Последният валс на Матилда

Глава 20

Джени остави дневника да падне на земята, без да обръща внимание на сълзите. През цялото време е имала право. Чаринга е прокълната. Нищо чудно, че духът на Матилда витаеше в къщата. Нищо чудно, че валсът зазвучаваше всеки път, когато обличаше роклята.

Седна на леглото, потънала в скръб по Матилда и Фин, и стисна медальона, който висеше на врата й. Матилда сигурно е умряла, но какво е станало с Фин? Хлипанията изведнъж престанаха. Ами детето? Истинският наследник на Чаринга.

Тя изтри сълзите от лицето си. Трябваше да намери отговор на въпросите си. Фин нарочно е оставил дневниците на Матилда. Искал е да бъдат прочетени.

— Но от кого? — прошепна тя. — Дали не си се надявал, че вашето дете ще намери някак пътя към Чаринга и ще разбере истината?

— Сама си говориш, а? Май нещата не вървят на добре?

Гласът на Даян я изтръгна от мислите й. Тя си издуха носа и се опита да се успокои. Знаеше, че лицето й е пребледняло, а клепачите подути.

— Какво има? — Даян седна на леглото до нея и я прегърна през раменете.

— Матилда се е оженила за Фин. — Гласът й трепереше и очите й отново се напълниха със сълзи.

Даян сви рамене.

— И какво от това? — Тя хвърли един проницателен поглед към Джени и се усмихна широко. — Не ми казвай, че изведнъж си станала сълзлива и сантиментална. Джен, ти ме изненадваш?

Джени се отдръпна.

— Ти не разбираш — каза дрезгаво тя и се опита да изтрие бликналите сълзи. — Фин е бил син на Матилда.

Тъмнокафявите очи я погледнаха с изненада. После Даян подсвирна леко.

— Е, това се казва новина — въздъхна тя.

Джени вдигна дневника и го подхвърли към Даян.

— И това не е всичко, Даян. Те са имали дете. Питър не е имал права над Чаринга. Нито пък аз. — Тя смачка носната си кърпичка на топка и с треперещи ръце свали медальона от шията си. — Дори това не е мое. То е било на Матилда, а преди това на майка й. Нищо чудно, че духът й ме преследва от деня, в който взех дневниците.

Даян не обърна внимание на дневника.

— Това са глупости, Джен. Питър е имал пълното право да купи фермата, след като е била обявена за продажба. Детето сигурно не я е искало. И кой може да го вини, със семейна история като тази? Хайде, стегни се. Не се оставяй всичко това да те извади от равновесие. Тези дневници само те разстройват и разпалват и без това развитото ти въображение.

Джени поклати глава, замислена над думите на Даян. Нещо не беше наред. Имаше толкова неизяснени моменти и след като се чувстваше така съпричастна с Матилда, трябваше да доведе нещата докрай и да разбере цялата истина.

Тя грабна дневника, отвори на последните страници и го подаде на Даян.

— Прочети това и ми кажи какво мислиш.

Изражението й явно убеди Даян, че няма смисъл да спори с нея. Даян започна да чете. Когато свърши, затвори тетрадката и остана смълчана. Джени почти загуби търпение.

— Мисля, че цялата история е твърде трагична и трябва да бъде погребана — каза накрая тя. — Детето може да е умряло или пък да е решило да продаде Чаринга. Нека не правим драма от това. Що се отнася до медальона… — Тя го взе от Джени и опипа финия филигран. — Питър вероятно го е намерил тук, когато е уреждал покупката на Чаринга и е решил, че ще го харесаш.

Джени започна да се дразни от думите на Даян.

— Не можеш ли да разбереш? — избухна тя. — Дневниците са били оставени нарочно. Така трябва да е било — пое си дъх тя. — Ако детето е живо, защо ще ги оставя тук? Защо не ги е унищожило?

— Джен — каза предупредително Даян, — не се забърквай отново в тази каша.

Джени стисна ръцете й, искаше й се да накара Даян да погледне на нещата от друг ъгъл.

— Ами ако детето е живо и не знае истината? Представи си, че Фин е оставил тук дневниците, защото е знаел, че то ще се върне някой ден? Тогава какво?

— Това са само предположения — рязко отговори Даян.

Джени грабна медальона и тръгна към вратата.

— Ще видим тази работа.

— Къде отиваш? — Разтревоженият глас на приятелката й я настигна по коридора.

— Да се обадя на Джон Уейнрайт — провикна се тя през рамо.

Даян се втурна след нея и я дръпна от телефона.

— Каква ще е ползата от това, Джен? Не рови повече в миналото. Радвай се на Чаринга, на медальона и на историята, която ти се удаде да прочетеш. Наслаждавай се на живота. Всички стари бижута си имат история. В това им е чара. Само че старите дневници трябва да бъдат оставени там, където им е мястото. В миналото Джен, ти нищо не можеш да промениш. Стореното сторено.

— Даян, аз трябва да узная какво е станало с хората тук? Трябва да разбера как така Питър е могъл да купи Чаринга. Дължа го на Матилда.

Тя се извърна и докато чакаше да я свържат по телефона, чу Даян да казва:

— Ако аз не мога да те накарам да разбереш, как ли ще успее Джон Уейнрайт да го направи?

Джени стисна слушалката, когато чу познатия британски акцент от другата страна на линията.

— Джон? Дженифър е.

— Здравей, скъпа моя. Какво мога да направя за теб?

— Как и защо Питър е купил Чаринга?

— Нали ти обясних миналия път? — кротко отговори той.

— Джон — започна решително Джени, — знам за Матилда и Фин Макколи и нося медальона на Матилда. Медальонът, който Питър ми подари за миналата Коледа. Медальонът, според неговите думи, бил свързан с подаръка за рождения ми ден. Сега искам да знам как Питър е попаднал на Чаринга и медальона и какво се е случило с човека, който е трябвало да наследи фермата?

— А. — Отсреща настана дълго мълчание.

Джени погледна Даян и двете допряха глави до слушалката. Въпреки горещината в кухнята, тя почувства, че й става студено и макар че бе нетърпелива да научи още подробности, нещо като че я караше да прекъсне разговора.

— Какво има, Джон? Какво е това, което не искаш да ми кажеш?

От другата страна се чу въздишка и шумолене на хартия.

— Това е една дълга и объркана история, Дженифър. Може би е по-добре да дойдеш в Сидни, за да ти обясня?

Тя почти се засмя на нотката надежда в гласа му.

— Предпочитам да ми го кажеш сега, Джон. Все пак не би могло да е чак толкова заплетено.

Последва нова въздишка и шум от разлистване на документи.

— Питър дойде при мен няколко години, преди да умре. Беше попаднал на една ферма, Чаринга, и искаше аз да изготвя документите. Изглежда около тази ферма имаше някаква интригуваща история и Питър дълго бе проучвал нещата, преди да се обърне към мен. Щом уредихме документите, той ме помоли да запазя в тайна новата придобивка, докато не дойде времето, когато той самият щеше да ти обясни всичко.

Джени се намръщи.

— Защо ще го пази в тайна, след като историята е била толкова интересна? Нищо не разбирам.

Отсреща отново настъпи мълчание.

— Той знаеше, че ще се разстроиш — дойде тихият отговор.

— Тогава защо е купил проклетата ферма, след като го е знаел? — Тя си пое дълбоко дъх. — Има ли нещо, което не ми казваш?

Отново мълчание.

— От къде си разбрала за семейство Макколи?

Разговорът заприлича на игра на въпроси и отговори. Джени отговори на въпроса с въпрос.

— Питър идвал ли е някога в Чаринга, Джон?

— Доколкото знам, не. Той възнамеряваше да отидете заедно на годишнината от сватбата ви. Тогава щеше да ти разкаже историята на фермата.

— Само че умря, преди да може да го направи.

Джон Уейнрайт се изкашля.

— Смъртта на Питър означаваше, че аз трябва да уредя формалностите около предаването на Чаринга. Той искаше ти да посетиш мястото и да го опознаеш, преди да научиш останалото.

— Да, мога да разбера защо е искал първо да обикна мястото. — Джени погледна към ръката си. Медальонът бе свит в дланта й като змия, която се кани да нападне. — Щом Питър не е идвал никога в Чаринга, откъде е взел медальона на Матилда?

— Попаднал е на него, докато е проучвал Чаринга. Не знам откъде го е взел — отговори бързо адвокатът. — Нека да минем на въпроса за наследството ти: Питър беше най-педантичният човек, когото някога съм срещал. Той се бе подготвил за всяка непридвидима случайност, настояваше да направи завещанието си и да уреди реда на последователност на нещата, в случай че немислимото се случи. Ето защо ме сварваш малко неподготвен. От къде разбра за семейство Макколи?

— Питър е допуснал грешка. Пропуснал е една жизненоважна подробност — не е дошъл първо тук. — Джени си пое дълбоко дъх при мисълта за дневниците. — Какво знаеш за семейство Макколи, Джон?

— Почти нищо. — Тонът му се промени, стана по-остър и на Джени й мина през ума, че нещо не е както трябва. — Били са фермери. Случило се е някакво нещастие и имотът е бил оставен под попечителство на тяхното дете. Нещата са били движени от един от нашите старши съдружници, сега пенсионер, но през годините очевидно е имало връзка между сиропиталището и нашата фирма, съдейки по начина, по който това попечителство е било уредено.

— И как точно Питър е купил Чаринга? Какво е станало с детето?

Мълчанието на Джон продължи толкова дълго, та Джени си помисли, че връзката е прекъснала.

— Джон? Чуваш ли ме?

Той се обади, но звучеше крайно неохотно.

— Питър беше проучил нещата, преди да се обърне към мен. Аз му казах всичко, което знаех, а то не беше много. Детето беше изчезнало, а от манастира не можаха да ни помогнат. Повярвай ми, търсенето беше много продължително. Питър прояви голямо усърдие. Длъжен съм да подчертая, че всичко е направено според правните изисквания. Имотът е твой и само твой.

— Значи попечителството е било анулирано?

— Нещо такова, да. Съжалявам, но повече от това не бих могъл да помогна. — Думите му прозвучаха неубедително. — Питър не ми каза нищо повече.

Джени помисли за момент.

— След като е планирал всичко толкова грижливо, учудвам се, че не е оставил някакво обяснително писмо или бележка — каза с надежда.

— Имаше такова писмо, приложено към първоначалните доументи — отвърна бавно Джон Уейнрайт, — но той го унищожи и каза, че по-добре да чуеш лично от него историята за миналото на Чаринга. Макар да бе планирал всичко много грижливо, той вероятно не е допускал, че няма да може сам да ти разкаже за това.

Разочарованието заседна като буца в гърлото й и Джени бързо я преглътна.

Значи ти никога не си чел писмото и не си запознат със съдържанието му?

— Да. Писмото беше запечатано. Съжалявам, Дженифър. Нищо повече не мога да ти кажа.

— Тогава от мен зависи да открия останалото — каза решително тя. — Благодаря, Джон. Ще се чуем пак — Не изчака той да си довърши изречението и остави слушалката. — Хайде, Даян. Отиваме да видим Хелън.

Даян я погледна с разширени от изненада очи.

— Защо? Какво общо има тя с това?

— Тя знае къде мога да намеря свещеника — отговори Джени развълнувано, докато си навличаше джинсите и ризата. — Фин сигурно е потърсил помощта му. Убедена съм в това.

Тя си нахлузи ботушите и стана.

— Трябва да разбера какво е станало след смъртта на Матилда. Какво е станало с Фин. И защо никой не знае къде е детето.

Даян я стисна за ръката.

— Помисли си, Джен. Познавам те много добре. Влезе ли ти нещо в главата, ще отидеш дори в ада, за да го постигнеш. Наистина ли искаш да продължиш да се ровиш в тази трагедия?

Джени издърпа ръката си и излезе на верандата.

— Не мога да оставя нещата недовършени, Даян. Съвестта ми не го позволява. Освен това — добави тя, докато се качваше на камионетката и завърташе ключа — не искаш ли да узнаеш края на историята? Не си ли поне малко заинтригувана?

Даян продължаваше да стои на верандата по нощница. Хапеше колебливо долната си устна, но в очите й се четеше любопитство.

— Идваш ли или не?

— Дай ми само една минута — Даян изтича в къщата, като тресна вратата.

Джени нетърпеливо барабанеше по кормилото и през главата й минаваха какви ли не мисли. Отец Райън сигурно е много стар вече. Може и да е умрял или да си е изгубил ума, или пък да се е уединил в някой отдалечен манастир. Само Хелън би могла да й помогне.

Даян отвори със замах вратата на камионетката и се покатери вътре.

— Готова съм — каза задъхано. — Все пак мисля, че си играеш с огъня.

— И преди съм се опарвала — отвърна мрачно Джени и мина през първата от автоматичните порти.

Докато преминаваше през поредицата от порти, Джени съсредоточи цялото си внимание върху пътя, осеян с дупки и коловози. Горещият вятър вдигаше прах, клатеше дърветата, притискаше ги към земята, навяваше суха пръст пред колата, като замаскираше и без това трудния за следване черен път. В главата й се въртяха неканени мисли, от които не можеше да се отърве лесно. Детето на Матилда е било отгледано в сиропиталище, без да подозира произхода си. Джени знаеше какво означава това. Съпреживяваше болката му, защото бе усетила какво е да се чувстваш самотен и изгубен. Това допълнително засилваше решителността й да открие истината. Ако успееше да намери този неизвестен наследник на Чаринга, можеше да живее спокойно до края на живота си.

Когато стигнаха до Караджонг, видя, че мъжете са навън и прекарват останалите овце в ливадите около къщата. От Чарли и Андрю нямаше и следа, инвалидната количка липсваше от верандата, и Джени си отдъхна с облекчение. Етън бе последният човек, когото искаше да види. Макар че той със сигурност знаеше отговорите на повечето й въпроси, едва ли щеше да й ги каже.

Джени и Даян се пребориха с вратите на камионетката и заизкачваха стъпалата към верандата. Джени погледна Даян и натисна звънеца. Стори й се, че мина цяла вечност, преди вратата да се отвори.

— Дженифър? Даян? Радвам се да ви видя. — Хелън, елегантна както винаги, в изгладени широки панталони и безупречна риза, ги поздрави с усмивка.

Джени нямаше време за размяна на любезности. Тя влезе направо вътре и се вкопчи в ръката на Хелън.

— Трябва да намеря отец Райън — каза разпалено. — Той знае отговорите, разбираш ли, а ти си единственият човек, който може би има представа къде да го намерим.

— Чакай малко, Джени. Успокой се и ми кажи какво е станало. Говориш несвързано.

Джени забеляза стреснатото изражение на Хелън и преди да й пусне ръката осъзна, че разчорлената й коса и непривичното й държане само усложняваха нещата. Хелън и понятие си нямаше за дневниците и ужасната тайна на Чаринга. Джени си пое дълбоко дъх и отметна сплъстената коса от очите си.

— Трябва да намеря отец Райън — повтори тя с упорство — и само ти можеш да помогнеш.

По лицето на Хелън пробяга разтревожения поглед.

— Защо, Джени? Какво се е случило?

Джени погледна към Даян и прехапа устни. Сега никак нямаше време за обяснения. Изгаряше от нетърпение да разбере истината.

— Много е сложно — промърмори тя, като пристъпваше от крак на крак, — но е изключително важно да намеря свещеника.

Хелън се вгледа в нея. Джени знаеше, че външното спокойствие на Хелън прикрива притеснението й.

— Елате в кабинета ми — каза тя накрая и хвърли бърз поглед към Даян. — Там ще можем да поговорим.

Джени се обърна рязко при шума от тежките стъпки и въздъхна с облекчение. Беше управителят на Караджонг.

— Старецът спи, а другите са навън да събират стадото — обясни Хелън, сякаш бе прочела мислите й. — Никой няма да ни безпокои.

Джени и Даян я последваха в кабинета, чиито стени бяха заети от пълни с книги рафтове, и седнаха една до друга на коженото канапе. Джени усещаше тъпа болка да пулсира зад слепоочията й. Събитията от последните часове на Матилда се нижеха пред очите й с кристална яснота. Тя пое от Хелън чашата с чисто уиски и я изля наведнъж в устата си. Алкохолът изгори гърлото й и очите й се насълзиха. Не обичаше уиски, но при тези обстоятелства имаше нужда от силно питие, за да проясни главата си и да подреди мислите си.

— По-добре започни от самото начало — предложи Хелън, седнала на кожения стол зад бюрото. — Това няма нищо общо с нещата, които ти споделих онзи ден, нали? — Тонът й бе искрен и миролюбив.

Джени кръстеше пръсти върху коленете си. Нетърпението й изчезна и бе заместено от несвойствено за нея самообладание.

— Това вероятно е последната глава от тази история — каза тихо тя.

Даян й стисна окуражително ръката. Джени започна колебливо, но постепенно се отпусна и стана по-красноречива. Когато последните думи се отрониха като капки вода в езерото от мълчание, тя зачака реакцията на Хелън.

Хелън стана от стола зад бюрото и седна до двете приятелки.

— Никога не съм знаела, че Матилда е оставила дневници и че в цялата история има замесено бебе.

Джени извади медальона от джоба на джинсите.

— Този медальон ми бе подарен от съпруга ми, винаги съм се чудила чий е бил — каза тя. Пръстите й трепереха от вълнение, докато отваряше капачето. — Познаваш ли някого от тези хора?

Хелън се вгледа в снимките.

— Не знам коя е жената — каза накрая, — но от роклята и прическата съдя, че това е била Мери, майката на Матилда. Младият мъж е Етън. Виждала съм подобни снимки в семейния албум. Тук е на осемнайсет или деветнайсет години.

Даян и Джени се спогледаха с удивление.

— Трябва да намеря отец Райън — каза задъхано Джени. — Фин е бил много религиозен, логично е да се е обърнал към свещеник след смъртта на Матилда. Той е единствената връзка с миналото, Хелън. Единственият, който може да знае какво е станало с детето.

— И Етън, разбира се — каза колебливо Хелън.

Джени си помисли за злия старец в инвалидната количка и поклати глава.

— Само, ако не е останал никой друг.

— Ще се обадя в църквата — каза Хелън. — Направили сме доста дарения, време е и те да направят нещо за нас. — Тя се усмихна на Джени и Даян. — Като добри католици искаме да си осигурим влизане в рая, а и църквата винаги е с протегната ръка.

— Защо да не пробваме със стареца, Джен? — подхвърли Даян през дима от цигарата. — Господи, та той е бил в центъра на всичко. Не може да не знае какво се е случило.

Хелън закри с длан слушалката.

— Дори да ми каже колко е часът, пак не бих му повярвала и бих проверила — каза мрачно тя. — Нека да опитаме първо да намерим отец Райън.

Джени кимна в съгласие.

Хелън се свърза с някого на име отец Дънкан, но само от нейните думи не можеше да се разбере какво става и трябваше да изчакат да свърши разговора.

— Разбирам. Добре, благодаря ви, отче. Между другото харесва ли ви новият джип? Обзалагам се, че с него се придвижвате по-лесно, нали? — усмихна се тя и остави слушалката.

— Е? — Джени се изправи.

— Отец Райън още е жив и живее в старчески дом за свещеници в Броукън Хил. Отец Дънкан каза, че му пише редовно, за да го държи в течение с местните събития. Не можел да вижда добре, но умът му си бил съвсем наред. — Тя откъсна листчето от бележника. — Това е адресът му.

Джени взе листчето. Адресът не й говореше нищо, но въпреки това се развълнува.

— Да се надяваме, че няма да ходим дотам напразно — промълви тя.

Даян застана до нея.

— Не можем да знаем предварително, Джен. Но като те гледам как си се настървила да разбереш всичко наведнъж, мисля, че е най-добре да потегляме. За колко време ще стигнем до Броукън Хил, Хелън?

— Обикновено летим дотам със самолет, но при задаващата се буря, няма да е много разумно.

— Имате самолет? — Даян беше впечатлена.

Хелън се засмя.

— Малко е прекалено, нали? Обаче е много удобно, особено когато реша да се измъкна бързо от тук, ако положението стане напечено.

Тя ги погледна, после изглежда взе някакво решение.

— До Броукън Хил е доста далече и ако не познавате пътя, можете много лесно да се загубите в тази прашна буря. Защо да не ви закарам?

Джени хвърли един поглед на Даян и двете кимнаха.

— Ще хвърля няколко неща в чантата, ще оставя бележка на Джеймс и тръгваме.

Малко по-късно багажът беше събран, бележката за Джеймс лежеше на масата в салона и трите жени отидоха в огромната кухня, ухаеща на прясно изпечен хляб и печено месо.

Хелън напълни три термоса с кафе и нареди на готвача да направи един куп сандвичи.

— Ще трябва да използваме камионетката ви. Джеймс е взел нашата, а резервната е в ремонтната работилница. Даян, докарай я пред гаражите отстрани на къщата.

Джени последва Хелън навън и трите натовариха отзад в камионетката няколко туби с бензин, две туби с вода, няколко резервни гуми, крик, пушка, лопата и аптечка за първа помощ. Сложиха и една чанта с инструменти, както и различни резервни части.

— Защо са ни всичките тези неща? — учуди се Джени. — Нали Броукън Хил не е чак толкова далече?

— Наложително е да се вземат при всяко излизане от фермата. Може да ни се развали колата, да спукаме гума или да заседнем в пясъка — и тогава ще минат дни, докато ни открият. При наближаващата буря е необходимо да бъдем по-подготвени от всякога. — Хелън се качи в камионетката и зае мястото на Даян. — Хайде да тръгваме.

Джени и Даян се сместиха до нея и трите потеглиха.

— Може и да имаш вид на светска дама — заяви замислено Даян, — но иначе си мъжко момиче.

Лакираните нокти на Хелън проблясваха, когато поемаше по почти незабележимите очертания от един път към друг.

— Тук не е място за срамежливи мимози. Научих го дяволски бързо, когато дойдох за пръв път.

Тя погледна към двете млади жени до нея и се усмихна.

— Забавно е да използваш цялата си съобразителност срещу природните сили и проклетите овце. Не е по-различно от това да общуваш на светско парти с дами, които се събират на едно място и блеят глупаво.

— Колко километра има до Броукън Хил? — попита Даян след около два часа.

— Около шестстотин и петдесет километра. Като стигнем до Бърк, продължаваме все направо по пътя, който върви покрай Дарлинг Ривър до Уилканя, и после поемаме по магистрала 32. Магистралата минава през Броукън Хил и стига до Аделаида.

Джени се загледа през прозореца. Наближаваше обед, но небето бе потъмняло от плътните кълбести облаци. Гръмотевици и светкавици раздираха небето над върховете на Мориарти Рейндж. Струваше й се странно, че животът около нея не спира своя ход — а тя е някак отстрани, изгубена в света на Матилда Макколи, който изведнъж се превърна в реалност.

— Иска ми се да се разрази истинска буря — да завали — каза Хелън, когато стигнаха чакълестия път, водещ към Уилканя. — Тревата е много суха и при надвисналата суха буря всичко ще пламне. — Тя посочи с глава към далечните планини и облаците над тях, които изглеждаха наистина заплашителни.

— Ако се притесняваш и искаш да се върнеш, кажи ни. Ще отидем до Броукън Хил някой друг ден.

Джени се върна към действителността. Чувстваше се виновна, че въвлече и Хелън в това необмислено преследване, но всъщност не искаше да се връщат — не и след като изминаха целия този път.

Хелън откъсна поглед от пътя и се усмихна ведро.

— Караджонг няма да пострада. Преживели сме и по-страшни моменти, а Бог ми е свидетел, че във фермата има достатъчно мъже, които да се погрижат за нея.

Джени долови зад оптимистичното изявление на Хелън нотка на притеснение. Само защото нея самата не я бе грижа какво ще стане с Чаринга, справедливо ли бе да очаква, че Хелън ще зареже любимия си Караджонг при надвисналата буря?

— Сигурна ли си? Още не е късно да се върнем обратно.

— Абсолютно. Аз също съм много заинтригувана. Надявам се само отец Райън да може да отговори на въпросите ти. Чудя се дали не би ми позволила аз да разпитам стареца?

Джени погледна към по-възрастната жена. Дали Хелън не знаеше повече, отколкото даваше вид, че знае? Но реши, че отново дава простор на въображението си и поклати глава.

— Знам какви въпроси да му задам, Хелън. По-добре аз да го разпитам.

За нейна изненада гласът й прозвуча спокойно и овладяно и все пак там някъде, дълбоко в душата й, се таеше страх от онова, което можеше да научи. Последните няколко часа направо откачи и ако не пътуваше с Даян и Хелън в подскачащата по неравния път в средата на пустошта камионетка, щеше да си помисли, че сънува. Но празнините в дневниците на Матилда трябваше да бъдат запълнени — и тя нямаше друг избор, освен да потърси отговори на вълнуващите я въпроси.

Редуваха се зад волана, докато пристигнат в Броукън Хил. Нощта бе настъпила и луната надничаше през носените от вятъра облаци. Вече бе твърде късно за посещения, затова се настаниха в един мотел, вечеряха и се хвърлиха изтощени в леглата.

На сутринта времето бе мрачно и неприветливо, слънцето се бореше да си проправи път през плътните облаци. Вятърът бе отслабнал, задухът и влагата бяха все така нетърпими. Трите не бяха приключили със закуската и вече изпитваха необходимост да си вземат по още един душ.

Старческият дом „Сейнт Джоузеф“ се състоеше от няколко продълговати, бели постройки сред голям, сенчест парк в края на града. Хелън дръпна ръчната спирачка и загаси двигателя.

— Винаги можем да обърнем колата и да забравим за цялата история?

— Няма начин, не и след пътя, който изминахме до тук.

— Добре. Няма проблем — усмихна се Хелън окуражаващо. — Хайде, тогава. Да видим дали старецът може да ни разкаже нещо интересно.

Брет се събуди. Тази тишина му бе добре позната и не предвещаваше нищо добро. Той стана от леглото и погледна навън. Времето бе мрачно и потискащо, в пълен синхрон с настроението му. Въпреки ранния час жегата не се търпеше, а над Чаринга бяха надвиснали заплашителни облаци. Дори и най-лек полъх не разклащаше клоните на дърветата и не разлюляваше сухата трева. Бурята щеше да се разрази всеки момент.

Той взе писмото, написано с голяма мъка предната вечер, и го пъхна в джоба си. То можеше да почака. Първо трябваше да нагледа животните, да провери оградите още веднъж, защото независимо че овцете бяха затворени на двете най-близки до къщата ливади, те щяха да изпаднат в паника още в първите минути на бурята.

Брет запали цигара, погледна към къщата и се намръщи. Нещо не бе както трябва, нещо липсваше. В следващия момент забеляза, че хипарската каравана още стои пред къщата, но камионетката я няма.

— Момчета, някой от вас да е местил камионетката? — провикна се той в бараката на овчарите.

Те поклатиха глави и продължиха да дремят.

Брет погледна отново към къщата. Лампите светеха, пердетата бяха спуснати, нямаше нищо особено, но чувството, че нещо не е наред, не го напускаше.

— Бил, ти и Клем ще отидете днес с конете на ливадите. Джейк, Томас, съберете момчетата и нагледайте животните. Заковете с дъски всички постройки и вижте дали всички машини са прибрани. Накарайте момчетата да проверят дали прасетата и кучетата са затворени добре и докато сте наоколо ги организирайте да разчистят проклетия двор. Има разхвърляни инструменти и други неща, които при първия по-силен порив на вятъра ще отидат чак в съседния щат.

Той остави мърморещите мъже и се запъти бавно към къщата. Връчването на писмото на Джени щеше да е добър предлог, за да се увери, че всичко е наред. Той почука на вратата и зачака.

Рипър започна да лае и да драска неистово по предната врата. Брет почука отново. Досега трябваше вече да му е отворила. Дори ако тя и приятелката й спяха. Рипър вдигаше такъв шум, че би събудил и умрелите.

— Г-жо Сандърс? Джени? Брет е.

Отговор не последва и той реши, че е чакал достатъчно. Чувството, че има нещо нередно, не го напускаше. Той отвори вратата и Рипър се заплете в краката му.

— Какво има, момче? — Брет клекна и погали кученцето по главата, докато се оглеждаше наоколо. Лампите светеха, вратите на спалните бяха отворени, къщата очевидно бе празна. Локвичките по пода говореха, че Рипър от доста време е сам, а от скимтенето му ставаше ясно, че не е нахранен.

Брет отиде в кухнята и отвори една консерва с кучешка храна. Кученцето започна да лапа настървено.

— Горкият малък разбойник — промърмори той. — Ако можеше да ми кажеш какво става тук.

Брет остави Рипър да яде и набързо огледа къщата. Надникна в стаята на Джени и видя бъркотията вътре. Върху неоправеното легло бяха разхвърляни дневниците, по столовете и на пода имаше разпилени дрехи.

— Джени? — провикна се той. — Отговори ми, по дяволите!

Застана по средата на кухнята и прокара ръка по брадичката си. Беше забравил да се обръсне, но това бе най-малката му грижа. В къщата нямаше и следа от жените, конете си стояха на ливадата, логично бе да предположи, че Джени и Даян бяха взели камионетката.

Брет тресна входната врата зад гърба си и се затича към плевнята, от нея към стригачницата, после към кошарите и кланицата. Никой от мъжете не бе взимал камионетката, нито пък бе видял жените да излизат с нея.

— Няма кой друг да е бил — измърмори Брет. — Трябва да се обадя по радиостанцията и да разбера къде са. — Той тръгна към къщата и с всяка крачка ядът му се усилваше. — Глупави патки. Да тръгнат на разходка, когато бурята всеки момент ще се разрази. Господи!

Той нахлу в къщата и вдигна слушалката. „Вероятно е хукнала да гони Чарли. Колкото по-скоро си тръгна, толкова по-добре. Не ми отива да ходя по петите на тази глезла.“

— Караджонг. Джеймс се обажда. Край.

— Брет Уилсън — отговори лаконично той. Нямаше време за любезности. — Там ли е г-жа Сандърс?

— Съжалявам, приятелю. С жена ми са отишли по някакви задачи до Броукън Хил. Оставили са бележка, докато съм събирал стадото. Край.

Брет стисна микрофона. Това беше възможно най-глупавото, лекомислено и тъпо нещо, което можеха да направят!

— Имаш ли представа, кога ще се върнат? Край.

— Знаеш какви са жените, приятелю. Като тръгнат по магазините, може да се бавят със седмици. Между другото как са нещата при вас? Тук бурята ще се разрази всеки момент. Край.

Брет овладя гнева си.

— И при нас е същото, приятелю. Предполагам, че скоро ще връхлети — от доста време се кани. Край.

— Тази ще е доста страшна. Добре, че жените не са тук. Ще кажа на Джени да ти се обади, когато се върне. Край.

— Да, добре. Всичко добро, приятелю. Край на разговора. Изключвам.

Брет закачи микрофона и включи радиото на програмата за времето. Новините бяха лоши. Суха буря се бе извила на югоизток и се придвижваше с бясна скорост към тях. Нищо друго не можеха да направят, освен да заковат вратите и прозорците с дъски и да чакат.

Той повика Рипър и излезе навън. Джеймс беше прав за едно нещо. По-добре, че жените ги нямаше. Само това му липсваше — две ужасени, залепени за него жени, когато помощта му бе необходима на друго място. Всъщност не можеше да пренебрегне мисълта, че не би имал нищо против Джени да е залепена за него — по-скоро би му харесало.

— Стегни се, Брет Уилсън — промърмори ядосано той. — Престани да се маеш и се хващай за работа.

През следващите три часа Рипър ходеше навсякъде след него, докато Брет организираше мъжете и проверяваше дали всичко е прибрано. Кученцето се чувстваше изгубено без Джени и Брет много добре го разбираше.

Час по час той ходеше до къщата, за да чуе прогнозите за времето, следеше съобщенията на другите фермери за щетите от бурята и мислено чертаеше пътя й. Тогава чу думите, от които най-много се страхуваше.

— Избухнал е пожар и върви право към нас. В момента е на около осемдесет километра от Нула Нула и се придвижва много бързо. Имаме нужда от помощ.

Джени слезе от камионетката след Даян и погледна към редицата от възрастни мъже, седнали в сянката на верандата.

— Дали някой от тях не е отец Райън?

Даян сви рамене.

— Може би. Знам само, че изглеждат ужасно самотни и изоставени в тези люлеещи се столове. Предполагам, че сме първите посетители, които стъпват тук от години.

Когато минаха през входната врата и влязоха в преддверието, Джени погледна Даян. Имаше кошмарното усещане, че и преди е била тук. После осъзна, че то бе предизвикано от миризмата на паста за полиране на дърво и белина, които й напомняха за сиропиталището във Валуна. Разпятието на стената и малката статуетка на Мадоната с младенеца я върнаха към спомените от детството — пребледнялото лице на Даян говореше, че и тя изпитва същото.

Шумът от удрящите се едно в друго зърна на броеница я накара да се обърне към излизащата иззад една лъскава врата монахиня. Самообладанието й почти я напусна и Джени сграбчи ръката на Даян за подкрепа.

Когато погледна лицето на монахинята, Джени видя, че това не беше сестра Майкъл — но би могла да е нейна близка роднина. Висока и строга, с бяла забрадка, която подчертаваше издълженото й лице. Ръцете й бяха скрити от широките ръкави на расото. Монахинята ги посрещна с нескрита враждебност.

Хелън изглежда не бе впечатлена.

— Дошли сме да видим отец Райън — каза хладно тя. — Разбрах, че отец Дънкан ви е уведомил по телефона за нашето посещение.

Монахинята не й обърна внимание и отправи студените си, пронизващи очи към Даян и Джени.

— Не мога да позволя отец Райън да бъде безпокоен от посетители — изсъска злобно. — Той има нужда от почивка — Тя ги огледа с високомерно изражение. — Пет минути. Само толкова мога да ви разреша. — След това се завъртя на пети и пое напред по дългия коридор.

Джени и Даян си размениха ужасени погледи и тръгнаха след нея. Тя беше въплъщение на сестра Майкъл и те бързо бяха сведени до две малки момиченца, които се вцепеняваха от нейната жестокост.

Джени вървеше след монахинята, чиито поли метяха със свистене пода и си спомни за времето, когато беше петгодишна. Тогава се чудеше дали монахините изобщо имат крака или се придвижват на колела, защото те се плъзгаха без всякакво усилие по силно излъсканите подове. Само че когато попита, получи силен шамар през лицето и беше наказана да се покае, като каже две молитви и три пъти изрецитира „Аве Мария“.

Не след дълго нейният въпрос намери своя отговор, когато един силен порив на вятъра повдигна полите на сестра Майкъл и пред ококорените й очи се откриха две мраморни колони от плът, обути в дебели набрани чорапи. Тогава пак бе зашлевена зад ушите като наказание за новопридобитото познание.

Гадна, зла стара кучка. Единственото постижение на сестра Майкъл бе, че успя завинаги да убие у нея любовта към религията. Дори и сега не можеше да влезе в църква, без да се свие като при удар.

— Имате посетители, отче. Не им позволявайте да ви уморяват — каза монахинята, като издърпа възглавниците му и ги смушка набързо, за да бухнат. — Ще се върна след пет минути — предупреди тя и хвърли смразяващ поглед на трите жени.

Джени пристъпи колебливо напред, а Даян и Хелън останаха зад нея. Отец Райън изглеждаше толкова крехък на фона на белите чаршафи и белите калъфки на възглавниците, че Джени вече не бе сигурна, дали постъпва правилно.

Тя хвана нежно ръката му, покрита със сини, изпъкнали вени. По време на пътуването обмисляше как да подходи към тази извънредно деликатна тема и бе решила да кара направо.

— Аз съм Дженифър Сандърс, отче. А това са Хелън и Даян.

Свещеникът повдигна глава и Джени видя, че очните му ябълки бяха замъглени от бели облачета. Обзе я пристъп на нерешителност. Какво ли би могъл да й каже този мъж на преклонна възраст, което тя да не знаеше вече или най-малкото да не подозираше? Той бе твърде стар и не беше редно да го безпокои.

— Дженифър, нали? Е, това вече е нещо — замълча той за момент после тромаво се размърда в леглото. — Ще ми помогнеш ли с тези възглавници? Много са неудобни и от тях ме заболява врата.

Дженифър се усмихна. Отец Райън може и да бе остарял, но ирландската му прямота се бе съхранила. Тя бързо нагласи възглавниците. Нямаше много време. Сестрата скоро щеше да се върне.

— Трябва да говоря с вас, отче — започна тя, — за случилото се с Фин Макколи. Помните ли го?

Свещеникът полежа известно време неподвижно, после обърна към нея сълзящите си очи.

— Как каза, че ти е името?

Джени потисна нетърпението си.

— Дженифър Сандърс, отче.

— Това моминското ти име ли е, дете? — попита тихо той.

Джени направи озадачена гримаса към Хелън и Даян и поклати глава.

— Не, отче. Кръстена съм Дженифър Уайт. Явно списъкът е бил стигнал до „У“, когато са ме приели в сиропиталището.

Старецът кимна и от гърдите му се отрони дълга въздишка, която прозвуча като шумоленето на сухи листа по неравна повърхност.

— Божията воля те доведе точно навреме, мила моя. От много години съдбата ти тежи на моята съвест.

Джени се отдръпна от него. Думите му я изненадаха.

— Защо да тежа на съвестта ви, отче?

Отец Райън затвори очи и въздъхна.

— Беше толкова отдавна. Толкова години мъчение за бедната ти майка. Но всичко започна много преди това… много преди това.

Джени се вцепени. Думите му падаха като ледени късчета право в сърцето й и оставаха някъде дълбоко.

— Майка ми? — прошепна тя. — Какво за майка ми?

Той забави отговора си толкова дълго, че тя се запита дали не е заспал или забравил, че не е сам. Освен това със сигурност я бъркаше с някой друг.

— Старецът се обърка, Джен. Знаех си, че не трябваше да идваме тук. — Даян я потупа по ръката. — Хайде. По-добре да го оставим на спокойствие.

Джени тъкмо се канеше да стане, когато немощният му глас я спря.

— За първи път разбрах, че нещата не вървят на добре, когато дадох последно причастие на Мери Томас и чух предсмъртната й изповед. Тя се бе омъжила за един мъж, но обичаше друг. Детето й не беше от съпруга й.

— Значи няма съмнение, че Матилда Томас е била дъщеря на Етън Скуайърс? — намеси се Хелън.

Старият свещеник насочи замъгления си поглед по посока на гласа й.

— Ни най-малкото. Тя обаче запази тайната до смъртта си. Мери беше силна жена. Същата бе и дъщеря й.

Джени се отпусна. Отецът може би я бъркаше с някого, но поне щеше да научи нещо повече за Матилда и семейството й. Какво значение имаше, дори и да си мислеше, че говори с някой друг?

— Спомням си, когато Матилда и Фин дойдоха при мен, за да говорим за сватбата им. Тогава бяха толкова щастливи. Изпълнени с радост и светли надежди за бъдещето. Това, което стана, беше жестоко. Жестоко и несправедливо, след всичко, което бе минало през главата на Матилда — той замълча.

— Знам какво се е случило, отче. Намерих дневниците й. Кажете ми какво е направил Фин след смъртта на Матилда! — Тя хвана тънката китка и усети пулса му. Той бе неравен, но пръстите му я стиснаха силно.

— Баща ти ме повика в Чаринга, за да изпратя майка ти според християнските обичаи. Цяло чудо бе, че бе е успяла да ти даде живот, Дженифър.

— Моят ба…? — Джени не можеше да си поеме дъх, главата й се въртеше, а подът под нея плуваше. Това беше някаква лудост. Старецът говореше несвързани неща. — Отче, нещо бъркате — успя да каже със заекване. — Името ми е Дженифър Уайт. Аз нямам нищо общо с Матилда или Фин.

Той отново въздъхна и стисна още по-силно ръката й.

— Дженифър Уайт е името, което са ти дали в сиропиталището. Дженифър Макколи е името, с което си се родила.

Той явно не забелязваше напрежението във въздуха, нито пък можеше да види ужаса, изписан върху лицето на Джени. Тя седна като зашеметена на леглото, сърцето й туптеше отсечено и толкова силно, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й.

— Ти беше едно малко нещастно вързопче — гладна, лишена от майчино мляко, плачът ти огласяше цялата къща. Бедният ти баща беше с разбито сърце и не знаеше какво да прави.

Той спря да си поеме въздух и тишината в стаята стана почти нетърпима. Джени забелязваше като през мъгла, че Даян стиска силно ръката й. Картини от дневниците се нижеха пред очите й, разкъсваха сърцето й. Отец Райън продължи да говори:

— Погребахме майка ти в малкото гробище на Чаринга. Тя имаше право да бъде изпратена с молитви и светена вода, защото не бе съгрешила нарочно, по-скоро спрямо нея бе извършен грях. Аз останах няколко дена, за да помогна на Фин. Той имаше нужда от подкрепа в този тежък момент от живота си.

Свещеникът замълча, потънал в спомени. Тишината на стаята бе нарушавана единствено от хъхренето в гърдите му.

Горещи сълзи се търкаляха по вцепененото лице на Джени, но непреодолимата нужда да разбере всичко бе по-силна от нея.

— Продължавайте, отче — подкани го тя. — Разкажете ми всичко.

— Фин прочете дневниците. — Той я погледна със слепите си очи и се опита да седне. — Фин беше богобоязлив, добър човек, но четенето на дневниците толкова скоро след смъртта й го подлуди. Това бе най-черният момент в живота му. Много по-жесток от което и да е бойно поле. Той ми разказа всичко. Няма по-ужасна гледка от един опустошен човек с прекършен дух. Нищо не можех да направя, освен да се моля за него.

Картината, предизвикана от тези думи беше непоносима. Джени напрегна всичките си сили, за да се овладее. Ако се оставеше на мъката, нямаше да може да се съвземе никога.

Старият свещеник се облегна на възглавниците, гласът му пресекваше от вълнение.

— Никога преди това не се бях чувствал толкова безпомощен. Разбирате ли, Фин не можеше да повярва, че Бог ще му прости. И точно това го сломи.

Вратата се отвори и на прага застана монахинята с кръстосани ръце и мрачно изражение. Джени я изгледа свирепо — искаше да я прогони — трябваше да чуе края на историята независимо от болката, която й причиняваше.

— Време е да си вървите. Не искам да разстройвате отеца.

Отец Райън изглежда че почерпи отнякъде вътрешна сила.

Той се изправи на възглавниците и изкрещя:

— Затвори тази врата и ме остави сам с посетителите ми!

Строгото изражение бе заменено от объркване.

— Но, отче…

— Нищо, жено. Трябва да обсъдя нещо важно. Сега върви. Върви.

Монахинята ги изгледа с едва потиснат гняв, изсумтя и затвори вратата малко по-рязко от обичайното.

— Тази никога няма да се научи на смирение — промърмори той и хвана Джени за ръката. — Докъде бях стигнал? — Гърдите му свиреха, докато се опитваше да събере мислите си.

Джени не можа да му отговори. Тя бе напълно объркана и не можеше да повярва, че това се случва с нея.

— Финбар те държа с часове в прегръдките си. Надявах се, че това ще му помогне да се успокои, но Матилда му бе оставила писмо, в което му пишеше да те махне от Чаринга и той отчаяно искаше да постъпи правилно.

Свещеникът погали ръката й и се усмихна.

— Той те обичаше много, Дженифър. Надявам се, че това ще ти донесе утеха.

Джени стисна ръката му. Така си помагаха взаимно. Думите му наистина смекчиха до известна степен болката, предизвикана от думите му през последните няколко минути.

— Да, отче — промълви накрая тя. — Мисля, че сте прав. — Тя преглътна сълзите си и седна изправена. — Обаче искам да знам какво е станало после!

Свещеникът въздъхна и една сълза бавно се търкулна по хлътналата му буза.

— Баща ти написа завещание и аз му станах свидетел. Той говори с един от управителите на Австралийската банка в Сидни да учреди попечителство над Чаринга, докато не навършиш двайсет и пет години. После въпреки съветите ми назначи управител в Уилга.

Той сграбчи още по-силно ръката на Джени и тя се приведе към него — страхуваше се от това, което й предстоеше да чуе, но знаеше, че трябва да разбере какво точно е искал баща й за нея.

— Нямах представа какво е намислил, Дженифър. Ни най-малко. Той не искаше да ме послуша. Дори и свещеник не би могъл да го вразуми. Аз се провалих и като свещеник и като човек. Нищо друго не бих могъл да сторя, освен да стоя отстрани и да го гледам как унищожава всичко, което той и майка ти бяха създали помежду си.

— Да унищожава? Имате предвид, че е искал да унищожи Чаринга? — Джени се приведе напред, махна един кичур бяла коса от сбръчканото му чело и избърса сълзите му.

— Не. — В гласа на свещеника се прокрадна горчивина. — Той искаше да я запази за теб. Фин унищожи себе си. Разби живота ти и изгори всички мостове към възможността да ти създаде дом.

— Как го направи, отче? — прошепна Джени, като предчувстваше какъв ще бъде отговорът.

— Той реши да те отведе във Валуна, в сиропиталището на Милосърдните сестри, където самоличността ти щеше да бъде прикрита под ново име. Единствената ти връзка с Чаринга бе медальонът на майка ти. Остави го на съхранение при монахините. Опитах се да го спра, но нищо не можеше да промени решението му. Трябваше да гледам как те откарва с колата, сложена в една кошница на предната седалка до него. — Отец Райън подсмръкна и издуха носа си. — Само ако знаех какво е намислил, щях да намеря начин да го спра. Но колкото й да премислям нещата сега, нищо не бих могъл да променя. — Гласът му заглъхна в тишината.

Значи така Питър е намерил медальона. Неговите проучвания са го отвели в сиропиталището във Валуна. Джени погледна свещеника и очите й отново се напълниха със сълзи. Той беше стар, изморен и бремето, което бе носил, го бе изтощило. Тя седна на стола, без да пуска ръката му, и се опита да си представи това последно пътуване с баща си. Какви ли кошмарни мисли са минавали през ума му? Как е могъл да я остави, като е знаел, че няма да я види повече?

Гласът на свещеника я стресна и я върна към безрадостната действителност.

— Върнах се в Уолаби Флатс, но съвестта ме измъчваше и за пръв път през целия ми съзнателен живот, вярата ми ме напусна. Що за свещеник бях, след като не можех да намеря точните думи, за да облекча страданието на един човек? Що за мъж бях, след като не знаех какво е да обичаш жена — или какво е да си принуден да вземеш решение за детето си? Бях се провалил и като свещеник и като човек. Прекарах много часове на колене, но молитвите за първи път не ми донесоха душевен мир.

Джени усети как стомахът й се сви конвулсивно, докато чакаше старият свещеник да изрази с думи това, от което се страхуваше.

— Писах до сиропиталището и те ми отговориха, че си пристигнала и баща ти е уредил да получават ежемесечна сума, за да не ти липсва нищо. На многобройните ми въпроси за теб, те отговаряха само, че си добре и растеш. Поддържах с тях редовна кореспонденция, но от писмата им не можех да науча много. Разбираш ли, детето ми, чувствах се отговорен за теб. Ако вярата ми бе по-силна, можех да спра баща ти да не извърши най-големия грях.

„Ето сега ще го каже. Не искам да слушам. Не искам да повярвам — и все пак е неизбежно.“

— Фин изчезна, малко след като те остави във Валуна. Помислих си, че е отишъл на обиколка, за да се опита да възвърне равновесието си далеч от всички. Донякъде изпитах облекчение, защото очаквах нещо по-страшно…

Искрицата надежда угасна при следващите му думи, които описваха жестоката действителност.

— Няколко овчари го намерили в пустошта и извикали полицията. За щастие имах известни връзки. След като установиха самоличността му, успях да убедя полицаите да не разгласяват случая. Не беше трудно. Овчарите само преминаваха от тук, а полицаите не проявиха голяма заинтересованост — те не бяха местни. — Той я погали по ръката, сбръчканото му лице изразяваше загриженост за нея. — Знаех, че един ден ще се върнеш, Дженифър, и не исках бъдещето ти да бъде опетнено от случилото се, но предполагам, че ти вече си се досетила за това, нали?

— Да — каза тихо тя. — Просто исках да го чуя от вас. По-добре да знам цялата истина, за да няма никакви съмнения.

— Той извърши нещо ужасно, Дженифър. Смъртен грях според каноните на църквата, но като човек, аз го разбирах. Отишъл с колата надалеч в храсталака и се застрелял с пушката. Полицаят каза, че е престоял там повече от шест месеца, преди да бъде открит, но аз знаех точно кога го е направил. Трябва да е било в деня, когато те е оставил в сиропиталището. Планирал е всичко предварително.

Джени си представи самотата на последните часове на баща си, страданието и мъката, които са принудили този нежен, вярващ човек да отиде накрая на света и да обърне пушката срещу главата си. Тя закри лицето си с ръце и се отдаде на мъката.

Плачеше не само за себе си, а и за родителите си, които бяха платили такава жестока цена заради любовта си. Плачеше и за свещеника, който бе понасял бремето на безверието си в това безрадостно място, където щеше да дочака края на дните си, без да знае какво би могъл да направи, за да предотврати тази ужасна трагедия.

— Отец Райън, искам да вярвате, че нищо повече не бихте могли да сторите. Аз се върнах в Чаринга силна и здрава и, благодарение на дневниците на майка си, знам, че родителите ми са ми желали само доброто. Чрез вас и дневниците ги заобичах и разбрах защо животът ми е започнал по този начин. Няма защо да се чувствате виновен и съм сигурна, че Бог ви чака с отворени обятия. Вие сте добър и мил човек. Бих искала да има повече хора като вас. Бог да ви благослови. Благодаря ви.

Тя се наведе над леглото и го целуна по бузата, преди да го прегърне. Сълзите им се смесиха. Той беше толкова крехък и тя искаше да може да го утеши, но разбираше, че опрощението за него би могло да дойде само след възвръщане на вярата му.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас, отче? Имате ли нужда от нещо?

— Не, детето ми — прошепна с мъка той. — Сега, когато знам, че тази трагедия има добър край, мога да умра в мир. Бихте ли помолили на излизане сестрата да доведе отец Патрик при мен? Мисля, че е време за последната ми изповед.

Дженифър сграбчи ръката му.

— Отче, не се предавайте сега. Аз ще остана в Броукън Хил и ще идвам да ви виждам всеки ден. Ще ви нося плодове и малки лакомства, ще държа сестрата далеч от вас. Ще направя всичко, което зависи от мен.

Свещеникът се усмихна. Усмивката му бе нежна и мила.

— Не, детето ми. Животът е един кръговрат и ти си се върнала там, където ти е мястото. Всички ние един ден се връщаме. А сега върви, живей живота си, и остави стареца с неговия изповедник.

Джени целуна сбръчканата ръка.

— Тогава довиждане, отче. Бог да ви благослови.

— Бог да те благослови и теб, дете — прошепна той и се отпусна на възглавниците. Очите му се затвориха и лицето му се проясни.

— Нали не е…?

— Не, Даян. Той само спи — каза тихо Джени.

— Хайде, вие двете, да тръгваме — прошепна Хелън. — Аз ще потърся онзи цербер, а вие ме изчакайте в камионетката.

Джени пое ключовете и двете с Даян тръгнаха по дългите, тихи коридори. Чуваха се само стъпките им по лъснатия дървен под. Ехото им отекваше самотно в тишината, в синхрон с празнината в сърцето й.

Когато излязоха навън на слабата дневна светлина, Джени погледна към надвисналото небе. Как би искала да върне часовника назад, към времето на блаженото невежество. За какво й бе това наследство, заченато в измама и предателство? Как щеше да продължи да живее сега, когато знаеше, че баща й се е самоубил, а майка й е умряла с разбито сърце?

Сестра Майкъл е била права за всичко. Тя беше изрод. Копеле, родено от един нечист съюз, със знака на дявола на крака й като доказателство.

Тя се качи в камионетката, без да забелязва нищо около себе си.

— Не е честно — каза със задавен глас. — Защо, Даян? Защо това е трябвало да се случи с тях — с мен?

— Не знам, мила. За първи път в живота си не знам какво да ти кажа. Съжалявам.

— Имам нужда да остана сама, Даян. Моля те, опитай се да ме разбереш.

Даян слезе от колата и тръгна към сградата, а Джени остана загледана през прозореца, но не виждаше нищо през пелената от сълзи. Джон Уейнрайт я бе излъгал — знаел е всичко за попечителския фонд, знаел е коя е тя всъщност. Просто не е имал куража да й го каже. Питър сигурно също е знаел. Ето защо Чаринга е била пазена в тайна. Ето защо тя не е могла да я наследи преди рождения си ден. Тайни и лъжи. Каква изкусна мрежа бяха изтъкали около нея.

Болката се замени от гняв, после дойде тъгата. Джени загуби представа къде се намира и колко време е минало, докато се взираше през прозореца. Тогава до нея достигнаха далечните акорди на музика, изпълнявана от оркестър и й се стори, че вижда жена в зелена рокля, която танцуваше валс с красивия си съпруг. Двамата се усмихваха, погълнати от щастието си.

Малко преди да изчезнат в безкрайните пространства на пустошта, те се обърнаха към нея и Матилда прошепна: „Това е последният ми танц, скъпа. Само за теб.“

Джени захлупи глава на кормилото и се остави на пречистващата сила на сълзите, която полека започна да лекува раните й.

Когато се насили да се върне към настоящето, тя осъзна, че имаше избор. Матилда и Фин бяха умрели с надеждата, че така ще погребат миналото и ще й дадат шанс да се върне в Чаринга и да съживи отново земята, която те бяха обичали с цялото си сърце. Тя би могла да сбъдне мечтите им или да се обърне и да избяга обратно в Сидни.

Сети се за думите на стария абориген. „Първият мъж казал на първата жена: «Сама ли пътуваш?» — първата жена отговорила: «Да». — Първият мъж я хванал за ръката: «Тогава ти ще бъдеш моя жена и ще пътуваме заедно».“

Джени остана да седи неподвижно. Накрая разбра какво трябва да бъде решението й. Тя обичаше Брет и не можеше да си представи Чаринга без него. Независимо от всичко, което се случи между тях, щеше да му разкрие чувствата си. Ако той наистина не се интересуваше от нея, известно време щеше да попътува сама. Но ако я обичаше, тогава…

— Какво има, Джен? Лицето ти придоби много странен цвят.

Гласът на Даян я върна към реалността.

— Качвай се, Ди. Отиваме си вкъщи. Връщаме се в Чаринга.