото повече дни минаваха, без да говорят за Инид и за Коледа, толкова по-силно като че ли го желаеше Каролин, толкова повече го включваше в шегите с Арон и Кейлеб и толкова по-малко депресиран се чувстваше той. Всъщност въпросът за депресията му не беше повдиган от онази сутрин, в която Алфред беше паднал от кораба. Избягването на темата „Коледа“ беше малка цена за такава хармония у дома.

А и в началото лакомствата и вниманието, които Инид беше обещала на Джоуна в Сейнт Джуд, като че ли натежаваха над привлекателността на Алън Грегариус и „Цар Лъв“. Докато вечеряха, Джоуна размишляваше на глас за Коледното царство и коледния календар, за които баба толкова много му е разказвала; не обръщаше внимание – или не забелязваше – намигванията и усмивките, които си разменяха Арон и Кейлеб. Но Каролин все по-открито окуражаваше големите момчета да се надсмиват над баба си и дядо си, да се подиграват на задръстеността на Алфред („Нарича я „Интендо“!“) и пуританизма на Инид („Попита дали филмът е подходящ за деца!“), на нейната стиснатост („Бяха останали две капици зелен боб и тя ги уви във фолио!“), а след капитулацията Гари понякога се присъединяваше към тях („Баба ви е малко смешна, нали?“) и накрая Джоуна започна да се смущава от плановете си. На осем години той беше под тиранията на мечтата по-големите да го смятат за „готин“. Първо престана да повдига въпроса за Коледа на масата за вечеря, а след това, когато Кейлеб с обичайната затаена ирония го попита дали все още очаква с нетърпение да види Коледното царство, Джоуна се насили да отвърне презрително:

– Сигурно е голяма глупост.

– Разни дебелаци с големи коли обикалят в тъмното – подхвърли Арон.

– И повтарят колко е „прикрасну“ всичко – добави Каролин.

– Прикрасну! Прикрасну! – заповтаря Кейлеб.

– Не се присмивайте на баба си – рече Гари.

– Не се присмиват на нея – защити ги Каролин.

– Да, не се присмиваме на нея – заяви Кейлеб. – Просто хората в Сейнт Джуд са смешни. Нали, Джоуна?

– Хората там определено са доста едри – потвърди Джоуна.

В събота вечерта, преди три дни, на Джоуна му прилоша и си легна с температура. До неделя вечерта апетитът и температурата му се бяха върнали към обичайното си ниво и Каролин изигра последния си коз. За рождения ден на Арон по-рано същия месец тя беше купила скъпа компютърна игра „Проект Бог ІІ“, в която играчите създаваха и управляваха конкуриращи се организми в работеща екосистема. Беше забранила на по-големите момчета да започнат играта, преди да излязат във ваканция, но сега им разреши и настоя да направят Джоуна Микроб, тъй като във всяка екосистема Микробът обикаля навсякъде и никога не губи.

В неделя вечерта Джоуна беше абсолютно погълнат от своите убийствени бактерии и нямаше търпение да ги прати в битка на следващия ден. Когато Гари го събуди в понеделник сутринта и го попита ще идва ли в Сейнт Джуд, той отговори, че предпочита да си остане у дома.

– Сам избираш – отвърна баща му. – Но ако дойдеш, баба ти страшно ще се зарадва.

– А ако не ми е забавно?

– Никога няма гаранция, че ще ти е забавно. Но пък ще зарадваш баба си. Това ти го гарантирам.

Джоуна помръкна.

– Може ли да си помисля един час?

– Добре, давам ти един час. Но след това събираме багажа и тръгваме.

В края на въпросния час Джоуна беше дълбоко потънал в „Проект Бог ІІ“. Един щам от неговите бактерии беше ослепил осемдесет процента от малките копитни бозайници на Арон.

– Няма да се разсърдя, ако не дойдеш – увери го Гари. – Важен е личният ти избор. Ваканцията си е твоя.

Няма да карам никого насила.

– Но пак ще ти напомня, за последен път – продължи той. – Баба ти наистина те очаква с нетърпение.

Каролин се намръщи, свъсеният ѝ вид напомняше за септемврийските неприятности. Тя стана и мълчаливо излезе от стаята.

– Май ще остана – прошепна едва-едва Джоуна.

Ако все още беше септември, Гари сигурно щеше да възприеме решението му като символ на кризата на моралния дълг в консуматорското общество. И сигурно щеше да се потисне. Но вече беше минал по този път и знаеше, че в края му не го очаква нищо хубаво.

Събра багажа си и целуна Каролин.

– Ще се радвам да се върнеш – каза тя.

Строго погледнато, Гари не беше направил нищо нередно. Не беше обещавал на Инид, че ще доведе сина си. Но за да си спести разправиите, беше излъгал за температурата на Джоуна.

И също така, за да не засегне Инид, не беше споменал, че за шестте работни дни след края на първичното предлагане, стойността на неговите пет хиляди акции от „Аксон“, за които беше платил 60 000 долара, беше стигнала 118 000 долара. И тук не беше направил нищо нередно, но предвид жалката сума, която от „Аксон“ бяха платили за патента на Алфред, премълчаването изглеждаше най-благоразумния възможен ход.

Същото се отнасяше и за малкия пакет, който къташе във вътрешния джоб на якето си.

От ясното небе се спускаха самолети, щастливи в металната си кожа, докато той лъкатушеше измежду по-стария трафик на земята. Дните преди Коледа бяха най-натовареният период за летището в Сейнт Джуд – едва ли не причината за съществуването му. Паркингът беше пълен, залите бяха претъпкани.

Денис обаче се появи точно навреме. Дори и авиокомпаниите сякаш се стремяха да я предпазят от неудобствата на закъснението и недоволстващия брат. Тя стоеше, по семеен обичай, край почти неизползвания вход за заминаващи. Пухеното ѝ яке биеше на очи с розовите си кожички по яката и ръкавите, а и като цяло сестра му изглеждаше по-различно – може би гримът ѝ беше повече. Или поне червилото. При всяка среща с Денис през тази година (за последно се бяха видели на Деня на благодарността), тя все повече се отдалечаваше от облика, който той си беше представял, че ще придобие, когато порасне.

Целуна я и усети миризма на цигари.

– Пропушила си – отбеляза той, правейки място в багажника за куфара и пазарската ѝ чанта.

Тя се усмихна.

– Отключи вратата, замръзвам.

Гари отвори слънчевите си очила. Сега слънцето го заслепяваше и едва не го блъснаха странично, докато излизаше от паркинга. Агресията на пътя нарастваше, колите вече не се точеха толкова бавно, че един опитен шофьор от Изтока с лекота да криволичи между тях.

– Мама сигурно е щастлива, че Джоуна е тук – рече Денис.

– Не е тук.

Тя се обърна рязко.

– Не го ли доведе?

– Разболя се.

– Не е истина! Не си го довел!

Като че ли дори и за миг не ѝ беше минало през ума, че брат ѝ може и да не лъже.

– Вкъщи сме петима – заяви той. – Доколкото знам, ти си сама. Не е толкова лесно, когато човек носи няколко отговорности.

– Просто съжалявам, че разпали надеждите на мама.

– Не е моя вината, че тя е избрала да живее в бъдещето.

– Прав си – призна Денис. – Вината не е твоя. Просто ми се иска да не беше ставало така.

– Като стана дума за мама, искам да ти кажа нещо много странно. Но първо ми обещай, че ще си мълчиш.

– Какво странно нещо?

– Обещай ми, че ще пазиш тайна.

Денис обеща, Гари дръпна ципа на вътрешния джоб на якето си и ѝ показа пакетчето, което Беа Мейснър му беше дала предишния ден. Сега онази сцена му се струваше направо нереална, все едно я беше сънувал: ягуарът на Чък Мейснър на улицата боботеше и изригваше като кит зимен пушек от ауспуха, Беа Мейснър стоеше на изтривалката с надпис „Welcome“ в бродираното си зелено манто, ровейки в чантата си да извади омачкано и омърляно пакетче, Гари остави опакованата бутилка с шампанско вътре и прие контрабандната доставка. „Това е за майка ти – рече Беа. – Но ѝ предай, че Клаус каза да внимава много. Изобщо не искаше да ми го даде, човек бързо се пристрастявал към него. Затова ѝ нося толкова малко. Тя искаше за шест месеца, но Клаус ми даде само за един. Предай ѝ да провери нещата и да говори пак с лекаря си. Даже, Гари, може би е по-добре да не ѝ го даваш, преди да се посъветва с лекаря. Както и да е, приятно прекарване на празника – клаксонът на ягуара се обади – и предай най-добрите ни пожелания на всички.“

Гари преразказа случилото се на Денис и тя отвори пакетчето. Беа беше свила фунийка от откъсната от някакво немско списание страница и след това я беше запечатила с тиксо. От външната страна се виждаше очилата немска крава, рекламираща ултрапастьоризирано мляко. Вътре имаше трийсет златисти хапчета.

– Боже мой! – Денис избухна в смях. – „Мексикански А“!

– Не съм го чувал.

– Клубна дрога. Много популярна сред студентите.

– И Беа Мейснър я носи на мама.

– Мама знае ли, че е у теб?

– Още не. Какво му е действието на това?

Денис бръкна с тютюнджийските си пръсти и поднесе едно хапче към устата му.

– Пробвай.

Гари рязко завъртя глава. Сестра му като че ли също беше на някакви хапчета, нещо, по-силно от никотин. Изглеждаше страшно щастлива или страшно нещастна, или някаква опасна комбинация от двете. Носеше сребърни пръстени на три от пръстите и на палеца.

– Пробвала ли си го? – попита той.

– Не, аз си падам само по алкохола.

Тя затвори пакетчето и Гари го прибра.

– Искам да съм сигурен, че ще ме подкрепиш за това – каза той. – Съгласна ли си, че мама не би трябвало да получава наркотици от Беа Мейснър?

– Не, не съм. Тя е голям човек и може да прави каквото си иска. А и не мисля, че е честно да ѝ прибереш хапчетата, без да ѝ кажеш. Ако ти не ѝ кажеш, аз ще го направя.

– Извинявай, ама ми обеща да мълчиш!

Денис се замисли. Наръсеният с луга банкет прелиташе край тях.

– Добре, обещах – призна тя. – Но защо се опитваш да управляваш живота ѝ?

– Сама ще видиш, че положението е извън контрол. Ще се убедиш, че е крайно време някой да се намеси и да вкара нещата в релси.

Сестра му не възрази. Сложи си слънчеви очила и се загледа в кулите на Хоспитъл Сити на яркия южен хоризонт. Гари се беше надявал, че тя ще го подкрепи веднага. Вече имаше един „алтернативен“ роднина и не му трябваше друг. Яд го беше, че хората могат с такова нехайство да обръщат гръб на света на общоприетите очаквания; това намаляваше задоволството му от дома, работата и семейството; за него това беше едностранна промяна – в негов ущърб – на правилата на живота. И най-вече се ядосваше, задето поредният предател, преминал на страната на „алтернативните“, беше не някой непознат ексцентрик от чуждо семейство или чужда класа, а собствената му елегантна и талантлива сестра, която едва този септември беше покорила върха по общоприетите норми, за което приятелите му можеха да прочетат в „Ню Йорк Таймс“. А сега тя беше напуснала работата си, носеше четири пръстена и крещящо пухено яке, вонеше на цигари...

Извади алуминиевия стол от багажника и я последва в къщата. Сравни посрещането ѝ от Инид с посрещането, което беше получил предишния ден. Отбеляза продължителността на прегръдката, липсата на критика още в първия момент, усмивките.

– Мислех си, че може да срещнете Чип на летището и да се приберете тримата заедно! – извика Инид.

– Този сценарий е невероятен по най-малко осем причини – заяви Гари.

– Обещал е, че ще е тук днес, така ли? – попита изненадано Денис.

– Днес следобед – потвърди майка ѝ. – Най-късно утре.

– Днес, утре, следващият април – измърмори Гари. – Все тая.

– Каза, че в Литва има някакви размирици – допълни Инид.

Денис отиде да потърси Алфред, а Гари донесе сутрешния „Хроникъл“ от мазето. В раздела за международни новини, набутан между две дълги статии („Нови грижи за животните – лакират ноктите на кучетата“ и „Офталмолозите прибират прекалено високи заплати – лекарите отричат, специалистите в оптиките потвърждават“) откри каренце за Литва: „...Вълнения след оспорваните парламентарни избори и опита за покушение срещу президента Виткунас... три четвърти от страната без електричество... враждуващи бойни групи по улиците на Вилнюс... летището...“.

– Летището е затворено – прочете на глас Гари доволно. – Майко? Чу ли?

– Той беше на летището още вчера – отвърна Инид. – Сигурна съм, че е излетял.

– Защо тогава не се обажда?

– Сигурно е бързал да хване някой полет.

В определени моменти способността на Инид да си фантазира направо изкарваше Гари от равновесие. Той отвори портфейла си и ѝ връчи касовата бележка за стола и дръжката.

– После ще ти напиша чек – каза тя.

– По-добре сега, че после ще забравиш.

Мърморейки и въздишайки, тя се подчини.

Гари огледа чека.

– Защо си сложила дата двайсет и шести декември?

– Защото това е първата дата, на която ще можеш да го осребриш във Филаделфия.

Караницата им продължи и по време на обяда. Гари бавно изпи една бира, след това си отвори втора, наслаждавайки се на притеснението, което подклаждаше в Инид, която му повтори три-четири пъти, че е време да се захване за работа в банята. Когато накрая се надигна от масата, му мина през ума, че импулсът му да ръководи живота на Инид е логичен отговор на нейните опити да управлява неговия.

Дръжката за под душа представляваше четирийсетсантиметрова бежова поцинкована тръба, закривена в двата края. Сложените с тръбата дебели видии щяха да свършат работа за закрепяне към дърво, но не ставаха за керамични плочки. За да я монтира, трябваше да пробие дупки в стената за десетсантиметрови дюбели.

Долу в работилницата на Алфред успя да намери бургиите за бетон за електрическата бормашина, но кутиите от цигари, които помнеше като рогове на изобилието от полезни дреболии, се оказаха пълни главно с ръждясали осиротели винтове, шайби и гумени уплътнения за тоалетно казанче. Нямаше нито един десетсантиметров дюбел.

На път към железарския магазин, надянал усмивката си „Аз съм идиот“, той мярна Инид, която се взираше навън през дантелената завеса на прозореца в трапезарията.

– По-добре не възлагай големи надежди на появата на Чип, майко.

– Просто ми се стори, че чух кола на улицата.

„Добре, продължавай в този дух – помисли си Гари, излизайки, – мисли само за този, когото го няма, и не обръщай внимание на другия, който е тук.“

На тротоара се размина с Денис, която се връщаше от хранителния магазин с пълни торби.

– Надявам се, че ще оставиш мама да плати за всичко това – рече той.

Тя му се изсмя в лицето.

– Какво значение има?

– Все се опитва да мине метър. Това ме вбесява.

– Гледай да не те излъже с някой цент – подхвърли подигравателно Денис и продължи към къщата.

Защо всъщност се чувстваше виновен? Не беше обещавал да доведе Джоуна и макар че към момента беше напред с 58 000 долара с инвестицията си в „Аксон“, беше се потрудил здравата за тези акции и беше поел целия риск, а и самата Беа Мейснър го беше посъветвала да не дава хапчетата на Инид. Така че защо се чувстваше виновен?

Докато шофираше, си представяше как стрелката на налягането в черепа му се прокрадва нагоре. Съжаляваше, че беше предложил помощта си на Инид. Предвид за колко кратко си беше дошъл, беше глупаво да прекара следобеда в работа, за която тя спокойно можеше да плати на някой майстор.

В железарския магазин се нареди на опашка зад най-дебелите и мудни хора от централния пояс на Щатите. Те бяха дошли да си накупят дядоколедовци от локум, пакети с гирлянди, щори, сешоари за по осем долара и изрисувани с празнична украса поставки за горещи съдове. С кебапчести пръсти ровеха в малките си портфейли за точни монети. От ушите на Гари излизаха струйки пара като в комикс. В главата му прелитаха безбройните забавни занимания, на които можеше да се посвети, вместо да пилее половин час, за да купи шест десетсантиметрови дюбела. Можеше да отиде в залата на кондуктора в магазина за подаръци в Музея на транспорта, да прегледа старите чертежи на мостове и трасета от първите години на баща си в „Мидланд Пасифик“, да потърси в килера под верандата отдавна изчезналото си електрическо влакче. След като депресията му се „разсея“, у него се беше появил запален интерес към колекционирането на модели на локомотиви, вагончета и релси и с радост би прекарал цял ден – цяла седмица! – в игра с тях...

Когато се прибра, от пътеката мярна как дантелената завеса се разделя, майка му отново надничаше навън. Вътре беше задушно и ухаеше на различните неща, които Денис печеше, задушаваше и запържваше. Гари връчи на Инид касовата бележка за дюбелите, което тя прие като признак на враждебност, както си и беше.

– Не можеш да си позволиш четири долара и деветдесет и шест цента?

– Майко, ще изпълня обещанието си. Но това не е моята баня. Не е моята дръжка.

– Ще ти дам парите после.

– Да не забравиш.

– Гари, ще ти дам парите после.

Денис, препасана с престилка, следеше разговора им от прага на кухнята със засмени очи.

Гари слезе отново в мазето, където Алфред похъркваше в голямото си синьо кресло. Гари продължи към работилницата и там изведнъж го сепна ново откритие. На тезгяха беше подпряна пушка в брезентов калъф. Не помнеше да я е видял тук предишния път. Дали беше възможно да я е пропуснал? По принцип пушката седеше в килера под верандата и озоваването ѝ тук изобщо не му харесваше.

„Да го оставя ли да се застреля?“

Въпросът изплува толкова ясно в ума му, че едва не го изрече на глас. Замисли се. Да, беше се намесил в името на безопасността на майка си и конфискува хапчетата ѝ, но при Инид имаше живец, надежди и радост, които си заслужаваха да бъдат спасени. Старецът обаче беше капут.

В същото време Гари не желаеше да чуе изстрел, да слезе и да нагази в локва кръв. Не искаше и майка му да преживее подобен кошмар.

И все пак, колкото и ужасна да беше подобна гледка, след това животът на Инид щеше да отбележи огромен скок в качествено отношение.

Отвори кутията с патрони на тезгяха, нито един не липсваше. Защо пък точно той трябваше да забележи, че Алфред е преместил пушката? Не можеше ли този товар да се падне на някой друг? В главата му изведнъж се появи решение, и то с такава категоричност, че този път той наистина го изрече на глас в прашната, лъхаща на пикоч, поглъщаща ехото лаборатория:

– Щом го искаш, заповядай. Няма да те спирам.

Преди да пробие дупките, трябваше да изпразни шкафчето в банята. Само по себе си това беше тежка задача. В една кутия за обувки Инид пазеше всяко топче памук, извадено от шишенце с аспирин или друго лекарство. Петстотин или хиляда памучета. Вкаменени, изстискани наполовина тубички с кремове. Пластмасови канички и принадлежности (на цвят още по-гадни, доколкото беше възможно, от бежовото) от влизането ѝ в болница за операция на стъпалото, на коляното и за флебит. Шишенца с „Мъркюрикром“ и „Анбезол“, засъхнали някъде през шейсетте. В една книжна кесия, която Гари побърза да хвърли на най-горната лавица, имаше отколешни дамски превръзки и тампони.

Светлината навън вече гаснеше, когато той най-сетне се справи с шкафчето и се приготви да пробие шестте дупки. И тогава се оказа, че старите бургии са по-тъпи и от главичка на гвоздей. Натискаше с цялата си тежест, върхът на бургията почерня и закалката започна да се лющи, старата бормашина запуши. Пот се стичаше по лицето и гърдите му.

Алфред избра точно този момент, за да надникне в банята.

– Какво става тук?

– Бургиите ти са затъпени – изпъшка Гари. – Трябваше да купя нови, като бях в магазина.

– Дай на мен.

Гари не беше възнамерявал да привлече стареца и двете треперещи пръстати животинчета, които бяха неговият авангард. Отдръпна се от немощните, алчно протегнати ръце, но очите на Алфред вече бяха впити в бормашината, лицето му сияеше от възможността да реши някакъв проблем. Гари предаде инструмента. Чудеше се дали изобщо баща му може да види какво държи в тресящите си ръце. Пръстите на стареца пропълзяха по очуканата повърхност, гърчеха се като слепи червеи.

– Включил си я да удря назад – рече той.

С извития жълт нокът на палеца Алфред завъртя превключвателя да сочи „Напред“ и подаде бормашината на Гари, за първи път от появата му погледите им се срещнаха. Студените тръпки, които пробягаха по кожата на сина, не се дължаха само на потта. „Явно в главата на стареца все още премигва някоя и друга лампичка“, помисли си той. Алфред наистина изглеждаше щастлив: щастлив, че е поправил нещо, и още по-щастлив, подозираше Гари, задето е доказал, че е по-умен – в този конкретен случай – от сина си.

– Ясно защо не съм инженер – измърмори Гари.

– Какво искаш да направиш?

– Ще сложа този лост, за да се държиш за него. Ще използваш ли душа, ако има стол и дръжка?

– Нямам представа какво са намислили за мен – заяви Алфред и излезе.

„Това беше коледният ти подарък – рече му наум Гари. – Обръщането на превключвателя беше твоят подарък за мен.“

След час банята беше в предишния си вид, а той отново беше в предишното си отвратително настроение. Инид постфактум беше променила мнението си къде трябва да е дръжката, а когато Гари покани Алфред да пробва новия стол, баща му заяви, че предпочита да се къпе във вана.

– Изпълних си обещанието, повече не ме търсете – заяви Гари в кухнята, сипвайки си питие. – Утре ще правя само това, което на мен ми е приятно.

– Сега банята изглежда много по-добре – отвърна Инид.

Гари раздруса бутилката. Почти напълни чашата.

– О, Гари – обади се майка му, – мислех да отворим шампанското, дето го донесе Беа.

– О, по-добре да го оставим – рече Денис, която беше направила щолен, кейк и два хляба със сирене, и приготвяше за вечеря, доколкото виждаше Гари, полента и пържено заешко. В тази кухня сигурно за първи път влизаше заек.

Инид поднови кръженето около кухненските прозорци.

– Притеснявам се, че не се обажда – рече тя.

Гари застана до нея, невроните му мъркаха доволно от сладката смазка на първата глътка. Попита я дали е чувала за бръснача на Окам.

– Бръсначът на Окам – заяви той с коктейлна афористичност – ни приканва да изберем по-простото от две възможни обяснения за дадено явление.

– Какво искаш да кажеш? – попита майка му.

– Искам да кажа, че е възможно Чип да не се обажда заради някакво неизвестно за нас усложнение. Или пък причината се крие в нещо съвсем просто и добре познато, а именно невероятната му безотговорност.

– Той каза, че си идва и че ще се обади – отговори унило Инид. – Каза, че си идва у дома.

– Добре. Хубаво. Стой си на прозореца. Ти избираш.

Тъй като се предполагаше, че той ще кара за „Лешникотрошачката“, Гари нямаше как да си пийне толкова, колкото му се искаше преди вечеря. Затова побърза да си навакса, щом се върнаха от балета. Алфред се качи в спалнята едва ли не на бегом, а Инид си легна в мазето с намерението да остави децата си да се справят с проблемите, които възникнат през нощта. Гари си сипа уиски и се обади на Каролин. Сипа си още едно и обиколи къщата, но не успя да намери Денис. Донесе от стаята си коледните подаръци и ги подреди под елхата. За всички подаръкът му беше един и същ: кожен албум с „Двестате най-хубави снимки на семейство Ламбърт“. Беше се постарал да приключи с изваждането на снимките преди празника и сега, след като албумът беше готов, възнамеряваше да разруши тъмната стаичка и с част от печалбата си от „Аксон“ да сложи модел на електрическо влакче над гаража. Това беше хоби, което сам си беше избрал, не му беше натрапено от друг и докато полагаше замаяната си от уискито глава на студената възглавница и гасеше тока в старата си стая в Сейнт Джуд, го завладя детско вълнение при мисълта как ще пуска влакчето по картонени планини и по високи надлези от дървени бъркалки...

Сънува десет Коледи у дома. Сънува стаи и хора, стаи и хора. Сънува, че Денис не му е сестра и се кани да го убие. Единствената му надежда беше пушката в мазето. Докато проверяваше дали е заредена, усети зловещо присъствие зад гърба си в работилницата. Завъртя се и не позна Денис. Видя някаква друга жена, която трябваше да убие, за да не го убие тя. Спусъкът потъна без съпротива, увисна безжизнен, не произведе резултат. Пушката беше включена на „Назад“ и докато успее да я превключи на „Напред“, жената му се нахвърли...

Събуди се, пикаеше му се.

Тъмнината в стаята се разпръсваше само от проблясването на радиочасовника, чийто екран той не погледна, тъй като го беше страх, че все още е страшно рано. Виждаше неясните очертания на горния край на старото легло на Чип до отсрещната стена. Тишината в къщата като че ли беше мимолетна и неспокойна. Току-що възцарила се.

Гари се измъкна безшумно от леглото и се прокрадна към вратата, но там уплашено се спря.

Не смееше да отвори.

Напрегна слух да чуе какво става оттатък. Стори му се, че долавя неясно мърдане, движение, далечни гласове.

Страхуваше се да отиде до тоалетната, тъй като не знаеше какво ще намери там. Страхуваше се, че ако излезе от стаята, когато се върне, ще открие някого в леглото, може би майка си или сестра си, или пък баща си.

Беше убеден, че в коридора се движи някой. В замъгленото си полубудно съзнание свързваше изчезналата преди лягането му Денис с приличащия на Денис призрак, който се опитваше да го убие в съня му.

Вероятността този призрачен убиец в момента да се спотайва в коридора беше само деветдесет процента фантастична.

По-безопасно беше да остане в стаята и да се изпикае в някоя от декоративните австрийски халби на тоалетката.

Ами ако шуртенето привлечеше вниманието на този, който дебнеше отвън?

Прокрадна се на пръсти да вземе халбата и се скри в дрешника, който делеше с Чип, откакто Денис получи по-малката спалня и момчетата останаха сами. Дръпна вратата да се затвори, намърда се между дрехите в калъфи от химическо чистене и натъпканите с какво ли не пазарски чанти от „Нордстром“, натрупани тук от Инид, и се облекчи в халбата. Държеше пръста си на ръба, за да усети, ако халбата тръгне да прелива. Точно когато топлината от надигащата се урина достигна пръста му, мехурът му най-сетне се изпразни. Спусна внимателно халбата на пода на дрешника и я покри с някакъв плик, който измъкна от чанта „Нордстром“.

Тихо-тихо излезе от дрешника и се върна в леглото. В мига, в който повдигаше краката си от пода, чу гласа на Денис. Прозвуча ясен и непринуден, все едно тя беше в стаята при него.

– Гари?

Опита се да не помръдне, но пружината изскърца.

– Гари? Извинявай, че те притеснявам. Буден ли си?

Нямаше друг избор, освен да стане и да отвори вратата. Денис стоеше на прага в бяла памучна пижама, от стаята ѝ се процеждаше лъч светлина.

– Извинявай. Татко те вика.

– Гари! – разнесе се гласът на Алфред от банята до нейната спалня.

Той с разтуптяно сърце попита колко е часът.

– Не знам – отвърна тя. – Събуди ме това, че викаше Чип. След това започна да вика теб. Но не и мен. Сигурно от мен се притеснява.

Отново усети цигарите в дъха ѝ.

– Гари! Гари! – разнесе се зовът от банята.

– Мамка му – измърмори Гари.

– Може би е от лекарствата му.

– Глупости. Глупости!

– Гари!

– Да, тате, идвам!

От долния етаж се издигна безтелесният глас на Инид:

– Гари, помогни на баща си!

– Добре, мамо, отивам. Върви да спиш.

– Какво иска? – попита Инид.

– Връщай се в леглото.

В коридора усети мириса на елхата и на огъня в камината. Почука на вратата на банята и отвори. Баща му седеше във ваната гол от кръста надолу и се озърташе налудничаво. До този момент Гари беше виждал подобни погледи главно по автобусните спирки и в тоалетните на „Бъргър Кингс“ в центъра на Филаделфия.

– Гари, навсякъде са. – Старецът посочи пода с треперещ пръст. – Виждаш ли го?

– Тате, това е халюцинация.

– Хвани го! Хвани го!

– Това е халюцинация. Хайде, излез от ваната и си легни.

– Виждаш ли го?

– Това е халюцинация. Иди си легни.

Отне му доста време, поне десетина-петнайсет минути, за да измъкне Алфред от банята. В голямата спалня светеше, на пода бяха пръснати няколко неизползвани памперса. На Гари му се струваше, че баща му сънува буден, сънува сън, толкова жив, колкото и сънят на Гари за Денис, и че събуждането, за което на Гари му трябваше половин секунда, на баща му отнемаше половин час.

– Какво означава „халюцинация“? – попита Алфред.

– Да сънуваш буден.

Алфред потрепери.

– Това ме безпокои.

– Има защо.

– Помогни ми с памперса.

– Добре.

– Безпокоя се, че нещо не е наред в главата ми.

– Ох, тате.

– Мозъкът ми като че ли не работи както трябва.

– Знам. Знам.

Но и самият Гари беше заразен – там, посред нощ – от бащината си болест. Докато двамата се мъчеха с памперса, който баща му като че ли смяташе за някаква будеща почуда интересна играчка, вместо за препаска, която трябва да бъде сложена на слабините, Гари също изпита усещането, че действителността отстъпва, че нощта е пълна с прокрадвания, шаване и преобразявания. Имаше чувството, че в къщата оттатък вратата на спалнята не са само майка му и сестра му, а има и още нещо; долавяше голямо попълзновение от мимолетно мяркащи се призраци.

Алфред легна, снежната му коса падна на лицето му. Гари придърпа завивката върху раменете му. Не можеше да повярва, че се беше карал толкова разгорещено с този мъж, че го беше приемал сериозно като противник само преди три месеца.

Когато се върна в стаята си, радиото му показваше 2,55. Отново цареше тишина, вратата на Денис беше затворена, единственият шум идваше от сирена на тир на магистралата на миля от къщата. В стаята му миришеше леко на цигари.

Не, може би не беше на цигари. Може би миризмата идваше от пълната с пикоч австрийска халба, която беше оставил на пода в дрешника!

„Утре – помисли си той – е моят ден. Утре е денят за почивка на Гари. А после, в четвъртък сутринта, ще вдигнем къщата във въздуха. Ще сложим край на този фарс.“

След като Браян Калахан я уволни, Денис собственоръчно се накълца на парчета и ги подреди на масата. Съчини си история за момиче, чиито родители толкова копнеели за дъщеря, че щели жива да я изядат, ако тя не била избягала. Момиче, което в отчаянието си търсело спасение във всяко срещнато временно убежище – в кариерата си на готвач, в брака с Емил Берже, в старческия си живот във Филаделфия, в афера с Робин Пасафаро. Но тези набързо избрани убежища накрая винаги се оказвали измамни. В стремежа си да се опази от ненаситността на близките си, девойката постигнала точно обратното. Точно когато гладът на родителите ѝ достигнал връхната си точка, животът ѝ се разпаднал и тя останала без съпруг, без деца, без работа, без отговорности, без никаква защита. Все едно от самото начало се била стремяла да е свободна, когато се наложи да се грижи за родителите си.

А в същото време братята ѝ правеха всичко по силите си, за да се окажат заети в този момент. Чип беше избягал в Източна Европа, а Гари се беше предал под властта на Каролин. В интерес на истината, Гари наистина „поемаше отговорност“ за родителите си, но неговата представа за отговорност беше да заплашва и дава нареждания. Товарът да изслушва Инид и Алфред, да бъде търпелива и състрадателна, падаше единствено върху раменете на дъщерята. Денис вече виждаше, че ще е единственото дете на коледната вечеря в Сейнт Джуд, единственото дете, дежурно през следващите седмици, месеци и години. Родителите ѝ бяха достатъчно добре възпитани, за да не изрекат на глас молбата си да дойде да живее при тях, но тя знаеше, че точно това желаеха. Веднага щом записа баща си във втория етап от изпитанията на „Коректол“ и предложи да го приеме в дома си, Инид едностранно беше прекратила враждебните си действия. Оттогава нито веднъж не беше отворила дума за развратната си приятелка Норма Грийн. Нито веднъж не беше попитала Денис защо е „напуснала“ работата си в „Генератора“. Майката имаше проблеми, дъщерята беше предложила помощта си и Инид вече не можеше да си позволи лукса да намира кусури. А сега беше дошъл мигът – според историята, която Денис си разказваше за самата себе си, – главният готвач да се накълца на парчета и да нахрани с тях гладните си родители.

Поради липсата на по-добра история, тя едва не повярва в тази. Единственият недостатък бе, че не се разпознаваше в нея.

Сложеше ли си бяла риза и стар сив костюм, алено червило и черна шапка с черна мрежеста воалетка като на Джаки Кенеди, се познаваше – да, ето това беше тя. Облечеше ли бял потник и широки мъжки джинси и си опънеше косата здраво, за да я върже на опашка – да, това също беше тя. Нагласеше ли се със сребърни бижута, тюркоазени очни сенки, тъмносин като устни на удавник лак на ноктите, ослепително розов джемпър и оранжеви кецове, виждаше, че е жива, и затаяваше дъх от опиянението на живота.

Замина за Ню Йорк да се снима за „Фуд Ченъл“ и за да посети един от онези клубове за хора като нея, които са започнали да съзират истината за себе си и искат да натрупат повече опит. Отседна при Джулия Вре в разкошния апартамент на „Хъдсън Стрийт“. Джулия сподели, че събирайки данни за бракоразводния процес, открила, че Гитанас Мизевичюс е платил за апартамента със средства на литовската държава.

– Адвокатът на Гитанас твърди, че това е „дребен пропуск“ – обясни Джулия, – но на мен не ми се вярва.

– Това означава ли, че ще ти го вземат?

– Не, по-скоро нараства вероятността да остане за мен, без да се налага да плащам нищо. Но все пак се чувствам толкова ужасно! Апартаментът ми всъщност би трябвало да принадлежи на народа на Литва!

Температурата в стаята за гости в апартамента на Джулия беше към трийсет градуса. Тя даде на Денис дебела около педя завивка и я попита дали иска и одеяло.

– Благодаря, струва ми се достатъчно – отвърна Денис.

Домакинята извади бархетни чаршафи и четири възглавници с бархетни калъфки. Попита как я кара Чип във Вилнюс.

– Май с Гитанас са станали първи приятели.

– Не ми се мисли какво си говорят за мен – пророни щастливо Джулия.

Денис отвърна, че според нея Чип и Гитанас напълно избягват тази тема.

Приятелката ѝ се намръщи.

– Защо да не искат да говорят за мен?

– Е, нали им би шута и на двамата.

– Биха могли да си говорят колко ме мразят!

– Не смятам, че някой би могъл да те мрази.

– Да си призная, страхувах се, че ти ще ме намразиш, задето скъсах с Чип.

– Не, това не е моя работа.

Джулия видимо се отпусна и довери, че излиза с един адвокат, симпатичен, но плешив, с когото я запознала Ейдън Прокуро.

– С него се чувствам в безопасност – рече тя. – Толкова е уверен в ресторантите. И има страшно много работа, така че не ме преследва постоянно за ъъъ... внимание.

– Колкото по-малко ми разказваш за теб и Чип – увери я Денис, – толкова по-добре.

След това Джулия я попита дали си има някого и това беше удобен момент Денис да си признае за Робин Пасафаро, само че ѝ беше много трудно да го направи. Не искаше да смути приятелката си, не искаше да чуе как гласът ѝ изтънява и омеква състрадателно. Предпочиташе познатата простота на компанията на Джулия и затова отвърна:

– Не излизам с никого.

С никого освен, на другата вечер, в сафическа ориенталска бърлога на двеста крачки от апартамента на Джулия, с една седемнайсетгодишна девойка, току-що слязла от автобуса от Платсбърг, Ню Йорк, с кошмарна прическа и два резултата от по 800 на изпитите САТ (носеше си дипломите като сертификат за психическо здраве или по-скоро за лудост), и на следващата нощ, със студентка от магистърския курс по изучаване на религиите в „Колумбия“, чийто баща (по нейните думи) държал най-голямата банка за сперма в Южна Калифорния.

След тези си успехи Денис отиде в едно студио в центъра и записа гостуването си в „Популярни ястия за съвременния човек“, като приготви равиоли с агнешко и други специалитети от „Маре Скуро“. Срещна се с някои от нюйоркчаните, които се бяха опитали да я откраднат от Браян – двама милиардери от Сентрал Парк Уест, които ѝ предлагаха модернизиран вариант на феодално крепостничество, един банкер от Мюнхен, който вярваше, че тя е месията на вайсвурста и може да възкреси старата слава на германската кухня в Манхатън, и младия ресторантьор Ник Раза, който я впечатли с детайлно изброяване и подробен анализ на всяко ястие, което беше опитал в „Маре Скуро“ и „Генератора“. Раза беше издънка на семейство доставчици на храни от Ню Джърси и вече притежаваше популярно заведение за морски специалитети среден клас в Манхатън. Сега искаше да скочи на кулинарната сцена на „Смит Стрийт“ в Бруклин с ресторант, в който главната знаменитост да е Денис. Тя го помоли за седмица за размисъл.

Един слънчев есенен неделен следобед взе метрото до Бруклин. Кварталът ѝ се стори като Филаделфия, само че облагородена от близостта с Манхатън. За половин час видя повече красиви, интригуващи на външен вид жени, отколкото за половин година в Южна Филаделфия. Зърна облицованите им с камъни къщи и модерните им ботуши.

Прибра се у дома с „Амтрак“; съжаляваше, че толкова дълго се е крила във Филаделфия. Малката станция на метрото под кметството беше празна и ехтеше като трюм на бракуван боен кораб; подът, стените, колоните и парапетите бяха боядисани в сиво. Жалкото малко влакче дойде с петнайсет минути закъснение и беше пълно, в стоическата си търпеливост и отчуждението си пътниците приличаха на пациенти в спешно отделение. Денис излезе на повърхността от станцията на „Федеръл Стрийт“, по тротоара на „Броуд Стрийт“ вятърът разнасяше листа на секвои и хартии от сандвичи, които се завихряха по препиканите фасади и зарешетените прозорци и се разпиляваха под броните на колите, паркирани до бордюра. Градската пустота на Филаделфия, хегемонията на вятъра и небето напомняха за някакво приказно царство. Нарния, да речем. Обичаше Филаделфия така, както обичаше Робин Пасафаро. Тук сърцето ѝ се изпълваше, сетивата ѝ се изостряха, но главата ѝ като че ли щеше да се пръсне във вакуума на самотата.

Отключи вратата на тухлената си отшелническа обител и събра писмата от пода. Сред двайсетината съобщения на телефонния секретар имаше и едно от Робин Пасафаро, която нарушаваше мълчанието си, за да попита дали Денис не иска да „поговорят“, и едно от Емил Берже, който любезно я уведомяваше, че е приел предложението на Браян Калахан да стане главен готвач на „Генератора“ и се връща във Филаделфия.

При тази новина Денис зарита плочките на южната стена на кухнята си, докато не се уплаши, че ще счупи пръстите на крака си.

– Трябва да се махна оттук!

Но махането не беше лесно. През изминалия месец Робин се беше поуспокоила и стигнала до извода, че ако спането с Браян е грях, то тя също е съгрешила. Браян си беше наел мансарда в Стария град, а Робин, както беше предположила Денис, беше твърдо решена да запази попечителство над Шиниъд и Ерин. За да заздрави позициите си, тя си стоеше в голямата къща на „Панама Стрийт“ и се грижеше за децата. Само че през учебно време и в неделя, когато Браян вземаше момичетата, беше свободна и след зрял размисъл реши, че е най-добре да прекара тези часове в леглото на Денис.

Денис все още не можеше да се отърси от омаята на Робин. Все още искаше да усети ръцете ѝ върху себе си, по себе си, до себе си, вътре в себе си – цялата тази шведска маса от предлози. Но в Робин имаше нещо, вероятно склонността ѝ да вини себе си за болката, която другите ѝ причиняваха, което предизвикваше предателство и насилие. Денис започна нарочно да пуши в леглото, защото цигареният дим дразнеше очите на Робин. Издокарваше се изключително внимателно, когато имаха среща на обяд, за да подчертае липсата на елегантност в нея, привличаше погледите на всички, жени и мъже. Демонстративно потрепваше от силния ѝ глас. Държеше се както юноша към родителите си, само дето юношеското неодобрение беше спонтанно и естествено, докато нейното презрение беше съзнателна, пресметната жестокост. Ядосано ѝ изшъткваше, когато Робин започнеше да пъшка. Повтаряше ѝ: „Говори по-тихо, моля те. Моля те!“. Опиянена от жестокостта си, се взираше настойчиво в шлифера ѝ, докато Робин не я попита какво има. Денис отвърна: „Просто се чудя дали понякога не ти се иска да не се обличаш чак толкова смотано“. Робин отговори, че така или иначе, никога няма да е готина, затова поне може да носи удобни дрехи. Денис присви устни.

Робин нямаше търпение да поднови срещите на любимата си с Шиниъд и Ерин, но Денис – по причини, които и на нея самата не ѝ бяха съвсем ясни, – отказваше да види момичетата. Не можеше да си представи да ги погледне в очите; при мисълта за семейство от четири жени ѝ прилошаваше.

– Децата те обожават – убеждаваше я Робин.

– Не мога.

– Защо?

– Защото не искам. Затова.

– Добре. Все тая.

– Докога ще повтаряш само „все тая“? Няма ли да го израснеш най-после? Или цял живот само това ще ти е в устата?

– Денис, те те обожават – изписука Робин. – Липсваш им. А и преди и на теб ти беше приятно с тях.

– Но сега не съм в настроение за деца. Не знам дали някога отново ще бъда, честно казано. Така че престани да ме притискаш, моля те.

Повечето хора биха се досетили накъде вървят работите; повечето хора биха си тръгнали, без дори да поглеждат назад. Само че Робин очевидно предпочиташе жестокото отношение. Тя заяви – и Денис ѝ повярва, – че никога не би напуснала Браян, ако Браян не я напусне първи. Робин обичаше да бъде целувана и галена, докато стигне на косъм от оргазма и тогава да бъде изоставена и накарана да се моли. А на Денис ѝ харесваше да ѝ го причинява. Тя ставаше от леглото, обличаше се и слизаше долу, като оставяше Робин да чака сексуална наслада, защото отказваше да мами и да се докосне сама. Денис сядаше в кухнята, четеше и пушеше, докато накрая унизената и разтреперана Робин не дойдеше да ѝ падне на колене. И тогава Денис се изпълваше с толкова чистопробно силно презрение, което беше по-хубаво и от секса.

Ето така я караха. Колкото повече Робин се съгласяваше да бъде тъпкана, толкова повече Денис се наслаждаваше да я тъпче. Не обръщаше внимание на съобщенията, които Ник Раза оставяше на телефонния ѝ секретар. Излежаваше се до два следобед. Запалването на цигара от време на време в компания прерасна в тютюнджийска страст. Отдаде се изцяло на натрупвалата се в продължение на петнайсет години леност, живееше от спестяванията си. Всеки ден се замисляше за нещата, които трябва да свърши, за да подготви къщата за пристигането на родителите си – да сложи дръжка в банята, пътеки по стълбите, да купи мебели за всекидневната, да намери по-хубава кухненска маса, да свали леглото си от третия етаж в стаята за гости, – и неизменно стигаше до извода, че няма сили да се заеме с тях. Животът ѝ се свеждаше до едно: очакване на стоварването на топора. След като родителите ѝ идваха за шест месеца, нямаше смисъл да започва нищо друго. Само сега можеше да си позволи да помързелува.

Трудно беше да разбере какво точно мисли баща ѝ за „Коректол“. Единствения път, когато го попита направо, макар и по телефона, той не отговори.

– Ал – обади се Инид. – Денис пита какво мислиш за „Коректол“.

– Можеха да намерят по-добро име – измърмори кисело Алфред.

– Пише се различно – заяви майка ѝ. – Денис пита дали се радваш за лечението.

Мълчание.

– Ал, кажи ѝ колко се радваш.

– Струва ми се, че заболяването ми се задълбочава с всяка изминала седмица. Не мисля, че някакво лекарство може да помогне.

– Ал, не е лекарство, а радикално нова терапия, която използва твоя патент!

– Научил съм се да се примирявам с оптимизма, стига да е в умерени количества. Така че ще се придържаме към първоначалния план.

– Денис – рече Инид, – аз мога да ти помагам. Може да оставиш изцяло готвенето и прането на мен. Ще е страшно забавно! Толкова е хубаво, че ни приемаш в дома си!

Денис не можеше да си представи още половин година в тази къща и в този град, с които вече вътрешно се беше сбогувала, половин година незабележимост като грижовна и отговорна дъщеря, на каквато едва ли можеше да се престори. Само че вече се беше обещала и затова изкарваше гнева си върху Робин.

Съботата преди Коледа тя седеше в кухнята си и издишаше цигарен дим към Робин, която я вбесяваше с опитите си да я разведри.

– За тях е голям подарък – каза Робин, – че ги каниш да отседнат при теб.

– Щеше да е подарък, ако при мен не беше такава каша – отвърна Денис. – Човек трябва да предлага само това, което може да изпълни.

– Ти можеш да го направиш. Аз ще ти помагам. Може сутрините да идвам при баща ти, така че майка ти да си почине, а ти да си свободна. Ще го гледам три-четири сутрини седмично.

Предложението на Робин направи тези сутрини още по-мрачни и задушаващи в представите на Денис.

– Не разбираш ли? – възкликна тя. – Мразя тази къща. Мразя този град. Мразя живота си тук. Мразя семейството. Мразя дома. Готова съм да замина. Не съм добър човек. Ако се преструвам, става още по-зле.

– Според мен ти си добър човек.

– Държа се с теб като с боклук! Не го ли забелязваш?

– Това е, защото си нещастна.

Робин заобиколи масата и понечи да я погали. Денис я сръга с лакът. Робин опита отново и този път тя я перна право в бузата с кокалчетата на отворената си длан.

Робин отстъпи, лицето ѝ пламна, все едно от вътрешен кръвоизлив.

– Удари ме!

– Знам.

– Удари ме силно. Защо?

– Защото не те искам тук. Не искам да съм част от живота ти. Не искам да бъда част от живота на никого. Писна ми да се гледам как се държа жестоко с теб.

В главата на Робин се завъртяха свързаните в един механизъм колелца на любовта и гордостта. Мина известно време, преди тя да проговори.

– Добре, тогава. Няма да те закачам повече.

Денис не се и опита да я спре, но когато чу затварянето на входната врата, осъзна, че е прогонила единствения човек, на когото можеше да разчита, за да понесе престоя на родителите си. Беше загубила компанията на Робин, утехата ѝ. Вече си искаше обратно всичко, което беше захвърлила преди миг.

Замина за Сейнт Джуд.

Първия ден, както във всички първи дни от гостуванията си, откликна с обич на обичта на родителите си, подчиняваше се безпрекословно на майка си. Отхвърли опитите на Инид да ѝ даде пари за покупките. Сдържа се да не коментира бутилката от литър и половина с гранясало жълто лепкаво нещо, което беше единственият зехтин в кухнята. Облече си лилавия пуловер от изкуствена материя и си сложи лелчинската позлатена огърлица, подарък от майка ѝ. Ахкаше по невръстните балерини от „Лешникотрошачката“, държеше облечената с ръкавица ръка на баща си, докато пресичаха паркинга на театъра, обичаше родителите си по-силно от всичко; и в мига, в който те си легнаха, тя се преоблече и избяга навън.

Спря на улицата, с цигара между устните и кибрит („Дийн и Триш, 13 юни 1987 г.“) в треперещите пръсти. Качи се до поляната зад училището, където навремето бяха седели и вдъхвали уханието на папур и върбинка с Дон Армур; потропваше с крака, потриваше ръце, гледаше как облаците затъмняват съзвездията и жадно вдишваше дълбоки, закаляващи личността глътки себичност.

По-късно през нощта предприе малка нелегална операция в името на майка си, влезе в стаята на Гари, докато той беше зает с Алфред, откопча вътрешния джоб на коженото му яке, смени таблетките „Мексикански А“ с шепа „Адвил“ и скри наркотика на Инид на сигурно място, а след това, като една добра дъщеря, си легна да спи.

През втория си ден в Сейнт Джуд, както при всеки втори ден от гостуванията си, се събуди ядосана. Гневът беше автономно неврохимическо явление, не можеше да го спре. На масата за закуска се дразнеше на всяка дума на майка си. Запържването на ребрата и попарването на киселото зеле по старата семейна рецепта, вместо по модерния начин, който беше измислила в „Генератора“, я ядоса още повече. (Толкова мазнина, такова похабяване на тъканта.) Мудната електрическа печка на Инид, на която не беше обърнала никакво внимание предишния ден, сега я влудяваше. Стотиците магнитчета по хладилника – лигави кученца, които едва се крепяха, и при всяко отваряне на вратата към пода политаше снимка на Джоуна или картичка от Виена, – я вбесяваха. Слезе в мазето да вземе стария гювеч и неразборията в шкафа в мокрото помещение я изкара от кожата ѝ. Довлече кофа за боклук от гаража и за нула време я напълни с натрупаните в шкафа вехтории. Можеше да се приеме, че така помага на майка си, и затова се захвана със задачата с размах. Изхвърли донесено от Корея сладко, петдесетина видимо ненужни пластмасови саксии, разпаднала се на парчета морска звезда, букет от изсушени лунарии с изпопадали цветчета. Разкъсан венец от боядисани със спрей шишарки. Сиво-зеленикав, точещ се като сопол, рачел от тиква. Праисторически консерви с палмова сърцевина, със скариди и с миниатюрни китайски царевички, бутилка румънско вино, почерняло и станало на парцали, с изгнила коркова тапа, купено по времето на Никсън шише с готов „Май Тай“, хванало коричка около гърлото, комплект гарафи от „Пол Мезон Шабли“ с паяци и крилца на мушици на дъното, ръждясала скоба за отдавна изгубен ветрен чан. Стъклена бутилка с изгубила цвета си „Вес Дайът Кола“, изрисуван буркан със сладко от мандарини, което сега представляваше фантазия от вкаменени плодчета и гъст кафеникав сироп, вмирисан термос, който издрънча, когато го разклати, тъй като вътрешното му стъклено тяло беше счупено, мухлясало кашонче с вмирисани кутийки кисело мляко, лепкави газени лампи, пълни с мумифицирани мушици, отдавна изгубени съкровища от връвчици и панделки за букети, залепили се едни за други и разпадащи се от старост...

Най-отдолу, сред паяжините под последния рафт, откри дебел плик, който не изглеждаше стар, но нямаше марка. Беше адресиран до корпорация „Аксон“, улица „Двайсет и четвърта“, Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания. Подателят беше Алфред Ламбърт. Отпред пишеше: „Препоръчано“.

В малката баня до лабораторията на баща ѝ шуртеше вода, казанчето на тоалетната се пълнеше, във въздуха се усещаха леки серни аромати. Вратата на лабораторията беше открехната и Денис почука.

– Да? – извика Алфред.

Той стоеше до лавиците с екзотични метали, галий и бисмут, и закопчаваше колана си. Тя му показа плика и го осведоми къде го е намерила.

Алфред завъртя плика в треперещите си ръце, все едно отнякъде можеше да се появи като с вълшебна пръчица разумно обяснение.

– Странна работа – измърмори той.

– Може ли да го отворя?

– Както искаш.

В плика имаше три екземпляра на договор с дата 13 септември, подписани от Алфред и Дейвид Шумпърт.

– Какво прави на дъното на шкафа в пералното? – попита Денис.

Той поклати глава.

– Питай майка си.

Тя отиде до стълбището и извиси глас:

– Мамо? Би ли слязла за малко?

Инид надникна от горе, бършеше ръце в пешкир.

– Какво? Не можеш да намериш гювеча ли?

– Намерих го, но ще дойдеш ли за секунда?

В лабораторията Алфред държеше хлабаво документите от „Аксон“, без да ги поглежда. Инид гузно се спря на прага.

– Какво?

– Татко се чуди какво прави този плик в шкафа в пералното.

– Дай ми го. – Инид дръпна документите от Алфред и ги стисна здраво. – Въпросът вече е решен. Баща ти подписа нов екземпляр от договора и те веднага ни изпратиха чека. Няма за какво да се тревожиш.

Денис присви очи.

– Но нали каза, че си го пуснала по пощата? Когато се видяхме в Ню Йорк в началото на октомври, каза, че си го пуснала.

– Да, мислех, че съм го пуснала. Но в пощата го изгубиха.

– В пощата?

Инид смутено закърши ръце.

– Е, тогава така си мислех. Но явно са били в шкафа. Сигурно съм смъкнала плика долу, като съм отивала към пощата, и той е паднал отзад. Не мога да се оправям с абсолютно всичко! Постоянно изчезват разни неща, Денис. Имам да се грижа за голяма къща и постоянно изчезват разни неща.

Денис взе плика от тезгяха.

– Тук пише, че е препоръчано. В пощата не се ли сети, че си го забравила? Не ти ли направи впечатление, че не си попълнила бланката за препоръчани писма?

– Денис – в гласа на Алфред се прокрадваше гневна нотка. – Стига толкова.

– Не знам как е станало – заяви Инид. – Имах страшно много работа тогава. За мен е напълно необяснимо. Но нека не се занимаваме повече с това. Няма никакво значение. Баща ти си получи петте хиляди долара. Вече няма значение.

Тя стисна още по-здраво договора, смачквайки го, и излезе от лабораторията.

„Станала съм като Гари – помисли си Денис. – Заразила съм се с гаровщина!“

– Не бива да си толкова строга с майка си – рече Алфред.

– Знам. Съжалявам.

Откъм пералното се разнесоха писъци и бързо се приближиха към работилницата.

– Денис, изпразнила си целия шкаф! – крещеше Инид. – Какво си направила?

– Изхвърлям стари храни. Храни и изгнили боклуци.

– Добре, но защо сега? Ако искаш да ми помогнеш да почистим шкафовете, нека да е след празниците. Радвам се, че искаш да ми помогнеш, но нека не е днес. Нека не се захващаме с това точно днес!

– Консервите отдавна са за изхвърляне, мамо. Когато храната остарее, се превръща в отрова. Анаеробната бактерия е смъртоносна.

– Добре, изхвърли каквото си извадила и остави другото за след празниците. Нямаме време да се занимаваме с това сега. Искам да се захванеш с вечерята, така че всичко да е готово и да не го мислим, а след това, моля те, помогни на баща си с упражненията, нали обеща?

– Да, добре.

– Ал – изкрещя Инид, накланяйки се към нея, – Денис ще ти помогне с упражненията след обяда!

Той поклати глава с едва сдържано отвращение.

– Както кажете.

Върху един стар чаршаф, използван от години като покривало при боядисване, бяха подредени плетени столове и масички с тук-там изстъргана боя. Върху разтворен вестник бяха оставени няколко кутии от кафе, захлупени с капаци; на тезгяха беше облегната пушка в брезентов калъф.

– За какво ти е пушката, тате? – попита Денис.

– Откога се кани да я продаде – обади се Инид. – Ал, кога най-после ще продадеш пушката?

Алфред като че ли няколко пъти си повтори въпроса наум, за да схване смисъла, и след това кимна бавно.

– Да, ще я продам.

– Не я искам у дома – заяви Инид и се обърна към вратата. – Знаеш ли, той никога не я е използвал. Нито веднъж. Нито веднъж не е стреляно с нея.

Алфред пристъпи усмихнат към Денис и тя се принуди да последва майка си навън.

– Ей сега ще свърша тук – каза той.

Горе вече беше Бъдни вечер. Под елхата се трупаха подаръци. Почти голите клони на блатния бял дъб пред къщата се поклащаха, вятърът се беше обърнал и сега духаше от посока, предвещаваща сняг; по мъртвата трева се въргаляха мъртви листа.

Инид отново надничаше през дантелените завеси.

– Чудя се дали не трябва да се притеснявам за Чип.

– И аз се притеснявам, че го няма – отвърна Денис, – но не мисля, че му се е случило нещо.

– Във вестника пише, че съперничещи групировки се борят да овладеят центъра на Вилнюс.

– Чип е голям, може сам да се грижи за себе си.

– Ела – Инид я помъкна към вратата, – искам да закачиш последната играчка на коледния календар!

– Ох, майко, защо не си я закачиш ти?

– Не, искам да те видя ти да го направиш.

Последната играчка беше младенецът в орехова черупка. Окачването ѝ на елхата беше задача за дете, за човек, изпълнен с вяра и надежда, а Денис – осъзна го сега – си беше поставила за цел да бъде непробиваема за затаените в дома чувства, за просмукващите се детски спомени и смисли. Не можеше да бъде детето, което да извърши тази задача.

– Календарът си е твой, ти го закачи.

Лицето на Инид помръкна с несъразмерно на случая разочарование. Добре познатото ѝ разочарование от отказа на света като цяло и на децата ѝ в частност да участват в любимите ѝ забавления.

– По-добре да помоля Гари – рече тя намръщено.

– Съжалявам.

– Когато беше малка, обичаше да закачваш играчките на календара. Много добре помня, че го обичаше. Но щом не искаш...

– Мамо – гласът на Денис трепереше, – моля те, не ме насилвай.

– Ако знаех, че ще представлява такава трудност за теб, нямаше да кажа и думичка.

– Хайде, закачи я ти! – увещаваше я дъщеря ѝ.

Инид поклати глава.

– Ще помоля Гари, като се върне.

– Извинявай.

Денис излезе на прага и запали цигара. Южният вятър миришеше на сняг. Отсреща Кърби Рут увиваше гирлянд около лампата на верандата. Помаха ѝ и тя му махна в отговор.

– Откога пушиш? – попита Инид, когато Денис се прибра.

– От петнайсетина години.

– Не че те съдя, но този навик е ужасно вреден за здравето. Отразява се зле и на кожата, а и честно казано, миризмата изобщо не е приятна за околните.

Денис въздъхна, изми си ръцете и се зае да запече брашното за киселото зеле.

– Щом ще дойдете да живеете при мен, ще е хубаво да си изясним някои неща.

– Казах, че не те съдя.

– Едно от тях например е, че в момента съм в труден период. Не аз напуснах „Генератора“, а ме уволниха.

– Уволнили са те?

– Да. За съжаление. Искаш ли да ти кажа защо?

– Не!

– Сигурна ли си?

– Да!

Денис с усмивка натри дъното на гювеча със сланина.

– Денис, обещавам ти, че изобщо няма да ти пречим. Само ще ми покажеш къде е магазинът, как се пуска пералнята и след това ще си напълно свободна да правиш каквото си поискаш. Знам, че си имаш свой живот. Не желаем да сме ти в тежест. Ако имаше някакъв друг начин да запишем баща ти за лечението, повярвай ми, щях да го направя. Но Гари така и не ни покани да отседнем при тях, а и Каролин едва ли ще ни приеме в дома си.

Сланината, запържените ребърца и свареното кисело зеле ухаеха прекрасно. Нямаха почти нищо общо с изтънчената версия на същото ястие, която беше поднасяла на хиляди непознати. Сигурно можеше да се намери по-голяма прилика между ребърцата и сома в „Генератора“, отколкото между тамошните ребърца и домашно приготвените. Мислиш си, че знаеш всичко за храната, че тя е нещо съвсем просто. Но забравяш колко много ресторант има в ресторантските ястия и колко много дом в сготвените у дома.

– Защо не ми разказваш историята за Норма Грийн? – попита тя майка си.

– Ами толкова ми се ядоса миналия път.

– Ядосах се най-вече заради Гари.

– Просто се страхувам да не те наранят така, както нараниха Норма. Искам да те видя щастлива и задомена.

– Мамо, никога повече няма да се омъжа.

– Няма как да знаеш.

– Напротив, знам го.

– Животът е пълен с изненади. Още си млада и хубава.

Денис сложи още малко сланина в гювеча; вече нямаше смисъл да се сдържа.

– Не чуваш ли какво ти казвам? Сигурна съм, че никога повече няма да се омъжа.

На улицата се затръшна врата на кола и Инид хукна към трапезарията, за да надникне през дантелената завеса.

– О, Гари е – въздъхна тя разочаровано. – Само Гари...

Синът ѝ нахлу в кухнята, натоварен с най-различни принадлежности за електрическо влакче, купени от Музея на транспорта. Видимо освежен от самостоятелно прекараната сутрин, той с радост угоди на майка си и закачи младенеца на коледния календар; благосклонността на Инид веднага се прехвърли от дъщерята към сина. Възхваляваше колко добре се е справил Гари с банята, колко по-добре е сега със стол и дръжка. Денис нещастно приключи с приготвянето на вечерята, поднесе лек обяд и изми планина от чинии, докато небето в прозореца напълно посивя.

След обяда се качи в стаята си, която Инид беше преобзавела до неузнаваемост в почти съвършена анонимност, и опакова подаръци. (Беше купила дрехи за всички; познаваше вкусовете на всеки.) Разви салфетката, в която беше сложила трийсетте слънчеви капсули с „Мексикански А“ и се поколеба дали да не ги увие и тях като подарък, само че не искаше да престъпва открито обещанието си към Гари. Загърна отново салфетката, промъкна се в коридора, спусна се на пръсти по стълбите и натъпка хапчетата в току-що освободеното двайсет и четвърто джобче на коледния календар. Всички останали бяха в мазето и тя се прибра незабелязано, без да я усетят.

Когато беше малка и майката на Инид приготвяше ребърцата с кисело зеле в кухнята, а Гари и Чип водеха у дома невероятно красивите си приятелки и всички се надпреварваха да отрупват Денис с подаръци, това ѝ се струваше най-дългият следобед в годината. Някакъв неписан природен закон забраняваше цялото семейство да се събере преди падането на нощта; всички се разпиляваха да чакат в стаите си. Понякога, като юноша, Чип се съжаляваше над последното дете у дома и играеше шах или монополи с нея. Когато тя порасна, я водеше в големия универсален магазин заедно с гаджето си. За нея (тогава беше на десет-дванайсет години) това приобщаване беше най-голямото щастие на света: слушаше лекциите на Чип за злините на развития капитализъм, попиваше познания за свалките, събираше информация за дължината на бретона на приятелката на Чип и височината на токчетата ѝ, прекарваше по един час в книжарницата, когато я оставеха сама, а след това, на връщане, поглеждаше назад от върха на хълма над магазина към безшумния бавен танц на колите на гаснещата светлина.

Дори и сега беше най-дългият следобед. Навън се сипеха снежинки, една идея по-тъмни от белоснежното небе. Техният мраз си пробиваше път през прозорците, заобикаляше горещия лъх на радиаторите и удряше право във врата. Денис се уплаши да не настине, легна и се зави с одеяло.

Заспа дълбоко, като заклана, и се събуди – Къде се намираше? Колко беше часът? Кой ден? – от ядосани гласове. Ъглите на прозорците бяха хванали заскрежени паяжини, блатният бял дъб беше покрит от сняг. Светлината в небето чезнеше.

Ал, Гари толкова се постара...

Не съм го молил!

Защо не пробваш поне веднъж? Той се уби от работа вчера!

Човек има право да се къпе във ваната, нали?

Тате, въпрос на време е да паднеш по стълбите и да си строшиш врата!

Не искам помощ от никого.

И то с основание! Защото съм забранил на мама – забранил съм ѝ – да припарва до ваната...

Ал, моля те, пробвай душа...

Мамо, стига, остави го да си строши врата, за всички ще е по-добре да...

Гари...

Гласовете се приближаваха, разправията се изкачваше по стълбите. Денис чу тежките стъпки на баща си покрай вратата. Сложи си очилата и отвори вратата, забавилата се заради болката в крака Инид тъкмо се приближаваше по коридора.

– Денис, какво правиш?

– Подремнах.

– Иди поговори с баща си. Убеди го да пробва душа, с който Гари толкова се мъчи. Теб ще те послуша.

Дълбокият сън и странното събуждане бяха изкарали Денис от ритъм с действителността; в коридора и в прозорците виждаше бледи сенки от антиматерия; звуците бяха едновременно твърде силни и едва доловими.

– Защо – попита тя, – защо го правим на въпрос точно днес?

– Защото Гари си тръгва утре и искам да види дали душът ще върши работа за баща ти.

– А какъв беше проблемът с ваната?

– Не може да излезе от нея. И едвам се справя със стълбите.

Денис затвори очи, но това още повече влоши синхронизацията с реалността. Отвори ги пак.

– А, и освен това – продължи майка ѝ, – още не си му помогнала с упражненията, както обеща!

– Аха. Ей сега.

– Веднага, преди да се е изкъпал! Чакай, ще ти донеса листчето от доктор Хеджпет.

Инид закуцука надолу по стълбите, а Денис извиси глас:

– Тате?

Никакъв отговор.

Инид изкачи половината стъпала и подаде през парапета виолетово картонче („ПОДВИЖНОСТТА Е БОГАТСТВО“), на което нарисувани като от дете клечести човечета илюстрираха седем упражнения за раздвижване.

– Покажи му как се правят – каза тя. – Мен не ме търпи, но теб ще те слуша. Доктор Хеджпет всеки път пита дали баща ти ги прави. Много е важно да ги научи. А ти си легнала да спиш!

Денис взе картончето и влезе в голямата спалня, където Алфред стоеше на прага на дрешника гол от кръста надолу.

– О, тате, извинявай – смотолеви тя и отстъпи.

– Какво?

– Нали ти обещах за упражненията.

– Вече съм се съблякъл.

– Сложи си някоя пижама. И без това е по-хубаво да си с по-широки дрехи.

Трябваха ѝ пет минути, за да го успокои и да го накара да се отпусне по гръб на леглото по вълнена риза и долнище на пижама; и тогава истината най-сетне излезе на бял свят.

Първото упражнение беше Алфред да хване дясното коляно и да го придърпа към гърдите си, а след това да повтори същото и с лявото. Денис насочи непослушните му ръце към дясното коляно и макар да установи, че баща ѝ е много по-схванат, отколкото тя предполагаше, той успя, с нейна помощ, да свие бедро на деветдесет градуса.

– А сега с лявото коляно – подкани го тя.

Алфред обхвана отново дясното си коляно и го придърпа към гърдите си.

– Браво – каза тя. – Пробвай с лявото.

Той лежеше, дишаше тежко и не помръдваше. Гледаше уплашено, все едно си беше спомнил нещо ужасно.

– Тате? Пробвай с лявото коляно.

Докосна лявото му коляно, но той не реагира. В очите му се четеше отчаяна молба за яснота и инструкции. Премести ръцете му върху лявото коляно и те веднага паднаха. Може би лявата му страна беше по-схваната? Отново сложи ръцете му върху коляното и му помогна да го повдигне.

Не, лявата му страна беше дори по-раздвижена.

– Хайде, опитай сам.

Той ѝ се усмихна уплашено.

– Какво да опитам?

– Сложи ръце на лявото коляно и го придърпай.

– Денис, хайде да приключваме.

– Като се раздвижиш, ще се почувстваш много по-добре – каза тя. – Просто повтори същото упражнение. Сложи ръце на лявото коляно и го повдигни.

Усмихна му се, но усмивката ѝ срещна единствено объркване. Алфред задържа погледа ѝ.

– Кое е ляво?

Денис докосна лявото му коляно.

– Ето това.

– И какво трябва да направя?

– Хвани го и го придърпай към гърдите си.

Очите му тревожно обикаляха по тавана, съзираха там неприятни предзнаменования.

– Тате, съсредоточи се.

– Няма смисъл.

– Добре. – Тя си пое дълбоко дъх. – Добре, да оставим това и да пробваме следващото упражнение. Съгласен ли си?

Той се взираше в нея така, сякаш тя, единствената му надежда, изведнъж се превръщаше пред очите му в кошмарен образ с вампирски зъби и антенки.

– За това упражнение – продължи Денис, като се мъчеше да не обръща внимание на изражението му, – премяташ десния крак върху левия и след това се опитваш да отпуснеш и двата си крака надясно, доколкото можеш. На мен упражнението ми харесва, тъй като разтяга мускулите на бедрата. Много е приятно.

Обясни му го още два пъти и след това го подкани да вдигне десния си крак.

Той повдигна и двата на няколко сантиметра над матрака.

– Само десния крак – сгълча го тя нежно. – И коленете трябва да са присвити.

– Денис! – Гласът му беше изтънял от напрежение. – Няма смисъл!

– Ето така.

Натисна стъпалата му, за да свие коленете. Повдигна десния крак, като го държеше за прасеца, и го преметна върху лявото коляно. В първия момент баща ѝ се подчиняваше, но после изведнъж се стегна здраво.

– Денис!

– Отпусни се, тате.

Вече беше осъзнала, че той няма да дойде във Филаделфия. Но сега от него полъхна тропическа влага, остра миризма на пълна капитулация. Памучната тъкан на пижамата на бедрото беше гореща и влажна в ръката ѝ, цялото му тяло трепереше.

– О, по дяволите! – Тя пусна крака му.

В прозорците се вихреше сняг, в къщите на съседите светеше. Денис обърса ръка в джинсите си и сведе очи в скута, през забързаното бумтене на сърцето си се вслушваше в тежкото дишане на Алфред и ритмичното прошумоляване на крайниците му по чаршафа. По чаршафа до слабините му се беше появило мокро петно във формата на дъга, друго, по-дълго, като капиляр, се спускаше по крачола на пижамата. Първоначалният едва доловим лъх на прясна пикоч се беше разнесъл в незатоплената стая като силен и приятен аромат.

– Извинявай, тате. Чакай да ти донеса хавлия.

Алфред се усмихна на тавана и рече с по-спокоен глас:

– Лежа си тук и го виждам. Ти виждаш ли го?

– Кое?

Посочи нагоре с пръст.

– Отдолу. Отдолу на тезгяха. Написаното там. Виждаш ли го?

Сега тя беше объркана, а той – не. Вдигна вежда и я изгледа хитро.

– Знаеш кой го е написал, нали? Онзи... Онзи... Онзи със... сещаш се.

Улови погледа ѝ и кимна многозначително.

– Не разбирам за какво говориш – отвърна Денис.

– Твоят приятел. Онзи със сините бузи.

В тила ѝ затрептя първата частичка догаждане, после се разпростря нагоре и надолу.

– Чакай да ти донеса хавлия – повтори тя, но не помръдна.

Очите на баща ѝ отново се вдигнаха към тавана.

– Написал го е отдолу на тезгяха. Отдолу. Отдолу под тезгяха. И като легна там, го виждам.

– За кого говориш?

– За твоя приятел от „Сигнализация“. Онзи със сините бузи.

– Замаян си, тате. Сънуваш. Отивам да ти донеса хавлия.

– Нямаше смисъл да те безпокоя тогава.

– Отивам за хавлия.

Прекоси спалнята към банята. Умът ѝ все още не се беше отърсил напълно от следобедната дрямка и сега състоянието ѝ се влошаваше. Изпадаше в още по-силна аритмия от вълните на реалността, която се състоеше от мека хавлия, тъмно небе, корав под, студ. Защо се беше сетил за Дон Армур?

Когато се върна, баща ѝ беше спуснал крака от леглото и сваляше долнището на пижамата. Протегна ръка към хавлията.

– Аз ще почистя. Ти иди да помогнеш на майка си.

– Не, остави на мен – възрази тя. – Ти влез се изкъпи.

– Донеси ми парцал. Не е твоя работа.

– Тате, иди се изкъпи.

– Не исках да те забърквам.

Протегнатата ръка подскачаше във въздуха. Денис отклони поглед от непослушния напикаващ се пенис.

– Стани – подкани го тя. – Ще сменя чаршафа.

Алфред преметна хавлията през слабините си.

– Остави майка ти да се оправя – рече той. – Казах ѝ, че това за Филаделфия са пълни глупости. Не искам да те забърквам. Имаш си свой живот. Радвай му се, но бъди внимателна.

Седеше на ръба на леглото с наведена глава, ръцете му бяха отпуснати в скута като два големи, празни месести черпака.

– Да ти напълня ли ваната? – предложи Денис.

– Ъъъ... ъъ. Казах му, че говори глупости, но какво можех да направя? – Жестът му като че ли показваше, че всичко е ясно или пък неизбежно. – Надявал се да го пратят в Литъл Рок. „Вън!“ – изгоних го. Редът трябва да се спазва. Както и да е, това са глупости. Казах му да ми се маха от главата. – Погледна я виновно и сви рамене. – Какво друго можех да сторя?

Денис за първи път се чувстваше толкова невидима.

– Не съм сигурна, че те разбирам.

– Ами – Алфред разпери ръце. – Каза ми да погледна под тезгяха. Нищо повече. Да погледна под тезгяха, ако не му вярвам.

– Кой тезгях?

– Пълни глупости, разбира се – продължи той. – Но за всички щеше да е по-лесно просто да напусна. На него това изобщо не му беше минало през ума.

– За железницата ли става дума?

Алфред поклати глава.

– Не се тревожи за това. Не исках да те забърквам. Радвай се на живота. Но внимавай. И кажи на майка ти да дойде да забърше.

Стана, заклатушка се към банята и затръшна вратата. Денис, колкото да се разсее от мислите си, свали чаршафа от леглото, събра го на топка заедно с мократа пижама и слезе долу.

– Как върви? – попита Инид, която надписваше коледни картички в трапезарията.

– Подмокри се в леглото.

– О, боже!

– Не може да различи ляво от дясно.

Лицето на майка ѝ помръкна.

– Надявах се, че теб ще те слуша повече.

– Майко, той не различава ляво от дясно!

– Лекарствата...

– Да! – извика Денис. – Лекарствата!

Продължи към пералното, за да накисне чаршафа. Там я приклещи Гари, ухилен до уши, в ръцете си държеше електрическо влакче.

– Намерих го!

– Кое?

Той като че ли се обиди, че сестра му не е в течение с най-съкровените му въжделения. Обясни, че половината от детското му влакче, „най-важните неща – вагоните и трансформаторът“, липсвали от десетилетия и той ги смятал за изгубени.

– Обърнах целия килер наопаки. И знаеш ли къде ги намерих?

– Къде?

– Познай!

– В големия кашон под въжетата за простиране.

Гари се ококори.

– Откъде знаеш? Търся ги от десетилетия!

– Да ме беше питал. Винаги са си били там – в кутия под въжетата в големия кашон.

– Както и да е. – Гари потрепери, премествайки фокуса от нея обратно към себе си. – Радвам се, че сам си го открих, макар че щеше да е по-добре да ми беше казала.

– Щеше да е по-добре да беше попитал!

– Страшно се забавлявам с влакчето. Продават много готини джаджи за него.

– Чудесно! Радвам се за теб!

Гари влюбено оглеждаше локомотива.

– Мислех, че никога повече няма да го видя.

Той се качи и тя остана сама в мазето. Взе фенер и влезе в лабораторията на Алфред, клекна сред кутиите от кафе „Юбен“ и огледа отдолу тезгяха. Там, с дебел молив беше изрисувано сърце долу-горе в реални размери:

Тя се отпусна на пети на студения като камък под. „Литъл Рок. Редът трябва да се спазва. Ще е по-лесно, ако напусна.“

Разсеяно вдигна капака на една от кутиите от кафе „Юбен“. Беше пълна до ръба с воняща оранжева застояла пикня.

– О, боже! – измърмори тя към пушката.

Хукна към стаята си, за да си вземе палтото и ръкавиците, стана ѝ страшно жал за майка ѝ, тъй като въпреки честите ѝ безкрайни оплаквания, досега Денис не си беше давала сметка в какъв кошмар се е превърнал животът в Сейнт Джуд; а как можеш да си позволиш да дишаш, да се смееш, да спиш или да се храниш с апетит, ако не си в състояние да си представиш колко труден е животът на другия?

Инид пак беше до завесите в трапезарията и надничаше за Чип.

– Излизам да се поразходя! – извика Денис и изскочи навън.

Три пръста сняг бяха покрили моравата. На запад облаците се разкъсваха; буреносни лилаво-зеленикавосини като очни сенки ивици подчертаваха отминаването на студения фронт. Денис вървеше по средата на белязаната от следи на автомобили осветена улица, поглъщайки дълбоко дима, докато никотинът не притъпи шока и не ѝ позволи да разсъждава по-трезво.

Доколкото разбираше, след като братята Врот бяха купили „Мидланд Пасифик“, Дон Армур не беше успял да се закачи за влака на заминаващите за Литъл Рок и беше отишъл при Алфред да се оплаче. Навярно беше заплашил да разгласи похожденията си с дъщеря му или пък се беше позовал на правата си на едва ли не член на семейство Ламбърт; така или иначе, Алфред го беше пратил по дяволите. След това се беше прибрал у дома и огледал долната страна на тезгяха.

Беше сигурна, че е имало сблъсък между Дон Армур и баща ѝ, но не желаеше да си го представи. Как ли се беше презирал Дон Армур, задето пълзи пред големия шеф и се опитва да измоли – или да изнуди – преместване в Литъл Рок; колко ли предаден се е чувствал Алфред от дъщеря си, отнесла толкова похвали за работливостта си; колко ли ужасно непоносима е станала тази и без това неприятна сцена, когато се е стигнало до споменаването на проникването на пениса на Дон Армур в сухото ѝ гузно лоно. Не искаше да си представи как баща ѝ е коленичил пред тезгяха и е видял нарисуваното с молив сърце, не искаше да си представи как са прозвучали просташките намеци на Дон Армур в непорочните му уши, не искаше да си представи каква силна болка е изпитал този дисциплиниран и държащ на личното си пространство човек, когато е научил, че Дон Армур е обикалял и надзъртал свободно из дома му.

„Не исках да те забърквам в това.“

И затова баща ѝ беше подал оставка от железницата. За да защити правото ѝ на личен живот. Не беше проронил нито дума за случилото се, не беше показал с нищо, че е паднала в очите му. От петнайсет години знаеше, че тя не е отговорната и загрижена дъщеря, за която се опитва да мине.

Можеше и да намери утеха в тази мисъл, стига да успееше да я задържи в главата си.

Кварталът на родителите ѝ остана зад гърба ѝ, тук къщите бяха по-нови, по-големи и по-квадратни. През големите прозорци тип витрини се виждаха ярки екрани, някои огромни, други – миниатюрни. Явно всеки час в годината, дори и този, беше подходящ за зяпане на телевизия. Денис разкопча якето си и пое обратно, като мина напряко през поляната зад старото си училище.

Не беше познавала истински баща си. Може би никой не го беше познавал. Той се беше прикривал зад своята свитост, официалност и спорадични тиранични гневни изблици толкова ревностно, че всеки, който го обичаше, както го обичаше тя, си даваше сметка, че най-голямото добро, което може да му направи, е да не пристъпва личното му пространство.

Алфред показваше доверието си в нея по същия начин, като я приемаше безкритично, без да наднича отвъд фасадата, която Денис показваше. Тя се беше чувствала най-щастлива, когато публично оправдаваше доверието му: когато завършеше с пълно отличие учебната година, когато ресторантите ѝ преуспяваха; когато критиците я хвалеха.

Разбираше – по-добре, отколкото ѝ се искаше, – каква катастрофа е било за него напикаването пред очите ѝ. Той за нищо на света не би искал дъщеря му да го види подмокрен на леглото. Имаше един-единствен подходящ начин да бъдат заедно и той вече си отиваше.

За Алфред любовта не беше сближаване, а поддържане на дистанция. Денис го разбираше по-добре от Гари и Чип и затова се чувстваше толкова отговорна за него.

На Чип, за съжаление, му се струваше, че Алфред се интересува от децата си само доколкото те жънат успехи. Чип беше толкова погълнат от позата на неразбрано дете, че изобщо не забелязваше как самият той не разбира баща си. За него неспособността на Алфред да прояви нежност беше доказателство, че Алфред не познава сина си и не се интересува от него. Той изобщо не виждаше това, което беше очевидно за всички останали: че ако имаше някой на този свят, когото Алфред обича истински заради него самия, то това е Чип. Денис си даваше сметка, че не радва Алфред по същия начин; тях не ги свързваше нищо, освен официалността и успехите. Алфред викаше именно Чип посред нощ, макар да знаеше, че него го няма.

„Обясних ти го максимално ясно – рече тя на глупавия си брат наум, докато пресичаше заснежената морава. – По-ясно няма как да ти го кажа.“

Когато се прибра, къщата беше огряна от светлина. Някой – Гари или Инид – беше измел снега от пътеката. Докато Денис отупваше ботушите си на изтривалката, вратата се отвори.

– А, ти ли си – рече Инид. – Помислих си, че може да е Чип.

– Не, аз съм.

Влезе и свали ботушите. Гари беше запалил огъня и седеше в креслото до камината с купчина албуми в краката си.

– По-добре забрави за Чип – обади се той.

– Сигурно се е случило нещо – отвърна майка му. – Иначе щеше да се обади.

– Майко, Чип е социопат. Набий си го в главата.

– Изобщо не познаваш Чип – възрази Денис.

– Познавам кога човек се скатава от отговорностите си.

– Искам само всички да бъдем заедно! – заяви Инид.

– О, Денис! – простена разчувствано Гари. – Ела да видиш това малко момиченце!

– После.

Той обаче се надигна, прекоси всекидневната и ѝ връчи албума, сочейки стара семейна снимка, която навремето бяха разпращали като коледна картичка. Пухкавото, леко напомнящо на накокошинено врабче бебе на снимката беше Денис на година и половина. Нямаше и помен от тревога в усмивката ѝ, както и в усмивките на Чип и Гари. Тя седеше между двамата на дивана във всекидневната, който все още си беше със старата дамаска; братята ѝ я бяха прегърнали; гладките им момчешки лица почти се докосваха над нея.

– Каква сладурана, нали? – възкликна Гари.

– О, колко е хубава! – присламчи се и Инид.

От албума падна плик с лепенка за обратна разписка. Инид го грабна, докуцука до камината и го хвърли в пламъците.

– Какво беше това? – попита Гари.

– Онази работа с „Аксон“, която вече приключи.

– Татко изпрати ли половината пари на „Орфик Мидланд“?

– Помоли ме да го направя, но аз още не съм. Първо трябва да довърша формулярите за медицинската застраховка.

Гари се разсмя, тръгна по стълбите и през рамо извика:

– Побързай, че иначе тези две хиляди и петстотин ще прогорят джобовете ти!

Денис си издуха носа и отиде да бели картофи в кухнята.

– За всеки случай – Инид я последва, – погрижи се да има достатъчно и за Чип. Той каза, че ще си дойде днес следобед най-късно.

– Според мен вече е вечер – отвърна Денис.

– Няма значение, искам повече картофи.

Всички ножове в кухнята на майка ѝ бяха по-тъпи и от ножчета за масло. Денис се принуди да прибегне до белачката за моркови.

– Татко казвал ли ти е защо не отиде в Литъл Рок с „Орфик Мидланд“?

– Не – отсече категорично Инид. – Защо?

– Просто се чудех.

– Първо се съгласи да замине. И ако го беше направил, финансовото ни положение щеше да е съвсем различно, Денис. Щеше да взема почти двойно по-голяма пенсия, ако беше останал онези две години. И сега щяхме да сме много по-добре. Обеща ми, че ще го направи, съгласи се, че това е правилно, а три дни по-късно си дойде у дома и заяви, че е размислил и е подал молба за напускане.

Денис се вгледа в неясно отразените в прозореца над мивката очи.

– И не е споменавал защо си е променил мнението?

– Ами той не можеше да понася братята Врот. Предполагам, че е било на личностна основа. Но никога не е говорил с мен за това. Нали знаеш, баща ти никога нищо не ми казва. Просто сам си решава. Дори и да е катастрофа от финансова гледна точка, решението си е негово и нищо не може да го накара да го промени.

Дойде моментът с миенето. Денис изсипа картофите и белачката в мивката. Замисли се за хапчетата, които беше скрила в коледния календар, може би те щяха да успеят да възпрат сълзите ѝ, докато се измъкне от тук, само че беше далече от скривалището им. Беше хваната беззащитна в кухнята.

– Какво има, мила? – попита Инид.

За известно време Денис като че ли изчезна, вместо нея останаха само сълзи, сополи и угризения. Съвзе се коленичила на чергата пред мивката. Наоколо се въргаляха намачкани, подгизнали носни кърпички. Не можеше да вдигне очи към майка си, която седеше на стол до нея и ѝ подаваше сухи салфетки.

– Толкова много от нещата, които смяташ за важни – рече Инид с неприсъща сериозност, – накрая се оказват незначителни.

– Но някои все пак са си важни – възрази Денис.

Майка ѝ се взираше мрачно в необелените картофи на плота.

– Няма да се оправи, нали?

Денис нямаше нищо против да я остави да си мисли, че е плакала заради Алфред.

– Не мисля.

– Не е от лекарствата?

– Вероятно не е.

– И сигурно няма смисъл да ходим във Филаделфия, след като той не може да изпълнява нареждания.

– Така е. Вероятно няма.

– Какво ще правим, Денис?

– Не знам.

– Още сутринта разбрах, че нещо не е наред. Ако беше намерила онзи плик преди три месеца, баща ти щеше да избухне. А нали го видя днес. Изобщо не реагира.

– Съжалявам, че така те издъних.

– Няма значение. Той изобщо не разбра.

– И въпреки това съжалявам.

Капакът на тенджерата с бял боб на котлона затрака. Инид стана да намали огъня. Денис, все още на колене, рече:

– Мисля, че има нещо за теб в коледния календар.

– Не, Гари закачи последната играчка.

– В двайсет и четвъртото джобче. Май е за теб.

– Какво е?

– Не знам. Иди да провериш.

Чу майка си да се отправя към входната врата и след това да се връща. Имаше чувството, че от толкова взиране е запомнила наизуст сложните плетеници на шарките на чергата.

– Откъде се взеха? – попита Инид.

– Не знам.

– Ти ли ги сложи там?

– Тайна.

– Сигурно ти си ги сложила.

– Не съм.

Майка ѝ остави хапчетата на плота, отстъпи две крачки и ги загледа намръщено.

– Който и да е бил, сигурно е имал най-добри намерения. Но не ги искам.

– Струва ми се, че имаш право.

– Искам истинското или нищо.

Събра хапчетата с дясната си ръка в лявата. Изсипа ги в мелачката за боклук и пусна водата да ги прокара.

– И кое е истинското? – попита Денис, след като шумът секна.

– Искам всички да се съберем за една последна Коледа.

Гари, изкъпан, обръснат и аристократично издокаран, както винаги, в този миг влезе в кухнята.

– По-добре се примири, че ще бъдем само четиримата – рече той, отваряйки барчето. – Какво ѝ е на Денис?

– Тревожи се за баща ти.

– Крайно време беше. Има предостатъчно основания за тревога.

Денис събра намачканите салфетки.

– Сипи ми едно голямо – помоли тя брат си.

– Мислех да отворим шампанското на Беа тази вечер – обади се Инид.

– Не – възрази Денис.

– Не – подкрепи я Гари.

– Ще го запазим, ако дойде Чип – кимна Инид. – Баща ви защо се бави горе?

– Не е горе – каза Гари.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно.

– Ал? – извика тя. – Ал?

Забравеният огън във всекидневната попукваше. Бобът къкреше тихо; от радиаторите лъхаше топлина. В снега навън буксуваха гуми.

– Денис – рече Инид, – иди да видиш дали е в мазето.

Денис едва не попита „Защо аз?“. Застана на върха на стълбите към мазето и извика баща си. Лампите в мазето светеха, от работилницата се чуваше тайнствено шумолене.

– Тате?

Не получи отговор.

Страхът, с който се спусна по стълбите, ѝ напомни за онези нещастни години от детството ѝ, когато след дълги молби за домашен любимец получи клетка с два хамстера. Куче или котка щяха да повредят дамаските на Инид, затова в къщата бяха допуснати единствено малките хамстери от едно поколение от дома на Дриблетови. Всяка сутрин, докато слизаше в мазето да им даде храна и да им смени водата, Денис с ужас очакваше да открие какъв нов кошмар са ѝ сервирали през нощта – слепи, гърчещи се, червени изродчета, плод на кръвосмешение, или пък отчаяно, безсмислено струпване на кедровите стърготини в една голяма купчина, зад която двамата родители треперят на голия метален под на клетката с подути кореми и гузни муцуни, изяли децата си, което едва ли можеше да остави приятен вкус дори и в устата на хамстер.

Вратата на работилницата беше затворена. Тя почука.

– Тате?

– Не влизай! – дрезгаво отвърна отвътре Алфред.

Нещо тежко застърга по бетонния под.

– Тате? Какво правиш?

– Не влизай, казах.

Само че Денис беше видяла пушката. Помисли си: „Естествено, че на мен ще ми се падне да сляза долу в този момент!“. Не знаеше какво да прави.

– Тате, трябва да вляза.

– Денис...

– Влизам!

Отвори вратата, ярката светлина я заслепи за миг. После зърна стария, опръскан с боя чаршаф на земята, старецът лежеше по гръб с повдигнати бедра и треперещи колене, ококорените му очи бяха впити в долната страна на тезгяха, ръцете му се мъчеха с големия пластмасов апарат за клизми, пъхнат в ануса.

– О, извинявай! – Тя извърна глава.

Алфред дишаше хрипливо, не отговори.

Денис дръпна да затвори и си пое дълбоко дъх. На входната врата горе се позвъни. През стените и тавана чуваше приближаващи се към къщата стъпки.

– Той е, той е! – възкликна Инид.

Гръмна песен – „Съвсем като на Коледа“ – и спихна заблудата ѝ.

Денис отиде при брат си и майка си на вратата. Познати лица се трупаха на заснежения праг: Дейл Дриблет, Хъни Дриблет, Стив и Ашли Дриблет, Кърби Рут с няколкото си дъщери и добре подстриганите си зетьове, целият род Пърсънови. Инид прегърна Денис и Гари и ги придърпа към себе си, полюшваше се на пръсти, възвисена от мелодията.

– Тичай да викнеш баща ти! Той обича коледните песни.

– Зает е – отвърна Денис.

Нима най-голямата милост, която можеше да прояви към този човек, който се беше погрижил да защити правото ѝ на личен живот и искаше единствено да зачитат и неговия личен живот, не беше да го остави да страда сам и да не подлютява мъките му със срама, че има свидетели? Нима с мълчанието си не беше заслужил опрощаване на неудобните въпроси, които сега тя можеше да му зададе? Например: „Какво правиш с тази клизма, тате?“.

Коледарите като че ли пееха специално за нея. Инид се поклащаше в такт с мелодията, Гари се беше просълзил, но Денис имаше чувството, че песента е предназначена най-вече за нея. Искаше ѝ се да можеше да остане тук, при по-щастливата част от семейството си. Не знаеше какво беше това, което толкова тежко накланяше везните на верността ѝ. Но докато Кърби Рут, която беше диригент на хора на методистите в Чилтсвил, поде „Чуйте, небесните вестители пеят“, Денис се питаше дали уважаването на личното пространство на Алфред не е твърде лесно решение. Той иска да го оставят на мира? Това беше прекрасно за нея! Можеше да се върне във Филаделфия, да си гледа живота и да прави каквото си поиска. Алфред се притеснява да го видят с пластмасова клизма в задника? О, идеално! И тя самата се притесняваше не по-малко от него!

Откопчи се от майка си, помаха на съседите и се върна в мазето.

Вратата на работилницата беше открехната, както я беше оставила.

– Тате?

– Не влизай!

– Извинявай, но трябва да вляза.

– Не исках да те забърквам в това. Не е твоя грижа.

– Знам. Но все пак трябва да вляза.

Откри го долу-горе в същата поза, с натъпкана между краката стара плажна кърпа. Коленичи сред миризмата на лайна и пикня и сложи ръка на треперещите му рамене.

– Извинявай – рече тя.

Лицето му блестеше от пот. Очите му блестяха налудничаво.

– Намери телефон – прошепна той – и се обади на началник-гарата.

Откровението се яви на Чип към шест сутринта във вторник, докато той вървеше в почти непрогледна тъмница по покрито с литовски чакъл шосе между селцата Неравай и Мишкинай на няколко километра от полската граница.

Петнайсет часа по-рано, изскачайки тичешком от летището, едва не попадна под гумите на форд „Стомпър“, в който бяха Йонас, Аидарис и Гитанас. Тримата се били насочили към Игналина, когато чули за затварянето на летището. Веднага обърнали и се върнали да спасят жалкия американец. Задната товарна част на форда беше натъпкана с багаж, компютри и телефони, но като вързаха два куфара на покрива, направиха място за Чип и неговия сак.

– Ще те закараме до някой малък граничен пункт – каза Гитанас. – Главните пътища са блокирани. Като видят някой „Стомпър“, и им потича слюнка.

Йонас караше като луд по разбитите пътища на запад от Вилнюс, заобикаляйки градовете Езнас и Алитус. Часовете отминаваха в мрак и клатушкане. Нито веднъж не видяха светната улична лампа или полицейска кола. Йонас и Аидарис слушаха „Металика“ отпред, а Гитанас натискаше копчетата на мобилния си телефон с отчаяна надежда, че „Трансбалтик Уайърлес“, на който той все още беше номинално мажоритарен акционер, е успял да възстанови захранването на предавателната станция, въпреки липсата на ток в цялата страна и мобилизацията на литовската армия.

– Това е пълна катастрофа за Виткунас – заяви Гитанас. – Заради мобилизацията съвсем заприлича на съветски апаратчик. Войници по улиците и режим на тока: това в никакъв случай няма да пробуди симпатии към правителството у народа.

– Стрелят ли по хора? – попита Чип.

– Не, това е само демонстрация на сила. Трагедията се превръща във фарс.

Към полунощ, на един остър завой край Лаздия, последният по-голям град преди полската граница, фордът се размина с конвой от три джипа, пътуващи в обратната посока. Йонас ускори по разбития път и каза нещо на Гитанас на литовски. Тук ледниковите морени бяха голи, необрасли с дървета. Лесно можеше да се види как два от джиповете обърнаха и се впуснаха след форда. И също така тези в джиповете можеха да видят как Йонас завива рязко наляво по чакълест път и натиска педала на газта покрай побеляло замръзнало езеро.

– Ще ги изпреварим – рече уверено Гитанас приблизително две секунди преди Йонас да изгуби управлението на един остър завой и фордът да изскочи от пътя.

„Катастрофирахме!“ – помисли си Чип, докато колата летеше във въздуха. Съжали за хубавата тяга, ниските центрове на гравитация и плавното ускорение, към които сега изведнъж изпита гореща привързаност. Разполагаше с миг-два за спокоен размисъл и стискане на зъби, а след това всичко се сля в удар връз удар, стържене и трясък. Фордът изпробва различни вертикални позиции – на деветдесет градуса, на двеста и седемдесет, на триста и шейсет, на сто и осемдесет – и накрая се спря на лявата си страна с угаснал двигател, но все още запалени фарове.

Бедрата и гърдите на Чип бяха натъртени от колана. Иначе беше цял, същото важеше и за Йонас и Аидарис.

Гитанас беше помлян от разлетелия се в купето багаж. Брадичката и челото му кървяха. Той извика нещо на Йонас, навярно му заповядваше да изключи фаровете, само че закъсня. От пътя зад тях се чу рев на внезапно превключване на предавки. Преследващите ги джипове спряха на завоя и от тях изскочиха униформени със скиорски маски.

– Полицаи със скиорски маски – измърмори Чип. – Не намирам нищо обнадеждаващо в това.

Фордът беше паднал в замръзнало блато. Десетина „полицаи“ го заобиколиха под кръстосаните фарове на двата джипа и заповядаха всички да излязат. Чип бутна вратата над главата си, чувстваше се като онзи палячо, изскачащ на пружинка от дървена кутия, който имаше в детството си.

Йонас и Аидарис останаха без оръжията си. Товарът на форда беше методично изваден на заснежените и заледени полегнали тръстики, които покриваха земята. Един полицай притисна дулото на автомата си към бузата на Чип и излая заповед от една дума, която Гитанас преведе така:

– Приканва те да свалиш дрехите си.

Смъртта, този далечен задморски роднина, този вмирисан изгнаник, изведнъж се появи пред него. Чип се изплаши от оръжието. Ръцете му трепереха, не го слушаха; впрегна цялата си воля, за да ги накара да се заемат с разкопчаването на циповете и копчетата. Очевидно го бяха избрали за това унижение заради качествените му кожени дрехи. Никой не прояви интерес към червеното рокерско яке на Гитанас и джинсовото на Йонас. „Полицаите“ със скиорски маски се събраха край Чип, опипваха хубавата материя на панталоните и якето. Издухвайки бели облачета през кръглите дупки за устите (лишените от контекста на лицата устни изглеждаха зловещо), те пробваха гъвкавостта на подметката на левия му ботуш.

Разнесе се вик – от ботуша беше изпаднала пачка американска валута. Дулото на оръжието отново опря в бузата на Чип. Студени пръсти измъкнаха големия плик с пари изпод ризата. „Полицаите“ прегледаха и портфейла му, но не докоснаха литасите и кредитните карти. Искаха само долари.

Гитанас забрави за раните на главата си и понечи да възрази пред „полицейския“ капитан. Последвалият спор, в който двамата постоянно сочеха Чип и на няколко пъти споменаха „долари“ и „американец“, приключи бързо, капитанът насочи пистолета си в окървавеното чело на Гитанас и той вдигна ръце, признаваше силата на този аргумент.

През това време сфинктерът на Чип се беше разширил почти до етапа на безусловна капитулация. На него обаче му се струваше страшно важно да се сдържи и затова, застанал по чорапи и бельо в снега, притискаше с всички сили бузите на задника си с треперещите си длани. Притискаше здраво, удържаше буквално с ръцете си връхлитащите го спазми. Не му пукаше колко нелепо изглежда отстрани.

„Полицаите“ откриха ценна плячка в багажа. Сакът на Чип беше опразнен на земята и вещите му бяха пребъркани. Пред очите им „полицаите“ разкъсаха тапицерията на форда, свалиха подовата постелка и намериха скритите от Гитанас пари и цигари.

– И какво точно им е основанието? – попита Чип, който продължаваше да трепери, но вече беше спечелил важната битка.

– Обвиняват ни в контрабанда на пари и цигари – отвърна Гитанас.

– Кой ни обвинява?

– За съжаление, те са точно това, което изглеждат – полицаи със скиорски маски. Тази вечер цялата страна е с краката нагоре, като на маскарадите за Сирни заговезни. Задръжките падат, всичко е позволено.

В един след полунощ „полицаите“ отпрашиха с мръсна газ. Чип, Гитанас, Йонас и Аидарис стояха с вкочанени крака край смачкания форд и разпиления багаж.

„Обнадеждаващо е – помисли си Чип, – че поне не се насрах.“

Все още разполагаше с паспорта си и двете хиляди долара, които „полицаите“ не бяха намерили в джобчето на ризата му. Както и с едни кецове, широки джинси, хубавото си спортно палто от туид и любимия си пуловер. Той побърза да се облече.

– В общи линии това слага край на кариерата ми на престъпен бос – отбеляза Гитанас. – Нямам повече амбиции в тази насока.

С помощта на запалки Йонас и Аидарис оглеждаха шасито на форда. Заради Чип Аидарис произнесе присъдата на английски:

– Truck fucked up.

Гитанас предложи да придружат Чип до граничния пункт край Снежни, на петнайсет километра на запад, но Чип си даваше сметка, че ако приятелите му не се бяха върнали до летището заради него, най-вероятно сега щяха да са в безопасност при роднините си в Игналина и все още щяха да разполагат с колата и парите си.

– Е – сви рамене Гитанас. – Кой знае, можеше и да ни застрелят по пътя до Игналина. Може да си ни спасил живота.

– Колата е преебана – повтори злорадо Аидарис.

– В такъв случай ще се видим в Ню Йорк – рече Чип.

Гитанас седна на един седемнайсетинчов монитор с напукан екран. Предпазливо опипа кървавото си чело.

– Да. Ню Йорк.

– Може да отседнеш в моя апартамент.

– Ще си помисля.

– Няма какво да мислиш, направи го – настоя Чип.

– Аз съм литовец – отвърна Гитанас.

Чип се чувстваше по-обиден, разочарован и излъган, отколкото предполагаше ситуацията. Но въпреки това се сдържа. Прие дадените му пътна карта, запалка, ябълка и искрените благопожелания на литовците и пое в мрака.

Щом остана сам, се почувства по-добре. Колкото по-голямо разстояние изминаваше, толкова по-удобни му се струваха джинсите и кецовете, много по-удобни бяха от ботушите и кожените панталони. Крачката му беше по-лека, походката по-жива; на моменти се пързаляше по леда. Колко приятно беше да вървиш навън с кецове!

Но не това беше голямото му откровение. Голямото му откровение дойде, когато той стигна на няколко километра от полската граница. Напрягаше слух да чуе дали няма да пуснат някое от кръвожадните селски псета, които лаеха наоколо в мрака, дори беше протегнал ръце напред и се чувстваше доста нелепо, и тогава в главата му отекна забележката на Гитанас: „Трагедията се превръща във фарс“. Изведнъж разбра защо никой, включително той самият, не харесваше сценария на „Академично червено“: беше написал трилър, а трябваше да напише фарс.

Развиделяваше се. В Ню Йорк си беше играл с първите трийсет страници от „Академично червено“ толкова дълго, че те се бяха запечатали в паметта му и сега, докато балтийското небе просветваше, Чип набързо мина с въображаем червен молив по възстановения в ума си текст, тук зачеркна нещо, там заостри хиперболата и той най-сетне зазвуча така, както трябваше: смешно. Трагичният Бил Куейнтънс се превърна в комичен шут.

Чип ускори крачка, сякаш бързаше да седне на бюрото си и да се заеме с поправките на ръкописа. Изкачи се на билото и видя потъналия в мрак литовски град Ейшишкес и в далечината, отвъд границата, уличните светлини в Полша. Два едри коня протегнаха шии над ограда от бодлива тел и изцвилиха очаквателно.

Той измърмори на глас:

– Трябва да е смешно. Смешно!

Персоналът на малкия граничен пункт се състоеше от двама литовски митничари и двама „полицаи“. Те върнаха паспорта на Чип без дебелата пачка литаси, с която го беше напълнил. И без видима причина, навярно от най-обикновена жестокост, го оставиха да седи в задушната стая няколко часа, докато навън се точеха бетоновози, камиони с пилета и колоездачи. Слънцето се беше вдигнало високо в небето, когато най-сетне го пуснаха да влезе в Полша.

Няколко километра по-нататък, в Сейни, си купи злоти и с тях си взе обяд. Магазините бяха добре заредени, идваше Коледа. Хората в града бяха стари и приличаха на папата.

С три камиона и едно такси стигна до летището във Варшава в сряда по обед. Румените служителки на гишето на полските авиолинии го посрещнаха радушно. Полските авиолинии бяха пуснали извънредни полети за празниците, за да поемат десетките хиляди полски работници в чужбина, които се връщаха при семействата си, и в обратния си курс самолетите бяха празни. Червенобузестите девойки на гишето носеха шапчици, все едно бяха на парад. Те взеха парите на Чип, дадоха му билет и го подканиха: „Тичай!“.

Той хукна, качи се на борда на „Боинг-767“ и след това стоя на пистата четири часа, докато огледат някакъв неработещ уред в кабината, който накрая с нежелание смениха.

Полетът беше директен до великия полски град Чикаго. Чип се мъчеше да заспи, за да забрави, че дължи на Денис 20 500 долара, че е изчерпал лимита на кредитните си карти и нито има работа, нито перспектива да си намери нова.

В Чикаго го очакваше добра новина, след като мина набързо паспортната проверка: две компании за коли под наем все още не бяха затворили. Лошата новина, която научи след половин час чакане на опашка, бе, че на хората с изчерпан кредитен лимит не им дават да наемат коли.

Прегледа списъка с авиокомпании в телефонния указател, докато открие една – „Преъри Хопър“, за първи път я чуваше, – която имаше свободно място за полета до Сейнт Джуд в седем на другата сутрин.

Вече беше твърде късно да се обади у дома. Избра си едно закътано парче балатум в чакалнята на летището и легна да поспи. Не можеше да си обясни какво го е сполетяло. Чувстваше се като пуснато в пералнята листче, вследствие на което всичко написано се е размазало – опърпан, избелял и протрит по сгъвките. Щом се унесеше, виждаше очи без тела и усти в скиорски маски. Вече не знаеше какво иска, а тъй като човек е това, което иска, може да се каже, че вече не помнеше кой е.

За сметка на това обаче старецът, който му отвори вратата в девет и половина на другата сутрин в Сейнт Джуд, като че ли много добре знаеше кой стои на прага.

На вратата висеше венец от имел. Край пътеката беше натрупан сняг, на равни интервали се виждаха следи от метла. Типичната за Средния запад улица изглеждаше на пътника като приказно царство на охолство, дъбове и бодящо очите безсмислено пространство. Не можеше да си представи подобно място да съществува в Литва или Полша. Политическите граници явно имаха много добра изолационна ефективност, след като през пропастта между толкова различните икономически волтажи не прехвърчаха искри. Ухаещата на дъбов пушек позната улица, със заскрежени подрязани живи плетове и провиснали от стрехите ледени висулки, трепкаше, сякаш всеки миг щеше да изчезне. Все едно беше мираж. Или изключително жив спомен за нещо обично и мъртво.

– Е! – възкликна сияещият Алфред и сграбчи ръката на Чип с двете си длани. – Виж кой е тук!

Инид се помъчи да си пробие път напред, крещейки името на сина си, но Алфред не пускаше ръката му. Повтори още два пъти:

– Виж кой е тук! Виж кой е тук!

– Ал, пусни го да влезе и затвори вратата! – нареди Инид.

Чип се спря на прага. Навън светът беше черно-бяло-сивкав и бръсван от свеж, студен ветрец; омагьосаната вътрешност беше пълна с предмети, миризми и цветове, влажност, големи хора. Страхуваше се да влезе.

– Влизай, влизай! – пищеше Инид. – И затвори вратата!

За закрила от магията, той изрече наум заклинание: „Оставам три дни и след това се връщам в Ню Йорк, намирам си работа, спестявам най-малко по петстотин долара месечно, докато изплатя дълговете си, и всяка вечер ще работя по ръкописа“.

С това заклинание, жалкият остатък, на който сега възлизаше неговата личност, Чип пристъпи прага.

– Боже господи, брадясал си и миришеш – възкликна Инид, като го целуна. – Къде ти е куфарът?

– Край едно блато в Западна Литва.

– Добре поне, че си дойде жив и здрав.

Никъде в Литва нямаше стая като дневната на Ламбъртови. Само в западния свят можеше да се намерят толкова приказно пухкави килими, толкова големи, добре направени и разкошно тапицирани мебели в едно обикновено помещение с простичък дизайн. Светлината в прозорците с дървена дограма, макар и сива, внасяше прерийна жизнерадостност; в радиус от шестстотин мили нямаше море, което да безпокои атмосферата. Осанките на посягащите към небето стари дъбове говореха за правота и самоувереност, за дивата пустош отпреди възникването на града; в йероглифите на клоните им се четяха спомени за свят, непознаващ оградите.

Чип попи всичко това само за миг. Континентът, отечеството. Из дневната бяха разпилени подаръци и панделки, късчета опаковъчна хартия, етикети. Денис беше коленичила край най-голямата купчина подаръци до креслото на Алфред пред камината.

– Денис, виж кой е тук! – извика възторжено Инид.

Денис се надигна и бавно, сякаш го правеше по задължение, прекоси стаята. Но когато прегърна Чип и той я притисна в обятията си (височината ѝ, както винаги, го изненада), тя отказа да го пусне. Държеше го здраво, целуна го по врата, не отделяше очи от него, благодари му.

Гари се приближи и непохватно го прегърна, не го погледна в очите.

– Не вярвах, че ще успееш да дойдеш – каза той.

– Аз също – отвърна Чип.

– Е! – повтори Алфред, продължаваше да го гледа все така смаяно.

– Гари тръгва в единайсет – намеси се Инид, – но може да закусим всички заедно! Имаш време да се изкъпеш, докато с Денис сложим масата. О, точно за това си мечтаех! – Тя пое към кухнята. – Това е най-хубавият подарък за Коледа!

Гари се обърна към Чип с изражението си „Аз съм идиот“.

– За теб се отнасяше – рече той. – Ти си най-хубавият ѝ подарък за Коледа.

– Според мен имаше предвид, че петимата сме заедно – обади се Денис.

– Е, да побърза да му се радва – каза Гари, – тъй като ми е обещала сериозен разговор и очаквам да ми се издължи.

Чип сякаш беше отделен от тялото си, следваше го от разстояние и се чудеше какво ще направи то. Премести алуминиевия стол в банята, за да не му пречи. От душа бликна силна и гореща струя. Всичко му правеше толкова ясно впечатление, че или щеше да го помни цял живот, или веднага да го забрави. Мозъкът не може да възприема информация до безкрай, губи способността си да я разшифрова, да я поставя в кохерентна рамка и подредба. Почти безсънната нощ на балатума на летището например все още чакаше да бъде обработена, а той вече се намираше под горещ душ и беше дошла Коледа. Пред него бяха познатите бежови плочки. Те, като и всички останали материални елементи от къщата, бяха пропити от факта, че са собственост на Инид и Алфред, бяха изпълнени с аура на принадлежност към семейството. Къщата приличаше по-скоро на тяло – меко, тленно и живо, – отколкото на сграда.

Шампоанът на Денис се отличаваше с приятния, ненатрапчив аромат на последната версия на развития западен капитализъм. Докато насапунисваше косата си, Чип забрави къде се намира. Забрави континента, забрави годината, забрави часа, забрави обстоятелствата. Под душа мозъкът му беше рибешки, земноводен, отбелязваше впечатления, реагираше на дразненията. Не беше далече от ужаса. В същото време се чувстваше добре. Очакваше с нетърпение закуската и най-вече чашата с кафе.

С пешкир около кръста надникна във всекидневната, където Алфред скочи на крака. Като че ли изведнъж състарилото се лице на баща му, грохналият му вид, червенината и подпухналостта жегнаха Чип като удар с бич.

– Е! – рече Алфред. – Бързо се справи.

– Може ли да си взема от твоите дрехи?

– Както прецениш.

Старите бръсначи, обувалките, машинката за бръснене, лавиците за обувки и поставката за вратовръзки бяха на обичайните си места в дрешника на баща му. Бяха стояли тук на пост през хиляда и петстотинте дни, изминали от предишното идване на Чип. За миг той се ядоса (как да не се ядоса човек?), че родителите му не се бяха преместили някъде. Само стояха и чакаха.

Занесе бельо, чорапи, вълнени панталони, бяла риза и сива жилетка в стаята, която беше делил с по-големия си брат преди появата на Денис и заминаването на Гари в колежа. Гари беше отворил чанта на „своето“ легло и събираше багажа си.

– Не знам дали забеляза – рече той, – но татко е доста зле.

– Забелязах.

Гари остави на шкафчето му кутия с патрони двайсети калибър.

– Беше занесъл пушката в работилницата. За всеки случай реших да ги прибера. Покрито мляко котка го не лочи.

Чип погледна кутията и импулсивно попита:

– Не е ли по-добре татко сам да си реши?

– И аз така си мислех вчера. Но ако иска да го направи, има и други начини. Довечера ще падне под нулата. Може да излезе навън с бутилка уиски. Ще е по-добре, отколкото мама да го открие в локва кръв.

Чип не отговори, не знаеше какво да каже. Мълчаливо облече дрехите на стареца. Ризата и панталоните ухаеха приятно на прано и гладено и за негова изненада му бяха по мярка. Сложи си жилетката и се изненада още повече, че пръстите му не започнаха да треперят, сепна се от младото лице, което го гледаше от огледалото.

– А ти какви ги вършиш? – попита Гари.

– Помагах на един приятел в Литва да обира западните инвеститори.

– Боже господи, Чип! Защо се забъркваш в такива истории?

Колкото и чужд и непознат да му се струваше този свят, надменните поучения на Гари все така безотказно вбесяваха Чип.

– Строго погледнато – заяви той, – изпитвам по-големи симпатии към Литва, отколкото към американските инвеститори.

– Правиш се на болшевик, а? – Гари закопча сака си. – Добре, както решиш. Но не ми се обаждай, когато те арестуват.

– И през ум не би ми минало.

– Закуската е готова! – изпя от стълбищната площадка Инид.

Масата беше застлана с празнична покривка. В средата беше поставен венец от бял и червен имел, шишарки, червени свещи и сребърни камбанки. Денис носеше храната – тексаски грейпфрут, бъркани яйца, бекон, щолен и домашно приготвен хляб.

Снегът навън усилваше ярката прерийна светлина.

По навик Гари седна сам от едната страна на масата. От другата се наредиха Денис, Инид, Чип и Алфред.

– Честита, честита, честита Коледа! – пожела Инид, поглеждайки в очите едно след друго децата си.

Алфред вече беше започнал да се храни.

Гари хвърли поглед към часовника си и също грабна приборите.

Чип не помнеше да е пил по-вкусно кафе у дома.

Денис го попита как се е прибрал. Той ѝ разказа, като изпусна въоръжения грабеж.

Инид намръщено следеше всяко движение на най-големия си син.

– Не бързай толкова! – скара му се тя. – Нали тръгваш чак в единайсет.

– Всъщност казах единайсет без петнайсет – поправи я Гари. – Вече минава десет и половина, а трябва да обсъдим някои неща.

– Най-сетне всички сме заедно – каза Инид. – Нека се насладим на мига.

Гари остави вилицата си.

– Аз съм тук от понеделник, майко, и чакам всички да се съберем. Денис е тук от вторник сутринта. Не съм виновен, че Чип е бил толкова зает да мами американските инвеститори, че не можа да дойде навреме.

– Току-що обясних защо закъснях – обади се Чип. – Не ме ли чу?

– Може би е трябвало да тръгнеш малко по-рано.

– Как така да „мами“ инвеститорите? – попита Инид. – Нали се занимаваше с компютри, Чип?

– Ще ти обясня после, мамо.

– Не – възрази Гари, – обясни ѝ сега.

– Гари! – обади се Денис.

– Съжалявам! – Гари хвърли салфетката си, все едно беше ръкавица. – Писна ми! Край на чакането. Искам отговори сега!

– Занимавах се с компютри – каза Чип. – Но Гари е прав, строго погледнато, целта беше да се измамят американски инвеститори.

– Не одобрявам! Категорично не одобрявам! – заяви Инид.

– Знам – кимна той. – Всъщност е малко по-сложно, отколкото ви се струва, и...

– Кое му е сложното на спазването на законите?

– Стига, Гари! – въздъхна Денис. – Коледа е.

– Ти пък си крадла – завъртя се към нея брат ѝ.

– Какво?

– Не се прави на света вода ненапита! Промъкнала си се в чужда стая и си отмъкнала...

– Извинявай – прекъсна го разгорещено Денис, – аз просто върнах на собственика това, което ти беше откраднал...

– Глупости, глупости, глупости!

– О, не желая да ви слушам! – извика жално Инид. – Навръх Коледа!

– Не, майко, никъде няма да ходиш – спря я Гари. – Оставаме тук и ще проведем разговора си сега.

Алфред се усмихна заговорнически на Чип и посочи останалите.

– Виждаш ли с какво трябва да се примирявам?

Чип се помъчи да изобрази на лицето си разбиране и съчувствие.

– Чип, колко ще останеш тук? – попита Гари.

– Три дни.

– Денис, ти си тръгваш...

– В неделя, Гари. Заминавам си в неделя.

– И тогава какво ще стане в понеделник, мамо? Как ще се справяш сама от понеделник нататък?

– Ще мисля за това в понеделник.

Алфред, все така усмихнат, попита Чип за какво говори Гари.

– Не знам, татко.

– Наистина ли смяташ, че ще дойдете във Филаделфия? – продължи Гари. – Вярваш ли, че „Коректол“ ще оправи всичко като с вълшебна пръчица?

– Не, Гари, не вярвам – отвърна Инид.

Той обаче като че ли не я чу.

– Тате, ехо, би ли ми направил една услуга? Сложи си дясната ръка на лявото рамо.

– Гари, стига! – обади се Денис.

Алфред се приведе към Чип и доверително попита:

– Какво иска?

– Иска да сложиш дясната си ръка на лявото рамо.

– Това са пълни глупости.

– Татко? – настоя Гари. – Хайде, дясната ръка, лявото рамо.

– Престани! – извика сестра му.

– Хайде, тате. Дясната ръка, лявото рамо. Можеш ли? Ще ни покажеш ли как изпълняваш простички указания? Хайде! Дясна ръка. Ляво рамо.

Алфред поклати глава.

– Трябват ни само една спалня и кухня, нищо повече.

– Ал, не искам да живея в една спалня и кухня – възрази Инид.

Старецът бутна назад стола си и се обърна отново към Чип.

– Виждаш, че не е лесно.

Понечи да се изправи, но коленете му се огънаха и той политна, повлече чинията, салфетката за сервиране с чинийката и чашката за кафе. Разнесе се подобаващ на финален акорд на симфония трясък. Старецът лежеше на една страна сред парчетата като ранен гладиатор, повален кон.

Чип клекна и му помогна да седне, а Денис хукна към кухнята.

– Единайсет без петнайсет – обяви Гари, все едно нищо не се беше случило. – Време е да тръгвам, затова обобщавам набързо. Татко не е с ума си и не може сам да се оправя. Мама няма как да се грижи за него в тази къща без чужда помощ, която тя не иска, а и не може да си позволи. Очевидно и дума не може да става за „Коректол“, така че хайде да ви чуя какво мислите да правите. Сега, майко. Искам да го чуя сега.

Алфред облегна треперещите си ръце на раменете на Чип и се взря смаяно в мебелите. Въпреки тревогата си се усмихваше.

– А моят въпрос е – рече той, – на кого е тази къща? Кой се грижи за всичко това?

– Твоя е, тате.

Алфред поклати глава, това като че ли не отговаряше на фактите, с които той разполагаше.

Гари чакаше отговор.

– Сигурно трябва да пробваме да му спрем лекарствата – каза Инид.

– Добре, пробвай – отвърна той. – Вкарай го в болница и да видим дали изобщо ще го пуснат от нея. И като стана дума за спиране, защо не се опиташ да спреш и твоите хапчета?

– Гари, тя ги изхвърли – обади се Денис, която беше коленичила и забърсваше с гъба пода. – Пусна ги в мелачката за боклук. Престани вече.

– Е, дано ти е било за урок, мамо.

Облеченият с дрехите на стареца Чип не успяваше да следи репликите. Ръцете на баща му тежаха на раменете му. За втори път в рамките на последния час някой увисваше на врата му, все едно той беше някаква важна личност, все едно имаше нещо в него. А всъщност в него имаше толкова малко, че Чип дори не можеше да прецени дали сестра му и баща му не грешаха. Струваше му се, че всички опознавателни знаци в съзнанието му са били заличени и то е било пренесено, като в метемпсихоза, в тялото на достоен син, на брат, който заслужава доверие...

Гари приклекна до Алфред.

– Тате, съжалявам, че трябва да се разделим така. Обичам те и скоро пак ще се видим.

– Е, ще, да – измърмори Алфред и сведе глава, озърташе се налудничаво.

– А на теб, безгрижно братле – Гари разпери пръсти като хищна птица върху главата му, жест, който вероятно трябваше да мине за ласка, – разчитам да им помогнеш малко.

– Ще се постарая – отвърна Чип с по-малко ирония, отколкото възнамеряваше.

Гари се изправи.

– Съжалявам, че провалих закуската ти, мамо. Но се чувствам по-добре, че свалих този товар от плещите си.

– Какво толкова ти пречеше да изчакаш да минат празниците – измърмори Инид.

Той я целуна по бузата.

– Обади се на Хеджпет още утре сутринта. След това ми звънни да ми кажеш каква е ситуацията. Ще ви държа под око!

На Чип не му се вярваше, че Гари може да си тръгне ей така, докато баща им е на пода и Инид оплаква провалената си коледна закуска, само че брат му беше превключил в режим на пълна рационалност, думите му отекваха кухо, официално, очите му гледаха разсеяно, докато той обличаше палтото си и вземаше сака и чантата с подаръци от Инид за Филаделфия: страхът го беше подгонил. Чип съзираше ясно причината, която се криеше зад студеното мълчаливо заминаване на Гари: брат му беше изплашен.

Щом вратата се затвори, Алфред се скри в банята.

– Колко хубаво – отбеляза саркастично Денис, – че Гари свали този товар от плещите си и сега се чувства по-добре.

– Не, той е прав – отвърна Инид, погледът ѝ мрачно се спря на украсата от имел. – Нещо трябва да се направи.

След закуска часовете се точеха едва-едва в замаяно, нездраво очакване на големия празник. Защото беше уморен, на Чип му беше трудно да се стопли, макар че лицето му пламтеше от носещата се от кухнята горещина, примесена с аромат на печена пуйка. Появеше ли се в зрителното поле на баща си, на лицето на Алфред грейваше усмивка на разпознаване и задоволство. Чип можеше да заподозре, че баща му го бърка с някого, ако в същото време старецът не го повикваше по име, все едно той беше възлюбеният му син. Чип се беше карал с Алфред, беше водил дълги битки с него, беше страдал от жилото на неодобрението му през по-голямата част от живота си, а сега, когато личните му несполуки бяха още по-големи и политическите му възгледи – още по-крайни, не той, а Гари спореше със стареца, а Чип разведряваше лицето му.

По време на вечеря си направи труда да опише по-подробно заниманията си в Литва. Все едно рецитираше данъчния кодекс с монотонен глас. Денис, която по принцип беше примерен слушател, изцяло се беше потопила в задачата да помага на баща си да се храни, а Инид имаше очи единствено за немощта на съпруга си. Потръпваше, въздишаше или клатеше глава при всяка паднала хапка, при всяка изтървана нелогична дума. Беше очевидно, че Алфред превръщаше живота ѝ в ад.

„Аз съм най-малко нещастният човек на тази маса“ – помисли си Чип.

Помогна на Денис да измие чиниите, докато Инид говореше с внуците по телефона, а Алфред си легна.

– Татко откога е така? – попита той.

– Така? От вчера. Но и преди това не беше много по-добре.

Чип облече едно тежко палто на Алфред и излезе да пуши. Тук студът хапеше по-здраво, отколкото във Вилнюс. Вятърът шумеше в дебелите кафеникави листа, които все още висяха от клоните на дъбовете, най-консервативните дървета; под нозете му скърцаше сняг. „Довечера ще падне до нулата – беше казал Гари. – Може да излезе навън с бутилка уиски.“ Чип искаше да обмисли важния въпрос за самоубийството, докато разполага с цигара, която да стимулира мозъчната му дейност, но бронхите и носните му кухини бяха безчувствени от студа и остротата на дима почти не се усещаше, а болката в ушите и пръстите – проклетите обици! – беше непоносима. Той се предаде и влетя вътре, сблъсквайки се на прага с Денис.

– Къде отиваш?

– Ей сега се връщам.

Инид седеше до камината във всекидневната и отчаяно хапеше устни.

– Не си си отворил подаръците.

– Утре сутринта.

– Сигурна съм, че няма да ти харесат.

– Хубаво е, че все пак си ми приготвила нещо.

Майка му поклати глава.

– Не се получи Коледата, която исках. Изведнъж баща ти хич го няма. Не става за нищо.

– В болницата ще му спрат лекарствата и състоянието му може и да се подобри.

Инид като че ли съзираше лоши предзнаменования в пламъците.

– Ще останеш ли още една седмица да ми помогнеш да го закараме в болницата?

Чип посегна към обицата си, сякаш тя беше талисман. Чувстваше се като дете в приказка на Братя Грим, бяха го примамили в омагьосаната къща с обещание за топлина и храна, а сега вещицата щеше да го заключи в килера, да го угои и да го изяде.

Повтори заклинанието, което беше изрекъл на прага.

– Мога да остана само три дни. Трябва веднага да започна работа. Искам да върна парите, които дължа на Денис.

– Само една седмица – настоя вещицата. – Само една седмица, докато видим как ще се подредят нещата в болницата.

– Не мога, мамо. Трябва да се върна.

Инид помръкна още повече, но не изглеждаше изненадана от отказа.

– Явно това си е моя отговорност. Знаех си, че ще е така.

Тя слезе в мазето, а Чип сложи още дърва в камината. Студени полъхвания си пробиваха път през прозорците и леко разклащаха спуснатите завеси. Парното работеше почти постоянно. Светът изглеждаше по-студен и по-празен, възрастните бяха изчезнали.

Денис се прибра към единайсет, вонеше на цигари и изглеждаше вкочанена. Помаха на Чип и понечи да продължи нагоре по стълбите, но той я повика да седне до огъня. Тя коленичи, сведе глава и протегна ръце към жарта. Взираше се в пламъците, сякаш не искаше да погледне брат си. Издуха носа си във влажна, разпокъсана салфетка.

– Къде беше? – попита той.

– Разхождах се.

– Дълга разходка.

– Аха.

– Изпрати ми няколко писма, които изтрих, преди да прочета.

– О!

– Е, какво става?

Тя поклати глава.

– Какво ли не.

– В понеделник имах почти трийсет хиляди долара в брой. Възнамерявах да ти дам двайсет и четири хиляди. Но след това ни обраха униформени полицаи със скиорски маски. Да, знам, че звучи неправдоподобно.

– Забрави за заема.

Ръката на Чип отново се стрелна към обицата.

– Ще започна да ти плащам по най-малко четиристотин на месец, докато не погася главницата и лихвите. Това е най-важният ми приоритет. Абсолютно най-важният.

Сестра му се обърна и вдигна лице към него. Очите ѝ бяха кървясали, челото ѝ аленееше като на новородено.

– Казах ти да забравиш за заема. Нищо не ми дължиш.

– Благодаря, оценявам жеста. – Той отклони поглед. – Но въпреки това ще ти ги върна.

– Не, няма да взема парите ти. Опрощавам ти дълга. Нали знаеш какво означава „опрощавам“?

Странното ѝ настроение, неочакваните ѝ думи притесняваха Чип. Той подръпна отново обицата.

– Стига, Денис. Моля те. Покажи поне малко уважение към мен и ми позволи да ти върна парите. Знам, че се държах като лайно. Но не искам да бъда лайно цял живот.

– Забрави за заема.

– Престани! – Чип се усмихна отчаяно. – Трябва да ме оставиш да ти върна парите.

– Не можеш ли да понесеш да бъдеш опростен?

– Не, не мога. Много по-добре е да ти върна парите.

Все така коленичила, Денис скри ръце и се преви на две, превърна се в маслина, в яйце, в глава лук. От това кълбо се разнесе тих глас:

– Не разбираш ли колко голяма услуга ще ми направиш, ако ми позволиш да опростя дълга ти? Не разбираш ли колко ми е трудно да те помоля за това? Не съзнаваш ли, че не съм искала нищо друго от теб, като изключим това, да си дойдеш за Коледа? Не разбираш ли, че не се опитвам да те обидя? Не разбираш ли, че никога не съм се съмнявала, че може и да не ми върнеш парите, и знам, че те моля за нещо много трудно? Не разбираш ли, че не бих го направила, ако наистина, ама наистина не се нуждая от това?

Чип се взираше в треперещото кълбо човешка плът в краката си.

– Кажи ми какво е станало.

– Всичко край мен се разпада.

– В такъв случай не бива да говорим за пари. Нека отложим този разговор. По-добре ми разкажи какво се е случило.

Денис яростно поклати глава.

– Не, съгласи се сега. Кажи: „Да, благодаря“.

Жестът на Чип издаваше пълно объркване. Наближаваше полунощ, баща му трополеше горе, а сестра му се беше свила на кълбо и го молеше да приеме опрощаване на най-големия проблем в живота му.

– Хайде да го обсъдим пак утре – предложи той.

– По-добре ли ще се почувстваш, ако в замяна поискам нещо?

– Утре, съгласна ли си?

– Мама иска някой да остане другата седмица. Остани да ѝ помогнеш. Това ще е голямо облекчение за мен. Ако не си тръгна в неделя, ще умра. Ще се разпадна, ще престана да съществувам.

Чип дишаше тежко. Вратата на клетката се затваряше под носа му. Усещането, което го беше връхлетяло в тоалетната на летището във Вилнюс, че дългът му към Денис не само че не е товар, а последната му защита, се завърна, и мисълта, че той може да бъде опростен, го изпълни с ужас. Чип беше живял под угрозата на този дълг толкова дълго, че той се беше превърнал в нещо като невробластома, тъй деликатно преплетена в строежа на мозъка му, че Чип се съмняваше дали ще може да оцелее при отстраняването ѝ.

Зачуди се дали е твърде късно да хване последния самолет от летището, дали не можеше да избяга още тази вечер.

– Какво ще кажеш да разделим дълга на две? Така че да имам да ти връщам само десет хиляди? И двамата да останем тук до сряда?

– Не.

– Ако се съглася, ще престанеш ли да се държиш толкова странно и ще се ободриш ли малко?

– Първо се съгласи.

– Чип, ще ми помогнеш ли? – разнесе се отгоре гласът на Алфред.

– И когато те нямаше, пак теб викаше – каза Денис.

Прозорците потрепериха от вятъра. Кога родителите се бяха превърнали в деца, които си лягат рано и викат за помощ от стаите си на горния етаж? Кога беше станало?

– Чип! – обади се отново Алфред. – Не мога да се оправя с това одеяло! Ще ми помогнеш ли?

Къщата се разклати, капаците затракаха, от прозореца зад Чип полъхна студ и той изведнъж си спомни завесите. Спомни си заминаването от Сейнт Джуд за колежа. Как прибра в багажа си ръчно изработения австрийски шах, който родителите му бяха подарили при завършването, както и шесттомната биография на Линкълн от Сандбърг, която му бяха връчили за осемнайсетия рожден ден, новия морскосин костюм от „Брукс Брадърс“ („С него приличаш на красив млад лекар“ – беше намекнала Инид) и купчина бели тениски, бели слипове и бели дълги долни гащи, снимка на Денис в пети клас в стъклена рамка, вълненото одеяло на „Хъдсън Бей“, с което Алфред беше отишъл като първокурсник в университета в Канзас преди четири десетилетия, едни обшити с кожа ръкавици, които също идваха от далечната младост на Алфред в Канзас, и тежки плътни завеси, които Алфред беше купил от „Сиърс“. Баща му беше обърнал внимание на едно изречение от проспекта на колежа: „В Нова Англия зимите понякога са люти“, и беше намерил в „Сиърс“ кафеникаворозови завеси от непромокаема материя, обшити отзад с вата. Те бяха тежки, обемисти и плътни. „Ще ги оцениш в студените нощи – каза той на Чип. – Ще спират течението от прозорците.“ Но съквартирантът на Чип в първата година беше възпитаник на частно подготвително училище, на име Роан Макоркъл, който оставяше следи от мазни пръсти – навярно от вазелин – по снимката на петокласничката Денис. Роан се присмя на завесите и Чип последва примера му. Прибра ги обратно в кутията, а нея я захвърли в мазето на общежитието да мухлясва през следващите четири години. Лично той нямаше нищо против завесите. Те бяха най-обикновени завеси и като всички завеси искаха единствено да висят добре, да спират светлина, доколкото им е по силите, да не бъдат нито твърде големи, нито твърде малки за прозореца, който трябва да скриват, да бъдат дърпани насам вечер и натам сутрин, да се поклащат на ветреца, предвещаващ дъжд в лятна нощ, да бъдат много използвани и малко забелязвани. В безчет болници, домове за възрастни и евтини мотели не само в Средния запад, но и на Изток, тези кафяви, подплатени с вата завеси можеха да имат дълъг и полезен живот. Не бяха виновни те, че мястото им не е в стая в студентско общежитие. Не се бяха опитали да се надскочат, материята и цветът им не издаваха и намек за нескромна амбиция. Те просто си бяха такива. И когато най-накрая ги изрови от мазето в навечерието на завършването на университета, техните девствени розовеникави дипли се оказаха не толкова изкуствени, по-симпатични и напомнящи за „Сиърс“, отколкото ги помнеше. Не бяха чак толкова срамни, колкото си мислеше.

– Не мога да се оправя с това одеяло – оплака се отново Алфред.

– Добре – рече Чип на Денис, тръгвайки нагоре по стълбите. – Щом така ще се почувстваш по-добре, няма да ти върна парите.

Въпросът беше как да се измъкне от този затвор.

Черната дебелана, онази злобна гадина – нея трябваше да държи под око. Тя превръщаше живота му в ад. Седеше в отсрещния край на затворническия двор и му хвърляше многозначителни погледи, за да му покаже, че не го е забравила, че не се е отказала от отмъщението си. Мързелива черна гад! Запроклина на глас гадовете, черни и бели. Проклети подли негодници, да ги вземат дяволите, тях и глупавите им правила! Какви надути копелета бяха тези бюрократи от Агенцията за опазване на природата! Същите бяха и идиотите от Агенцията за охрана и безопасност на труда. Засега го бяха оставили на мира, но само защото знаеха, че ги е видял. Задремеше ли за миг, приспеше ли за секунда бдителността си, и щяха да му се нахвърлят. Нямаха търпение да му покажат, че не струва и пукната пара. Да му покажат неуважението си. Дебелата черна гад, отвратителната черна кучка отсреща улови погледа му над побелелите глави на другите затворници и кимна. „Ще видиш ти!“ – ето това означаваше кимването ѝ. А никой не виждаше какво правеше тя с него. Останалите бяха покорни и безпомощни непознати, които само дрънкаха глупости. Той беше заговорил един от тях, зададе му съвсем простичък въпрос. А онзи сякаш не знаеше английски. Какво толкова – задаваш простичък въпрос и получаваш простичък отговор. Но явно не беше така. Сега беше сам, бяха го притиснали в ъгъла, а гадовете бяха по петите му.

Къде ли беше Чип? Чип беше образован и интелигентен, можеше да се разбере с тези хора. Вчера се беше оправил добре с тях, много по-добре от него. Зададе простичък въпрос, получи простичък отговор и след това му обясни така, че да схване. Но сега от Чип нямаше и следа. Другите затворници възбудено жестикулираха, размахваха ръце като регулировчици. Само опитай да им дадеш някаква елементарна заповед, само опитай! Преструват се, че те няма. Онази черна дебела гад така ги беше наплашила, беше им изкарала акъла от страх. Ако разбереше, че са на негова страна, ако откриеше, че са му помогнали по някакъв начин, щеше да ги накара да си платят. О, как само го гледаше! Погледът ѝ сякаш казваше: „Ще ти видя сметката“. Беше му дошло до гуша от тези надменни чернилки, но какво можеше да направи? Беше в затвора. Държавна институция. Можеха да вкарат тук всеки. Ръкомахащи белокоси баби. Обезкосмени педали, които час по час се навеждаха да докоснат пръстите на краката си. Но защо и него, за бога? Защо и него?! Идеше му да се разплаче, че са го хвърлили в такова място. Да си стар, беше ад, дори и да не те преследва някоя дебела черна гад.

Ето я пак.

– Алфред? – Груба. Надменна. – Ще ме оставиш ли да раздвижа краката ти?

– Ти си копеле! – извика той.

– Не е твоя работа каква съм, Алфред. Но знам кои са майка ми и баща ми. Сега би ли свалил ръце? Успокой се и ми позволи да раздвижа краката ти, ще се почувстваш по-добре.

Тя се надвеси над него и той замахна, само че коланът му се беше закачил някак си за стола. Беше се закачил за стола и той не можеше да помръдне.

– Ако продължаваш така, Алфред – заплаши злобарката, – ще те приберем в стаята ти.

– Кучка! Кучка! Кучка!

Тя го изгледа надуто и отмина, но той знаеше, че тя ще се върне. Винаги се връщаше. Единствената му надежда беше да успее да освободи колана си от стола. Да се освободи, да скочи и край. Кой ли идиот беше измислил да сложат затвора толкова нависоко? Виждаше се чак до Илинойс. И толкова голям прозорец. Как смятаха да задържат тук затворниците? Дограмата беше от старите, с две стъкла. Ако се засилеше и ги удареше с глава, можеше и да успее. Но първо трябваше да откопчае проклетия колан.

Замъчи се с гладкия пластмасов каиш. Едно време гледаше на препятствията философски, но това време беше отминало. Пръстите му се гънеха като тревички, не искаха да се подпъхнат под колана. Гънеха се като презрели банани. Стремежът му да ги подпъхне под колана беше толкова очевидно обречен – коланът разполагаше със смазващите преимущества на здравина и якост, – че не след дълго усилията му се превърнаха в демонстрация на инат, гняв и безсилие. Заби нокти в колана, след това рязко разпери ръце, дланите му се удариха в подлакътниците на пленилия го стол, болезнено рикошираха насам-натам, беше толкова страшно ядосан...

– Татко, татко, хей, успокой се!

– Хвани я онази гад! Хвани я!

– Татко, хей, аз съм, Чип.

Да, гласът беше познат. Огледа внимателно Чип, за да се увери, че това наистина е детето му, копелетата и преди се бяха опитвали да го излъжат. Да, ако заговорилият го беше някой друг, а не Чип, не биваше да му се доверява. Щеше да е твърде рисковано. Но в Чипър имаше нещо, което гадовете не можеха да докарат. Само като го погледнеш, и виждаш, че той никога не би те излъгал. В Чипър имаше някаква благост, която никой не би могъл да имитира.

Да, това беше Чипър, сигурен беше. Задиша по-спокойно и някакво подобие на усмивка се появи сред другите, войнстващи черти на лицето му.

– Е! – рече той.

Чип придърпа стол и му подаде чаша студена вода. Той осъзна, че е жаден. Изсмука водата със сламката и върна чашата на сина си.

– Къде е майка ти?

Чип остави чашата на пода.

– Настинала е. Казах ѝ да си остане в леглото.

– Къде живее сега тя?

– Вкъщи. Където си беше преди два дни.

Чип вече му беше обяснил защо се налага да бъде тук и докато виждаше лицето и чуваше гласа му, обяснението звучеше разумно, но изчезнеше ли Чип, то губеше смисъл.

Черната дебелана кръжеше край тях и ги гледаше злобно.

– Това е залата за физиотерапия – рече Чип. – На осмия етаж на „Сейнт Люк“. Където мама си оперира крака, помниш ли?

– Тази жена е голяма гад!

– Не, това е физиотерапевтката. Тя се опитва да ти помогне.

– Не, погледни я. Не я ли виждаш каква е? Не я ли виждаш?

– Тя е физиотерапевтка, тате.

– Какво? Каква е?

От една страна, той вярваше на интелигентността и увереността на умния си син. От друга, черната гад го гледаше злобно, за да му подскаже, че при първа възможност пак ще го подложи на мъченията си; държанието ѝ беше заплашително, това беше ясно като бял ден. Не можеше да примири това противоречие: вярата му, че Чип е абсолютно прав, и убеждението му, че тази гадина в никакъв случай не е лекар.

Противоречието водеше към бездънна пропаст. Той надникна в дълбините ѝ, устата му зейна. Нещо топло се стичаше по брадичката му.

А сега някое копеле протягаше ръка към него. Понечи да удари атакуващата ръка и в същия миг осъзна, че тя беше на Чип.

– Спокойно, тате. Исках само да избърша брадичката ти.

– О, боже!

– Искаш ли да останеш тук още малко, или да те върна в стаята ти?

– Както прецениш.

Тази удобна фраза идваше готова на езика му.

– В такъв случай, хайде да се връщаме. – Чип посегна зад облегалката и дръпна нещо. Явно столът имаше някакъв сложен механизъм от колелца и ръчки.

– Пробвай се да откачиш колана.

– Ще те върна в стаята и там ще можеш да походиш.

Чип забута количката през двора, прекосиха коридора и влязоха в килията му. Още не можеше да свикне с луксозното обзавеждане тук. Като в първокласен хотел, като се изключеха преградите на леглата, стойките за системи и радиоапаратите – инструментите за контрол над затворниците.

Чип го спря до прозореца, излезе с пластмасова чаша и след малко се върна заедно с красиво момиче с бяла манта.

– Господин Ламбърт? – рече тя. Беше красива като Денис, но по-дребна, с къдрава черна коса и очила с тънки рамки. – Аз съм доктор Шулман. Може би си спомняте, запознахме се вчера.

– Е!

Той се усмихна широко. Помнеше свят, в който имаше такива момичета, красиви миньончета с грейнали очи и високи чела, свят, изпълнен с надежда.

Тя го докосна по главата и се наведе, все едно възнамеряваше да го целуне. Изкара му ангелите. Той едва не посегна да я удари.

– Не исках да ви изплаша. Исках само да погледна очите. Имате ли нещо против?

Обърна се към Чип за подкрепа, но той зяпаше момичето.

– Чип!

Синът му отлепи очи от нея.

– Да, тате?

Беше привлякъл вниманието му, трябваше бързо да измисли какво да каже.

– Предай на майка си да не се тревожи за бъркотията долу. Аз ще я оправя.

– Добре, ще ѝ предам.

Умните пръсти и нежното лице на момичето бяха навсякъде около него. Тя го помоли да стисне юмрук, смушка го и го сръга. Гласът ѝ долиташе все едно от пуснат телевизор в съседната стая.

– Тате?

– Не чух.

– Доктор Шулман попита дали предпочиташ „Алфред“ или „господин Ламбърт“. Как искаш да се обръща към теб?

Насили се да се усмихне.

– Не разбирам.

– Според мен предпочита „господин Ламбърт“ – обяви Чип.

– Господин Ламбърт – обади се момичето, – знаете ли къде се намираме?

Той отново се обърна към сина си, който го гледаше очаквателно, но не предлагаше помощ. Посочи към прозореца:

– Натам е Илинойс. – И двамата го слушаха заинтригувано и той се почувства принуден да продължи. – Онзи прозорец... ако го отворите... това бих искал. Не успях да откопчая колана. А после...

Съзнаваше, че не това очакваха от него.

Миньончето го погледна мило.

– Можете ли да ми кажете кой е настоящият президент?

Той се ухили, толкова лесен въпрос.

– Е, тя е натрупала долу камари боклуци. Едва ли знае какво точно има там. Но според мен всичко е за изхвърляне.

Дребното момиче кимна, все едно отговорът му беше напълно логичен. След това вдигна и двете си ръце. Беше красива като Инид, само че Инид носеше халка, Инид нямаше очила, а и Инид беше остаряла, пък и той сигурно щеше да я познае, ако това беше Инид, макар че, тъй като я виждаше много по-често от Чип, ѝ обръщаше по-малко внимание.

– Колко пръста ви показвам?

Огледа пръстите. Те като че ли му говореха: „Отпусни се. Успокой се. Няма страшно“.

Той се усмихна и изпразни мехура си.

– Господин Ламбърт? Колко пръста ви показвам?

Красиви пръсти. Изящни. Облекчението на безотговорността. Колкото по-малко знаеше, толкова по-щастлив беше. Да не знаеш нищо, сигурно би било рай.

– Тате?

– Би трябвало да го зная – измърмори той. – Не е за вярване, че съм го забравил.

Дребното момиче и Чип се спогледаха и излязоха в коридора.

Беше му приятно да се отпусне, но след минута-две усети лепкавата влага. Трябваше да се преобуе, а не можеше. Седеше напикан и пикнята му изстиваше.

– Чип?

В килиите се беше възцарила тишина. Не можеше да разчита на Чип, той винаги изчезваше. Не можеше да разчита на никого, освен на себе си. Нямаше ясен план в главата си, нито сила в ръцете, ала въпреки това пак се опита да махне колана, за да си свали панталоните и да се подсуши. Но коланът пак го влуди. Двайсет пъти прокара пръсти по него и двайсет пъти не успя да намери закопчалката. Беше като човек в две измерения, който търси свобода в трето. Можеше да търси цяла вечност и пак нямаше да намери проклетата закопчалка.

– Чип! – извика той, но не силно, тъй като черната гадина се спотайваше някъде наблизо и щеше да го накаже жестоко. – Чип, ела ми помогни!

По-добре изобщо да се отървеше от краката си. И без това бяха немощни, треперещи, мокри, безполезни. Загърчи се и се опита да се залюлее в нелюлеещия се стол. Ръцете му се бунтуваха. Колкото пò не го слушаха краката, толкова по-силно размахваше ръце. Копелетата го бяха хванали, беше предаден. Заплака. Само да беше знаел! Само да беше знаел, можеше да предприеме нещо, разполагаше с пушката, с бездънния леден океан, само да беше знаел...

Хвърли чашата с вода срещу стената и най-сетне някой дотича.

– Тате, тате, какво става?

Алфред вдигна глава и погледна сина си в очите. Отвори уста, но единствената дума, която успя да произнесе, беше: „Аз...“.

Аз...

Сгреших...

Самотен съм...

Напиках се...

Искам да умра...

Съжалявам...

Направих всичко по силите си...

Обичам децата си...

Нуждая се от помощта ти...

Искам да умра...

– Не издържам повече тук – рече той.

Чип клекна до стола.

– Трябва да останеш още една седмица, за да те изследват. За да разберем какво ти има.

Той поклати глава:

– Не! Измъкни ме оттук!

– Съжалявам, тате, но не мога да те върна у дома. Трябва да останеш поне още една седмица.

О, колко го нервираше синът му! Досега Чип вече трябваше да е разбрал какво иска от него, а не да го кара да повтаря.

– Казвам ти да сложиш край на това! – Стовари юмруци по подлакътниците на пленилия го стол. – Помогни ми да сложа край!

Погледна прозореца, през който, най-сетне, беше готов да се хвърли. Или да му дадяха пушка, да му дадяха брадва, да му дадяха каквото и да е, но само да се махне оттук. Трябваше да накара Чип да го разбере.

Чип покри треперещите му длани със своите.

– Ще остана с теб, тате – рече той, – но не мога да направя това, което искаш. Не мога да му сложа край по този начин. Съжалявам.

Ясната мисъл и силата бяха все още живи в паметта му, подобно на починала съпруга или на унищожена от пожар къща. Все още ги виждаше през прозорчето към отвъдния свят, току на ръка разстояние, но недостижими зад стъклата. Виждаше желания изход – удавяне в морето, изстрел с пушка, скок от високо, – все още толкова близо, че не му се вярваше, че е изгубил възможността да се възползва от облекчението, което щеше да му донесе.

Разплака се, присъдата му беше толкова несправедлива.

– За бога, Чип! – извика силно, защото усещаше, че това може да е последният шанс да постигне свободата си, преди да е изгубил досег с яснотата и силата, и затова беше изключително важно Чип да разбере какво точно искаше. – Моля те, помогни ми! Трябва да ме измъкнеш оттук! Трябва да сложиш край!

Макар и очите му да бяха зачервени и от тях да се стичаха сълзи, лицето на Чип сияеше от сила и яснота. Ето това беше синът, на когото можеше да вярва, че ще го разбере; затова отговорът на Чип прозвуча като окончателна присъда. Отговорът на Чип показваше, че това е краят. Краят дойде с поклащане на глава и с думите:

– Не мога, тате. Не мога.