Пред вратите на мрака

8. Крепост

Сандрина даде сигнал.

Двамата Непреклонни рицари дръпнаха юздите на конете. Тъкмо когато Сандрина се готвеше да напусне Крондор, брат Фарсон бе пристигнал в града и тя го бе уговорила да я придружи. С брат Джалиел се срещнаха в Дърбин, който им бе на път. Новият й ранг й даваше възможност да промени плановете им и да им нареди да тръгнат с нея.

Тя им показа с жест, че трябва да изчакат, а после смуши коня напред.

Беше ги довела при една полуразрушена пустинна крепост, изоставена преди векове от империята Велики Кеш. Нямаше почти нищо, което да наподобява укрепления. Няколко големи камъка, навремето част от стената, самотните основи на порта, полузаровени в пясъка, и стълба, водеща към лабиринт от тунели и складови помещения. Над земята бе останало толкова малко, че всеки пътник би подминал това място, без да си дава сметка, че навремето Империята го е смятала за важен опорен пункт.

Беше разкрила пред двамата рицари само толкова, колкото смяташе за необходимо, докато не стигнат крайната цел на пътуването си. Ръководейки се от документа, оставен й от Крийган, бе поела по един стар търговски път, тръгващ от Дърбин на юг към Джалпур, а после на югозапад към хълмовете. Склоновете на последните постепенно щяха да се издигнат, за да се превърнат в планините Тролски дом, или Тролхоум, но тук все още бяха само невисоки заоблени възвишения. Каквото и да е било някога названието на изоставената крепост, сега обитателите на пустинята я наричаха Гробницата на обезверените. На юг се простираше долина с още по-непривлекателното име Долината на изгубените.

Преди да напусне Крондор, Сандрина бе изучила всички карти на този регион, с които разполагаше Орденът, и на нито една от тях не откри нито крепостта, нито долината. Беше сигурна, че Крийган не би настоявал да прочете доклада, ако не очакваше да предприеме нещо по въпроса, и най-вече да вземе нещата в свои ръце. В Крондор нямаше друг, освен нея, който би могъл да го направи. Тя знаеше, че Крийган поддържа връзка с Пъг и останалите обитатели на Острова на чародея, но в бързането да отпътува за Риланон, за да заеме поста водач на Ордена, бе забравил да й каже как да се свързва с тях. Сандрина подозираше, че има и други агенти на Конклава, като хората, които й бяха предали съобщенията в Дърбин, но нямаше представа как да установи контакт с тях.

Помнеше младия мъж, който я бе взел от Итра, след като почти не загина при първата си среща с агентите на Демонския легион. Казваше се Зейн, но това бе почти всичко, което й бе известно за него. Нямаше представа къде да го открие. Ядосваше се, че Крийган бе стоварил това бреме на плещите й, но засега се опитваше да не дава воля на притесненията си и да се справя с непосредствените задачи.

Макар Фарсон и Джалиел да бяха хора, на които можеше да се разчита, нито един от тях не бе споменат в списъка на Крийган, така че имаше неща, което не можеше да сподели с тях. Знаеха само, че се нуждае от тях за специална мисия по нареждане на отец-епископа и че е важно всичко да се запази в тайна.

Напуснаха града по изгрев-слънце и се отправиха към пустинята, отначало на изток, а после свиха на юг и описаха полукръг, за да излязат на стария път на керваните. Сандрина не знаеше дали не ги преследват агенти на кешийското разузнаване, но беше сигурна, че са известени за отпътуването на малобройния й отряд. След като не се появяха в обичайния оазис след няколко дни, кешийците щяха да пратят хора да ги потърсят. Но Сандрина се надяваше, че дотогава ще са приключили със задачата си и вече ще са на път за Крондор.

Стигнаха древната крепост малко преди залез-слънце. Докладът за клането, състояло се тук, бе написан преди седмици, но сцената, която завариха, бе все така грозна. Труповете вече бяха оглозгани до кокал от лешоядите, жегата и носещите пясък ветрове. Но по скелетата на бесилките все още висяха тела, сред пепелищата се виждаха обгорени скелети, а сгърчените съсухрени мъртъвци около входа на крепостта бяха набучени от стрели. Стотици хора бяха избити тук.

— Може да се приближите! — извика Сандрина.

Двамата рицари доближиха древната крепост и Джалиел възкликна:

— Богиньо! Що за касапница е това?

Фарсон погледна Сандрина и каза:

— Сержант, с цялото ми уважение към вас, но това е доста необичайно за обикновена мисия, била тя тайна, или не. Не трябва ли да знаем какво всъщност става?

— Ще ви кажа каквото аз знам — отвърна тя. — Има един много опасен и зъл човек, казва се Беласко, който се е обвързал с тъмните сили — тъкмо неговите последователи са виновни за това. — Реши да пропусне факта, че повечето от труповете са на фанатици, приели доброволно ужасяващата си смърт. Подробност, която едва ли щеше да попречи на рицарите да изпълнят дълга си.

— Сержант — рече Фарсон. — Какво все пак се е случило тук?

— Имам съвсем груба представа, но изглежда това е работа на един култ към смъртта, който от известно време действа из околностите.

Двамата рицари се спогледаха. Сандрина знаеше точно какво си мислят. Че култът към смъртта е в приоритетите на последователите на Лимс-Крагма и дори на Сунг, но не и на служителите на Дала.

— Отец-епископът — обясни тя — се безпокои, че отвличат за свои жертви местни жители.

Това не беше лъжа, тъй като навярно Крийган изпитваше подобна загриженост, а и засега бе достатъчно като обяснение. Конклавът на сенките бе сключил съюз с най-важния човек във военния орден на последователите на Дала вероятно защото Пъг нямаше на кого другиго да разчита. Навярно имаше още само неколцина с опит с демоните колкото нейния — тя вече бе избила повече, отколкото бе полагащият й се дял.

— Носите ли амулети? — попита Сандрина.

— Срещу какво, сержант? — отвърна с въпрос Джалиел.

— Некромантия, демони — всичко, за което можете да си помислите.

Двамата рицари потупаха пристегнатите на поясите им торбички.

— Добре — рече тя. — Защото не знаем какво може да ни чака долу.

— Къде долу? — попита Фарсон.

Тя посочи на юг.

— Долу, в Долината на изгубените.

Изражението на Фарсон бе достатъчно свидетелство за това колко му се нрави тази идея, но той премълча.

— Ще пренощуваме тук, а призори слизаме долу.

Без повече коментари мъжете скочиха от конете и почнаха да свалят багажа. Изтъркаха животните, а Сандрина напълни торбите им със зоб. Даваха си сметка, че трябва да се върнат след не повече от два дни, инак животните щяха да започнат да гладуват. Нямаше нищо подходящо за паша оттук чак до Дърбин, само голи склонове, обрасли с бодили и странни пустинни растения, които цъфтяха краткотрайно след дъжд и после бързо изсъхваха. Трудно беше да се повярва, че този район е трябвало да се охранява.

Имаше една загадка, на която отец Крийган не бе предложил никакъв възможен отговор — защо в древни времена Кеш е решил да построи крепост тъкмо тук? Тролски дом, както подсказваше и названието, бе място, което човек би трябвало да избягва. Планинските троли бяха по-умни от братовчедите си от долините, които бяха само малко по-съобразителни от животни, но пустинята сама по себе си бе сигурна преграда срещу тях. Щеше да има известна логика, ако наблизо бе минавал път на кервани, но доколкото Сандрина бе успяла да прецени по старите карти, пътят бе свършвал в долината под тях.

Чудеше се какво ли може да има долу? Ако беше стара златна мина или източник на някакви други природни богатства, разумът диктуваше пътят да продължи на изток и да стигне до град Нар Аяб, а оттам да се насочи към столицата Кеш. Ала, изглежда, пътниците бяха идвали по тези места откъм Дърбин. Може би, предположи тя, тук е бил краят, а не началото и пътят се е използвал за доставка на припаси от най-близкия кешийски град. Което предполагаше, че единствената причина да се построи тази крепост е да се задържи това, което е в долината.

След като приключи с храненето на конете, тя се обърна към спътниците си и каза:

— Няма да палим огън.

Мъжете имаха достатъчно опит и не за първи път щяха да нощуват без топла храна. Бяха наясно, че има голяма вероятност някой или нещо да се спотайва наоколо и да ги наблюдава.

Нахраниха се мълчаливо и когато приключиха, Сандрина нареди:

— Джалиел, ти поемаш първата смяна, Фарсон — последната.

И двамата кимнаха, донякъде с благодарност, защото макар да бе техен водач, тя бе избрала най-неприятната смяна.

Утрото бе горещо и сухо, което не ги изненада, но заедно с него се появи и силен вятър. Вятърът бе едновременно благодат и проклятие: вдигаше достатъчно прах, за да ги скрие от възможни преследвачи или постове, разположени на пътя за Долината на изгубените, но от друга страна ги заслепяваше и имаше опасност, ако не изгубят пътя, най-малкото да се забавят в слизането.

Сандрина почти викаше, за да я чуят сред вятъра.

— С колко демони сте се срещали досега?

— С двама, сержант — отвърна Фарсон.

— Аз със седем — рече Джалиел.

— Джалиел — нареди тя, — ти мини отзад и се озъртай за противник. Не предприемай нищо, докато не ти кажа. Демоните понякога са доста хитри. — Той кимна. И двамата мъже знаеха, че е права — ако не се справиш с демоните, просто няма да си между живите.

Джалиел се бе сражавал с два демона повече от нея, но пък нейният последен бе особено опасен и ако не беше помощта на Амиранта…

При мисълта за него сърцето й неволно се сви и тя се прокле за слабостта си. Амиранта беше нещастник, майстор да очарова и готов да те обсипе с лъжливи обещания. Но пък знаеше повече за демоните от всеки друг, когото бе срещала, а точно сега бе готова да забрави желанието си да го удуши в замяна на способностите му да укротява тези чудовища.

— Да тръгваме — рече тя.

Фарсон насочи коня си към нейния, наведе се и го улови за опашката. Конят й изпръхтя недоволно, но и друг път му се бе случвало. Джалиел постъпи по същия начин с коня на Фарсон и тримата започнаха бавното спускане към Долината на изгубените. По този начин бяха сигурни, че никой няма да се изгуби или неволно да поеме в погрешна посока.

Вятърът вдигаше облаци прах и пясък, които ги заслепяваха, дребни камъчета, късчета от стеблата на изсъхнали растения и ситен прашец, който покриваше дрехите, косите и кожата им. На два пъти спираха зад високи канари, за да се скрият от особено силни пориви, при които дори добре обучените им коне свеждаха изплашено глави към земята или започваха да се дърпат и да пръхтят. Сандрина потупа своя кон по шията, опитвайки се да го успокои, но знаеше, че ефектът ще е несигурен. Импулсивното решение да потегли на тази мисия сега й се струваше като безразсъдно хрумване. Но всеки път, когато започваха да я глождят съмнения, си припомняше, че в ордена няма друг, освен нея, Крийган и още двама рицари, чието местонахождение бе неизвестно за момента, който би могъл да провери доклада на тайнствения агент, и че тя е в най-удобната позиция за това.

Некромантията и демоните по принцип не бяха свързани. Демоните изпитваха твърде голямо удоволствие да разкъсват живи същества, за да оставят достатъчно материал, та некромантите да могат да експериментират със своя занаят.

Но от проучванията си Сандрина знаеше, че прилагането на тъмните изкуства изисква много енергия, а сред всички тях некромантията бе най-могъщото тъмно изкуство. Може би някой се опитваше да използва магията на смъртта, за да постави под свой контрол демони? Нямаше представа дали това е възможно и какви може да са последствията. За кой ли път съжали, че няма възможност да обсъди този въпрос с Амиранта, преди, разбира се, да го удуши с голи ръце. Всичко това пак я накара да се ядоса на себе си — каквото и да станеше, неизменно се връщаше в мислите си към този проклетник!

Вятърът смени посоката си и започна да отслабва, но Сандрина знаеше, че пустинните ветрове, особено по тези краища, са непредсказуеми. Поне засега обаче поривите утихнаха и тримата можеха да се ориентират доста по-добре.

Отново заслизаха надолу. Вятърът ту се усилваше, ту отслабваше, но вече можеше ясно да се види какво ги очаква отпред. Пътят бе почти толкова широк, колкото този от Дърбин до крепостта — стар, прояден от ветровете и наводненията и рядко използван. Но когато вятърът спря съвсем, Сандрина успя да различи следи от скорошно преминаване. Голям брой коне и каруци бяха минали по него и ако се съдеше по посоката, в която бяха обърнати дирите от копитата, се бяха насочили към долината.

Сандрина се зачуди кой може да стои зад това и какво е намислил. Дърбин бе убежище за всякаква паплач от крайбрежието на Горчиво море и управляващите трупаха несметни богатства, като си затваряха очите пред това, което контрабандистите внасяха или изнасяха. Нещо типично за цялостната политика на Кешийската империя, в която алчността доминираше над желанието да се поддържа редът и законността — и толкова по-слабо бе то, колкото по-отдалечен бе този процес от столицата. И все пак броят на фургоните и животните, минали по този път, бе твърде голям дори за мащабите на Дърбин.

Сандрина предполагаше, че сред останките от древната крепост лежат полузаровени поне стотина мъртъвци, може би повече. Преминаването на подобна група през пустинята все би привлякло нечие внимание. Който и да стоеше зад тази история, по някакъв начин бе успял да попречи на имперските войници да докладват за него, което можеше да означава, че губернаторът или някой от подчинените му е бил подкупен с пари… бил е заплашен… или и двете.

Докато слизаха по виещия се път, който лъкатушеше по склоновете на планината, вятърът съвсем утихна. Сякаш някой изведнъж смъкна завесата от прах и пясък.

— Какво е това? — попита неспокойно Фарсон.

— Какво наистина? — попита Сандрина, а Джалиел ги изпревари, спря и възкликна:

— Пресвета богиньо!

В другия край на долината се издигаше масивна постройка. Ако се съдеше по очертанията й, това бе някакъв тип отбранително съоръжение, заобикалящо нещо, което заради голямото разстояние не можеха да различат. Към небето стърчаха четири кули, една явно по-завършена от останалите, и ясно се виждаше, че ще се съберат над центъра на… това, което бе вътре и под тях.

— Не съм инженер — каза Фарсон, — но имам известна представа от обсадните машини, които навремето баща ми строеше за краля. Тези кули… — той ги посочи — просто не могат… не могат да се извиват по този начин.

— Ще се постарая да не им го казвам — тихо каза Сандрина.

— На кои? — попита Джалиел.

— На тези, които ги строят.

— Мисля, че ще е добре да си потърсим укритие — подхвърли Фарсон.

Сандрина се огледа и каза:

— С радост ще се съглася, стига да ми посочиш каквото и да било укритие.

Намираха се на голото било на планината. Дори край странната постройка да имаше часовои, тримата бяха твърде далеч, за да ги забележат, но ако часовоите бяха в подножието на отсамния склон, можеха да ги видят.

Сандрина посочи една малка долчинка на десетина крачки встрани от пътеката.

— Това май е пресъхнало корито на поток — каза и подкара коня си натам. Заслиза предпазливо сред камънаците. Надолу долчинката се превръщаше в дълбоко дере. Сандрина спря и каза:

— Ще оставим конете тук и довечера ще идем да разузнаем района.

— Да оставим конете? — попита Фарсон.

— Пътят е съвсем открит и ако долу има пост, ще ни набучат със стрели веднага щом ни забележат. — За миг се замисли.

— Има три завоя нагоре по пътя и още пет или шест надолу.

— Фарсон, върни конете в горната част на дерето. Ще ни чакаш там. Разседлай ги и ги остави да си отдъхнат, но за малко. Искам да са готови да поемат на път веднага щом се наложи. — Усети надигащото се в него желание да възрази и го спря. — Задачата ти е много важна. Ако не се върнем до утре сутринта, трябва да предположиш, че сме мъртви. Ще препуснеш за Дърбин, ще вземеш най-бързия кораб за Крондор и ще отидеш право в Храма. — Спря за миг: даваше си сметка, че в списъка на отец Крийган се числеше само едно име на човек, към когото можеше да се обърне. — Там ще намериш брат Уилоби. Разкажи му какво сме открили тук.

— Какво всъщност открихме, сержант? — попита брат Фарсон и кимна към странната постройка. — Дори не мога да го опиша, камо ли да предположа какво може да е предназначението му.

— Това е преден пост за начало на нашествие — отвърна Сандрина. — Не ги ли усещаш?

— Кои? — попита Джалиел и веждите му се сбърчиха тревожно.

— Демоните — отвърна Сандрина. — Тук гъмжи от демони, кожата ми направо настръхва.

— Сержант, може да съм малко напрегнат, но… не усещам нищо.

— Аз също — добави Джалиел.

Сандрина ги погледна внимателно, после отсече:

— Чухте заповедите ми.

Фарсон кимна, хвана юздите на конете и тръгна неохотно нагоре.

Сандрина се огледа внимателно, търсеше и най-малкия признак, че може да са под наблюдение.

— Ще се видим утре, Джалиел — подметна Фарсон през рамо.

— Сега какво? — попита я тихо Джалиел.

— Ще чакаме тук — отвърна тя и погледна към небето. — Ти си почини. Аз ще остана на пост.

Рицарят кимна и се просна на земята, без да го подканят повече. Беше още сутрин и може би ги очакваше дълъг ден, но годините, прекарани в премеждия, го бяха научили да си почива, когато има възможност.

Сандрина приклекна до една канара и се загледа в далечната странна постройка. Ако се съдеше по едва забележимите движения около нея, там ставаше нещо, но тя не можеше да различи подробности. Беше решила да изчакат тук да се стъмни и сетне да се промъкнат надолу. Отправи кратка молитва към Богинята да ги опази от нежелани погледи, тъй като не хранеше илюзии, че ще успеят да се изкатерят обратно до върха, без да ги гони потеря.

Погледна слънцето, което бавно се изкачваше по небосвода, и се помъчи поне този път да не допуска Амиранта в мислите си.

Веднага щом слънцето залезе, Сандрина и Джалиел започнаха да се промъкват надолу.

Сандрина бе обезпокоена от бързото смрачаване — въпреки че се приближаваха към странната конструкция, тя не успяваше да различи нови подробности. Толкова рано вечерта на небето грееше само Малка луна, най-малкият от трите спътника на Мидкемия, и осигуряваше съвсем оскъдна светлина. Средна луна щеше да изгрее най-рано след два часа, а Голяма чак към полунощ. И все пак на този етап по-важното бе да останат незабелязани, така че можеха само да се радват, че все още не е настъпило яркото Трилуние.

В долния край на пътя имаше малка кула, не по-висока от два етажа. Ако бяха тръгнали насам през деня, неминуемо щяха да бъдат забелязани от часовоите. Сандрина показа със знаци на Джалиел да заобиколят пътя отдалече.

Дерето свършваше в пресъхнало речно корито. Вероятно преди векове тук бе текла доста голяма река, макар че Сандрина не можеше да си представи местността обрасла с буйна растителност. Ала свидетелствата за водна ерозия бяха навсякъде под краката им и им помагаха да се прикриват добре, докато пълзяха към южния край на коритото.

И двамата имаха опит от множество схватки, но и двамата си даваха сметка, че това е разузнавателна операция, а не битка. Строеж с подобни размери на място, толкова отдалечено от всякакви форми на цивилизация и власт, можеше да е дело само на сили, враждебно настроени към цивилизацията и властта, и следователно да представлява заплаха, изискваща намесата на Храма. А миризмата на демони бе толкова силна, че Сандрина не се съмняваше колко неотложна е тази намеса.

Тя огледа стените. Да, това наистина беше крепост. Но не приличаше на нито една от крепостите, които бе виждала.

— Какво е това място? — прошепна Джалиел.

— Във всеки случай не и такова, на което витае добро — отвърна Сандрина. — Тук ще се разделим. Искам да тръгнеш нататък. — Тя посочи южния край на пресъхналото корито и изви ръка, за да покаже, че той трябва да следва извивката на стената. Постройката, изглежда, бе кръгла, но трябваше да се приближат още малко, за да е сигурна. Извивката на стената подсказваше, че вероятно крепостта е огромен овал.

— Тръгвай и се върни тук в полунощ — прошепна тя. — Ако ме няма, връщай се горе. Ако Фарсон вече тръгнал за Дърбин, иди в оазиса при Ла-амат-атал и изчакай някой керван да те откара до по-цивилизовани места. Ако пък стигнеш горе, преди да е тръгнал, разкажи му какво си видял и тръгни с него за Крондор.

— Да, сержант. А вие?

— Аз ще заобиколя от другата страна, а после ще се постарая да изкатеря билото, преди Фарсон да е тръгнал.

— Богинята да е с вас, сестро.

— И с теб също, братко — отвърна тя.

Той тръгна: движеше се удивително тихо за човек с пристегнат на гърба тежък щит. Сандрина изчака малко, за да не създава прекалено много движения в този участък, после изпълзя от коритото и се запрокрадва през един равен участък. Не беше никак лесно, защото не само щитът й тежеше, но и стискаше в ръката си меча. Стигна до един храсталак между речното корито и караулката. Помоли се на Богинята, ако там има някой, да гледа към пътя, а не към нея, и пое напред. От време на време спираше и оглеждаше стената, като се опитваше да различи подробности — има ли някой отпред, какво прави и прочее, но беше твърде далече. Приклекна зад един камък, за да огледа караулката, и едва сдържа възклицанието си. Не можеше да повярва на това, което виждаше — пред караулката на пост стоеше елф и ако се съдеше по силуета му, беше от наскоро пристигналите Звездни елфи.

Опита се да се пребори с объркването си. Усещаше демонично присъствие в огромни мащаби, ала на пост стоеше не демон, а елф. Като се имаше предвид репутацията им на същества, които виждат добре в мрака, трябваше да брои себе си и Джалиел за късметлии, след като бяха успели да се спуснат дотук незабелязани.

Трябваше да се доближи още и да се опита да разбере какво става тук. Почака елфът да се обърне и запълзя през поредното открито пространство, като се стараеше да не вдига шум. Само далечните шумове на кипящата в крепостта работа нарушаваха покоя на пустинната нощ. „Къде е проклетият вятър точно когато ти трябва?“ — помисли ядно Сандрина.

Сандрина бе приклекнала зад някакви празни фургони — разпрегнатите животни бяха отведени някъде. Кой знае защо, изпитваше съмнение, че онези в крепостта биха се погрижили за животните. По-скоро ги бяха изяли. Всичко тук намекваше за еднопосочна дейност, като недостроената още крепост бе крайната точка на това мащабно начинание. На моменти се чувстваше сякаш ще се разкрещи от яд и безсилие и само страхът и предпазливостта й помагаха да запази мълчание. Имаше толкова много въпроси, които я измъчваха, а единственото, което можеше да прави засега, бе да се промъква тихо и да наблюдава.

Огромната отворена порта й позволи да надзърне вътре. Почти й се зави свят при вида на невъобразимото множество джуджета, човеци, елфи и дори троли, работещи под бдителния поглед на демони. Изглеждаше така, сякаш използват простосмъртни същества за робски труд — нещо неописано в нито една от хрониките, посветени на демоните и тяхното царство. Сега повече от всякога съжали, че Амиранта не е с нея, и не защото й бе разбил сърцето и искаше да го накаже — не, трябваше й, за да й помогне да открие зрънце здрав смисъл в цялото това безумие.

Един от демоните погледна в нейната посока. Сандрина затаи дъх. Никога не бе виждала демон с толкова впечатляващ вид. Главата му беше като сплескана глава на маймуна, с две щръкнали уши, гротескна пародия на елфски уши, а на широките му гърди се поклащаше амулет от човешки череп. На раменете си бе пристегнал тежки нараменници от черна стомана с извърнати краища, завършващи със заострени позлатени шипове. Краката му бяха защитени от черна броня, на челото си имаше златна верижка, на която се поклащаше още един човешки череп. Огромният меч, който държеше в десницата си, пулсираше със зловеща червена светлина.

Демонът подуши въздуха, после се обърна и извика нещо на човеците. Един от тях се поклони и забърза нанякъде.

Горе на скелето работниците вдигаха поредния камък, за да го поставят в градежа на една от наклонените колони. Сега, след като беше по-близо, Сандрина виждаше, че върху колоните се работи с особено внимание и под постоянно и зорко наблюдение. Двама мъже с дълги тоги, изглежда, ръководеха тази част от строежа и веднага щом някой камък биваше поставен на мястото му, подхващаха протяжен напев. Не чуваше думите им, но чувството, което я изпълни, докато наблюдаваше тази странна сцена, я накара да потрепери от смразяващ страх.

Нещо огромно, неподлежащо на обяснение и несъмнено подчинено на зъл умисъл се осъществяваше тук от демоните с помощта на техните простосмъртни работници и магове. Не можеше да измисли никакво обяснение за всичко това и вече не се съмняваше, че ще е най-добре да се махне оттук колкото се може по-скоро и да докладва на отец-епископ Крийган. Това, което бе видяла, не можеше да се повери на вестоносец — Сандрина трябваше лично да измине пътя до Острова на чародея. Пъг и другарите му разполагаха с едно устройство, което щеше да я прехвърли в Риланон мигновено, а островът бе много по-близо до Дърбин, отколкото Крондор. Освен това там за последен път бе видяла Амиранта.

Ала любопитството продължаваше да я тегли в обратна посока, защото не беше сигурна, че е видяла достатъчно. Може би трябваше да събере повече информация.

Докато се колебаеше, чу приближаващи се отзад стъпки и в мига, когато се обърна, върху нея се нахвърли едно джудже. Имаше нещо в погледа му, което я предупреди, че моментът не е подходящ за преговори: джуджето замахваше с късия си меч с очевидното намерение да я прати в отвъдното.

Сандрина успя да се претърколи на една страна и да се изправи, като смъкна от гърба си щита с лявата ръка, докато с дясната вдигна меча си, за да парира удара.

Ловкото отбиване й подсказа, че това не е неопитен боец, а ветеран, когото не бива да подценява. Никога не се бе сражавала с джудже, но знаеше, че имат репутацията на изключително опасни и упорити противници. Не би могла да разчита, че ще го изтощи, по-скоро можеше да се случи обратното — той щеше да върти меча, докато тя рухне от умора, а после да танцува над трупа й. Със сигурност не би могла да го надвие със сила и се съмняваше, че ще успее да го обезоръжи. Единствената й надежда бе бърза смърт.

Оръжията им се сблъскаха още няколко пъти и джуджето сякаш се поколеба. Сандрина забеляза, че погледът му не е фокусиран, ала нещо друго привлече вниманието й много по-силно. Беше се сражавала в множество битки на живот и смърт, познаваше миризмата на разгорещени мъжки и женски тела, но не бе предполагала, че джуджетата могат да миришат на демони.

Мечът му се завъртя в дълъг замах и в този момент тя забеляза окачения на кожен шнур на шията му талисман. Беше нещо противно, с червени блещукащи камъчета вместо очи, и освен това тъкмо от него се разнасяше вонята на демон.

Тя отскочи назад и вместо да му отсече главата от раменете — макар да й бе дал възможност — завъртя меча и го удари с плоското по тила. Беше като да удря талпа и от сътресението, което последва, ръката й изтръпна почти до рамото.

Джуджето премигна и отново се хвърли срещу нея. Тя се поколеба само за миг, после отскочи вляво, точно под меча на джуджето, но вместо да парира, се шмугна под него, което наистина си беше постижение срещу противник, не по-висок от пет стъпки, и се озова зад гърба му.

И преди джуджето да успее да се обърне, тя протегна ръка и дръпна гадорията от шията му. Коженият шнур се скъса и тя захвърли талисмана настрани.

Беше все едно, че го е ударила между очите с тежък чук. Джуджето се олюля, понечи да се обърне, но краката му се подгънаха и то рухна настрани. Остана да седи в прахоляка, примигваше, като че ли беше заслепено от ярки светлини. След миг въздъхна и погледът му най-сетне се спря на нея.

— Какво? Коя си…? — Джуджето се озърна и Сандрина проследи накъде гледа.

Като че ли никой на стената не бе видял схватката им, но към строежа прииждаха още работници. Вместо да скочи и да ги предупреди с викове, джуджето изпълзя до нея, сграбчи я за крака и прошепна ядно:

— Залегни, в името на боговете!

Сандрина клекна, но мечът й все още сочеше към него.

— Ще се опитваш ли още да ме убиеш?

Джуджето я погледна смутено.

— Да те убия? Жено, дори не знам коя си, но ако не работиш за тях… — то посочи крепостта, — смятай, че си ми най-добрият приятел.

— Ти кой си?

— Кеандар, син на Кендрин от Дорджин.

Тя кимна и му посочи да пропълзи след нея до фургоните. Дорджин бе най-близкият град на джуджета, на границата на Велики Кеш и Островното кралство.

— Какво става тук?

— Това е дълга история и бих предпочел да ти я разправя на възможно по-безопасно място. — Кеандар посочи строежа. — Там има мои роднини и смятам да се върна в Дорджин, да разкажа на краля какво става тук и да дойда пак начело на въоръжен отряд.

Сандрина знаеше, че ще е нужно повече от един отряд, за да се справят с това, което ставаше в крепостта, но реши, че въпросът може да почака.

— Все пак ще ми кажеш ли какво става тук?

— Ами… — отвърна джуджето. — Мен ме използваха като пазач, но тези от сънародниците ми, които имат умения — строители, ковачи и зидари — получиха работа вътре. Разговаряхме рядко, само докато ядем — когато ни даваха да ядем.

— Ела — каза тя и вдигна глава към Малка луна. — Имам кон, ще яздим двамата. Трябва да се отдалечим колкото се може повече оттук, за да стигнем преди изгрев-слънце.

— Преди изгрев-слънце?

— Един от хората ми остана при конете, но преди изгрев ще тръгне към Дърбин.

— О! — възкликна джуджето. — Значи не си сама?

— Не съм — рече Сандрина. — Има още двама с мен.

— Какво пък, ще си побъбрим, но нека да е на колкото се може повечко мили оттук. Ти води, аз ще те следвам.

Сандрина кимна, измъкна се изпод фургона и се затича приведена към канарата, от която започваше дългият обратен път покрай караулката. Когато я наближи, спря, обърна се към Кеандар и каза:

— Трябва да се промъкнем незабелязано покрай часовоя.

— Защо просто не го убием? Това е само някакъв си елф.

— Не е сигурно дали ще пратят някой да провери защо не си се прибрал — обясни тя, — но ако открият мъртъв часовой, ще вдигнат тревога.

Той въздъхна, сякаш беше разочарован, и каза:

— Ами добре. Не ни следят постоянно заради тези неща, дето ни карат да носим. Те изпиват волята и объркват ума.

— По-късно ще ми разкажеш — рече тя и Кеандар кимна. А Сандрина добави шепнешком: — Ако има по-късно.

Малко преди зазоряване стигнаха при изнервения Фарсон, който вече бе оседлал трите коня.

— Кой е този, сержант? — попита той и втренчи поглед в джуджето.

— Това е Кеандар от Дорджин. Ако се случи нещо и аз загина, трябва на всяка цена да го отведеш на Острова на чародея.

Фарсон се ококори.

— На Острова на чародея? Сержант, никой не отива…

— На Острова на чародея, казах.

— Но Крондор…

— На Острова на чародея — потрети тя заповеднически. После се огледа и попита: — Джалиел?

Фарсон поклати глава.

— Ще почакаме докато слънцето се вдигне над хоризонта и тогава потегляме — със или без него. — Сандрина знаеше, че най-вероятно са го изгубили, че е бил твърде близо и навярно са го усетили. Въпреки това бе длъжна да сдържи дадената дума и да го почака.

Слънцето изгря и след като почака да се откъсне напълно от хоризонта, тя промълви:

— Нека Богинята се смили над него.

После хвана юздите на коня на Джалиел и ги подаде на джуджето.

— Да ти помогна ли да се качиш на седлото?

Джуджето се ухили. На утринна светлина косата и брадата му бяха почти червени, а очите му блещукаха в синьо. Беше типичен представител на своя народ, с широки гръден кош и плещи и яки ръце и крака.

— Може да съм нисък — рече Кеандар, — но не съм дете. Скокът му на седлото бе впечатляващ и ръката му стисна юздите по начин, подсказващ за опитен ездач.

Фарсон и Сандрина също се метнаха на седлата и тя се огледа за последен път, с почти угаснала надежда да види приближаващия се Джалиел. После въздъхна и нареди:

— Към Дърбин!

Обърнаха конете и препуснаха на север.