Престъпления с неочакван край. Том 1

Изкупителната жертва

Фаровете осветиха чувствения завой на пътя пред нея.

Криволичеше между тъмните борове, люшкайки се наляво-надясно и отново наляво-надясно. Мъглива вечер, мразовита пролет. Лексусът ѝ плавно се отклони от осовата линия на мокрия асфалт и тя се зачуди дали бе изпила две мартината с Дон или три.

Само две, реши тя и увеличи скоростта.

Всяка делнична вечер шофираше по един и същи път — от работното си място в Ню Хампшир до дома, от другата страна на границата с Масачусетс — и всяка вечер си мислеше за едно и също нещо по този участък на шосе 28 — чувствени извивки.

Като баналния надпис на знака преди две мили: Soft Shoulder3.

Както всяка вечер — леко пияна, слушайки Майкъл Болтън по радиото — тя би се изсмяла на думите, изписани върху жълтия ромб. Но в този миг беше в мрачно настроение.

Двайсет километра до дома.

Каролин отпусна от газта крака си, обут в копринен чорап. Белите ѝ обувки Ферагамо с високи токове лежаха на седалката до нея (често шофираше боса — не толкова за да управлява по-добре, колкото да не си обели обувките в педалите). Насочи автомобила през последната поредица от чувствени извивки, водещи към малкото градче Дънинг.

Следваха бензиностанцията, смесеният магазин, фирмата за производство на пропан, старият мотел, магазинът за спиртни напитки и антикварното магазинче, в което тя никога — за петте години пътуване до и от болницата — не бе виждала някой да си купува нещо.

Намали скоростта на петдесет километра в час при ръждясалия комбайн — там алчните млади ченгета от Дънинг хващаха нарушителите с превишена скорост и тормозеха всеки, който караше превозно средство по-добро от буик. Спираше тук всяка вечер по пътя от работа за дома — за да зареди бензин и да си купи голяма чаша кафе — но служителите в бензиностанцията като че ли изобщо не забелязваха, че е редовна клиентка.

Щом излезе от колата, видя друг клиент — мъж с грубо лице и леко набола брада, който се бе облегнал на автомобила си и говореше по мобилния си телефон. Той поклати тъжно глава — онзи, с когото разговаряше, несъмнено му съобщаваше лоши новини.

Каролин пъхна накрайника на пистолета в резервоара на колата си и сложи езичето на дръжката. Изправи се и потръпна от студ. Беше облечена с бежовия си костюм Еван Пикоун, с дълбоко изрязано деколте, без блуза отдолу и с къса пола. С известно задоволство забеляза как очите на клиента се отделят от асфалта и се плъзгат внимателно по тялото ѝ. Макар че в него имаше нещо недодялано — изсечените черти на лицето и месестите ръце — мъжът беше облечен добре. Гладък сив костюм и тъмен тренчкот с много джобове с капаци. Автомобилът му бе линкълн, златистокафяв. Струваше, пресметна тя, горе-долу колкото нейният. Беше благоразположена към мъже със скъпи коли.

Пистолетът на бензиновата колонка щракна и тя влезе в сградата, за да плати.

Чаша чисто кафе, пакетче бонбони Лайфсейвърс. Ментолови.

Без всякаква следа, че я е познал, докато ѝ подаваше рестото, младият служител вдигна очи от портативния телевизор само колкото да хвърли поглед върху бюста ѝ. Всъщност може би само лицето ѝ не му бе познато.

Тя излезе навън, като гледаше към мъжа с линкълна, който захвърли телефона на автомобилната седалка и бръкна в джоба си, търсейки пари. Той отново хвърли поглед към нея.

После замръзна. Очите му се разшириха, приковани точно зад нея.

И в този миг тя усети как около талията ѝ се извива нечия ръка и усети студено парче метал до ухото си.

— О, Господи…

— Затваряй си устата, госпожо — изрече със заекване в ухото ѝ млад мъжки глас. Беше нервен и миришеше на уиски. — Качваме се в колата ти и изчезваме. Само да си гъкнала и си мъртва.

Каролин никога не бе нападана. Беше живяла в Чикаго и Ню Йорк, за кратко и в Париж, но единственият път, когато изобщо бе физически заплашвана, извършителят не беше бандит, а съпругата на мъжа, който живееше в отсрещния апартамент. Сега беше парализирана от страх.

— Моля ви, просто вземете ключовете — едва успя да каже тя, когато нападателят я повлече към колата ѝ.

— Не става, маце. Трябваш ми точно толкова, колкото и колата ти.

— Моля ви, недейте! — простена тя. — Ще ви дам много пари. Ще…

— Затваряй си устата. Идваш с мен.

— Напротив! — Мъжът с линкълна се бе промъкнал до задната седалка на лексуса ѝ и стоеше между тях двамата и автомобила. Погледът му беше твърд. Не изглеждаше уплашен. Затова пък хилавият младеж остана ужасѐн и насочи оръжието насреща му.

— Разкарай се, по дяволите, от пътя ми, господине. Никой няма да пострада, ако правите каквото ви казвам — извика той.

— Щом искаш колата, вземи я — спокойно отвърна мъжът. — Дори вземи моята кола. Нова е. Само на двайсет хиляди километра е — продължи той и протегна ключовете към него.

— Взимам нея и нейната кола, а ти ще се разкараш от тук. Не искам да те застрелям — оръжието в ръката му потрепери.

Беше мършав младок, простоват, с белезникава кафява коса, вързана на извита опашка.

Мъжът с линкълна се усмихна и продължи все така спокойно:

— Виж какво, приятел. Кражбата на коли не е кой знае какво престъпление. Но обвинението в отвличане или изнасилване? Забрави. Направо си заминаваш завинаги.

— Разкарай се, по дяволите, от пътя ми — гласът на младежа стана дрезгав. Той се придвижи на няколко метра, дърпайки Каролин със себе си. Тя хленчеше. Мразеше се за това, но не можеше да се овладее.

Мъжът с линкълна не помръдна от мястото си и хлапето насочи оръжието право в лицето му.

След това всичко се случи много бързо.

Мъжът с линкълна обърна длани към нападателя в знак, че се предава и леко отстъпи назад.

Задната врата на колата се отвори и хлапето я блъсна вътре. Мисълта, че никога не е била на задната седалка на собствения си автомобил, че е много тясно и ще си скъса чорапогащника, я изненада.

Нападателят се насочи към предната страна на колата и шофьорското място на лексуса, като изблъска от пътя си мъжа с линкълна, който все още стоеше с вдигнати ръце.

Каролин погледна отчаяно към витрината на бензиностанцията. Младият служител все още беше зад щанда — продължаваше да яде чипс и да зяпа „Роузан“ на малкото телевизорче.

Младежът понечи да се качи в автомобила, но спря и погледна назад — накрайникът на пистолета все още бе в резервоара.

Мъжът с линкълна се хвърли и сграбчи въоръжената ръка на нападателя, който зяпна смаяно и започна ожесточена борба да освободи ръката си. Но мъжът с линкълна бе по-силен. Каролин блъсна вратата до себе си и изскочи навън, когато двамата мъже се претърколиха върху капака на лексуса, вкопчени един в друг за оръжието. Мъжът с линкълна удари няколко пъти китката на противника си върху предното стъкло и черният пистолет отхвръкна от ръката му. Каролин хвърли бегъл поглед към него, когато оръжието се приземи в краката ѝ. Пистолетът не изгърмя.

Никога не бе държала оръжие в ръцете си, но сега се наведе и вдигна пистолета. Почувства тежестта и топлината му. Без да се замисли, Каролин заби дулото в лицето на нападателя и той се свлече като дрипа.

Мъжът с линкълна — с цяла глава по-висок от хлапето — се претърколи от капака на колата и го вдигна за яката.

Нападателят се взря в смутените очи на Каролин и навярно прецени, че тя няма да стреля. С изненадваща сила той отблъсна мъжа с линкълна и офейка, потъвайки бързо в храсталака зад бензиностанцията.

Каролин насочи оръжието в тази посока.

— Стреляй в краката му, не в гърба му. Ще загазиш, ако го убиеш — настойчиво ѝ извика мъжът с линкълна.

Но ръцете ѝ започнаха да треперят и когато най-сетне успя да се овладее, нападателят беше изчезнал.

В далечината потегли кола и двамата ясно чуха продънения ѝ ауспух. Последва свистене на гуми.

— О, Господи, о, Господи — Каролин затвори очи и се подпря на колата.

Мъжът с линкълна дойде при нея.

— Добре ли си?

— Да — кимна тя. — Не. Не знам… Какво да кажа? Благодаря ти.

— Ъ-хъм… — той кимна към оръжието в ръцете ѝ, насочено лекомислено към корема му.

— О, съжалявам.

Тя му го подаде, но той сведе очи и каза:

— По-добре да е в теб, когато дойдат ченгетата. Не трябва да си имам много вземане-даване с оръжия.

В първия момент Каролин не разбра смисъла на думите му. За миг си помисли, че той се лекува и да хване оръжие за него би било равносилно на това някой от Анонимните алкохолици да си вземе питие. Може би хората ставаха зависими към оръжията така, както други хора като съпругът ѝ например — се пристрастяваха към хазарта, жените или кокаина.

— Не разбирам.

— Имам досие.

Каза го без срам или гордост, но с тон, който предполагаше, че е свикнал да го споменава в самото начало на разговора, изваждайки истината наяве и проследявайки каква ще бъде реакцията. Каролин не реагира по никакъв начин и той продължи.

— Хванат ли ме с оръжие… ще си имам проблеми.

— О — каза тя, сякаш той беше служител на супермаркет, който ѝ обясняваше, че е изтекъл срокът на талон за отстъпка за сос за спагети.

Очите му отново потънаха в бежовия ѝ костюм. Е, по-точно в онази част на тялото, която не беше покрита от костюма.

Мъжът хвърли поглед към вътрешната част на бензиностанцията, където служителят очевидно продължаваше да си гледа телевизионното предаване и каза:

— По-добре да извикаме ченгетата. Този там със сигурност няма да го направи.

— Чакай — каза тя. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— За какво си осъден?

Той се поколеба.

— Ами — започна бавно. А после навярно реши, че Каролин, с хубавия си костюм, тясна пола, черни дантелени чорапи от Виктория’с Сикрет, точно тази Каролин, това прелестно ароматно парче („Опиум“, 49 долара за 30 милилитра) никога нямаше да бъде негова и затова нямаше какво да губи, затова ѝ каза: — Нападение със смъртоносно оръжие. Пет параграфа. Виновен по всички. А, и съучастие в извършване на нападение. Е, да извикаме ли ченгетата?

— Не — отвърна тя, прибирайки оръжието в жабката на колата си. — Мисля, че трябва да пийнем по нещо.

И кимна към фоайето на мотела от другата страна на шосето.

Събудиха се три часа по-късно.

Той приличаше на пушач, но всъщност не беше. Приличаше ѝ на човек, който пие и пи наистина, но само една бира на фона на нейните три от стека с шест бири, които купиха от магазинчето до мотела, след като и двамата изпиха по едно мартини в бара.

Загледаха се в напукания таван.

— Трябва ли да се прибираш някъде?

— Нима не е така при всички?

— Имам предвид сега. Тази нощ.

— Не. Просто днес съм в района. Утре се прибирам вкъщи.

Домът му, обясни той, докато пиеха мартинито, бил в Бостън. Щял да пренощува в хотел „Кортярд“ в Кламат.

Името му било Лорънс — категорично не „Лари“. След като излязъл от затвора, влязъл в правия път и се отказал от работата си да събира дългове от разни хора, които той описа смътно като „местни бизнесмени“.

— Събирах лихви от заеми — поясни той. — Лихвата върху заемите, които вземат големите риби. Трябва да се плаща лихва.

— Като в „Роки“.

— Да, нещо такова — леко се усмихна Лорънс.

Когато попита за фамилията му, погледът му стана мътен и макар че отвърна „Андърсън“, по същия начин можеше да каже „Смит“.

„Нито едното от двете“ отговори той на въпроса ѝ дали е женен и дали има семейство и тя беше склонна да му вярва.

Единственото, което знаеше за него със сигурност, бе, че е невероятен любовник.

Чувствена линия, чувствени извивки…

И раменете му съвсем не бяха меки.

Почти цели два часа те се бяха целували, докосвали, наслаждавали и притискали един до друг. В него нямаше нищо перверзно, нищо странно. Той беше просто обсебващ. Единствено така можеше да го опише. Силните му ръце, които я обгръщаха, едрото му тяло върху нейното…

Сега, когато лежаха в топлото евтино легло, тя гледаше как гръдният му кош се повдига и отпуска. Върху него имаше ужа̀сен белег, ясно различим под черните къдрави косъмчета. Искаше ѝ се да го попита от какво е белегът, но не се реши.

— Лорънс?

Той я погледна предпазливо. Това беше блаженият миг след сливането. Рисковано време. Налагаше се да се спазват известни условности. Честността бе опасна, но откровеността беше необходимост. Синонимите на „обвързване“, „любов“ и „бъдеще“ — ако не и самите тези думи — бяха погубили много безметежни вечери.

Но Каролин съвсем не мислеше за такива неща. Тя си представяше черния пистолет в жабката на колата и острия обезумял глас на мъжа, който едва не я отвлече.

— Сега с какво си изкарваш хляба? — попита го тя.

Последва пауза.

— По едно време продавах авточасти. Бях управител на един магазин. В момента не съм нито едното, нито другото.

— Уволниха ли те?

— Да. — Той се протегна и костите му изпукаха. — Имаш ли досие, веднага те уволняват, стига само някое хлапе в канцеларията да си вземе кутийка с кламери за вкъщи. Винаги си първият заподозрян. Днес дойдох в Хамънд на интервю за работа. Не стана.

Каролин си спомни мрачното му изражение, докато говореше по мобилния телефон.

— А сега може ли аз да те попитам нещо? — попита той.

— Естествено. Омъжена съм, нямам деца. Обичам секса и прекалявам с пиенето. Нещо друго?

— Защо не пожела да извикаме полиция?

— Дори не трепна от страх там, защо? — попита тя вместо отговор.

Той отново сви широките си рамене.

— И преди са насочвали оръжие срещу мен. Мога да разбера кога някой ще го използва и кога не. О, само ако онова хлапе беше спец в тия работи, щях да ти кажа сбогом, мадам, и да се надявам, че местните полицаи ще дойдат, преди да е станало твърде късно.

— Някога убивал ли си човек?

В отговор последва колебание.

— Край на твоите въпроси, докато не отговориш на моите — каза той. — Защо не позволи да извикаме ченгетата?

— Защото имам делово предложение за теб.

— Какво, да не би да ти трябват някакви авточасти?

— Не, искам да убиеш съпруга ми.

— Разведи се с него — каза Лорънс. — Нали за това са адвокатите.

— Той притежава голямо състояние.

— Ако ти изневерява, ще получиш половината. Може би и повече.

— Ами…

— О, вината не е у него — Лорънс се засмя и посочи с ръка леглото, в което лежаха. — Така ми се струва. Кой изневери първи?

— Той беше — каза тя и добави: — Е, поне първи беше спипан да кръшка.

— Лош късмет. Но аз не съм наемен убиец. Никога не съм бил такъв.

— Какво да кажа, за да те убедя?

— Нищо.

— Добре, какво да направя, за да те убедя? — тя прокара ръце по тялото му и закачливо го ощипа по бедрото. — Петдесет хиляди.

Той се засмя. Престана да се усмихва и попита:

— Петдесет хиляди? — замълча за миг и продължи: — Излежах си присъдата. Не ми допадна.

— Сто хиляди?

Колебанието продължи вероятно дори по-малко от секунда, но на Каролин ѝ се стори твърде дълго.

— Не бих казал — отвърна той.

— „Не бих казал“ не е същото като „не“.

— Не е лесно да убиеш някого. Е, в интерес на истината това е лесно. Но да се измъкнеш е трудно. Почти невъзможно е.

Както правеше често на заседанията, които провеждаше в болницата, когато подчинените ѝ идваха с оправдания защо не са внесли докладите или предложенията си навреме, Каролин каза:

— Казваш „почти“. Казваш, че е „трудно“. Но всичко това ми показва, че е изпълнимо.

— Заплашвала ли си го някога?

Тя сви рамене.

— Веднъж го засякох с любовницата му в търговския център. Изпуснах си нервите. Казах, че ще ги убия и двамата… Не, струва ми се, че казах, че ми се ще да са мъртви, когато реша да се разправям с тях.

— О.

— Не мисля, че някой друг ме е чул.

— Е — каза той бавно като лекар, който формулира диагнозата, — имаш мотив да го убиеш. Това е проблем. Това означава, че трябва да си намериш изкупителна жертва. Трябва да направиш така, че да изглежда, че е по-вероятно някой друг да е извършил престъплението вместо теб, дори да имаш мотив. Трябва ни…

— Друг заподозрян?

— Да.

Тя се усмихна и отпусна гърди върху тялото му.

— Крадец на коли, например? Или нападател?

— Разбира се — очите му се отместиха към бензиностанцията и той кимна. — Онова хлапе, например, пистолетът му е у нас…

Стан имаше няколко пистолета. Каролин си спомни формулярите, които съпругът ѝ трябваше да попълва, за да ги купи. Знаеше, че оръжейните магазини водеха обширна документация за притежаване на оръжие. Отбеляза този факт.

— Може пистолетът да е краден, може да не е негов — каза Лорънс.

— Отпечатъците му са останали върху пистолета.

— Трябва да ги заличим. Пипала си пистолета, не помниш ли? — но после се засмя.

— Какво?

— Дори да почистим пистолета, върху куршумите си остават неговите отпечатъци.

Тя зарови лице във врата му.

— Но — продължи Лорънс — той е просто крадец на коли. Наистина ли искаш да стовариш върху него обвинение в убийство?

— Той щеше да ме изнасили — подчерта тя. — Може би дори да ме убие. Погледни от този ъгъл: ще направим добро, като го пратим в затвора, преди да е наранил някого.

— Сто хиляди? — Лорънс се втренчи в тавана. — Нали се сещаш за всичките социални работници и съветници… в затвора имам предвид. Ще питат какви ли не смахнати неща. Какво ме е подтикнало към противообществени прояви? Към какво е бил насочен гневът ми? Дали съм имал тежко детство? — той се изсмя. — Не им допаднаха отговорите ми. Казах им, че мога да изкарвам по пет хиляди на ден само като чупя ръцете на разни жалки кретени. Кой, по дяволите, не иска такава работа?

— Имаш шанса да натрупаш известни спестявания — тя го целуна по ухото и прошепна думите, които винаги я караха да потръпва от вълнение: — Без данъчно облагане.

Лорънс се замисли за миг.

— Трябва да го подготвим внимателно. Може да открием мотела, където мъжът ти се среща с любовницата си…

— Знам кой е. Винаги ходят на едно и също място.

— Как стават тия работи? — изсмя се той. — Бях женен десет години и никога не съм кръшкал. Тя ли си тръгва първа? Или пък той?

— Тя си тръгва първа. Той остава след нея, за да плати стаята.

— Добре и след като плати, се качва в колата. А аз съм там и го чакам.

— И го застрелваш.

Лорънс се изсмя.

— На паркинга пред мотела ли? С всичките хора наоколо? Не мисля така. Не, ще го принудя да ме закара на някое безлюдно място. И там ще го направя. Ще изглежда, че сме се сбили и съм го застрелял. После съм се паникьосал, изскочил съм от колата и съм избягал. Ще се отърва от оръжието по пътя. Ти ще ме последваш и ще ме вземеш с колата си… Кога ще го направим? Колкото по-скоро, толкова по-добре. Парите ми трябват. Имам големи разноски по линкълна.

— Стан обикновено се вижда с нея във вторник вечер и в четвъртък.

— Днес е вторник — каза той.

— Вече са в мотела.

— Добре, тогава вдругиден. Със сигурност. Планът е добър. Имаме оръжието на убийството, за което никой не може да ни уличи. Добър мотив. И изкупителна жертва.

Каролин отново се претърколи върху Лорънс и го възседна, усещайки как интересът му към нейното тяло а ла Памела Андерсън мигновено се възвръща. И си помисли: Определено имаме изкупителна жертва, Лорънс. Ти, бивш мошеник, изгонен от работа, човек с огромен мотив да ограби Стан… и да го убие с тази цел.

— Мисля, че ще се получи — каза той.

— И аз така си мисля — каза Каролин и захапа долната му устна.

Чувствени извивки…

Автомобилът леко се поклащаше напред-назад.

Беше четвъртък, поредната мрачна пролетна вечер. Каролин беше облечена с тъмносиня блуза с дълъг ръкав и плисирана пола под коляното. Няколко от сътрудниците ѝ в болницата я бяха изгледали изненадано. Днес липсваше дълбокото деколте, както и полата, опъната по бедрата ѝ, и напращелите от плътта ѝ копчета. Косата ѝ беше опъната назад в семпла опашка, без никакъв лак за коса. Беше решила, че след анонимното си обаждане в полицията, с което съобщи, че някакъв мъж стрелял по друг в зелен кадилак, трябва да стигне колкото се може по-бързо до дома си и да се приготви да бъде целомъдрена невинна вдовица. Едва ли би имала време да си сменя костюма.

Осъзна, че се намира в особено състояние: беше почти възбудена. Плавното плъзгане на автомобила, хладният въздух върху кожата ѝ. И, не можеше да отрече, че беше възбудена от мисълта за Стан, който агонизира.

По същия начин ѝ действаше и мисълта, че ще се докопа до парите му. Той беше такъв скъперник. Дори отказа да ѝ купи проклетия лексус. Наложи се да го вземе на изплащане.

Мисълта за Лорънс също я възбуждаше.

Такъв страхотен любовник беше той.

И още по-добра изкупителна жертва.

Много кофти, Дари.

Въпреки всичко, нямаше да е лесно. Не можеше да извика ченгетата от телефона в колата, разбира се, защото щеше да остави запис от разговора. Затова реши сама да избере мястото на нападението. На Дари щеше да му се стори разумно — все пак тя беше местна, той нямаше как да познава района. Щеше да му предложи да закара Стан до Кардифските водопади. Там шосето се спускаше в стръмна долина. Само на километър и половина нагоре по шосето се намираше магазин, пред който имаше два телефона.

Щеше да ги последва и след като Дари убиеше Стан и тръгнеше за срещата с нея, тя щеше да се промъкне от колата си и да спука задната гума на кадилака на Стан с кухненския нож, който беше в чантичката ѝ (тази сутрин беше изпуснала въздуха от резервната гума). След това щеше да зареже Стан и да отпраши към магазина, да се обади на ченгетата и да натисне газта към дома си. Лорънс щеше да бъде в капан в долината. Би му отнело четиридесет минути да се измъкне пеша, а ченгетата щяха да пристигнат там само за няколко минути.

Идеално.

Мислите ѝ отново се понесоха към хотел „Херитидж“, където в този момент беше съпругът ѝ.

Представи си ги заедно в леглото.

Представи си любовницата му Лорета Сампълс… Лори… жена, в която нямаше нищо забележително. Руса, отегчително хубавичка. Когато Каролин ги беше проследила в търговския център, Лори носеше нелепа черна шапка с широка периферия и вървеше близо до Стан, чийто лакът направо беше забит в гръдния ѝ кош. Двамата едва не се бяха сблъскали с вещаещата смърт съпруга. О, Каролин изпита страхотно удоволствие от този малък скандал.

Ло-ри…

Какво ли правеха точно сега, зачуди се Каролин и сграбчи толкова силно волана на лексуса, че пръстите ѝ се сгърчиха от болка. Дали не пиеха вино? Дали той целуваше стъпалата на краката ѝ? Дали лежеше върху нея и прибираше прораслата си кафява коса зад ушите си?

Тогава се появи мотелът, който Лорънс използваше и тя рязко заби спирачки. Каролин пое бавно наоколо, както се бяха разбрали и той се показа иззад група храсти. Качи се в движение в колата.

— Давай — каза той.

Тя отпраши обратно по същия път.

Очакваше, че ще бъде облечен, ами да, като убиец. Като командос, може би. Поне с черен пуловер и дънки или нещо подобно. Но той беше облечен просто с един от деловите си костюми под претенциозния тренчкот. Десенът на вратовръзката му беше на мънички жълти рибки. Грозно и безвкусно. Поради някаква причина това я накара да се упокои, че ще го предаде на полицията.

— Сигурна ли си, че е в хотела?

— Обади се и каза, че ще закъснее за вечеря. Имал среща с Бил Матиесон.

— А ако наистина е така?

— Не, освен ако срещата им е в Лондон, където е Бил тази седмица. Според секретарката му.

Лорънс горчиво се изсмя.

— Щом ще лъжеш, измисли си добра лъжа — каза той. После погледна часовника на ръката си. — Какво знаеш за любовницата му?

При тези думи Каролин се разтърси от гореща вълна от ревност.

— Има малки цици и не е зле да си направи пластична операция на носа.

— И тя ли е омъжена?

— Да. Тя е точно като Стан. Богата кучка. Наследила парите на татенцето си и вече си мисли, че всичко може да ѝ се размине. Направо са си един за друг.

— Добре, да се надяваме, че тя ще си тръгне първа. Свидетелите не са желани — каза той и си сложи тесни работни ръкавици от памук.

— Не използваш ли гумени ръкавици?

— Не — каза той. — Памучните са по-добри. Не оставят отпечатъци отвътре. И не може да те разкрият по ръкавиците.

— О — каза тя, предполагайки, че Лорънс Андърсън Смит или Мъжът с линкълна, или Любовникът, доста си го е бивало по събирането на неизплатени дългове.

Той отвори жабката и извади пистолета. Каролин бегло го погледна. Всички оръжия ѝ изглеждаха напълно еднакви. Черни и опасни.

Отвори го и Каролин видя, че в шестте отделения има шест куршума.

— Почисти ли го? — попита Лорънс.

— Не — каза тя. — Не знам как.

— Просто… го почистваш — изсмя се той, извади хартиена кърпичка от кутията на таблото и внимателно почисти металната повърхност. — Така — каза той. — Готово.

Насреща им беше хотелът. Осветените в червено надписи „Свободни стаи“ пулсираха вяло. Долнопробно местенце. (Каролин подчерта, че нейните любовници я водеха в прилични хотели, където се предлага и закуска. Или поне в „Хаят“.)

Паркира на улицата с изглед към паркинга. Кадилакът на Стан беше там. Зачуди се коя ли беше колата на Лори.

— Сещам се за едно подходящо място, където може да го направиш — каза тя, сякаш идеята току-що ѝ бе хрумнала. — Кардифските водопади, шосе 58. На около десет километра от тук. Съвсем безлюдно е. Просто продължете по отбивката за Мейпъл около два километра до бензиностанцията и после свийте вляво. Ще излезете на шосе 58.

— Чудесно — кимна той и после каза: — Ти не мърдай от тук. Ще се скрия в храстите. Ще го хвана в кадилака и ще тръгнем натам. Ще намеря някакво място встрани от шосето. Ти ни последвай.

— Добре — успя да каже Каролин и си пое дълбоко дъх.

— След това ще ме оставиш в хотела ми и ще се прибереш. Щом не се прибере тази нощ, обади се на ченгетата. Не забравяй — не преигравай, когато разбереш какво се е случило. По-добре да изглеждаш поразена пред тях, отколкото да изпадаш в истерия. Да си придадеш съкрушен вид.

— Само поразена, никакви истерии — кимна тя.

После той се наведе и грубо я сграбчи за врата, претегляйки устните ѝ към своите. Тя отвърна на целувката също толкова грубо. Хареса ѝ перверзната тръпка, която изпита при допира на ръкавиците до врата си. Може би някой път трябваше да пробва секс с еротични костюми с Дон. Или с някой друг любовник. Може би с кожени дрехи щеше да бъде забавно…

Той я освободи от хватката си и тя го погледна в очите. — Успех — каза тя.

Той слезе, клекна до колата и се огледа. Улицата беше пуста. Все така прегърбен, той пробяга през ивицата неосветен участък покрай хотела и изчезна зад редицата чемшири.

Каролин отпусна глава на кожената облегалка и включи радиото.

Сега, най-накрая, като капки студен дъжд, я връхлетя нервното напрежение. Отвътре я обзе ужасът от предстоящата вечер и ръцете ѝ започнаха да треперят.

Какво правя, запита се тя.

Отговорът дойде от само себе си — това, което отдавна трябваше да направиш. Изведнъж безпокойството ѝ преля в ярост. Мразя тези проклети дрехи, искам да съм облечена страхотно, да съм излязла да пия хубаво вино и мартини, искам този идиот Стан да се разкара от живота ми, искам всичко да свърши. Искам…

Последва двукратен остър пукот откъм хотела.

Тя седеше облегната назад с поглед, втренчен към паркинга в кадилака на Стан.

Още два гърмежа. Приличаха на изстрели от оръжие. Няколко прозорци в хотела светнаха.

Каролин усети страха в себе си като студен камък.

Не, не. Това беше само шум от недоизгорели автомобилни газове. Нищо повече. Тя обходи паркинга с поглед. Още лампи светнаха. Отвориха се врати. Няколко човека излязоха на терасите и се заозъртаха.

След това усети някакво движение вдясно от себе си. Погледна натам.

Лорънс стоеше в сянката. Очите му бяха широко отворени, а върху лицето му се четеше ужас. За стомаха ли се държеше? Дали не беше прострелян? Не можа да разбере. — Какво? — изпищя Каролин.

Той се огледа, обзет от паника, след това размаха като обезумял ръце към нея да се маха. Устните му беззвучно изрекоха: „Тръгвай… тръгвай. Прибирай се бързо.“ И след това отново изчезна в храстите.

Дали някой от охраната или пък цивилен полицай него беше видял с пистолета? Дали самият Стан не беше въоръжен?

От кабинета на управителя на хотела излязоха двама души — дебела жена с тюркоазен работен гащеризон и хилав мъж, облечен с бяла риза с къс ръкав. Те огледаха сградата във формата на буквата и, казаха си нещо, след това се заслушаха какво говорят хората по терасите и на тротоара пред стаите на приземния етаж. Каролин не можа да разбере какво казват.

Погледна назад към мястото, от което Лорънс я беше предупредил. От него нямаше никаква следа.

Време е да тръгвам, помисли си тя. Положението е опасно.

Натисна газта.

Но щом колата тръгна, се чу меко пукане и свистене от спадаща гума.

Не! Не сега! Моля те…

Продължи. Гостите на хотела и двамата, които бяха излезли от кабинета на управителя, проследиха с поглед лексуса, който се отклони надолу по улицата. След това задната гума се изхлузи от джантата и автомобилът рязко спря, удряйки се в бордюра.

— По дяволите! По дяволите, по дяволите! — изкрещя тя, като удари с юмрук по волана.

В огледалото за обратно виждане видя светещ буркан — към хотела летеше полицейска кола.

Не, не…

Младите полицаи погледнаха към автомобила ѝ, но го отминаха и паркираха в горната част на улицата. Отидоха при тълпата от гости на хотела, скупчила се в офиса на управителя. Няколко души посочиха към стая на първия етаж и ченгетата забързаха натам.

Появиха се още две патрулки, а след тях и четвъртита линейка.

Да избягам или да остана?

По дяволите, те може да разпознаят колата ми. Щеше да изглежда по-подозрително, ако избяга.

Ще си измисля някаква история. Съпругът ми се обади и ме помоли да го взема с колата.

Съпругът ми искаше да се срещнем тук…

Случайно видях колата на съпруга ми…

Ченгетата почукаха на вратата на стая 103 и тъй като не последва никакъв отговор, хилавият мъж с бялата риза отключи вратата. Той се отдръпна, когато ченгетата с извадено оръжие нахлуха вътре.

Единият излезе навън и каза нещо на служителите от линейката. Полицаите бавно влязоха в стаята. Ако това беше стаята на Стан и ако Стан беше вътре, Каролин предположи, че е мъртъв.

Но какво се беше случило? Какво…

По стъклото на колата се чу почукване. Тя изпищя и се обърна. До нея стоеше едро ченге и Каролин го зяпна с отворена уста.

— Госпожо, бихте ли преместили колата си? — любезно попита набитото късоподстригано ченге.

— Аз… Гумата… Спукана е.

— Проблем ли има, госпожо?

— Не. Няма проблем. Аз само… Само дето ми се спука гумата.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка и регистрационния талон, моля?

— Защо?

— Ако обичате, книжката и талона.

— Да, разбира се — каза тя, гледайки втренчено полицая, значката и предавателя му, но не помръдна.

Изминаха няколко секунди.

— Веднага!

— Аз…

— Госпожо, държите се странно. Ако обичате, излезте от автомобила.

— Да, полицай, веднага… — Тя се усмихна и се наведе към него, притискайки ръце към тялото си. Но щом хвърли поглед към озадачената му физиономия, осъзна, че привличащата вниманието вдлъбнатина между гърдите ѝ беше скрита от консервативната ѝ синя блуза.

Излезе от колата и му подаде документите си.

— Пила ли сте?

— Не, полицай. Е, изпих една бира преди няколко часа. Тоест, две.

— Ясно.

След това Каролин погледна към задната гума и се намръщи. Сякаш някой беше поставил капан под гумата — парче дърво с няколко пирона, забити в него.

Ченгето забеляза погледа ѝ.

— Проклети дечурлига! Понякога си правят такива шеги. Мислят си, че е много забавно. Това ли е настоящият ви адрес? — каза той, като кимна към шофьорската ѝ книжка.

— Да — каза тя разсеяно. Очите ѝ бяха отправени към хотелската стая. Бяха дошли още полицейски коли, вече бяха десетина и сигналните им буркани светеха тревожно в червено и синьо. Двама костюмирани мъже със значки около вратовете — единият с буйна коса, а другият плешив, пристигнаха и влязоха в стая 103.

Ченгето отиде до задната част на лексуса, за да провери регистрационния номер на колата. Изглеждаше спокоен и разумен. Каролин започна да се успокоява.

Ще я пусне да си върви, разбира се, че ще я пусне. Всичко ще бъде наред. Просто запази спокойствие. Те изобщо няма да се досетят за нищо.

В този момент предавателят на късоподстриганото ченге изпука.

— Двойно убийство в хотел „Херитидж“. Жертвите са Лорета Сампълс, бяла жена, трийсет и две годишна и Стаили Сиарели, бял мъж, трийсет и девет годишен.

— Какво? — смаяно каза ченгето, като вдигна очи от шофьорската книжка в ръцете си.

— О, Господи — успя да каже Каролин Сиарели.

— Детектив! — извика пътният полицай на плешивия мъж със значката около врата. — Мисля, че е по-добре да дойдете насам.

Пет минути по-късно тя седеше на задната седалка на патрулката, където я бяха помолили да остане, докато приключи всичко, но поне не ѝ бяха сложили белезници.

Един млад полицай отиде тичешком при детективите. Държеше голяма пластмасова торба, в която беше пистолетът, който Лорънс очевидно беше изпуснал по време на бягството си.

— Какво имаме тук? — попита единият детектив.

— Вероятно оръжието на убийството — каза младият полицай някак твърде настойчиво. Думите му бяха посрещнати с насмешка от обиграните детективи Мът и Джеф.

— Да видим — каза оплешивяващият детектив. — Ей, Чарли, имаме ли латентни отпечатъци?

Един полицай с латексови ръкавици отиде при тях. Носеше кутия с прикрепена към нея пръчица, която приличаше на малка неонова лампа. Полицаят освети оръжието със зеленикава светлина, като внимателно го разглеждаше.

— Не, никакви следи.

Слава Богу, Лорънс беше заличил отпечатъците.

— Тук обаче има нещо — продължи Чарли, като извади лупа. — Прилича на парченце синя материя, която се е закачила за предпазителя. — Той внимателно го разгледа. — Да, със сигурност е от хартиена носна кърпичка.

О, Господи, не…

Тя погледна назад и видя, че късоподстриганото ченге отиде до лексуса, взе нещо и се върна.

— Вижте какво намерих в колата, сър.

Той посочи смачканата синя хартиена кърпичка, която Лорънс беше изпуснал на пода, след като беше почистил оръжието.

Е, и какво от това? Имаше стотици хиляди кутии с хартиени носни кърпички из страната. Как можеха да докажат…

Чарли внимателно разгъна кърпичката. В средата имаше триъгълна дупка — където късчето хартия от оръжието щеше да пасне като последното парченце от мозайка.

При детективите дойде още един полицай, който носеше памучните ръкавици на Лорънс. Детективът с буйната коса ги вдигна и ги подуши.

— Дамски парфюм.

Каролин също усети аромата. „Опиум“.

— Сър — извика друго ченге, — проверих регистрацията на оръжието. На жертвата е. На Стаили Сиарели.

Не, невъзможно! Това беше същото оръжие, което държеше нападателят! Беше сигурна. Дали не го беше откраднал от кабинета на Стан? Но как?

Каролин осъзна, че всички ченгета са приковали очи в нея.

— Госпожо Сиарели? — каза детективът с буйната коса и свали белезниците от колана си. — Изправете се и се обърнете, моля!

— Не, не, вие не разбирате — проплака тя.

След като ѝ прочете правата и я върна да седне на задната седалка на патрулката, тя чу едва доловимо свистене на гуми в далечината. Каролин се загледа в приближаващата се кола, но мислите ѝ бяха другаде.

Добре, да помисля, каза си тя. Да предположим, че Лорънс и нападателят са съучастници. Може би нападателят е негов приятел. Откраднали са пистолета на Стан. Аз спрях в Дънинг, за да си купя кафе и да заредя. Може би са ме следили и са разбрали, че спирам там всяка вечер. Нагласили са всичко да изглежда като нападение, после аз преспах с Лорънс…

Но защо?

Каква е целта му? Кой в крайна сметка е той?

Точно в този момент колата, която препускаше с бясна скорост към хотела, заби рязко спирачки наблизо. Беше златистокафяв линкълн.

Лорънс изскочи от колата, оставяйки вратата зейнала зад гърба си и панически се втурна към стая 103.

— Не, не! Жена ми…

Едно ченге го възпря и го отстрани от вратата. Лорънс ридаеше:

— Тръгнах веднага, щом се обадихте! Не мога да повярвам! Не, не, не…

Ченгето обгърна с ръка раменете му под луксозния тъмносин тренчкот и отведе ридаещият мъж при детективите, които го гледаха със съчувствие. Плешивият тихо го попита:

— Името ви Сампълс ли е?

— Да — каза той, мъчейки се да овладее скръбта си. — Лорънс Сампълс. — И задъхано попита: — Искате да кажете… че тя ми е изневерявала? Моята съпруга ми е изневерявала? И някой я е убил?

Трябва да направиш така, че да изглежда, че е по-вероятно някой друг да е извършил престъплението вместо теб, дори да имаш мотив…

И за миг, незабелязано от полицаите, Лорънс хвърли поглед към Каролин, поглед, който показваше, че истински се забавлява. След това, когато тя започна да му крещи, обзета от ярост, и да блъска окованите си китки по стъклото, очите му отново се замъглиха от мъка и той ги скри с треперещи ръце.

— О, Лори… Лори… Това не е истина! Не, не, не…