Престъпления с неочакван край. Том 1

Двоен риск

— Аз съм най-добрият.

— Ъ-хъ, ъ-хъ. Имам ли избор?

Пол Лекроа се облегна назад в стария дъбов стол и погледна надолу към ръката, която човъркаше парченце фурнир с формата на Илинойс.

— Казвал ли си някога молитва? — попита той в отговор с баритоновия си глас.

Когато Джери Пилсет вдигна ръце и си подръпна ухото, белезниците му издрънчаха. Лекроа познаваше младия мъж от цели четири часа, през които Пилсет си подръпна дясното ухо поне десетина пъти.

— Не-е. Не се моля — каза кльощавият младеж през кривите си зъби.

— Не е лошо да започнеш, Джери. И да благодариш на добрия Господ, че съм тук. Песента ти е изпята.

— Имам господин Гудуин.

М-да. Гудуин, двадесет и девет годишен обществен защитник. Неволен съконспиратор на местните съдии, така че клиентите му да получат присъди три пъти по-дълги от заслуженото. Нещастник сред нещастници.

— Задръж Гудуин, щом искаш. — Лекроа опря италианските си обувки с цвят на кестен в бетонния под и блъсна стола назад. — Все ми е тая.

— Чакай. Просто той ми е адвокат откакто ме арестуваха. — И добави многозначително: — Пет месеца.

— Чел съм документите, Джери — каза сухо Лекроа. — Знам от колко време се търкаляте заедно.

Пилсет премига. Като не можа да осмисли казаното, попита:

— Искаш да кажеш, че си по-добър от него, така ли? — Той престана да гледа гузно и си даде сметка какво се крие зад безупречната сребриста коса на Лекроа, спретнатата му фигура и мъдрото лице с властна челюст.

— Ти май наистина не знаеш кой съм, така ли е? — Лекроа, който иначе би бил възмутен от подобно невежество, не остана изненадан. В края на краищата той се намираше в Хамилтън — забутано градче с население по-малко от жителите на родния квартал на Лекроа, Източен Манхатън.

— Знам само, че Хари — той е шефът на надзирателите днес — идва и ми вика да загася телевизора и да си замъкна задника в конферентната зала. Имало няк’ъв адвокат, дето искал да ме види, а сега ти ми викаш, че искаш да поемеш делото ми и значи трябва да разкарам господин Гудуин. Господин Гудуин, който през цялото време се държа много свястно.

— Виж какво, Джери, както чувам, Гудуин се държи свестно с всички. Със съдията, с прокурора, със свидетелите на прокурора. Затова е скапан адвокат, а ти много си загазил.

Пилсет се почувства притиснат в ъгъла, което се случваше с всеки, прекарал повече от пет минути с Лекроа. Затова реши да нанесе удар.

Вероятно точно това се е случило и в онази юнска нощ, помисли си Лекроа.

— Я ми кажи, ти пък защо се мислиш за толкова добър?

Лекроа се зачуди: „Дали да не го задуша с професионалната си автобиография? Да му издекламирам ролята си в първия съдебен процес на братята Менендес? Или оправдателната присъда на онази съпруга от Сакраменто, обвинена в предумишлен палеж и убийство на съпруга си? Ами сочната присъда «невинна» за Фред Джонсън — красивата крадла от Кабрини-Грийн в Чикаго, на която, дами и господа, бяха промили мозъка и принудили да помага на едно военно формирование, не, не на банда, а революционно ядро и да убият трима клиенти в един магазин в южния край на града? Ами прословутият психопрофил в списание «Таймс»?“

Но Лекроа само повтори:

— Няма по-добър от мен, Джери. — И остави изпепеляващият лазер на погледа си да финализира аргумента му.

— Процесът е утре. Кво знаеш за делото? Може ли… тъй де… да го отложим? — Трите срички се отрониха с лекота, твърде плавно. Беше му отнело дълго време да научи какво означава тази дума и как се произнася.

— Не се налага. Запознат съм с всички факти. Последните три дена това правих.

— Три дена. — Последва премигване и ново подръпване на ухото. Това беше първата им среща. Защо му е трябвало на Лекроа да се запознава с делото му през последните три дена?

Лекроа обаче не обясни. Той никога не обясняваше нищо и на никого, особено на клиенти, освен ако не беше крайно наложително.

— Ама ти не каза ли, че си от Ню Йорк или нещо такова? Можеш ли да водиш дело тук?

— Няма проблем. Гудуин ще ми даде да го водя. Защото е свестен тип. И безгръбначно влечуго.

— Ама той не ми взема пари. Ти безплатно ли ще ми водиш делото?

„Той наистина нищо не знае за мен. Удивително!“

— Не, Джери. Аз никога не работя безплатно. Хората не те уважават, ако работиш без пари.

— Господин Гудуин…

— Никой не уважава Гудуин.

— Аз го уважавам.

— Твоето уважение не се брои, Джери. Чичо ти поема разноските.

— Чичо Джеймс?

Лекроа кимна.

— Той с добър човек. Дано не е заложил фермата си.

„Той не е добър човек, Джери — помисли си Лекроа. Той е глупак. Защото си мисли, че все още има надежда за теб. И пет пари не давам дали е ипотекирал фермата си“.

— Та какво ще кажеш, Джери?

— Ами, предполагам. Само че има нещо, което трябва да знаеш.

Раздрънквайки веригите, той се придърпа напред, брадясалото му лице се наклони, а устните му се разкривиха в усмивка.

Но Лекроа вдигна ръката си с добре поддържан маникюр и размаха показалец:

— Сега ще ми кажеш някоя голяма тайна, нали? Че не си убил Патриша Кабът. Че си напълно невинен. Че са те подмамили на местопрестъплението. Че всичко е една голяма грешка. Че ти просто случайно си минавал оттам.

— Ами аз…

— Не, Джери, не е грешка.

Пилсет погледна объркано към Лекроа. Адвокатът обичаше да го гледат точно така. Той беше сила, беше феномен. Никой прокурор не го беше побеждавал, никой клиент не го беше засенчвал.

— Преди два месеца, на втори юни, си бил нает от Чарлс Арнолд Кабът да окосиш моравата и да изхвърлиш куп загнили дърва за огрев близо до къщата му в Бентана, най-тузарският квартал в Хамилтън. Той те е наемал на няколко пъти и преди това и ти изобщо не си го харесвал — той е от този тип мъже, които винаги членуват в някой ексклузивен клуб — но все пак си свършил работата и си взел петдесетте долара, за които сте се спазарили. Не ти е дал бакшиш. Същата вечер си се напил и колкото повече си се наливал, толкова повече си побеснявал от мисълта, че никога не ти е плащал както трябва — въпреки че ти никога не си предявявал претенции и си отивал, щом те е викал.

— Чакай…

— Ш-ш-ш. На следващия ден, когато Кабът и жена му са били извън дома си, ти все още си бил пиян и бесен. Нахлул си в къщата и докато си режел жиците, свързващи стереоуредбата на стойност две хиляди долара с колоните, Патриша Кабът се е прибрала неочаквано. Тя здравата те е изплашила и ти си я ударил с чука, с който си разбил вратата от гаража към кухнята. Тя е загубила съзнание, но е била жива. Ти си я вързал. Вероятно си си мислил, че по-късно може и да я изнасилиш. Не ме гледай по този начин, Джери. Тя е била на тридесет и четири, красива и в несвяст. А я се погледни. Някога да си имал гадже? Не мисля. После си се паникьосал. Жената се е съвзела и е започнала да крещи. Ти си сложил край на всичко с чука и си хукнал през вратата. Мъжът те е видял с окървавения чук, стереото и куп дискове в ръцете. Обадил се е на ченгетата и те са те закопчали. Правилно ли предадох събитията?

— Не бях взел всичките им дискове. Оставих тези на Майкъл Болтън.

— Не смей да ми се правиш на забавен.

Пилсет отново си подръпна ухото.

— Е, горе-долу това се случи — каза той.

— Добре, Джери. Слушай. Това е малко градче и хората са доста глуповати. Аз смятам, че съм най-добрият защитник в цялата страна, а твоят случай е ясен като бял ден. Ти си го направил, всички знаят, че ти си го направил и доказателствата са изцяло срещу теб. В този щат няма смъртна присъда, но са доста щедри, когато трябва да раздават доживотни присъди без право на помилване. Така. Това те чака.

— Да бе. Знайш ли к’во си мисля? Мисля си, че ти пък няма как да загубиш в тая ситуация.

Май тия в Хамилтън не са толкова тъпи, колкото си мислиш.

Младият мъж продължи:

— Домъкваш се чак от Ню Йорк. Водиш делото и си тръгваш. Ако ме измъкнеш, ставаш знаменитост, прибираш си парите и те дават по телевизията как си спечелил безнадеждно дело. Ако пък загубиш делото, пак си прибираш парите и на никой не му пука, щото аз съм зад решетките, както би трябвало.

Лекроа не можа да сдържи усмивката си.

— Джери, Джери, Джери. Това най ми харесва в тази работа. Между нас няма недомлъвки.

— Кво е недомлъвки?

— Няма значение.

— Да те питам нещо. — Той се смръщи.

— Не бързай…

— Да речем, че ме измъкнеш. Може ли пак да ме погнат?

— Не. Това ще бъде „двоен риск“. Затова тази страна е толкова велика. Щом веднъж журито каже, че си невинен и те пуснат на свобода, прокурорът с пръст не може да те пипне… Е, ще ме наемеш ли? Ще пратим ли Гудуин в юридическата библиотека, където му е мястото?

Пилсет си подръпна ухото. Веригите издрънчаха.

— Май да.

— Тогава да се хващаме на работа.

През годините професионалната биография на Пол Лекроа беше сериозно изглаждана. Като начало бе завършил правен колеж — вечерно обучение. Това, обаче, не би звучало сериозно в многото статии, които той си фантазираше, че ще се публикуват за него, така че веднага след дипломирането си подаде документите за квалификационен курс в Кеймбридж, в който можеше да се запише всеки адвокат, след като се изръси пет стотарки. Поради това твърдението, че е „възпитаник на Харвард“ беше вярно.

Намери си работа и срещу минимална заплата преписваше и картотекираше юридически документи по пътнотранспортни произшествия. Това му даде възможност да твърди, че е изкарал стажа си, пишейки становища за съдии по криминални дела.

Отвори частна кантора в почерняла от мръсотия сграда над китайско складово помещение, близо до Мейдън лейн в центъра на Манхатън, което го направи „партньор във фирма на Уол стрийт, специализирана във финансови престъпления.“ Но тези леки забежки в историята на Пол Лекроа (добре де, роден Пол Вито Лакоста), тези малки издънки не намаляваха неговия талант — невероятната му способност да разнищва противниците си в съдебната зала. А това е талант, който никой адвокат не може да симулира. Лекроа успяваше да открие всички налични факти около самото дело, страните по делото, съдията, прокурора, а после ги притискаше здраво, изцеждаше ги, мачкаше ги като пластелин. В неговите ръце те се превръщаха в оръжие, в шлем, във вирус или прикритие. В нощта преди делото на Пилсет той прекара един час с бедния Гудуин, от когото изцеди и най-малката подробност във връзка с делото, после два часа с журналисти и десет часа, за да се запознае с две неща: полицейския доклад и пространен документ, изготвен от негов частен разследващ агент, нает преди три дни, когато Джеймс Пилсет, чичото на Джери, го ангажира, като плати първоначалната такса.

Лекроа веднага забеляза, че макар и косвените улики срещу Пилсет да бяха съществени, най-сериозната заплаха представляваше самият Чарлс Кабът. Имаха голям късмет, разбира се, че той беше единственият свидетел, но пък за нещастие той беше съпругът на убитата жена. Рисковано е да подлагаш на съмнение твърденията на свидетел, който освен това беше и потърпевш от престъплението.

Но господин Пол Виктор Лекроа вземаше по четиристотин долара на час при петцифрова първоначална такса точно поради това, че желаеше — не, настояваше — да поема подобни рискове.

С усмивка на лицето той си поръча голяма каничка кафе от рум сървис. И докато убиецът Джери Пилсет и свестният Ал Гудуин, както и цялото простолюдие на окръг Хамилтън сънуваха простите си сънища, Лекроа се подготви за битката.

Пристигна рано в съдебната зала, както правеше винаги и остана да седи прилежно на масата на защитата, докато залата се пълнеше със свидетели, публика и (да, благодаря ти, Господи, пресата). Лекроа дискретно флиртуваше с обективите на камерите, докато преценяваше прокурора (Вече беше научил, че е завършил местен университет, има петнадесетгодишен трудов стаж и е напълно обезличен от безперспективната си служба, която е трябвало да напусне преди тринадесет години.)

Лекроа обърна поглед към един мъж в дъното на съдебната зала.

Чарлс Кабът. Той седеше до жена на около шейсет години — майка или тъща, прецени Лекроа, съдейки по сълзите. Адвокатът остана леко обезпокоен. Беше си представял Кабът като надут представител на заможната средна класа от предградията, на когото журито не би симпатизирало. Но този мъж — въпреки че беше на около четиридесет — имаше момчешки вид. Косата му беше тъмно руса и леко разрошена, носеше поизмачкано спортно сако, обикновен панталон и раирана връзка. Дружелюбен застрахователен агент. Кабът успокояваше жената и от време на време проронваше по някоя и друга сълза. Беше точно онзи тип вдовец, който може да грабне сърцето на журито.

Е, Лекроа бе попадал и в по-тежки ситуации. Имал е дела, в които се е налагало да напада скърбящи майки и овдовели съпруги, дори объркани деца. Просто ще трябва да наостри сетивата си като музикант, който усеща реакцията на публиката и се води по нея. Би могъл…

Лекроа изведнъж осъзна, че Кабът го гледа втренчено. Очите на мъжа приличаха на студени железни топчета. Докато се опитваше да задържи погледа на Кабът, Лекроа потръпна, а това не му се беше случвало в съда. Това продължи само миг. Все пак Лекроа остана доволен от предизвикателството. Нещо в погледа на Кабът промени нещата и ги направи много лични и за Лекроа щеше да бъде много по-лесно да направи това, което бе решил. Погледите им отново се сблъскаха. Премина електричество. После се чу отваряне на врата и всички станаха на крака, когато видяха да влиза съдебният пристав.

— Внимание, съдебният състав на окръг Хамилтън, първи район, влиза в заседание под председателството на почитаемия съдия Дженингс П. Мартел. Всички, които имат какво да кажат, да се изправят пред съда.

Пилсет, облечен в идиотски кафеникав костюм, беше изведен внимателно от стаичката за задържане. Обвиняемият седна до адвоката си и се ухили глупаво, докато Лекроа не му каза да престане. Пилсет подръпна ухото си няколко пъти с ръка, която вече не беше закопчана с белезници.

Когато Лекроа погледна отново към Кабът, металният поглед се беше отместил от адвоката и бе прикован в тила на мъжа, който бе убил жена му с чук, купен от „Сиърс“ за 4.99.

Прокурорът представи доказателствения материал, след което Лекроа разнищваше показанията на лабораторните техници и полицаите в продължение на половин час — въпреки че обработката на местопрестъплението беше извършено учудващо добре за такъв невзрачен полицейски участък.

Маловажна победа за прокурора, призна си Лекроа. После съдът призова Чарлс Кабът.

Вдовецът оправи вратовръзката си, прегърна жената до него и се отправи към свидетелската банка.

Воден от стандартните въпроси на прокурора, мъжът разказа спокойно какво е видял на трети юни. Кратко, но пропито с тъга. Някоя и друга сълза. Лекроа оцени представянето като неубедително, въпреки че накъсаната реч на мъжа със сигурност привлече вниманието на журито. Но адвокатът беше очаквал това — хората обичат трагедиите толкова, колкото и романтиката и почти колкото секса.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест — каза прокурорът и хвърли поглед към Лекроа.

Адвокатът стана бавно, разкопча сакото си и прокара ръка през косата си, като леко я разроши. Пристъпи бавно пред свидетеля. Когато започна да говори, се обръщаше към журито.

— Искрено ви съчувствам за нещастието, господин Кабът.

Свидетелят кимна, въпреки че по погледа му личеше, че е нащрек.

Лекроа продължи:

— Смъртта на млада жена е ужасно нещо. Наистина ужасно. НЕПРОСТИМО.

— Така е. Благодаря.

Очите на заседателите изучаваха обезпокоеното лице на Лекроа, който хвърли поглед към свидетелското място. Кабът не знаеше какво да каже. Беше сигурен, че ще бъде атакуван и почувства безпокойство. Очите му вече не бяха като стоманени остриета. Бяха предпазливи. Добре. Хората повече ненавиждат свидетелите, които казват истината предпазливо, отколкото самоуверените лъжци. Лекроа се обърна отново към дванадесетте мъже и жени, които представляваха неговата публика. Усмихна се, но никой не отвърна на усмивката му. Няма значение. Това беше само увертюрата.

Той се приближи към масата, взе една от папките и се върна обратно при заседателите.

— Господин Кабът, с какво си изкарвате прехраната?

Въпросът го изненада и той се огледа.

— Притежавам компания… За производство на кутии за компютри и свързаното с тях оборудване.

— Много пари ли печелите?

— Възразявам.

Съдията се прокашля и каза:

— Отхвърля се. Но, господин Лекроа, имайте предвид, че съвсем скоро ще трябва да направите връзката.

— Със сигурност, Ваша чест. И така, господин Кабът, моля, отговорете.

— Миналата година имахме продажби за осем милиона — каза Кабът.

— А заплатата ви възлезе на колко?

— Около двеста хиляди.

— А жена ви, тя също ли работеше за компанията? — повиши глас Лекроа.

— На непълен работен ден. В борда на директорите. Работеше и като консултант.

— Разбирам. А тя колко печелеше?

— Не знам точно.

— Все пак? Някаква приблизителна сума, господин Кабът?

— Около сто хиляди.

— Сериозно? Интересно.

Лекроа прелисти бавно папката, докато журито се чудеше какво толкова интересно може да има в тази информация.

— Как беше финансирана първоначално вашата компания? — изстреля неочаквано въпроса си Лекроа и вдигна поглед от папката.

— Възразявам, Ваша чест — каза прокурорът с посивяло лице. Младият му помощник кимаше енергично с глава, сякаш всяко кимване беше юридически цитат в подкрепа на шефа му.

— Имате ли нещо конкретно предвид, господин Лекроа, или сме свидетели на един от вашите прословути опити за налучкване? — попита съдията.

Идеално. Лекроа се обърна към заседателите и повдигна леко очи без съдията да забележи. „Виждате ли какво трябва да търпя?“, сякаш питаше безмълвно той. И беше възнаграден с конспиративна усмивка от един от заседателите.

А после, слава на Бога, от още един.

— Имам предвид нещо съвсем конкретно, Ваша чест, въпреки че на някой от присъстващите това никак няма да се хареса.

Последните му думи предизвикаха шушукане.

Съдията изсумтя:

— Ще видим. Отхвърля се. Отговорете, господин Кабът.

— Доколкото си спомням, финансирането беше доста сложно.

— Хайде тогава да опростим нещата. Бащата на съпругата ви е богат бизнесмен, нали?

— Не знам какво имате предвид под богат. — Кабът преглътна.

— Дванайсет милиона дали попадат някъде в рамките на тази дефиниция?

— Предполагам… донякъде.

Няколко от заседателите се подсмихнаха заедно с Лекроа.

— Вашият тъст не спонсорира ли компанията ви?

— Изплатих му всяко пени…

— Господин Кабът — попита търпеливо Лекроа, — хайде да опростим нещата. Кажете ни само какъв процент от компанията притежаваше съпругата ви.

Ново колебание.

— Четиридесет и девет.

— А вие?

— Четиридесет и девет.

— А кой притежава останалите два процента?

— Трябва да е баща ѝ.

— А в случай на смърт кой получава нейните дялове?

Моментно колебание.

— Ако имахме деца…

— Имате ли деца?

— Не.

— Така. Тогава нека чуем какво в действителност ще се случи с дяловия капитал на съпругата ви.

— Предполагам, че ще бъде прехвърлен на мен. Не бях мислил за това.

Внимавай с импровизацията. Също като диригент на оркестър. Леко с палката. Не добавяй: „Значи вие имате облага от смъртта на жена си“ или „Значи вие ще имате пълен контрол над компанията“. Заседателите не блестят с ум, но и най-тъпият е започнал да разбира накъде сме се насочили.

Кабът отпи глътка вода, разля малко върху сакото си и избръска капките.

— Господин Кабът, нека се върнем на месец юни. Наехте Джери Пилсет да ви свърши някаква работа на втори, денят преди смъртта на съпругата ви. Така ли е?

Не „преди убийството ѝ“. Винаги поддържай неутралитет.

— Да.

— А преди това сте го наемал няколко пъти, нали?

— Да.

— Кога беше първият път?

— Не знам, може би преди шест месеца.

— От колко време знаете, че Джери живее в Хамилтън?

— Предполагам от пет-шест години — отговори неуверено Кабът.

— И въпреки че знаете за него от шест години, никога не сте го наемали за работа до преди миналата пролет?

— Ами не, но…

— Въпреки че е имало много поводи.

— Не. Но се канех да кажа, че…

— Да видим… Втори юни какъв ден беше, господин Кабът?

Кабът хвърли поглед към журито.

— Не помня — отговори той.

— Беше петък.

— Щом казвате.

— Не аз го казвам, господин Кабът, а моят календар „Холмарк“ — и той показа джобно календарче, украсено със снимка на пухкави кученца.

Няколко от заседателите се изкискаха.

— И по кое време на деня се очакваше той да свърши работата?

— Не знам.

— Рано?

— Не съвсем рано.

— Не съвсем рано — повтори бавно Лекроа, а после рязко попита: — Не беше ли всъщност в късния следобед и вечерта?

— Може би.

Лекроа направи няколко крачки със свъсени вежди.

— Не е ли странно, че сте наел някой да върши работа по двора в петъчната нощ?

— Не беше нощ. Беше се здрачило и…

— Моля отговорете на въпроса — повиши глас адвокатът.

— Изобщо не ми хрумна, че може да има нещо странно.

— Разбирам. Бихте ли ни казали за каква точно работа го наехте?

Кабът погледна навъсено.

— Да окоси ливадата и да изнесе загнилите дърва за огрев.

— Загнили?

— Е, бяха ги нападнали термити.

— Цялата купчина ли беше наядена от термити?

Кабът погледна към прокурора, чието белезникаво лице лъщеше от притеснение, после премести погледа си върху неговия помощник, който със сигурност също щеше да бъде загрижен, ако не беше толкова объркан в момента. Джери Пилсет продължаваше да си подръпва ухото и да се взира мрачно в пода.

— Хайде — подкани го съдията — отговорете на въпроса.

— Не знам. Видях дупки от термити. Къщата ми е с дървени подпори и не исках да рискувам да я нападнат.

— Значи сте забелязали някакви следи от термити, но купчината дърва не беше изцяло унищожена, така ли е?

— Не знам. Може би. — Кабът се засмя смутено.

— Ще рече, че е имало известно количество — може би голямо количество — здрави дърва.

— Вероятно. Какво значение…

— Но поради някаква причина сте искали Джери Пилсет да разкара цялата купчина. И да направи това точно в тази петъчна нощ.

— Защо ми задавате всичките тези въпроси?

— За да се добера до истината — изстреля Лекроа. — Нали за това сме тук? А сега, сър, ни кажете купчината дърва беше ли покрита с нещо?

Последва леко свиване на веждите. Кабът се зачуди защо Лекроа обръща внимание на този факт, но се получи едно чудесно подозрително изражение.

— Да. Със стар брезент — отговори той.

— А този брезент беше ли затиснат в земята?

— Да, беше.

— И вие сам сте покрили дървата с брезента?

— Да.

— Кога? — заинтересува се Лекроа.

— Не помня.

— Така ли? Може ли да е било само няколко дена преди да наемете Джери?

— Не… Възможно е.

— Джери спомена ли нещо за брезента?

— Не си спомням.

Лекроа произнесе търпеливо:

— Джери не ви ли каза, че колчетата са забити много здраво в земята и че за да ги извади, трябва първо да ги разхлаби с нещо, за да махне покривалото?

Кабът погледна притеснено към съдията и преглътна така, все едно се нуждаеше на момента от глътка вода. Ръцете му трепереха твърде силно.

— Трябва ли да отговарям на тези въпроси? — попита той.

— Трябва — важно каза съдията.

— Може би.

— И вие не му ли казахте, че в гаража има инструменти, които може да използва при нужда?

Още една многозначителна пауза. Кабът потърси отговора в потъмнялата мазилка на тавана.

— Може и да съм.

— А-а. — Лицето на Лекроа светна. Вече почти половината жури беше с него, понесено от музиката и възбудено от възможните обрати. — Бихте ли казали на нашите приятели от журито, сър, колко инструмента имате в гаража си?

— Не знам, за бога.

Богохулство пред журито. Божествено лоши маниери.

— Ще бъда по-точен — опита се да помогне Лекроа — Колко чука притежавате?

— Чукове? — Кабът погледна към оръжието на убийството, изложено на масата на прокурора и кафяво от засъхналата кръв на жена му. Заседателите също погледнаха натам.

— Само един. Онзи.

— Значи — Лекроа повиши глас, — когато сте казали на Джери да вземе инструмент от гаража, за да разхлаби колчетата, които сте набили в земята, сте знаели, че има само един инструмент, който той може да вземе? Този чук.

— Не… Искам да кажа, не знам какво е използвал…

— Не знаехте, че е използвал този чук, за да разхлаби колчетата?

— Ами, това го знаех, но… — Погледът му помръкна — Защо ме об…?

— Защо какво, сър?

Кабът се облегна назад.

Лекроа се наведе към свидетеля.

— Искахте да кажете защо ви обвинявам, нали? Защо бих ви обвинил в каквото и да е?

— Съжалявам.

— Добре, господин Лекроа. Нека продължим — измърмори съдията.

— Разбира се, Ваша чест. Следователно, в резултат на вашия съвет да използва този чук, сега има негови отпечатани по оръжието на убийството. Така ли е?

Кабът погледна втренчено вбесеното лице на прокурора.

— Не знам.

— Не знаете?

Соната за свидетел и жури.

— Може и да е така, но…

— Господине, нека продължим. На този ден, втори юни, след като Джери Пилсет е окосил ливадата и е натоварил дървата в пикапа си, за да ги извози, вие сте го поканили вътре да му платите. Така ли е?

— Да.

— И го поканихте в хола. Така ли е?

— Не помня.

Лекроа прелисти папката така, сякаш тя беше пълна с улики от местопрестъплението и с показания на свидетели. Загледа се известно време в една страница, която беше празна, също както и останалите, след което затвори папката.

— Не помните?

Кабът също се загледа в папката.

— Е, предполагам, че е така — тихо каза той.

— Предложили сте му чаша вода.

— Възможно е.

— Направихте ли го или не?

— Да! Предложих му.

— И му показахте най-новата си придобивка, новата си стерео уредба. Онази, която твърдите, че той е откраднал.

— Разговаряхме за музика и си помислих, че може да му е интересно.

— Ясно. — Лекроа смръщи вежди. — Извинете, господин Кабът, имам нужда от помощта ви. Това ми изглежда странно. Имаме човек, който е работил часове наред в лятната горещина. Целият е мръсен и потен… а вие го каните вътре. Не в антрето, не в кухнята, а в хола.

— Просто проявих любезност.

— Браво на вас. Само че в резултат на тази ваша… любезност, отпечатъците от обувките му са по килима, а от пръстите му — по стереото, чашата за вода, дръжката на вратата и кой знае още къде.

— Какви ги говорите? — попита Кабът. Изражението му беше дори по-добро от това, за което Лекроа се беше надявал. Трябваше да изглежда шокиран, но всъщност излъчваше неприязън и потайност. Типично изражение „Никсън“.

— Моля, отговорете, сър.

— Предполагам, че може да има някои негови отпечатъци по разни неща, но това не…

— Благодаря. А сега, господин Кабът, бихте ли казали на журито — помолихте ли Джери Пилсет да дойде и на следващия ден?

— Какво?

— Казахте ли на Джери да дойде в дома ви на следващия ден? Което ще рече в събота, трети юни.

— Не, не съм.

Лекроа вдигна драматично вежди. Разтвори отново папката, намери друг важен празен лист и се направи, че чете.

— Не сте казали на Джери Пилсет, цитирам: „Добра работа свърши, Джери. Ела пак утре към пет. Искам да свършиш още нещо?“

— Не съм казвал такова нещо. Не.

Подигравателен поглед.

— Отричате да сте казал това?

Кабът се поколеба, хвърли поглед към прокурора и пророни едно тихо:

— Да.

— Господин Кабът, Негова чест ще ви напомни, че да лъжете под клетва е лъжесвидетелство и е сериозно престъпление. Отговорете на въпроса. Казахте ли, или не на Джери Пилсет да дойде отново в дома ви в пет часа в събота, трети юни?

— Не, не съм. Наистина, кълна се. — От стреса гласът му изтъня.

Лекроа обожаваше, когато това се случваше, защото така дори най-ангелският свидетел звучеше като лъжец.

А думички като „наистина“ и „кълна се“ засилваха лъжливите акорди.

Жалък нещастник.

Лекроа се обърна към журито и въздъхна тежко. Забеляза още няколко симпатизиращи усмивки. Някои дори поклащаха глава в израз на споделен гняв към лъжесвидетеля. Очевидно второ действие от представлението на Лекроа мина добре.

— Така — промърмори скептично адвокатът. — Нека се върнем към събитията от трети юни, сър.

Кабът отпусна ръце в скута си. Типичен защитен жест, реакция на стреса. Но понякога заседателите тълкуваха тази поза по друг начин — вина.

— Казахте на съда, че сте се върнал вкъщи около пет часа. Така ли е?

— Да.

— Къде бяхте преди това?

— В офиса.

— В събота?

Кабът се опита да се усмихне.

— Когато имате собствен бизнес, често работите и в събота. Поне аз го правя — каза той.

— Върнали сте се към пет и сте заварили Джери Пилсет на прага.

— Да. С чука в ръка.

— Окървавения чук.

— Да.

— Беше окървавен, нали?

— Да.

Още едно прелистване на прословутата папка. Този път се загледа в документ, на който наистина имаше нещо написано.

— Хм-м-м. Полицията е намерила колата ви на паркинг на около петнадесет метра от вратата, където твърдите, че сте видял Джери. Това ли е вашата позиция?

— Колата беше точно там. Това е истината.

Лекроа не отстъпи и на инч от постигнатото.

— Защо колата ви е била толкова далече от къщата?

— Аз… ами, когато наближих къщата, се паникьосах и се блъснах в бордюра. Бях притеснен за съпругата си.

— Но всъщност не сте могли да видите жена си, нали?

Последва пауза.

— Ами, не. Но можех да видя чука, кръвта.

— Петнадесет метра не е малко разстояние, господин Кабът. Наистина ли видяхте чука в ръката на Джери?

През цялото време Лекроа наричаше обвиняемия „Джери“. Журито трябваше да гледа на него като на човешко същество и дори като на личен приятел. Заседателите трябваше да почувстват, че всъщност той е жертвата.

— Разбира се, че го видях — отговори Кабът.

— И кръвта по него?

— Сигурен съм, че я видях. Аз…

Лекроа атакува:

— Сигурен сте, че сте я видял.

Леко глисандо на сарказъм. Обърна друга страница и зачете, клатейки глава.

— Зрението ви не е много добро, нали? — Адвокатът вдигна поглед. — Всъщност законът ви задължава да шофирате с очила или контактни лещи, нали?

— Аз… — Кабът явно не очакваше задълбочените проучвания, които беше провел Лекроа. Все пак той се усмихна. — Точно така. И бях с очила, когато се приближавах към дома си. Така че можех да видя окървавения чук в ръката му.

— Ако това е така, сър, защо по-късно същата вечер един полицай ви ги е донесъл в къщата? Намерил ги е в колата ви. — Това беше в полицейския доклад.

— Аз не… Чакайте, трябва да съм… Вероятно съм ги свалил, за да се обадя по мобилния телефон в колата… да позвъня на полицията. Очилата са за далечно виждане. Изглежда съм забравил да си ги сложа отново.

— Разбирам. Значи твърдите, че сте видял мъж на прага на дома си с окървавен чук, свалили сте очилата за шофиране и сте набрали 911.

— Да, предполагам, че е така.

Свидетелят не обърна внимание на думата „твърдите“ в неговата реплика, но заседателите винаги забелязват.

— Това ще рече, че сте набрали 911 от колата?

— Обадих се веднага, разбира се.

— Но без да излизате от колата? Твърдите, че виждате мъж на прага си с окървавен чук в ръка и въпреки това паркирате на петнадесет метра от къщата, оставате в колата, където сте в безопасност, и оттам се обаждате за помощ? Защо не изскочихте от колата, за да видите какво става? Как е жена ви?

— Така и направих.

— Но след като сте позвънили на 911.

— Не знам. Аз… Възможно е да съм се обадил и след това.

— Но в такъв случай очилата ви нямаше да са в колата. Кабът се мяташе като щука, захапала кукичката.

— Не знам. Паникьосах се. Не помня какво стана.

Което, разбира се, беше самата истина и точно затова не представляваше никакъв интерес за Лекроа.

Той се отдалечи на около десет стъпки от банката на свидетеля, спря се и се обърна към Кабът. Заседателите като че ли се наведоха напред в очакване на следващия ход.

— В колко часа си тръгнахте от офиса на трети юни, събота?

— Не знам.

— Твърдите, че сте пристигнали в дома си към пет часа.

С кола разстоянието се взема за десет минути. Значи трябва да сте тръгнал към четири и половина. Направо вкъщи ли се прибрахте?

— Аз… Трябваше да свърша някои неща.

— Какви? Къде?

— Не помня. Защо мислите, че ще си спомням?

— Струва ми се, че не би било трудно да си спомните поне едно или две места, на които сте се отбили през тези два часа.

— Два часа? — Кабът се намуси.

— Напуснали сте офиса в три часа следобед.

Свидетелят се вторачи в инквизитора си.

— Според видеокасетата от охранителната камера във фоайето на вашата сграда — поясни Лекроа.

— Може и да съм си тръгнал по това време. Беше отдавна. Толкова ми е тежко. Трудно ми е да си спомня… — Гласът му заглъхна.

Лекроа разлисти доклада на частния детектив, докато намери фотокопията на банковото извлечение на Кабът и осребрените чекове.

— Коя е Мери Хенстрот? — попита многозначително адвокатът.

Погледът на Кабът се пречупи под този на адвоката.

— Как разбрахте за…?

„Върша си проклетата работа“ — би могъл да обясни Лекроа.

— Коя е тя?

— Една приятелка. Тя…

— Приятелка, значи. От колко време се познавате?

— Не знам. От няколко години.

— Къде живее тя?

— В Гилрой.

— Гилрой е на петнадесет минути с кола от Хамилтън, нали?

— Зависи.

— Зависи? От това колко сте нетърпелив да стигнете по-скоро в Гилрой?

— Възразявам.

— Приема се. Ако обичате, господин Лекроа — намеси се съдията.

— Извинете, Ваша чест. И така, господин Кабът, на трети юни тази година написахте ли чек на госпожица Хенстрот на стойност петстотин долара?

Кабът затвори очи, стисна зъби и кимна.

— Отговорете за протокола, моля.

— Да.

— И лично ли предадохте този чек?

— Не помня — промълви той.

— След като си тръгнахте от работа, не отидохте ли с колата си в Гилрой и по време на вашата… визита… не дадохте ли на госпожица Хенстрот чек за петстотин долара?

— Възможно е да съм го направил.

— Писали ли сте и други чекове на нейно име през последните години?

— Да.

Последва шепот.

— По-високо, ако обичате, сър.

— Да.

— Тези и другите чекове пак лично ли предадохте на госпожица Хенстрот?

— Някои от тях. Повечето.

— Значи е логично да приемем, че и чекът, който сте написали на трети юни, също сте го предали лично.

— Казах, че може да е било така — измърмори той.

— Тези чекове, които сте писали на вашата „приятелка“ през последните години, са били на сметката на компанията, а не на общата семейна сметка, така ли е?

— Да.

— Значи е логично да приемем, че съпругата ви не е получавала банкови извлечения за изплащането на тези чекове? Така е, нали?

— Да. — Раменете на свидетеля се отпуснаха. Незначителен жест, но Лекроа беше сигурен, че много от заседателите са го забелязали. Нещо повече — те всички видяха как прокурорът хвърли гневно молива си на масата и прошепна нещо на смутения си помощник, който кимна още по-смутено.

— За какво бяха тези пари?

— Аз… не помня.

Перфектно. По-добре да спре на този уклончив отговор, вместо да продължи с въпросите и да даде възможност на Кабът да измисли правдоподобна лъжа.

— Ясно. Казахте ли на жена си, че ще се видите с госпожица Хенстрот този следобед?

— Аз… не, не ѝ казах.

— Така си и мислех — промърмори Лекроа, загледан в онемелите от вълнение съдебни заседатели, очаровани от този нов мотив в неговата симфония.

— Ваша чест — извика гневно прокурорът.

— Оттегля се — каза Лекроа и извади от папката намачкан лист, на който имаше написан на ръка текст, който приличаше на писмо, но всъщност беше чернова на реч, която Лекроа беше изнесъл пред Американската асоциация на съдебните адвокати миналата година.

Той прочете бавно първия параграф, поклащайки глава. Дори прокурорите се наведоха напред в трескаво очакване. След малко той прибра писмото и вдигна поглед.

— Взаимоотношенията ви с госпожица Хенстрот са романтични, нали? — попита той безцеремонно.

Кабът се опита да си придаде възмутен вид.

— Това е възмутително… — изсъска той.

— О, моля ви, господин Кабът. Имате наглостта да обвинявате един невинен мъж в убийство, а се възмущавате, когато ви задавам въпроси за любовницата ви.

— Възразявам.

— Оттегля се, Ваша чест.

Лекроа поклати глава и хвърли поглед към журито, в който се четеше въпроса: „Що за чудовище имаме тук?“, след което направи няколко крачки, докато прелистваше папката. Отвори на последната страница, зачете се, поклати глава, после я хвърли върху масата на защитата със замах. Извърна се към Кабът и извика:

— Не е ли истина, че сте имали връзка с Мери Хенстрот през последните няколко години?

— Не!

— Не е ли истина, че сте се страхували, че ако се разведете с жена си, ще загубите контрол над компанията, от която тя и баща ѝ притежават петдесет и един процент?

— Това е лъжа! — изкрещя Кабът.

— Не е ли истина, че на трети юни тази година сте напуснали работа рано, отбили сте се в дома на Мери Хенстрот в Гилрой, правили сте секс с нея, а после сте се отправили към дома си, където сте причакали съпругата си с чук в ръка? Онзи чук там, доказателствена улика А?

— Не, не, не!

— След това сте я пребили до смърт. Върнали сте се в колата си и сте изчакали да се появи Джери Пилсет, според уговорката ви. Когато той е пристигнал, вие сте си свалили очилата, за да наберете номера на полицията на мобилния си телефон и да съобщите, че той — един невинен мъж — е извършил убийство.

— Не, това не е вярно! Абсурдно е!

— Възразявам!

— Не е ли истина — извика Лекроа, — че вие сте убил Патриша, вашата любяща съпруга, напълно хладнокръвно?

— Не!

— Приема се! Господин Лекроа, достатъчно. Няма да разреша повече театралничене в моята съдебна зала.

Но някакъв си селски съдия не можеше да възпре този адвокат. Енергията му беше неизчерпаема, подхранвана от шепота и възклицанията на зрителите, така че изпълненият му с възмущение глас се издигна и изпълни съдебната зала.

— Не е ли истина, не е ли истина, не е ли истина?

Неговата публика в ложата на съдебните заседатели стоеше напрегнато, сякаш готова да скочи и да избухне в аплодисменти в чест на диригента, докато ужасѐният поглед на Чарлс Кабът се рееше панически из съдебната зала и очите му вече не приличаха на топчета стоманен гняв. Той беше безмълвен, гласът му пресекна. Сякаш мъртвата му съпруга се беше материализирала зад него и беше обгърнала врата му с ръце, за да изцеди малкото останал живот в престъпното му сърце.

Бяха необходими три часа, за да издадат оправдателни присъди по всички обвинения.

Не е рекорд, но все пак задоволително, помисли си Лекроа, докато седеше в хотелската си стая същата вечер. Беше ядосан, че е изпуснал последния от двата ежедневни полета от Хамилтън, но имаше чаша уиски на масичката, музика на портативния си CD-плейър, а краката му си почиваха на перваза на прозореца, обути в черни италиански чорапи, фини като дамски чорапогащник. Той се забавляваше, като си припомняше победата и се чудеше дали да не похарчи част от хонорара си за лек лифтинг на отпуснатите си бузи.

На вратата се почука.

Лекроа отвори и в стаята влезе чичото на Джери Пилсет. Първият път, когато се срещнаха, адвокатът не му обърна особено внимание, но сега осъзна — по острия поглед и изискания костюм — че не е някакъв мърляв коняр. Вероятно имаше връзки с някоя от големите корпоративни фермерски компании и изобщо не му се бе налагало да ипотекира имота си.

Лекроа съжали, че е поискал само седемдесет и пет хиляди като хонорар за делото. Трябваше да поиска кръгла стотарка. Е, здраве да е.

Възрастният Пилсет прие чаша уиски и гаврътна по-голямата част от питието.

— Да, сър. Имам нужда от това след днешните вълнения. Да, сър.

Той извади плик от джоба си и го постави на масата.

— Остатъкът от хонорара ви. Да си призная, не очаквах да успеете. Дори за влизане с взлом не го осъдиха — добави мъжът леко учуден.

— Е, нямаше как да го направят, нали? Или е виновен за всичко, или е невинен за всичко.

— Сигурно.

Лекроа кимна към парите.

— Много хора не биха направили това. Дори за член на семейството.

— Аз съм твърд привърженик на това роднините да се подкрепят. Да са готови да направят всичко необходимо.

— Хубаво отношение — вметна адвокатът.

— Казахте го сякаш не вярвате в отношения, чувства или в родствени връзки.

— Не съм имал случай да вярвам или да се съмнявам — отвърна Лекроа. — Моят живот е моята работа.

— Да измъквате хора от затвора?

— Предпочитам да го наричам „опазване на справедливостта“.

— Справедливост? — изсумтя възрастният мъж. — Ще ви кажа, гледах съдебния процес на О. Джей. И чух един коментатор след обявяването на присъдата. Той каза: „Стана ясно, че ако имаш пари — независимо от коя раса си — можеш да си купиш справедливост“. Това ме разсмя. Какво приказва за справедливост? Ако имаш пари, можеш да си купиш СВОБОДА. Без да има нужда от справедливост.

Лекроа потупа плика.

— А вие какво купувате?

Пилсет се засмя.

— Душевно спокойствие, ето какво. То е по-добро от справедливостта и свободата, взети заедно. Е, как понесе племенникът ми това изпитание?

— Оживя.

— Не си е вкъщи. Тук ли е отседнал?

Лекроа поклати глава.

— Реши, че известно време няма да е добре дошъл в Хамилтън, така че отиде на едно място на Западно шосе 32 — Мотел „Скайвю“. Мисля, че иска да ви види. Да ви благодари лично.

— Ще му се обадим, аз и жената, ще го заведем на вечеря. — Мъжът си допи уискито и остави чашата. — Е, господине, и вашата работа не е лесна. Не ви завиждам. — Той огледа адвоката с изпитателния си поглед. — Най-вече не ви завиждам за будните нощи. С тая ваша съвест…

При тези думи лицето на Лекроа леко се помрачи, но после разцъфна в усмивка.

— Господине, спа като къпан. От край време.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и се насочиха към вратата. Чичото на Джери излезе в коридора, но после спря и се обърна.

— О, още нещо. На ваше място ще следя новините — каза той и после добави многозначително: — Ще чуете неща, над които може да се наложи да помислите.

Лекроа затвори вратата и се върна към неудобния стол и великолепното уиски.

Нещата, за които ще се наложи да помисля.

В шест часа той взе дистанционното, включи телевизора и намери канала с местните новини. На екрана се виждаше хубава млада репортерка, която държеше микрофон пред устата си.

— Този следобед, докато прокурорите разпитваха оправдания заподозрян Джералд Пилсет за ролята на Чарлс Кабът в смъртта на жена му, Пилсет направи шокиращо признание. Едно твърдение, което той повтори по-късно пред репортери.

О, Господи. Не. Не може да го направи!

Лекроа се наведе напред с отворена уста.

На екрана се появи Джери, който се усмихваше с онази негова изкривена усмивка и си подръпваше ухото.

— Разбира се, че аз я убих. Казах го на адвоката си още в началото. Но никой нищо не може да направи вече. Той ми каза, че не могат да ме съдят повторно. Викат му „двоен риск“. Тъй де, те и първия път нямаха достатъчно доказателства. Вината си е тяхна.

Лекроа усети, че го полазват тръпки.

Погледна отново към русата репортерка.

— Същият този адвокат, Пол Лекроа от Ню Йорк Сити, предизвика вълнения в съдебната зала по-рано днес, когато изказа предположението, че самият бизнесмен от Хамилтън, Чарлс Кабът, е убил съпругата си, защото е бил влюбен в друга жена. Полицията обаче е открила, че жената, с която Лекроа обвини Кабът, че е имал връзка, е всъщност сестра Мери Хелън Хенстрот, седемдесет и пет годишна монахиня, която управлява младежки център в Гилрой. Кабът и съпругата му често са работили като доброволци в центъра и са го спонсорирали с хиляди долари.

Господи!

— Полицията също обори и другата теория на Лекроа, че Кабът може да е убил съпругата си, за да поеме контрол на компанията, на която е президент. Независимо от факта, че притежава минимален дялов капитал, след проучване на документите на корпорацията беше установено, че Патриша Кабът и нейният баща доброволно са прехвърлили сто процента от капитала на Кабът, веднага след като той с изплатил заема от петдесет хиляди долара, дадени му от тъста му преди пет години, за да започне бизнес.

Не, не и не!

— Щатските прокурори проучват възможността да повдигнат обвинения срещу Лекроа за опетняване на репутация и злоупотреба със съдебната система.

Вбесен, Лекроа запрати дистанционното на другия край на стаята, където то се разби на малки парчета.

Телефонът иззвъня.

— Господин Лекроа, аз съм от новинарския канал на местната телевизия. Бихте ли коментирали твърдението, че умишлено сте обвинил невинен човек…

— Не.

Тряс.

Отново се позвъни.

— Ало?

— Аз съм репортер от „Ню Йорк Таймс“…

Тряс.

— Да?

— Ти ли си оня скапан мошеник? Само да те фана… Тряс.

Лекроа изключи телефона, стана и започна да крачи напред-назад.

Без паника. Не е кой знае какво. След някой и друг ден всички ще са го забравили. Вината не беше негова. Негов дълг е да защитава клиента си, използвайки всичките си умения. Но докато се опитваше да си вдъхне увереност, той си представи проучването на комисията по етика и се чудеше как ще обяснява всичко това на клиентите си, на приятелите си от голф клуба, на жените, с които излизаше…

Този Пилсет. Какъв пълен глупак. Той…

Лекроа се вцепени. На телевизионния екран се появи около петдесетгодишен мъж. Небръснат, с измачкана бяла риза. Репортер извън кадър го питаше за отношението му към присъдата на Пилсет. Но онова, което привлече вниманието на Лекроа, беше надписът в дъното на екрана: „Джеймс Пилсет, чичо на оправдания заподозрян“. Това не беше мъжът, който го беше наел и който го беше посетил преди един час, за да му плати хонорара.

— Амчи-и — каза провлечено чичото — Джери винаги си е бил калпазанин. Никога не прайше к’вото тря’а. Заслужаваше си боя. А днес да се отърве… Не мо’а да го разбера. Не е читава тая работа.

Лекроа се втурна към бюрото и отвори плика. Вътре беше цялата сума от останалия хонорар. Но не беше чек, а в брой — също както и първоначалната такса. Нямаше никаква бележка, нищо с име или подпис.

Кой, по дяволите, беше този?

Включи телефона и набра мотел „Скайвю“.

Телефонът звъня, звъня, звъня.

Накрая, някой вдигна.

— Ало?

— Джери, обажда се Лекроа. Слушай…

— Съжалявам — отвърна мъжки глас — Джери е малко обвързан в момента.

— Кой е на телефона?

Пауза.

— Привет, адвокате.

— Кой сте вие? — попита Лекроа.

От другата страна се чу тих смях.

— Не ме ли позна? Толкова дълго си говорихме днес в съда. Разочарован съм.

Кабът. Беше Чарлс Кабът.

Как беше попаднал в мотелската стая на Джери? Лекроа беше единственият, който знаеше къде се крие той.

— Объркан ли си, адвокате?

Но не, спомни си Лекроа, той не беше единственият, който знаеше. Беше казал на мъжа, представящ се за чичото на Джери за „Скайвю“.

— Кой беше мъжът, който ми плати? — прошепна Лекроа — Кой беше?

— Не се ли сещаш?

— Не.

Но още докато го казваше, всичко му стана ясно. Лекроа затвори очи и седна на леглото.

— Твоят тъст.

Богатият бизнесмен. Бащата на Патриша.

„Твърдо вярвам в това роднините да се подкрепят“.

— Той ме е наел, значи?

— Ние двамата — каза Кабът.

— За да защитавам убиеца на жена ти? Защо?

Кабът въздъхна.

— Ти как мислиш, адвокате?

Постепенно мислите на Лекроа се подреждаха — като лед върху ноемврийско езеро.

— Защото в този щат няма смъртна присъда — прошепна той.

— Точно така, адвокате. Джери можеше и да отиде в затвора до живот, но това не ни беше достатъчно.

Единственият начин, по който Кабът и неговият тъст можеха да се доберат до Джери, беше да направят така, че да бъде оправдан. Затова са наели най-добрият защитник по углавни дела в цялата страна.

Лекроа се изсмя с омерзение. Излиза, че Кабът го е водил за носа по време на процеса. Правил се е на виновен, без да обяснява неща, лесни за обяснение, привидно изплашен от пресилените обвинения на Лекроа. Изведнъж адвокатът си спомни думите на Кабът: „Джери е малко обвързан в момента…“

— О, Господи, каните се да го убиете, нали?

— Джери ли? А, в момента сме му на посещение — аз и бащата на Патси. Но трябва да знаеш, че се страхувам от неговата депресия. За Джери става въпрос. Страхувам се да не направи някоя глупост. Дори заплаши, че ще се обеси. Колко жалко. Но, разбира се, човек сам решава съдбата си. Кой съм аз, за да се меся?

— Ще разкажа на полицията — заплаши Лекроа.

— Сериозно ли говориш, адвокате? Е, може и да го направиш. Ще бъде моята дума срещу твоята. Но трябва да ти кажа, че след днешното ти изпълнение в съда акциите ти не са особено високи в нашия край. Нито пък тези на Джери.

— Ти за какво плащаш?

— За спокойна съвест, нищо повече. Съжалявам, че трябва да затварям — продължи Кабът, — но ми се струва, че чувам странни звуци от другата стая. А там е Джери. По-добре да изтичам да видя какво става. Сега си спомням, че май видях въже там някъде.

По линията от голямо разстояние се долови отчаян стон.

— Какво беше това? — извика Лекроа.

— О, наистина трябва да вървя. Всичко хубаво, адвокате. Надявам се престоят в Хамилтън да ти е допаднал.

— Почакай!

Щрак.