Пред вратите на мрака

11. Бягството

Братята стояха неподвижно.

Ларомендис използваше цялото си умение, за да ги скрие, докато два демона извеждаха няколко затворници от килиите им. Само способността на Гуламендис да надушва демоните отдалече ги бе спасила. Шегата, която бе подхвърлил преди малко, се бе превърнала в реалност и сега двамата стояха долепени до стената и магьосникът се стараеше да изглежда така, сякаш са част от нея.

Времето се нижеше мъчително бавно, но в края на краищата затворниците бяха отведени и вратата на подземието се затръшна. Бяха смесена група — четири джуджета, двама човеци и двама елфи. Всичките вървяха мълчаливо, но никой не изглеждаше изплашен.

Щом помещението опустя, Ларомендис остави илюзията да се разсее и попита:

— Какво беше пък това?

— Не им знам езика — отвърна брат му. — Нищо не разбрах.

Откакто се бяха озовали в този замък на непознатия свят, премеждията следваха едно след друго. Гуламендис не скриваше гнева си, че не разбира какво става.

— Трябва ни повече информация — промърмори той.

— И откъде смяташ да я набавиш?

— Единственият начин е да идем да разговаряме със затворниците.

— Да не си се побъркал?

— Защо? Нима мислиш, че ще ни издадат на тъмничарите си?

— Може и да го направят, ако решат, че ще спечелят благоволението им!

— Какво предлагаш тогава?

— Мисля, че трябва да се опитаме да узнаем колкото се може повече сами. Да излезем навън и да се огледаме. — Той въздъхна. — Ако не открием пътя за дома, поне ще се ориентираме донякъде къде сме. Винаги може пак да се върнем тук. — Огледа се и добави: — Бих искал да си поговоря с нашите далечни братовчеди, когато няма опасност да бъдем изненадани от тъмничарите.

Гуламендис килна замислено глава.

— Съгласен. Може би ще е най-добре да го направим, докато джуджетата и хората спят. Нашите сънародници със сигурност не биха ни издали.

— Е, ти имаш по-високо мнение за тях от мен, братко — отвърна Ларомендис. — Стой близо до мен. Ако се наложи да изфабрикувам бързо някоя илюзия, ще е от малките.

— Ще съм твоя сянка — обеща брат му.

— Сега накъде? — попита Ларомендис.

— Напред или назад? Да продължим напред.

Заизкачваха се тихо по стълбата, която бяха видели вдясно при влизането си в тъмницата.

— Други предложения? — попита шепнешком Гуламендис.

— Тихо — изсъска брат му.

Бяха стигнали до просторна оръжейна. В другия й край няколко демона нагласяваха броните на новите попълнения. Разговаряха с тях предимно със сумтене и гърлени звуци, докато им показваха как да пристегнат нагръдниците и шлемовете. Бяха толкова увлечени в задачата си, че не забелязаха двамата елфи.

Братята тихо заслизаха по стълбите. Щом стигнаха етажа с килиите, спряха и надникнаха внимателно иззад ъгъла.

— Нататък — каза единият брат и посочи.

— И този път по-бавно, братко — рече другият.

— Съгласен.

Заизкачваха се по следващата стълба.

Огромната крепост бе на практика пуста. В нея имаше място за хиляди воини, а и от начина, по който бе построена, беше ясно, че разположените тук части ще могат да достигнат отбранителните си позиции максимално бързо. Нямаше съмнение, че това огромно съоръжение е било построено преди много векове и че мащабите му не са подходящи за демоните. Залите и галериите бяха твърде големи за най-дребните от тях, ала същевременно твърде малки за едрите екземпляри. Нещо средно между джудже и елф бе живяло тук в далечното минало. Беше сигурно, че заемането на крепостта от демоните бе станало сравнително скоро. В една от кулите се забелязваше движение, но останалите бяха изоставени.

Братята се качиха в една от празните кули, за да видят как изглеждат нещата отвисоко. Вратата горе беше заключена, но Гуламендис почовърка ключалката с кинжала си и я отвори.

Влязоха.

Късното следобедно слънце озаряваше стаята с бледа светлина. Изглежда, това бе някакъв кабинет. На лавиците покрай стената имаше книги, имаше и писалище с изсъхнала мастилница и древни свитъци.

— Всичко ме сърби — оплака се Гуламендис. — Който и да е бил тук, е практикувал тъмни изкуства.

— Затова ли демоните не са отворили вратата?

— По-скоро защото са мързеливи — отвърна Гуламендис. — Винаги следват линията на най-малкото съпротивление.

Ларомендис взе един лист и каза:

— Който и да е писал това, доста е бързал. Не е довършено.

— Но е предполагал, че ще се върне — добави Гуламендис. — Защо иначе ще заключва вратата?

— Прав си — рече брат му. После посочи прозореца. — Да видим какво има отвън.

Прозорецът бе вдълбан в дебелата стена и пред него имаше каменна скамейка. Двамата стъпиха върху нея. Стъклото беше толкова мръсно, че се наложи да отворят прозореца.

— Да виждаш в пейзажа нещо познато? — попита Ларомендис.

Гуламендис отправи поглед към планинската верига в далечината. Ако се съдеше по наклона на светлината, гледаха на юг. Слънцето залязваше зад тъмни облаци вдясно.

— Не, нищо.

— Виждаш ли онези озарени от огньове върхове? — попита брат му и посочи вулканите.

— Разбира се — отвърна Гуламендис. — Защо?

— Погледни как единият се издига надясно, докато другите два са наклонени наляво и са еднакви.

— Огнените близнаци?

— Дали е възможно?

— Ако си много на юг и гледаш на север… — рече замислено Ларомендис.

— От бойниците на Кан-дукар!

— Тогава Близнаците ще са вдясно, а Огнената кралица — вляво!

— Но защо не знаем нищо за тази древна крепост?

— Никога не сме стигали толкова надалече — отвърна магьосникът. — Кан-дукар е бил най-северното укрепление на Телесан, когато са се появили демоните. Този свят всъщност е останал незаселен заради пушеците и пепелта. Единствената причина да пращаме работници тук са били ценните метали.

— Мислиш ли, че затова демоните държат тези затворници?

— Възможно е — отвърна Ларомендис.

— Хъм. — Брат му поклати глава. — Е, поне вече знаем откъде са се взели.

— Знаем ли?

Укротителят на демони въздъхна.

— Всъщност не. Искам да кажа, знаем, че порталът в стената при вратите води към един свят, където видяхме демоните да се бият, и че не са дошли оттам.

— Не бива да палим светлина, тъй като ще ни видят веднага — каза Ларомендис. Така че ще трябва да почакаме до утре, за да огледаме какво има тук и дали нещо може да ни е полезно. Но ще ни трябва и храна. Ще сляза да взема. Ти винаги си бил по-добрият учен, така че огледай наоколо, докато все още има някаква светлина.

И излезе и затвори вратата. Гуламендис бавно огледа книгите по лавиците и погледът му се спря върху един голям подвързан с кожа том. Той посегна към него и в мига, когато пръстите му го докоснаха, отдръпна рязко ръка.

— Демони! — прошепна Гуламендис. — Възможно ли е? — Взе книгата, отвори я и веднага позна древните рунически символи за демоничен контрол. — Олеле! — възкликна тихо, седна и започна да чете.

След малко брат му се върна с торба с храна и каза:

— Добре, че се измъкнахме от бараката. Когато се върнах, някакви джуджета тъкмо вземаха храна за затворниците.

— Защо не са ни открили снощи?

Ларомендис сви рамене и му подхвърли една ябълка.

— Може би не хранят затворниците всеки ден. Откри ли нещо?

— Да — рече брат му. — Мисля, че дори намерих няколко неща. Важни неща.

— Като?

— Къде е портата, водеща към този свят.

— Наистина? — попита заинтригувано брат му. — И какво друго?

— Кой и какво може да е в центъра на това безумие. Но вече е твърде тъмно и не мога да чета повече.

— Да, наистина се стъмни съвсем. Е, ще продължим утре.

— И още нещо — рече Гуламендис.

— Какво?

— Мисля, че намерих път към дома.

Ларомендис повтори това, което бе узнал току-що.

— Значи тази стая е принадлежала на човешки магьосник, който се наричал Макрас…

— Макрос.

— Макрос. И той е бил съветник на местния управник.

— Кралят на Дес.

— Кралят на Дес. И Макрос е открил портал, построен от незнайни същества в далечното минало.

— Аха.

— И докато експериментирал с това устройство, отворил портала.

— Да, към един свят… Ще трябва да прочета отново тази част, когато стане светло.

Ларомендис помълча известно време в тъмнината, после каза:

— Да преминем нататък. Този портал не е същият, през който дойдохме тук ние.

— Да, не е, защото според неговото описание се намира в една близка долчинка, ако предположим, че Макрос е бил тук, когато е писал, и под близка е имал предвид до тази кула.

— Добре де, да речем, че открием портала. Как ще го отворим?

— Тъкмо затова казах „мисля, че намерих път към дома“, а не „пътя“. Ако успеем все пак да се справим, предлагам, когато се върнем — видя, че Ларомендис се готви да възрази, и вдигна ръка, — да идем не в Е’бар, а на Острова на чародея.

— Как?

— Прекарах достатъчно време при портала на острова, за да… Е, мисля, че ще мога да ни прехвърля там.

Ларомендис обаче не изглеждаше толкова обнадежден.

— И какво ще използваме, за да го задействаме?

— Взех някои неща от мъртвия галасмант.

— Кристали?

— Кристали.

— Тъй като нямам по-добра идея — рече Ларомендис, — може ли да предложа да тръгнем сега, да вземем книгата с нас и да я прочетем, когато се зазори?

Гуламендис изпитваше крайна неохота да зареже тази съкровищница на древни познания, но не можеше да отрече, че предложението на брат му е мъдро.

Слязоха по витата стълба на кулата и огледаха дългия коридор, който водеше към стълбището за подземията и вътрешния двор. Прокраднаха се покрай затворените врати и пустите помещения и когато се озоваха в тъмницата, Гуламендис рискува да надзърне към килиите. Затворниците спяха, сгушени един в друг, за да се топлят. Нямаше пазачи.

Продължиха колкото се може по-безшумно към ниската врата към двора и Ларомендис я открехна съвсем лекичко и надзърна отвън. Не се виждаше никой.

Тръгнаха покрай стената, като се придържаха в сенките. Не смееха да поемат и най-малкия риск, когато свободата изглеждаше тъй близо.

Главната порта беше залостена, но малката вратичка в нея не беше. Никой не я охраняваше, така че те я отвориха и излязоха.

— Трябва да се отправим на юг — заяви Гуламендис.

— Към вулканите и бойното поле? — попита брат му.

— Да — отвърна Гуламендис.

Щом се развидели, Гуламендис и Ларомендис седнаха под една скална козирка. Трите вулкана бълваха с постоянни темпове пушек и пепел в небето. Както мрачно отбеляза Ларомендис, нищо чудно докато стигнат до портала, някой от вулканите да изригне и да го разруши. Не би се учудил, ако съдбата се подиграе с тях, като ги изгори живи на крачки от портала, или пък им позволи да гледат как последната им надежда догаря в пламъци. Втората възможност му се струваше много по-неприятна.

Когато сподели опасенията си с брат си, получи в отговор само навъсен поглед — Гуламендис тъкмо отваряше книгата.

Ларомендис зачака търпеливо.

— Доколкото разбирам, въпросните същества, наричани едхара или едара, тъкмо започвали да експериментират с порталите — каза след малко брат му. — Те построили този, който търсим, в пещера — надявам се, че не е далече оттук — и през него открили няколко на пръв поглед безвредни свята. После демоните открили тях.

— Открили тях?

— Помниш ли какво каза Пъг за природата на разломите?

— Не съвсем — отвърна брат му. — Докато ти водеше този разговор, аз общувах с онова същество от света, чието име не мога да произнеса, дето имаше синкава кожа и от шията му излизаха разни неща и правеше невероятни илюзии…

— От твоите уста, мой недотам скромни братко, това си е доста сериозна възхвала — рече Гуламендис.

— Длъжен съм да му отдам дължимото — беше наистина добър.

— Пъг каза, че разломите били като магнит — както магнитът привлича желязо, така и те привличали други разломи. Ако имаш вече изграден портал от един свят до друг, съществува повече от обичайна възможност някой, създаващ портал със случайна посока, да се свърже със света, който вече има портал.

— Хм, дали точно заради това галасмантите са създали Разпределителен свят?

Брат му повдигна рамене.

— Мога само да гадая какъв е отговорът, тъй като Регентският събор не смяташе, че съм достатъчно сведущ по въпроса. — Забоде пръст в разтворената книга. — Тази част оттук до края е писана много по-припряно от останалото и наподобява докладите, които получавахме от срещите на нашите сънародници с демоните — хаотични нападения, никаква милост от едната или другата страна, вълна след вълна от всякакви породи демони.

— Очевидно нещо се е променило — рече Ларомендис. — Тези демони, които видяхме преди, и тези в крепостта, не бяха като никои, които сме срещали.

— Тъкмо затова става все по-интересно — изръмжа Гуламендис. — Виж какво ще ти прочета: „И тогава при нашия господар Хиджила дойде пратеник от демоните, развял знамето на примирието, и ни съобщи условията им“.

— Примирие? — Замислен за десетките светове, прегазени от Демонския легион, и милионите изтребени таредели на тези светове, той прошепна: — Ние никога не сме получавали подобно предложение.

— Едхарите не приели предложението и предпочели да се бият докрай. Авторът на съобщението е вярвал, че това са последните му записки, и се е постарал да вмъкне всички подробности, които е сметнал за важни. Причината, поради която смятам, че ще успеем да използваме портала в пещерата, е защото точно това са възнамерявали да направят управниците на едхарите. Не става ясно дали са сполучили да се измъкнат навреме и дори дали са стигнали до портала. По-важното е, че ако успеем да се доберем до Острова на чародея и после до Е’бар, ще разполагаме със сведения от жизненоважно значение, които да съобщим на Регентския събор.

— Смяташ ли, че трябва да го съобщим на Тандареи? — попита Ларомендис.

— Винаги се свежда до това, нали? — отвърна с въпрос брат му.

— Братко, Съборът не може да продължава да следва курса, към който се придържаше последните три години. Кръгът на светлината трябва да бъде реформиран и всички служби, занимаващи се с магия, трябва да бъдат възстановени. Месеците, които прекарах на Острова на чародея, ме убедиха, че това е самата истина. Ако разговаряш с Магнус и Пъг за тяхната история и научиш за първите опити на Пъг, за Академията в Звезден пристан… Добре де, първо да се върнем живи и здрави.

— Мисля, че можем да сме там още днес, ако тръгнем веднага — рече Гуламендис.

— Посред бял ден?

— Да виждаш някого наоколо?

— Не, но преди няколко месеца в тези околности се е състояла голяма битка — припомни му магьосникът.

— Съмнявам се, че още бушува — рече Укротителят на демони. — Което обяснява защо в крепостта има малоброен гарнизон, а ние успяхме да влезем и да излезем, без никой да ни спре. Отишли са някъде другаде.

Ларомендис се надигна и каза:

— Това, което ме дразни най-много, са всичките тези нерешени загадки. Аз съм само един скромен елф — карам разни неща да се появяват от въздуха и другите ми се отблагодаряват — с храна, злато, ласките на нечия дъщеря, хубава дреха…

— Винаги си разсъждавал като мошеник и си мошеник по душа — засмя се брат му. — Но си ми брат и това значи, че каквото и да става, ще съм до теб.

За първи път от много време Ларомендис не се сдържа и отвърна на усмивката на брат си. Потупа го по рамото и рече:

— Така и трябва да бъде. Аз също ще съм до теб до края.

— Да вървим.

Докато крачеха на юг, Ларомендис каза:

— Има един въпрос, който искам да ти задам от известно време.

— Да?

— Помниш ли когато онази жена, Сандрина, наговори всички тези неща за Амиранта?

Гуламендис се разсмя.

— Как бих могъл да забравя?

— А помниш ли онази част за съществото, което призова — което се казваше Далтея? Доколкото си спомням, се появи в облика на жена с необичайна красота.

— Демон, който прилича на необичайно красива жена. Да, спомням си. Беше призовал сукуб и го бе променил така, че да е несравним по хубост.

— Представяш ли си да призовем някоя невероятно красива и готова да се подчинява елфка? Знаеш ли как се прави?

За първи път от почти век Гуламендис плесна брат си по темето.

По пладне наближиха района с вулканите. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на гореща пепел, а очите им смъдяха от лютивия дим — почти не полъхваше вятър. Димът ги скриваше от нежелани наблюдатели, но също така затрудняваше дишането и дразнеше очите.

Намираха се сред същинско море от гранитни скали, огромни сивкави плочи и черни сенки, накъсани от щръкнали назъбени камънаци. Понякога плочите пропукваха зловещо под краката им, подсказвайки, че крачат върху локви от нагорещена лава, които изпускаха облаци миришещ на сяра дим. Гуламендис дори за малко да пропадне в една цепнатина, ако брат му не го бе уловил навреме.

— Кой би искал да завладее това окаяно място? — попита Укротителят на демони.

— Ние сме го направили, та макар и само за известно време — отвърна Ларомендис. — Трябвали са ни кристалите, които се раждат в тези вулкани, а и тук са най-големите метални залежи в познатата вселена. — Той се огледа, сякаш се мъчеше да се ориентира. — Прекарах известно време по тези места по заръка на Регентския събор и при мините на юг, от другата страна на изоставената крепост… Мога само да кажа, че са невероятни — има мед, сребро, желязо, злато… — Той си пое въздух и се закашля. — Колко още ще вървим?

Гуламендис спря и надзърна в книгата, за да се увери, че са на прав път.

— Ако съм разбрал правилно, трябва да изкатерим ето онзи хребет. — Посочи на юг и Ларомендис видя на около миля от тях висок скален масив, към който водеше относително полегат склон. — Пещерата трябва да е някъде от другата страна.

След около час се изкачиха на хребета и Ларомендис възкликна:

— Богове и отци!

Пред тях се простираха миля след миля натрошени и напукани скали. В далечината се виждаха огнени фонтани и гейзери, които бяха само външни признаци за активната вулканична дейност отдолу. Откакто бяха дошли тук, таределите бяха станали свидетели на две изригвания, нито едно от които не бе толкова мощно, че да заплашва съществуването на крепостта на юг, но достатъчно силни, за да ги откажат от проучване на района. Братята предполагаха, че ако не са били тези изригвания, изследователите са щели да открият крепостта на север. Разбира се, ако не бяха дошли демоните.

— Сега накъде? — попита Ларомендис.

— Нататък. — Гуламендис посочи.

— Не може ли да си малко по-точен?

— Не — заяви брат му и заслиза надолу по една застинала река от лава.