Последният валс на Матилда

Глава 21

Брет включи радиостанцията. Нула Нула се намираше само на няколкостотин километра от Уилга.

— Тук е Чаринга. Изпращам няколко от моите хора. Ще пристигнат след около пет часа, Смоуки. Можете ли да удържите положението дотогава?

Измореният глас на Смоуки Джо Лонгхорн дойде по жицата.

— Не знам, Брет. Вече загубих половината стадо. Този пожар е много мръсен. Придвижва се по-бързо и от товарен влак. Скоро ще дойде при нас. Ако не го спра, вие сте следващите. Край.

Брет тресна слушалката и изтича навън. Рипър, със свити уши и ококорени очи, не се отделяше от краката му. Жегата ставаше все по-непоносима, а в най-южната част на Чаринга започна да святка. Над главите им оглушително избоботи гръм, притъмняването на небето предвещаваше, че и други се канят да го последват. Брет натисна пожарния звънец.

От сградите наизлизаха мъже, други дойдоха от ливадите. Всички се стекоха в двора, скупчваха се на групи, изпълнени с очакване. Брет се вгледа в лицата им и видя една и съща смесица от страх и възбуда. Нищо не можеше да се сравни с борбата с природните сили. Нищо друго не можеше да изпита силите на мъжете така, както един пожар в тези полупустинни области, покрити с ниски храсти и сухи дървета.

— В Нула Нула има пожар. Трябват ми доброволци.

Много ръце се вдигнаха нагоре, Брет избра най-младите и най-силните да тръгнат с него, после организира другите да копаят широк ров край южните ливади. Трябваше да се отсекат дърветата и земята да се очисти от храсти. Животните бяха преместени в най-северния край на фермата. Чаринга трябваше на всяка цена да бъде спасена.

Мъжете се втурнаха да се въоръжават с брадви, кирки и лопати. Брет затвори Рипър в къщата, после изкара стария джип 4х4 изпод навеса. С него можеше да пътува през каменистите участъци, а най-прекият път до Нула Нула беше през пасищата, през Уилга и после на юг. Липсата на камионетката беше направо безобразие. Само да се върнеше надутата г-жа Сандърс, тогава щеше да й даде да се разбере!

А ако наистина се ядосаше много, щеше да я сложи на коленете си и хубавичко да я напляска.

Десетте доброволци натовариха отзад лопати, чували от зебло, мехове с вода и пушки, а после се качиха в джипа. Гласовете им звучаха високо и развълнувано, те се шегуваха и се смееха за предстоящото, но Брет знаеше, че всеки от тях прикрива ужаса си зад маската на показната храброст. Брет натисна докрай газта и джипът потегли рязко в облак от прах.

Светкавица озари земята и потъмнялото от черни облаци небе. Докато летяха с бясна скорост през пасищата, Брет видя как светкавицата лизна върховете на евкалиптите и се прехвърли от облак на облак по билото на хълма към долината.

Смоуки Джо беше прав. Този пожар беше наистина мръсен. Ако така изглеждаше по краищата, по на юг със сигурност щеше да е още по-лошо.

В джипа имаше радиостанция и Брет поддържаше връзка с Нула Нула, за да следи придвижването на пожара.

— Става гадно, приятелю. — Смоуки Джо не можеше да си поеме дъх. — Раздели се на две и се насочи към вас от юг и изток. Нула Нула е обградена.

— Добре ли си, Смоуки? — извика Брет, за да заглуши на двигателя.

— Семейството ми е добре, но стадото ми е унищожено. Загинаха и няколко от моите хора. Тръгваме към Уилга. Ще се видим там.

Брет се загледа мрачно през предното стъкло. Виждаше огромния стълб дим в далечината и яркооранжевите езици на огъня, който пълзеше през горичката в края на Уилга. От храстите излизаха стада кенгура, игуани и вомбати и бягаха панически от пламъците, без да се пазят от гумите на джипа. Ята от птици пляскаха с криле и надаваха неистови крясъци в небето, коалите тичаха с големи подскоци през сухата трева, загубили ориентация поради шума и дима, а малките им се клатушкаха върху гърбовете им. Сякаш всичко живо наоколо бягаше нанякъде.

Най-после Брет натисна спирачки и изгаси двигателя на джипа пред къщата в Уилга.

Управителят Кърли Матюс излезе да ги посрещне. Беше небръснат, лицето му бе почерняло от дима и нашарено от струйките пот, а очите му бяха почервенели.

— Хората ми са разпръснати в редица в най-далечния край на Уилга. — Той свали шапката си и избърса челото си с една мръсна кърпичка. — Не знам дали ще можем да удържим положението. — Умората личеше в гласа му. — Почти излиза от контрол.

— Изкопахте ли ров? — Брет обходи с поглед стелещите се облаци, които се приближаваха с всяка изминала секунда.

Кърли кимна.

— Изкопахме ров, но огънят скача по върховете на дърветата по-бързо, отколкото можем да ги отрежем. Хвани твоите хора да започнат да секат онази редица там. Ако ги отсечем и ги хвърлим назад в огъня, може и да забавим хода му. Това е последната ни възможност да се защитим.

Брет проследи показалеца на Смоуки. Отсичането на няколко дървета нямаше да помогне много. Огънят пълзеше като змия по сухата трева, поглъщайки лакомо всичко по пътя си.

— Чухте човека — извика той към мъжете, които слизаха от джипа. — Вървете!

Брет се обърна и потупа Кърли по рамото. — Добра работа си свършил, приятелю, но по-добре да сме готови да се изнесем бързо оттук. — Брет нарами брадвата, взе един от конете и препусна към пожара.

Огънят представляваше грамадна приливна вълна от червено и оранжево, сиво и синьо, висока почти до небето, ревяща като агонизиращ звяр. Стелеше се гъст пушек и Брет завърза кърпа около носа си, за да не се задуши. Ако отсечаха дърветата от тази страна на имота и ги хвърлеха обратно в огъня, ако разширяха рова, тогава може би — ако имаха време — можеха и да спасят Уилга.

Той скочи от коня и го спъна. Не искаше животното да се паникьоса и да препусне право към огъня — можеше да се наложи да го използва за бягство назад.

Брет се присъедини към мъжете, които, подредени в редица, въртяха умело брадвите. Друга група започна да разширява рова. Острието на брадвата се забиваше методично в дървесината, Брет набра сила и скорост и не след дълго дървото се срути на земята.

После се премести към следващото. Сечаха. Издърпваха отсеченото дърво. Преместваха. Сечаха. Издърпваха. Преместваха.

Потта щипеше в очите им. Пушекът се просмукваше през саморъчно направените маски и предизвикваше кашлица, но не трябваше да спират, не и сега.

Мъжете се придвижваха мълчаливо, мрачни и неумолими като самата стихия, с която се бореха, докато и последното дърво не бе отсечено и прочистено. Вече бе твърде късно да ги хвърлят обратно в огъня. Той беше съвсем наблизо. Хората започнаха да разширяват рова с кирки, лопати и голи ръце.

Брет вдигна очи и видя, че Смоуки Джо работи до него. Очите им се срещнаха за миг, после двамата наведоха гърбове и продължиха да копаят. Думите нямаше да ги спасят или да върнат мъртвите — а само решителността и издръжливостта им.

Светкавица облиза сухите клони на един евкалипт на няколкостотин метра от тях. Пламъкът пробяга като гореща алчна синя линия надолу по белия дънер към тревата в основата му и за няколко секунди дървото беше обхванато от пламъците. Те избухнаха и разпръснаха множество искри, които лумнаха около короната на евкалипта и в следващия миг станаха по-високи от човешки бой. Пламъците плъзнаха по тревата, изградиха огнена стена, която ставаше все по-висока и по-висока и препускаше право към тях.

Брет и мъжете изскочиха от рова и започнаха да удрят по пламъците с лопатите. Очите им смъдяха от дима, гърлата им изгаряха. Горещината изсушаваше стичащата се пот, опарваше веждите им и пърлеше космите по гърдите и ръцете им.

— Да се махаме! Огънят се обръща!

Брет вдигна поглед и видя, че огънят почти ги е обкръжил. Конят въртеше ужасено очи, опитваше се да се освободи от букаите, които го спъваха, ушите му бяха прилепени към главата. Смоуки Джо продължаваше да удря с лопатата по пламъците.

— Хайде — изкрещя Брет, за да надвика рева от бушуващата стихия.

Възрастният мъж се вцепени и Брет видя, че е парализиран от страх. Той го хвана за ръката и го задърпа тичешком към коня. Пламъците се виеха около краката им, жегата изгаряше гърбовете им.

Смоуки Джо се спъна и падна. Остана да лежи, като дишаше тежко, а косата му се сгърчи от горещината.

Брет го дръпна и го метна през рамо. Успя да стигне до коня и да го освободи от букаите. Стовари Смоуки, без да се колебае, върху седлото, после седна зад него и обърна коня към прохода между пламъците.

Животното тъпчеше с копита на едно място, изправяше се на задните крака с прибрани уши и подбелени очи.

Брет дръпна юздите и заби пети в корема му. В следващия момент конят реагира на силното шибване по задницата му и се устреми към пламъците.

Огънят ги преследваше по фланговата линия. Идваше все по-близо и по-близо.

Проходът бързо се затваряше. Ставаше все по-тесен и по-тесен.

Брет усети, че Смоуки се изплъзва от седлото. Хвана косата на възрастния мъж с едната ръка и юздите с другата. Пое за последно дълбоко дъх и насочи коня напред.

Пламъците ги застигаха от двете страни. Огнената пещ бумтеше. Пушекът ги заслепяваше и задушаваше. Ако някъде на земята имаше ад — то той бе именно тук.

Изведнъж те се намериха от другата страна на огнения кръг и няколко чифта ръце се протегнаха да свалят Смоуки от седлото. Брет скочи от изплашения кон и го заведе до една кофа с вода. Облегна се на коня и го гали по врата, докато дишането му не стана по-равномерно и животното не се успокои и не започна да пие вода.

Брет изпитваше силни болки в гърба, ръцете му тежаха. Чувстваше се напълно изтощен. Той надигна меха с вода, за да промие вкуса на пушек от устата и гърлото си, после си намокри главата. Битката свърши. Огънят се разрастваше и беше извън контрол.

Брет погледна към мъжете, които седяха на мръсната земя с отпуснати глави, всеки мускул по телата им показваше колко са изтощени. Ревът на огнения пъкъл беше оглушителен. Сега можеха да се надяват само на промяна на посоката на вятъра. Или на дъжд. Само че нищо не подсказваше, че ще завали.

Джени караше по магистралата към Чаринга. Нямаше търпение да пристигне, а пътят изглеждаше безкраен.

Разкритията на отец Райън още я преследваха, както и мисълта за всички онези години в сиропиталището. Бяха я лъгали и лишили от това, което й принадлежеше по право, бяха се възползвали от доверието на баща й. Ако не беше упорството на Питър да открие истината, тя никога нямаше да я научи. Джени почувства една ръка на рамото си и погледна към Даян.

— Знам каква горчивина изпитваш в момента, Джен. И аз чувствам същото.

— Горчивина? — отвърна тя замислено. — Какъв е смисълът? Монахините сториха, каквото можаха. Предполагам, че са имали своето оправдание за това. — Тя се усмихна мрачно. — Както Хелън казва, църквата винаги е с протегната ръка за нещо. Аз сигурно съм била гъската, която им снася златни яйца. Всичко това е вече зад гърба ми. Най-после знам коя съм, имам дом и планове какво да правя с живота си.

— Имаш и семейство, Джен — каза тихо Хелън. — Говоря от името на всички. Те ще се радват да си част от семейството.

— Дори и старецът? — Джени се засмя. — Съмнявам се!

Устните на Хелън се разтегнаха в иронична усмивка.

— Нали това е искал винаги, Джен? Член на семейството да притежава Чаринга.

— Каква ирония, нали? Само че той няма да сложи ръце на Чаринга, докато съм жива. Бъди сигурна в това.

Хелън й стисна ръката.

— Браво на теб. Нещата значително ще се оживят сега, когато оставаш тук. Радвам се да те нарека моя сестра.

Джени се разсмя. Още не можеше да проумее факта, че е Дженифър Макколи, но беше хубаво да знае, че има семейство. Най-после можеше да определи своята принадлежност.

— Какво ще стане с къщата в Сидни?

Даян пушеше цигара след цигара и Джени се усети, че последните няколко часа бяха доста трудни и за нея.

— Вероятно ще я дам под наем или ще я продам. Мога да рисувам и тук, както и навсякъде другаде, а и има толкова много неща, които искам да пренеса върху платното — мисля, че никога няма да остана без обекти за рисуване.

Даян замълча и Джени се досети за какво си мислеше.

— Пак мога да излагам картините си в града, Даян. Смятам да не продавам акциите си от галерията.

Приятелката й въздъхна с облекчение.

— Благодаря. По никакъв начин не мога да си позволя да ръководя галерията сама, а не искам Руфус да ме командва и да ми се бърка в работата.

— Не ми харесва цвета на небето в онзи край — каза изведнъж Хелън и включи радиото. — Мисля, че ни чакат неприятности.

Джени отби колата от пътя. Шумът от двигателя заглушаваше гласа на говорителя.

— Днес е избухнал пожар в северозападния край на Нов Южен Уелс. Шестима души са загинали, а загубите на фермите се изчисляват на няколко милиона долара. Първоначално са избухнали четири по-малки пожара, които по-късно са се обединили в огромна бушуваща стихия, причинена от сухите бури през последните няколко дни. Положението е утежнено допълнително от сушата. Смята се, че това може би е най-големият пожар в историята на Австралия. Всички спасителни служби на континента са на крак.

Джени включи рязко на първа и залепи педала на газта за пода.

— Дръжте се, момичета. Чака ви голямо друсане!

Светкавица раздра небето и угасна заедно с боботенето на гърма, като разцепи едно дърво и по земята плъзнаха малки пламъчета. Вятърът поднови силата си, завихряше малки спирали над земята, които носеха пламъците и ги разпалваха още повече. Повалените дървета бяха почернели, овъглените им клони стърчаха към небето като ръце, които умоляват небесата да им пратят дъжд. Само че спасението не идваше.

Пристигнаха стотици мъже. От Караджонг и Уила Уила, от Лайтнинг Ридж, Уолаби Флатс и от още по-далечни ферми. Те се редуваха в борбата срещу огъня, в копането на ровове и изсичане на дърветата. Въпреки това стихията пълзеше към Чаринга. Искрите на огъня светеха в тъмното, носени от вятъра. Пламъците поглъщаха лакомо сухата трева. Пушекът се издигаше към буреносното небе на гъсти облаци, лицата на мъжете бяха почернели, очите им се зачервиха.

Оцелелите животни от Уилга бяха събрани и закарани на северните пасища на Чаринга, но никой не можеше да каже дали и там ще са в безопасност. Огънят вече бе обхванал повече от осемстотин километра и нямаше изгледи да спре.

Мъжете се опитаха да спасят къщата в Уилга, но никакви количества вода не можеха да напоят изсъхналите дъски и греди. Брет знаеше, че същото ще се случи с Чаринга, ако не намокрят обилно всички сгради. Той стоеше до Кърли и семейството му и гледаше как огъня поглъща Уилга. Сантиметър по сантиметър покривът потъваше, дъските се огъваха, докато от нея като самотен страж остана да стърчи само овъгленият комин.

— Качвай се в джипа и тръгвай към Уолаби Флатс. Стигат ми другите грижи тук — Кърли прегърна децата, целуна жена си и изпрати с поглед джипа, който изчезна сред облак дим.

— Господи, дано да нямат проблеми — промърмори той, подсмръкна шумно, взе лопата и се присъедини към останалите.

Брет се надяваше, че Джени и другите жени са още в Броукън Хил. Предчувствието обаче му подсказваше, че щом Джени чуе новините по радиото, ще тръгне веднага обратно.

Той изгълта набързо сандвича, взе зебления чувал и лопатата и за сетен път тръгна с уморена походка към предната линия на пожара. Другите мъже представляваха малки, тъмни сенки на фона на чудовищното оранжево зарево, докато удряха безрезултатно по пламъците.

Джени спря на алеята пред Караджонг и спирачките изскърцаха. Хелън скочи от колата и се затича към къщата. Джени и Даян се забързаха зад нея.

— Джеймс… Тук ли си? Къде са всички? — Гласът на Хелън звучеше тревожно, докато тичаше от стая в стая.

Джени пристъпваше неспокойно от крак на крак. Нямаше търпение да стигне в Чаринга и отчаяното лутане на Хелън усилваше безпокойството й с всяка изминала минута. Все пак не можеха просто да си тръгнат и да оставят Хелън сама.

— Всички отидоха в Уилга. Казах им да стоят тук и да се погрижат за тяхното, но не ме послушаха. Глупаци!

Думите бяха изстреляни с бързината и ожесточението на картечница. Трите жени се обърнаха и застанаха лице в лице с Етън Скуайърс.

Той седеше в инвалидната количка, по бузите му бяха избили две червени петна. Имаше безумно изражение, а сбръчканите му ръце стискаха страничните облегалки на количката.

— Ти по-добре се връщай в безценната си Чаринга, момиченце. Скоро няма да я има. — Очите му блестяха злобно, в ъгълчетата на устата му се бе събрала слюнка.

— Стига вече, Етън — каза Хелън с ясен и студен глас и се приведе над количката. — Какви са щетите досега? На какво разстояние е пожарът?

Джени затаи дъх, когато подпухналите му очи се спряха върху нея.

— Нула Нула и Уилга са опожарени, насочил се е към Чаринга. Ще ми се да можех да погледам как Чаринга гори. Бих дал всичко да отида там и да гледам.

— Трябва да тръгвам, Хелън. Може да имат нужда от мен. — Джени се насочи към вратата.

— Почакай. Идвам с теб. — Хелън се отдръпна от стареца. — Нищо не ме задържа тук, а и Джеймс сигурно е някъде там.

— Ти!

Резкият тон накара и трите да замръзнат на място и да се обърнат.

Етън сочеше с кльощавия си пръст към Джени.

— Дете на Сатаната. Дяволско изчадие. Знам коя си ти — знам всичко за теб. Заслужаваш да гориш в ада заедно с твоята скъпа Чаринга.

Джени чу как Даян се задъхва от гняв, усети пръстите й върху ръката си, но беше вцепенена от ужас, докато гледаше как старецът се изправя от инвалидната количка.

— Знам истинската ти самоличност, Дженифър Макколи. Чаринга не може да скрие нищо от мен. Отдавна те чакам да се върнеш.

Лудостта, която се четеше в очите му, му даваше сила. Той тръгна към нея, като влачеше крака по пода, протегнатата му ръка се тресеше от ярост.

— Сега дано Сатаната се радва на компанията ти. Гори в ада заедно с майка си.

Джени потръпна, когато ръката му се впи в нейната. Тя отстъпи крачка назад — после още една, хипнотизирана от налудничавия му поглед, почти безпомощна пред омразата, излъчваща се от цялото му същество.

Етън се строполи в краката й, главата му тупна глухо на дървения под. Тялото му се претърколи по гръб и той оголи дългите си, жълти зъби.

— Ти ме предаде, Мери. Открадна това, което ми принадлежеше. — В следващия момент той вече не помръдваше.

Тишината се проточи до безкрайност. Трите го гледаха втренчено и Джени се почуди как Мери изобщо е могла да обича подобен човек. Навярно обстоятелствата са го направили такъв. Ако баща му не е бил толкова алчен, можело е да останат заедно и да им бъдат спестени ужасните последствия.

— Съжалявам, Джени. Ужасно съжалявам. — Хелън стоеше безпомощно над жалките останки на Етън Скуайърс. — Сигурно е знаел през цялото време. Но как? Кой би могъл да му каже?

Джени мислеше усилено.

— Ходил ли е Етън в Чаринга в периода между смъртта на Фин и моето завръщане?

Хелън мачкаше нервно една носна кърпичка.

— Преди години той ходи два-три пъти до там — потвърди замислено. — Спомням си, че Джеймс казваше, че не му харесва начина, по който баща му си пъха носа в Чаринга и взема разни неща.

Джени заобиколи безжизненото тяло на Етън и хвана треперещите ръце на приятелката си.

— Помисли, Хелън. Какво точно е взел?

В сините очи на Хелън блесна искрица на просветление.

— Джеймс каза, че е взел един стар сандък, но след като го държал с години в кабинета си, наредил да го върнат.

— Дневниците бяха в сандъка, Хелън. Ето как е научил. Мога да се обзаложа на всичко, че той е върнал сандъка, точно преди Питър да открие връзката ми с Чаринга.

Хелън я погледна ужасено.

— Искал е ти да ги прочетеш? — каза задъхано Хелън.

Джени кимна.

— Знаел е, че когато разбера всичко, Чаринга никога няма да бъде негова. Това е бил последният му злобен жест.

— Мили боже. Как може някой да бъде толкова зъл? Само че как е успял да остане в течение на това, което става в Чаринга? Та той не е напускал Караджонг от години — намръщи се Хелън и изведнъж закри устата си с длан. — Андрю. Андрю е шпионирал за него.

— Не можем да сме сигурни в това — отвърна решително Джени. — Но ни най-малко няма да се изненадам, ако е така.

Тя погледна през прозореца. Небето беше притъмняло и предвещаваше буря.

— Сега искам само да се върна при Брет и Чаринга. Идвате ли с мен?

Хелън кимна. Без да поглеждат към тялото на пода, жените напуснаха къщата.

Дневната светлина угасна. Мъжете бяха изтощени, но бушуващият огън не преставаше. Небето не можеше да се види, а земята беше осветена от зловещото оранжево сияние на пламъците, надвиснали над Чаринга. Бяха откарали стадото и всички животни от Чаринга край езерата в подножието на Тжаринга. Там дърветата бяха зелени и земята бе влажна от подземните извори. Така се надяваха да спасят поне животните.

Отвсякъде пристигаха пожарни коли, но водата беше оскъдна и скоро помпите пресъхнаха. Пожарникарите продължиха да се борят с огъня с чували от зебло, клони и всичко, което им попаднеше под ръка.

Независимо от усилията им огънят напредваше през ливадите право към къщата.

Малкото гробище и зеленчуковата градина бяха изпотъпкани от крака, които бързаха да отсекат дърветата и да прочистят земята от храсталаците. Черпеха с кофи вода от потока и поливаха сухите дървени стени. Пламъците продължаваха да пълзят.

Брет изтича в къщата, грабна Рипър, който се свиваше от страх в спалнята, и го хвърли в караваната на Даян. После се върна, за да спаси каквото може.

Отскубна радиостанцията от стената и се втурна навътре в къщата. Награби опакованите картини на Джени и колкото можа от дрехите й. Погледът му се спря на красивата зелена рокля, с която бе облечена Джени на танците. Не можеше да я остави да изгори, затова грабна и нея. Дневниците бяха разхвърляни навсякъде из стаята. След кратко колебание, той ги заряза. Нека съдбата реши дали ще оцелеят или не.

Брет се върна в къщата за последен път. Сребърните прибори и ленените покривки бяха твърде ценни, за да ги остави. Той стовари купчината в караваната и отиде при изтощения Клем, който пиеше чай, облегнат на стената на плевнята.

— Откарай това в Уолаби Флатс и се погрижи да заключиш добре караваната, преди да си тръгнеш. — Брет му връчи ключовете. — Остави кученцето в кръчмата.

— Не мога да изоставя другарите си и да тръгна да се шляя до проклетия Флатс, Брет.

— По-добре прави каквото ти казвам — изръмжа Брет. — Скоро всички със сигурност ще се изнесем от тук, а ти си твърде изтощен, за да ни бъдеш от полза сега. — Той затръшна вратата, за да прекъсне спора и се отдалечи.

Поне Джени щеше да има нещо за спомен от Чаринга, защото по всичко личеше, че къщата е обречена.

Болшинството от мъжете бяха на крак вече три дена и три нощи, без да са дремвали повече от два-три часа, но продължаваха да се борят. Вятърът утихна и с него угасна и последната възможност да се обърне посоката на огъня, преди да е стигнал до къщата. Остана им само надеждата. Тя ги крепеше да продължават да се борят.

Тогава от едно пиперово дръвче прехвръкна искра, падна на верандата и след минути се превърна в пламък.

— Застанете в редица и подавайте насам кофите с вода — извика Брет.

Огънят обхвана стените. Газта в къщата експлодира. Силната горещина не позволяваше да се приближат по-близо, за да потушат пламъците. Единственият начин да победят огъня бе да го изолират в голото пространство около къщата. Мъжете вече бяха разглобили бараките на овчарите и няколко от плевните. Сега поливаха с вода останалите сгради, преди огънят да е достигнал складовете и гаражите. Фуражът и сеното, горивата, газовите бутилки и машините щяха да подхранят допълнително бушуващия ад.

Кофите се пълнеха от оскъдната вода в потока и се предаваха от ръка на ръка, но всичко ставаше много бавно и водата не стигаше. Брет погледна с отчаяние към къщата, после нагоре и видя, че има още една последна възможност да спаси Чаринга. Резервоарите с вода се намираха точно до къщата.

Той събра няколко от мъжете и им обясни какво се иска от тях. После, въоръжени с въжета и скрипци, те се приближиха към огнения ад.

Само някой храбрец или глупак би направил това, което той бе намислил. Брет нямаше съмнения към коя група се числи — защо му бе да си прави този труд, след като скоро Чаринга щеше да стане част от Караджонг? Проклет да беше, ако не направеше нещо и оставеше къщата да изгори пред очите му, освен това нямаше да кара другите да рискуват живота си.

Взе въжетата и се отправи към най-близкия резервоар. Горещината го лъхна в лицето и той отстъпи назад. Намокри една кърпа и я сложи на главата си, после си пое дълбоко въздух и изтича към къщата. Преметна въжето около резервоара, завърза го бързо и избяга назад.

— Дърпайте! — изкрещя той. — За бога, дърпайте!

Присъедини се към другите и с общи усилия резервоарът се разклати върху стойката и се стовари с трясък върху покрива на къщата. Стотици литри вода заляха димящото дърво и нажежената до червено ламарина. Прозорците се разбиха, дъските се разцепиха, но пламъците бяха намалели достатъчно, за да може да изтича до следващия резервоар.

Брет намокри отново кърпата и я върза около главата си. Чу как някакъв проклет глупак влезе с камионетка в двора — но бе прекалено зает със задачата си, за да му обърне внимание.

Напълни с въздух дробовете си и се втурна към резервоара. Останките от Чаринга пращяха и пукаха, докато тичаше през пламтящите отломки. Докато връзваше въжето около резервоара, то изгори ръцете му, пушекът го задушаваше, пепелта пареше очите му и пърлеше косата му. Той изтича настрани, където въздухът бе малко по-хладен и като се бореше да си поеме въздух, задърпа въжето с цялата си тежест.

Още няколко стотици литри вода се изляха върху къщата и двора. Пламъците угаснаха, земята се напои с вода, сухото дърво я пое като попивателна хартия. Основното огнище на пожара се приближи още по-близо. Изминатото разстояние с нищо не бе отслабило силите му.

Още един резервоар. Още вода. Земята се разкаля. Миризмата на опърлена коса и нагорещена кожа се смеси с тази на парливия пушек, горящото евкалиптово масло и пепелта. Светът изглеждаше пълен с писъци на уплашените животни, необуздани пламъци и крясъците на мъжете.

Джени забеляза в далечината караваната. Видя и високия стълб дим и ярко оранжевото сияние, което беше превърнало деня в зловеща нощ — и разбра какво означава това. Тя спря рязко и изскочи от колата. Рипър я видя и скочи през прозореца в прегръдките й.

Джени притисна към себе си треперещото му телце.

— Клем, какво е положението? Къде е Брет? Добре ли е?

— Положението е лошо, г-жо Сандърс — отговори той. Саждите по лицето му го правеха неузнаваем. — Брет е с другите. И аз трябваше да съм там, но той ми каза да закарам багажа във Флатс.

— Зарежи това, Клем — каза твърдо Джени. — Връщай се при огъня, ако така искаш.

Той не дочака повторна покана, обърна караваната на сто и осемдесет градуса и потегли обратно към къщата.

— Завържи Рипър към седалката, Даян — каза мрачно тя. — Брет е в беда и сега не мога да мисля за нищо друго.

— Значи накрая реши, че го искаш? — Даян се опита да надвика рева на двигателя. — Крайно време беше. — Тя свали дългия шал от косата си и върза с него Рипър за металната пречка под седалката.

— Ами децата, Джен? Не мислиш ли, че трябва да се посъветваш със специалист, преди да се обвържеш с него? — извика Даян, докато се държеше за дръжката на вратата.

Джени стисна силно кормилото. Същата ужасна мисъл й бе минала вече през ума, но тя я бе пропъдила.

— Аз имах Бен, не помниш ли? Той беше идеалното бебе. Защо да нямам и други здрави деца?

— Правилно — съгласи се Хелън. — Ако е имало някаква вероятност да се случи нещо лошо, то щеше да стане още с първото ти дете. Шансовете това да стане са нищожни, тъй като кръвосмесителната връзка е била прекъсната между Марвин и Матилда.

— От къде знаеш толкова много? — попита Даян.

— Изкарах курс по генетика — извика Хелън.

Джени натисна докрай газта. Надяваше се, че няма да пристигне прекалено късно.

Най-накрая зави с камионетката край потока и почти изпадна през вратата от бързане да намери Брет.

— Аз оставам тук — каза Даян и се премести зад кормилото. — Ще стоя тук в случай, че се наложи да бягаме.

— Отивам да потърся Джеймс. Късмет, Джени. — Хелън се опита да надвика шума от огъня и виковете на мъжете, които се бореха с него.

Джени не чу нищо от това. Вниманието й бе привлечено от един мъж, който се мъчеше да внесе в самото сърце на разрастващия се огън въже и да го закрепи за един от резервоарите. Въпреки мократа риза на главата му, тя би го познала навсякъде.

Какво, по дяволите, правеше той?

Тя сложи пръсти на устните си, ужасена, когато той изчезна сред пламъците и дима, преди да падне резервоара. Започна да се моли. Шепнеше молитви, които мислеше, че е забравила, за които се бе клела, че никога няма да произнесе отново. Молеше се на Господ, че ще се обърне отново към него, само да запази живота на Брет.

Знаеше, че ако сега го загуби, щеше да повярва наистина, че Чаринга е прокълната и никога нямаше да я превърне в свой дом.

Много ръце помогнаха на Брет. Мокри кърпи загасиха димящите искри в косите и дрехите му. Имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат, а кожата му ще се запали, но знаеше, че трябва да напрегне и последните си сили, за да събори последния резервоар.

Погледът му се мержелееше от умора. Напълни дробовете си със замърсения от пушек въздух и започна да тича. Влезе сред огнените спирали и кълба дим и закрепи въжето за най-широката част на резервоара.

Нещо студено капна на рамото му. Той погледна нагоре, като се чудеше дали резервоарът не се е наклонил на стойката. Отстъпи назад и още няколко капки охладиха пламналото му лице.

Въжето се изплъзна от пръстите му и той започна да се смее, както отстъпваше назад. Валеше. Сладък, благословен дъжд, който идваше тъкмо навреме.

Той се присъедини към другите. Мъжете застанаха под дъжда, пиеха капките, простираха ръце към студената, чудесна вода, която охлаждаше телата им и отмиваше потта и мръсотията.

Пламъците угаснаха под поройния дъжд и само за няколко минути огънят пропълзя в земята като някакво гигантско, ранено чудовище и изчезна.

Брет затвори очи и извика.

Изведнъж попадна във вихър от прегръдки и дъжд от целувки. Той отвори очи и погледна надолу към красивото, опушено от дима лице, което мислеше, че никога повече няма да види. Притисна я към себе си, като за нищо на света не искаше да я пусне да си отиде.

— О, Джен — прошепна той. — Джен, Джен, Джен.

— Мислех, че ще умреш! Брет, обичам те. Винаги съм те обичала. Не ме напускай! Не напускай Чаринга!

Той повдигна брадичката й нагоре и се усмихна, сълзите му се смесиха с дъжда, който се стичаше по лицето му.

— Мислех, че ще се омъжваш за Чарли? — искаше да се увери, че не сънува.

— Чарли? — Джени отметна назад глава и се разсмя. — Обичам теб, глупак такъв. Не стария плейбой Чарли.

Поройният дъжд се изливаше върху главите им, докато Брет я прегърна още по-силно и я придърпа към себе си. После я целуна.

— Обичам те, Джен. Обичам те толкова много! — шепнеше той срещу устните й.

Звукът от ръкоплясканията и одобрителните възгласи ги накараха да охлабят прегръдката си и двамата пристъпиха напред като сомнамбули сред кръга от изцапани със сажди лица. Те се усмихнаха срамежливо, хванати за ръце, и когато ръкоплясканията и пожеланията утихнаха, Джени поведе Брет към задната страна на димящата къща.

Гробището беше наводнено, гробовете бяха почти затрупани от останките на къщата. Дървената ограда вече не беше бяла, кръстовете бяха изпочупени и засипани с кал.

Брет я гледаше с недоумение как си проправя път през димящите отломки. Тя се спря пред най-големия надгробен паметник и даде знак на Брет. Той застана до нея.

— Старата Чаринга я няма вече, Брет. Дневниците, спомените, миналото. Сега знам защо Фин е написал тези думи на гроба на Матилда. Огънят пречисти Чаринга и погреба духовете. Най-после музиката престана. Последният валс на Матилда ни даде възможност за ново начало. Някой ден ще ти обясня всичко, но засега искам да знам дали искаш да си част от това ново начало?

— Знаеш, че искам — прошепна той и я прегърна през раменете.

Двамата се обърнаха едновременно към паметника и прочетоха думите, които Фин беше издълбал с такова старание на камъка.