Последният валс на Матилда

Глава 15

Брет вдигна очи и видя поразеното изражение върху лицето на Джени, преди тя да се обърне и да се отдалечи. Той напълно помръкна, когато осъзна как изглеждаше отстрани тази сцена и се отскубна от хватката на Лорейн. Лорейн се бе появила малко преди това и се бе вкопчила в него като хищник в плячката си. Брет реши да избегне разправиите и изчакваше удобен момент, за да се измъкне.

— Трябва да тръгвам — каза притеснено. — Отивам да нагледам конете.

Лорейн се нацупи.

— Мислех си, че ще бъдем заедно на пикника. Кошницата ми е под дърветата край реката.

— Не мога да ям преди състезанието, Лорейн. — Той забеляза искриците на упорство в очите й. — Освен това обещах на Скуайърс да изпия с тях по едно питие.

— По-вероятно е да си дал обещание на онази Сандърс — подметна подигравателно тя. — Само се излагаш, Брет Уилсън. Жените като нея се интересуват единствено от пари. Обзалагам се, че вече си е паднала по Чарли.

— Не мери другите с твоя аршин, Лорейн — отвърна навъсено Брет.

— Негодник — изплю се тя. — Не знам какво изобщо съм намирала в теб, но ако си мислиш, че работата ти с онази Сандърс е опечена, жестоко се лъжеш. Тя е една от тях. Една от богаташите, а ти си само наемна работна ръка. — Тя радостно се завъртя на пети и се отдалечи, като високите й токчета потъваха в меката пръст на ливадата.

Брет проследи с поглед оттеглянето й. Бе жегнат от думите й. Не смяташе, че е права. Интуицията му подсказваше, че Джени не е като Скуайърс и това, което виждаше, потвърждаваше неговото мнение. Богатството и силата на парите нямаше да й повлияят. Брет се промъкна между тълпата и се отправи към мястото, където обитателите на Караджонг правеха техния пикник.

Но като видя насъбралите се хора, се разколеба. Те представляваха живописна картина — но той не гореше от желание да бъде част от нея. Забеляза Джени, погълната от разговора си с Чарли и думите на Лорейн се върнаха с пълна сила. Чарли й говореше нещо, а тя го слушаше с оживено изражение на лицето. Изглежда се наслаждаваше на вниманието му и обкръжението наоколо не я притесняваше ни най-малко.

На земята, под дърветата уилга, бяха постлани одеяла. Под сянката им имаше столове и маси, застлани с ослепително бели драпирани покривки, а върху тях блестяха сребърни прибори. Дамите от Караджонг бяха безупречно елегантни, с летни рокли и големи капели. Те пиеха шампанско от високи кристални чаши, смееха се и бъбреха непринудено с гостите си. Старият Скуайърс, седнал под един голям чадър, дирижираше семейството си. Димът от пурата се виеше над главата му, докато раздаваше отсечени заповеди и властваше над гостите. Хелън, както обикновено, се въртеше около него и търпеше покорно лошото му настроение, докато съпругът й Джеймс раздаваше питиета на гостите.

Вниманието на Брет бе привлечено единствено от Чарли и Джени. Не можеше да не признае, че двамата си подхождаха. Въпреки че Чарли беше по-стар от нея с цели четирийсет години, той все още изглеждаше много добре и знаеше как да се държи с жените.

Освен това беше богат. Брет не можеше да пренебрегне този факт. Чарли можеше да й предостави всичко, което би поискала, макар и да бе човек, който се интересуваше преди всичко от увеличаване на имотите си.

Брет си тръгна, преди някой да го е забелязал. Нямаше какво да прави сред тези хора. Щеше да се чувства излишен. Поболяваше се при мисълта, че Джени му се изплъзва. Какво би могъл да й предложи той сега, след като беше опитала от живота на богатите фермери? Тя вече имаше всичко.

Джени не бе виждала подобен пикник. Храната бе изобилна — студени меса и салати, пушена сьомга и печени пилета, лъскави купчинки хайвер в красиви гнезда от лед. В центъра на покритата с бяла покривка маса, сред кристалните чаши и сребърните прибори, имаше огромна пирамида от плодове. Господарите на Караджонг умееха да посрещат гости. И все пак, независимо от изтънчената гостоприемност и любезните разговори, Джени усещаше, че нещо съществено липсва у тези хора и след няколко часа, прекарани в общуване с тях, тя разбра какво е то.

Това семейство се състоеше от хора с различни интереси, които не се харесваха един друг. Етън Скуайрс беше безспорният патриарх, който използваше страха, за да държи в подчинение многобройните си деца и внуци. Страх да не бъдеш пренебрегнат. Страх да не бъдеш изключен от завещанието. Страх, че богатството на Караджонг ще ти бъде отнето по някакъв начин, ако не се подчиниш мигновено на волята му. Също като повечето стари хора, той държеше семейството си като заложници и изпитваше огромно удоволствие от властта си.

Всичките амбиции, които Джеймс някога бе имал, бяха потъпкани от твърдата ръка на Етън. Чарли беше превъзходен събеседник, но безсилието му проличаваше в начина, по който говореше за плановете си за Караджонг, които не можеха да бъдат осъществени, докато баща му беше жив. Андрю беше единственият, доволен от живота си. Но макар че беше избягал на младини от задушаващото присъствие на Етън и беше избрал да прави кариера в града, той също не можеше да се освободи от влиянието на баща си. Независимо от престижното си образование, той зависеше от милостта на тираничния си баща. Всички дела на Караджонг се движеха от адвокатската му кантора и Джени предположи, че старият Скуайърс контролира целия бизнес.

Джени се одряма от изобилната храна и от изпитото вино и се облегна на възглавничките с притворени очи. Около нея се водеха безцелни и безсмислени разговори, в които не можеше да вземе участие, защото не познаваше местните хора.

— Пфуй! Не съм виждал по-странна птица от тази — възкликна Чарли.

Джени отвори очи и сънено се огледа, за да види за кого ставаше дума. В следващия момент зяпна от удивление.

— Даян!

Чарли с усилие откъсна очи от аленочервения кафтан и погледна заинтригувано към Джени.

— Познаваш ли това екзотично създание?

Тя се засмя и стана.

— Да, познавам я — отвърна тя. — Не е ли прекрасна? — Тя не дочака отговора на втрещения Чарли. Даян винаги въздействаше на мъжете по този начин. Втурна се към нея и я прегърна силно.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Много мил начин да посрещнеш приятелка, която е прекосила половин Австралия, за да те види — разсмя се Даян, хвана я за китките и я издърпа пред себе си. — Боже, чудесно изглеждаш, момичето ми. Животът на открито ти се отразява много добре.

Джени погледна яркочервения кафтан, който по някакъв странен начин пасваше на оранжевия шал, омотан около главата на Даян. На ушите й имаше златни обици, а на китките й подрънкваха и звънтяха множество гривни. Въпреки жегата носеше тежък грим около очите си, а парфюмът й напомняше за арабските пазари в Мароко.

— Виждам, че си решила да се смесиш с местното общество — каза Даян и се огледа, като се усмихваше на хората около тях, и добави лукаво: — Мисля, че ще дам на тези крале на вълната тема за разговор.

Джени мерна Чарли, който се приближаваше към тях.

— Хайде да се махнем от тук, за да се видим на спокойствие — предложи тя припряно.

Даян проследи погледа й и отстъпи крачка встрани.

— Няма начин. Не и преди да се запозная с всички, за които си ми писала. — Тя погледна към Чарли. — Това не е Брет, нали? Добре изглежда, но е малко старичък.

— Дръж се прилично — притеснено зашепна Джени. — Това е Чарли Скуайърс.

Очите на Даян, очертани с черен молив, се разшириха от учудване.

— Нали не онзи подлец Скуайърс?

— Синът му — измърмори Джени, докато Чарли се приближаваше към тях.

Даян изглеждаше като пъстроопашат папагал сред ято врабчета. Чарли я пое и я заведе при другите, за да я представи. Гривните й подрънкваха, докато се ръкуваше и разнасяше чашата с шампанско. Усмивката не слизаше от лицето й, а другите жени я разглеждаха втрещени.

Джени знаеше, че Даян изпитва огромно удоволствие да бъде център на вниманието. Открай време беше така и тя предполагаше, че ексцентричните дрехи и екстравагантните обноски на приятелката й до голяма степен се дължаха на факта, че е била изоставена като малка. Даян беше решена да не позволи никога повече да я пренебрегват или да не я забелязват. Това беше нейният начин да остави следа, да се бори с безразличието и анонимността, от които бе страдала като сираче.

Даян най-после се измъкна от групата обожатели и рамо до рамо, двете с бавни крачки се отправиха към брега на реката. Слънцето се придвижваше надолу по небосклона и откъм реката задуха приятен ветрец, който разхлади въздуха.

— Даян, как успя да ме откриеш? — най-сетне можа да я попита Джени.

— Купих една стара каравана от един приятел художник, който се върна от западното крайбрежие. Изложбата мина много добре и бях невероятно изтощена. Имах нужда да се махна и да си отдъхна — засмя се Даян. — Как може човек да си отдъхне тук! Хиляди километри открито пространство, без да срещнеш жива душа. Не мислех, че ще стигна някога до Уолаби Флатс, камо ли до Чаринга.

Джени я изгледа с удивление.

— Карала си от Сидни дотук? Ти? Ти, която вземаше такси, за да обикаляш по магазините?

Даян сви рамене.

— И преди сме го правили, защо не и сега.

— Тогава бяхме осемнайсетгодишни, Даян, и нямахме капка разум в главите си. Тръпки ме побиват, като си помисля на какви опасности се излагахме, докато обикаляхме из Африка и Европа.

Даян прехапа устни и в очите й просветнаха палави искрици.

— Но ни беше забавно, нали?

Джени си спомни студената, влажна квартира в Ърл Корт и тъмните улички, по които се прибираха след работа от онзи бар в Сохо. Спомни си мръсотията и мухите в Африка и настойчивия интерес на чернооките араби в Маракеш. Сети се за другарството и безгрижния живот с останалите австралийци, които търсеха приключения, за приятното усещане да си свободен и без задължения към никого. Опасностите само подслаждаха удоволствието от пътуването. Напълно невежи и наивни, те се радваха на живота. През тази година завързаха много приятелства, споменът за които щеше да остане завинаги в тях.

— Още не мога да повярвам, че си тук — каза Джени. — Боже, колко е хубаво да те видя отново.

Даян я погледна открито.

— Дойдох, защото се притесних за теб. Написа ми само няколко кратки писма. Имах усещането, че нещо не е наред, въпреки че ти не споменаваше нищо.

Джени я прегърна.

— Всичко е наред. Просто се поувлякох в дневниците и се оставих на въображението да ме води. Хубавото е, че имах свободно време и възможност да приема новото си положение, а и по някакъв странен начин дневниците ми помогнаха да разбера, че и след нещастието има живот. Примерът на Матилда ме накара да осъзная, че е време да се стегна и да загърбя миналото.

— Значи мислиш да се връщаш в Сидни?

— Не е задължително — предпазливо отговори Джени.

— Това колебание има ли нещо общо с известния ни Брет Уилсън?

Джени се изчерви.

— Не ме занасяй. Той е тук с приятелката си.

Даян я погледна замислено, но не каза нищо.

— Май е време за следващото надбягване. — Хората започнаха да се тълпят и образуваха кръг около трасето. — Има ли някой интересен ездач?

Джени сви рамене.

— Нямам представа — призна искрено Джени. — Това е последният кръг за ветерани преди финалите.

Двете си проправиха път през тълпата и не след дълго бяха завладени от всеобщото вълнение, докато наблюдаваха подготовката на конете и ездачите за старта. Конете явно усещаха, че предстои нещо, защото пристъпваха на едно място, пръхтяха и се бутаха един в друг със стиснати зъби и вдигнати нагоре бърни.

Както и при останалите надбягвания, състезателите бяха хора, които живееха и работеха в пустошта. Фермери, помощник-овчари, стригачи и управители на овцеферми. Всеки от тях беше облечен в цветовете на своя спонсор.

Тълпата притихна. Конете и ездачите застинаха в напрегнато очакване. Стартовият флаг затрептя на вятъра. В следващия миг те се откъснаха от стартовата линия сред облаци прах и насърчителния рев на зрителите.

Трасето минаваше по тясна права отсечка, после се виеше нагоре по хълма през горичката и покрай кулите на термитите. Зрителите загубиха от поглед водачите, но въпреки че вече два дена наблюдаваха надбягванията, нищо не можеше да охлади ентусиазма им, докато проследяваха прашната диря, носеща се над храсталака. Мина доста време преди първият ездач да се появи между дърветата и да се спусне надолу по стръмнината към долината. Копитата на коня се хлъзгаха по земята, мощните му дробове шумно изтласкваха въздуха. Конете се промъкваха между редицата от дървета и препускаха по неравната земя. Ездачите стискаха юздите с всички сили, навеждаха се плътно напред към потните шии и подвикваха в наострените уши на животните. Финалът наближаваше и само един от тях можеше да е победител.

Джени и Даян, както и останалите, закрещяха от радост, когато един от овчарите на Караджонг победи.

— Фюу-уу! Това е по-вълнуващо и от надбягванията за купата в Мелбърн — каза Даян. — Искаш ли да участваме в залаганията за следващия кръг?

— Каква великолепна идея, дами? Искате ли да ви помогна?

Чарли се усмихваше срещу тях.

— Предполагам, че искаш да заложиш на твоя управител за първото, второто и третото място, Джени? Вероятността да не спечели първото място е много малка, но можеш да се застраховаш.

Джени старателно избегна настойчивия поглед на Даян и подаде пет долара на Чарли.

— Защо пък не? Ще заложа обаче само на първото място. Той все пак носи цветовете на Чаринга и съм сигурна, че знае какво прави.

— Защо вероятността да не спечели първото място е толкова малка? — попита Даян и подаде една банкнота.

Чарли се засмя.

— Защото печели три години подред. Тази година обаче Караджонг има тайно оръжие и предполагам, че водачеството на Брет като „Крал на хълма“ ще приключи. — Погледът му се насочи към един кльощав младеж с хитро изражение на лицето, който седеше с изправена стойка върху петнист кон.

— Динго Фаули вече спечели тазгодишните надбягвания в Куинсланд и Виктория и показа много добри резултати в големите горещини. Отдавна не съм срещал толкава добър ездач.

Джени проследи с поглед флегматичната му походка и се обърна към Даян, която я наблюдаваше внимателно.

— Е, хайде, покажи ми го — подкани я нетърпеливо. — Искам да знам за какво си дадох петте долара.

Джени огледа подредените в линия състезатели. Брет беше яхнал кафявия жребец настрани, а върху зелено-златната му риза стоеше емблемата на Чаринга, стилизирана като аборигенска рисунка. Изглеждаше красив и застрашителен върху седлото, силните му ръце държаха под контрол неспокойния кон. Погледите им се срещнаха и се задържаха. Заговорническото му намигане ги отдели от всички други и ги привлече един към друг.

Даян възкликна чувствено.

— На това му викам тайна, която си струва да бъде запазена. Нищо чудно, че не ти е останало време за писма.

Джени усети как я обливат горещи вълни и отмести погледа си от Брет.

— Даян, имаш много мръсно подсъзнание — каза отбранително. — Предположението ти няма нищо общо с действителността. От целия уикенд, сега го виждам за първи път.

— Така ли? — промърмори замислено приятелката й.

Стартовият флаг бе вдигнат нагоре и Брет стисна здраво юздите. Стролър потрепваше под него и нервно пристъпваше с крака в напрегнато очакване. Петнистият кон на Динго Фаули се буташе и риташе точно до него, но Брет бе концентрирал цялото си внимание върху трасето. Беше чул за способностите на Динго да язди добре в горещо време и бе решен да го победи. Трябваше да запази репутацията си и да спечели първото място. Освен това Джени стоеше сред публиката, а той носеше цветовете на Чаринга и искаше да запази титлата си на „Крал на хълма“ повече от всякога.

Флагът се спусна рязко надолу и Стролър се отцепи от редицата, шия до шия с петнистия кон. Тясното трасе беше стръмно и изорано на коловози. Ботушът на Динго риташе стремето на Брет, опитвайки се да извади крака и да наруши равновесието му. Когато направиха първия завой на върха на хълма и препуснаха на зигзаг през храсталака, Стролър удължи разкрача си и се откъсна напред.

Клоните на дърветата ги шибаха отляво и отдясно, копитата се удряха в сухата земя и храстите и адреналинът им се покачваше с всяка изминала минута. Пред тях се изпречваха кулите на термитите — високи почти човешки бой грамадни барикади, които трябваше да бъдат заобиколени със заучена бързина, каквато се постигаше само с години работа по събиране на стадата.

Ездачът и конят се покриха с пот и прах в усилието си да стигнат до светлия тунел в края на храсталака. Динго отново препускаше плътно до него, почти легнал с цяло тяло върху коня и за сетен път се опита да изрита крака му от стремето.

Когато излязоха от сянката на дърветата, слънцето ги заслепи и те стремително си запробиваха път през високите храсти към гребена на хълма. Светът беше сведен до калейдоскоп от жега и прах, барабанен ритъм на копита и мирис на пот. Брет обърна Стролър, за да се спуснат по стръмния склон надолу. Усещаше, че Динго е непосредствено зад него.

Копитата се плъзгаха по каменистата почва, мускулите на коня се свиваха и могъщите дробове изпомпваха въздуха, докато стройните му крака се бореха да запазят равновесието на тялото. Когато стигнаха до последната равна местност, конят и ездачът бяха покрити с пот и мръсотия. Финалната линия се простираше пред тях, но виковете на тълпата не се чуваха, заглушавани от тропота на копитата. Динго яздеше наравно с него, главата на петнистия кон почти опираше до главата на Стролър.

Ревът на пъстрата тълпа ги посрещна и конете плавно забавиха ход, докато успеят да спрат. Стролър прекоси финала пръв, изпреварвайки петнистия само с една глава разстояние.

— Добра езда, приятелю — провикна се Динго, — само че следващата година няма да е толкова лесно.

Брет обърна Стролър срещу него и сграбчи кльощавия дребосък за яката на ризата. Едва се сдържаше да не го удари.

— Само да си опитал отново мръсните си номера, ще ти избия всичките зъби и ще те накарам да лижеш прахта от, земята — изръмжа той.

Динго го погледна подигравателно, но с невинно изражение на лицето.

— Какво да опитам?

Брет устоя на импулса да го свали от коня и да му смачка физиономията. Семейство Скуайърс се приближаваха с наградата и той предпочете да не прави сцени пред очите на толкова много хора.

— Старият ти номер с ритането на стремето, Динго — изсъска той в лицето му. — Поне да беше измислил нещо по-оригинално.

Когато Брет го освободи от хватката си, дребосъкът се изсмя цинично.

— Ще се видим догодина, ако ти стиска. — Той се завъртя и тълпата от почитатели го обгради веднага.

Брет скочи от коня, започна да събира юздите и едва не падна, притиснат между Лорейн и коня. Тя се хвърли на врата му, устните й го задушиха с целувки, по-досадни и от конска муха.

— Страхотно — задъхваше се тя. — Беше невероятен. Знаех си, че ти ще победиш.

Той се опий да я отблъсне, но тежките юзди в ръцете му пречеха да се освободи от хватката й.

— Лорейн — каза грубо. — Махни се от мен. Ставаш за посмешище пред хората.

Тя хвърли поглед през рамото му и Брет улови лукавата искрица в очите й. Лорейн се засмя и го целуна право в устата.

— Моят герой. — Тонът й беше саркастичен, примесен с нотка на триумф и когато най-сетне се отдръпна, Брет разбра причината за ликуването й.

Джени стоеше на няколко крачки от тях. Изразът на лицето й, преди да се обърне и да изчезне в тълпата, ясно показваше, че е видяла разигралата се сцена.

Брет разтърси Лорейн за раменете.

— Какво си мислиш, че правиш? Между нас всичко е приключило, защо причиняваш само неприятности?

— Не е приключило, докато аз не кажа — тросна се тя. — Няма да се отървеш толкова лесно от мен, Брет Уилсън.

— Коя е тази пачавра? — Даян както винаги засегна въпроса по същество.

— Лорейн — каза Джени с равен тон. — Приятелката на Брет.

Даян изсумтя.

— Не говори добре за вкуса му. — Тя сложи хладната си длан върху ръката на Джени. — На твое място не бих се притеснявала, Джен. Тази история няма да продължи дълго.

— Че кой се притеснява? — отвърна безгрижно Джени, но тонът й не съответстваше на унилото й настроение в този иначе хубав и слънчев ден. Прииска й се сега да е в Чаринга.

— Джени, баща ми иска ти да връчиш наградата на победителя.

Джени погледна Чарли ужасено.

— Но защо точно аз?

Той се усмихна.

— Защото ти си собственикът на фермата, която победи в надбягването. Хайде, ела.

Джени погледна безпомощно към Даян и тръгна с неохота към групата хора, наобиколили Брет. Тя чу приглушения говор и забеляза вперените в нея очи, но единственото нещо, което виждаше, беше самодоволното лице на Лорейн, изправена до Брет.

Етън я погледна злобно от инвалидната си количка.

— Поздравления — изръмжа той. — Това е късметът на аматьора, разбира се. Следващата година победата ще бъде наша.

Джени пое статуетката, която представляваше кон с вдигнати във въздуха предни крака, и се обърна към Брет. Той пристъпи напред леко начумерен и ядосан.

— Поздравления — каза студено Джени и обърна глава настрани тъкмо навреме, за да избегне целувката по бузата.

— Джени — прошепна тихичко Брет в косата й. — Не е така, както изглежда.

Тя го погледна право в очите и там видя нещо, което накара сърцето й да забие по-силно, но после зърна собственическия жест, с който Лорейн държеше ръката на Брет и разбра, че се е подвела.

— Ще се видим в Чаринга, господин Уилсън.

Когато се обърна към Чарли и Даян, Джени чу кикотенето на Лорейн и се насили да вземе чаша с шампанско и да се включи в общия разговор, сякаш не се бе случило нищо. И все пак нещо се бе случило. Каква игра играеше Брет? И защо очите му говореха едно, а вършеше съвсем друго?

Остатъкът от деня се стопи бързо. Палатките и шатрите на панаира бяха събрани. Джени се извини на Чарли и другите, уговори се с един от овчарите да върне камионетката в Чаринга и се качи в ярко боядисаната каравана на Даян.

— Добре дошла в Тревър — каза Даян и завъртя ключа в стартера. — Има всички екстри, дори и климатик.

Джени хвърли един поглед назад. Импровизирано легло заемаше голяма част от пространството, от тавана висеше саронг от Бали, скицници и стативи лежаха струпани върху резервните гуми и тубите с вода.

— Това ми напомня на нещо — каза тя с усмивка.

Даян се разсмя.

— Точно така. Тревър би могъл да е близнак на Алън.

Джени се облегна назад и се загледа в бързо сменящия се пейзаж. Алън беше името на караваната, с която пътуваха в Европа. Купиха я в Ърл Корт. Беше боядисана в синьо, от едната страна беше изрисувана огромна вълна, а от другата — слънце, луна и звезди. Целият покрив бе зает от австралийското знаме, а върху задните врати се смееха огромни слънчогледи. Тревър пък имаше от двете си страни изрисувани оранжеви пламъци, черепи на вратите, а на покрива — символи за забрана на използването на бомби. Послания на едно друго поколение, но по същество — едни и същи.

— Чудно ми е какво ли е станало с бедния стар Алън?

Вниманието на Даян беше изцяло погълнато от преодоляването на трудното трасе, докато следваше колите на Скуайърс.

— Вероятно още е в движение — каза с тъга в гласа. — Беше много хубава кола.

После замълчаха. Когато Даян отби в алеята пред Караджонг, Джени се усмихна на реакцията на приятелката си.

— Каква невероятна къща. Чудесна е.

— Почакай да влезеш вътре — каза хитро Джени.

В преддверието ги посрещна Хелън.

— Надявам се, нямате нищо против да сте в една стая? Къщата е препълнена с гости.

Джени и Даян се усмихнаха една на друга, видимо доволни.

— Ще бъде като в добрите стари времена, Хелън. Няма проблем.

Джени заведе приятелката си до стаята и я пусна да влезе първа, за да може да разгледа по-добре обстановката.

— Боже мили, Джени! Започваш да се смесваш с богатите и известните. Никога не съм виждала подобно нещо. — Даян гушна развълнувания Рипър и се заразхожда из стаята като плъзгаше длан по украсата, разглеждаше шишенцата с парфюм и отваряше шкафовете и чекмеджетата. Когато влезе в банята, тя нададе писък.

— Този, който е сътворил това, заслужава да бъде разстрелян — засмя се тя. — Виждала ли си някога по-ужасна скулптура от тази? Горката Венера.

Джени на свой ред се разсмя.

— Наистина има много самодоволно изражение. И твоето ще стане същото, ако не си намериш друго занимание и седиш тук по цял ден.

Даян се хвърли на леглото и се изтегна под последните лъчи на слънцето.

— Не е като стаята от детските ни години, а? Все имам чувството, че сестра Майкъл ще се появи отнякъде.

Джени потрепери.

— Не ми припомняй. Не бих искала да я видя отново — нито нея, нито онова ужасно място.

Даян се облегна на лакът и изведнъж стана сериозна.

— Все пак беше по-добре, отколкото при някои семейства.

Джени нямаше да забрави никога ужаса, преживян в първото семейство, което я осинови. Не искаше да си спомня как вторият й баща се промъкна през нощта в стаята й и ужасния скандал, който се разрази, когато тя избяга с писъци при съпругата му. Тя не й повярва. Каза й, че е лъжкиня, че е отмъстително, малко, зло същество и я върна обратно в Даджара.

Преподобната майка прие думите й на сериозно и беше много мила с нея, но сестра Майкъл й просъска, че трябва да мълчи и да стои мирна, независимо от това, какво става. Джени трябваше да изтърпи още една година, преди да дойде спасителното предложение от Валуна.

Тя се усмихна бодро, решена да не позволи на спомените да я безпокоят.

— Искаш ли да се изкъпеш първа? Имаме три часа до танците в плевнята.

Джени вече бе облечена и почти гримирана, когато Даян излезе от банята. Носеше тъмнолилава права рокля с голямо деколте, извезана със сребристо ламе, която показваше дългите й почернели крака. Косата й беше хваната със сребърни фиби, няколко свободни къдрици обрамчваха лицето й. Аметистови обици и колие проблясваха върху ушите и шията й.

— Прощален подарък от Руфус — засмя се тя. — Не са лоши, нали?

Джени ги разгледа и погледна унило към собствените си обикновени халки и медальон.

— Караш ме да се чувствам зле облечена — призна обезсърчено.

— Глупости. Роклята ти е страхотна, имаш нужда единствено от кехлибарения ми комплект и от свестни обувки. — Даян започна да тършува в една огромна пътна чанта и извади триумфално чифт обици.

Джени се любуваше на начина, по който среброто се съчетаваше със зеленото на роклята, когато на вратата се почука и влезе Хелън.

— Закъснели ли сме? — Джени погледна елегантната черна рокля, която откриваше белите, изящни рамене на Хелън, семплите перлени обици и късото перлено колие, които сигурно струваха цяло състояние.

По-възрастната жена се усмихна.

— Съвсем не. Дойдох, да си побъбрим и да се уверя, че не ви липсва нищо. — Тя огледа Джени и Даян с непресторено възхищение. — Колко сте хубави — каза с въздишка. — Мъжете ще се надпреварват да ви канят.

Джени се почувства смешна и недодялана пред тази елегантна, изтънчена жена и погледна нервно Даян.

— Нали не смятате, че сме попрекалили?

Хелън се разсмя.

— Разбира се, че не сте. Кога друг път ще ви се отдаде възможност да се издокарате и да се забавлявате така? — Тя докосна морскозелената рокля на Джени. — Прекрасна е. Цветът подчертава очите ви — въздъхна тя. — Не мога да сложа нещо зелено, без да изглеждам бледа и изморена. Мразя да съм толкова откровена.

Джени погледна копринения рус кок, завит в сложна плетеница на тила на Хелън.

— Винаги съм завиждала на блондинките.

Хелън я докосна с нежната си ръка.

— Изглежда, че сме сформирали взаимен почитателски клуб — засмя се тя хлапашки. — Нали няма да се обидите, ако ви дам един малък съвет?

Джени преглътна и бързо погледна към Даян. Къде ли бе сбъркала? Какво табу беше нарушила този път?

— За обувките, мила. Твърде ежедневни са. Почакайте малко, ще донеса един чифт от моите.

Когато Хелън излезе, Джени и Даян си размениха притеснени погледи.

— Ами пръстът ми? — прошепна припряно Джени. — Ако обувките й са твърде тесни, никога няма да мога да си пъхна крака вътре.

— Не ме питай — отвърна Даян. — Да се надяваме, че не са прекалено старомодни, защото каквото и да стане, ще трябва да ги носиш, в случай че ти станат.

Хелън се върна след няколко минути. Носеше кутия с емблемата на световноизвестна модна къща.

— Предполагам, че носим един и същи номер. Пробвайте ги.

Обувките бяха изработени от много светла фина коприна и й паснаха, сякаш бяха направени по поръчка специално за нея. Токчетата бяха остри и високи, а върховете бяха украсени с перли. Джени чу ахването на Даян и погледна към Хелън.

— Прекрасни са — каза задъхано. — Не знам дали ще се осмеля да ги обуя.

— Глупости — отряза Хелън. — Задръжте ги. Роклята, за която са купени е безнадеждно излязла от мода и вероятно няма да ги сложа повече, защото подобни неща не ми отиват на годините. А сега да вървим. Като домакиня трябва да съм първа там и след като вече сте готови, можете да дойдете с мен.

Огромната плевня се намираше на около три километра от къщата и те отидоха до там с кола, за да не си развалят тоалетите. Плевнята миришеше на сено, но заради събитието беше из лъскана до блясък. До вратата беше издигнат бар, а покрай стените имаше бали със сено за сядане. На импровизираната сцена група мъже, облечени в американски каубойски дрехи, настройваха инструментите си. От гредите висяха знаменца и балони.

— Това усещане ми е познато — каза Даян и кимна в посока на групичката момичета, които седяха като на тръни в ъгъла. — Спомняш ли си колко ужасно е да чакаш да те поканят на танц?

Джени кимна. Споменът все още беше твърде ярък в съзнанието й, макар и да не се сещаше Даян някога да е била без кавалер. Взеха си от шампанското, което им предложи Андрю, и започнаха да наблюдават пристигащите гости.

— Още не е дошъл — промърмори Даян. — И нея я няма.

Джени нямаше нужда от пояснение, за кого става дума, но успя да избегне разговора, тъй като Джеймс и Хелън излязоха на дансинга, за да открият танците. Не й остана време да се чуди къде е Брет, защото Чарли я издърпа и те се завъртяха във вихъра на полката.

Скоро всички в хамбара танцуваха. Джени не можеше да си поеме дъх от танци с мъже, които не беше виждала никога преди. Младежи с потни длани и дъх, вонящ силно на бира, я въртяха на дансинга, докато не й се зави свят. Брадясали овчари я настъпваха и надничаха в деколтето й. Изпотена и изтощена, тя успя най-накрая да се отскубне от навалицата и се строполи на една бала сено, за да си поеме дъх.

Грижливият Чарли беше изчезнал някъде, Даян не спираше да танцува устремно на дансинга в обятията на един много красив овчар, който имаше щастието да я покани пръв. Без съмнение тя наистина се забавляваше много. Джени й завидя на енергията, но на нея й доставяше удоволствие и само да седи и да наблюдава как другите се веселят.

Тъкмо се канеше да отпие от чашата си, когато някой я взе от ръката й и я издърпа да стане.

— Чарли, не мога — протестът й заглъхна, когато Брет я притегли в прегръдките си.

— Танцът е бавен, но не гарантирам, че няма да те настъпвам — опита се той да надвика шума.

Джени се отпусна в прегръдките му сякаш в някакъв транс. Усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му през ризата, чувстваше дланта му — гореща и уверена — на гърба си. Това засили значението на момента, опитният, но безчувствен начин, по който танцуваше Чарли, изглеждаше като далечен спомен. Въпреки че не си признаваше, това беше мигът, който бе чакала през цялото време. Тя се отпусна в прегръдките му и затвори очи.

Музикантите бяха много добри. Репертоарът им се състоеше от любими кънтри песни и западни хитове. Разбити мечти, разбити сърца, неспазени обещания — текстовете може би бяха твърде тъжни, но за първи път от много време насам тя се чувстваше щастлива.

— Изглеждаш много красива тази вечер, Джени — прошепна Брет в косите й.

Тя срещна сивите му очи и разбра, че комплиментът е съвсем искрен.

— Благодаря. И ти се справи чудесно на надбягването.

— Четири години подред печеля титлата — каза той с гордост, — но в момента се чувствам по-щастлив.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Както вече ти казах, нещата не са такива, каквито изглеждат. Вече нямам нищо общо с Лорейн.

Джени го погледна внимателно, но реши да не позволява на съмненията да й развалят вечерта и те продължиха да танцуват — първо една много бърза полка, после и валс. Накрая тя започна да го умолява да спрат.

— Много ми е топло и краката ме болят — усмихна се тя измъчено. — Хайде да пропуснем този танц и да поседнем.

Брет й намери място на една бала сено.

— Мисля, че едно питие няма да ни се отрази зле — предложи той, като се опитваше да надвика шума. — Обещай ми, че няма да ходиш никъде.

Джени беше по детински поласкана, че той иска да е с нея и кимна утвърдително. Но докато го гледаше как се провира между навалицата, изведнъж се почувства много сама.

— Мисля, че вие сте красавицата на бала, госпожо Сандърс.

Джени не бе чула шума от приближаването на инвалидната количка. Двамата размениха мълчаливи погледи — един остров на взаимна неприязън и любопитство сред морето от цветове и гласове.

— Матилда беше твърде високомерна, за да участва в подобни събития. Криеше се при черните си приятели и отхвърляше всички покани.

— Сигурно е имала по-важна работа и не й е било до танци — отвърна хладно Джени. Изведнъж си представи Матилда и нейния единствен танц и това я накара да потрепери. Хората понякога могат да бъдат толкова жестоки.

Етън се приведе напред в инвалидната количка и кокалестите му пръсти сграбчиха китката й.

— Знаете ли, Чарли искаше да се ожени за нея, но аз прецених, че тя не е достатъчно добра за него. Какво ще кажете за това?

— Матилда сигурно си е отдъхнала. Вероятно и без това той не я е обичал.

Етън я пусна с презрителна гримаса.

— Любов. — Той се изплю. — Глупави жени, само за това мислите. Тук на първо място е земята, госпожо Сандърс. Тя движи всичко.

— Струвате ми се много разочарован, господин Скуайърс. Чудя се каква е причината?

Очите му се загледаха някъде настрани и той се направи, че не е чул думите й. Когато отново я погледна, лицето му бе спокойно и безизразно като на египетски сфинкс.

— Мислите ли да останете в Чаринга? — попита с рязък тон.

Джени запази хладнокръвие и го погледна, без да мигне.

— Не знам. Защо?

— Аз ще ви дам много добра цена за нея. Караджонг разраства бизнеса си с развъждане на коне. Чаринга ще стане много добра коневъдна ферма.

Брет се върна с питиетата и Джени стана, доволна че има извинение да се отърве от присъствието на стареца.

— Андрю вече ми предложи да продам Чаринга и аз му отказах. Може би, ако ми споделите истинската причина защо Чаринга е толкова важна за вас, бих могла да размисля?

Той не каза нищо, само я изгледа втренчено, преди да се обърне и да си тръгне.

— Не говореше сериозно, нали — за това, че ще размислиш? — Усмивката на Брет изчезна и между веждите му се появи дълбока бръчка.

Джени се усмихна и взе чашата от ръцете му.

— Не. Само че той не знае.

Беше почти четири сутринта, а забавата все още не стихваше. Даян изчезна някъде навън с кавалера си. Въпреки протестите Брет беше въвлечен от приятелите си в бърз шотландски танц, който сякаш нямаше край, а тя се чувстваше изтощена. Краката я боляха, шампанското й дойде в повече и неумолимото преследване на Чарли започна да й омръзва. Явно, че Брет нямаше да я закара обратно, както се бе надявала. Тя въздъхна, хвърли един последен поглед на танцуващите и си тръгна.

Нощта беше прохладна, зазоряваше се и небето имаше бледолилав кадифен цвят. Шумът от плевнята остана далече зад нея, Джени събу обувките си и се наслади на усещането да стъпва с боси крака по сухата земя. Дългата разходка обратно щеше да й даде възможност да се освежи и да премисли отново скъпоценните мигове, прекарани с Брет.

Къщата изглеждаше почти изоставена, прозорците светеха в полумрака като фарове, които показват пътя на заблудените моряци. Джени изкачи стълбището, като пееше и танцуваше. Тази нощ беше прекрасна — сега можеше спокойно да дочака следващия ден.

Събуди се пет часа по-късно. Даян сигурно се бе прибрала преди малко, защото лежеше облечена на леглото до нея с усукана около тялото й рокля. Рипър започна да върти опашка с надежда, че ще бъде изведен.

— Чакай първо да се измия и облека и преди да си тръгнем ще те изведа — прошепна Джени.

Мисълта за Чаринга я накара да се разбърза. Чаринга и Брет. Те бяха станали двете най-важни неща в новия й живот и тя най-сетне можеше отново да гледа с надежда в бъдещето.

Джени остави Даян да спи, спусна се бързо по стълбите и излезе на верандата. Работният ден навън беше започнал, из двора се движеха мъже и коне, а от кухнята се носеше миризмата на пържен бекон. Джени освободи Рипър от каишката, той изтича и започна да души и рови из храстите. Тя вдиша тежката смесица от миризмата на тропически храсти и прах и си помисли, че ги чака още един горещ ден, без ни най-малката надежда, че ще се появи така необходимият им дъжд.

Погледът й се плъзна през двора към бунгалото на надзирателя, където Скуайърс бяха настанили Брет. Тя се запита дали е тръгнал към Чаринга или още е някъде в Караджонг. После мярна някаква фигура, която се размърда в сянката около бунгалото и надеждата й угасна.

Това беше Лорейн. Промъкваше се през вратата с обувки в ръка, косата й бе сплъстена, а гримът около очите й се бе размазал.

Джени не беше забелязала, че се е отдалечила от верандата, докато не се намери по средата на двора. „Не трябва да си правя прибързани заключения — опита се да си внуши сама на себе си. — Лорейн най-вероятно е била с надзирателя, може дори да е прекарала нощта в някоя от каруците, зад бунгалата на стригачите, може и да е било само игра на светлината.“

— Добър ден. Забавата беше великолепна, а? — Лорейн подскачаше на един крак, докато се опитваше да обуе обувките си. Опита се да оправи разбърканата си коса, но накрая се отказа и се усмихна лукаво. — Не чакай Брет да се появи много рано в Чаринга. Тази нощ не му остана много време за сън — намигна тя. — Знаеш какво имам предвид.

Джени се задъха и пъхна юмруци в джобовете си, за да не се изкуши да хване Лорейн за мръсната коса и да я оскубе. Нямаше да позволи на тази уличница да се радва на мъката й.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна надменно. — И какво си правила в бунгалото на надзирателя? Прекрачваш всякакви морални граници.

Лорейн се разсмя.

— Боже, боже. Говориш точно като стария ми учител. — Изражението й стана злобно и тя размаха срещу Джени кървавочервения си нокът. — Виж какво, госпожо Знатна и Велика, тази къща не е твоя и ще ходя, където си искам. — Тя тръсна глава и си тръгна, като се смееше предизвикателно. — Брет ми каза, че мога да спя при него — така че защо не отидеш да се разправяш с него?

Джени я изгледа как се качи на раздрънканата си кола и потегли, като изфорсира двигателя, преди да завие зад къщата. Тя изкачи тичешком стълбището и тресна вратата на стаята зад гърба си.

— Даян, ставай! Заминаваме.

Даян се надигна сънена, с размазан грим и разрошена коса, която закриваше лицето й.

— Какво става? — замънка тя.

Джени започна да опакова багажа си с невероятна бързина.

— Този проклет, проклет мъж — ругаеше тя, опитвайки се да не се разплаче. — Никога няма да се сетиш какво направи.

Даян се прозя и се протегна.

— Не бих могла дори да се опитам. Не може ли поне да изпием по чаша кафе преди тръгване? — замрънка тя. — В устата ми горчи ужасно.

— Не, не може — просъска Джени. — Колкото по-скоро се прибера в Чаринга, толкова по-добре. Проявих се като пълна глупачка. Време е да дочета дневниците и после се връщам в Сидни.

Тя затръшна чекмеджето и натъпка бельото си в чантата.

— Лорейн е добре дошла при Брет, а Скуайърс е добре дошъл в Чаринга — каза тя грубо. — А ти — обърна се тя към кученцето — ще трябва да свикнеш с уличните лампи.