Пред вратите на мрака

16. Рекогносцировка

Каспар даде знак.

Бяха се спуснали към покрайнините на долината, където ги очакваше много по-мъчителното слизане по лъкатушеща пътека към подножието, но в този момент Пъг и Магнус решиха, че трябва да побързат. Всички магьосници бяха предупредени да не прибягват до уменията си, независимо активни или пасивни, освен ако не бъдат нападнати, тъй като защитниците биха могли да разположат бариери, за да ги засекат. Докато гледаше надолу по криволичещата пътека, Амиранта се обърна към Гуламендис и каза:

— Мразя да тичам нагоре по склонове. Жалко, че няма друг път за измъкване.

Елфът кимна.

— Някои от моите сънародници не биха се задъхали от такъв наклон, но за съжаление аз не съм от тях.

Бяха обсъдили плана в подробности, но когато стигнаха покрайнините на долината, неволно спряха.

— Богове! — възкликна Каспар. — Какво е това?

Конструкцията, изглежда, беше завършена. Четири огромни, извити като арки кули се протягаха към централната точка над голямо открито пространство в сърцето на постройката.

— Прилича ми на портала, използван от дасатите, когато нападнаха Келеуан, макар че около онзи нямаше такова укрепление. Те използваха магичен щит, който бе много труден за пробиване, сфера, която се разширяваше, докато прехвърляха нови групи от своите воини.

— Къде са всички работници? — попита Сандрина. — На площадката имаше стотици… Ами демоните, които надзираваха работата от стените?

— Трябва да се приближим — каза Пъг. — Виждам някакво движение, но не мога да различа подробности.

— Сандрина, отведи ни в дерето, ако обичаш — каза Каспар.

Спуснаха се предпазливо по дерето, което Сандрина бе използвала, за да заобиколи разположените постове. Продължиха в колона надолу и когато наближиха, Каспар и Сандрина дадоха знак да спрат, изпълзяха над ръба и се огледаха.

— Колко е тихо — прошепна Каспар.

— На стената. — Сандрина посочи.

Горе покрай бойниците се виждаха да крачат часовои, но между стената и дерето нямаше жива душа.

— Няма да е лесно да се приближим — рече Каспар.

— Най-добре да заобиколим отзад — предложи Сандрина. — Там има изсъхнало речно корито, което върви покрай стената. — И посочи наляво.

Каспар повика Пъг да се присъедини към тях и каза:

— Мислиш ли, че можеш да използваш магия, без да се усетят?

— С Магнус проверихме внимателно как е положението и засега не долавяме нищо неочаквано. — Той погледна към крепостта и продължи: — Вътре има нещо, което притежава огромна сила, но за момента сякаш е в летаргия. Открихме няколко бариери, разположени така, че да засекат, ако някой души наоколо, но са от доста примитивен тип и могат лесно да бъдат избегнати. Предлагам да се придържаме към първоначалния план.

Каспар кимна и каза:

— Почакайте да заобиколим отзад, а после действайте, както се уговорихме. Ако чуем някакви тревожни звуци откъм вашата група, ще накараме Магнус да ни прехвърли обратно на платото. Ако вие чуете нещо, направете каквото смятате за необходимо.

Пъг, Магнус и Амиранта представляваха внушителна магична сила, която можеше да се окаже решаваща, ако животът им бъдеше поставен на карта. След продължителен спор Каспар склони да направи както съветваше Пъг, а именно, ако нещо стане, да го чакат, докато им се притече на помощ.

Сандрина, Каспар, Ларомендис, Магнус и Джим пресякоха забързано поляната към изсъхналото корито, а Пъг се върна при Брандос, Амиранта и Гуламендис. Отброиха десет минути, после Пъг каза:

— Ларомендис, бъди готов да направиш така, че да приличаме на купчина камъни.

Елфът се усмихна.

— Това няма да е проблем, стига да не се приближи някой, който търси купчина камъни.

Брандос се засмя, после наостри слух и прошепна:

— Някой идва!

Групата се притаи под ръба на дерето.

Един демон часовой крачеше право към тяхната позиция и когато надзърна в дерето, премигна с кървясалите си очи. Имаше огромна глава с извити навън рога. Изсумтя, премигна отново и си продължи по пътя.

Когато се отдалечи достатъчно, Пъг се обърна и попита елфа:

— Купчина камъни?

— Именно — отвърна Ларомендис. — Следващия път обаче гледай да ни предупредиш по-рано.

— Тези кравешки глави май са доста глуповати — подметна Амиранта.

— Хубаво е, че на всичко отгоре са и късогледи — добави Брандос. — Дори само този факт неведнъж ми е спасявал главата.

— Късоглед часовой? — попита изненадано Пъг.

— Това ги изнервя допълнително — зашепна Брандос. — Подскачат при всеки шум или движение. Ако останем в тъмното и не мърдаме, вероятно ще ни подминат, без да се налага да прибягваме до илюзията на нашия приятел елф.

— Да тръгнем нататък. — Пъг посочи в посоката, в която се бе отдалечил часовоят. Приведоха се, излязоха от дерето и тръгнаха по ръба.

Стигнаха пътя, който извеждаше нагоре по хълма, и установиха, че постът, за който ги бе предупредила Сандрина, е изчезнал. Пъг предположи, че са премахнали всички съоръжения от околния периметър, след като са завършили стената, за да не могат да бъдат използвани за прикритие.

В тъмнината пресякоха пътя и продължиха бавно да се отдалечават от групата на Каспар.

Сандрина вдигна юмрук в знак, че трябва да спрат. Каспар внимателно сложи ръката си на рамото й, за да й покаже, че е зад нея. Тя сигнализира с два пръста — показваше, че пред тях има двама часовои. Каспар предпазливо се надигна и надзърна над ръба на речното корито. Двама демони бяха застанали пред една малка врата.

Бяха заобиколили половината от периметъра на странната постройка, а все още не бяха открили място, подходящо за да се приближат. Укреплението, изглежда, бе предназначено да издържа на кратка, а не дълговременна обсада. Не се виждаше друга голяма постройка зад стените, така че и да имаше складове или казармени помещения, те бяха малки и долепени до тях.

Каспар ги подкани с жест да се отдалечат и когато стигнаха на безопасно разстояние, прошепна:

— Не зная какво е това място, но никога не съм виждал нещо подобно. Ще може лесно да се отбранява от стотина войници и ще е почти непревзимаемо с дваж повече хора, но проклет да съм, ако виждам някакъв смисъл във всичко това.

— Вероятно — отвърна Сандрина — целта е да се осигури само временна защита, в случай че някой се появи тук случайно и се опита да осуети каквото са намислили. Не виждам кладенци, нито път за доставка на припаси, нито казарми. Сякаш възнамеряват да напуснат крепостта веднага щом свършат това, за което са я построили.

— И аз си мислех същото — каза Каспар, обърна се и даде знак на Магнус да се приближи.

— Имаш ли идея какво може да е предназначението на тази постройка?

— Усещам тъмна магия зад тези стени — отвърна Магнус. — Излъчването й е приглушено, сякаш очаква да бъде освободена, но със сигурност е там.

Внезапно от мрака се появи фина сребриста мрежа и падна върху белокосия магьосник. Магнус застина и подбели очи, сякаш го бяха ударили по главата. Каспар и Сандрина приклекнаха и извадиха оръжия, а от земята около тях се надигаха тъмни фигури. Сандрина се обърна към Ларомендис и Джим, но не можеше да ги види, после вдигна боздугана, докато Каспар вадеше меч. В същия момент върху тях се спуснаха също такива фино изплетени сребристи мрежи.

Сандрина почувства как по тялото й преминава шок и умът й се превърна в хаотичен водопад от мисли и изображения. Частица от нея осъзнаваше, че я нападат, ала годините тренировки, както бойни, така и магьоснически, се оказаха непосилни срещу ефекта на сребристата мрежа. Заклинанията, които машинално се опита да произнесе, се разсейваха в съзнанието й, непосилни бяха дори прости движения като това да вдигне щита или да замахне с боздугана.

Каспар очевидно изпитваше същото — той помръдваше конвулсивно крайници в напразни усилия да възвърне контрол над тялото си и да отбие атаката. Но подобно на Сандрина и Магнус той също рухна на земята.

Над тях се надвесиха три фигури. Бяха обгърнати плътно от главата до петите в облекло от фин плат с тесни прорези за очите. Платът бе с цвета на почвата, в която се бяха спотайвали — вероятно бяха лежали в засада от доста време, може би часове, в очакване нашествениците да се приближат достатъчно, за да ги обездвижат.

Миг по-късно се появи още една фигура, ухилен брадат мъж, който изгледа трите проснати тела и нареди:

— Вкарайте ги вътре!

Сандрина успя да прошепне:

— Беласко!

Не знаеше дали Магнус й Каспар са успели да я чуят.

При всеки опит да помръдне по тялото й преминаваха болезнени вълни, но ако стоеше неподвижно, болката утихваше.

Мислите й все още бяха хаотични, ала имаше достатъчно опит от подобни премеждия, за да отброява времето, докато ги носеха към малката врата в стената.

После и последната й мисъл изчезна и съзнанието й потъна в мрак.

Джим бе приклекнал неподвижно зад една ниска скала, загърнат плътно в наметалото си. Опасяваше се, че всеки миг могат да го разкрият, но въпреки това се осланяше на инстинкта си, който никога не го бе подвеждал за това кога да бяга и кога да се спотайва. В момента гласът на разума му подсказваше, че ще е най-добре да се притаи. Чуваше приглушени гласове и усещаше движение само на десетина стъпки от себе си.

По-скоро беше почувствал, отколкото видял засадата и първата му реакция бе да отскочи назад, да се измъкне от схватката. Това не беше проява на страх, а предпазливост, защото предпочиташе първо да се увери, че никой не идва зад тях. Тъкмо тези три крачки назад, докато нападателите скачаха върху тях от краищата на пресъхналото речно корито, го спасиха от това да бъде разкрит. Нещо се бе случило с Ларомендис, но не знаеше какво. В един миг магьосникът бе до него, в следващия го нямаше.

Джим бе извадил кинжала си, но стоеше неподвижно. Изчака всичко наоколо утихне и едва тогава посмя да надзърне изпод наметалото.

Речното корито бе празно.

Беше чул шума от кратката борба и осъзна, че противникът е по-силен от тях, в мига, когато повалиха Магнус. Който и да ги бе издебнал тук, несъмнено бе могъщ магьосник. Предполагаше, че същата магична клопка е попречила на Сандрина да приложи уменията си, а и мрежите бързо бяха повалили нея и Каспар в несвяст.

Пъг и Каспар изрично бяха подчертали в инструкциите си, че ако нещата се объркат, той е последната връзка с външния свят. Като се имаше предвид нивото на силата и уменията, които притежаваха всички останали в групата, очевидно гледаха на него като на последната надежда.

Той продължи да се озърта. Не смееше да се изправи. Къде ли беше елфът?

И тогава изведнъж Ларомендис се появи до него. Наведе се, погледна го и прошепна:

— Отидоха си.

Джим се изправи и елфът протегна ръка и докосна наметалото му.

— Удивителна вещ.

— Може да съм добър в някои неща — отвърна Джим, — но не съм чак толкова добър. Излезе ми доста солено. Занаятчията, който ми го изплете, го нарече „сливащо се наметало“ и предполагам, че прилага магия като твоята. Огледа се отново за признаци на заплаха. — Какво стана все пак?

— И аз знам колкото теб — отвърна шепнешком елфът. — Те ни очакваха, знаеха, че с нас има магьосници, и бяха подготвени.

— Знаели са, че идваме?

— Очевидно. Това, което ме безпокои, е как е организирана засадата.

Джим смръщи озадачено вежди.

— И какво те безпокои?

— Не се движехме бързо, напротив, бяхме пределно предпазливи. За да не забележим тримата, които ни дебнеха, вероятно са се спотайвали тук доста отдавна, може би от часове. Заровени плитко под земята.

— Но как са дишали?

— Не мисля, че тези същества дишат — отвърна Ларомендис.

На лицето на Джим се изписа загриженост.

— Некромантия?

— Пъг каза, че непрестанно се опитва да си обясни какво общо може да има между магията на смъртта и демоничната магия. — Елфът спря и го погледна. — Може да има и по-прозаични обяснения, но дали това не бяха… съживени мъртъвци?

За пръв път от години Джим не знаеше какво да направи.

— Трябва да пратим вест на Пъг и да проследим похитителите.

— Аз ще намеря Пъг — отвърна Ларомендис. — Мога да се крия по-добре от теб, но не мога да проследявам, а и наметалото ти осигурява по-голяма гъвкавост от моето заклинание. Какво да му кажа?

— Разкажи му каквото си видял, нищо повече. Не казвай какво мислиш, освен ако не те попита, и освен това му предай, че ако не ви намеря до час, смятайте, че също съм паднал в плен. — Надзърна над ръба на речното корито, подхвърли едно „Успех“, загърна се в наметалото и изчезна в миг.

— Успех и на теб — отвърна Ларомендис, впечатлен от уменията на Джим да се слива с околната среда. Можеше да забележи някакво движение в мрака, но само ако се вгледа внимателно. Знаеше, че откъсне ли очи от Джим, ще го изгуби мигновено. Наметалото не го правеше невидим, но му позволяваше да се слее с околния терен.

Реши да разпита по-подробно за тази дреха, когато се измъкнат оттук. Огледа се, за да се увери, че не го наблюдават, и заотстъпва бавно назад по пътя, по който бяха дошли, надявайки се да намери Пъг преди всички да са загазили.

Пъг даде знак да спрат. Придвижваха се доста бавно, принудени да опишат голям полукръг на северозапад, преди да се доближат от другата страна към стените. В този район нямаше нищо, което да използват за прикритие. Коленичил зад един съвсем малък шубрак, Пъг промърмори недоволно:

— Така доникъде няма да стигнем.

— С Амиранта усещаме присъствието на демони — отвърна Гуламендис. — Но не са много и са разпръснати.

— Къде? — попита Пъг.

— Навсякъде — отвърна Амиранта. — Най-гъсто са концентрирани около голямата порта, където за пръв път прекосихме пътя…

— А тук? — попита Брандос.

— Тук са малко — отвърна елфът и погледна Пъг. — Да опитаме напряко?

— Какво предлагаш? — попита магьосникът.

Брандос се огледа и каза:

— Освен ако нямат изострено нощно зрение като нашия приятел елфа, мисля, че ще мога да се приближа и да се огледам. Не ми е за пръв път да пълзя по корем към вражеска позиция.

Пъг помисли за миг.

— Не мога да използвам магия, защото вероятно ще ни засекат. Приближи се колкото се може повече и после се върни. Най-важното е да останеш незабелязан.

— Разбрано.

Брандос се прехвърли през ръба с неочаквана за едрото му тяло пъргавина.

— Не му било за пръв път — подсмихна се Амиранта. — Говори за селяци и техния шериф.

— Важното е да се получи — прошепна Пъг.

Времето се нижеше бавно. Най-сетне чуха завръщащия се Брандос. Той се хлъзна надолу по корем, изправи се и докладва:

— Има една малка порта на стотина крачки югозападно. Изглежда, тази част от стената не е завършена напълно. Ще трябва да отместят дървената бариера, за да пропускат каруците да влизат и излизат. Часовоят е само един. Демон — добави той и погледна ухилено Амиранта.

— Какъв тип? — попита чародеят.

— Едър боен демон с овнешка глава, облечен с черни доспехи и въоръжен с огромна двуостра секира.

— Овнешка глава? — попита Амиранта.

— Много са хрисими, ако успееш да ги подчиниш — подхвърли елфът.

— Ако успееш да ги подчиниш — повтори като ехо Амиранта.

— Какво си намислил? — попита Пъг.

— Ако успеем да обуздаем този демон дори само за няколко минути — отвърна Амиранта, — ще получим огромно предимство. Стига да можех да се промъкна незабелязано и да се огледам…

— Аз мога — рече Пъг. — Мога да ставам невидим за малко.

— Това е чудесно — каза Гуламендис. — Защото и без това ще удържим демона за съвсем малко.

— И какво ще направим, когато се освободи от вашия контрол и вдигне тревога? — попита Брандос.

— Предполагам, че дотогава вече ще е мъртъв — отвърна Амиранта и го погледна втренчено.

Брандос завъртя очи.

— Нали знаеш, че престават да ти се подчиняват в мига, в който се опиташ да ги убиеш.

— В такъв случай ще трябва да го направиш бързо — отсече Амиранта.

— Добре де, ти само го обуздай — отвърна Брандос. — А ние ще го изкормим.

Гуламендис кимна в знак на съгласие.

— Владея едно прогонващо заклинание, което действа доста бързо, само че доста цапа.

— Нямам нищо против да се изцапам — рече Пъг. — Стига да се справим бързо.

— А какво ще стане с Магнус и групата му? — попита Брандос.

— Ако чуят да се вдига шум, знаят какво да направят — отвърна Пъг.

— Надявам се — рече Брандос. — Защото аз със сигурност не зная.

— Води — каза Пъг на Амиранта.

Амиранта кимна, но вместо да запълзи като Брандос, се изправи, махна на другите да го последват и закрачи право към портата.

Часовоят гледаше в другата посока, но когато Амиранта изникна от мрака, извърна овчата си глава към чародея и издаде тихо възклицание:

— Ъ-ъ?

Преди да успее да издаде второ, Амиранта изговори едно кратко заклинание, с което го парализира, и тежката секира се изхлузи от безчувствените му пръсти. Амиранта рече на Пъг:

— Имаш пет-десет минути. По-вероятно е да са само пет.

— Ще се върна след четири — обеща Пъг. Погледна за миг Амиранта, застанал с разперени ръце срещу демона, докато го удържаше под свой контрол. Брандос стоеше наблизо, готов да нанесе смъртоносен удар, ако се наложи. Гуламендис също бе готов със заклинанието за прогонване.

Пъг си пое дълбоко дъх и забърза към вратата. Докато прехвърляше импровизираната бариера, произнесе едно заклинание, което не бе използвал никога. Заклинанието не го правеше невидим, а по-скоро лесен за игнориране — когато някой погледнеше към него, просто нямаше да му обърне внимание, сякаш не беше нещо, което заслужава да се запомни. Беше научил това заклинание предишната седмица от Ларомендис и макар елфът да смяташе, че магичните му умения са достатъчни, за да го приложи в случай на нужда, Пъг изпитваше известни съмнения.

Продължи навътре, спря и се огледа.

Над него се издигаха четири кули, събиращи върховете си над открития център. Отблизо Пъг долавяше излъчващата се от тях сила, която засега изглеждаше укротена, летаргична, ако можеше да се изрази така, но беше там. От време на време на върховете на кулите премигваха светлинки, но иначе бе съвсем тихо.

Пъг не можеше да си позволи лукса да изследва по-обстойно това място, колкото и да му се искаше. Приближи се към огромния изкоп в центъра на пръстена, като се оглеждаше на всички страни. Един часовой на стената за миг спря погледа си върху него, но след миг се обърна и продължи по тясната пътека. Или заклинанието действаше, или пък демонът не се изненадваше да види човек с тъмна роба да приближава през нощта странното устройство.

Пъг стигна ръба на ямата и надзърна вътре. Стомахът му се сви. Ямата бе дълбока само трийсетина стъпки, а в нея бяха нахвърляни трупове. Миазмите, които се вдигаха от тях, говореха недвусмислено, че са тук от дни. Хора, елфи, джуджета и дори няколко демона се виждаха в разлагащата се маса.

Пъг отстъпи назад и вдиша с пълни гърди свежия ветрец. Ако не полъхваше, щеше да долови миризмата на мъртъвците още при вратата.

Тръгна към единствената постройка край пръстена — имаше една врата и малко прозорче. В този момент някой му прошепна:

— Пъг!

За един кратък миг Пъг бе готов да изпепели на място тъмната фигура, преди да разпознае Джим.

— Размина ти се на косъм — каза магьосникът. — Къде са останалите?

— Вътре. — Джим посочи вратата. — Има стълба, която води към подземно помещение.

— Остава ми само минута, за да се върна в уговореното време при Амиранта и…

— Плениха Магнус, Сандрина и Каспар — прекъсна го Джим.

— Какво?!

— Имаше клопка. Мисля, че знаеха, че идваме. Използвах наметалото, а Ларомендис — заклинанието си, за да не ни видят. Елфът тръгна към вас и ако не са го пленили, когато се върнеш, вече трябва да е стигнал.

— Да се връщам? — попита Пъг. — Синът ми е там долу.

— Но аз имам по-големи шансове да се промъкна незабелязано. Магията ти е доста добра трябваше да се вторача към мястото, където беше, за да те забележа и в края на краищата да те позная. Ако слезеш по стълбите, ще се озовеш в тясно пространство и тези, които чакат там, няма начин да не те открият. Така че ще ида аз. Чакай ме при портата след пет минути.

— Ако дотогава не се върнеш, тръгвам след теб — заяви Пъг.

— А планът ни? — попита ядосано Джим.

— Хората ми са по местата си и ако се наложи, ще пратя Брандос с инструкции. Твърде много загубих, за да си позволя да изоставя Магнус.

— Разбирам — кимна Джим. — Добре. Слизам и до пет минути ще съм при теб.

Пъг все още се колебаеше да остави толкова важен проблем в ръцете на друг, но си спомни колко се сърдеше на Миранда, че не умее да прехвърля отговорността на помощниците си. Кимна на Джим, обърна се и се отдалечи.

Джим си даваше сметка колко е трудно за Пъг да го остави сам в такъв момент. Наскорошната загуба на жена му и Калеб го караше да се безпокои още повече за едничкия си останал син. Въпреки това Джим знаеше от опит, че в подобна ситуация тъкмо чувствата могат да те вкарат в беля.

Бяха премислили всички възможности и това бе една от тях. Три отряда войници чакаха заповед да щурмуват крепостта.

Всеки от отрядите бе под командата на човек, комуто Пъг имаше абсолютно доверие. Това бяха неговите приемни внуци Тад, Зейн и Джоми. Джоми се намираше в едно красиво малко имение на остров Ролдем, където под негово командване бяха разквартирувани триста кралски морски пехотинци.

Зейн беше в Кеш с половин легион от най-добрите кешийски гранични патрули и още хиляда души в случай на необходимост.

А Тад беше в Крондор с петстотин войници от гвардията на принца. На свой ред Каспар бе свикал други петстотин отбрани воини от армията на махараджата на Мубоя, които се намираха почти на половин свят разстояние от тях, но младият магьосник Джейсън бе готов да ги прехвърли тук.

Всеки или всички до един можеха да пристигнат за минути. За целта обаче трябваше някой от групата да използва цуранската сфера, за да се върне на Острова на чародея, където една кратка заповед щеше да даде ход на пълномащабна операция за завладяването на крепостта.

Стига да имаше такъв човек.

Джим се промъкна в сградата и заслиза по витата стълба, която започваше като дупка в пода. Опираше с една ръка стената отляво, а с другата придържаше наметалото плътно загърнато. Дрехата спъваше и затрудняваше движенията му, а той държеше да се спусне долу колкото се може по-скоро, без да вдига шум.

Измина пет пълни кръга и предполагаше, че е на около трийсет стъпки под земята, ала дъното все още не се виждаше. След още десет видя светлина и когато най-сетне стигна края на стълбата, прецени, че е на около сто и петдесет стъпки дълбочина. „Страхотно катерене ще е нагоре“, помисли си с въздишка. Особено ако го преследваха.

Намираше се в просторна стая с каменни стени. „Поредната проклета кешийска крепост“, рече си той. Това приключение бе започнало на подобно място на едно плато, наречено Гробницата на обезверените, а ето че сега се бе озовал на още по-далечно и опасно място.

Само един от четирите тунела, които започваха оттук, бе осветен. Естествено бе да избере него.

Тунелът бе облицован с древни камъни, сухи и покрити с прах, но на пода имаше пресни следи от множество крака. Джим все още нямаше представа какво е това място и защо лудият магьосник Беласко и неговите демони слуги са решили да го използват за своя крепост, но подозираше, че истината няма да му се понрави.

Когато стигна края на тунела, се поколеба. После надникна в помещението и повдигна учудено вежди.

Видя древен олтар, целия опръскан в кръв. Пред него бяха коленичили трима души, оковани във вериги: Каспар, Сандрина и Магнус.

Е, поне още бяха живи.

Върху олтара лежеше проснат самият Беласко, със затворени очи. Мъртъв, в безсъзнание или заспал — Джим нямаше как да прецени.

От другата страна на олтара се бе изправил строен мъж с жилесто тяло, гол до кръста. Гърдите му бяха изрисувани в татуировки на някакъв клан, зъбите му бяха изпилени като шипове. Джим никога не бе виждал шаскахански канибал, но веднага се сети, че този е точно такъв: шаскаханските канибали се славеха с пристрастието си към тъмната магия.

Само че този път магията, изглежда, не целеше да убие тялото на олтара, а по-скоро да го съживи. След като напевът утихна, шаскаханецът се пресегна и разтърси леко Беласко.

— Господарю? — прошепна той достатъчно силно, за да го чуе и Джим.

— Да, слуга мой? — отекна глас сякаш отникъде.

— С нас ли си отново? — попита мъжът. Изглеждаше изплашен.

— Още не — дойде отговорът.

— Какво трябва да сторя? Пленихме тези, които дойдоха, както ни нареди. Докарахме ги тук, оковани във вериги, които спират тяхната магия. — Погледна към Сандрина, Магнус и Каспар. — Ще помогне ли, ако пролеем кръвта им?

— Нищо не може да помогне — отговори сухо гласът.

И тогава се намеси втори глас, и той звучеше така, сякаш ветровете на ада му придаваха сили.

— Пуснете ме да изляза! — заповяда гласът и тялото върху олтара се разтърси, а шаскаханецът се дръпна изплашено назад.

Джим се спотаи в сенките. Чудеше се какво да направи.