Последният валс на Матилда

Глава 16

Даян караше мълчаливо към Чаринга. Джени очевидно не бе в настроение да разговаря, а тя знаеше от опит, че трябва да я остави на мира и да не я закача известно време. Накрая сама щеше да си каже всичко — винаги ставаше така. Все пак беше потискащо да не знае какво се е случило с Джени, а липсата на кафе и достатъчно сън утежняваха чакането още повече.

Даян хвана здраво кормилото, докато се опитваше да следва едва забележимото трасе и съжали, че е напуснала Сидни. Не че не можеше да оцени примитивната красота на този край — призна тя, докато наблюдаваше безметежното кръжене на един самотен ястреб над обраслата с храсталаци местност — но беше свикнала с асфалтираните пътища, магазините и съседите, които живееха до нейната врата, а не на стотици километри от дома й.

Запали си цигара и погледна Джени, която не откъсваше очи от прозореца. Само да можеше да й обясни защо си тръгнаха така скорострелно от Караджонг. Какво, по дяволите, се бе случило между нея и Брет, че беше толкова ядосана?

Тишината изведнъж стана непоносима.

— Не мога да разбера как можеш дори да си помислиш да живееш в пустошта, Джен. Тук няма нищо друго, освен гола земя и небе.

Джени се обърна и очите й се разшириха от учудване.

— Няма нищо, освен земя и небе? Да не си откачила? Погледни цветовете, виж как трепти хоризонта и как тревата се полюшва като разтопено сребро.

Даян остана доволна от реакцията й. Знаеше, че Джени няма да устои и ще защити първичната красота на този край.

— Предполагам, че природата тук има някакъв суров чар — каза равнодушно, — но тези открити пространства ми действат клаустрофобично.

— Говориш безсмислици, Даян.

Даян се усмихна.

— Не съвсем. Помисли, Джен. Тук има хиляди километри без следа от човешко присъствие и в средата на тази пустош живеят шепа хора, скупчени на едно място. Ето откъде идва клаустрофобията.

— Продължавай.

Даян хвърли бегъл поглед към Джени. Видя, че е разбрала гледната й точка, но нямаше нищо лошо да поразсъждава още малко над това.

— Тези хора живеят и работят в малки затворени общества. Поддържат връзка помежду си чрез радиостанцията и от време на време се срещат на местните танцови забави, конни надбягвания, пикници и партита. Винаги едни и същи физиономии, едни и същи теми за разговор и едни и същи съперничества.

— Тези неща са еднакви навсякъде — прекъсна я Джени.

— Не съвсем. Сидни е голям град, с много хора, които не се познават. Там е по-лесно да смениш жилището си, да започнеш нова работа и да завържеш нови приятелства. Има толкава много неща, които можеш да правиш, скуката не се усеща толкова силно. Тук няма нищо друго, освен земя и овце. Изолираността събира хората заедно, защото имат нужда от общуване, то пък води до клюки и подклажда старо съперничество. Почти невъзможно е да избягаш от това. Хората много рядко напускат мястото, където живеят — особено фермерите. Те знаят и най-малките подробности един за друг, защото се женят помежду си, а и клюките бързо се разнасят. Отношенията им рядко се променят. Ако си създадеш един враг, значи си създала още поне дузина.

Джени зяпаше през прозореца.

— Даян, мисля, че преувеличаваш. Тук има предостатъчно място за всички и ако човек иска, може никога да не напусне дома си.

— Е да, така е, но този дом е населен с хора, които имат определени отношения помежду си, имат си техните съперничества и неприязън. Какво става, когато не се разбираш с тях? Когато маниерите им ти се струват селяндурски, а навиците им ти действат отблъскващо? Почти сигурно е, че ще се виждаш с тях поне веднъж седмично. Няма начин да го избегнеш — те живеят и работят в твоя имот и са част от малобройното общество, изграждащо една ферма.

Джени замълча продължително, после се обърна към приятелката си.

— Знам каква е целта ти и разбирам, че искаш да ми помогнеш. Обаче това е нещо, с което трябва да се справя сама, Даян. Затова по-добре се откажи.

Двигателят на Тревър започна да вие, когато Даян превключи скоростите, за да изкачи един стръмен баир.

— Какво стана между теб и Брет?

— Нищо.

— Не ми ги пробутвай тия! Видях ви как се гледахте един друг. Между вас определено прехвърчаха искри.

— В такъв случай и ти си сляпа като мен — каза троснато Джени. — Брет може и да е обаятелен ухажор, но двамата с Чарли са излезли от един калъп — гледат само как да те използват.

— Какво общо има Чарли с тази история?

— Нищо или почти нищо. Той е приятен събеседник — това е всичко, но неговият чар не може да прикрие факта, че се стреми да се добере до Чаринга. Същото се отнася и за Брет.

Даян се намръщи.

— От къде си сигурна, че той преследва Чаринга?

— Сигурна съм, защото той сам го каза по един или друг начин — отговори Джени, като едва си поемаше дъх от негодувание. — Откакто съм пристигнала, само това го интересува. Непрекъснато ми досажда, за да разбере какви са плановете ми, ходи по петите ми и се опитва да ме убеди да не я продавам.

— Мисля, че го съдиш прекалено строго, Джен. Видя ми се доста искрен и очевидно ти означаваш много за него.

— Хм. Толкова много го интересувам, че след като ми наговори куп сладки приказки е прекарал нощта с Лорейн.

Даян така се развълнува, че почти изгуби контрол над караваната и тя потъна в един много дълбок коловоз.

— Абсолютно сигурна ли си в това?

— Тази сутрин я видях как излиза от бунгалото му. Тя с огромно задоволство ми съобщи, че са прекарали особено бурна нощ заедно, а видът й показваше, че не лъже. — Гласът на Джени трепереше от яд.

Даян беше озадачена. Този път интуицията й я подведе. Беше толкова сигурна, че той е хлътнал по Джени и тя по него. Беше напълно убедена, че Лорейн не представлява почти никаква заплаха. Нищо чудно, че Джен беше така разстроена тази сутрин.

— Съжалявам, че не се получи нищо — каза тя предпазливо. — Мислех…

— Е, сгрешила си. — Джени се изправи на седалката и скръсти ръце пред себе си, сякаш искаше да се предпази от по-нататъшни въпроси. — Трябваше да проявя по-голям разум, а не да хлътвам по първия срещнат хубавец. Направо не знам какво ме накара да оглупея така.

— Самотата? Всеки има нужда от човек до себе си, Джен. Мина цяла година. Време е да започнеш живота си отначало.

— Говориш безсмислици, Даян, и ти го знаеш — каза решително Джени. — И така съм си добре. Последното нещо, от което се нуждая, е някакъв мъж да обърква живота ми.

— И аз разсъждавах по същия начин — подметна Даян с горчива ирония. — Обаче, откакто Руфус се върна в Англия, открих, че ми липсва повече, отколкото съм предполагала. — Тя усещаше втренчения поглед на Джени, но не откъсваше очи от пътя пред себе си. — Не искам да кажа, че няма да го преживея. Всички рано или късно свикваме с положението си — добави тя безгрижно, въпреки че всъщност не мислеше точно така.

Джени помълча известно време.

— В моя случай става въпрос по-скоро за наранена гордост — каза накрая. — Предполагам, че съм се почувствала поласкана, а и в подобно уязвимо положение много лесно се оставяш да те заблудят — точно затова съм бясна.

Даян кимна със съчувствие.

— По-добре да си бясна, отколкото да се криеш в миша дупка и да ближеш раните си. Но за да възстановиш засегнатата си гордост, преди да си тръгнеш, трябва да се изправиш лице в лице с Брет.

— Знам — отговори твърдо Джени. — И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Даян не се подведе от престорената й решителност. Тя познаваше Джени твърде добре.

Ранното заминаване на Джени от Караджонг учуди Брет. Искаше да й обясни, че е имал снощи намерение да я изпрати до къщата, но когато най-сетне се е измъкнал от приятелите си, нея вече я е нямало. Имаше силно главоболие, а разочарованието му се усилваше от нежеланието на другите да станат от леглата, за да потеглят към Чаринга.

Търпението му почти се изчерпа, когато откри, че две момчета от аборигените бяха тръгнали на една от техните обиколки, а един от конете бе загубил подковата си. Наложи се да чака ковача на Караджонг докато подковаваше друг кон, а след като и неговият бе готов, мъжете отново бяха изчезнали и докато ги събере, загуби още половин час. В крайна сметка успя да натовари всички по камионите и когато слънцето започна да залязва зад Тжаринга, групата почти бе достигнала целта си.

Брет въздъхна облекчено, когато съзря фермата. Хипарската каравана беше паркирана пред стълбите; значи Джени си беше у дома. Докато се погрижи за конете и даде нарежданията си за следващия ден, навън се смрачи и лампите в спалните светнаха. Вече беше късно за посещения и въпреки че копнееше да я види, знаеше, че ще трябва да почака до сутринта.

През нощта спа добре и сънува виолетовите й очи и зелената рокля, която му напомняше за океана. Щом първите слънчеви лъчи докоснаха лицето му, той веднага скочи от леглото. След половин час вече крачеше през равния двор и пулсът му се ускори, когато я видя на верандата.

Джени стоеше с гръб към него и не го забелязваше, така че използва момента да я погледа. Тя се разхождаше по верандата и лъчите на утринното слънце хвърляха медни отблясъци в косата й, които му напомняха за гривата на кафявия жребец. Той се усмихна при топлия спомен за танцуващата в прегръдките му Джени и стъпките му станаха по-леки, нещо, което не му се бе случвало от дълго време.

— Добър ден, Джен. Забавата беше страхотна, нали?

Тя стоеше до стъпалата, обърната с гръб към него, и в първия момент той реши, че не го е чула. Тъкмо се канеше да заговори отново, когато тя се обърна и това, което видя, го смрази. Погледът й бе насочен някъде далече зад рамото му и лицето й сякаш бе изсечено от мрамор, защото не изразяваше никакви емоции.

— Предполагам, че за теб забавата е била страхотна, щом харесваш подобни неща. Аз обаче съм свикнала да се забавлявам по по-различен начин. — Държеше се хладно и надменно — нещо нетипично за нея.

Брет се намръщи. Това не беше жената, която танцуваше така възторжено в прегръдките му, нито пък жената, която се смееше и се държеше така естествено с него преди две вечери. Не знаеше какво да мисли. Това студено създание се намираше на светлинни години от жената, която той познаваше и обичаше.

— Какво се е случило? — тихо попита той.

Тя се взираше напред в пространството — далечна и недостижима като хоризонта.

— Разбрах, че нямам нищо общо с хората, които живеят тук — каза тя студено. — Даян се връща в Сидни след седмица, смятам да замина с нея.

Брет остана като гръмнат от нейната жестокост.

— Но ти не можеш да заминеш — едва изрече той, като заекваше от вълнение. — Какво ще стане с нас?

Най-сетне тя го погледна. Виолетовите й очи наподобяваха необработен аметист.

— Нас, господин Уилсън? Няма такова нещо като „нас“, както вие се изразихте. Аз притежавам Чаринга, а вие сте управителят на фермата. Не сте в положение, което ви позволява, да поставяте под въпрос решенията ми.

— Кучка — каза, задъхан и поразен, че се остави да бъде измамен така лесно. Тя не бе по-добра от Марлийн.

Джени сякаш не го чу.

— Моят адвокат ще ви информира за плановете ми. Дотогава можете да останете тук като управител на Чаринга.

Тя се обърна и преди да може да й отвърне, затръшна входната врата и се прибра.

Брет постоя още няколко мига, като се надяваше, че тя ще се върне. Не можеше да разсъждава, беше объркан, изпитваше силна болка. Това трябва да бе някакво жестока шега от нейна страна. Но защо? Защо? Какво се бе случило в последните дванайсет часа, за да предизвика подобна промяна у нея? Къде беше сбъркал?

Той отстъпи крачка назад, после още една и след един последен, продължителен поглед към вратата, се обърна и си тръгна. Здравият разум му говореше, че ще е по-добре без нея, но сърцето му казваше друго. Макар и да отричаше, все пак трябва да имаше някаква причина за тази внезапна промяна у нея. Той се облегна на оградата на ливадата и се замисли за нощта на забавата. Тя изглеждаше толкова щастлива тогава, сърдечна и податлива в прегръдките му, ароматът на парфюма й приятно замайваше главата му. Той почти щеше да й сподели чувствата си, когато Чарли Скуайърс го прекъсна и я отмъкна, за да танцува с останалите от Караджонг. Това беше последният им танц. Малко след това приятелите му го въвлякоха в един особено изтощителен танц и когато успя да се отскубне, разбра, че тя си е тръгнала.

Загледа се в хоризонта и очите му се присвиха. Онази нощ той излезе да я потърси, но не я намери и като се замисли сега, се сети, че колата на Чарли също я нямаше. Сграбчи перилата на оградата и кокалчетата на пръстите му побеляха. Чарлс и Джени. Джени и Чарлс. Разбира се. Как можеше да е толкова наивен и да си мисли, че има някакъв шанс с жена като нея, когато Чарлс Скуайърс можеше да й предложи много повече? Лорейн беше права за всичко. Джени бе опитала от живота на богатите фермери, бе заслепена от онзи мазен сваляч Чарли Скуайърс — и бе решила, че всичко това й харесва.

В паметта му изплуваха отделни сцени: Джени и Чарли по време на танц; двамата разговарят близо един до друг, смеят се; пият шампанско. Бяха замесени от едно и също тесто. Богати и образовани, те се чувстваха по-добре в градовете, отколкото сред дивата природа. Можеше да се очаква, че Джени няма да погледне втори път мъж, който можеше да й предложи единствено двете си голи ръце.

Изпаднал в дълбоко разочарование, Брет се откъсна от оградата и се запъти към конюшнята. Вече не го беше грижа дали Караджонг ще погълне Чаринга — каква беше ползата, щом Джени нямаше да бъде до него?

Той присви очи срещу слънцето, после оседла коня и препусна към зимните пасища. Имаше доста работа и се надяваше, че ако успее да се съсредоточи върху нея, това можеше да притъпи болката му.

Джени се облегна на вратата, сълзите се стичаха свободно по лицето й. Скъсването беше окончателно, но тя никога нямаше да забрави презрението в очите на Брет заради начина, по който се отнесе с него. Но нямаше друг избор. Ако се бе оставила да се размекне, щеше да бъде загубена.

— Божичко, Джен. Това наистина беше жестоко.

Джени изтри с длан сълзите си и подсмръкна.

— Трябваше да го направя, Даян.

— Може би. Само че не разбирам какво ти стана. Ти се прояви като истинска кучка, каквато всъщност не си. — Даян я погледна загрижено. — Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Твърде късно е за колебания.

— Да — съгласи се приятелката й и добави замислено, — мисля, че ти току-що изгори всичките си мостове за връщане назад.

Джени се откъсна от вратата.

— Няма смисъл да обсъждаме повече това, Даян. Стореното, сторено. Не се гордея с постъпката си, но той трябваше да получи този урок. — Тя не издържа на открития поглед на Даян и отмести очи. — Вече съм голямо момиче — каза отбранително — и мога да си нося последствията.

— Значи мислиш, че ще можеш да се справиш, ако го срещнеш през следващата седмица?

Джени кимна. Срамът и болката, които разкъсваха сърцето й, се съвместяваха по странен начин и в момента нямаше сили да се пита как би се почувствала, когато срещнеше отново Брет.

Даян обви ръце около нея.

— Ти би могла да го направиш, но не и аз. Ако бях на твое място, още днес щях да се махна оттук. Клаустрофобията ме налегна отново.

Джени я разбра много добре, но проклета да беше, ако позволеше на Брет да повлияе на решенията й.

— Няма да се оставя да ме принудят да напусна дома си, докато аз не реша това — заяви тя. — Първо искам да дочета дневниците.

— Защо не ги вземеш с теб? Нямам нищо против да си тръгна по-рано, а можеш да ги дочетеш и в Сидни.

— Не, Даян, не мога. Матилда иска те да останат тук, в Чаринга.

— Струва ми се, че отдаваш прекалено голямо значение на тези изпокъсани тетрадки? Каква е разликата?

— От значение е за мен и за Матилда — каза тихо Джени.

Изражението на Даян стана критично.

— Ти не вземаш това на сериозно, нали, Джени? — Почудата на Даян прерасна в изумление, когато Джени не й отговори. — Да не би да искаш да ми кажеш, че духът на Матилда живее в Чаринга?

— Да, нейният дух е тук — каза Джени отбранително. — Понякога чувствам присъствието й толкова ясно, сякаш тя е в стаята с мен.

Даян поклати глава.

— Определено е време да напуснеш тази къща, Джен. Уединението ти е размекнало мозъка.

Джени я изгледа и отиде до спалнята. Когато се върна, Даян разглеждаше картините.

— Остави ги, Даян. — Нямаше сили да ги обсъжда. Беше ги нарисувала, когато смяташе да остане и сега те просто й напомняха за това, което щеше да загуби.

— Искам и ти да прочетеш дневниците на Матилда. Вероятно тогава ще разбереш защо трябва да останат в Чаринга.

На 3 септември 1938 година Матилда беше у Ейприл и Том. Новините от Европа ставаха все по-тревожни и след нападението на Хитлер над Полша, слуховете и предположенията се разпространяваха със светкавична бързина. В малката кухня цареше тишина, нарушавана единствено от отчетливия глас със силен английски акцент на радиоговорителя, който обяви, че министър-председателят Мензес ще направи изявление.

— Скъпи сънародници — започна той с уверен тон, — мой неотменен дълг е да ви съобщя, че във връзка с продължаващата инвазия на Германия над Полша, Великобритания е обявила война на Германия, вследствие на което Австралия също се включва във войната.

Ейприл и Матилда възкликнаха, а момчетата започнаха да си шушукат развълнувано.

— Нашата издръжливост и силата на нашето Отечество ще зависи от това, да не спираме производството на нашата продукция, да продължим да работим, да запазим досегашните работни места, като по този начин съхраним мощта си. Сигурен съм, че въпреки чувствата, които вълнуват всеки от нас, Австралия е готова да понесе това изпитание.

Ейприл хвана ръката на Том. В очите й блестеше надежда.

— Том, няма да се наложи да отидеш, нали? Министър-председателят каза, че е важно да не спираме да работим.

Той я прегърна през раменете.

— Това не се отнася за всички, Ейприл. Все пак, без мъже, работата във фермата ще върви трудно.

Матилда го погледна и видя в очите му трескавия пламък, предизвикан от тревожната вест. Колко ли време щеше да мине, преди той да се поддаде на заразителното войнствено настроение? Радиостанцията в Чаринга, както и всяка друга радиостанция във фермите в Нов Южен Уелс, се превърна в канал за слухове и предположения. Матилда слушаше разговорите, опитвайки се да долови настроенията, и скоро разбра, че мъжете нямаха търпение да отидат да се бият и въпреки че сърцата на жените се късаха от тревога и мъка, не можеха да устоят на изкушението да се хвалят с готовността си да се жертват за каузата.

— Овчарите в Чаринга вече се записаха като доброволци — каза тихо Матилда. — Щом чуха новините в петък, веднага отидоха и се записаха като доброволци. — Тя се усмихна тъжно. — Казаха, че сега им се отдава възможност да отидат и да покажат на останалия свят какви смели мъже има в Австралия. — Думите й прозвучаха сурово. — Ако ме питате, това е само извинение, за да си начешат крастата и да си изпробват юмруците. Много по-вълнуващо е от петъчния бой на стригачите в кръчмата.

При вида на ужасеното лице на Ейприл, Матилда замълча, но знаеше, че казаното е самата истина. Австралийските мъже биха сторили абсолютно всичко, за да докажат мъжеството си и двете много добре знаеха, че Том не е по-различен от останалите.

Ейприл погледна момчетата, които седяха смълчани около масата и слушаха разговора с ококорени от вълнение очи.

— Слава богу, че поне те са още малки — промълви тя.

— Аз не съм малък, мамо, почти на седемнайсет съм — запротестира Шон и издърпа стола си назад. Възбудата беше изписана на лицето му. — Надявам се само, че войната ще продължи достатъчно дълго, за да навърша годините за служба.

Ейприл го удари силно през лицето.

— Да не си посмял да го повториш! — изкрещя тя.

Настъпи тягостно мълчание. Шон се изправи — беше израснал много висок, кльощавите му китки стърчаха от окъселите ръкави на ризата, широкият му гръден кош едва се побираше в отеснялата, опъната до скъсване риза. По лицето му се появиха отпечатъци от пръстите на майка му, но блясъкът в очите му нямаше нищо общо с болката от удара.

— Аз съм почти мъж — гордо каза той — и съм австралиец. Ще бъда горд да отида да се бия.

— Забранявам ти! — изпищя Ейприл.

Той прокара загрубялата си от работа ръка през червенината на бузата си и каза решително:

— Няма да стоя тук и да се крия зад полите ти, докато приятелите ми се бият на фронта. Ще отида в армията, веднага щом ми изпратят повиквателна. — Огледа спокойно всички в стаята и излезе.

Ейприл закри лицето си с ръце и се разплака безутешно.

— О, мили Боже! Том, какво ще стане с нас? С какво сърце да изпратя теб и детето си на война? — Отговор не последва и тя обърна мокрото си лице към него. — Том? Том?

Той разпери безпомощно ръце.

— Какво мога да ти кажа, Ейприл? Момчето е вече на възраст, която му позволява да взема самостоятелни решения. Ще направя всичко по силите си, за да го задържа у дома, докато не му изпратят повиквателната.

Силни хлипания разтърсваха отчаяната Ейприл и Том я привлече в прегръдките си.

— Не се тормози, мила. Никъде няма да отида, докато не ме повикат — Шон също.

Матилда мерна изражението на шестнайсетгодишния Дейви и изстина. Той също беше запален от войнственото настроение на по-големия си брат и щеше да бъде трудно да го убедят, че е по-нужен тук, във фермата.

Тя стана и изведе по-малките момчета от стаята. Том и Ейприл имаха нужда да останат сами, а и не беше добре за децата да виждат майка си толкова разстроена. След като отговори на многобройните им въпроси и ги успокои, тя запали керосиновата лампа и излезе на верандата.

Матилда бе не по-малко шокирана от Ейприл от изрепчването на Том. Момчетата растяха пред очите й и тя, също като Ейприл, ги смяташе за деца. След тази вечер обаче предчувстваше, че ги чакат неприятности, защото Шон и Дейви наистина бяха почти мъже. Животът в пустошта ги бе направил твърди и жилави. Те яздеха и стреляха не по-зле от баща си, слънцето беше обгорило лицата им и бе изтъкало около очите и устните им фина мрежа от бръчици. Хората от пустошта щяха да са добре дошли в армията заради тяхната решителност и издръжливост.

През следващата година Ейприл и Матилда се бяха вкопчили в надеждата, че Том и Шон ще останат във фермата, но новините ставаха все по-тревожни и накрая австралийските мъже трябваше да нарамят оръжията и да оставят жените, децата и старците да се борят със земята и природните сили.

Мъжете не достигаха по тези места дори в мирно време, а сега положението стана направо критично. Сушата продължаваше вече пета година, дъждът беше само един далечен спомен, цените на фуража се покачиха, а дивите зайци унищожаваха и без това оскъдната трева. Матилда и Гейбриъл патрулираха по пасищата и непрекъснато местеха стадото, за да запазят крехката трева. Спяха навън, завити с одеяла, защото знаеха, че всяка загуба щеше да доведе до бедствие.

Битката в Дюнкерк постави началото на мобилизацията и австралийците се стекоха в наборните комисии, за да се запишат във Втора австралийска имперска армия. Пустошта изглеждаше по-безлюдна от всякога и Матилда се питаше още колко време ще може да поддържа Чаринга. През изминалите години на усилна работа стадото й се беше увеличило десетократно, но по-големият брой овце означаваше повече работа и повече разходи за фураж. Трудно щеше да издържи без помощта на работниците във фермата.

Дойде средата на юни, но нито едно облаче не помрачаваше яркосиньото небе. Матилда отиде до Уолаби Флатс, за да изпрати Том и Шон. Малкият град кипеше от шум и оживление. Пред хотела свиреше духов оркестър. Колите, камионите и конете бяха подредени редом с каруците, а децата тичаха наоколо — като обезумели.

Матилда остави коня на коневръза и се огледа. Видя познати лица на овчари, стригачи, помощник-овчари и фермери, видя дори и един-двама от сезонните работници, които бяха работили в Чаринга. Военната треска бе засегнала сърцето на пустошта и Матилда имаше ужасното предчувствие, че вече нищо нямаше да е както преди.

Етън Скуайърс стоеше до лъскавата си кола. Джеймс, Били, Андрю и Чарлс изглеждаха красиви в офицерските си униформи, пиеха шампанско, но смехът им бе прекалено гръмогласен и нервен и Матилда със сигурност знаеше, че въпреки голямата им начетеност, те бяха изплашени не по-малко от другите.

Момчето на кръчмаря изглеждаше прекалено младо, за да служи и тя подозираше, че както много други е излъгал за годините си. Синовете на собственика на магазина стояха мълчаливо в сянката на верандата пред кръчмата, допрели русите си глави една до друга и четяха вестник.

Вниманието на Матилда бе привлечено най-вече от жените. Лицата им бяха лишени от всякакви емоции. Те стояха с решително вдигнати глави и гледаха мъжете си, които се трупаха пред кръчмата. Бяха твърде горди, за да си позволят да проявят слабост като се разплачат, но очите им ги издаваха. Те блестяха и не се откъсваха от техните близки, които бавно се придвижваха покрай масата, където показваха повиквателните си заповеди. Те се надяваха, продължаваха да се надяват, че техните мъже няма да бъдат одобрени. Нямаше го оживеното дърдорене и патриотичните изявления, които подклаждаха клюките и слуховете. Това беше суровата действителност и нищо не беше в състояние да ги подготви за нея.

Матилда наблюдаваше всичко това с нарастващ гняв. Военните камиони пред магазина стояха в редица под палещото слънце, двигателите им работеха, ауспусите им изпускаха облаци черен дим, а шофьорите безделничеха в сянката им. Те щяха да откарат мъжете надалеч, където някакъв безименен, незнаен войник щеше да ги обучава как да убиват други мъже. И ако имаха късмет — много късмет — можеха и да се завърнат със същите камиони. Само че войната щеше да ги е променила, щеше да е пречупила духа им, точно както беше станало с Марвин.

Шофьорите се качиха в камионите и започнаха да форсират двигателите. Бащите стискаха ръцете на синовете си за сбогом, изкривената представа за твърдия австралийски мъж не им позволяваше да показват емоциите си. За жените беше по-трудно да сдържат чувствата си.

Матилда усещаше копнежа им да докоснат и да прегърнат любимите си същества, преди камионите да ги отделят от тях, но суровият начин на живот, който водеха, беше калил в тях стоманена твърдост и издръжливост. Те бяха съпруги и майки — опорните стълбове на фермите в пустошта — и от тях се очакваше да проявяват сила по време на бедствията и нещастията. Матилда виждаше каква борба водеха, за да задържат сълзите си, колко мъчително беше за майките да се сдържат да не целунат синовете си за последен път и отправи тиха молитва на благодарност към бога, че няма близки мъже, които да изпраща на война. Малката сребърна брошка, която даваха на жените като символ на тяхната жертва, не можеше да компенсира разбитите им сърца.

Матилда се отдалечи от верандата и бавно си запробива път през тълпата към Том и Ейприл. Виждаше Шон, който стърчеше над баща си — изглеждаше по-голям в кафявата униформа и широкополата шапка и сякаш беше огледален образ на Том. Ейприл плачеше без глас. Сълзите се стичаха бавно по бузите й, докато стискаше силно ръцете на двамата и ги поглъщаше с очи. По-малките момчета стояха мирни, както никога, сякаш благоговееха пред това важно събитие, без да разбират какво означаваше то за тях.

Том погледна над главата на Ейприл и се усмихна на Матилда. Беше пребледнял и тя виждаше какви усилия полагаше, за да остане спокоен.

Матилда го прегърна и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. За нея той беше братът, който никога не бе имала. Заминаването щеше да отвори една голяма празнина в живота й.

— Пази се, Том — промълви тя. — Не се притеснявай за Ейприл и момчетата, аз ще се грижа за тях.

— Благодаря ти, Моли. — Той се изкашля. — Ейприл ще има нужда от теб и съм сигурен, че ще бъдеш насреща, за да й подадеш ръка.

Погали подред главите на момчетата и се спря малко по-дълго пред Дейви.

— Грижи се за жените, сине. Сега разчитам само на теб.

Шестнайсетгодишното момче кимна, като мачкаше шапката си в ръце, но Матилда не пропусна да забележи копнежа, с който очите му проследиха качването на Том и Шон на камиона и разбра, че не след дълго и той щеше да ги последва.

Камионите потеглиха и момчетата се затичаха след тях, като крещяха и размахваха шапки. Матилда прегърна Ейприл през раменете. Жените около тях се втурнаха напред, за да зърнат още един път мъжете си, но твърде скоро на хоризонта се виждаха само облаците прах и черният пушек от камионите.

— Сега идваш с мен, Ейприл. — Тонът на Матилда не търпеше възражения. — Няма смисъл да се връщаш с момчетата в празната къща тази вечер.

— Ами животните? — Очите на Ейприл изглеждаха огромни на фона на дребното й лице. — Зайците са изгризали повечето от тревата и трябва да храня стадото изкуствено.

— Все още имаш двама овчари, които могат да свършат това, Ейприл. Може и да са стари, за да воюват, но още се държат и знаят какво да правят.

Матилда си помисли за двамата възрастни мъже и отправи благодарност към Бога, че ги имаше. Двете ферми пострадаха достатъчно от зайците и сушата и без тяхната помощ щеше да е невъзможно да се опазят стадата. Ейприл щеше да има нужда от голяма подкрепа и много напътствия, за да има някаква полза от нея във фермата. Нямаше никакъв смисъл да я оставя да се отдаде на мъката си.

— Тази вечер зайците могат да изядат всичката трева, ако искат. — Тя поведе семейството към конете. — Дейви, ела утре в Чаринга, за да те науча как да събираш стадото и да стреляш по зайците. Един Господ знае колко ще продължи войната, но ние трябва да направим така, че Чаринга и Уилга да оцелеят до завръщането на мъжете.

Очите на Ейприл се наляха отново със сълзи.

— Те ще се върнат, нали, Моли?

Матилда се качи на коня и хвана юздите.

— Разбира се, че ще се върнат — каза с увереност, каквато всъщност не изпитваше.

— Матилда, как можеш да си толкова силна и така убедена, че всичко ще завърши добре?

— Така трябва — отговори тя. — Да мислиш нещо друго е равносилно на поражение.

Дните и седмиците станаха месеци и оградите, разделящи Чаринга от Уилга бяха вдигнати. Така беше по-лесно да се наглеждат двете стада, които сега бяха събрани заедно, освен това така запазваха тревата.

Матилда и Ейприл патрулираха полетата наравно с Гейбриъл и двамата овчари. Сушата вземаше своя дан и умиращите животни трябваше да бъдат освобождавани бързо от мъките им. Най-хуманният начин беше да се направи светкавичен разрез през гърлото, но Ейприл намираше този метод за твърде жесток, така че Матилда трябваше да се справя с тежката задача.

Почвата бе спечена и напукана, с дълбоки цепнатини. Дърветата стояха унили, отпуснали немощно клони към туфите сребриста трева, оцелели след набезите на зайците. Кучетата динго и ястребите станаха още по-нападателни. Стада кенгура, вомбати1 и птици ему нахлуваха в ливадите край къщите и трябваше или да бъдат застреляни, или прогонени. Водата в реките и потоците едва църцореше и стадата оцеляваха само благодарение на водата от серните извори. Резервоарите на Чаринга още имаха някакви запаси вода, защото всяка капка се съхраняваше ревностно. Измина още една година, а нямаше никакъв знак, че ще завали.

Радиото беше единствената им връзка с външния свят и слушането на новините се превърна в своеобразен ритуал. Всяка нощ един от тях дежуреше до радиото и на сутринта осведомяваше останалите за развитието на войната.

— Министър-председателят се оттегли от поста си и Джон Къртин е сформирал новото лейбъристко правителство. Японците са бомбардирали Пърл Харбър и Хонконг е паднал.

Изведнъж войната дойде съвсем близо и Матилда и Ейприл следяха със страх събитията. Огромните безлюдни пространства на Австралия бяха в непосредствена близост до азиатските острови. Ако японците нападнеха Австралия, нямаше кой да ги спре. Страната беше останала без мъже, които да я защитават — всички се биеха някъде в Европа — и жълтата чума изведнъж стана съвсем реална заплаха.

Матилда се мъчеше да скопи един буен овен, когато чу тропота на копита. Тя заслони очи с ръка и видя Ейприл, която препускаше с развята рокля и коса през пасището, като смушкваше с пети коня, за да го принуди да тича още по-бързо. Матилда се изправи и зачака пристигането й, а сърцето й заби отсечено и глухо. Само някаква лоша вест би могла да накара Ейприл да язди така безразсъдно.

Ейприл дръпна рязко юздите, за да спре коня и скочи от гърба му.

— Дейви, Матилда. Боже мили, Дейви…

Матилда се отскубна от нея и я разтърси.

— Какво е станало с Дейви?

Ейприл не беше на себе си и Матилда й удари един шамар през лицето.

— Ейприл, стегни се и ми кажи какво, по дяволите, е станало с Дейви? — изкрещя тя.

Дребното личице застина, червените следи от шамара избиха на бузата й, тя измъкна едно листче хартия и се разтресе от плач.

Матилда се досети какво е то, още преди да прочете написаната с момчешки почерк бележка, и изведнъж помръкна. Дейви беше избягал от вкъщи, за да се запише като доброволец. Матилда погледна към Ейприл, самата тя усещаше остро болката от тази загуба и осъзна, че никакви думи нямаше да намалят страданието на майката. Ейприл се свлече на земята. Както обикновено Матилда трябваше да прояви практичност.

Тя прогони собствените си страхове, изправи я на крака и я държа в прегръдките си, докато спря да плаче. Когато хлипанията преминаха в подсмърчане, Ейприл се отдръпна и избърса лицето си в престилката. Матилда трябваше да подреди задачите по степен на важност.

— Обади ли се в наборния пункт?

Ейприл кимна и издуха носа си.

— Опитах се да се свържа, но там нямаше никой, освен портиера. Камионите са заминали рано тази сутрин.

— Той даде ли ти друг номер, на който можеш да позвъниш? Армията не може да го приеме. Той е непълнолетен, трябва да ги уведомим.

Ейприл поклати глава.

— Мъжът от наборния пункт каза, че тъй като е почти на осемнайсет, това няма да има голямо значение. Каза също, че ако се е качил на някой от камионите тази сутрин, то вече е на път към един от тренировъчните лагери и не може да се направи нищо.

Матилда обмисляше най-различни варианти, но не ги сподели с Ейприл. Нямаше смисъл да й дава напразни надежди, че едно обаждане в генералния щаб може да й върне сина, защото се съмняваше, че армията ще си губи времето да издирва още един новобранец, който се е промъкнал през наборната комисия. Имаше толкова много момчета като него, а и той скоро навършваше осемнайсет, така че защо да се отлага неизбежното?

— Ти не би могла да го спреш, Ейприл. Тази муха му влезе в главата, откакто Шон замина с баща му.

Сините очи на Ейприл отново се напълниха със сълзи.

— Той е още момче. Не искам да отива там. Том не пише подробности в писмата си, нито пък Шон, но аз чета между редовете и изрязаните от цензурата места. Там е същинска касапница, Моли. Не искам никой, от семейството ми да е там — искам си ги вкъщи. Искам да са в безопасност и да се занимават със земята и стадото. Мястото им е тук, винаги е било тук.

— И тримата са големи мъже, Ейприл, и знаят много добре какво правят — каза предпазливо Матилда. — Дейви е още млад, но е израснал по пасищата и е силен и издръжлив, освен това е невъзможен инат, каквито са всички австралийци.

Тя прегърна приятелката си, залюля я и приглади косата й назад.

— Той искаше да отиде да се бие, знаеш това, нямаше да може да го спрем.

Войната продължаваше и двете жени се бореха с природните сили и с мъката, заседнала дълбоко в душите им. Том и момчетата пишеха редовно и Матилда беше благодарна на Ейприл, че споделя писмата им с нея. Писмата бяха от огромно значение и за двете и макар че ножиците на цензора ги правеха парцаливи и трудни за четене, те бяха единственото доказателство, че мъжете са живи. Двете жени сглобяваха парченце по парченце всяка вест от мъжете и с помощта на един стар атлас следяха местоположението им.

Том и Шон бяха някъде в северна Африка, а Дейви, обучен набързо и зле, беше натоварен на кораб и изпратен в Нова Гвинея.

Матилда четеше писмата внимателно. От книгите, които заемаше от пътуващата библиотека, знаеше как всъщност стоят нещата и разбираше какво се крие зад старателно изписаните думи на Дейви. Тази информация тя пазеше само за себе си. Какъв смисъл имаше да казва на Ейприл, че войната в джунглата означава дни, а може би и седмици, прекарани в тъмнина и влага, в която нямаше никакъв начин да останеш сух? Водата разяждаше кожата, а по дрехите избиваше плесен. Горещината, съчетана с влага, отслабваше силите им, комарите сееха зараза. Отровните змии и паяци бяха не по-малко опасни от капаните, поставени от врага. Австралийските мъже се сблъскваха в джунглата със съвсем различен свят, далеч по-опасен от сухите горещини, към които бяха привикнали. По-добре беше да остави Ейприл да си мисли, че момчето й е настанено в удобна барака и го хранят три пъти на ден с пълноценна храна.

Това лято нямаше край. Малайа и Филипините също бяха нападнати. Сега, повече от всякога, беше жизненоважно да имат връзка с външния свят, затова всяка вечер се прибираха в една от двете ферми и слушаха новините по радиото.

Японците завладяха Сингапур на 8 февруари 1942 година. Старците, момчетата и изнурените от работа жени стояха онемели до радиото и се споглеждаха ужасено. Нова Гвинея беше само на един разкрач разстояние от нос Йорк в горния край на Куинсланд. Изведнъж войната стана съвсем реална, огромните безлюдни пространства изглеждаха лесна плячка сега, когато Австралия беше лишена от своите войници.

Министър-председателят Къртин настоя пред Чърчил да позволи на австралийците да защитят страната си и накрая две дивизии бяха натоварени на корабите в южна Африка и поеха дългото пътуване към дома.

— Връщат се — възкликна щастливо Ейприл. — Няма начин Том и Шон да не са на корабите.

— Те няма да се върнат тук — предупреди я Матилда. — Ще бъдат горе в северните територии, за да ни пазят от японците.

Лицето на Ейприл светеше.

— Но ще ги пускат в отпуска, Моли. Представи си само, да ги видим в Уилга, да чуем гласовете им отново. — Въодушевлението й изведнъж се изпари. — Ами Дейви? Защо не може и той да се прибере?

Матилда забеляза как двамата възрастни овчари се спогледаха разбиращо и много добре знаеше какво си мислят. Дейви се намираше в центъра на бойните действия, последното му писмо бе пътувало със седмици, докато пристигне. Нямаше почти никаква надежда да го видят преди края на войната.

Матилда въздъхна и стисна ръката на Ейприл.

— Това няма да продължи вечно — каза с успокояващ тон. — Скоро всички ще си дойдат у дома.

Оказа се обаче, че не било писано да се върнат в Австралия. Чърчил и Къртин се договориха и вместо австралийските войски, в Австралия беше изпратена една американска дивизия. Заедно с всички австралийци, Матилда и Ейприл, се почувстваха предадени от Отечеството. Как тази огромна територия би могла да бъде защитена от една шепа хора и защо Англия отказваше на австралийските войници правото да защитават страната си, след като се биха толкова храбро за самата Англия?

През следващите няколко месеца жените се бореха да надвият мъката, намирайки утеха в споделената болка и неспирната тежка работа. Въпреки лошите новини всички слушаха радио, защото то беше единствената им жива връзка с външния свят.

Матилда се бе върнала в Чаринга, за да прибере доставения сутринта фураж. Овцете бяха живи и здрави, но изхранването им представляваше безспирна въртележка. Двамата с Гейбриъл товареха чувалите на камионетката, купена преди няколко месеца, когато тя чу познатия рев на мулето на отец Райън.

— Закарай тези чували на източното пасище, Гейб. Аз ще дойда по-късно — каза тихо Матилда.

— Неприятности, господарке?

Тя кимна.

— Така предполагам, Гейб. Остави ме аз да се оправям с това. — Тя чу форсирането на двигателя, но погледът й не се отдели от свещеника.

Отец Райън беше слаб мургав мъж, който отказваше да се движи в крак с времето и все така обикаляше огромната си енория на гърба на мулето. Войната го състари и в ирландската му черна коса сега блестяха сребърни нишки, а гърбът му се прегърби под тежестта на толкова много скръбни вести.

— Лоши новини ли има? — попита Матилда, докато го чакаше да слезе от мулето и да го напои.

Той кимна. Матилда го хвана под ръка и двамата влязоха в къщата. Сърцето й биеше тревожно при мисълта за неизбежното, което й предстоеше да научи. Но не още — молеше се тя. Не беше готова да го чуе.

— Първо нека изпием по чаша чай. Лошите вести се понасят по-лесно, когато си седнал.

Матилда се засуети из кухнята, като упорито отбягваше втренчения поглед на отеца, не искаше да мисли кой от мъжете на семейство Финли няма да се върне никога у дома. Скоро щеше да разбере — нищо нямаше да може да промени неизбежното.

Отец Райън отпиваше от чая и хапваше от бисквитите, приготвени рано тази сутрин.

— Времената са много тежки, Матилда — каза скръбно. — Как се справяш сама тук?

— Гейб ми помага, момчетата на Ейприл и двамата овчари също. Събрали сме двете стада в едно, докато трае войната. Така ни е по-лесно.

— Ейприл ще има нужда от всичките си сили и кураж през следващите дни, Матилда, но ти вече знаеш това, нали? — Той се усмихна измъчено и хвана ръцете й.

Тя кимна.

— Отче, кой от тях? — попита с прегракнал глас, въпреки че не искаше да знае, защото не можеше да понесе да се сблъска лице в лице с войната тук, на земята, която обичаше с цялото си сърце.

Тишината между тях сякаш се проточи цяла вечност. Ръцете на отец Райън бяха топли и носеха утеха — едно сигурно пристанище в морето от бушуващи емоции, които пронизваха цялото й същество.

— И тримата, Матилда.

Тя го погледна невярващо, с посивяло лице и празни очи.

— Тримата? О, мили Боже! — простена тя, когато чутото я зашемети с пълна сила. — Защо, отче? В името божие, защо? Не е честно.

— Войната никога не е честна, Матилда — внимателно каза той. — Не можеш да виниш бога, че я е предизвикал. Хората предизвикват войните и се избиват помежду си. Том е убит в един окоп извън Ел Аламейн, Шон — по време на ракетен обстрел на същото бойно поле, а Дейви — от снайперистки куршум в Нова Гвинея.

Сълзи на отчаяние замъглиха погледа на Матилда при мисълта за двете момчета, които бе обичала като свои родни синове и при спомена за мъжа, който за нея бе повече от брат. Нямаше да ги види никога вече. Тази мисъл отвори в сърцето й огромна празнина, която погълна целия й свят. Нищо нямаше да бъде както преди.

Отец Райън нежно освободи пръстите си от желязната й хватка и седна до нея. Матилда облегна глава на рамото му и вдъхна едва доловимата миризма на тамян и прах. Сълзите й намокриха дрипавото му расо.

— Има и други, които споделят мъката ти, Матилда. Ти не си сама.

Гласът му звучеше успокояващо и тя се вслуша в думите му, потънала в черната бездна на скръбта — мъртвешко спокойствие, което предвещаваше буря.

— Скуайърс са загубили Били — тихо каза той. — Тази война е наистина ужасна.

Матилда се отскубна от него и започна ожесточено да бърше сълзите си.

— Да, но нищо не може да спре тези проклети глупаци да се бият, да се хвалят и да си доказват едни на други колко са велики, силни и смели, нали? — извика тя. — Ами майките, съпругите и любимите? Те водят различна война. Врагът не стреля по тях, но белезите и раните са съвсем истински. Какво ще прави Ейприл без съпруг? Как ще посрещне бъдещето без двамата си големи сина? Твоят бог има ли отговор за това, отче?

Задъхана, тя втренчи гневен поглед в него и веднага съжали за избухването си. Изпитваше гняв, да, но този гняв беше породен от скръбта и от безсмислието на войната.

— Разбирам как се чувстваш, Матилда. Имаш правото да се гневиш. През тези години се получиха прекалено много телеграми с трагични вести и аз всеки път страдам заедно с близките. Никой не може да свикне с подобно нещо.

Той направи пауза, за да намери точните думи.

— Само че именно гневът убива нашите мъже. В дъното на всичко стои неспособността да се намират мирни решения. Гневът, колкото и да помага за облекчаване на болката, няма да ги върне.

— Съжалявам, отче — Матилда преглътна сълзите си. — Но всичко това ми се струва толкова безсмислено. Хората се избиват заради парче земя. Жените се борят със сушата и бомбардировките, за да оцелеят. За какво е всичко това?

Отец Райън наведе глава.

— Не мога да ти отговоря, Матилда. Ще ми се да знаех отговора.

Двамата яздиха до Уилга в пълно мълчание, всеки потънал в собствените си мисли. Матилда се страхуваше от момента, когато щеше да се изправи пред Ейприл. Фермата се откри пред тях и тя сграбчи силно юздите.

Само при вида на Ейприл, която ги чакаше пред къщата, Матилда разбра, че приятелката й вече се е досетила защо са дошли, но тепърва й предстоеше да се сблъска с целия ужас на трагичните вести и Матилда не беше сигурна, че тази дребничка жена, която се бореше така упорито да надмогне собствената си крехкост, нямаше сега да се пречупи. Матилда потърси дълбоко в себе си последните капчици сила, за да се подготви за това, което предстоеше.

Ейприл отказа да ги пусне в къщата. Не им позволи да се приближат до нея, остана неподвижна на верандата и изслуша отец Райън с каменно лице.

Накрая, след като тишината стана непоносима, тя едва си пое дъх и каза:

— Отче, Моли, благодаря ви, че дойдохте, но точно сега искам да съм сама. — Гласът й беше безжизнен и безизразен, лишен от всякакви чувства. Тя вдигна с отчаяно упорство глава, обърна се и се затвори в къщата.

Матилда искаше да отиде при нея, но отец Райън я спря.

— Остави я. Всички хора скърбят по различен начин, тя има нужда да остане сама с децата си.

Матилда се взря в затворената врата и кимна с неохота. Реакцията на Ейприл я стъписа и разтревожи, но тя знаеше, че Ейприл ще дойде при нея, ако има нужда от помощ.

— Тогава отивам да си върша работата — проговори накрая. — Така няма да имам време да мисля.

Отец Райън поглади ръката й.

— Върви, Матилда, и помни, че Бог ще ти даде сили да издържиш.

Той шибна по главата с камшика мулето и се отправи на север. Трябваше да занесе и другите телеграми, да утеши семействата и да се помоли за тях.

Матилда го изпрати с поглед и се запита къде беше неговият бог, когато Марвин я изнасили. Къде е бил, когато Том, Шон и Дейви са имали нужда от защита. Каква беше ползата от този бог, който беше отредил на жена като Ейприл да загуби двама сина и съпруг, за да задоволи страстта за сражения на някакъв безименен, неизвестен генерал?

Тя обърна коня и се отправи към пасищата на Уилга. Сезонът за стригане на овцете наближаваше и имаше много работа, която трябваше да бъде свършена, а дори всезнаещият, всевиждащ бог на отец Райън не можеше да остриже трийсет хиляди овце.

Матилда видя Ейприл след три дена. Тя пристигна късно следобед със старата камионетка на Том. Децата седяха до нея, а каросерията беше натоварена с покъщнина.

— Връщам се в Аделаида — обяви тя, след като слезе от камиона. — Родителите ми са там и ни предложиха да живеем при тях.

Тонът й бе овладян. Матилда можеше само да предполага колко й костваше да се държи спокойно пред децата.

— Ами Уилга? Не можеш да я напуснеш просто така. Не и след целия този труд, който двамата с Том сте вложили в нея през годините.

Погледът на Ейприл беше студен.

— Какъв е смисълът от земята, когато нямам мъже да ми помагат в работата?

— Двете с теб се справихме много добре досега. Момчетата също се оправят с овцете. — Матилда се протегна, за да я хване за ръката, но Ейприл се отдръпна. — Уилга е собственост на семейството на Том от три поколения, Ейприл. Не можеш да си тръгнеш ей така.

— Тогава ми предложи някаква цена — каза тя непреклонно.

Матилда я гледаше настойчиво.

— Ейприл, имаш нужда да обмислиш всичко това. Едно прибързано решение би лишило децата ти от тяхното наследство, а ти много добре знаеш, че Том се съсипваше от работа точно заради тях.

Ейприл поклати глава, гушна най-малкото момченце и го подпря на кръста си.

— Не искам да видя тази ферма никога вече — каза с горчивина. — Всяко дърво, всяка тревичка, всеки проклет заек и овца ми напомнят за това, което загубих. Уилга е твоя, Матилда. Парите нямат значение. Ти ще решиш колко да ми платиш.

Матилда видя решителността, изписана на дребното й лице и разбра, че в сегашното й състояние, никой не би могъл да я убеди да обмисли решението си, колкото й важно да бе то.

— Не знам каква е цената на Уилга, Ейприл, но знам, че едва ли имам достатъчно пари в банката, за да я покрия. Може би трябва да изчакаш малко и да я обявиш за продан? Би могла да й вземеш добра цена и да осигуриш себе си и децата.

— Не. — Тонът й не търпеше възражение. — С Том сме обсъждали вероятността той да не се върне и двамата бяхме решили, че ти ще получиш Уилга, ако това се случи. — Тя започна да рови в дамската си чанта и извади сноп документи. — Това са документите и нотариалният акт. Ето ти ключовете от къщата. А тук — тя вдигна една купчина книги от предната седалка на камионетката — са счетоводните книги и списъците на стоката. — Тя ги хвърли върху масата на верандата. — Ти ще определиш каква цена да ми платиш и ще ми пратиш парите, когато можеш. Това е адресът ни в Аделаида.

— Но, Ейприл…

Тя махна с ръка, за да я спре.

— Ще се оправя, Моли. Родителите ми имат свой бизнес в града — няма да ми липсват пари.

— Не можеш…

— Стига, Мол. Ти си прекрасна приятелка. Не знам какво щях да правя без теб през последните няколко години. Знам, че скърбиш не по-малко от мен, но… — Очите й се навлажниха, гърлото й се сви и тя намести детето по-нагоре. — С Том решихме да постъпим така и недей да усложняваш повече и без това тежкото положение. Довиждане, Моли. На добър час.

Матилда прегърна крехката дребна жена, която бе най-близката й приятелка. Отчаяно й се прииска да започне да я умолява да остане, но знаеше, че в града тя ще се чувства по-добре — там живееше семейството й и мястото й беше сред тях. Щеше да е егоистично от нейна страна да я убеждава да промени решението си.

— Ще ми липсваш — каза тихо тя. — Вие също — добави и целуна подред момчетата.

Двете се прегърнаха за последно, Ейприл настани децата в камионетката и запали двигателя.

— Довиждане, Моли — сбогува се тя и като махна с ръка, напусна Чаринга завинаги.

Матилда остана сама на двора, който изведнъж опустя, и се запита какво щеше да прави с Уилга. Сушата траеше вече девета година и никой не искаше да купува имоти. Животните гладуваха, вълната беше нискокачествена, спестяванията й намаляваха, а зайците се умножаваха. Трудно се справяше с двете ферми дори и преди, когато Ейприл и момчетата й помагаха, и въпреки че в по-добри времена Уилга би била божи дар, сега тя беше просто още една отговорност.

Матилда оседла коня и препусна към пасищата. Том й бе гласувал доверие и Ейприл имаше нужда от парите. Тя реши, че някак ще трябва да оправдае това доверие.