Пред вратите на мрака

Епилог Последици

Пъг покани всички да седнат.

Настроението бе потиснато. Въпреки победата над демоните бяха дали много жертви.

— Амиранта, след смъртта на Беласко, надявам се, че дните на конфликт със семейството ти са вече минало — поде Пъг.

Чародеят се усмихна.

— Сигурно. Едва ли ще мога да поправя злото, сторено от моите двама братя, решили да служат на тъмните сили, но се надявам, че ще направя каквото е по силите ми.

— Помощта ти е добре дошла — отвърна Пъг. — И без това ние не можем да се похвалим с обстойни познания за Демонското царство.

— Пъг, брат ми смята да се върне в Е’бар, за да види дали можем да помогнем с нещо на сънародниците ни — каза Гуламендис. — И дали ще бъдем приети отново — добави сухо. — Лично аз бих предпочел да остана тук и да се ровя из книгите заедно с Амиранта.

— Разбира се — съгласи се Пъг. — И двамата с брат ти сте добре дошли по всяко време. — Погледна Ларомендис и добави: — Задачата ти може да се окаже доста трудна, ако правилно съм разбрал какво планира вашият лорд-регент. Но ако се наложи, готови сме да протегнем ръка и да предложим приятелство.

Ларомендис се засмя.

— Пъг, не забравяй, че ние сме от дългоживеещите. Дай на Томас още няколко години, за да изглади отношенията си с лорд-регента, и после ще те представим там.

Издокаран отново като парцалив предводител на крондорска улична банда, Джим Трепалото се разсмя гърлено и надигна чашата с вино. По-рано беше обявил, че макар Кралството да може да издържи още няколко дни без услугите му, не би могъл да каже същото за Шегаджиите. Сега, след като избърса небрежно уста с мръсния си ръкав, заяви:

— След няколко минути ще тръгвам, но имам един въпрос и струва ми се, сега е най-подходящият момент да го задам, тъй като всички сме заедно.

Пъг кимна и огледа присъстващите. Само Каспар отсъстваше, беше се върнал в Мубоя, за да поеме командването на своята армия. Брандос седеше до Сандрина и не спираше да се оплаква, че са го лишили от възможността да поразвърти меча.

— Пъг, какво в края на краищата се случи там долу? — попита Джим. — Зная само това, което видях, но какво всъщност видях?

Пъг отново огледа присъстващите.

— По един или друг начин вие всички сте членове на Конклава, дори и да не се смятате за такива. Проявихте достатъчно упорство в усилията си да спасите този свят, надхвърлящо далеч дълга ви към корона или вяра. — При последните думи погледът му се спря върху Сандрина. — Заслужихте да узнаете това, което знам и аз. Преди стотина години с мен се свърза една тъмна сила. Имах подозрения относно това кой дърпа конците, но вече на два пъти се наложи да променям предполагаемите кандидати за тази позиция. — Той погледна Амиранта. — Това, че твоите двама братя служеха на същата сила, смятам за съвпадение.

Амиранта кимна, остави чашата с вино и рече:

— Така трябва да е. Никога не биха се съгласили да работят заедно, жадуваха да се изтребят също толкова силно, колкото и да убият мен. Сиди беше безумец, а Беласко… е, той също не беше с всичкия си.

— Което, татко — намеси се Магнус, — ми подсказва, че тази твоя сила вероятно подтиква към безумие онези, които й служат.

— Защото не можеш да измамиш честен човек — подметна Джим.

— Какво? — попита Гуламендис.

— Това е стара поговорка на мошениците. За да сполучиш в някоя измама, жертвата ти трябва да притежава две черти: да има поне капчица алчност и да е сигурна, че знае повече от теб. — Сръбна от виното и продължи. — Амиранта, твоите двама братя са били измамени. Който и да ги е използвал, успял е да ги накара да повярват, че за службата си към него ще получат повече, отколкото дават.

Амиранта кимна.

— Сиди винаги е мечтал за повече власт, а Беласко беше прекалено суетен — да, и двамата са били лесни за подмамване.

— Но тази сила — продължи Пъг — успява да наема нови и нови агенти, броят им очевидно расте и те ни нападат тогава, когато сметнат, че победата им е сигурна.

— Значи смяташ, че ще дойдат пак? — попита Сандрина.

— Почти е сигурно — отвърна Пъг и се усмихна. — Но ние ще сме готови. Разполагаме със солидни средства. Както сама видя, нашите членове държат ключови места и заемат важни постове.

— Крийган? — попита Сандрина.

— Той също е член на Конклава. Вербувах го, когато беше млад Непреклонен рицар. Сега е Велик майстор на Ордена. Връзките ни с вашия храм са по-тесни, отколкото с другите, макар че с някои от тях също сме в добри отношения.

— Предполагах нещо подобно — отвърна Сандрина. Отпи глътка чай и продължи: — Не съм сигурна обаче с какво мога да допринеса от този нов пост на майка-епископ.

— А, това ли? — засмя се Пъг. — Беше само временно. Изглежда, Крийган е пропуснал да ти го съобщи.

Сандрина бе впримчена между гнева и отчаянието.

— Да, забравил е. Кого ще избере вместо мен и защо?

— Спрял е избора си на брат Уилоби, лоялен член на Конклава и отдаден на работата си служител. Ти си твърде добра в това, което вършиш, за да се затвориш в някаква си канцелария. Що се отнася до причината, Крийган не знаеше каква помощ ще ти е нужна от Храма, докато приключи всичко това. Един Непреклонен рицар притежава известен авторитет, но постът майка-епископ може да ти осигури всичко, което поискаш.

Сандрина се замисли над думите му, после се разсмя.

— Хитри негодници, такива сте всички вие. До един.

— Налага се — отвърна Пъг, върна се на въпроса на Джим и добави: — Не зная на какво точно бяхме свидетели. — Погледна Гуламендис и Амиранта. — Вие имате ли някакви предположения?

— Имаме — отвърна Гуламендис. — Всичко това бе толкова странно в светлината на досегашните ни познания за поведението на демоните, че трябва да престанем да се уповаваме на предишните си възгледи и въз основа на видяното да създадем нова теория.

— Знаем, че в Петия кръг от векове се води война — добави Амиранта, — но изглежда, за първи път тя се прехвърли и в нашия свят. Това не означава, че няма да се повтори.

— Аз също се съмнявам, че се срещаме за последен път с демоните — рече Гуламендис, — но може би срещите ни няма да са като злощастията на световете на таределите. Може за момента да не ви се вярва, но това, на което бяхме свидетели в Кеш, едва ли може да се сравнява с преживелиците на моите сънародници.

— Въпросът обаче е защо Дахун се опитваше да се промъкне в нашия свят с толкова малки сили? — попита Джим. — Или, по-скоро, защо му е трябвало да се занимава с магия, убийства и кланета в такива мащаби? Защо просто не е обсебил Беласко в момент, когато никой не би могъл да го заподозре, или не се появи тук като останалите демони, за да разкъсва всичко, което се изправи пред очите му?

— Това е сърцевината на загадката — потвърди Гуламендис.

— Имам една теория — обади се Амиранта.

— Да я чуем — предложи Джим и се облегна в креслото. Брадата му бе набола и Сандрина не се съмняваше, че когато се появи отново на крондорските улици, ще е придобил онзи престъпен изглед, така необходим за прикритието му. Някой ден може би щеше да му прости за ролята, която бе изиграл в един мъчителен период от живота й, но никога нямаше да забрави какво бе направил.

— Дахун е бягал — рече Амиранта. — Дошъл е тук, за да се скрие.

Пъг и Магнус се спогледаха, а Гуламендис каза:

— Това би могло да обясни много неща.

— От какво да се скрие? — попита Брандос. — Срещал съм доста демони в живота си и зная поне, че не са от плашливите.

— Виж, това не знам — призна Амиранта.

— Може би от другите крале? — подхвърли Ларомендис.

— Може би — каза Пъг. — Но се съмнявам.

Всички се обърнаха към него.

— Нещо друго се спотайва зад всичко това, някаква по-дълбока причина за нещастията, спохождащи нашия свят още отпреди да сме се появили на него. — Пъг въздъхна тежко. — Рано или късно ще се прояви, ала докато това стане, можем само да се гордеем с тази победа и да се питаме колко дълго ще се наслаждаваме на извоювания мир, преди да се наложи да се готвим за следващото нападение.

— Сигурен ли си, че ще има следващо нападение? — попита Сандрина.

— Колкото съм сигурен във всичко останало — отвърна Пъг.

Възцари се мълчание.