Престъпления с неочакван край. Том 1

Красива

Той вече я беше открил.

О, не, помисли си тя, Господи, не…

Очите ѝ се изпълниха със сълзи. Разтърсвана от отвращение, тя се облегна на рамката на прозореца и се вгледа навън през един процеп на щорите.

Раздрънканият форд пикап, сив като бурния Атлантически океан, спря бавно само на неколкостотин метра нагоре по пътя пред къщата ѝ в красивия квартал на Кроуел, Масачусетс, на север от Бостън. Това беше пикапът, от който тя изпитваше ужас; пикапът, който редовно се появяваше в сънищата ѝ — понякога гумите му бяха в пламъци, понякога ауспухът му бълваше кръв, понякога го караше невидим шофьор, решен да изтръгне сърцето от гърдите ѝ.

О, не…

Моторът угасна и докато изстиваше, тихо изпука. Смрачаваше се и вътрешността му беше тъмна, но тя знаеше, че човекът вътре я наблюдава. В мислите си тя виждаше лицето му така ясно, като че ли бе на десет стъпки от нея под яркото августовско слънце. Кари Суонсън знаеше, че в този миг на лицето му трепти познатата усмивка на нетърпение, че той подръпва меката част на ухото си — загрозена от две дупки от пиърсинг, инфектирани и отдавна зараснали, но оставили грозен белег. Знаеше още нещо — в този миг той дишаше тежко.

Самата тя се задъхваше от паника, ръцете ѝ трепереха. Отдръпна се от прозореца, промъкна се до антрето, издърпа чекмеджето на малката масичка до стената и извади пистолета. Погледна отново навън.

Шофьорът не излезе от колата и не доближи къщата — играеше до болка познатата игра: да седи на предната седалка на таратайката си и да я наблюдава.

Беше я намерил само седмица след като се нанесе в този дом. Проследяване от повече от десет хиляди мили. Всичките ѝ усилия да прикрие следите си се оказаха напразни.

Краткото спокойствие, на което се радваше от мига, в който пристигна тук, приключи.

Дейвид Дейл я беше открил.

Кари — по документи Катрин Кели Суонсън — беше чувствителна, мила, двадесет и осем годишна жена, израснала в Средния запад. Беше любознателна. Завърши университет с грамота и се готвеше за докторат. Кариерата ѝ на модел, допреди да се премести тук, ѝ осигуряваше както голяма банкова сметка, така и възможност редовно да работи на такива луксозни места като Париж, Кейп Таун, Лондон, Рио, Бали и Бермудите. Караше хубава кола, купуваше си скромни, но удобни къщи и осигуряваше на родителите си щедра издръжка.

На пръв поглед Съдбата се бе усмихнала на Кари, но в действителност младата жена имаше един убийствен проблем — беше невероятно красива.

Достигна окончателната си височина от метър и осемдесет на седемнайсет години, а теглото ѝ никога не се бе променяло с повече от два-три килограма от сегашните ѝ петдесет и пет. Косата ѝ беше блестяща, естествено руса (може да я видите как се развява в забавен каданс в много реклами за шампоани), а кожата ѝ имаше безупречен, прозрачен тен с цвят на яйчена черупка, така че гримьорите нямаха много работа на фотосесиите, освен леко да нанесат модните за момента червило и сенки за очи.

Известни списания като „Пийпъл“, „Ролинг Стоун“, „Пари Мач“ и лондонският „Таймс“ описваха Кари Суонсън като най-красивата жена. Борбата на изданията за нейна снимка бе жестока. А който успееше да спечели, публикуваше Кари само и единствено на първа корица.

Това, че омайната ѝ красота може да ѝ вреди, беше урок, който тя научи отдавна. Младата Кати — тя се превърна в „Кари, супермодела“ едва на двайсет години — копнееше за нормален живот на тийнейджър, но външният ѝ вид се оказа постоянна пречка. Привличаха я интелектуалните и артистични групички в гимназията, но те пък я отхвърляха безкомпромисно, приемайки, че тя е или празноглава, или се опитва да се подиграва на по-непохватните ученици от този кръг.

От друга страна бе безпощадно преследвана от затворената клика на мажоретки и атлети, които с малки изключения не можеше да понася. Редовно я избираха за кралица на различни училищни паради и танци, дори когато отказваше да се състезава за титлата и това много я притесняваше.

Излизането на срещи беше още по-невъзможно. Повечето от приятните и интересни момчета се сковаваха като зайци в нейно присъствие и не смееха да я поканят на среща, убедени, че ще им откаже. Мъжкарите пък я преследваха безмилостно — въпреки че мотивът им беше, разбира се, да бъдат видени на обществено място с най-красивото момиче от училище, или да я вкарат в леглото си като трофейно завоевание. (Естествено, тези опити бяха безуспешни, но обидните слухове изобилстваха — изглежда, че колкото по-категоричен бе отказът, толкова по-невероятни бяха раздувките на отхвърленото момче.)

Четирите ѝ години в Станфорд протекоха практически по същия начин — работа като модел, учене и часове самота, прекъсвани рядко от вечери и уикенди с малкото приятели, които не се интересуваха от външния ѝ вид. (Не е чудно, че първата ѝ любов — мъж, с когото все още поддържаше приятелски отношения — беше сляп).

Кари се надяваше, че животът ѝ ще се промени, след като се дипломира, че магията на нейната красота няма да въздейства така силно върху по-зрелите хора, заети да правят кариера. Каква заблуда… Мъжете оставаха верни на съмнителната си мисия и пренебрегвайки Кари-човека, я преследваха алчно и безумно както и преди. Ненавистта пък на жените беше дори по-силна отколкото в училище заради промяната на телата им — от възрастта, децата и застоялия живот.

Кари се отдаде на работата си на модел. За нея не беше трудно да си осигурява договори с „Форд“, „Елит“ и другите водещи агенции. Успешната ѝ кариера, обаче, породи странна ирония. Кари се оказа отчайващо самотна и без всякакво лично пространство. Само защото беше красива и известна, напълно непознати хора се считаха за нейни интимни приятели и непрекъснато я заговаряха или ѝ изпращаха пространни писма, в които споделяха интимните си тайни, искаха съвет или самите те я съветваха как да подреди живота си.

Така Кари някак неусетно намрази обикновените неща, които толкова харесваше като дете — да пазарува по Коледа, да играе софтбол, да тича, да ходи на риболов. Дори посещението в супермаркета често се превръщаше в ужасно преживяване — мъжете се пререждаха на опашката, за да застанат зад нея и най-безцеремонно да флиртуват.

Но истинският ужас я връхлетя с появата на Дейвид Дейл, мъжът в сивия пикап.

За първи път Кари го забеляза сред тълпа зяпачи преди две години, когато правеше снимки за списание „Воуг“.

По време на фотосесиите винаги имаше зяпачи. Привличаха ги телата, които никога нямаше да имат, дизайнерските дрехи, които струваха една тяхна месечна заплата и разкошните лица, които иначе виждаха само по кориците на списанията.

Но в този мъж имаше нещо различно, нещо тревожно.

Не само масивното му тяло — беше над метър и осемдесет, с огромни крака, едри бедра и дълги, провиснали ръце. Онова, което я притесни, беше начинът, по който я гледаше през дебелите си старомодни очила — лицето му излъчваше фамилиарност.

Като че ли знаеше много неща за нея.

Неочаквано я потресе мисълта, че и тя го познава — беше го виждала и на други снимачни площадки.

По дяволите, помисли си тя, имам си опашка.

Отначало Дейвид Дейл просто се появяваше на фотосеансите, както тогава в Пасифик Гроув, Калифорния, паркираше пикапа си наблизо и стоеше мълчаливо извън района на снимачната площадка. После тя започна да го вижда и около модните агенции, които я наемаха.

По-късно дойдоха и писмата. Пишеше ѝ за самотното си неспокойно детство, за смъртта на родителите си, за бившите си приятелки (историите звучаха доста измислени), за настоящата му работа като инженер по околната среда (по-скоро „горски“, реши Кари), за усилията, които влага срещу наднорменото си тегло… Пишеше ѝ колко обича да играе на „Тъмници и дракони“ и какви точно телевизионни предавания гледа. Но по-смущаващо бе, че този човек разполагаше с ужасяващо подробна информация за нея — къде е израснала, какво е учила в Станфорд, какво харесва и какво не. Явно беше изчел всички интервюта, които някога бе давала. Стана му навик да ѝ изпраща подаръци — обикновено невинни неща като пантофи, рамки за снимки, поставки за моливи. Още по-притеснително беше когато ѝ изпращаше бельо — изящни артикули на Виктория Сикрет, точно в нейния размер, с учтиво приложена квитанция. Кари изхвърляше всичко.

Обикновено не обръщаше внимание на Дейл, но първият път, когато той паркира сивия си пикап пред къщата ѝ в Санта Моника, Калифорния, тя изскочи навън и му поиска обяснение. Дейл не обърна никакво внимание на гнева ѝ — само подръпваше обезобразеното си ухо, дишаше тежко като астматик, но някак зловещо, съзерцаваше я с обожание, изучаваше лицето ѝ и си мърмореше: „Красива, красива“. Кари се прибра вкъщи разстроена, докато Дейл извади термос и си пийна от кафето. Беше напълно щастлив. Остана на улицата до полунощ — нещо, което скоро се превърна в ежедневен ритуал.

Дейл я следеше на улицата, сядаше в ресторанти, където тя се хранеше и от време на време пращаше на масата ѝ бутилка евтино вино. Телефонният ѝ номер не беше в указателя, препращаха пощата ѝ до офиса на агента ѝ, но все пак този мъж намираше начин да ѝ изпраща бележници. Кари беше една от малцината в Америка без e-mail адрес в компютъра — беше сигурна, че Дейл ще открие адреса ѝ и ще я залее със съобщения.

Разбира се, тя подаде оплакване в полицията. Но когато полицаите посетиха за първи път апартамента на Дейл в порутен блок в беден квартал, те намериха на видно място копие на щатския „Закон срещу преследване и дебнене“. Някои редове бяха подчертани — Дейвид Дейл знаеше точно докъде може да стигне. Все пак Кари успя да убеди един съдия да издаде забранителна заповед. Но тъй като Дейл всъщност никога не беше правил нещо незаконно, заповедта се ограничаваше само до забрана да влиза в нейния имот, което той и без това не беше правил.

Случката, която окончателно я извади от релси, стана миналия месец. Дейл беше започнал да следи малкото мъже, с които Кари дръзваше да излезе на среща. В този случай беше млад телевизионен продуцент. Един ден Дейл влязъл във фитнес клуба на този мъж и провел кратък разговор с него. След което продуцентът отмени срещата им за същата вечер, като ѝ изпрати грубо съобщение, че не е трябвало да му спестява факта, че е сгодена. Този мъж така и не отговори повече на обажданията на Кари.

Този инцидент наложи повторно посещение от полицаите, но когато пристигнаха, апартаментът беше празен, а пикапът го нямаше.

Но Кари знаеше, че Дейл ще се върне. Затова прецени, че е време да реши проблема веднъж завинаги. И без това възнамеряваше да работи като модел само няколко години, затова реши, че сега е най-подходящият момент да се оттегли. Уведоми родителите си и няколко близки приятели, нае брокерска компания да даде къщата ѝ под наем и се премести в Кроуел, Масачусетс — градче, в което преди няколко години прави снимки. Когато фотосеансите бяха приключили, Кари прекара в Кроуел още няколко дена и се влюби както в чистия въздух и красивия морски бряг, така и в хората от града. Те бяха дружелюбни, но успокоително резервирани към нея — очевидно едно красиво лице не накланяше много везните на тяхната строга ценностна система.

В една ранна неделна сутрин напусна Лос Анджелис. В два часа сутринта улиците бяха все още пусти и Кари беше сигурна, че ще забележи, ако я следят. Все пак тя се движеше по малки улички, криволичеше и спираше често, докато накрая беше сигурна, че се е отървала от Дейл. Докато шофираше през страната, въодушевена от перспективата за нов живот, тя дълго фантазираше как Дейл се самоубива.

Но сега знаеше, че кучият син е жив и здрав. И по някакъв начин беше разбрал къде се е преместила.

Тази нощ, сгушена в хола на новата си къща, Кари го чу как припалва пикапа. Машината забръмча на празни обороти, а изгорелите газове бълбукаха през ръждясалия ауспух — звуци, станали ѝ до болка познати през последните години. След няколко минути пикапът потегли бавно и отмина.

Кари опря глава в килима и тихо заплака. Затвори очи.

Събуди се след девет часа, свита на кълбо, притиснала трийсет и осем калибровия пистолет до гърдите си — точно както като малко момиченце се будеше всяка сутрин, гушнала плюшеното си мече Вони.

По-късно същата сутрин огорчената Кари Суонсън седеше в кабинета на инспектор Брад Лесър, шеф на отдел „Углавни престъпления“ в полицейското управление на Кроуел.

Солиден, леко оплешивял, с потъмнели от слънцето лунички по носа, Лесър изслуша с разбиране нейната история. Поклати глава и попита:

— Как е разбрал, че сте тук?

Тя сви рамене.

— Няма да се учудя, ако е наел частен детектив.

Когато ставаше въпрос за Кари Суонсън, Дейл ставаше изключително изобретателен.

— Сид! — извика инспекторът един от цивилните полицаи.

Появи се спретнат млад мъж. Лесър представи Кари на Сид Харпър, запозна помощника си със случая и каза:

— Проучи този тип и изискай документите от… — Той погледна към Кари. — Кое полицейско управление може да държи досието му?

— По-скоро управления, инспекторе — каза Кари нервно. — Бих започнала със Санта Моника, Лос Анджелис и Калифорния. А после може би ще поискате да говорите с Бърбанк, Бевърли Хилс, Глендейл и Ориндж Каунти. Местя се непрекъснато, за да се отърва от него.

— И таз добра — каза Лесър, поклащайки глава.

Сид Харпър се върна след няколко минути.

— Ще ни изпратят досието от Ел Ей още тази нощ. От Санта Моника ще пристигне след два дни. Прегледах и договорите за покупко-продажби в нашия район. — Той надзърна в някакво листче. — Дейвид Дейл е купил апартамент в Парк Вю преди два дена. Това е на около четвърт миля от къщата на госпожица Суонсън.

— Купил? — изненада се Лесър.

— Той казва, че ако притежава жилище в същия град, в който съм, се чувства по-близо до мен — обясни унило Кари.

— Ще разговаряме с него, госпожице Суонсън. И ще държим под око къщата ви. Ако направи нещо недопустимо, ще издадем ограничителна заповед.

— Знаете, че това няма да го спре — троснато каза Кари.

— Така е. До голяма степен сме с вързани ръце.

— От години слушам това. Време е да се направи нещо. — Кари се озърна и погледът ѝ се спря на Стойката с пушки на стената. Когато отмести очи, забеляза, че инспекторът я наблюдава с интерес.

Лесър изпрати Сид Харпър обратно в стаята му и се обърна към Кари:

— А сега ще ви покажа нещо, госпожице Суонсън. — Лесър се протегна и ѝ подаде една снимка. — Отляво. Какво ще кажете?

Отдясно се виждаше ухилен луничав тийнейджър, отляво — млада жена в тога и шапка на абсолвент.

— Дъщеря ми Илейн.

— Красива е. Искате да ви кажа дали има шанс да стане модел ли?

— О, не. Моето момиче е на двайсет и пет години, почти колкото вас. И знаете ли, целият ѝ живот е пред нея. Очакват я безброй хубави неща — съпруг, деца, пътешествия, работа.

Кари премести поглед от снимката върху спокойното лице на инспектора.

— И вие можете да мечтаете за същите неща, госпожице Суонсън — продължи Лесър. — Знам, че сте минали през ада и може би още известно време ще страдате. Но ако решите да вземете нещата в свои ръце, а аз имам чувството, че сте обмисляла тази възможност, това ще е краят на вашия живот.

Кари сви рамене и пренебрегвайки съвета попита:

— Какви са законите по отношение на самозащитата във вашия район?

— Защо ми задавате този въпрос? — прошепна Лесър.

— Какъв е отговорът?

Инспекторът се поколеба.

— Законите са доста строги — каза той. — Извън собствения си дом, дори на външните стълби, е практически невъзможно да се застреля невъоръжен човек и да се отървеш с твърдението, че е било при самозащита. И ще ви кажа още нещо — първото, за което гледаме при подобни разследвания, са следи от влачене на тялото и евентуално нож, пъхнат в ръката на убития. — Инспекторът замълча, след което добави: — И ако трябва да съм честен, госпожице Суонсън, ще ви кажа и още нещо — всяко жури ще ви погледне и ще си каже „Разбира се, че мъжете ще я преследват така, както молците се устремяват към светлината. Би трябвало да е по-дебелокожа“.

— По-добре да си вървя — въздъхна Кари.

Лесър се загледа в нея.

— Не си струва да си проваляте живота заради боклук като този ненормалник. Всички минаваме през трудни периоди. Дано Господ ни помага да ги преживеем — каза Лесър.

— Не вярвам в Бог — каза Кари, като си обличаше шлифера. — Той не би причинил това на никой.

— Не Бог е пратил Дейвид Дейл след вас — каза Лесър.

— Нямам предвид това — отвърна тя с гняв и вдигна треперещата си ръка с разперени пръсти към лицето си. — Това, което искам да кажа, е че ако Той съществуваше, не би бил така жесток да ме създаде толкова красива.

В осем часа вечерта една автомобилна врата се хлопна пред къщата на Кари Суонсън.

Беше пикапът на Дейл.

С треперещи ръце Кари остави чашата с вино и изключи телевизора, който тя винаги гледаше с приглушен звук, за да чуе, ако Дейл реши да доближи къщата. Изтича до коридора и извади пистолета.

„Извън собствения си дом, дори на външните стълби, е практически невъзможно да застреляш невъоръжен човек и да се отървеш с твърдението, че е било при самозащита“.

Стиснала пистолета в ръка, Кари надникна иззад пердето на входната врата. Дейвид Дейл вървеше бавно към двора ѝ с огромен букет цветя в ръцете. Той беше наясно, че не може да влиза в чужд имот, затова спря на улицата и се поклони от кръста надолу, както се прави в присъствието на кралски особи. После остави букета на тревата и подпря до него плик с писмо. Подреди внимателно цветята, сякаш бяха върху гроб, изправи се и ги погледна с възхищение. След това се върна в пикапа и потегли във ветровитата нощ.

Боса под студения ситен дъжд, Кари пристъпи навън, сграбчи цветята и ги хвърли в боклука. Върна се на верандата, спря под фенера и разкъса плика. Надяваше се инспектор Лесър да е говорил с Дейл и да го е принудил със заплахи да си тръгне. Може би това беше писмо за сбогом.

Но не беше така.

Кари се прибра в къщата, затръшна вратата след себе си и спусна и трите резета. После се свлече на колене и плака от гняв, докато се изтощи и гърдите я заболяха. Накрая се успокои, пое си дъх и избърса лицето си с ръкав.

Дълго гледа пистолета, после го прибра в чекмеджето, седна на един стол и се вторачи в бруления от вятъра заден двор. Беше разбрала най-после, че единственото нещо, което може да сложи край на този кошмар е или смъртта на Дейл, или нейната собствена.

Отиде до бюрото и започна да рови в голямата купчина документи.

На Западна четиридесет и втора улица вонеше на дезинфектант.

Въпреки че Кари носеше най-обикновени дрехи — анцуг, бейзболна шапка и тъмни очила — трима от четиримата мъже, както и барманът, я изгледаха с удивление, а един клиент с размътен поглед ѝ се ухили флиртаджийски, като показа повече венци, отколкото зъби в устата си. Четвъртият клиент хъркаше в края на бара. Всички освен спящия пушеха.

Поръча си коктейла на моделите — диетична кола с лимон — и седна на масичката в задната част на неуютното заведение.

Десет минути по-късно в бара влезе висок мъж с абаносова кожа, масивен гръден кош и огромни ръце. Той се вгледа през цигарения дим и се запъти към масата на Кари.

Кимна ѝ и седна, като огледа с отвращение противния бар. Този мъж изглеждаше точно както тя си го спомняше от първата им среща. Това се случи преди една година в Доминиканската република, където беше на фотосеанс за списание „Ел“, а той си беше взел еднодневна почивка от проекта, по който работеше на Хаити. Когато след няколко напитки ѝ разкри професията си и я попита дали би проявила интерес към човек с неговите умения, тя се разсмя на абсурдната идея. Все пак, спомняйки се за Дейвид Дейл, Кари му взе визитката.

— Защо не поиска да се срещнем у нас? — попита той.

— Заради него — каза тя, като снижи гласа си, сякаш самото произнасяне на местоимението можеше да призове Дейвид Дейл като някакъв демон. — Той ме следва навсякъде. Мисля, че не знае, че съм дошла в Ню Йорк. Но не мога да рискувам да разбере и за теб.

— Хей — провикна се дрезгаво барманът. — Искаш ли нещо? Тук не обслужваме масите.

Мъжът се извърна към бармана, който замлъкна под острия му поглед и започна да подрежда бутилките с евтини напитки.

Мъжът срещу Кари се прокашля и каза със сериозен глас:

— Ти ми обясни какво искаш, но има нещо, което трябва да ти кажа. Първо…

Кари вдигна ръка, за да го спре и прошепна:

— Ще ми кажеш, че е рисковано, ще ми кажеш, че може завинаги да проваля живота си, ще ми кажеш да се прибера вкъщи и да оставя полицията да се заеме с него.

— Да, в общи линии точно това исках да ти кажа. — Той се вгледа в присвитите ѝ очи и когато тя не добави нищо, попита: — Сигурна ли си, че искаш да го направим по този начин?

Кари измъкна дебел бял плик от чантата си и го побутна към него.

— Тук са стоте хиляди долара. Това е моят отговор.

Мъжът се поколеба, после взе плика и го прибра в джоба си.

Почти месец след срещата си с Кари Суонсън инспектор Брад Лесър седеше в офиса си и наблюдаваше разсеяно дъжда, който се стичаше по прозорците. Откъм вратата се чу задъхан глас.

— Имаме проблем, инспекторе — каза Сид Харпър.

— А така. — Лесър се извъртя. Проблеми в такава нощ… просто чудесно. Можеше да се хване на бас, че каквото и да е, ще трябва да излезе навън, за да го разреши.

— Има резултат от подслушването — каза Харпър.

След срещата си с Кари Суонсън Лесър беше разговарял няколко пъти с Дейвид Дейл, като настояваше, дори го заплаши, да престане да тормози жената. Поведението на Дейл го вбеси. На пръв поглед мъжът пред него си даваше вид, че слуша внимателно какво му говори инспекторът, но очевидно не чу и дума от наставленията и с налудничава настоятелност обясни как двамата с Кари се обичат и е само въпрос на време да се оженят. Нещо повече, при последната им среща Дейл изгледа Лесър студено от горе до долу, след което се опита да го подложи на кръстосан разпит, явно убеден, че самото ченге си пада по нея.

Този инцидент толкова разстрои инспектора, че той успя да убеди районния съдия да разреши подслушване на телефона на Дейл.

— Какво се случи? — попита Лесър.

— Тя му се обади. Кари Суонсън позвъни на Дейл. Преди близо половин час. Беше страшно мила. Поиска да се видят.

— О! — само успя да каже Лесър.

— Може би го предизвиква — предположи Харпър.

Лесър завъртя ядосано глава. Точно от това се страхуваше. Още от момента, в който я видя да оглежда пушките в неговия офис, разбра, че тази жена е решила на всяка цена да спре Дейл.

През последните седмици Лесър често телефонираше на Кари в дома ѝ. Нейното отношение към проблема все повече го тревожеше. Кари звучеше незаинтересована, едва ли не весела, дори когато пикапът на Дейл беше паркиран на обичайното си място пред къщата ѝ. Лесър беше сигурен, че тя е взела своето решение и изчаква подходящ момент.

Този момент беше настъпил тази нощ.

— Къде ще се срещнат? У тях ли?

— Не. На стария кей, след Чарлз стрийт.

По дяволите, помисли си Лесър. Кеят беше идеалното място за убийство. Наоколо нямаше къщи и не можеше да се види от централната улица. На всичко отгоре имаше стъпала, които водеха до малка плаваща платформа, където Кари или някой, нает от нея, можеше лесно да отнесе тялото навътре в морето и там да се отърве от него.

Но Кари не предполагаше, че телефонът ѝ се подслушва, нито пък знаеше, че полицията е толкова близо до нея. Ако извършеше убийство, щяха веднага да я арестуват. Очакваше я само една присъда — доживотна присъда за убийство от засада.

Лесър грабна палтото си и се втурна навън.

Полицейската кола спря рязко пред телената ограда на Чарлз стрийт. Лесър изскочи навън и се вгледа в кея, който се простираше на стотина метра пред него.

Мъглата и дъждът му пречеха, но той разпозна Дейвид Дейл. Беше облечен в шлифер и стиснал букет рози, бавно пристъпваше към Кари Суонсън. Високата жена стоеше с гръб към Дейл, опряла ръце на разнебитения парапет, с поглед, зареян в бушуващия сив океан.

Инспекторът изкрещя на Дейл да спре. Но шумът на вятъра и вълните беше оглушителен и нито преследвачът, нито жертвата можеха да чуят.

— Повдигни ме — извика Лесър на помощника си.

— Какво искаш да правиш?

Инспекторът сам сплете пръстите на ръцете на Харпър, постави дясното си стъпало върху тях и се преметна през оградата. Когато се приземи от другата страна, загуби равновесие и се претърколи болезнено върху скалата. Докато се изправи и ориентира, Дейл беше вече само на двайсетина стъпки от Кари.

— Повикай подкрепление и линейка — изкрещя Лесър и се затича по калния склон към кея, откопчавайки пистолета си тичешком. — Не мърдай! Полиция!

Но беше твърде късно.

Неочаквано Кари се обърна и пристъпи към Дейл. Над грохота на вълните Лесър не можа да чуе изстрелите, нито пък успя да види добре през дъждовната завеса, но нямаше никакво съмнение — Дейвид Дейл беше прострелян. Мъжът вдигна ръце към гърдите си, изпусна цветята, политна назад и се строполи на кея.

— Дяволите да я вземат! — изруга Лесър. Беше му ясно, че точно той е свидетелят, който ще тикне Кари Суонсън в затвора. Да беше го послушала. Но Лесър беше опитен професионалист, потисна чувствата си и спази всички процедури. Насочи пистолета си към младата жена и извика: — На земята! Веднага!

Тя се стресна от внезапната поява на ченгето, но веднага се подчини и легна по очи върху мокрите дъски на кея.

— Ръцете на гърба! — заповяда Лесър, бързо ѝ сложи белезниците и се обърна към Дейвид Дейл, който се гърчеше, виеше в агонията си и се опитваше да се изправи на колене сред разпилените рози. Все пак беше жив. Лесър го обърна по гръб и разкъса ризата му, търсейки входната рана.

— Спокойно. Не мърдай! — Ръцете му пробягаха по гърдите, но не можа да открие огнестрелната рана. — Къде си улучен? Говори ми. Говори!

Едрият мъж продължи да се тресе и да ридае истерично.

Сид Харпър дотича запъхтян и коленичи до Дейл.

— Линейката ще пристигне след пет минути. Къде е улучен?

— Не знам. Не виждам раната — каза инспекторът.

Младият полицай също прегледа преследвача.

— Няма кръв.

Дейл продължаваше да стене, сякаш изпитваше нетърпима болка.

— О боже, не… не… — изпъшка той.

— Той е добре — извика Кари. — Не съм го наранила.

— Вдигни я — каза инспекторът на Харпър, като продължаваше внимателно да преглежда Дейл. — Не разбирам. Той…

— Исусе Христе! — прошепна изненадан Сид Харпър.

Лесър погледна към помощника си, който се беше втренчил в Кари с полуотворена уста. Инспекторът също се обърна и я погледна. Остана изумен.

— Наистина не съм го застреляла — настояваше Кари.

Но това Кари Суонсън ли беше? Жената имаше същия ръст, същата фигура и коса. Гласът също беше нейният. Но вместо невероятната красота, която се беше запечатала в паметта на Лесър от първата им среща, лицето на тази жена беше много различно: имаше грапав нос, тънки неравни устни, месеста брадичка, бръчки по челото и около очите.

— Вие… Коя сте вие? — заекна Лесър.

— Аз съм. Кари — тя се усмихна леко.

— Но… не разбирам.

Кари хвърли презрителен поглед към Дейл, който още лежеше на кея и каза на Лесър:

— Когато този мъж ме проследи до Кроуел, най-после разбрах какво трябва да се случи. Един от нас трябваше да умре… И аз избрах това да съм аз.

— Не разбирам.

Тя кимна.

— Аз убих жената, в която той се беше влюбил. Убих супермодела, инспекторе. — Кари се загледа в океана и продължи, дишайки тежко. — Миналата година бях на Карибите и се запознах с един пластичен хирург. Има офис в Манхатън, но държеше и безплатна клиника в Хаити, където е роден. Там оправя лицата на местните жители, пострадали при катастрофа.

Кари се засмя.

— Естествено, той се пошегува, че ако някога ми потрябва пластичен хирург, мога да му се обадя. Освен чувството за хумор ми допадна и благотворителната му дейност. А когато преди месец реших, че по някакъв начин трябва да се справя с Дейл, му се обадих. Прецених, че след като може да възвръща нормалния вид на обезобразени хора, ще може да направи така, че една красавица да изглежда като обикновена жена. Срещнахме се в Ню Йорк. Отначало той не искаше и да чуе за операцията, но си промени решението, когато му предложих сто хиляди за клиниката в Хаити.

Лесър я огледа внимателно. Кари в никакъв случай не беше грозна. Но изглеждаше като десет милиона други жени, които срещате на улицата и никога няма да се обърнете, за да ги погледнете повторно.

Крясъците на Дейвид Дейл се извисиха над воя на вятъра. Той пищеше не от физическа болка, а от ужас — че красотата, която го беше завладяла, вече не съществуваше.

— Не, не, не…

Кари се обърна към Лесър:

— Може ли да свалите тези неща от мен? — каза тя, вдигайки стегнатите си в белезници ръце.

Докато Кари се загръщаше по-плътно в палтото си, един нечовешки глас изведнъж изпълни въздуха:

— Как можа? — изкрещя Дейл и се повдигна на колене. — Как можа да ми причиниш това?

Кари приклекна пред него.

— На тебе ли? — попита тя яростно. — Как изглеждам, коя съм, как живея… тези неща нямат нищо общо с теб и никога не са имали!

Тя сграбчи главата му с две ръце и се опита да обърне лицето му към себе си.

— Погледни ме.

— Не — Дейл се опита да държи лицето си извърнато.

— Погледни ме — повтори Кари.

Накрая той се отпусна.

— Обичаш ли ме сега, Дейвид? — попита тя със студена усмивка на лицето си.

Той се отдръпна от нея с отвращение, изправи се и се затича към крайбрежната улица.

Кари Суонсън изкрещя след него:

— Обичаш ли ме, Дейвид? Обичаш ли ме сега? Кажѝ!

— Хей, Кат — каза мъжът, загледан в количката с покупки, които тя буташе.

— Да?

Пластичната операция официално беше отстранила и „Кари“, затова тя приемаше само вариации на Катрин.

— Май нещо липсва? — отбеляза Карл и кимна към покупките.

— Какво?

— Някакви хрупанки — отговори той.

— О, не — Докато оглеждаше покупките, тя се намръщи в привидна паника. — Какво ще кажеш за няколко пакета чипс?

— Добър избор. Ей сега се връщам.

Карл, добродушен мъж с неограничен брой обемисти, непретенциозни пуловери, се насочи бавно към сектора за пакетирани закуски. Той работеше като адвокат, не беше първа младост — точно пет години по-стар и пет сантиметра по-висок от нея. Запознаха се преди десетина дни на ежегодния фестивал на Свети Патрик в Кроуел и вече бяха прекарали пет-шест очарователни следобеда и вечери заедно, правейки абсолютно нищо.

Имаха ли бъдеще? Кати нямаше представа, но беше сигурна, че и двамата се наслаждаваха взаимно на компанията си. Вярно, Карл все още не беше прекарал нощта при нея, нито пък ѝ беше споделил подробности за бившата си, а тези две неща бяха решаващи моменти в една връзка. Но нямаше причина да избързват. Катрин Суонсън не си търсеше мъж. Животът ѝ представляваше приятно съчетание от преподаване на история в гимназията, джогинг по скалистия масачузетски бряг, работа по магистратурата си и сеанси при прекрасен терапевт, който ѝ помагаше да забрави Дейвид Дейл — през последните шест месеца нямаше никаква вест от него.

Тя се придвижи напред към касата, опитвайки се да си спомни дали имат въглища за скарата. Мислеше си…

— Моля, госпожице, извинете ме — промърмори нисък мъжки глас зад нея. Веднага разпозна интонацията — напрегнат, интимен глас на маниак.

Нещо до болка познато се надигна в нея. Тя се извърна и видя млад мъж в шлифер и плетена шапка. Веднага си спомни стотиците непознати, които безпощадно я бяха преследвали на улицата, в ресторантите или на опашки като тази. Дланите ѝ се изпотиха, сърцето ѝ заби напрегнато, брадичката ѝ затрепери. Отвори уста, но не успя да пророни нито дума.

В този миг Кати осъзна, че мъжът не гледа в нея. Погледът му беше впит в списанията на рафта до касата.

— Онзи „Ентъртейнмънт Уийкли“ — каза той. — Ще бъдете ли така добра?

Тя се пресегна и му подаде списанието. Без да ѝ благодари, той бързо го прелисти и се спря на някаква статия. Кати не можеше да види какво пише, но забеляза няколкото снимки на млада брюнетка, в които той се беше вторачил.

Кати пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. После вдигна треперещите си ръце към лицето си и се разсмя на глас. Мъжът вдигна поглед от снимката на своето момиче-мечта, погледна я неразбиращо и отново се втренчи в списанието, без да прояви ни най-малко любопитство по отношение на тази висока, обикновена наглед жена. Кати избърса сълзите от очите си, обърна се и започна внимателно да нарежда продуктите от количката върху конвейерната лента.