Последният валс на Матилда

Глава 7

Джени се събуди от гласовете на розово-сивите папагали, които дърдореха сред пиперовите дървета под прозореца й и от сподавения кикот на папагалите кукабура, които пазеха териториите си в евкалиптовата горичка. Чувстваше се отпочинала и спокойна, въпреки недоспиването през последните няколко нощи. С удоволствие се изтегна в леглото и чак тогава стана.

Този ден имаше намерение да научи повече неща за Чаринга, да отдели време за наблюдение, да послуша разговорите на работниците, докато си вършат работата. Беше събота и, както вече знаеше от мамчето, се работеше само половин ден, така че щеше да има възможност да поговори със стригачите и помощник-овчарите, а може би и с аборигените. Беше решила да опознае реда тук, да изучи тънкостите и капаните на ежедневните трудности, с които Матилда сигурно се бе сблъсквала.

Джени се облече и си приготви чай. Следващото нещо, което искаше да направи, бе да започне отново да язди. За последен път бе яздила преди много години. Тя обичаше конете, но едно лошо падане във Валуна на петнайсетгодишна възраст, бе разклатило увереността й и сега се страхуваше от тях. Знаеше обаче, че за да проумее света на Матилда, трябваше да се потопи право в сърцевината му, а не да се крие в къщата, докато около нея животът продължаваше да тече.

Джени вдигна косата си на висок кок и нахлупи една стара филцова шапка, която намери окачена на една кука в кухнята. Погледна я за момент, като се зачуди дали не е била на Матилда, но реши, че сигурно е на Брет и дръпна периферията надолу. Ако му е трябвала, сигурно е щял да си я прибере.

Времето навън беше приятно. Слънцето не се бе показало напълно, небето имаше яркосин цвят. По двора, въпреки ранния час, вече кипеше живот. Кучетата лаеха, а работниците и конете се подготвяха за ежедневната си работа. Също като във Валуна и тук се долавяше вълнение от предстоящото стригане на овцете. Ден, който щеше да ги приближи към продажбата на вълната и плащането на надниците.

Джени пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на свежия въздух, напоен с миризмата на акации. Смеещите се папагали висяха с главите надолу и миеха перата си с капките роса. Тези хитри разбойници! Импровизираният им душ не беше лоша идея. Джени нави ръкавите на прибраната в джинсите риза и се запъти към готварницата. Неколцина мъже вдигнаха шапките си за поздрав и забързаха нанякъде. Тя отвърна на поздравите им. Силно се надяваше, че усмивката й излъчва доверие.

Като се приближи към стригачницата, тя забеляза, че голият до кръста мъж, който се бръснеше до водната помпа, беше Брет. Джени забави крачките си. Май беше по-добре да не се виждат преди закуска, защото макар и да бяха стигнали до единно становище, вчерашният епизод в двора все още не излизаше от главата й и тя не бе сигурна, че Брет е настроен доброжелателно към нея.

Тъкмо се канеше да го заобиколи, когато погледите им се срещнаха в огледалото, подпряно на дръжката на помпата. Хваната натясно, Джени нямаше друг избор, освен да го поздрави. Този път за нищо на света нямаше да му позволи да я разстрои.

— Здравейте, господин Уилсън. Какво хубаво утро — бодро поздрави тя.

— Добро утро — отвърна Брет, нахлузи припряно ризата си и бързо започна да закопчава копчетата.

— Не си правете труда да се обличате заради мен — любезно каза Джени. Притеснението му й достави удоволствие, а и гледката не беше никак лоша.

Пръстите му застинаха, а погледът му не се откъсваше от лицето й, докато сваляше бавно ризата си. После продължи да се бръсне. Всяко движение на бръснача беше добре премерено.

— Днес съм решила да пояздя — съобщи Джени, като отклони вниманието си от почернелия му гръб и се върна към първоначалните си планове. — Има ли кон, който бих могла да взема за езда след закуска?

Брет внимателно плъзна бръснача от всички страни на трапчинката на средата на брадичката си, преди да й отговори.

— Тези коне не са обучени за разходки, госпожо Сандърс. Повечето от тях не са обяздени. — Той млъкна и се съсредоточи върху бръсненето.

Когато го погледна в огледалото, Джени забеляза закачливите искрици в очите му. Видя също и извитите ъгълчета на устните му, докато изплаква бръснача във водата. Този човек й се присмиваше. Тя пое дълбоко дъх и запази спокойствие. Този път нямаше да я подведе.

Бръсначът беше чист и проблясваше на слънцето. Брет я погледна замислено и каза:

— Сигурен съм, че ще можем да ви намерим някой подходящ кон. Във фермата има няколко кротки кобили, които сигурно ще свършат работа. Ще кажа на някое от момчетата да ви придружи.

Думите му разсмяха Джени.

— Няма нужда, господин Уилсън. Сигурна съм, че няма да се загубя.

Брет попи остатъците от крема за бръснене по лицето си с парче хавлиена кърпа и я погледна със сивите си очи.

— Не можете да яздите сама, госпожо Сандърс. Не е безопасно.

Джени вдигна брадичка и го погледна замислено.

— В такъв случай по-добре вие да дойдете с мен, господин Уилсън — каза тя с нетърпящ възражение тон. — Не се съмнявам, че ще мога да се възползвам от мъдростта ви, а и ми изглеждате достатъчно силен, за да ме защитите от всички опасности, на които бих могла да се натъкна.

— В случай че не сте забелязали още, госпожо Сандърс, в момента сме в разгара на стригането. Нямам свободно време — подметна Брет с ръце на бедрата си. Под едното му ухо имаше пяна от крема за бръснене.

— Колко е хубаво да си незаменим — промърмори Джени, като хвърляше поглед към закачливите искрици в очите му, които й действаха заразително. — Както и да е, събота е и се работи само до обяд. Уверена съм, че ще намерите начин да възложите отговорностите си на някого за известно време.

Брет полагаше усилия да не се разсмее.

— В такъв случай за мен ще е удоволствие да ви придружа, госпожо Сандърс.

Той се поклони театрално, след което подложи главата ги под водната струя на помпата.

— Благодаря — измърмори Джени, докато гледаше блестящите водни струйки по гърба му, после си тръгна. Знаеше, че я наблюдава и много добре разбира какво въздействие оказва върху нея.

„Ама че проклет мъж — помисли си ядосано. — Наистина може да те вбеси.“

Докато вървеше към готварницата, доброто й настроение надделя и тя се усмихна широко. Можеше и да е интересно да прекара деня с него.

Брет застана под утринното слънце. От косата му капеше вода, а порязаното място на брадичката щипеше силно. Не му се бе случвало от години това, но как да не се порежеш, като се мъчиш да не се разсмееш.

„Езда — помисли си с пренебрежение. — Къде, по дяволите, си мислеше, че се намира — в някакво ваканционно ранчо? Ако госпожата иска да язди, тогава ще й намеря кон, но се обзалагам, че утре няма да подскача наперено наоколо, нито да раздава заповеди.“ Нямаше по-добро средство от дълга езда, за да я свали от облаците и да я върне на земята.

Проследи я с поглед докато крачеше към готварницата, наблюдаваше с възхищение стегнатите й крака, обути в тесни джинси. После откачи кърпата и набързо се избърса. Тази жена носеше само неприятности и колкото по-скоро разбере какво е намислила, толкова по-добре.

Докато си обличаше ризата, Брет мислено изброяваше нещата, за които искаше да поговори с нея. Имаше въпроси, на които искаше да получи отговор, но нито един от тях не му се струваше точен. Тя нямаше вид на жена, която би разбрала обичта на един мъж към земята. Беше разглезена гражданка, за която Чаринга представляваше само едно приключение и то скоро щеше да й омръзне.

Брет погледна към готварницата. Госпожа Сандърс държеше бъдещето му в ръцете си. Новите собственици вероятно нямаше да искат да плащат на управител, а ако решеше да остане, нямаше никакви гаранции, че ще го задържи на работа. Мисълта да напусне Чаринга му причиняваше болка — разбра, че мамчето имаше право. Единственият начин да си помогне поне малко беше да се държи любезно с нея, нещо, което при други обстоятелства не би било трудно, но тя, изглежда, държеше да го предизвиква постоянно. Имаше малък опит с градски жени и не знаеше как да се държи. Той нахлупи отново шапката си.

— Я се стегни — промърмори сам на себе си и тръгна да закусва.

Първия човек, когото видя, беше Джени. Невъзможно бе да не я забележи — беше вдигнала косата си така, че изящната й шия изпъкваше, както и очертанията на гърдите й под пъхнатата в джинсите риза. Той бързо извърна поглед, когато виолетовите й очи срещнаха неговите, и седна в най-отдалечения край на масата. Наля си чаша чай от грамадния чайник и сложи четири лъжички захар. Щеше да му е необходима енергия и издръжливост за времето, което щеше да прекара с нея.

— Добро утро, Брет. — Мама Бейкър сложи пред него чиния с месо, яйца и пържени картофи. — Това ще те подкрепи за ездата с госпожа Сандърс. Приготвила съм ви и храна за обяд.

Разговорите изведнъж секнаха и десетки заинтригувани погледи се втренчиха в него.

— Вероятно ще сме се върнали за обяд — измънка той и заби вилица в месото.

Мамчето, като че ли нарочно не обърна внимание на смущението му, сякаш искаше да влоши положението. С ръце на хълбоците, тя намигна на останалите.

— Както кажеш, но няма защо да бързаш да се връщаш.

Мъжете наоколо се развеселиха и взеха да се побутват един друг. Стан Бейкър сръга Брет с лакът.

— Май си загазил, приятел. Помни ми думата, синко. Щом жените започнат да кроят планове, без да ни питат, значи трябва да се стегнем.

Мъжете посрещнаха мъдрия съвет с одобрителни възгласи.

— Стига си дрънкал, Стан — измърмори Брет с пълна уста. — Остави ме да се нахраня спокойно.

— Номерът е да не се оставиш да те впримчат.

Стан продължи да дърдори, докато палеше лулата си и се обърна към публиката, за да сподели с тях удоволствието от шегата си.

Брет погледна към края на масата, където седеше Джени. Тя не показваше никакво съчувствие към положението му. Не и след разговора им тази сутрин. А когато стана, за да занесе чинията си в кухнята, има дързостта да му намигне.

Апетитът му изведнъж изчезна, той бутна настрани почти пълната чиния и запали, цигара. Джени и мама Бейкър го направиха за смях и въпреки че бе свикнал да бъде обект на подигравки — бе най-малкият от четирима братя — от опит знаеше, че нещата могат само да се влошат, независимо от първоначалните добри намерения. Мамчето щеше да съжалява за това. При първия удобен случай щеше да я дръпне настрана и да й каже да престане да го сватосва. Всяка година се повтаряше едно и също. Именно тя го бе запознала с Лорейн и още не можеше да се откачи от нея.

Той продължи да пуши и си наля още една чаша чай. Поне успяваше да държи Лорейн на безопасно разстояние и ако успееше да укрепи това положение, щеше да се предпази от нахалните й ръце. Реши да не налива още масло в огъня, като се втурне веднага след шефката, и продължи да пие бавно чая си.

Стан пускаше кълба дим от лулата си, а мършавите му гърди се тресяха от кашлицата, предизвикана от силния смях преди малко. Брет го погледна загрижено и се запита още колко ли години му остават. Сигурно бе около шейсетгодишен, но въпреки това — един от най-бързите стригачи в Нов Южен Уелс. Чудно как това слабо и прегърбено тяло не се изморяваше никога.

— Време е да вървя на работа — каза Стан, сложи димящата лула в джоба на връхната си дреха и стана.

— Мамчето ме преследва из цял Куинсланд, преди да ме впримчи и успя само защото аз й позволих — засмя се той. — Помни, синко, никога не показвай на жените, че искаш да те хванат — това им дава сила.

Брет погледна дима, който излизаше от джоба на Стан.

— Някой ден ще се подпалиш с тази проклета лула.

Старият стригач извади лулата от джоба и изтърси пепелта в чинийката пред себе си.

— Не се притеснявай, приятелю. Възнамерявам да си умра в леглото, до моята съпруга. Мисля, че ти е време да се оставиш да те хване някоя от тях. Един мъж не може без женско присъствие около себе си.

— Няма нужда да ме мислиш, Стан. Харесвам нещата такива, каквито са — тросна се Брет и се надигна от масата, нахлупвайки шапката си. Разговорът бе взел неприятен обрат.

Стан се засмя и двамата излязоха навън. Там отново запали лулата си и запуши с наслада, като преди да се запъти към кошарата за стригане, грижливо стъпка клечката кибрит.

Брет се загледа след него. Никой не гасеше по-педантично кибритените клечки от хората, които живееха по тези места. Те познаваха опустошителната сила на огъня и пораженията, които нанасяше. Той се упъти към ливадата, замислен над думите на възрастния мъж, въпреки че не искаше да си го признае. Стан имаше право. Чувстваше се самотен. Нощите не бяха същите, откакто Марлийн го напусна. Къщата бе прекалено пуста, без да има с кого да си поговори за нещо различно от овцете. А откакто се бе върнал в общата барака, му липсваше възможността да послуша музика или да почете книга през дългите тихи нощи. Мъжете бяха добри другари, но от време на време му се приискваше да усети миризмата на парфюм и уюта, който само една жена можеше да създаде.

Брет примижа срещу слънцето, което се издигаше все по-високо в небето, недоволен от посоката на мислите си, и неохотно се зае да оседлава кобилата за госпожа Сандърс.

Джени седеше върху една от дървените летви на портата и наблюдаваше как Брет оседлава дорестата кобила. Както и останалите мъже в Чаринга, той беше неделима част от пейзажа и Джени не можеше да си го представи някъде другаде. Бе здрав и силен, кожата му имаше цвета на земята, бе жилав като тревата, която растеше тук и загадъчен като екзотичните птици и дивите цветя, които вирееха при този суров климат.

Джени съжаляваше за притеснението, което му причини на закуска. Искаше й се да можеше да предотврати тази ситуация, но от къде да знае, че Симон ще разкрие пред всички плановете им за деня, намесата й щеше да предизвика още повече коментари. Джени хранеше неясното подозрение, че Симон се опитва да ги сватосва и реши да поговори с нея като се върне. Брет не приличаше на никой от мъжете, които познаваше. Двамата нямаха нищо общо помежду си. Освен Чаринга. Но дори това не можеше да е основа за нещо повече от обикновено приятелство. За нещо повече бе твърде рано за нея, прекалено рано.

Джени скочи от летвата на портата, вдигна дисагите с храната и прекоси ливадата. Брет и двата коня я чакаха. Макар и да представляваха красива гледка на фона на планината и чаените дървета, искаше й се там да стои Питър. Това бяха неговите мечти, неговите планове за бъдещето и тя не бе сигурна дали е редно да ги осъществи без него.

Копнежът и тъгата сигурно бяха изписани на лицето й, защото при вида й широката усмивка на Брет замръзна.

— Ако искате да се откажете, госпожо Сандърс, можем да отложим разходката.

Джени отпрати мислите си и си сложи ръкавиците.

— Не, не съм се отказала, господин Уилсън. Ще ми помогнете ли да се кача?

Брет подложи длани под ботуша й и я повдигна леко към седлото. След това яхна коня си и се усмихна.

— Тръгваме на юг, след това ще си починем и ще хапнем и сянката на планината. Нещо против — погледна я той въпросително.

Джени кимна и хвана юздите. Кобилата пасеше кротко и предъвкваше тревата със задоволство. Джени си отдъхна с облекчение, леко засрамена от подозренията, които бе изпитвала към Брет. Бе подозирала, че ще й избере необязден кон, за да й даде урок — очевидно не бе толкова злобен, колкото бе очаквала. Но дори и стара, тази кобила представляваше предизвикателство за нея. Не бе яздила доста отдавна и трябваше да внимава, за да не падне.

Насочиха се към планината. Високата трева свистеше под копитата на конете. Напуснаха ливадите, навлязоха в пасищата и конете препуснаха в лек галоп.

— Добре се справяте, госпожо Сандърс — извика Брет. — Малко сте напрегната, но това е естествено при непознат кон.

Джени стисна зъби, като се мъчеше да се усмихне. Полагаше неимоверни усилия, за да се задържи на седлото. Липсваше й практика и съжаляваше, че не отдели известно време да се упражнява самостоятелно, преди да излезе да язди с Брет.

Яздеха през сребриста изсъхнала трева, пред тях се издигаше планината Тжаринга. Тя осъзна колко огромна и пуста бе тази земя и изпита облекчение, че не е сама. Би било глупаво да язди сама, защото ако се случеше нещо, щяха да минат часове, преди да я открият.

Джени се сети за Матилда и отчаяното й бягство към свободата. Стори й се, че чува тропота на копитата върху твърдата суха земя и виковете й за помощ. Матилда вероятно бе минала по този път.

— Отиваме към планината — извика Брет през рамо. — Нали искахте да разгледате Чаринга, сега е моментът.

Той пришпори коня и препусна в галоп.

Мислите на Джени се върнаха към реалността и тя нерешително подкара кобилата. Между гърдите й се стичаше пот, докато стискаше здраво юздите на кобилата, която се стрелна след скопения кон. Джени се изправи на седлото и се наклони към шията на животното, като притискаше коленете си от двете й страни. Това препускане щеше да я изтощи и тя съжали, че бе настояла. Брет не предполагаше колко е изплашена.

Сякаш по силата на някаква магия, страхът й постепенно изчезна. Тя отпусна юздите и остави кобилата да води. Старата филцова шапка се вееше на гърба й, задържана единствено от тънките кожени връзки. Косата й се развърза и тя почувства радостта от безграничната свобода. Толкова бе въодушевяващо да усеща топлия вятър по лицето си и равномерния бяг на животното под себе си.

Брет беше на известно разстояние пред нея. Горната част на тялото му почти не помръдваше, докато конят препускаше с широко разтворени над земята крака — мъжът и животното се движеха в перфектен синхрон срещу назъбените очертания на Тжаринга. „Каква прекрасна гледка — помисли си тя. — Мога да продължавам така до безкрай.“

Когато наближиха планината, Джени забеляза колко е обрасла с гъсти храсталаци. Вековни дървета образуваха в основата й прохладен оазис, чуваше се отчетливия звук на течаща вода и птичи песни. Навярно точно тук беше мястото, където Матилда бе спряла за почивка, но Джени не искаше да си разваля чудесния ден с подобни мрачни мисли.

Тя последва Брет през гъстите храсталаци и прохладата на зеления балдахин над главите им чак до скалното езеро и шумящия водопад. Пусна юздите и обърна усмихнатото си лице към Брет. Задъхваше се и знаеше, че утре ще има мускулна треска, но в момента се наслаждаваше само на удоволствието от ездата.

— Беше прекрасно — каза задъхана. — Благодаря ви, че дойдохте с мен.

— Няма защо — промърмори Брет, скочи от седлото и се приближи към нея.

— Вие не разбирате — обясни Джени задъхано. — Не мислех, че някога отново ще яздя след онзи инцидент. Но го направих. Наистина го направих. — Тя се наведе над шията на коня и го поглади. — Добро момиче.

Изражението на Брет се промени.

— Трябваше да ми кажете. Щях да ви дам повече време да свикнете със старата Мабел. Не съм и подозирал.

Тя сви рамене.

— Няма как да сте знаели. Бях на петнайсет години и конят не бе добре обязден, подплаши се и ме хвърли, а аз не успях да избегна копитата му. — Тонът й бе небрежен, но тя още помнеше болката от тежкото копито върху рамото и ребрата си. Счупените кости зарастваха с месеци.

— Тогава ще е по-добре да си починем малко, госпожо Сандърс. Ездата бе дълга, а тук водата за пиене е много хубава.

Джени преметна крака си над седлото и преди да разбере какво става, две силни ръце я вдигнаха във въздуха и плавно я спуснаха надолу. Джени усети ударите на сърцето и топлите му ръце върху талията си, когато той я спусна близо до себе си и остави да стъпи стабилно на земята. Тя залитна към него, замаяна от вълнение, предизвикано не само от ездата.

— Добре ли сте, госпожо Сандърс? — В очите му проблесна моментна загриженост. Джени не беше сигурна дали причината за зачервеното му лице не се дължи по-скоро на близостта им, отколкото на ездата. Тя се отдръпна от него.

— Добре съм. Благодаря. Просто съм отвикнала да яздя. Предполагам, че ми липсва тренировка.

Погледът му пробягна по стройното й тяло, преди да се върне на лицето й. Изражението му бе красноречиво, но той не каза нищо и тръгна пръв по пътеката, която водеше през храсталаците до езерото.

— Ами конете? Не трябва ли да ги вържем?

— Няма нужда. Домашните коне са обучени да стоят на едно място, щом пуснеш юздите им на земята.

Двамата загребаха вода с шапките си. Тя бе леденостудена и Джени почувства как ледените глътки се стичат надолу по пресъхналото й гърло, освежавайки пламналото й лице и умореното й тяло. След като утолиха жаждата си, двамата поседяха мълчаливо. После напоиха конете.

Брет запали цигара и се загледа пред себе си. Джени се запита какво, за бога, би могла да му каже. Един лек, светски разговор би го отегчил, а по отношение на невежеството й работата му щеше да я накара да изглежда глупаво.

Тя въздъхна и се огледа с възхита наоколо. Планината представляваше огромна тъмна скала, нашарена с яркооранжеви петна, подредени безразборно, като някакви гигантски тухли. Водопадът извираше от дълбока цепнатина в скалата, която бе наполовина закрита от буйните храсталаци, а езерцата лежаха в плитки корита и отразяваха скалните рисунки на аборигените, издълбани преди векове.

— Какво се е случило с племето, живяло по тези места? — попита най-накрая Джени.

— Племето битжара? — Брет разглеждаше крайчето на цигарата си. — От време на време се появяват, защото това място е свещено за тях, но повечето са се изселили в градовете.

Джени си представи скитащите аборигени, затлъстели и пияни, по улиците на Сидни. Загубени в така наречената „цивилизация“, забравили за древната си култура, със земи, заграбени от заселниците. Те бяха хора, които живееха ден за ден от подаяния.

— Мъчно ми е за тях.

Брет сви рамене.

— Някои от тях са останали верни на традициите си, но и те имат право на избор, както всички останали. Животът им тук е доста тежък, така че защо да остават?

Той я погледна изпод периферията на шапката си.

— Предполагам, че имате предвид племето на Гейбриъл?

Тя кимна. Нямаше съмнение, че бе чел дневниците — Джени не можеше да си обясни по друг начин опита му да ги скрие от нея.

— Заминали са си преди много години. Във фермата в момента работят няколко помощник-овчари битжара, които вероятно са далечни роднини на Гейбриъл. Битжара са страхотни ездачи.

— За Матилда е било добре, че по онова време са живеели наоколо. Сигурно й е било тежко да се справя сама след смъртта на Марвин.

Брет смачка цигарата си.

— Така или иначе, животът тук е труден. Или свикваш или той те съсипва. — Очите му я погледнаха проницателно, после отмести погледа си настрани. — Предполагам, че имате намерение в скоро време да продадете фермата и да се върнете в Сидни. Животът тук е труден за една жена, особено, когато е сама.

— Може би — съгласи се Джени, — но в Сидни животът също не е лесен. Макар и да живеем в седемдесетте, трябва да извървим много дълъг път, преди обществото да приеме жените като равни на мъжете.

Брет изсумтя и Джени си помисли каква ли остра забележка се канеше да направи.

— Невинаги съм живяла в град — каза решително. — До седмата си година живях в Даджара, после — във Валуна с Джон и Етел Кери. Когато навърших петнайсет, ме приеха в колеж по изкуствата в Сидни. Там срещнах съпруга си и затова останах, но двамата имахме намерение някой ден да се върнем към земята.

Той я погледна замислено.

— В Даджара няма нищо друго, освен голямо католическо сиропиталище.

Джени кимна.

— Точно така. Наричах го дом за известно време, но не бих искала да се върна по никакъв повод там.

Брет се надигна, дъвчеше стрък трева.

— Вижте, госпожо Сандърс, съжалявам, че се държах толкова грубо онзи ден. Помислих си…

— Помислихте си, че съм някаква богаташка от града, която е дошла, за да ви вгорчи живота — довърши тя вместо него. — Не ви казах нищо, за да не ме съжалявате, Брет, Исках да изясним това, за да няма повече недоразумения.

Брет се усмихна широко.

— Разбирам.

— Добре. — Джени се загледа в полета на вълнистите папагалчета, които образуваха нещо като дъга между дърветата. Когато се обърна, видя, че Брет лежеше по гръб, нахлупил шапката върху лицето си. Разговорът очевидно бе приключен.

След малко започна да не я свърта на едно място и реши да разгледа отблизо рисунките на аборигените. Бяха толкова ясни, като че ли бяха нарисувани вчера. Представляваха птици и диви животни, които бягаха от ловци, въоръжени с копия и бумеранги. Имаше странни кръгове и завъртулки, които навярно отбелязваха племенните тотеми. До тях — отпечатъци от ръце, по-малки и от нейните, водеха към храсталака.

Джени се промъкна през храстите, като се наслаждаваше на всяка находка върху вековната скала. Имаше и пещера, водеща дълбоко към вътрешността на планината, чиито стени бяха украсени с образите на фантастични същества. Майсторски гравиран воден дух излизаше от една цепнатина в скалата и се понасяше към водопада. Джени навлезе по-навътре в храстите и започна да се катери. Глинени траурни шапки лежаха в кръг около голям угаснал огън върху платото, а перата и костите, останали от пиршеството, бяха разхвърляни из пепелта. Тя приклекна и погледна над върховете на дърветата надолу към равното. Сякаш чуваше ниските протяжни звуци на техните инструменти и глухите удари на музикалните пръчки. Това бе древното сърце на Австралия. Нейното наследство.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите, като бродите по този начин? — Брет със сила си проправи път през храсталака и се изкачи на скалата при нея.

Джени погледна към гневното му лице и се изправи на крака.

— Не съм дете, господин Уилсън — възрази със спокоен тон. — Знам как да се грижа за себе си.

— Така ли? Тогава как не сте забелязали скорпиона върху ботуша си?

Джени се взря ужасено в миниатюрното създание, което се канеше да атакува крака й там, където ботушът й свършваше и чорапът бе единствената й защита. Тя застина, после светкавично замахна с облечената си в ръкавица ръка.

— Благодаря — каза неохотно.

— Може и да сте израснали във Валуна, но има още много да учите — изръмжа той. — Мислех, че имате повече здрав разум. Не трябваше да се катерите тук сама.

— Може пък да не ми е харесала компанията при езерото — тросна се Джени.

— Вие настоявахте да дойда с вас.

Джени нахлупи шапката си още по-ниско и си проправи път покрай него, като го избута.

— Грешката беше моя. Няма да ви безпокоя повече.

— Много добре. Имам си достатъчно работа, за да дундуркам глупави жени, които си мислят, че е много забавно да обикалят около гнезда на скорпиони.

Джени се извърна рязко към него, вбесена, че не бе забелязала скорпиона. Гордостта правеше езика й остър.

— Не забравяйте с кого говорите, господин Уилсън — просъска тя.

— Ще ми е трудно да го забравя, повярвайте ми. Ако не се държите като глупачка, няма да се отнасят с вас като с такава — подхвърли Брет.

— Как смеете?! — възкликна тя заплашително.

Джени замахна към лицето му, но ръката й бе спряна по средата на пътя. Брет я дръпна към себе си.

— Смея, защото ако нещо ви се случи, аз ще бъда виновният. — Той я пусна рязко. — Време е да вървим. Чака ме работа.

Джени хукна след него, все още задъхваща се от ярост.

— Не мога да разбера какво ви става? Винаги ли сте толкова груб?

Стигнаха до езерото и Брет хвана юздите на конете. Обърна се към нея с неразгадаемо изражение под зеленикавия сумрак на дърветата.

— Каквото повикало, такова се обадило, госпожо Сандърс. Щом си играете с огъня, можете да се изгорите.

Гневът я напусна и отстъпи място на смущението. Тя го погледна в очите и разбра, че не се шегува. Грабна юздите от ръцете му и без да чака помощ, се покатери на седлото.

През целия път на връщане яздиха мълчаливо. Странните му думи ечаха в главата й. Какво ли имаше предвид и защо бе толкова докачлив? Тя не бе сторила нищо повече от това да разглежда свещените места на аборигените. Защо действията й и случката със скорпиона го вбесиха и го настроиха толкова войнствено?

Джени се намести на седлото. Не й харесваше начина, по който той я караше да се чувства толкова… Толкова какво? Притеснена? Виновна? Неловко? Тя въздъхна. Не можеше да опише въздействието му върху себе си и изпитваше безсилие, че не разбира защо.

Когато стигнаха до ливадата, Джени скочи от седлото. Гърбът и ръцете я боляха, а шестият й пръст беше притиснат от ботуша. „Следващия път ще си сложи старите ботуши вместо тези — реши унило. — И няма да излиза повече с Брет Уилсън. Една сутрин, прекарана с него, бе повече от достатъчна.“

— Благодаря ви — подметна хладно. — Надявам се, че не съм отнела много от скъпоценното ви време. Можете да се връщате на работа.

Последната забележка бе изключително злобна и тя мигновено съжали, че я изрече, но проклета да беше, ако тръгнеше да се извинява след грубиянското му поведение преди малко.

Брет пое юздите, разседла конете и тръгна. Единственият знак, че бе чул благодарностите й, бе отсеченото кимване.

Симон седеше в кухнята и пиеше чай. На лицето й бе изписано любопитство.

— Рано се връщате. Как мина разходката?

Джени хвърли шапката си на масата и седна. Усещаше стегнати и болезнени мускули, за които не бе подозирала, че съществуват, а кракът й пулсираше.

— Ездата беше чудесна, но не мога да кажа същото за компанията.

Симон застина с вдигнатия чайник в ръка.

— Да не сте се спречкали с Брет?

Джени кимна.

— Той е ужасен грубиян и аз няма да го търпя повече.

— Извинявай, мила, но не мога да повярвам. Какво стана?

— Нищо — отвърна кисело Джени. Сега спречкването й се стори детинско. Нямаше смисъл да говори за това.

— Може би тъкмо в това е проблемът — засмя се Симон и й наля чай.

Джени забеляза самодоволната усмивка на по-възрастната жена.

— Какво искаш да кажеш?

Симон отново се разсмя и погали Джени по ръката.

— Нищо, мила. Абсолютно нищо. Все пак странно, че го намираш за груб. Брет обикновено е много мило момче. Един куп момичета дават мило и драго за една сутрешна езда с него.

— В такъв случай, Лорейн и другите могат да заповядат. Сещам се за сума неща, които бих предпочела да направя, отколкото да прекарам сутринта с Брет Уилсън.

— Чакай малко, Джени. Връзката на Лорейн с Брет съществува единствено във въображението на Лорейн. Брет не е поглеждал сериозно жена, откакто собствената му избяга.

Джени забеляза враждебното изражение в очите на Симон и се запита какво ли е направила Марлийн, за да предизвика подобно отношение.

— Тази жена водеше Брет за носа и получи това, което заслужаваше — заключи Симон.

— Какво имаш предвид?

Симон очевидно имаше слабост към Брет и смяташе, че той не е в състояние да стори зло и че никоя жена не е достойна за него.

— Според хорските приказки тя е певица в един бар в Пърт — обясни Симон със скръстени под пазвата ръце. — Аз обаче мисля, че мъжете не ходят там само за да я слушат как пее. — Тя направи пауза и сви устни. — Горкият Брет. Надяваше се, че се малката му хубава женичка ще му бъде вярна и ще напълни къщата му с деца. Сума ти поразии направи тази хубостница, докато живя тук. Не можеше да стои мирна. — Пазвата на Симон се разтресе от неодобрение. — Не се учудвам, че е толкова докачлив. Сигурно мисли, че всички жени са един дол дренки. Какво го е накарало да се забърка с Лорейн? Като я гледам, не е по-различна от Марлийн. — Симон сви рамене. — Тя е млада, привлекателна и достъпна. Един мъж си има своите нужди, Джени — а Брет е мъж като всички останали — но не мисля, че е опрял чак дотам. Лорейн греши, като си мисли, че може да го хване по този начин. След Марлийн той търси по-стабилна връзка.

Джени си спомни развълнуваното изражение на Лорейн и начина, по който тя се изчерви и оживи, когато Брет пристигна в Уолаби Флатс.

— Горката Лорейн — въздъхна Джени.

Мамчето изсумтя и добави с презрение:

— Не знам. Не искам да си хабя силите, за да я съжалявам. Имала е повече мъже, отколкото обедите, които ние двете с теб сме изяли.

Джени разбърка чая си.

— Двамата с Брет изглежда не можем да се разберем. След Питър, покойния ми съпруг, той ми се струва много неразговорлив и затворен. Дали не съм го разстроила по някакъв начин — това ли е причината?

Симон се разсмя.

— Не и по начина, който предполагаш, не.

Джени смръщи чело.

— Какво означава пък това?

Облото развеселено лице на Симон придоби сериозно изражение.

— Нищо, мила. Брет просто се страхува, че ще продадеш фермата и ще го оставиш на улицата без работа. През последните десет години той работи наистина много, за да доведе фермата до това състояние и ако се наложи да я напусне, това ще разбие сърцето му.

— В такъв случай е избрал много странен начин, за да ме впечатли — подметна Джени.

Симон не обърна внимание на репликата й.

— Това просто е начин да прикрие чувствата си. Мъжете тук са с глупави разбирания. Мислят си, че трябва да се показват силни и издръжливи. Моят Стан се връща от стригачницата, като се смее и шегува, сякаш няма никакви грижи. Само че понякога, когато знае, че не го вижда никой, плаче от силните болки в гърба.

Джени мълчаливо допи чая си. Поведението на Брет изведнъж стана по-разбираемо — грубостта служеше за прикритие на страха му. Той се опитваше да докаже, че Чаринга е място, което си струва да бъде задържано. Място, което той можеше да управлява добре. Нейното пристигане го бе притеснило — тя бе млада, отгоре на всичкото жена, и можеше да промени живота му.

Джени си припомни топлината на ръцете му върху гърба си и ударите на сърцето му, когато я дръпна към себе си, след като се опита да го удари. Имаше нещо в този миг — нещо, което за малко да пробие защитата му — нещо, което й бе познато. И все пак едва ли бе възможно.

— Симон, наистина съм много изморена след дългата езда. Благодаря за чая и затова, че си поклюкарствахме. Ще се видим по-късно.

— Добре. И за мен е време да започвам с приготовленията на вечерята.

Джени прекоси двора замислена над сутрешната езда. Магията на Чаринга вече я бе завладяла. Наближаваше времето, когато трябваше да вземе решение. „Но не още“ — помисли си тя. Беше въпрос на дни, но нямаше да позволи на Брет да й повлияе.

В кухнята бе прохладно и сумрачно зад спуснатите капаци. Джени погледна отворения сандък и роклята, която проблясваше меко на приглушената светлина. Въпреки че бе изтощена, знаеше, че е време да прочете следващия дневник.

След като събу ботушите и разтри пръстите на краката си, се намести в леглото и се пренесе в света на Матилда.

Докараха стадото в ливадите край къщата. Овцете бяха мръсни, отслабнали, стадото силно оредяло. Родените през пролетта агнета бяха по-малко, отколкото бе очаквала Матилда. Парите от продажбата на вълната никога нямаше да покрият дълговете на баща й. Трябваше да намери друг начин, за да се разплати.

Матилда гледаше как овцете пасат силната свежа трева. Изведнъж усети мърдането на бебето в утробата си. Бе взела правилно решение, като прибра стадото по-рано. В Чаринга не бе останал никой, освен Гейбриъл и семейството му и скоро нямаше да е в състояние да обикаля и наглежда по-отдалечените пасбища. Скопяването можеха да направят и тук, освен това щеше да следи за заразната болест по краката на овцете и стотиците други болести, от които страдаха.

Матилда усещаше изпъкналостта на корема си. Не можеше да мрази детето, което мърдаше там. То нямаше никаква вина за това, че бе заченато в грях, и тя беше решена, доколкото й позволяваха силите, да му осигури възможно най-добрия живот.

Дните ставаха все по-дълги и топли и тревата загуби зелената си свежест. Матилда излизаше всеки ден с Гейбриъл и Блу да поправя оградите и да почиства потоците от листата и клоните, паднали по време на бурните дъждове. Нощите й минаваха в обмисляне на сметките и инвентара. Тя трябваше да е подготвена за мига, в който дойдеха кредиторите.

Зеленчуковата градина, мандрата и свинете осигуряваха храна. Керосинът обаче привършваше, същото се отнасяше и за запасите от брашно, захар, сол и свещи. Наближаваше времето за стригане на овцете и ако съумееше да запази стоката, щеше да има нужда от пари, за да плати на стригачите.

Матилда опипа медальона на майка й. Сега го носеше почти през цялото време — нямаше нужда да го крие от Марвин. Макар да струваше много скъпо, нямаше да го продаде никога.

Можеше да замени някои пушки от колекцията на Марвин срещу семена и брашно. Мрачното предсказание на Етън ехтеше в тишината на празната къща и въпреки че бе решена да го опровергае, чувстваше как Чаринга й се изплъзва.

Кредиторите се появиха месец, след като спряха проливните дъждове. Широка риза и стар гащеризон на Марвин прикриваха положението на Матилда, която се бе качила на стълбата и помагаше на Гейбриъл да поправи покрива на къщата.

Знаеше кои са и за какво са дошли, но когато погледна надолу, се зачуди дали ще й дадат възможност да изложи предложенията си. Очевидно се бяха наговорили предварително помежду си — погледите, които си разменяха, говореха красноречиво. Докато слизаше по стълбата, тя се подготвяше за предстоящата битка.

Мъжете пуснаха конете си в ливадата и се разположиха на верандата. Матилда забеляза, че въртяха притеснено шапките си и избягваха погледа й. Реши да не губи време с празни приказки и започна решително:

— Нямам никакви пари, но имам намерение, по един или друг начин, да платя дълговете на баща си.

— Знаем това, госпожице Томас. — Хал Риджли притежаваше магазин за хранителни стоки в Лайтнинг Ридж и въпреки внушителната си фигура се свиваше под открития й поглед.

Матилда изгледа мъжете един по един. Освен Риджли тук бяха Джо Тъкър от кръчмата, Симънс от банката и Шон Мърфи от Умера. Тя пое дълбоко дъх и се обърна към Шон. Той беше уважаван от хората в района и мнението му се зачиташе. Ако успееше да го привлече на своя страна, би могла да убеди и останалите да я приемат на сериозно.

— Баща ми още ти дължи един овен и две овце. Овенът ми е необходим за разплод, но двете овце родиха по две здрави и силни агънца. Ще ги вземеш ли вместо пари?

Докато размишляваше върху предложението, прошарената му коса проблясваше на слънцето. Накрая проговори:

— Този овен дава добро поколение. Струваше ми един куп пари, госпожице Томас. Не знам.

Матилда очакваше подобен развой.

— Предлагам ти да вземеш и овцете, Шон — каза тя тихо, — но овенът ми трябва за още един сезон, иначе съм загубена.

Шон потърси погледите на другите мъже, после кимна.

— Съгласен съм, госпожице Томас.

Матилда си отдъхна. Обърна се към Хал Риджли и се усмихна.

— Дъждовете започнаха, преди да съм изразходила целия складиран запас от фураж. Вземи това, което е останало, а също и испанското седло, за да си оправим сметките — и като забеляза алчните светлинки в очите му — наблегна: — Седлото ще ти хареса, а и струва повече от една овца.

Хал се изчерви.

— Този фураж сигурно е пълен с гъгрици и е наяден от плъховете.

— Не и в моята плевня — намеси се тя енергично. — Съхранявам го в затворени метални контейнери. — После се изправи в целия си ръст и погледна решително на нивото на копчетата на ризата му. — Договорихме ли се?

Шон го сръга с лакът и грамадният мъж кимна едва забележимо. Матилда се усмихна вътрешно. Хал открай време бе хвърлил око на седлото на Марвин и въпреки че бе вероятно да вземе много повече пари, ако го продадеше в града, знаеше, че той едва ли ще отхвърли това предложение.

Джо Тъкър пристъпи напред и й връчи купчина листа.

— Това са разписките на Марвин.

Пулсът на Матилда се ускори. За разлика от останалите дългове, нямаше от къде да знае, каква сума дължеше баща й на съдържателя. Докато четеше хартийките с нечетливия подпис на Марвин, помръкна. Толкова много пари. Толкова много загубени облози. Толкова много уиски. Сумата надхвърляше възможностите й.

— Извинявай, Матилда, но имам да плащам много сметки и не мога да ти опростя дълга ей така. В момента нещата не вървят добре.

Матилда се усмихна несигурно. Горкият Джо — той беше мил човек и очевидно това не му бе по сърце. Тя се загледа към ливадата, където пасяха конете: кафявата кобила, два диви жребеца и сивият кон на баща й.

Във въздуха витаеше напрежение. Тишината се нарушаваше единствено от скърцането на люлеещия се стол, на който седеше банкерът Симънс. Матилда потрепери. Сякаш баща й се бе върнал и дебнеше да я улови.

Тя се отърси от мислите си и се концентрира върху Джо.

— Ето какво: вземи двата диви коня и ги продай. Ще получиш по-добра цена, ако първо ги обяздиш. Те са първокласни жребци, така че, защо не опиташ да ги продадеш на Чолки Лонгхорн от Нула Нула?

Хал я погледна тъжно.

— Не разбирам нищо от обяздване на коне, Матилда. Ако към жребците добавиш и кафявата кобила, ще съм сигурен, че ще си върна парите обратно.

Матилда премести погледа си върху кафявата кобила. Тя наистина бе хубава и бърза, с достатъчно буен нрав, за да участва в местните надбягвания. Един от помощник-овчарите я яздеше на миналите надбягвания и Марвин спечели прилична сума от облози. Не можеше да си позволи да остане без нея, както и без останалите. Ако се случеше нещо с кобилата й, можеше да остане без работен кон. Лейди остаряваше и скоро нямаше да я бива за нищо.

— Кобилата или жребците — каза тя решително. — Не мога да ти дам и трите коня.

Джо изглежда набра смелост, защото стойката му стана по-войнствена, а изражението на лицето — по-решително.

— Баща ти ми е длъжник от дълго време и само от уважение към теб не съм продал тези разписки. Скуайърс искаше да ги купи. Няма търпение да се докопа до Чаринга.

Матилда забеляза как очите му светнаха, когато изигра коза си, и разбра, че е загубила.

— Благодаря ти, че дойде първо при мен — каза тя тихо. — Можеш да вземеш тези коне, ако това ще попречи на Скуайърс да пипне земята ми.

Симънс се надигна от люлеещия се стол. Дъските на верандата заскърцаха под тежките му стъпки.

— Това няма да ви помогне, госпожице Томас — отбеляза той с превзетия си глас. — Банката няма да приеме коне, фураж или седла. Ако вие не можете да върнете заема, който баща ви изтегли от нас, ще трябва да изискаме плащането. Няма проблем да продадем фермата. Вече сме проучили пазара.

Матилда забеляза безмилостното изражение на лицето му, когато взе разписките от Джо и ги напъха в джоба си. Не се и съмняваше, че Скуайърс бе купувачът. Тя видя как другите мъже напуснаха верандата, за да приберат нещата си, но цялото й внимание бе съсредоточено върху мъжа пред нея. Знаеше какво има предвид — бе намерила документите след погребението на Марвин.

— По-добре влезте вътре. Трябва да обсъдим нещата подробно — каза решително тя. — Не искам другите да чуят това, което имам да ви кажа.

Той я погледна подозрително, но я последва, без да каже и дума. След като сложи чаши с чай, Матилда седна срещу него и се облегна на масата.

— Покажете ми документите за заема, господин Симънс — каза тихо тя.

Той отвори коженото куфарче и измъкна снопче листа, после се разположи удобно и отпи от чая си. Не откъсваше очи от лицето й, като куче динго, което дебне, за да отмъкне някое агне.

Матилда започна да чете документите и когато свърши, ги бутна обратно към него.

— Тези документи нямат правна сила. Не ви дължа нищо, освен малкия заем, който мама взе преди пет години.

Симънс приседна с изправен гръб на твърдия дървен стол.

— Мисля, че грешите, госпожице Томас — избоботи той. — Документите са изготвени от личния ми адвокат.

— В такъв случай трябва да го уволните, господин Симънс — иронично отбеляза Матилда, — защото не си е свършил добре работата.

Симънс започна да губи търпение.

— Не смятам, госпожице Томас, че сте в положение да поставяте под съмнение един от най-добрите правни умове в Австралия.

— Тъкмо обратното, господин Симънс. Имам пълното право да се съмнявам, когато е изтеглен заем срещу моята собственост без моето съгласие. — Матилда изстреля светкавично отговора си.

Надменността и арогантността на Симънс преминаха в объркване.

— Но аз видях нотариалния акт… Баща ти беше собственик на земята.

Матилда поклати глава.

— Той имаше право само да ползва земята докато умре. Нищо повече. Ето ви останалите документи. Вижте сам. И ако имате някакви съмнения, ви предлагам да попитате адвоката на господин Скуайърс. Той е изготвил клаузите на нотариалния акт.

Симънс извади снежнобяла носна кърпичка и забърса голото си теме, докато четеше документите. Ръцете му трепереха, а по ризата му избиха тъмни петна пот.

Матилда изчака търпеливо Симънс да прочете и последния ред. Сърцето й биеше до пръсване, докато си припомняше най-важните клаузи от нотариалния акт. Майка й, й бе обяснила най-подробно какво смята да направи и Матилда знаеше целия текст почти наизуст.

— Ще трябва да се посъветвам с адвоката си по този въпрос. Изглежда баща ви не е бил съвсем почтен с нас.

— Той не беше честен спрямо много хора, господин Симънс — подхвърли тя заядливо.

— Заемът обаче ще трябва да бъде платен. Сумата е доста значителна, за да ви я опростя ей така.

Матилда се изправи.

— Тогава ще трябва да ме съдите. Няма да получите Чаринга без борба, господин Симънс.

Той я погледна замислено.

— На колко години сте, госпожице Томас?

— На петнайсет. Но не ме подценявайте, господин Симънс. — Матилда скръсти ръце пред гърдите си и го погледна решително.

— Остава обаче да се погаси заема, изтеглен от майка ви. Какво ще направите по този въпрос?

Матилда долови саркастичните нотки в гласа му. Извади металната кутия, която толкова старателно бе крила от Марвин. Цяла година бе събирала в нея парите, намерени при претърсване на джобовете му, а също и онова, което бе успяла да спести и икономиса с цената на много лъжи, само за да е готова за този момент. Това бяха всичките й пари.

Тя изсипа монетите на масата и те заблестяха на слънчевата светлина.

— Тази сума ще покрие половината от дължимото. Другата половина, както е уредено по договор, ще бъде платена, когато получа парите от продажбата на вълната.

Симънс смръщи чело при вида на купчината монети.

— Като гледам стадото ви, госпожице Томас, съмнявам се, че този сезон ще изкарате много пари — а и как ще живеете без средства дотогава? Това е всичко, с което разполагате, нали?

Матилда не се нуждаеше от съчувствието му. Не можеше да търпи присъствието му в кухнята си.

— Това си е мой проблем, господин Симънс. Ако сме приключили, отивам да си върша работата.

Матилда го изпрати до верандата и остана навън, докато четиримата мъже наляха прясна вода и възседнаха конете си. Джо яздеше отпред, а след него вървяха, вързани, двата жребеца и кафявата кобила. Агнетата и овцете подтичваха, скупчени пред конете. Тя изчака, докато се превърнаха в точици на хоризонта, после се върна към работата по покрива.

Гейбриъл стоеше разкрачен, с гръб, подпрян на комина. Матилда забеляза, че откакто бяха пристигнали мъжете, той не бе свършил никаква работа.

Когато се качи на последната пречка на стълбата, тя задържа дъха си и изчака болката в гърба й да премине. Все по-трудно й беше да се движи бързо. Носеше бебето ниско и тялото й бе натежало под широките дрехи, които прикриваха корема й.

— Хайде да свършваме с тази работа, Гейб. После ще седнем да хапнем.

Той се ухили насреща й.

— Няма пирони, господарке.

— Тогава слизай долу и отивай да търсиш проклетите пирони! — рязко отсече тя.