Последният валс на Матилда

Глава 2

Джени изпитваше смесени чувства при сбогуването си с Даян, която, както обикновено, беше с екзотичен кафтан, тежък грим около очите и прекалено много висящи и звънтящи бижута.

— Вълнувам се, притеснена съм и въобще не съм сигурна, че постъпвам правилно — каза тя. Гласът й леко потреперваше.

Даян се засмя и я прегърна.

— Нормално е да се чувстваш така. Ако не ти харесва, не е нужно да стоиш там, а аз ти обещавам да не правя щури купони в къщата ти.

Тя лекичко бутна Джени назад, когато вратите на влака започнаха шумно да се затварят, а ехото се разнесе из централната гара на Сидни.

— Тръгвай, преди да съм се разплакала и да се е разтекъл гримът ми.

Джени я целуна, намести по-удобно раницата на раменете си и се обърна. Централната гара беше пълна с хора, бягащи от големия град през почивните дни, повечето бяха облечени като нея — с къси панталони, риза, дебели чорапи и туристически обувки. В раницата беше сложила филцовата си шапка, препарат против насекоми, лейкопласт, пособия за рисуване и три комплекта дрехи. Там, където отиваше, не й трябваше нищо повече, а и не възнамеряваше да стои дълго. Достатъчно бе да задоволи любопитството си, както и желанието да се върне към дивата пустош, за да разбере дали ще може да сглоби парченцата от предишния си живот.

Джени помаха за последен път на Даян и потърси мястото си в общото купе. Пестенето й бе навик. Евтиният билет означаваше, че ще трябва да седи през цялото пътуване и че няма да може да се възползва от удобствата на луксозните спални вагони. Джени си имаше оправдание за това решение. По този начин щеше да си прави компания с останалите пътници и може би нямаше да се чувства толкова самотна.

Докато влакът бавно набираше скорост, усети как я обзема вълнение. Как ли изглежда Чаринга? Щеше ли да възприеме дивата местност по същия начин, както някога, когато бе малка? Сега бе по-опитна, по-зряла, и, надяваше се, по-мъдра, разглезена до известна степен от големия град и удобствата, които предлагаше: климатици, магазини, изобилие на вода, сенчести паркове.

Джени се взираше през прозореца в преминаващите покрай нея предградия на Сидни. Старата й кола никога нямаше да издържи подобно пътуване, затова бе доволна, че реши да пътува с влак. Сега, когато се отдалечаваше от всичко близко и познато, й се искаше Даян да е до нея.

Влакът бавно и тържествено излезе от града и навлезе в Сините планини. Сякаш магическа книга с илюстрации разгръщаше пред очите й спираща дъха панорама. Буйни водопади бликаха от величествени и стръмни ждрела към покритите със синьо-зелени дървета долини. Назъбени скали, чиято сурова красота се смекчаваше от синкавите изпарения на евкалиптовото масло, завършваха с остри планински върхове и блещукаха на хоризонта. Между дърветата стърчаха покривите на дървени вили и постройки, разположени сред стръмните склонове върху малки плата, които с нищо не нарушаваха красотата на тази очарователна гледка.

Туристите бяха извадили фотоапаратите си и тяхното щракане и бръмчене се извисяваше над шума от оживените разговори на останалите пътници. Джени горчиво съжаляваше, че не си носеше фотоапарата, но когато влакът навлезе навътре, сред извивките на планинската верига, тя разбра, че и без това този пейзаж щеше завинаги да се запечата в паметта й.

Няколко часа по-късно те напуснаха тази и навлязоха в друга планинска верига. Влакът мина през Литгоу, Батръст и Ориндж, остави зад себе си Хървис Рейндж и се насочи към Гондоболин, като спираше само за няколко минути, за да вземе пътниците от няколко прашни забутани гари.

Джени не се изморяваше да наблюдава стадата овце, пасящи пожълтялата по тези сурови места трева. Тя се възхищаваше на планинските пейзажи, а гледката на хилавите недорасли дървета и червеникавата земя докосваха нещо съкровено в душата й. Стадо кенгура подскачаше през тревата; животните разменяха помежду си крясъци на задоволство. Джени се наслаждаваше заедно с тях на красотата на родината си.

Нощта настъпи бързо и монотонното потракване на колелата по релсите, които сякаш нашепваха: „Отивам си вкъщи, отивам си вкъщи“, я унесе в дрямка.

С настъпването на деня, топлите лъчи на слънцето огряха земята, като отразяваха нейните червени и оранжеви цветове в небето. Докато пиеше кафето си, Джени гледаше през прозореца. Красива, пуста и болезнено самотна, земята сякаш узряваше под горещото слънце. Какви силни емоции предизвикваше тя! Колко смело се извисяваха дърветата под безмилостното слънце! Листата им клюмаха, дънерите избеляваха до призрачно сиво. Джени усети как отново се влюбва в тази прекрасна страна.

Измина още един ден и още една нощ. Пресякоха Националния резерват, минаха покрай планината Манара и езерото Гън. Километри рядко населена земя се простираше чак до хоризонта. Малки селца и пусти пасбища, спокойни езера и притихнали планини се изнизваха във величествена процесия.

Утрото настъпи отново. Вратът и гърбът на Джени се бяха схванали от дългото седене. Колкото повече се приближаваше към целта си, толкова по-малко можеше да се отпусне и да спи, затова бе прекарала по-голямата част от нощта в игра на карти с група младежи от Англия, които обикаляха Австралия със самари на гърба. Когато стигна до изоставения оазис Броукън Хил, влакът намали ход. Тук той сменяше посоката и повечето от пътниците трябваше да се прехвърлят на друг влак.

Джени сложи пътеводителя в раницата си и се приготви да слиза. Силвър Сити, както го наричаха някога, се простираше на двата бряга на река Дарлинг. Буйна растителност и ярки цветя вирееха сред прахоляк и стари постройки.

Туристите развълнувано обсъждаха джамията с железен покрив и архитектура от деветнайсети век, чийто странен вид не прилягаше на околния пейзаж. Всички говореха за призрачното селище Силвъртън, което се намираше на запад от Броукън Хил. Много филмови продуценти използваха мястото за снимки. На Джени й се искаше да се присъедини към останалите и докато се сбогуваше с англичаните, изпита леко съжаление, че не може да продължи с тях до Пърт. Съществуваха непознати за нея до този момент места, чиито имена й бяха известни от атласа. Само че автобусът щеше да пристигне скоро и тя трябваше да продължи в друга посока. Може би някой друг път — обеща си тя тихичко.

Джени нагласи удобно презрамките на раницата и тръгна надолу по пътя. Броукън Хил съчетаваше по причудлив начин чертите на село и на град. Импозантни постройки от времето на разцвета на добива на сребро се извисяваха непосредствено до дървени бараки и магазини с дървени колони пред тях. Католическата катедрала си съперничеше с търговската палата и пощенската кула с часовник, както и с новите, леко занемарени хотели и мотели.

Автобусът вече чакаше пред Принс Албърт Хотел, който бе заобиколен от алеи с буйна растителност. Джени бе разочарована. Надяваше се, че ще има време да поразгледа наоколо, да си вземе душ и да се преоблече, а може би и да хапне нещо. Но следващият автобус беше след седмица, а и Брет Уилсън щеше да я чака в Уолаби Флатс.

— Казвам се Лес. Аз ще взема това, миличка. Качвай се в автобуса и се настанявай удобно. В хладилната чанта има студена бира и сок. Парите остави в тенекиената кутия.

Шофьорът грабна раницата й и я прибра в багажника. Носеше къси панталони, бяла риза, туристически обувки и три четвърти чорапи. Беше дружелюбен, с почерняло и съсухрено от слънцето лице, черни мустаци и широка усмивка.

Джени му се усмихна и се качи в автобуса. Взе си бутилка бира и размени поздрави с другите пътници, докато вървеше по пътеката към мястото си. В автобуса бе възтясно и задушно, а мухите бръмчаха около лицето й. Тя махаше с ръка, за да ги прогони — жест, така естествен за австралийците, както въздухът, който дишаха. Отпи голяма освежителна глътка от студената бира. Възбудата й растеше. След осем часа щеше да е в Уолаби Флатс.

Автобусът потегли сред облаци червен прах, мухите изчезнаха и през прозорците повя топъл бриз. Пътниците си вееха с шапки и вестници, за да се разхладят. Въпреки неудобствата, Джени се чувстваше добре. Това беше истинската Австралия — не големите градове, плажовете и търговските улици, а неподправеното излъчване на провинцията с всичките й неудобства.

Жегата се засилваше, запасите с бира намаляваха. Лес не ги оставяше да скучаят и през цялото време дърдореше и разказваше ужасни вицове. В Нъндарънджи купиха още бира — това се повтаряше при всяко спиране по време на осемчасовото пътуване. Джени бе изтощена от недоспиване, а жегата, голямото количество изпита бира и силното вълнение я измъчваха допълнително. На обед хапнаха сандвичи в малък хотел насред пустошта, но нямаше време за душ и смяна на дрехите.

Когато автобусът пристигна в Уолаби Флатс, вече се здрачаваше и, слава богу, стана по-хладно. Джени слезе от автобуса и се разкърши. Ризата и късите й панталони бяха пропити от пот и ако съдеше по вида на другите, сигурно изглеждаше като плашило. Независимо от това бе с повдигнат дух, защото пътуването бе към края си и почти бе достигнала целта.

Джени долови някаква особена миризма във въздуха.

— Каква е тази ужасна смрад? — попита, като си запуши носа.

Лес се засмя.

— Мирише на сяра от минералните извори, миличка. Скоро ще свикнеш. Не се притеснявай.

— Надявам се — измърмори тя и пое раницата си.

„Кралица Виктория“ притежаваше залязващата слава на луксозен в миналото хотел, въпреки избледнелия надпис, който висеше малко накриво. Джени си помисли, че преди години сигурно е представлявал нещо, но сега изглеждаше потискащ и порутен. Двуетажната сграда с пясъчна мазилка беше опасана с балкон и веранда на първия етаж. Боята се лющеше, а железните решетки и украшения бяха ръждясали или направо липсваха на места. Тежки капаци покриваха тесните прозорци и навсякъде бяха поставени мрежи против комарите и мухите. Покрити с прах коне стояха вързани на специално за тази цел място. Те лениво отпускаха глави към бетонното корито с вода и от време на време размахваха опашки, за да пропъдят мухите. Голямата веранда под балкона изглеждаше прохладна и очевидно бе любимо място за срещи на местните мъже. Те седяха на люлеещите се столове или направо на стъпалата и наблюдаваха туристите изпод широкополите си шапки, които явно им служеха години наред.

Джени наблюдаваше всичко това с очите на художник. Най-старият беше брадясал, а съсухрените лица на останалите и бръчките около очите им, причинени от силното слънце, загатваше за тежкото им ежедневие. „Дано да мога да си извадя пособията за рисуване — помисли си Джени. — Някои от тези старци биха били чудесни модели.“ — Тя се спря, за да свали тежката раница.

— Добър ден. Каква горещина.

Погледът й се плъзна по безизразните им лица.

Побелелият старик й отвърна:

— Добър ден.

И очите му за миг се мярна любопитство, после той отново се загледа в смрачаващия се пейзаж.

Джени забеляза, че се чувстват неловко и се запита дали нашествието на толкова много хора наведнъж, не смущава спокойния им подреден живот. Може би уединението на това градче, разположено насред пустинята, с течение на времето бе насадило у тях дълбоко недоверие към новодошлите.

Джени взе багажа си и влезе в бара. Нещо за пиене, баня и нещо за хапване щяха да й осигурят спокоен нощен сън.

Няколко мъже се бяха изтегнали на бара с бири в ръце, и със скрити под шапките погледи проследяваха пристигането на новодошлите. Ризите и кожените им панталони носеха следите от работата им през деня. Разговорът, ако изобщо бе имало такъв, изведнъж секна, макар и в настъпилата тишина да не се усещаше враждебност, а по-скоро леко любопитство.

Вентилаторът на тавана мудно раздвижваше влажния въздух. От всяка греда и рамка на картина висяха мухоловки. Самият бар представляваше дълга дървена талпа, която се простираше по цялата дължина на помещението. Барманът, който бе господарят тук, беше слаб, със заострен като на ястреб нос, облечен в размъкнати панталони, които се крепяха с помощта на колан и тиранти. На стената бяха подредени редици от прашни бутилки, радиото имаше коледна украса, поставена вероятно, за да разведри мрачната обстановка.

— Дамският салон е отзад — съобщи съдържателят с тежък балтийски акцент. Той посочи с глава към вратата в далечния край на бара.

Джени последва другите жени. Неприятно бе да те третират като втора категория човек. За бога, та те живееха през седемдесетте. Тя се отпусна в тръстиковия стол и пусна раницата на земята до себе си, без да го прави на въпрос. Дори и в Сидни все още се срещаше дискриминационно отношение към жените. Австралийските мъже не обичаха жените им да посещават кръчмите — за тях това бе нарушаване на реда, с който бяха свикнали от години и те не виждаха защо трябва да го променят. Нещата обаче се променяха и колкото по-скоро, толкова по-добре, мислеше си Джени, като се чудеше дали някога ще им сервират. Умираше от жажда.

В стаята се появи една блондинка. Токчетата й тракаха и оставяха по дъсчения под подобни на татуировка следи. Личеше си, че току-що си бе сложила нов пласт червило, което изобщо не подхождаше на розовите й пластмасови обици и прилепналата оранжева пола. Пищните й форми преливаха над деколтето на блузата, а многобройните евтини гривни около китките й подрънкваха. Бе малко под трийсетте. Джени реши, че е твърде млада, за да е съпруга на съдържателя, но приятелското й държание несъмнено внасяше светлина и жизнерадост в мрачното помещение.

— Вече пих достатъчно бира, благодаря — отговори Джени на предложението. — Чаша сок или чай ще ми дойде добре.

— Дадено. Чаша сок или чай ще отмие праха, нали? — усмихна се младата жена широко и миглите й трепнаха. — Между другото, казвам се Лорейн. Как ти се струва тук?

— Не е лошо, стига да мога да пийна нещо, да се измия и да хапна — усмихна се Джени. Апетитната миризма на печено агне изостри глада й и й напомни, че обедът бе само един далечен спомен.

След няколко минути вече пиеше чая си. Той бе достатъчно силен и горещ, за да възвърне силите й. Лорейн отново изчезна в бара. Джени чуваше трополенето на високите й токчета и грубия й смях. Тя огледа тихата стая. Повечето от жените бяха заспали. Тези, които бяха будни, се взираха безцелно в празното пространство — прекалено уморени, за да водят какъвто и да е разговор. На Джени й се искаше да е при Лорейн. В бара явно бе доста по-забавно.

Мина половин час, преди Лорейн да се появи отново. Едва след като ги заведе в кухнята и им сервира препълнени чинии с месо и зеленчуци, Джени успя да привлече вниманието й.

— Има ли оставено съобщение за мен? Очаквах да ме посрещнат.

Лорейн повдигна изскубаните си вежди.

— Как каза, че ти беше името, миличка? Ще проверя.

— Джени Сандърс.

Последва реакция, която я свари неподготвена.

Усмивката на Лорейн замръзна, а погледът й стана неприятелски и хищен, докато оглеждаше Джени от главата до петите.

— Брет още не е дошъл.

— А има ли направена резервация на мое име?

— Господи, не знам, госпожо Сандърс. Разбирате ли, всичко е заето от новодошлите с автобуса, както и от много други хора.

Джени се вгледа в това лице с широко отворени очи и с престорено невинно изражение. Тя лъжеше — но защо?

— Господин Уилсън каза, че е резервирал стая — настоя твърдо. — Ето потвърждението. — Тя подаде телеграмата, получена от Джон Уейнрайт.

Това не направи никакво впечатление на Лорейн. Тя хвърли бегъл поглед на телеграмата и сви рамене.

— Ще видя дали шефът може да ви вмести някъде, но това няма да е отделна стая. — Тя се завъртя бързо, като опитно балансираше с подноса с празните чаши в ръка.

Останалите жени зашушукаха неодобрително, но Джени вдигна рамене и се засмя.

— Няма проблем. Толкова съм изморена, че бих заспала където и да е.

— Според мен това е възмутително — просъска една жена на средна възраст, облечена в небесносиня памучна рокля. По време на продължителното пътуване Джени бе научила, че се казва госпожа Кийн и че отива към Северните територии на гости на внуците си.

— Ако си платила за стая, тогава е редно да я получиш.

Около масата се чу неодобрително мърморене и Джени се почувства неловко. Не й се искаше да прави скандал, а и със сигурност нямаше да е добре да развали отношенията си с Лорейн, която и без това вече бе изпаднала в лошо настроение. Макар че, само господ знаеше защо — помисли си Джени.

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди някак — каза тя тихо. — Твърде горещо е, за да се разправяме, нека изчакаме. Да видим какво ще каже Лорейн.

Пълничката госпожа Кийн постави меката си длан върху ръката на Джени и, като й намигна заговорнически, се наведе към нея и прошепна:

— Не се притеснявай, миличка. Можеш да спиш в моята стая. Очевидно Лорейн мисли, че ще отнемеш приятеля й — онзи Брет, който трябва да те посрещне.

Джени я погледна изумено. Навярно това бе отговорът. Лорейн се държеше мило до момента, в който спомена името на господин Уилсън. Господи, сигурно наистина бе много изморена, за да не го разбере по-рано. Цялата тази история бе абсурдна и колкото по-бързо изяснеше нещата, толкова по-добре.

— Брет Уилсън е управителят на фермата ми. Не разбирам как бих могла да представлявам заплаха за Лорейн.

По-възрастната жена се разтресе от смях.

— Никога не съм виждала жена, обзета от такава ревност към друга жена, миличка. А що се отнася до това, дали представляваш някаква заплаха, мисля — тя избърса очите си, — че скоро не си се поглеждала в огледалото.

Джени не намери какво да отговори и другата жена продължи със сериозен тон:

— Бих се обзаложила, че Лорейн е хвърлила око на твоя управител и вече крои планове. Помни ми думата! Сигурна съм, че ще искаш да видиш този мъж. — Последният съвет бе съпроводен от яростно бодване в чинията с агнешко и картофи.

Лорейн се върна в стаята, точно когато разговорът между жените започна да се разгорещява и каза студено:

— Няма свободни стаи. Ще трябва да делите стая с още някой или да спите върху матрак на задната веранда. Има мрежи, така че ще бъдете необезпокоявана.

Госпожа Кийн отопи със залък хляб соса в чинията.

— Имам самостоятелна стая с две легла. Джени може да спи при мен.

Лорейн изгледа двете жени враждебно, но не каза нищо.

Джени дояде вечерята си и помогна на госпожа Кийн за багажа. Излязоха през задната врата на верандата и се изкачиха по грубите стъпала до стаята над бара. Вентилаторът на тавана проскърцваше, раздвижвайки застоялия въздух в мрачната стаичка. Обзавеждането се състоеше от две походни легла, стол и нощно шкафче. Капаците на прозорците бяха плътно затворени поради настъпването на нощта и прииждането на комарите. Тоалетната се намираше отвън на двора. Леген и кана с възтопла вода, с цвят на утайка от чай, бяха единствените удобства за миене.

— Не е като в „Риц“, нали? — отбеляза госпожа Кийн, като отпусна тежкото си тяло на едното легло. — Няма значение. След седалката в автобуса всяко легло ще ми се стори като пухено.

Джени се наведе към раницата си, докато другата жена се събличаше и миеше. „Поне чаршафите са чисти — помисли си тя, — а и има чисти кърпи и сапун.“

Не след дълго госпожа Кийн лекичко похъркваше сред възглавниците. Джени се изми набързо и облече тънка памучна тениска. Седна в притъмнялата стая, наслаждавайки се на тишината и спокойствието след дългото пътуване. Но безпокойството я накара да напусне малката задушна стая и да излезе на балкона.

Облегна се на перилата и погледна към небето. Нощта бе мека като кадифе и невероятно топла. Млечният път оставяше широка диря от звезди върху синьото като мастило небе. Съзвездията Орион и Южният кръст осветяваха ярко задрямалата земя. За миг й се прииска да спи тук, навън. Но комарите нямаше да я оставят на мира.

— Колко е красиво всичко тук — помисли си тя. После се усмихна. В застиналата тишина се дочуваше мекото, натрапчиво кряскане на папагалите кукабура. Трябваше да опознае отново тази земя, но сърцето й подсказваше, че вече бе част от нея.