Пред вратите на мрака

6. Оцелели

Демоните започнаха атака.

Гуламендис дръпна назад ръка, присвил вежди съсредоточено, и хвърли поглед към брат си. Ларомендис беше изфабрикувал илюзия за боен демон, целият от нокти, зъби, мускули като желязо и кожа, наподобяваща драконови люспи. Като пренебрегнаха далеч по-малко опасните таределски магьосници, трите демона се нахвърлиха върху най-очевидната заплаха. Тяхната логика бе проста: първо се премахва най-опасният противник, после насочваш вниманието си към следващия в йерархията. Логиката не бе силната страна на повечето демони, най-често от тях се очакваше да открият жертвата и да я погнат към мястото, където дебнеха в засада техните демонски капитани. Всичко, което виждаха сега, бе непознат, враждебен на вид демон, който не беше от техния клан, и те дори за миг не се замислиха колко странна е ситуацията.

Докато вярваха в илюзията, създадена от Лорамендис, те жадуваха единствено да се нахвърлят върху противника и да го разкъсат. От горчив опит Гуламендис обаче знаеше, че фантомът ще се задържи само няколко секунди, преди истинските демони да разпознаят с какво си имат работа. Ларомендис никога досега не бе подушвал демон, нито бе усещал магичната му аура и затова тези съставки липсваха в илюзията; и веднага щом демоните усетеха измамата, двамата магьосници щяха да са следващата им цел.

Гуламендис бе вдигнал пръчицата в готовност. Пръчицата беше истинско съкровище: бе придобита чрез измама и подкуп и бе част от резервите, които елфите бяха докарали от Андкардия в Е’бар, града, построен на древната планета, наричана Роден дом.

Пръчицата бе единственото средство, благодарение на което братята бяха оцелели през последните няколко дни, вероятно за огромно неудоволствие на лорд-регента и членовете на Събора, които биха предпочели да ги видят мъртви. Само Тандареи, новият маг-учен на таределите, бе благоразположен към Укротителя на демони и магьосника, но той не беше достатъчно силен, за да попречи да бъдат пратени на Разпределителен свят.

Бяха заели относително отбранителна позиция — в една задънена уличка сред изоставени фамилни къщи. За да се възползват по-добре от тесния проход, бяха заложили поредица предупредителни заклинания. Така поне си осигуриха известно време, за да могат да си починат. Заповедта им бе да останат тук, докато бъдат повикани обратно на Мидкемия, ала и двамата знаеха, че това едва ли ще стане, и затова бяха избрали скривалище, където да отблъскват атаките на демоните, ако те случайно ги открият.

Тримата, които в момента се биеха с фантома на Ларомендис, бяха сравнително дребни, от типа, с който братята биха се справили с една ръка, без да отвличат вниманието си от нещо по-важно.

За трети път прибягваха до тази схема: предишните два пъти се оказаха полезен урок за това как да усъвършенстват илюзията и да се подготвят за мига, когато самите те ще встъпят в бой с демоните.

Гуламендис откъсна за миг поглед от битката. Брат му поддържаше илюзията и Укротителят на демони се огледа за някоя неочаквана атака, докато стояха на открито насред уличката.

Мярна нещо зад трите демона, близо до входа към малката улица. Надяваше се, че там може да са се спотаили други елфи, в очакване да чуят зова, на който той и брат му почти не се надяваха.

Разпределителен свят бе мястото, където се събираха порталите — същите, които хората наричаха разломи между световете. В древни времена, по причини, които сега можеха да бъдат оценени само като връх на предвидливостта, лорд-регентът бе наредил на всеки свят да има само по един портал, който да осигурява достъп до тази планета. На нея живееха не повече от хиляда елфи, колкото да се грижат за поддържането на порталите.

Порталът за Андкардия бе затворен много отдавна. В момента на Разпределителен свят функционираше само един портал за света Локре-Амар, а оттам обратно за Е’бар. След като се затвореше и този портал, всякакъв достъп за демоните до Мидкемия щеше да бъде преустановен — поне през порталите, за които знаеха таределите. И ако братята не успееха да задържат демоните, които върлуваха из този свят, и да им попречат да достигнат последния разлом, двамата щяха да останат тук завинаги в компанията на жадни за кръв същества.

Ала Гуламендис познаваше достатъчно добре демоните, за да прецени, че срещу тях са изправени твърде много, за да могат да оцелеят.

В този момент фантомът се разпадна и Гуламендис протегна пръчицата. Сфера от сребриста светлина с розови нишки излетя от върха й, полетя към демоните и веднага щом докосна телата им те се разтрепериха, паднаха в краката на Ларомендис и се загърчиха.

Братята знаеха, че трябва да действат бързо.

В началото използваха срещу демоните само пръчицата, но тъй като чудовищата се възстановяваха бързо, се налагаше да им режат гърлата. Гуламендис, който предпочиташе магичните способи, въздъхна, примирен с мисълта, че засега това е най-подходящият метод. Демоничната субстанция щеше да се върне обратно в тяхното царство, но доколкото знаеха, порталът за демонското царство бе затворен и по времето, когато тези тримата се преродяха, двамата братя вече трябваше да са решили проблема с бягството от този свят.

Всичко приключи за броени секунди. Двамата високи елфи бяха опръскани целите с демонска кръв, очите им сълзяха от тежката миризма и серните изпарения.

— Е, спечелихме няколко минути — рече Ларомендис.

Брат му кимна.

— Усещам още демони на юг, но няма да дойдат насам. Може би сега е моментът да се погрижим за нашето бягство.

— Накъде? — попита Ларомендис.

И двамата бяха високи, почти седем стъпки, но имаха същи те пропорции като по-дребните елфи. Масивните им плещи се събираха в тесен кръст над яките им бедра. Нито един от двамата не беше воин по призвание или по желание, но и двамата се бяха научили да убиват и бяха придобили голям опит в това изкуство. То бе помогнало на Гуламендис да разбере по-добре слабостите на демоните и той не пропускаше да споделя наученото с брат си.

— Нататък. — Гуламендис посочи на североизток. — Там трябва да има алея, водеща към по-широка улица. И пак там някъде ще е последният портал.

— Мислех, че е в обратната посока. — Ларомендис посочи на северозапад.

Брат му се усмихна.

— Така смятат и всички останали.

— Имаш ли план?

— Винаги имам — отвърна брат му и забърза напред.

Малкият град, дом на елфите пазачи, чиято задача бе да се грижат за порталите, не би трябвало да затруднява ориентирането при нормални условия, но нашествието на Демонския легион едва ли можеше да се определи като „нормални условия“.

Вървяха бързо между сградите, като спираха на всеки ъгъл, за да се уверят, че не ги следят. Имаше един вид дребни демони, които умееха да се крият добре, но изострената чувствителност на Гуламендис към демонично присъствие обикновено му помагаше да ги засече от разстояние.

Стигнаха последния открит участък преди постройката, в която се намираше разпределителният портал, и Ларомендис изруга.

— Прилепи! — И посочи кръжащите в небето десетина летящи демона.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита Гуламендис.

— Ужасно се изморих — оплака се брат му. — Все пак мисля, че ще успея да им отклоня вниманието поне за кратко. Дай ми малко време да се подготвя.

Затвори очи, събра последните си сили и изведнъж в другия край на площада изникна илюзорен образ. Не беше толкова добър, колкото досегашните фантоми, нищо повече от трепкащо очертание между две от къщите, ала и това бе достатъчно да накара едно от летящите чудовища да изпищи и да се стрелне към него. Останалите го последваха и цялото ято се понесе към илюзията.

— Сега! — викна Ларомендис и двамата хукнаха към сградата, която Гуламендис бе посочил, и успяха да влязат.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Ларомендис тихо.

Брат му опря гръб на стената и приклекна и Ларомендис последва примера му.

— Макар че нямам навика да подслушвам, по случайност чух двама портални пазачи да разговарят за последния портал. Намира се в тази сграда и ще остане отворен, докато всички, които са в градчето, успеят да избягат.

Посочи една врата в дъното и двамата изтощени братя се отправиха нататък. Гуламендис затвори за миг очи, после каза:

— Не.

Брат му знаеше, че това означава, че не долавя демонично присъствие зад вратата.

Гуламендис я отвори и двамата продължиха бавно, тъй като тук липсваше осветлението, което обичайно се монтираше около порталите. В далечината видяха слаба светлина, която се превърна в линия покрай пода. Прекосиха помещението и стигнаха друга затворена врата.

Укротителят на демони спря отново, за да провери дали някой не се спотайва оттатък, после хвана дръжката и бутна масивната врата.

По пода се въргаляха трупове, всичко бе опръскано с толкова много кръв, че дори импрегнираната с магия дървена рамка на портала изглеждаше сякаш е боядисана в червено. Миризмата беше нетърпима.

Порталът бе изключен.

— Хъм, защо ли това не ме изненадва? — рече Гуламендис.

Брат му изпусна дълга, почти отчаяна въздишка и отвърна:

— Мен също. Тези негодници от Събора вероятно са решили, че могат и сами да се справят с проблемите и вече не се нуждаят от нас.

— За да не ги обвиняваме напразно, нека да кажем, че не са положили достатъчно усилия да се уверят, че сме получили сигнала навреме. Ако се съди по това, което виждаме, битката е била кратка и жестока.

Шум отзад ги накара да се извърнат с оголени кинжали, но вместо демон видяха друг елф, облечен с дрехи на портален пазач.

— Ранен съм — простена той; беше стиснал с лявата си ръка дясната.

Ларомендис кимна на брат си да се погрижи за ранения и рече:

— Ще проверя дали не са го проследили. — И изтича обратно по коридора.

— Дай да погледна раната — каза Гуламендис на пазача. Двамата братя бяха израсли в гранични райони и имаха доста опит с обработка на рани. Тази бе дълбока и дълга. Елфът бе изгубил доста кръв.

Укротителят на демони откъсна парче от туниката на пазача, разпра го по дължина, за да получи импровизиран бинт, и бързо стегна раната в превръзка. Елфът присвиваше очи от болка, но като че ли се поуспокои.

Ларомендис се върна и докладва:

— Няма никой. — Обърна се към пазача. — Виждам, че на теб също не са ти пратили сигнал да се прибираш.

— Нямаше сигнал — отвърна пазачът. — Демоните нахлуха на площадката около разпределителя и някои от нас контраатакуваха, докато други се опитваха да ги изтикат настрани, за да успеят галасмантите да затворят порталите. — Посочи опръсканите с кръв под и стени. — Опитахме се да стигнем дотук и тогава аз и двама мои другари бяхме отрязани. Останалите пазачи и един галасмант се отправиха насам, за да използват този портал. Моите двама спътници загинаха по пътя, но аз оцелях.

— Пое си дъх. — Не вярвах, че ще заваря портала отворен. Но все пак…

— Трябваше да провериш — довърши Ларомендис.

— Трябваше да проверя — повтори пазачът.

— Изглежда, че тези, които са се добрали дотук, също не са успели да използват портала — отбеляза Гуламендис. — Само това е останало от тях.

— Е, поне са си свършили работата — рече пазачът и отново си пое мъчително въздух. — Аз съм Ароша.

Гуламендис представи себе си и брат си и рече:

— Добре поне, че са успели да затворят портала. И че нападението все пак е било преди сигнала. Нищо лично към тях, разбира се.

Пазачът го изгледа малко объркан от думите му, но Ларомендис махна с ръка и добави:

— Не ми обръщай внимание. — Погледна към вратата, водеща в голямото помещение. — Трябва да измислим нещо бързо, преди… — И изгледа многозначително брат си.

— Прилепите и по-дребните демони няма да ни създадат неприятности, освен ако не ги доближим, но по-силните рано или късно ще надушат, че сме тук.

— Разбирате ли от демони? — попита пазачът.

— Имам известни познания — призна неохотно магьосникът.

— Мисля, че ще мога да ги задържа поне за известно време.

— Да знаехме само как се отваря проклетият портал — въздъхна Ларомендис.

— Хрумна ми нещо — рече Гуламендис.

— Какво? — попита брат му.

Гуламендис огледа труповете на пода, посочи един, облечен в роба, и попита:

— Ароша, този ли е галасмантът?

Пазачът се олюля от слабост и Ларомендис му помогна да седне.

— Да. А другите са от моя отряд.

— Не са имали време да избягат.

— Очевидно — рече Ларомендис. — Какво мислиш?

Гуламендис доближи трупа на порталния майстор, изтегли настрани тялото на демона, което бе рухнало отгоре му, после го преобърна. Мъртвият елф стискаше в ръката си жълтеникав камък. Пръстите му се бяха вкопчили толкова силно, че се наложи Гуламендис да ги разтваря един по един. Вдигна пулсиращия камък и рече:

— Не е успял да разруши портала! Само е извадил енергийния кристал. — Посочи пустата ниша, където трябваше да се постави кристалът. — Ако го сложим там, порталът ще се задейства наново и ще можем да се приберем у дома! — Той се наведе, откачи кесията от колана на галасманта и я завърза на своя.

— Нищо няма да се получи — спря го уморено Ароша. — От известно време всеки, който пътува през който и да било портал от този свят, бива убиван в мига, щом го прекрачи.

— Страхотно — промърмори Ларомендис. — Сега какво?

— Ще идем другаде — отвърна Гуламендис след кратко размишление.

— Къде? — попита брат му.

— На Острова на чародея — отвърна Укротителят на демони.

— И как предлагаш да го направим?

— Когато посетих острова — отвърна Гуламендис, — ми показаха един от техните разломи. Бариерите, които го предпазват, служат и като сигнален фар. — Разбираше, че почти е прекрачил границата на познанията си, и се обърна към пазача. — Разбираш ли нещо от портали?

Раненият елф се усмихна измъчено.

— Достатъчно дълго съм гледал галасмантите да се занимават с тях, за да имам поне известна представа как работят. Но не зная дали бих могъл да открия портал, който не е бил построен от нас.

— Ето какво знам аз — заговори Гуламендис. — Според онзи човек, Пъг, техните разломи имат нещо като афинитет един към друг — ако отвориш някъде един и създадеш втори, той ще показва тенденция да следва първия.

— Ще показва тенденция? — повтори брат му със скептичен тон.

— Ако имаш по-добра идея — тросна се Укротителят на демони, — можеш да я споделиш. — После попита пазача: — Можеш ли да активираш портала?

— Да — отвърна Ароша. — Това е лесната част. По-трудно ще е да се въведе различно направление от това, което е било зададено. Виждал съм да го правят няколко пъти и имам известна представа как става, но само с портали, които вече са затворени. Ако отворя някой от тях от този край… Вероятно се охраняват или по-лошо.

— Какво по-лошо?

— Порталът може да е заровен под скала или да е на дъното на езеро. — Пазачът повдигна рамене, макар че от движението лицето му се изкриви болезнено. — Мога да си представя какво ще стане, ако пристъпя в плътна скала.

— Знаеш ли пътя за Е’бар? — попита Гуламендис.

— Порталът вече беше настроен за новия град — отвърна пазачът, надигна се бавно и продължи: — Но както казах, ако го активираме и пристъпим вътре, ще ни обсипят със стрели, преди да успеем да кажем и думичка.

— А ако променим нещо? — рече Гуламендис.

— Нещо? — повтори брат му.

— Какво? — попита пазачът.

— Да го настроим да се отвори малко отвъд Е’бар. Ако Пъг е прав, новият разлом ще се образува някъде наблизо.

— Колко наблизо? — попита магьосникът.

По-младият брат го изгледа ядосано.

— Съгласен съм, където и да било, само да е на същата планета.

— Стига да не се озовем насред океана или под някоя планина…

— Можеш ли да го направиш? — попита Гуламендис.

Пазачът показа с жест, че ще се нуждае от помощ, за да стигне прибора за управление, и магьосникът го обгърна с ръка през кръста. Ларомендис ги изгледа угрижено и поклати глава. Ако се съдеше по мъчителния начин, по който се придвижваше пазачът, той беше в по-тежко състояние, отколкото предполагаха. Двамата братя му помогнаха да застане пред пулта.

Върху платформата бяха изписани рунически символи, някои мъждукаха едва забележимо.

— В този уред има магия, която не зависи от енергията на портала — каза пазачът и посочи кристала в ръката на Гуламендис. — Това ще отвори вратата. Дай ми да го погледна, а вие потърсете другия камък. Би трябвало да има още един в галасманта.

— Какво представлява? — попита Ларомендис.

— Трябва да е пурпурен или син.

Ларомендис се върна при трупа на галасманта и след малко донесе пурпурен камък с размери като на жълтия.

— Какъв е този камък?

— Той ще затвори портала, след като преминем. Разломът ще стане неизползваем, освен ако демоните не открият друг път за Е’бар.

— Как действа? — попита Ларомендис.

— Ще извадя жълтия кристал — отвърна с бледа усмивка пазачът — и ще го заменя с този. После е достатъчно да натисна някой от знаците на пулта…

— И какво? — попита Гуламендис.

— И той ще избухне.

Двамата братя го погледнаха втрещени.

— Знаете, че с мен е свършено — продължи пазачът. — Едва се държа на краката си. Вие по-добре вървете, инак няма да успея да затворя портала след вас. Успех.

Ларомендис понечи да каже нещо, но не успя да намери думи и просто кимна.

Пазачът постави жълтия кристал в кухината, издълбана в основата на пулта, и камъкът запулсира с по-ярка светлина. Ароша натисна няколко символа и задържа ръка над последния.

— Въведох нужните символи — каза и се олюля, но успя да се задържи за ръба на пулта. — Изберете, който искате от знаците, с изключение на този.

Без да се колебае, Гуламендис се пресегна, избра един случаен знак и го натисна. Чу се тихо бръмчене, което започна да се усилва, сякаш налягането в стаята се повишаваше, после отекна глухо тропване. В рамката на портала се появи сивкаво петно, като трептящо по краищата пусто пространство.

— Вървете, бързо — подкани ги пазачът и след като се подвоумиха само за миг, братята пристъпиха вътре. Неминуема смърт щеше да е наградата им, ако бяха останали, така че нямаше никакво значение дали и от другата страна на портала ги чака гибел. Имаха, макар и минимален шанс за оцеляване и затова бяха готови да рискуват.

Озоваха се под вода. За миг и двамата изпитаха объркване и прибягнаха до волята си, за да не вдъхват рефлексивно в дробовете си вода. Освен това беше тъмно.

Докато се бореше с нарастващата паника, Ларомендис осъзна, че не са твърде дълбоко. Можеше да го прецени по натиска на водата и благодарение на опита си от гмуркане за миди на младини. Изпусна малко въздух и усети мехурчетата да пълзят нагоре покрай лицето му. Сграбчи брат си за ръката, дръпна го и двамата заплуваха трескаво към повърхността.

Бяха само на десетина стъпки под водата, а се чувстваха сякаш са на сто. След миг и двамата изскочиха отгоре, поеха си шумно въздух и изплюха нагълтаната морска вода.

— Още… сме… живи — успя да произнесе Гуламендис.

Брат му се огледа и отвърна:

— Да. Още. Само че нямам представа къде сме.

— Това не е Родният дом — рече Гуламендис.

— Откъде знаеш?

— Демони. Усещам ги.

— Колко са?

— Много.

От гледна точка на седящ в лодка моряк вълните нямаше да са големи, ала за двамата плувци бе трудно да се ориентират, освен когато се озоваваха на гребена на някоя.

— Светлини! — извика Ларомендис.

— Къде? — попита брат му, докато се люшкаха надолу и сетне отново изплуваха нагоре.

— Натам — отвърна Ларомендис.

— Не виждам нищо. Тъмно е като в пещера.

— Прав си. — Едва успяваше да различи лицето на брат си. Но все пак беше леко осветено и Гуламендис се огледа да потърси източника на светлината.

Самотна луна плуваше в нощното небе, полумесец, закрит от бледа пелена.

— Пада мъгла.

— В такъв случай най-добре да се насочим към светлините, преди да са се скрили — предложи Гуламендис. — Води.

Братята не се отличаваха с особена физическа сила, но расата им притежаваше по-голяма мощ и издръжливост от тази на хората и дори на примитивните елфи на родната планета. И двамата бяха живели години наред на брега на океана и плуваха добре. И сега се наложи да разчитат на всичките си натрупани умения, за да оцелеят.

— Слушай — рече Гуламендис и спря.

— Какво?

— Чувам прибой.

— Добре. Вече почти не си чувствам тялото. Надявах се, че тези светлини са на сушата, а не на преминаващ кораб.

Без да кажат нищо повече, заплуваха към шума от прибоя.

След няколко минути излязоха изтощени на сушата. Брегът бе широк и нисък и те изпитаха облекчение, че поне е това са извадили късмет. Внезапен сблъсък със скали щеше да сложи злощастен край на бягството им.

— Къде се намираме според теб? — попита Ларомендис.

— Нямам представа, но с малко късмет може би ще разберем. Дори този свят вече да е завладян от Демонския легион, надявам се да намерим друг начин да се върнем у дома.

— Още като дете винаги гледаше позитивно на живота. Странно е, че това те доведе дотам да прекарваш времето си в тъмни пещери.

Брат му се опита да се разсмее, но нямаше сили дори за това.

— Виж там! — извика и посочи една светлинка на хълма над тях, преди отново да бъде закрита от мъглата.

— Предполагам, че са факли — прошепна Ларомендис.

— Без повече приказки двамата се заизкачваха мълчаливо и безшумно по склона. Подобно на всички свои сънародници притежаваха добро нощно зрение, но все пак се нуждаеха от известна светлина, за да се ориентират, и сребристата луна им я осигуряваше. Земята под краката им бе забулена от гъста мъгла и докато пристъпваха нагоре по тясната пътека, те внимаваха да избягват щръкналите камъни.

— Има доста демони наоколо — прошепна по някое време Гуламендис.

— Трябва да се отдалечим от брега — отвърна също шепнешком брат му. Ако наистина има демони, ще е добре да си намерим някое скривалище, докато преценим какво да правим нататък. Ти нали каза, че някои от прилепите могат да виждат в тъмното.

— Благодаря, че ми припомни — промърмори Укротителят на демони. — Но не всички и за щастие никой от тях не може да лети в мъгла, тъй като лесно ще се удари в нещо.

Докато се изкачваха, мъглата започна да се разсейва и след няколко минути се озоваха над нея. Небето от другата страна бе озарено от светлина и те инстинктивно приклекнаха, за да не ги забележат, ако наблизо има постове.

Погледнаха назад и едва различиха пътеката, по която се бяха изкатерили и която сега бе скрита под гъст слой мъгла. Влажният въздух откъм морето се задържаше от склона и мъглата бе непрогледна, но вероятно след изгрев-слънце щеше да се разсее.

Наоколо нямаше и следа от друго същество и те продължиха да се изкачват, като се бореха с изтощението си. Никой от двамата нямаше сила да се бие или да побегне, ако се наложеше. А и къде да бягат?

Малко след това стигнаха ръба и излязоха на равно плато. Въпреки че тук нямаше мъгла, светлината все още бе недостатъчна и наоколо се виждаха само тъмни очертания, а в далечината — слабо сияние.

— Демони? — попита тихо Ларомендис.

— Не по-близо от одеве.

— Предлагам да седнем тук и да изчакаме да се съмне.

Гуламендис седна и протегна уморено краката. След миг обаче се изправи решително и отсече:

— Не!

— Какво не? — попита брат му.

— Ти почивай. Аз ще остана на пост.

— Защо? — попита Ларомендис, макар че нямаше никакви сили да спори.

— Последните три дни трябваше да се занимаваш със създаването на илюзии, докато аз само сочех с пръчката насам-натам. И двамата знаем, че аз не мога да укротявам демони, когато капитаните, или господарите им са наблизо, а дори и да подчиня един на волята си, останалите ще се нахвърлят върху нас. Ти имаш повече нужда от почивка, защото не се знае какво ни чака на заранта. Аз ще поспя след изгрев-слънце, ако си намерим подходящо скривалище.

— Нямаш представа кога ще е това. Може слънцето да е залязло само преди час.

— Няма значение колко е дълга нощта на този свят. Ти спи, а аз ще те пазя.

Изгубил желанието да спори, Ларомендис легна и положи глава на ръката си. Не за пръв път му се налагаше да спи на твърда земя и той се отпусна на нея сякаш е мек дюшек.

Гуламендис, който бе не по-малко уморен от брат си, трябваше да полага усилия, за да остане буден. Мисълта, че наблизо може да има демони, му помагаше до известна степен да не затваря очи.

Изминаха часове. Укротителят на демони потрепваше леко, докато тялото му губеше топлина, а мокрите дрехи изсъхваха. Чудеше се как ли брат му бе успял да заспи тъй бързо и безметежно, а после се разсмя — ако имаше възможност, и той вече щеше да похърква сладко на земята.

Огледа нощното небе. Не знаеше много за съзвездията на различните светове, никога не бе изпитвал интерес към тези неща, така че не се надяваше и сега да се ориентира по тях за местонахождението им.

Докато обикаляше наоколо тихо, за да не събуди брат си и да се стопли, неусетно се замисли за странната поредица случки, довела ги на този неизвестен свят, и как двамата постепенно се бяха сближили покрай всичко това.

Като деца споделяха общ интерес към всякакви магични неща и след като бяха посветени в Кръга на светлината, продължиха да напредват заедно в обучението си, но след разпускането на Кръга от Събора заради слуховете, че се готвел да премахне някой от по-влиятелните му членове, бяха разделени дълги години.

По-късно откриха, че на няколко пъти пътищата им са можели да се кръстосат. Близо година бяха живели на противоположните краища на един и същи остров, ала докато Гуламендис бе обитавал една пещера в хълмовете, Ларомендис живееше в малко градче, прикривайки се под друга самоличност, тъй като тогава членовете на Кръга все още бяха подложени на гонения.

Едва след нашествието на Демонския легион преследването на оцелелите членове на Кръга бе прекратено. Гуламендис бе сигурен, че има и такива, които продължават да се крият, но повечето отвърнаха на призива на сънародниците си и се прибраха на Андкардия, където регентският Събор им даде амнистия.

Амнистия за всички, освен за Укротителите на демони. Съдбата бе пощадила Гуламендис, защото само няколко дни преди Ларомендис да пристигне в двора на регента брат му се бе съгласил да се отправи „доброволно“ на мисия, за да търси убежище, в случай че таределите бъдат нападнати в собствената им столица. Заради него Гуламендис бе затворен в клетка, но поне запазен жив. Повечето Укротители на демони не извадиха подобен късмет.

Небето взе да просветлява и черните силуети да придобиват по-ясна форма. Укротителят на демони почака, докато не започна да различава дървета, между които можеха да се прикриват, и събуди брат си.

Ларомендис се пробуди веднага, но нямаше съмнение, че все още е много изморен. Огледа се мълчаливо и кимна. Без повече коментари двамата тръгнаха към гората.

Дърветата бяха ниски и с малко листа. Храсталаците, през които се прокрадваха, шумоляха и това забавяше напредването им.

Най-сетне стигнаха полянка със скална издатина в единия край. Надзърнаха иззад ръба и Гуламендис прошепна:

— Милостиви предци!

Докъдето стигаше поглед, блещукаха огньове, подредени в прави редици, както се устройват военните лагери. Между огньовете се виждаха налягали фигури. Укротителят на демони дръпна брат си за ръката.

Оттеглиха се назад и се прикриха между дърветата. Това бяха светлините, които бяха забелязали през нощта — не от един огън, а от стотици далечни огньове.

— Това е Легионът — прошепна Гуламендис.

— Къде ли се намираме? — попита Ларомендис, ала в същия миг осъзна, че въпросът му е глупав, защото нямаше как брат му да знае повече от него.

Спогледаха се. И двамата си мислеха едно и също — това беше някой от световете, които Демонският легион използваше за плацдарм. Демоните долу бяха армия, добре въоръжена и отдъхваща преди поредната атака. Скоро легионът щеше отново да потегли на път.

— Във всичко това има поне едно хубаво нещо — рече накрая Гуламендис.

— Сериозно? — отвърна брат му и почти се облещи от изненада.

— Щом са тук и вероятно се готвят да нападнат Родния свят, значи разполагат с начин да стигнат там.

— Демонски портал?

— Именно. Остава само да го намерим и да го използваме.