Пред вратите на мрака

17. Призоваване

Ямата изригна.

Във въздуха над нея бликна стълб от зеленикава енергия и Пъг и останалите бяха запокитени на земята. Ярката светлина разцепи мрака като гневна светкавица, трясъкът беше оглушителен.

— Богове! — възкликна Брандос. — Какво е това?

Пъг настръхна от нарастващата концентрация на зла сила и повтори:

— О, богове, наистина какво? — От земята под краката им продължаваше да се надига оглушителен тътнеж, придружен със силни трусове. — Това е призоваване!

— Какво? — попита Гуламендис. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— И аз — добави Ларомендис. Таределът бе открил брат си, Амиранта и Брандос, докато Пъг разговаряше с Джим. Пъг тъкмо бе приключил с краткия си разказ, когато ямата изригна.

Пъг се обърна към Брандос и рече:

— Вземи това. — Подаде му цуранската сфера и продължи: — Натисни копчето и ще се озовеш в крепостта на Острова на чародея. Там ще те очаква един магьосник, Паскал. Кажи му да донесе всичко. Той знае какво трябва да направи.

— Няма — възрази Брандос и погледна към Амиранта. — Ако не съм тук да му пазя гърба, ще си строши главата.

Амиранта взе сферата от Пъг и я пъхна в ръцете на Брандос.

— Успях да остана жив доста дълго, преди да се появиш ти, момче. — Дори някой да намираше за странно, че младоликият чародей нарича стария боец „момче“, го запази за себе си. — Прави каквото ти казват и после се върни тук, или остани да чакаш при жена си. Разбра ли ме?

Брандос плъзна поглед по лицата им. Изведнъж си даде сметка, че е единственият, който за момента е излишен тук. Вдигна сферата и в миг изчезна.

— Сега какво? — попита Гуламендис.

— През този портал всеки момент ще дойде нещо, което дори не можем да си представим. — Пъг видя, че часовоите по стените бързат да се прикрият зад бойниците и на нечовешките им лица е изписана уплаха. — Ако видите някой да доближава малката постройка при отсрещната стена, убийте го — извика и се затича.

Амиранта и двамата елфи не се поколебаха и за миг. Последваха Пъг, докато прескачаше дървената бариера на опразнената врата. Няколко демона с различен ръст крещяха изплашено, но и търсеха някого, на когото да изкарат гнева и ужаса си. Амиранта извика:

— Пъг, вдясно от теб!

Чародеят и Гуламендис подхванаха едновременно заклинания за прогонване, но преди да ги преполовят, Пъг протегна ръка и изстреля ослепителен лъч от сребриста енергия, който разкъса на две приближаващия се към него демон. Димящите му парчета тупнаха на земята и избухнаха в пламъци пред втрещените погледи на двамата магьосници.

— По-късно ми припомни никога да не го ядосвам — подхвърли Ларомендис.

Гуламендис кимна и извика:

— Успя да им привлечеш вниманието.

Демоните, които бяха видели станалото, вече имаха подходяща мишена за страха и гнева си. Разкрещяха се и се хвърлиха към Пъг. Той завъртя ръка и от земята пред атакуващите демони се вдигна огнена завеса. Пламъците ги погълнаха и въздухът се изпълни с писъци и яростни възгласи.

Гуламендис спря до дишащия тежко магьосник и каза:

— Това са демони. Огънят само ги раздразва.

— Важното е, че ще ги забави за няколко минути — обади се Амиранта.

Стигнаха до сградата и Пъг спря за миг, за да помисли.

— Амиранта, слез долу и намери Джим. Само че внимавай. — Обърна се към Гуламендис и Ларомендис. — А ние ще трябва да задържим тези чудовища.

Чародеят се втурна надолу по извитата стълба, а Пъг отново протегна ръка към вратата, с обърната навън длан. Нова огнена вълна заля демоните и започна да ги поваля. Неколцина останаха да лежат зашеметени, но другите изглеждаха още по-обезумели.

Гуламендис извади от кесията си талисман и го насочи към един особено страховит демон, целия покрит с люспи, с огромни крокодилски зъби, криле на прилеп и кървавочервена броня. Произнесе една кратка фраза и внезапно жълтеникавите очи на демона блеснаха, той се пресегна и разкъса гръкляна на демона до себе си. Ларомендис пък зажумя и промълви:

— Нещо голямо.

Миг по-късно земята се разтърси от разярения рев на огромен златист дракон, който изникна във въздуха над трийсетте атакуващи демона.

— Пъг, това ще ни спечели само няколко минути — викна Гуламендис. — Колкото по-голяма и гневна е илюзията, толкова по-бързо се изморява Ларо.

Драконът беше прекрасен и изглеждаше досущ като този, който братята бяха видели да язди Томас. Разтвори паст и избълва ослепителен пламък, който накара демоните да се разбягат. Пъг усети полъх на топлина и забеляза, че макар демоните да бягаха уплашени, опитвайки се да потушат пламъците по телата си, на земята няма и помен от огън. В мига, когато си даде сметка за това, топлината изчезна. Все още виждаше дракона, но той вече бе изгубил плътност и изглеждаше нереален.

Досети се, че демоните съвсем скоро ще стигнат до същото заключение, и прати нов сноп от ослепителна енергия, който изригна в огнен стълб и този път предизвика истински изгаряния по демоните.

— Още малко смут в редиците им — подхвърли Пъг.

— Смутът няма да помогне задълго — отбеляза Гуламендис. — Иззад стената прииждат подкрепления.

— Вероятно са получили заповеди да се съберат тук, когато започне призоваването — отвърна Пъг. — Питам се каква прищявка на съдбата ги е оставила живи, докато другарите им се въргалят на дъното на ямата?

— Пъг, битката, която видяхме на Телесан, не е била илюзия — отвърна Гуламендис. — Някъде бушува демонска война и за наш късмет е избухнала точно сега. Бях свидетел как изгубихме два свята заради тези чудовища. Трети ще ми дойде твърде много… Внимавай!

Няколко прилепа се спускаха стремглаво върху илюзията на дракона и Пъг реагира с лъч пурпурна светлина, от който един от летящите демони избухна в пламъци над дракона. Докато падаше, трупът му мина през тялото на дракона и останалите демони, изглежда, започнаха да осъзнават, че нещо не е наред.

— Може да са глупави — рече Гуламендис, — но не чак толкова.

Пъг изстреля нова светкавица от енергия и отвърна:

— Ако успеем да ги задържим десет-петнайсет минути, морските пехотинци от Ролдем ще са първите, които ще стигнат тук.

Гуламендис гледаше прииждащите демони.

— Мисля, че ще се окажат смазани от числено преимущество, ако не им помогнем.

— Ще им помогнем — заяви Пъг.

Гуламендис промълви някакво заклинание и се пресегна с невидима сила, за да обуздае най-едрия демон, който виждаше, а после го накара да нападне своя съсед. Не беше необходимо голямо усилие, та в битката да се включат и останалите раздразнени демони.

— Пъг, и да е имало някаква организация, изглежда, започва да се разпада. Бойните демони се връщат към старите си навици и започват да се бият помежду си за надмощие.

— Защо?

— Нямам представа. Но който и да властва над тези създания, изглежда, губи контрол.

Вече много демони се сражаваха помежду си, но останалите продължаваха да щурмуват малката сграда и Пъг бе принуден да прибегне до поредния енергиен лъч, за да ги отблъсне.

— Не мога да го правя още дълго. Твърде много са.

— Ако се нахвърлят едни върху други, ще трябва само да залостим вратата. — Укротителят на демони избра поредната жертва в тълпата и я насъска срещу друга до нея. В този момент илюзорният образ на дракона се разпадна.

— Аз бях дотук — въздъхна Ларомендис, който сякаш бе излязъл от транс. — Не ми останаха сили. — Извади пръчицата, до която не бе прибягвал, откакто бяха избягали от битката на Разпределителен свят, и я насочи към едно особено свирепо чудовище, което атакуваше вратата. Демонът рухна в конвулсии.

— Какво ли става долу? — изпъшка Пъг.

Амиранта се спотайваше в сенките, объркан от това, което ставаше пред него. Едва различаваше Джим Трепалото, притиснат до стената зад вратата, но единственият намек, че благородникът-крадец е там, бе странният начин, по който се отразяваше и помръдваше светлината. Ако задържеше достатъчно дълго поглед върху мястото, Амиранта можеше да различи човешки очертания между вратата и помещението.

Сетне погледът му се измести към сцената в средата на помещението и очите му се разшириха от почуда. Брат му Беласко лежеше неподвижно върху жертвения олтар, а Сандрина, Каспар и Магнус бяха коленичили пред него. Амиранта предположи, че странните им окови целят да им попречат да приложат уменията си, инак досега щяха да са се освободили.

Мъж с причудлив облик, с разчорлена коса и уста, пълна със страховити заострени зъби, изглежда, ридаеше от мъка пред проснатия Беласко и молеше неподвижното тяло да му даде някакви разпореждания. Още по-объркващ бе диалогът, който Амиранта чуваше да се води между две невидими същества. Надяваше се, че не си е изгубил ума, защото макар брат му да лежеше неподвижно на олтара, той долавяше ясно гласа му, а заедно с него и друг глас, с който брат му разговаряше.

Амиранта доближи безшумно Джим и когато забеляза, че той неволно се напряга, прошепна:

— Аз съм. Какво става?

Джим улови чародея за ръката, дръпна го в коридора и зашепна:

— Нямам представа. Този побъркан канибал вече пет минути говори с брат ти, макар тялото да не помръдва. Не зная чий е другият глас.

— Някой път ще ти обясня тайнството на демоничното обладаване, но сега нямаме време — рече Амиранта. — Можеш ли да убиеш този канибал, без да му позволиш да нарани приятелите ни?

— Лесно. Но защо?

— Защото ако той сбърка нещо, всички ще умрем.

— Основателна причина — кимна Джим и извади кинжал, който сякаш изникна от въздуха.

— Почакай — рече чародеят.

— Защо? — попита Джим. — Или го искаш мъртъв, или не. Кое от двете? Нашите приятели са като хипнотизирани, а брат ти изглежда безпомощен. Ако питаш мен, проблемът може да се реши с две бързи убийства.

— Де да беше толкова просто — въздъхна Амиранта. После посочи объркания канибал. — Защо е толкова смутен?

— Защото господарят му лежи на олтара и той не знае какво да прави — отвърна Джим. — Не разбирам много от магии, но ми е ясно, че понякога нещата могат да се объркат. Ако този зъл копелдак на олтара е допуснал грешка, защо да не се възползваме от нея и да сложим край?

— Не можем да сложим край — отвърна Амиранта. — Поне засега. Слугата канибал е объркан, защото в тялото има две същества!

— Две същества? — прошепна Джим. — Какво означава това?

— Означава, че моят видиотен брат е призовал демон, който се опитва да обсеби тялото му. И сега двамата се борят за надмощие!

— Затова ли лежи неподвижно?

— Очевидно. Никой от двамата няма достатъчно сила, за да овладее тялото.

— Какво да направя?

— По отношение на Беласко за момента нищо — отвърна Амиранта. — Що се отнася до острозъбия ни приятел, можеш ли да го убиеш, без да направи нещо на другарите ни?

— Казах, че мога.

— Направи го веднага, после ги освободи. Вероятно ще ми е нужна помощта на Магнус и Сандрина, за да се справя с Беласко.

Джим изчезна в сумрака и след миг Амиранта усети, че е сам в тунела. Някакво размътено петно прекоси помещението, а после шаскаханецът нададе вопъл и рухна до стената. Джим отметна качулката и се изправи над Беласко, махна на Амиранта да влезе и се зае да освобождава другарите им.

Магнус и Сандрина бяха омотани със сребристата мрежа, но Каспар бе завързан по обичайния начин. Джим измъкна натискания в устата му парцал и Каспар възкликна:

— Богове! Мислех, че ще се задуша — толкова навътре бяха натикали парцала. — Изкашля се и продължи: — Помогни ми да стана.

Джим му подаде ръка и попита:

— Какво са направили с Магнус и Сандрина?

Двамата магьосници бяха изцъклили невиждащо очи.

— Така са, откакто хвърлиха върху нас мрежите — обясни Каспар. — Моята я махнаха, но техните не.

Джим кимна и каза:

— Поробващи мрежи. Използват ги в Дърбин, когато искат да отвлекат някой магьосник. Хубавите са доста скъпи, но не само потискат магьосническите умения, а и правят така, че дирите на отвлечения да се изгубят. Помогни ми да ги измъкна от тях.

И почна да реже мрежите на двамата магьосници. Макар да ги освободиха, те останаха вцепенени и се наложи Каспар да улови Сандрина и да я положи внимателно на пода, докато Джим постъпи по същия начин с Магнус.

— Сега ще чакаме да се възстановят — каза Джим.

— Колко време ще отнеме това?

— Въздействието на мрежата трябва да премине бързо — каза Амиранта.

Тялото на олтара не помръдна, но в помещението отекна глас:

— Това ти ли си, братко?

— Аз съм — отвърна Амиранта.

— Не ме виждаш в най-доброто ми състояние — продължи призрачният глас.

— Не е за първи път. — Амиранта извади кинжала си и попита: — Има ли някаква важна причина да не сложа край на всичко това още сега?

— Имаш предвид, освен нежеланието ми да напусна толкова скоро този свят?

— Не бих казал, че през годините си оставил в мен внушение, че трябва да подкрепям това твое нежелание.

— Правдиви слова — отвърна гласът на Беласко.

Внезапно се намеси друг глас, дрезгав и властен:

— Убий го, магьоснико, и аз ще те направя по-могъщ, отколкото можеш да си представиш!

— А, да, има и друга причина — обади се Беласко. — Ако ме убиеш, Дахун ще е свободен. Аз съм единствената преграда между него и този свят.

Амиранта погледна към Магнус и Сандрина, които премигваха и се озъртаха объркано, и за да спечели още малко време, попита:

— Ако Дахун е в теб, какво е това странно съоръжение горе?

— О, това е дълга история — отвърна Беласко със зъл кикот.

— Що за безумно начинание си подхванал този път, братко? — попита Амиранта и бодна Беласко в рамото с кинжала.

— Ей, боли! — извика Беласко.

— Нараниш ли ме, ще пострадаш! — провикна се и Дахун. — Готов съм да приема убийството срещу свободата си, но за изтезанията ще те накажа хилядократно.

— Не е много убедителен, нали? — обади се Каспар.

— Никой от двамата не заслужава да живее — рече Амиранта, погледна многозначително Каспар и му даде знак да продължат играта. — Но може би знаят неща, заради които си заслужава да ги пощадим. Беласко, предполагам, че държиш под контрол това чудовище в теб по две причини — едната е безпределният ти егоизъм и злоба, а втората, защото се надяваш да се измъкнеш от безизходното положение, в което сам си се наврял.

— Познаваш ме наистина добре, братко. Но тъй като ако се издам, ще изгубя позиции, смятам засега да запазя мълчание.

— Какво пък, винаги си бил труден в споделянето.

— Вината за това е на Сиди. Все ме биеше и ми взимаше играчките.

— Така е. А двамата се нахвърляхте върху мен, докато не се научих да си викам демони на помощ.

— Това беше един нещастен ден — промърмори Беласко.

— Магьоснико! — провикна се демонът. — Освободи ме и ще те направя принц на човеците, мой първи заместник на този свят.

Амиранта въздъхна и побутна Каспар.

— Съжалявам, Дахун, но опитът ми подсказва, че подобни обещания не са особено надеждни.

— Всъщност това може и да го спази — обади се Беласко. — Не смята да изяде всичко, което му се мерне пред очите. По-скоро иска да се засели тук и да поеме властта в ръцете си. Такова бе първоначалното ни споразумение и мисля, че е готов да го спазва.

Амиранта затвори очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После въздъхна и рече:

— Докато не го предадеш, нали?

— Разбира се.

— Значи ако те убия — каза Амиранта, — демонът в теб ще получи свобода, но ако те оставя жив, рано или късно ще умреш, тъй като не можеш да се грижиш за себе си. Освен ако не ми разкриеш плановете си.

— Засега не съм склонен.

Амиранта забеляза, че Магнус и Сандрина се размърдват, и каза:

— Като стана дума за Сиди…

— Да? — попита Беласко.

— Той е мъртъв.

— Жалко — рече Беласко.

— Защо? Ти го мразеше.

— Понеже исках аз да го убия. Майка ни може да беше зла вещица, но ни беше майка.

— Е, след като се запознах и с трима ви, мога да си представя що за стока е била тя — подметна Каспар.

— Кой е този? — попита Беласко. — Виждал съм го и преди, но непрестанно се мести.

— Каспар, някогашен херцог на Оласко, сега генерал в армията на Мубоя.

— Добре дошъл, генерале, макар че се съмнявам да ми желаеш доброто.

— Прав си — съгласи се Каспар. — Дошли сме да те убием.

— Както винаги все убийства са ви в главите. — Последва нов изблик на зъл смях.

— Сега какво ще правим? — обърна се Каспар към Амиранта.

Но вместо него отговори Беласко:

— Ще чакате докато реша какво ще е най-добро за интересите ми.