Пред вратите на мрака

10. Демоничната наука

Джим изстена.

Празненството бе приключило твърде късно и той умираше за сън, но Пъг, Магнус и Амиранта бяха дошли в стаята му, бяха дръпнали завесите и го будеха.

— Вода — изхъхри Джим.

Амиранта вдигна каната от шкафчето до леглото и му наля. Джим взе чашата и я изпи жадно.

Едва сега Магнус забеляза, че одеялото до Джим се размърдва, и сръга баща си с лакът.

— Джим — каза Пъг. — Ще те изчакаме във вестибюла.

— Благодаря — отвърна Джим с глас, натежал от продължилия почти цяла нощ гуляй.

Тримата излязоха от спалнята, седнаха на дивана и зачакаха.

— Трябваше да донеса малко прашец — каза Пъг.

— Какъв прашец?

— Преди години, много преди да се запозная с майка ти, вечер си сръбвах малко повечко винце. Един жрец изцелител от Ордена на Килиан имаше прашец, който, като се смеси с вода, премахва напълно мъчителните последствия от прекаляването с алкохола. Не се използва магия, само подходящата смес от билки и дървесна кора…

От спалнята излезе младо и много красиво момиче. Чернокосо и босоного. Усмихна им се, мина покрай тях и излезе в коридора.

— Босичка! — разсмя се Амиранта. — Дали изобщо помни къде са й обувките?

На Магнус обаче изобщо не му беше до смях.

— Чака ни работа — припомни им той.

Амиранта сложи ръка на рамото му.

— Долавям в гласа ти ненужно неодобрение. Ако Джим е решил да прекара деня с главоболие, това си е негов проблем. Ние сме се наспали, закусили сме и сме готови за работа. Махмурлукът му не е наша грижа, нали?

— Извинявай — отвърна Магнус. — Просто съм притеснен.

— Метнал се е на майка си — каза Пъг и Амиранта се изненада, че за първи път при споменаването на бившата му жена в гласа на Пъг не се долавяше печал. Надяваше се това да е признак, че магьосникът най-сетне е преодолял мъката си. Твърде много зависеше от него в предстоящата битка.

След няколко минути се появи Джим. Изглеждаше в по-добро състояние, отколкото очакваха. Усмихна се и каза:

— Май си е време за обяд.

И ги поведе към коридора.

Сякаш предугадил желанията им, отвън ги очакваше слуга, който ги отведе на малка веранда, откъдето се разкриваше великолепна гледка към огромната градина на двореца. Тук нямаше дивани, нито столове, а възглавници около ниска маса. Поднесоха им кешийски пържен хляб и пикантна наденица, както и традиционните сладки квегански деликатеси. Имаше и голяма кана с димящо кешийско кафе, както и чай от Новиндус.

Джим се тъпчеше, все едно е гладувал седмици, и когато забеляза, че го гледат, заяви:

— Имам апетит, защото не съм мигнал цяла нощ.

— Видяхме — каза Магнус и се подсмихна.

— Вие, учените глави, можете да си лягате и по-рано и императорът няма да се обиди, но от мен се очаква да представям подобаващо двора, който ме праща.

— Забелязахме — рече Амиранта. — Много е хубава.

— И много умна — добави Джим. — Успях да се измъкна от оргията, като се усамотих с едно от най-красивите слугинчета. Като се има предвид разликата в културите, едва ли някой би ме упрекнал.

Пъг се засмя.

— Тя е шпионка.

— Естествено. Но ако продължа да се представям толкова добре, ще мине на наша страна. — И продължи, сякаш говореше на себе си: — Макар че ако не успея да я вербувам, ще трябва да я убия, а това ще е истинско прахосничество на добър материал. — Изгледа тримата си спътници: — Бях сигурен, че квеганското разузнаване ще ни отдели поне неколцина от най-добрите си агенти.

— Младата жена, която седеше с мен? — попита Пъг.

— Не — отвърна Джим. — Тя е най-малката дъщеря на един дребен благородник, който се надява да й намери подходяща партия в двора на императора, защото ако не успее, ще трябва да я задоми с един далечен братовчед. — Премести поглед върху Амиранта. — Виж, мъжът, който се надвесваше да ти шепне на ухото, е един от най-добрите им хора. Съмнявам се, че си даваш сметка колко много неща си му казал.

— Само истината — отвърна Амиранта. — Въпросите, които задаваше за страната, от която идвам, бяха прями и недвусмислени, ала скоро му стана ясно, че отговорите ми няма да са му от особена полза. Разпитваше ме за армията на махараджата и аз му казах колко е голяма. Всъщност нямам никаква представа за числеността й, само че е голяма.

Джим се ухили и сръбна от кафето.

— Амиранта, от теб може да излезе добър шпионин.

— Просто спазвам едно правило — вместо да лъжа, казвам по малко истина. Научил съм го от картите.

— Аха — рече Джим. — Трябва да поиграем някой път с теб.

— Какво ще правим днес? — попита Магнус, макар планът да бе уговорен предварително.

Джим сдъвка едно сочно парче пъпеш и каза:

— По обед трябва да се срещна с едни чиновници и да обядвам с тях. От дребните са, защото официалната част по моето посрещане приключи. А после ще дойда да видя как се справяте с архивите. Вие тримата се захващайте за работа. На вечеря ще обсъдим утрешните задачи.

Всички разбираха, че говори за открадването на „Голямата книга на демоните“, ако я намерят, но никой не го спомена на глас.

След като приключиха с обяда, дойдоха прислужници, за да ги отведат.

Пъг, Магнус и Амиранта минаха по дълги коридори и през няколко големи галерии и градини и най-сетне влязоха в дълъг тунел.

Когато най-сетне се озоваха на дневна светлина, откриха, че се намират от другата страна на хълмовете и над относително по-рядко заселена част на града. Все още имаше доста хубави къщи и имения, но не и пазарища или бедняшки колиби. Вместо тях нататък по склона вече се виждаха ферми, заобиколени от ниски стени.

Те се спуснаха по виещия се път до постройка с ниска дълга фасада и големи прозорци, която от другата страна бе вкопана в хълма.

— Господа — рече прислужникът. — Стигнахме.

Обърна се и си тръгна, а тримата магьосници се спогледаха.

— Е, значи стигнахме — въздъхна Амиранта.

Пъг се усмихна и посочи, че трябва да влизат.

Зад вратата започваше дълъг коридор, а вляво имаше галерия, осветена от високите прозорци. Две дълги маси запълваха средната част на галерията и около тях бяха подредени удобни кресла. Между отсрещните прозорци имаше високи до тавана лавици, натъпкани с книги.

Една жена ги очакваше и когато влязоха, ги посрещна с напрегната усмивка.

— Ричард, колко се радвам.

— Ливия. — Пъг й се поклони. — Предполагам, познаваш спътниците ми.

— Да — отвърна тя. — Макар и бегло. Мартин, Амиранта. Радвам се да ви видя отново.

Амиранта се усмихна широко.

— Аз също. — Съжалявам, но снощи нямах възможност да разговарям с вас. Може би…? — Той остави въпроса недовършен.

Тя погледна Пъг, сякаш за да прецени реакцията му, после каза:

— Може би. А сега, с какво бих могла да ви бъда полезна?

— Двамата с Мартин — заговори Пъг — сме тук по заръка на Островния крал и на принца на Крондор, за да проучим някои неизяснени различия в общата ни история, особено що се касае до периода, когато Кеш се оттегля от този район и преди Кралството да се разшири на запад през Ябон.

— Мисля, че знам откъде ще започнем — рече Ливия и погледна Амиранта: — А вие?

— Аз имам друга задача от моя господар махараджата. Интересувам се по-скоро от въпроси с мистичен характер.

— Мистичен? — повтори тя, сякаш не го разбираше.

— Нашата религия е доста сходна с вашата, но съществуват известни различия. Боговете ни имат други имена и малко по-различни роли.

— Колко странно — каза тя. После, давайки си сметка, че от нея не се очаква да прави преценки, продължи: — Искам да кажа, странни са различията, а не вашите възгледи.

— Разбирам какво имате предвид — отвърна Амиранта с широка усмивка. — Що се отнася до работата ми, вероятно ще ми е от полза, ако можете да ми покажете книги, посветени на нерелигиозна магия, духове, призраци, демони дори. Понякога селските митове ни дават по-добра представа за вярванията на хората, отколкото официалните хроники, съдържащи се в храмовете и държавните библиотеки.

— Ще видя какво мога да направя. — Обърна се към Магнус и Пъг. — Да започнем с вас двамата, а после ще потърся за вас — усмихна се на Амиранта — легенди и фолклорни записки.

По някаква странна причина Амиранта се почувства пренебрегнат.

Тръгнаха към помещението с архивите.

Амиранта успя да затвори уста едва след като се сети да го направи. Фразата „увиснало чене“ продължи да изпълва съзнанието му, докато разглеждаше планината от книги, свитъци и плочки.

— Съжалявам — рече Ливия, — но това е най-вероятното място да откриете нещата, които търсите. — И го докосна леко по ръката, жест, който му се стори едновременно успокоителен и разсейващ. — Моите сънародници, както вероятно скоро ще откриете, се интересуват преимуществено от три — не, от четири неща: величие, както военно, така и търговско — това са първите две. Самовъзвеличаване, намекващо колко суетно е обществото ни. И последно, от плътската наслада, което пък щяхте да узнаете, ако снощи се бяхте задържали на тържеството.

Амиранта се помъчи да си придаде незаинтересован вид.

— И преди съм участвал в оргии, Ливия.

— Както и аз, и също като теб си тръгнах, преди тази да е започнала, но това, което се опитвам да кажа, е, че ако не става въпрос само за богатство, война, суета или плътска наслада, значи ще го намериш тук. — И посочи огромната купчина.

— Тоест искаш да кажеш, че Ричард и Мартин — той прибягна до фалшивите имена на Пъг и Магнус — най-вероятно ще открият само официално одобрените истории?

— Не. Че ще трябва да се ровят сред огромен брой исторически документи, които все още не са били хвърлени в огъня. Може все пак да се натъкнат и на нещичко, което да им помогне да разберат какво всъщност се е случило в миналото. Що се отнася до твоите изследвания, всички митове, легенди, приказки, суеверия или доклади за преки срещи с боговете — без да имат потвърждение от храмовете, разбира се — са тук. — И отново посочи купчината.

Амиранта помълча малко, сетне отвърна:

— Имам три молби.

— Ще ги изпълня с удоволствие — каза тя, втренчила поглед в очите му, за да подскаже, че в думите й се таи двойствен смисъл.

Той се усмихна с най-чаровната си усмивка.

— Първо, ще може ли да се разпоредиш да ми донесат кана гореща вода и чай на ей онази маса? Не бих искал да разлея чай върху тези безценни документи, но ми се ще да се ободрявам от време на време.

— Разбира се. Какво друго? — попита тя и го докосна по ръката.

— Мога ли да получа стълба? — Той изви глава към горния край на купчината. — Ще ми помогне да вземам книгите от върха на купчината, без да я събарям. Малка стълбичка ще свърши работа — не повече от десетина стъпки.

Тя се разсмя и той намери смеха й за приятен.

— Разбира се. Веднага ще пратя да ти донесат.

— Третата ми молба е да ми осигуриш прислужник, който да мести и подрежда книгите и да ми донесе хартия или пергамент, защото бих искал да си водя записки.

— Разбира се — рече отново тя и той забеляза в поведението й известна хладина, така че добави:

— Всъщност трябваше да помоля за четири неща. Ще вечеряш ли довечера с мен? Стига, разбира се, лорд Джеймс да не настоява да вечеряме всички заедно.

Тя се поколеба за миг, за да не изглежда твърде прибързана с отговора.

— Ако твоят благодетел не настоява да му правиш компания, с удоволствие ще вечерям с теб. Ей сега ще се разпоредя за чай, стълба и един слуга, който да ти помага. — Сетне в усмивката й се промъкна съблазън. — А по-късно ще намина да проверя дали имаш нужда от още нещо.

— Благодаря — отвърна Амиранта и я изпрати с поглед. Дългата квеганска тога се спускаше до земята, но обгръщаше формите й по много примамлив начин.

След като не без усилие прогони от мислите си тази хубава жена, той се обърна и се зае да обмисля задачата, с която трябваше да се захване. Въздъхна, протегна ръка и взе една книга от купчината. Отвори я и установи, че е написана на непознат език. Огледа се, за да се увери, че не го наблюдават, и извади от кесията си малък предмет, който Пъг му бе дал, преди да пристигнат на Квег. Направи точно както му бяха казали и опрял предмета в челото си, промълви една кратка фраза, след което го прибра. Когато отвори очи, надписите в книгата сякаш се люшнаха и след миг се подредиха в думи, които можеше да чете.

— Трябваше да се запозная с тези хора преди сто години — промърмори под носа си.

Сега вече, придобил способността да чете квегански текстове, плъзна поглед по страницата.

— „По въпроса за звездите и тяхното разположение в небето според сезоните…“ — Прелисти на друга страница, после остави настрани този сборник с любителски наблюдения и се огледа. — Нали знаеш, че това, което ти трябва, сигурно е на дъното на купчината? — попита сам себе си на глас.

— Господине? — попита един глас отзад.

— Да? — Амиранта се обърна и видя на вратата двама прислужници. Единият държеше поднос с чайник гореща вода и каничка с чаена запарка, другият носеше ниска стълба. — О, нищо. — Посочи мъжа със стълбата. — Разпъни я там, качи се и внимателно свали най-горната книга. — На другия заръча: — А ти сложи подноса на масата, ако обичаш. И ми намери удобно кресло. Благодаря. — И насочи вниманието си към мъжа, който вече се качваше по стълбата.

Денят постепенно отминаваше и Амиранта вече бе изпил два чайника. Освен че се наложи да се облекчава на три пъти, сутринта не се отличаваше с нищо вълнуващо, най-вече по отношение на издирванията му. Натъкна се на някои неща, като например трактат за боговете и висшето съзнание, който обаче се оказа само добре прикрит религиозен текст, но понеже бе написан на изящен и увлекателен език, неусетно го увлече и дори му достави удоволствие.

Имаше още един интересен документ за период на голям глад и разни семейни хроники — доста на брой, което за пореден път подчертаваше суетната природа на квеганците. Дори най-скромният и незабележим търговец не пропускаше да напише своя семейна история, но пък можеше само да се предполага дали нещата вътре са факти, или измислици. Една доста живописна, ала съмнителна история разказваше за търговец от Крондор, който се опитал да извлече богатството си направо от въздуха, или поне така твърдял.

По някое време разтвори причудлива книга за тъмни магии, в която се съдържаше повече истина, отколкото вероятно предполагаше самият автор. Остави я настрана, за да я покаже на Пъг и Магнус.

Друга книга бе хроника на борбите между два храма, нито един от които не му беше познат. Магията, която използваше, за да чете чужди езици, не помагаше да различава подобни нюанси. Някой на име Рах-ма-то бе герой на тази история, но Амиранта не познаваше местните богове, нито пък бе сигурен дали не е най-обикновен селяк. И все пак вътре ставаше въпрос за митове и магии и той я отдели настрани.

В още доста книги се натъкваше на подобни причудливи истории, но нито една от тях не касаеше информацията, която търсеше. Той се зачуди дали Пъг и Магнус имат по-голям успех.

Обядът бе възвестен от появата на Ливия. Очарователната квеганка изглеждаше развеселена, когато видя Амиранта коленичил между разхвърляните книги.

— Намери ли нещо полезно?

Той посочи десетината книги край чайника.

— Тези изглеждат обещаващо. — Преувеличаваше, разбира се, но искаше да изглежда, сякаш наистина търси разни стари истории.

— Дойдох да те отведа в читалнята на архиварите, където е поднесен скромен обяд.

Той се изправи и изпъшка — коленете му се бяха схванали.

— Трябва да се поразходя, за да се ободря — каза, за да прикрие истинската причина. — Ако прекаля със заседяването, ще се превърна в немощен старец.

Тя се усмихна и пъхна ръката си в неговата. Амиранта и друг път си бе имал работа с флиртуващи жени и от фамилиарния й жест прецени, че го намира достатъчно привлекателен за по-нататъшна игра. Странни бяха нравите в това общество, помисли си, но после се сети, че тази жена наближава пределната възраст, за да има деца, и вероятно е готова да се омъжи за първия, който й поиска ръката.

Въздъхна и претегли мислено стремежа към удоволствие срещу риска да я наскърби.

— Какво? — попита тя.

— Съжалявам — отвърна той.

— Защо въздишаш така?

Той се усмихна.

— Просто си помислих още колко материал трябва да прегледам. — Беше решил следобед да освободи слугата. Купчината бе намаляла достатъчно, за да може да се справи сам, а и сега, когато бе достатъчно запознат с маниера на писане на квеганците, независимо дали става въпрос за търговски доклади, или за семейни хроники, смяташе да приключи преди вечеря.

— Може би, би могъл да останеш по-дълго?

Той се усмихна, осъзнал, че и този път инстинктът не го е подвел. Тази жена се нуждаеше от мъж, с когото да създаде семейство. Повече обаче го разтревожи мисълта, че подобна идея не му се стори чак толкова противна, а само неосъществима.

Амиранта поклати глава.

— Доколкото знам, уговорката между вашия император и краля е само за три дни, не повече. И тъй като аз съм само спътник на официалните изследователи… — И сви рамене.

— Мога ли да поговоря с някого? — попита тя.

— Живея много далече оттук — отвърна той заобиколно, но тя разбра какво има предвид.

— Женен ли си? — И втренчи в него присвити очи.

— О, не. Работата ми поглъща цялото ми свободно време.

— А, да — каза тя, сякаш това обясняваше всичко.

Обядът бе доста скромен според квеганските стандарти, ала всъщност бе истинско малко пиршество за всеки от тях. Скоро след като Амиранта влезе, на вратата се появиха Пъг и Магнус. Ливия си тръгна и тримата останаха сами.

— Открихте ли нещо интересно? — попита Пъг, докато си пълнеше чинията със сирене, месо и плодове.

— Нищо, което да ни зарадва особено — отвърна чародеят и вдигна въпросително вежди към каната с вода и другата — с вино.

— Вода, ако обичаш — рече Магнус. — Виното на обяд ме приспива.

Пъг кимна и Амиранта каза:

— И аз ще пия вода.

Тъй като предполагаха, че ги подслушват, се стараеха да разговарят на неутрални теми. Амиранта пръв довърши обяда си и каза:

— Значи засега нищо определено, така ли?

Те знаеха, че пита за ключ, който да му помогне в търсенето.

— О, има доста неща. Вече няма съмнение, че в архивите на Кралството има бели петна, най-меко казано.

Това бе предварително уговорена фраза, целяща да му подскаже, че засега не са се натъкнали на нищо важно.

След обяда прислужниците пак ги заведоха до местата на техните занимания и Амиранта с леко разочарование откри, че Ливия не го очаква там. Наруга се заради желанието си да се занимава с това, което му е приятно, вместо с това, което е нужно. След срещата с Пъг и съратниците му погледът му за света бе започнал да се променя — мащабите на опасността, срещу която се бяха изправили, храбростта, щедростта и самопожертвованието на хората, готови да се борят. Ала имаше нещо, което не му даваше покой, нещо, което го измъчваше отдавна, макар на моменти да го смяташе за не особено важно.

Срещата със Сандрина и Крийган бе помогнала да се отворят стари рани — рани, които дори не бе склонен да признае, че носи.

Хора като Брандос, които го познаваха добре, смятаха, че е човек, който не съжалява за стореното, особено що се отнася до жените. Но сега, докато погледът му се плъзгаше по купчината книги, мислите му бяха с младата Сандрина.

Като млад мъж, както много други, и той се бе влюбвал с лекота, или поне бе смятал, че обича. Като се имаше предвид начинът му на живот, тези връзки не бяха продължителни. По времето, когато откри Брандос, се беше научил да стяга юздите на сърцето си. Жените бяха същества, създадени да осигуряват уют, да бъдат превземани и изоставяни, не и да си изгубваш ума по тях.

Това, което го плашеше, бе, че изглежда, държеше много повече на Сандрина, отколкото бе готов да признае; че времето, което бяха прекарали заедно в онова малко селце на север от Крондор, бе създало между тях нещо повече от обикновена физическа близост. Мразеше се заради това, което чувстваше.

Прокле се заради сантименталните терзания на един стар глупак, който продължаваше да живее в тяло на млад мъж, и се захвана за работа с удвоени усилия.

След около час започна да усеща нещо. Вдигна една книга, погледна заглавието и я остави. Взе следващата и отново почувства познатото, ала странно пощипване. Хвърли книгата настрани и вдигна други две. Колкото повече се заравяше в купчината, толкова по-силно и познато бе усещането.

Усещане за демон.

Опита се да го прогони, да не обръща внимание на щетите, които нанасяше на тези книги — повечето от тях бяха пред разпадане, — ала усещането продължаваше да се усилва.

Ръката му докосна нещо и той отскочи като попарен.

Като се опитваше да действа колкото се може по-бързо, но без да повреди книгата, я обърна, за да прочете заглавието. И щом погледът му се спря на корицата, целият настръхна.

Книгата бе пълна с демонична магия.

Той протегна ръка и я сграбчи и усещането за демонична магия го заля и преизпълни — само че Амиранта бе подготвен за него. Вдигна книгата и я отнесе на масата. Сложи я внимателно и я огледа отдалече, преди да я докосне отново.

Беше почти сигурен, че е подвързана с кожа — човешка, елфска или някаква друга, но че е принадлежала на живо, надарено с разум същество.

Погледна корицата и остави заклинанието, на което го бе научил Пъг, да подейства. Макар езикът да бе древен и забравен, Амиранта го четеше с лекотата на майчиния си език.

Зашепна бавно:

— Великата демонична наука.

После бавно отгърна на първата страница и се зачете.

След няколко минути краката му започнаха да треперят и стомахът му се сви, но Амиранта продължаваше да седи в креслото и да плъзга поглед по страниците. Едва сдържаше напиращото в него желание да закрещи.

От момента, в който четиримата се събраха за вечеря, беше ясно, че Амиранта има да им казва нещо, но мълчи, опасявайки се, че могат да ги подслушват. Когато най-сетне останаха сами, Пъг погледна Магнус въпросително, младият магьосник кимна, затвори очи и каза:

— Разполагаме с няколко минути. Магията, която използват, за да ни шпионират, е доста слаба, но ако я неутрализирам твърде често, ще им направи впечатление.

— Какво откри? — обърна се Джим към Амиранта.

— Това, за което дойдохме — отвърна той. — „Великата демонична наука“ и дори повече.

— Повече? — попита Пъг. — Какво повече?

— Всичко, което е известно за демоните — отвърна Амиранта, като едва сдържаше вълнението си. — Смятах се за опитен чародей, демоните са моя специалност, но не съм знаел нищичко! — Той се облегна назад. — Още не съм я приключил, но четох достатъчно, за да знам, че съм свидетел на нещо неописуемо!

Пъг погледна Магнус и той каза:

— Само още минута, не повече.

— По-късно можем да го обсъдим с подробности — рече Амиранта и се обърна към Джим. — След като я откраднеш.

Джим сви рамене, сякаш това беше дребен проблем. Библиотеката не беше Имперската съкровищница, щеше да влезе и да излезе за броени минути, с книгата в торбата. Като дипломат възможността да го претърсят при напускане на страната бе минимална, а озовяха ли се в открито море, четиримата можеха да обсъждат проблемите си на воля.

— Има ужасно много неща, за които трябва да говорим — заяви Амиранта. Осъзнаваше, че им остават само няколко секунди. — Демоните са много повече, отколкото си мислим. Много, много повече — повтори и в този момент Магнус вдигна ръка и заговори:

— Натъкнах се на едно описание на морската битка при Окото на квестора през петнайсетата година от управлението на Родни Трети. — Разсмя се малко насила и продължи: — Разказът е доста по-различен от този, с който разполагаме в Крондорската библиотека.

Разговорът продължи в същия дух — находките и сравняването им с досегашните проучвания, като от време на време подхвърляха по някоя похвала относно гостоприемството на домакините. Всеки от участниците доста бързо възприемаше ролята на доволен гост и уморен книжник.

Джим обмисляше кой ще е най-удобният момент да напусне стаята си, без да събуди жената до себе си — знаеше, че квеганците ще се погрижат някоя агентка да топли леглото му. Ако не срещнеше никого по краткия път до библиотеката, щеше да може да вземе книгата — след като получеше точното й описание от Амиранта — и да се върне за не повече от половин час, може би дори по-малко.

Пъг и Магнус се измъчваха от други мисли — какво ли е открил Амиранта в книгата?

А самият Амиранта седеше мълчаливо: все още не бе сигурен дали е започнал да разбира поне малко случващото се и се питаше дали ще намери някакъв смисъл в него. Защото тази книга не бе дело на един изгубил здрава почва разсъдък, тя променяше всичко, което бе смятал, че знае за демоните, както и представите му за така наречения от учените Пети кръг на ада.

Амиранта пое дебелия том и го сложи на масата, а Джим изсумтя свадливо:

— Проблемът не беше в отмъкването, а да я донеса, без да рухна под тежестта й.

Книгата бе дебела две педи, страниците й бяха от плътен пергамент. Тежеше поне петдесет фунта, но не беше чак толкова тежка за носене, колкото трудна за скриване. Според Джим обаче, дори ако квеганците го бяха забелязали да снове нощем, щяха да сметнат, че е тръгнал да краде държавни тайни, а не някаква забравена от всички книга.

Бяха напуснали Квег преди малко повече от час и веднага щом излязоха от пристанището и се озоваха извън обсега на всякакво възможно наблюдение, зрително или чрез магия, Магнус ги прехвърли в кабинета на баща си на върха на кулата на Острова на чародея.

Амиранта беше възбуден като дете, което отваря подарък от Дядо Зима на празненството на Средзимието. Посочи книгата и каза:

— Ще ми отнеме най-много ден-два, за да определя дали написаното вътре отговаря на истината. Ако е така… — Погледна Пъг. — Моят нов приятел, елфът Гуламендис, и аз сме положили доста усилия и сме преживели немалко трудности, за да натрупаме оскъдните си познания. Ние сме сред малцината, оцелели в този своеобразен образователен процес, защото предполагам, че повечето млади магьосници, решили да се изправят срещу демон, вече не са между живите, за да споделят опита си. Но с това тук — той чукна по корицата с показалец — ще съм дваж по-добър майстор в демоничната наука, отколкото бях досега.

— Изглежда доста внушително — каза Пъг.

Магнус го стрелна с поглед, после попита чародея:

— Кой я е написал?

— Няма име на автор — отвърна Амиранта. — Може да е споменато някъде, прочетох само една четвърт от нея преди Ливия да се върне и да ме покани да излезем. Там има… Просто не знам откъде да започна. Представата ми за Петия кръг на ада е като за място, където цари хаос, всичко непрестанно се мени, насилието е определящ закон и най-силните се издигат, за да командват. — Той сниши глас. — Но има много повече от това. Например йерархическият строеж! — Той вдигна ръка и чак след това забеляза, че е приковал вниманието им. Дори Джим го слушаше напрегнато. — И аз като вас смятах, че демонският крал е най-силният, този, който се е добрал до поста си чрез двубои, убийства, всяване на ужас или съюз с по-слаби и търсещи закрила, но…

— Но? — попита Магнус.

— Тези демони са робска каста — рече Амиранта.

— Робска каста?

— Като кешийските воини псета, обучени да убиват, побъркани, свирепи, умеещи само едно — да воюват. Но те имат свое общество. Имат строители… Къде беше онази зала от другата страна на разлома, където Макрос е загинал при двубоя с Маарг, Пъг?

Пъг премигна, сякаш не се бе замислял за това досега.

— Видях я съвсем за кратко.

— Но въпреки това ми я описа, когато ми разказваше за Макрос — посочи Амиранта.

— Мислех, че е някакъв друг свят.

— Такъв, който демоните вече са завладели? — попита Магнус.

— Ще трябва да прекарам още няколко дни над книгата — каза Амиранта и погледна Пъг. — Може ли да я взема в стаята си?

— Разбира се.

Амиранта посегна към книгата, но вместо да я вдигне, я отвори на последната страница. Листът бе прегънат и когато го разгъна, всички видяха, че е няколко пъти по-голям от останалите страници.

— Какво е това? — попита Джим.

Чародеят отвърна почти засмяно:

— Освен ако не греша, скъпи милорд Джеймс Джеймисън, това трябва да е карта на ада!