Поправките

Поправките

Когато най-сетне дойдоха, корекциите настъпиха не изведнъж, като пукване на балон, а като много по-нежно топене, продължило цяла година изтичане на капитали от ключови финансови пазари: спадът беше твърде постепенен, за да предизвика заглавия по вестниците, и твърде предсказуем, за да нарани някой друг, освен глупаците и бедните работници.

На Инид ѝ се струваше, че като цяло настоящите събития са някак по-дребни и по-скучни от тези в младостта ѝ. Тя помнеше трийсетте години, беше видяла с очите си какво може да се случи с една държава, когато световната икономика свали кадифените си ръкавици; беше помагала на майка си да раздава остатъци от храна на бездомните в уличката зад пансиона. Но бедствия от такава величина като че ли вече не сполетяваха Съединените щати. Бяха взети обезопасителни мерки, подобно на гумените настилки, с които покриваха модерните детски площадки, за да омекотят паданията.

И все пак пазарите наистина се сринаха и Инид, на която и през ум не ѝ беше минавало, че някой ден ще се радва, задето Алфред е закотвил парите им в държавни ценни книжа и облигации, понесе сгромолясването по-леко от своите литнали нависоко приятелки. Както заплашваше, „Орфик Мидланд“ прекрати здравната ѝ застраховка, но старият ѝ съсед Дийн Дриблет, Бог да благослови щедрото му сърце, с едно драсване на химикалката я прехвърли към „Ди Ди Кеър Чойс Плъс“, което ѝ позволи да остане при любимите си лекари. Продължаваше да плаща месечни такси за старческия дом, но все някак успяваше да се справи с пенсията на Алфред и с другите придобивки от железничарския пенсионен фонд, а междувременно къщата, която си беше изцяло нейна, покачваше стойността си. Простичката истина беше, че макар че не беше богата, Инид не беше и бедна. Някак си тази истина ѝ се беше изплъзвала през годините тревоги и притеснения за Алфред, но щом той се махна от къщата и тя навакса със съня, Инид я видя съвсем ясно.

Сега виждаше по-ясно всичко, най-вече децата си. Когато Гари се върна в Сейнт Джуд с Джоуна няколко месеца след катастрофалната Коледа, тя страшно се забавлява. Гари все така настояваше да продадат къщата, но вече не можеше да твърди, че Алфред ще падне по стълбите и ще се убие, а и към този момент Чип беше свършил доста неща (боядисване на плетените мебели на верандата, оправяне на покрива, почистване на улуците, замазване на пукнатините), които, докато бяха занемарени, бяха другият силен аргумент на Гари за продажба. Двамата с Инид продължаваха да се дърлят за пари, но това ѝ беше приятно. Синът ѝ я преследваше за 4,96 долара, които тя му „дължала“ за шестте десетсантиметрови дюбела, на което тя отвърна с въпрос: „О, това нов часовник ли е?“. Той призна, че Каролин му е подарила нов ролекс за Коледа, но след това бил загубил много пари заради една биотехнологична компания, чиито акции не можел да продаде преди 15 юни, а и така или иначе, въпросът бил принципен. Инид обаче отказа, също от принципни съображения, да му даде въпросните 4,96 долара. Наслаждаваше се на мисълта, че ще отиде в гроба, без да му плати за шестте дюбела. Попита обаче от коя точно компания е претърпял голямата загуба, а той отвърна, че нямало значение.

След Коледа Денис се премести в Бруклин и започна работа в нов ресторант, а през април изпрати на майка си самолетен билет за рождения ѝ ден. Инид ѝ благодари, но заяви, че не може да отиде, нямало да остави Алфред, не било правилно. След това замина и прекара четири прекрасни дни в Ню Йорк. Денис изглеждаше много по-щастлива, отколкото на Коледа, и Инид предпочете да си затвори очите пред факта, че дъщеря ѝ все още нямаше мъж до себе си, нито пък видимо желание да си намери.

Прибра се в Сейнт Джуд и един следобед, докато играеха бридж при Мери Бет Шумпърт, Беа Мейснър, от позицията на добра християнка, се впусна във възмутена тирада срещу един известен актьор, който бил „обратен“.

– Дава ужасен пример на младите – рече Беа. – Според мен, след като си направил лош избор, най-малкото поне не бива да се хвалиш с него. Особено когато вече има толкова много нови програми, които помагат на такива хора.

Инид, която играеше с Беа в този робер и се беше ядосала от пропуска ѝ да отговори на началното обявяване, мило отбеляза, че според нея „обратните“ няма как да не бъдат „обратни“.

– О, не, това категорично е въпрос на избор – заяви Беа. – Тази склонност се появява в пубертета. Няма никакво съмнение. Всички специалисти са единодушни.

– На мен много ми хареса онази комедия, в която той играе с Мерил Стрийп – обади се Мери Бет Шумпърт. – Как се казваше?

– Не мисля, че е избор – настоя спокойно Инид. – Веднъж Чип ми каза нещо интересно. След като толкова много хора мразят „обратните“ и ги презират, защо някой би избрал да е „обратен“, след като може и да не е? От тази гледна точка нещата не изглеждат толкова прости, нали?

– Е, не, избират го, защото искат специално отношение – отвърна Беа. – Искат да парадират с това. И точно поради тази причина толкова хора не ги харесват, дори и да оставим настрани неморалността им. Те не само правят лош избор, но и държат да се хвалят с него.

– Не помня откога не съм гледала някой хубав филм – рече Мери Бет.

Инид не беше специалист по „алтернативния“ начин на живот и нещата, които не харесваше в Беа Мейснър, ги търпеше вече четирийсет години. Не можеше да каже защо точно този разговор на масата за бридж я накара да реши, че не желае да са приятелки с нея. Нито пък защо материализмът на Гари, неуспехите на Чип и бездетността на Денис, които ѝ бяха коствали безброй безсънни нощи и самообвинения през годините, я притесняваха много по-малко, откак Алфред не беше у дома.

Важно беше, разбира се, че и трите ѝ деца ѝ помагаха. Чип изглеждаше направо чудодейно преобразен. След Коледа той остана при Инид шест седмици, като посещаваше Алфред всеки ден, след което замина за Ню Йорк. След един месец се върна в Сейнт Джуд без ужасните си обици. Предложи да остане за по-дълго и това зарадва и изненада Инид, но после се оказа, че е хлътнал по главната невроложка в болницата „Сейнт Люк“.

Невроложката, Алисън Шулман, беше къдрокоса и доста безлична на вид еврейка от Чикаго. Инид я харесваше, но не можеше да си обясни какво намира една добра млада лекарка у безпаричния ѝ син. Загадката се задълбочи през юни, когато Чип обяви, че се премества в Чикаго в неморално съжителство с Алисън, която беше започнала работа в групова практика в Скоуки. Чип нито отричаше, нито потвърждаваше, че няма истинска работа и никакво намерение да поеме своя дял от домакинските разходи. Твърдеше, че оправя сценария си. Продуцентът му в Ню Йорк страшно бил харесал „новия“ му вариант. Доколкото Инид знаеше, единствените му приходи идваха от почасовата му работа като заместващ учител. Тя му беше благодарна, че веднъж месечно идваше с колата от Чикаго в Сейнт Джуд и прекарваше няколко дълги дни с Алфред; радваше се, че поне едно от децата ѝ се е върнало в Средния запад. Но когато Чип я осведоми, че ще стане баща на близнаци, без дори да е женен, пък след това я покани на сватба, на която булката беше в седмия месец, а работата на младоженеца се състоеше в пренаписване на сценария му за четвърти или пети път, и на всичкото отгоре повечето гости несъмнено бяха евреи, макар и да изглеждаха благоразположени към щастливата двойка, със сигурност имаше предостатъчно основания Инид да намери кусури и да се възмути! И ако Алфред беше с нея на сватбата, тя наистина щеше да намери кусури и да мърмори. Засрами се от тази си мисъл, имаше чувството, че извършва предателство спрямо почти петдесетте години брак зад гърба си, но ако седеше до Алфред, останалите гости със сигурност щяха да видят киселото ѝ изражение и да ѝ обърнат гръб, със сигурност нямаше да я вдигнат със стола и да я разнасят из залата под съпровода на еврейския оркестър, а и на нея със сигурност нямаше да ѝ хареса толкова.

За съжаление, истината като че ли беше, че без Алфред животът беше по-добър за всички, освен за него.

Хеджпет и другите лекари, включително Алисън Шулман, държаха стареца в „Сейнт Люк“ през целия януари и началото на февруари, точеха солидни суми от закрития малко след това застрахователен фонд на „Орфик Мидланд“ и пробваха всяка възможност за лечение от електрошокова терапия до „Халдол“. Накрая го изписаха с диагноза паркинсон, деменция, депресия и невропатия на долните крайници и пикочните пътища. Инид смяташе за свой морален дълг да предложи да се грижи за него у дома, но децата ѝ, слава богу, не позволиха. Алфред беше настанен в дома за възрастни към клуб „Дийпмайър“, където Инид го посещаваше всеки ден, грижеше се да е добре облечен и му носеше домашно приготвена храна.

Ако не друго, поне отново разполагаше с тялото му. Винаги беше обичала ръста му, широките му рамене, миризмата, а сега, когато беше прикован към инвалидна количка и не можеше да възрази срещу докосванията ѝ, на нея ѝ беше по-лесно. Той се оставяше да го целува и не се дръпваше, ако тя задържеше устните си малко по-дълго, не потръпваше, когато посегнеше да го погали по главата.

От самото начало Инид беше искала най-вече тялото му. Останалата част от него беше проблемът. Беше ѝ мъчно, докато се готвеше да отиде на свиждане, ставаше ѝ още по-мъчно, докато седеше до него, а и след като си тръгнеше, мъката ѝ я гнетеше с часове. Той беше абсолютно непредсказуем. Понякога го заварваше в дълбок унес, обронил брадичка на гърдите и с петно от капещи лиги върху панталоните. Друг път бъбреше приятелски с човек с инсулт или пък с растение в саксия. Или пък белеше невидим плод и това занимание приковаваше вниманието му в продължение на часове. Или пък спеше. Но каквото и да правеше, то беше напълно лишено от разум.

Някак си Чип и Денис имаха търпение да седят до него и да се включват в налудничавия сценарий, който се разиграваше в главата му в дадения момент – влакова катастрофа, затворничество или луксозен круиз, – но Инид не понасяше и най-дребната грешка. Ако я вземеше за майка ѝ, тя го поправяше гневно: „Ал, аз съм, Инид, жена ти от четирийсет и осем години!“. Ако я помислеше за Денис, използваше абсолютно същите думи. Цял живот беше имала чувството, че не е ПРАВА, и сега имаше възможност да му покаже, че НЕ Е ПРАВ той. Макар че омекваше и не беше толкова строга и стриктна в други отношения, Инид си оставаше изключително бдителна в дома „Дийпмайър“. Хокаше Алфред, че не е прав да плюе сладолед по току-що изпраните и изгладени панталони. Не е прав да не разпознава Джо Пърсън, след като Джо е бил толкова мил да намине. Не е прав да не иска да погледне снимките на Арон, Кейлеб и Джоуна. Не е прав да не се радва, че Алисън е родила две малко слабички, но иначе съвсем здрави момиченца. Не е прав да не се радва, да не проявява благодарност или поне малко прояснение, след като жена му и дъщеря му са си направили труда да го вземат у дома за вечеря в Деня на благодарността. Не е прав да заяви след вечерята, когато го върнаха в дома „Дийпмайър“: „По-добре изобщо да не излизам оттук, отколкото да се налага да се връщам“. Щом съзнанието му можеше да се проясни дотолкова, че да произнесе подобно съждение, не е прав да не бъде с разсъдъка си в останалото време. Не е прав да се опитва да се обеси с чаршафите си. Не е прав да се хвърля по прозорците. Не е прав да се мъчи да разкъса вените си с вилица. Но макар че не беше прав за толкова много неща, с изключение на четирите дни в Ню Йорк, двете Коледи във Филаделфия и трите седмици възстановяване след операция на бедрената става, Инид продължаваше да го посещава всеки ден. Трябваше да му каже, докато все още имаше време, колко не е бил прав той и колко права е била тя. Колко не е бил прав да не я обича по-силно, колко не е бил прав да не я цени и да не правят секс при всяка възможност, колко не е бил прав да не се довери на финансовия ѝ нюх, колко не е бил прав да прекарва дните си в работа и да не обръща внимание на децата, колко не е бил прав, че е бил толкова черноглед, колко не е бил прав, че е бил толкова мрачен, колко не е бил прав, че е избягал от живота, колко не е бил прав, че вместо да приеме, винаги отказваше: трябваше да му го каже, повтаряше му го всеки ден. Дори и той да не я слушаше, тя пак трябваше да му го каже.

През втората си година в дома „Дийпмайър“ той престана да се храни. Чип се откъсна от родителските си задължения, новата си работа като учител в частно училище и осмото си преправяне на сценария и дойде от Чикаго да се сбогува. Но Алфред изкара повече, отколкото очакваха. Беше лъв до края. Почти нямаше пулс, когато долетяха Денис и Гари, а живя цяла седмица след това. Лежеше свит на леглото и едва дишаше. Не помръдваше, не отговаряше, само веднъж, когато Инид понечи да му пъхне стружка лед в устата, извърна категорично глава. До края не го напусна силата му да отказва. Всичките ѝ усилия да го поправи бяха отишли напразно. Той си беше все така упорит като в деня, в който го беше видяла за пръв път. И въпреки това, когато Алфред издъхна и тя притисна устни към челото му, и излезе с Денис и Гари в топлата пролетна нощ, Инид имаше чувството, че вече нищо не може да погуби надеждите ѝ, абсолютно нищо. Беше на седемдесет и пет и възнамеряваше да промени живота си.