Престъпления с неочакван край. Том 1

Урок по покер

— Искам да участвам в някоя от вашите игри — каза момчето.

Наведен над хамбургера си в кафенето на Анджела, Келър вдигна очи към русия младеж, застанал прав до масата му със скръстени ръце и разкрачени крака, опитвайки се да изглежда спокоен. Всъщност момчето имаше вид на животно, което се старае с всички сили да се задържи право на задните си крака. Изглеждаше симпатичен въпреки глупавите очила с дебели черни рамки, които беше сложил, бледото си лице и мършаво тяло.

Келър реши да не кани момчето да седне.

— Какви игри? — попита той, като отхапа от хамбургера и погледна часовника си.

Момчето забеляза жеста му.

— Ами например онази, която започва в осем довечера.

Келър се усмихна — дочу тракането на един от товарните влакове, които пресичаха периодично този район от северната част на града. В главата му внезапно изплува приятен спомен от мелодичното подрънкване на чашите на бара при преминаването на една такава дизелова композиция точно в момента, когато преди шест месеца сваляше своя флъш23, който му спечели ценна ваза за 56 320 долара от трима бизнесмени от южната част на франция. Тогава Келър спечели скъпата ваза само двайсет минути след обявяването на първата миза. Мъжете бълваха френски ругатни, но продължиха да губят и в края на онази дъждовна вечер се разделиха с още седемдесет хиляди.

— Как се казваш?

— Тони Стинглър.

— На колко си години?

— На осемнайсет.

— Дори ако има някаква игра, каквато всъщност няма, ти не можеш да играеш. Непълнолетен си. Няма да те пуснат в бара.

— Тя обаче ще се играе в задната стая на Сал. Няма да е в бара.

— Откъде научи това? — попита намръщен Келър. В края на четиридесетте, този мургав мъж беше все така силен и здрав както преди двадесет години. Когато задаваше въпроси с такъв тон, човекът насреща му преставаше да се прави на хитър и отговаряше точно и ясно.

— Имам приятел, който работи в пицария „Маркони“. Той е дочул разни неща.

— Кажи на тоя твой приятел, че трябва да внимава какво чува. И още повече да внимава на кого казва онова, което е чул.

Келър отново се приведе над хамбургера си.

— Виж — хлапето бръкна в джоба си и извади от там пачка банкноти. Предимно стотачки. Келър, който играеше хазарт от много по-ранна възраст от тази на момчето срещу него, можеше лесно да отгатне каква сума има в пачката. Хлапакът държеше в ръка около пет хиляди.

— Сериозен съм, човече — каза Тони. — Искам да играя с теб.

— Откъде взе това?

— Имам ги — повдигна рамене момчето.

— Не ми пробутвай разни детски залъгалки. Ако искаш да играеш покер, трябва да го направиш по правилата. А едно от тях гласи, че всеки играе със свои собствени пари. Ако си ги откраднал, веднага разкарай задника си оттук.

— Не съм ги откраднал — каза момчето, снишавайки гласа си. — Спечелих ги.

— На карти или от лотария?

— На карти.

Келър отхапа солидна хапка от хамбургера и отново вдигна поглед към момчето.

— Защо с мен? Има много други, с които да играеш.

Западащият град Елридж с население от около 200 000 се намираше в индустриалната стоманодобивна зона край голямата сива река Индиана. Освен че му липсваше класа, градът бе затънал в доста греховни занимания. Проститутките и стриптийз танцьорките бяха обичайна гледка. Но най-големият бизнес в града бе незаконният хазарт и причината за това беше съвсем практична — Атлантик сити и Невада не бяха много близо, а малкото индиански казина с лицензирани маси за покер събираха долнопробни аматьори.

— Защо с теб ли? — попита Тони. — Защото си най-добрият играч в града, а аз искам да играя с най-добрия.

— Какво пък беше това, някакви тъпи лайняни залпове в стил Джон Уейн.

— Кой е Джон Уейн?

— Господи… ти не си от нашия отбор, хлапе.

— Има още много от тези, там откъдето ги вземам — момчето стисна пачката. — Доста много.

Келър махна с ръка към парите и се огледа наоколо.

— Разкарай ги оттук.

Момчето ги прибра обратно в джоба.

Келър отново заби зъби в бургера, мислейки за времето, когато не много по-голям от това хлапе започна да проправя пътя си в покера, като се стараеше да участва в колкото се може повече игри. Единственият начин да научиш покера е да играеш за пари срещу най-добрите играчи, до които можеш да се докопаш, ден след ден, ден след ден. Да губиш и да печелиш.

— Откога играеш?

— От дванайсетгодишен.

— А какво мислят родителите ти за това, което правиш?

— Те са мъртви — каза хлапето с равен глас. — Живея с чичо си. Когато е тук. А той често отсъства.

— Съжалявам.

Тони вдигна рамене.

— Слушай, аз не бих допуснал в играта никой, който няма препоръки от някой надежден човек. Така че…

— Играх два пъти с Джими Лоугън. Познаваш го, нали?

Лоугън живееше в Мичиган и беше достоен играч. Залозите не бяха големи, но Келър беше изиграл няколко много добри игри срещу него.

— Иди си вземи сода или нещо друго. Върни се след двайсет минути.

— Хайде, човече. Не искам…

— Отивай за сода — изсъска мъжът. — И ако пак ме наречеш „човече“, ще ти счупя пръстите.

— Но…

— Тръгвай… — изхриптя дрезгаво Келър.

Ето това е да имаш деца, помисли си той, в чийто живот на професионален играч на покер нямаше място за жена и деца.

— Ще бъда ей там — Тони кимна към зеления сенник на отсрещната страна на улицата.

Келър извади мобилния си телефон и се обади на Лоугън. Трябваше да внимава кой допуска в играта. Преди няколко месеца някакви настървени репортери, на които им беше омръзнало да пишат за корупцията на общинската администрация и скандалите в бизнес средите, направиха серия от репортажи за хазарта в града. „СРАМЪТ НА ГРАДА“ беше водещото заглавие на серията статии. Полицията беше притисната от кмета да затвори някои от по-големите салони и Келър трябваше да бъде внимателен. Но Джими Лоугън потвърди, че е проверил щателно момчето преди месец и нещо. Бил влязъл в играта със солидна сума, която загубил, но въпреки това на следващия ден отново дошъл. Покрил си загубата и продължил, като излязъл от играта с добра печалба. Лоугън също така бил разучил, че родителите на Тони му оставили 300 000 след смъртта си. Парите били внесени в попечителски фонд, но били освободени миналия месец при навършването на осемнайсетата година на хлапето.

Тези сведения събудиха интереса на Келър.

След обаждането той завърши обяда си.

Тони закъсня половин час. Когато влезе в кафенето, той не само че не бързаше нетърпеливо към масата му, а по-скоро влачеше крака.

— Добре — каза Келър, когато момчето застана пред него. — Тази вечер ще ти позволя да седнеш с нас за два часа. Но ще си тръгнеш, преди да започне играта с големите залози.

— Но… — с намръщено изражение отвори уста момчето.

— Това е сделка. Или я приемаш, или изчезваш.

— Предполагам, че ще приема.

— Донеси най-малко десет хиляди… И се опитай да не ги загубиш още в първите пет минути. Окей?

Миговете преди началото на играта са магични. Всеки от играчите с нетърпение очаква да запали силна кубинска пура, да поспори за Стоманените, Буталата или Джазмените, да разкаже виц — от онези, които мъжете разказват само помежду си.

Но усещанията, носени от тези малки удоволствия, изобщо не могат да се сравнят с емоцията, подхранвана от една доминираща в главите им мисъл: Ще спечеля ли?

Нека оставим настрана приказките за любовта към играта, за тръпката от предстоящия сблъсък… тези неща естествено ги има. Но онова, което отличава професионалният играч от дилетанта, е обсебващият стремеж да стане от масата с повече пари от тези, с които е седнал. Всеки професионалист, който твърди обратното, е лъжец.

Седнал в задимената, тъмна задна стая на Таверната на Сал сред кашони със салфетки, сламки и кафе, стекове бира, тон празни форми за лед и счупени столове, Келър усещаше тази тръпка. Тазвечершната игра щеше да започне с малки мизи (Келър ги наричаше пени-мизи, макар да не се приемаха залози под 10 долара), но щеше да продължи с високите залози късно през нощта, когато щяха да пристигнат двама сериозни играчи от Чикаго. Тогава огромни суми пари щяха да сменят притежателите си. Но наелектризиращото усещане, което той чувстваше при играта с големи залози, не беше много различно от онова, което сега пробождаше гърдите му или дори от онова, ако играеше за джобни пари. Гледайки голата дървена маса и неотворените тестета карти, струпани в средата, един въпрос занимаваше ума му: Ще спечеля ли?

Пристигнаха и другите играчи. Келър кимна за поздрав на франк Уендъл, директор на счетоводния отдел на заводите „Грейт лейкс“. Пълен, нервен и непрекъснато потящ се, Уендъл се държеше така все едно в следващия миг щяха да бъдат атакувани от полицията. Уендъл беше доброто момче в покер средите, сред които се движеше Келър. Той подхвърляше в разговора фрази като: „Знаете ли, в едно тесте от 52 карти има 5108 възможни флоша и само 78 възможни двойки. Странно, но човек се чувства по-сигурен, ако погледне числата.“ И после с доволна усмивка се впущаше в разяснителна лекция за тези числа, която не прекъсваше, докато някой не му кажеше да си затваря устата.

Дундестият, гръмогласен, пушещ като комин Куентин Ласки, собственик на верига от автотенекеджийски сервизи, беше най-малко образованият, но затова пък най-богатият човек в стаята. Жителите на Елридж със сигурност бяха страшно лоши шофьори, защото сервизите му непрекъснато бяха претрупани с работа. Ласки играеше без скрупули и без много да му мисли — затова и губеше, и печелеше на едро. Последният от групата беше противоположност на Ласки. В края на шейсетте, слаб и сивокос, Лари Стантън бе израснал в града, цял живот бе работил в местна фабрика и после се беше пенсионирал. В Елридж стоеше само през част от годината, зимите прекарваше във Флорида. Вдовец, той имаше постоянен доход и беше консервативен и прецизен играч, който никога не печелеше или губеше големи суми. Келър гледаше на стареца като на някакъв вид талисман на играта.

Последен пристигна най-младият. Опитвайки се да изглежда спокоен, но видимо развълнуван, че ще участва в сериозна игра, Тони влезе в стаята. Беше облечен с торбести панталони, тениска, шапка с козирка и сърбаше кафе от пластмасова чаша. Какъв проклет тийнейджър — изсмя се вътрешно Келър.

Младежът беше представен на останалите играчи. Келър забеляза, че Стантън е неспокоен.

— Всичко е наред. Проверих го.

— Ами изглежда ми малко млад, не смятате ли?

— А може би вие сте малко стар — отвърна му хлапето. Но се усмихна добронамерено и подозрителността, която засенчваше лицето на Стантън, бавно се разсея.

Стантън беше банката. Взе пари от всички и започна да раздава чиповете. Белите бяха един долар, червените — пет, сините — десет, а жълтите — двайсет и пет.

— Окей, Тони, слушай сега. Ще ти кажа правилата, преди да започнем. Сега…

— Знам ги — прекъсна го Тони. — Всичко според Хойл.

— Не, всичко според мен — през смях каза Келър. — Забрави Хойл. Той никога не е чувал за покер.

— Какво искаш да кажеш? Той е написал правилата за всички игри — възрази Ласки.

— Не, не е — отвърна му Келър. — Така мислят хората. Защото Хойл е само един британски адвокат от седемнайсети век, написал малка книжка за три смешни игри — вист, кадрил и пикет.

— Но човек може да види навсякъде книги на Хойл — намеси се и Уендъл.

— Някои издатели са решили, че могат да продължат традицията и към първоначалните са добавили покера и всички останали съвременни игри.

— Не знаех това — каза Тони объркан, побутна очилата по-високо на носа си и се опита да изглежда заинтригуван.

— Извинявай, хлапе, ако сме те отегчили — каза остро Келър, — но имам новина за теб: да знаеш всичко за играта — дори и малките дреболии — е онова, което отличава мъжете от момчетата в покера.

Той го погледна настойчиво.

— Наостри си ушите, може случайно да научиш нещо.

— Как, по дяволите, може да чуе нещо, дори ако си наостри ушите? — избоботи Ласки и кимна към шапката на Тони. — Какъв си ти всъщност, някакъв проклет рапър ли? Махни тая гадост. Покажи малко уважение.

Тони смъкна шапката от главата си и я остави настрана. После вдигна капака на пластмасовата си чаша и сръбна от кафето.

Келър погледна купчината чипове пред момчето и каза:

— А сега забравѝ всичко, каквото сигурно ти е казал Джими Лоугън за покера, и всичко, което си научил от Хойл. Ние тук играем по правилата на големите момчета и правило номер едно е следното: Играем честно. Затова дръж всички свои чипове подредени пред себе си така, че всеки на масата да знае колко имаш.

— Добре — кимна момчето и започна да подрежда чиповете в спретнати купчинки.

— И още нещо — каза Уендъл. — Ако се случи чудо и започнеш да печелиш много пари, а някой от нас не може да види колко точно чипа имаш и те попита, ти трябва да му кажеш. До последния долар. Схвана ли?

— Да му кажа, ясно — кимна момчето.

Играта започна и Уендъл спечели. Когато започна да разбърква картите с дебелите си пръсти, Келър гледаше с наслада премятащите се карти и си мислеше: „На този свят няма нищо по-вълнуващо от покера“.

Играта съществуваше от близо двеста години. Беше започнала да се играе от огромния брой авантюристи и мошеници на корабите по река Мисисипи, заменяйки играта монте с три карти24, при която дори най-непохватният измамник бързо се научаваше как да прибира парите на залагащите. В покера, който тогава се е играл с десет карти, включително и аса, играчите виждали по-големи възможности да се бориш за парите. Но това не било така, разбира се, не и попадайки в ръцете на опитните акули (наивниците едва ли биха настоявали така горещо да играят, ако знаеха, че името на играта идва от жаргонната дума от деветнайсети век за „портфейл“ — „поук“, изпразването на който всъщност е истинската цел на играта).

— Вдигаме мизата — обяви Уендъл. — Играта е с теглене на пет карти.

Има различни видове игри на покер. Но в тези, в които напоследък участваше Келър, играта с теглене на пет карти — „затворен покер“ или „джакпот“, както бяха официалните ѝ имена — беше единствената, която се играеше. През годините той беше играл абсолютно всякакъв вид покер — от Калифорнийски лоубол дроу (най-популярната на запад от Скалистите планини) до стандартния Тексас Холдем. Всички те бяха интересни и вълнуващи по свой собствен начин, но Келър харесваше най-много джакпота, защото при него нямаше трикове, нямаше тайни правила — ти си сам срещу картите и другите играчи. Също както при бокса с голи юмруци. Мъж срещу мъж.

В затворения покер на играчите се раздават пет карти и после всеки има възможност да смени три от тях с надеждата да направи по-добри ръце. Добрите играчи като Келър отдавна бяха запомнили възможните комбинации от теглене на различен брой карти. Да кажем, че са му раздадени две тройки, вале, седем и двойка. Ако реши да запази двете тройки и валето и тегли други две вместо седмицата и двойката, той ще има шанс едно към пет да вземе още едно вале и да направи ръка от две двойки еднакви карти. А шансовете му да изтегли останалите две тройки от колодата, за да направи четири тройки, ще паднат на 1 към 1060. Но ако реши да запази само двете тройки и тегли нови три карти, шансовете му да направи ръка от четири еднакви карти се повишават на 1 към 359. Тъкмо познаването на тези съотношения и възможности отличава аматьорите от професионалистите и Келър си докарваше добър доход като професионалист.

Всеки даде залога си и Уендъл започна да раздава.

Келър се съсредоточи върху стратегията на Тони. Очакваше хлапето да играе дръзко, но като цяло то изглеждаше съсредоточено — сигурно искаше да почувства партньорите си и играта. Много младежи биха били шумни и неприятни, но момчето седеше тихо на стола си и играеше. Което обаче не означаваше, че не се нуждае от съвет.

— Тони, не си играй с чиповете. Това издава, че си нервен.

— Не си играех с тях. Аз…

— И има още едно правило — не спори с хората, които ти напомнят правилата. Ти имаш таланта да станеш добър играч, но трябва да мълчиш и да слушаш експертите.

— Слушай го, хлапе — избумтя Ласки. — Той е най-добрият. Изчислих, че с всички пари, които съм загубил тук, всъщност съм му купил скапания мерцедес. А питай ме дали е идвал поне веднъж в сервиза ми да го оправи? По дяволите, не… Казвай — той бутна чиповете напред.

— Аз нямам какво да поправям, Ласки. Добър шофьор съм. Също както съм добър играч на покер… Кажи „здрасти“ на дамите — Келър свали три дами и взе пота от 900 долара.

— Да си го начукам — изграчи гневно Ласки.

— А сега още едно правило — каза Келър, кимайки към Ласки и после към Тони. — Никога не показвай емоции — нито когато губиш, нито когато печелиш. Това дава на твоите опоненти информация, която могат да използват срещу теб.

— Извинявай, че наруших правилата — измърмори Ласки към Келър. — Исках да кажа да ти го начукам.

Двайсет минути по-късно Тони вече имаше няколко загуби. На поредното раздаване той погледна петте карти, които беше получил, и когато Стантън заложи 10 долара, поклати глава. Отказа се от играта, без да тегли нито една карта и намръщено запремята в ръце капачето на чашата си за кафе.

— Защо фолдна25? — свъсено попита Кедър.

— Нещо ми изчезна късметът.

— Тук няма такова нещо като да ти изчезне късметът — смъмри го Келър.

Уендъл кимна, бутайки към Тони картите, за да ги разбърка. Господин Постоянния отличник по покер отново се обади:

— Запомни и това. Всяка ръка на покера започва с ново разбъркване, затова той не е като блекджека — между ръцете няма връзка. Тук управляват законите на вероятността.

Момчето кимна и игра срещу блъфирането на Стантън, за да вземе пота от 850 долара.

— Хей, ето че стана — обади се Келър. — Браво на теб.

— И какво? Ходиш ли на училище, хлапе? — попита Ласки след няколко скучни ръце.

— Две карти — каза момчето на Келър, който раздаваше картите. После отговори на въпроса на Ласки: — Уча компютърни науки в обществения колеж от една година. Но е много скучно. Смятам да се откажа.

— Компютри? — обади се Ундъл, като се изсмя иронично. — Високотехнологични джаджи? Поне знаеш нещичко по въпроса за вероятностите.

— А какво искаш да правиш, за да преживяваш? — попита Келър.

— Да играя карти професионално.

— Три карти — каза Ласки на Келър. А после се обърна към Тони с груб смях: — Искаш да ставаш професионален картоиграч? Никой не го прави. Е, Келър да, но никой друг от всички, които познавам.

И хвърляйки поглед към Стантън, попита:

— А ти какво ще кажеш, деденце, бил ли си някога професионал?

— Всъщност името мие Лари. Две карти.

— Не исках да кажа нищо лошо, Лари.

— И две карти за раздавача — обади се Кедър.

Старецът подреди картите си.

— Не, дори не съм си и помислял такова нещо. — И кимна към купчината от чипове пред себе си — тази вечер беше с почти равни печалби и загуби. — Аз играя добре, но шансът въпреки това е против мен. Какво правя с парите ли? Подсигурявам се шансът да бъде на моя страна.

Ласки изпръхтя:

— Точно това обаче те прави мъж, за бога. Да имаш дупе да играеш дори когато случайността е срещу теб. — После погледна Тони: — Ти ми изглеждаш така, като че ли имаш дупе. Прав ли съм?

— Вие ще ми кажете — отвърна момчето и свали две двойки еднакви карти, с които спечели пота от 1100 долара.

Ласки го погледна ядосано и каза:

— Да ти го начукам и на теб.

— Мисля, че това трябваше да значи „Да“ — каза Келър и всички на масата с изключение на Ласки се засмяха.

Играта продължи със серия от големи потове, които бяха спечелени или от Ласки, или от Тони. Най-накрая чиповете на Уендъл свършиха.

— Добре, аз бях дотук. Господа… за мен беше удоволствие да играя с вас.

Както винаги той нахлупи ниско бейзболната си шапка и се измъкна крадешком през задната врата с видимо облекчен вид, че и този път арестът му се е разминал.

Мобилният телефон на Келър иззвъня и той го вдигна:

— Да?… Добре. Знаете къде, нали?… В такъв случай ще се видим скоро.

Когато затвори, запали пура и се облегна назад, гледайки чиповете на момчето.

— Ти игра добре тази вечер — каза той на Тони. — Но е време да си тръгваш.

— Какво? Аз тъкмо загрях. Само десет часът е.

Келър кимна към мобилния телефон:

— След двайсет минути идва тежката артилерия. За тази вечер си приключил.

— Какво искаш да кажеш? Аз искам да продължа да играя.

— Това е игра за големи. Познавам момчетата от Чикаго.

— Играя добре. Ти сам го каза.

— Ти май не разбираш, Тони — обади се Лари Стантън, кимайки към чиповете. — Белите стават по десет долара всеки. Жълтите по двайсет и пет. Не можеш да играеш със залози като тези.

— Аз имам… — момчето погледна към чиповете — … около четирийсет хиляди.

— И можеш да ги загубиш след три или четири ръце.

— Нямам намерение да ги изгубя.

— О, братко — завъртя очи Ласки, — гласът на младостта!

— В играта с големи залози — каза Келър — всеки влиза със сто хиляди.

— Мога да ги намеря.

— По това време на нощта?

— Преди няколко години наследих известна сума пари. Държа вкъщи доста кеш, за да мога да играя. Ще ги взема от къщи — само на няколко мили оттук съм.

— Не — намеси се и Стантън. — Това не е за теб. Играта с толкова много пари е съвсем различна от сегашната.

— По дяволите, всички се държат с мен като с дете. Нали ме видяхте как играя? Добър съм, нали?

Келър замълча, погледна обиденото изражение на момчето и накрая каза:

— Върни се тук след половин час със стотачка, разбрано?

След като момчето тръгна, Келър обяви почивка, докато пристигнат хората от Чикаго. Ласки отиде да хапне сандвич, а Стантън и Келър влязоха в бара за по бира.

Стантън сръбна от своята „Нюкасъл“ и каза:

— Момчето си го бива.

— Има потенциал — потвърди Келър.

— И колко лошо смяташ да го ужилиш? Всичките сто хиляди ли ще му грабнеш?

— Това пък какво е?

— „Правило номер едно е следното: Играем честно.“ — прошепна Стантън саркастично. — За какво, по дяволите, бяха тия приказки? Ти му замазваш очите. Използва по-голяма част от играта и половината от парите си, за да схванеш как хлапето тегли карти.

Келър се усмихна и издуха струя дим към тавана на бара. Старецът беше прав. Келър през цялото време губеше ръце, за да види как Тони тегли карти. И изводите бяха много поучителни. Момчето имаше своите силни страни, но му липсваше едно нещо — знания за вероятностите в покера. Той теглеше на сляпо. Келър не беше се занимавал с наука, но през годините беше положил доста усилия да изучи математиката на хазартните игри; Тони от друга страна може и да беше компютърен гуру, но нямаше и най-малка представа какви са му шансовете да изтегли флъш или фул хаус26, или дори втори чифт. Комбинирано с ужасяващата неспособност на хлапето да блъфира, което Келър забеляза веднага, липсата на знания за вероятностите на играта го правеше пълна овчица.

— И освен това му пускаш аванси — добави Стантън с погнуса.

Още една точка за дядката. Той беше забелязал, че Келър беше пасувал при наддаването и беше пропускал реда си при добри ръце съвсем съзнателно — за да внуши на Тони увереност и да го накара да повярва, че Келър не е особено добър в блъфирането.

— Ти го подготвяше за големия си удар.

— Нали видя, че се опитах да го разубедя — вдигна ръце Келър.

— Глупости — възрази му Стантън. — Ти му каза да си ходи, като много добре знаеше каква ще е първата му реакция. Непременно да остане… Хайде, Келър, той няма толкова много пари, че да ги загуби.

— Наследил е доста добра сума.

— Значи го покани да играе с нас, след като си научил това?

— В интерес на истината той дойде при мен… Просто си кисел, защото хлапето гледа на теб като на минало свършено.

— Искаш да го използваш.

— Моето наистина правило номер едно в покера е: Стига да не мамиш в играта, можеш да правиш каквото искаш, за да манипулираш опонентите си — отвърна му Келър.

— Смяташ ли да споделиш това правило с Тони? — попита ехидно Стантън.

— Смятам да направя нещо по-добро — смятам да му направя една първокласна демонстрация. Нали иска да се научи да играе покер? Е, това ще бъде най-добрият урок, който някога ще получи.

— Значи мислиш, че като го разориш и му прибереш парите за училище, ще го направиш по-добър играч?

— Да, така мисля. Той и без това иска да напусне училище.

— Не е там работата. Проблемът е, че ти си професионалист, а той е момче.

— Той има претенциите, че е мъж. А едно от най-важните неща в живота на мъжа е, като те сритат по задника, да се поучиш от това.

— В обикновена игра, да. Но не и в такава, каквато предстои.

— Ти май имаш проблем, деденце? — ядосан, Келър се обърна рязко към събеседника си.

Стантън изви поглед и вдигна отбранително ръце:

— Прави каквото искаш. Това е твоята игра. Аз просто се опитвам да бъда гласът на съвестта.

— Ако човек играе по правилата, винаги има чиста съвест.

Откъм вратата долетя глас. Беше на Ласки.

— Те са тук.

Келър потупа Стантън по костеливото рамо:

— Хайде да отидем да спечелим малко пари.

Задната стая беше задимена още повече. Двамата новопристигнали бяха Елиът Ротщайн и Хари Пиймонт, бизнесмени от Ветровития град. Келър беше играл с тях няколко пъти преди, но не знаеше много за тях — и двамата мъже бяха споделили толкова за личния си живот, колкото лицата им за това какви карти държат. Възможно беше да са клечки в мафията, но можеха да са и директори на благотворителна организация за сираци. Всичко, което Келър знаеше за тях, беше, че са солидни играчи, плащат загубите си, без да се циганят и печелят, без да се надуват пред изгубилите.

И двамата бяха облечени в тъмни костюми и шити по поръчка бели ризи. Ротщайн имаше пръстен с розов диамант, а на врата на Пиймонт проблясваше масивна златна верига. И двамата носеха златни халки. Когато Тони пристигна, мъжете вече бяха свалили саката си, бяха седнали на масата и водеха неангажиращ разговор със Стантън и Ласки. Момчето седна на предишното си място, отвори капачето на нова чаша кафе и кимна към Ротщайн и Пиймонт.

Те се смръщиха и погледнаха към Келър:

— Кой е този? — измърмори подозрително Ротщайн.

— Всичко е наред.

— Ние си имаме правило да не играем с деца — обади се Пиймонт недоволно.

Тони се засмя и бутна глупавите си очила по-нагоре върху носа си.

— Вие, момчета, с вашите правила!

Той отвори един дебел плик и изсипа съдържанието му върху масата. Отброи дебела пачка и я пъхна обратно в джоба.

— Стотачка — каза той на Стантън, който хвърли мрачен поглед към Келър, но започна да отброява чипове за момчето.

Двамата нови играчи се спогледаха и мълчаливо решиха да направят ревизия на своите основни правила относно подрастващите в игрите на покер.

— Окей, играта е джакпот — обяви Кедър. — Минималният залог е петдесет, мизата е двайсет и пет.

На Пиймонт се падна да е дилър и играта започна.

През първия час ръцете се разпределяха почти по равно у всички, после Келър започна бавно да печели преднина. Тони държеше главата си над водата, втория по ред печелещ — но само защото, както изглеждаше, другите имаха лоши ръце: Момчето беше все още безнадежден случай, когато нещата опираха до това да пресметне шансовете при тегленето. При пет-шест от случаите той тегли само една карта и после пасува — което означаваше, че се опитва да направи стрейт27 или флъш, като шансовете да направи това бяха само 1 към 20. Той или трябваше да смени три карти, което би му дало добри шансове да направи по-добра ръка, или да отиде на голям блъф, след като е теглил една карта, при което той можеше на няколко пъти да спечели пота.

Доволен, че е разгадал техниката на момчето, Келър започна да губи нарочно, когато усещаше, че Тони има добри карти, с цел да поласкае самочувствието му. Скоро хлапето удвои парите си и имаше чипове за 200 000 пред него.

Дари Стантън не изглеждаше доволен от плана на Келър да подведе момчето, но не казваше нищо и продължаваше да играе своята пресметлива, старческа игра, губейки бавно от другите играчи.

Гласът на съвестта…

Късно през нощта Ласки се отказа, защото беше изгубил около осемдесет хиляди.

— Мамка му, трябва да вдигна цените в сервиза — пошегува се той мрачно, отправяйки се към вратата. После погледна към дуото от Чикаго: — Когато си тръгвате, господа, не бихте ли могли да се блъснете в някоя спряла кола на път за магистралата? — А после кимна към Келър:

— Ако пък вземете, че посмачкате неговия мерцедес, изобщо няма да имам нищо против.

Пиймонт се усмихна, а Ротщайн погледна Ласки така, сякаш онзи му говореше на японски или на суахили и се обърна отново към картите си, за да се опита да изработи от тях печеливша ръка.

Деденцето също скоро се отказа. Той все още имаше купчинка с чипове пред себе си, но едно друго правило в покера даваше право на всеки играч да се оттегли от играта по всяко време. Той осребри чиповете си и бутна стола си назад, за да си допие кафето и да наблюдава играта на останалите на масата.

Десет минути по-късно Ротщайн изгуби останалите си чипове от Тони в напрегнат и продължителен рунд на наддаване.

— По дяволите — ядосано каза той. — Приключвам. Никога досега не съм губил от момче — не и по този начин.

Тони държеше в ръка стрейт, а в очите му се четеше ясно разгадаем израз, който казваше: „Напротив, не си загубил от момче — вече не.“

Играта продължи още половин час с големи суми, които се разиграваха.

Повечето игри на покер не завършват с драматични последни ръце. Обикновено играчите свършваха парите или както деденцето се опомняха навреме и се измъкваха с подвита опашка.

Но понякога имаше драматични моменти.

И тъкмо това се случваше сега.

Тони разбърка картите и предложи на Келър да цепи, който раздели кол одата на три. Тони събра картите и започна да раздава.

Пиймонт взе своите и като всички добри играчи на покер изобщо не ги размести (подреждането на картите може да даде на другите доста информация за ръката, която държи играчът).

Келър погледна своите и беше доволен да види, че е получил добра ръка: две двойки — дами и шестици. Много печеливша ръка в игра като тази.

Тони взе своите карти и ги разгледа, без да показва никаква реакция.

— Залагате ли? — попита Пиймонт, който пасува.

За да започне наддаването в този вид покер играчът се нуждае от двойка валета или нещо по-добро. Пасуването означаваше, че или Пиймонт няма такава добра комбинация, или пък има, но блъфира — избирайки да не наддава, за да накара другите играчи да мислят, че има слаба ръка.

Келър реши да се възползва от шанса си. Макар да имаше две двойки и можеше да открие наддаването, той пасува, което можеше да накара Тони да си направи извода, че ръката му е слаба.

Последва напрегнат момент. Ако Тони не направеше залог, те щяха да съберат картите си и да започнат друга игра и Келър щеше да провали една солидна ръка.

Но Тони погледна картите си и обяви залог от десет хиляди.

Очите на Келър светнаха от безпокойство, както би направил всеки добър играч на покер, за да блъфира, но вътрешно той ликуваше. Въдицата беше пусната.

— Отговарям — каза Пиймонт, избутвайки чиповете напред.

Така, размишляваше Келър, мъжът от Чикаго вероятно също блъфира.

Келър, с абсолютно безизразно лице, също отдели чипове за десет хиляди, после плъзна към общия залог още чипове.

— Отговарям на твоите десет и вдигам с двайсет и пет.

Тони прие новия залог и отново качи мизата. Пиймонт се поколеба, но остана в играта, Келър прие новия залог. Като раздаващ Тони взе горната карта от тестето и я сложи с лицето надолу пред себе си. После се обърна към Пиймонт:

— Колко?

— Две.

Тони плъзна към него две карти за размяна от тестето. Умът на Келър започна веднага да пресмята възможните комбинации. Шансовете да получи три карти от една боя при първоначалното раздаване бяха много ниски, така по всяка вероятност Пиймон има две еднакви и „кикър“ — единична силна карта, може би дама, поп или вале. Шансовете новите две карти да му помогнат да направи фул бяха само 1 към 119. А ако за негов късмет му бяха раздадени три карти от една боя, шансовете след като получи новите две карти да направи фул все още бяха ниски: 1 към 15.

Имайки предвид тази информация, той самият поиска една карта, подсказвайки на другите играчи, че има намерение да направи или фул, или стрейт, или флош — или пък просто блъфира. Той вдигна картата и я прибави към другите. Устните на Келър изобщо не помръднаха, но сърцето му се разтуптя, когато видя, че има фул и то много добър — три дами.

Тони взе три карти.

Окей, каза си Келър, да прегледаме статистиката. При вземането на три карти момчето сигнализира на другите, че е имал само една двойка. Така че за да бие фула на Келър, той трябва да има стрейт флош, четири от една боя или фул от попове или аса. Също като компютър, мозъкът на Келър пресметна различните вероятности това да се случи.

На основата на своите пресмятания за картите на Пиймонт и момчето, Келър заключи, че той вероятно има печелившата ръка на масата. Сега неговата цел беше да вдигне размера на пота.

Момчето отново побутна очилата си нагоре към основата на носа си и погледна към Пиймонт:

— Залагаш ли?

С тежка въздишка играчът от Чикаго избута напред купчинка чипове.

— Двайсет хиляди.

Келър беше участвал в едни от най-големите игри из страната — и като играч, и като наблюдател — и бе прекарал стотици часове, изучавайки начините, по които блъфират играчите. Дребните неща, които правят — жестове, погледи, кога се колебаят и кога играят, какво казват, кога се смеят. Сега, опирайки се на тези свои наблюдения, той започна да се държи така, че да накара другите двама да мислят, че има слаба ръка и смята да блъфира. Което означаваше, че започва да залага на едро.

След два кръга Пиймонт най-накрая се отказа — беше заложил 60 000 — и вероятно имаше скромна ръка. Но беше убеден, че Тони или Келър имат голяма ръка и нямаше намерение да хвърля повече пари на вятъра.

Отново дойде ред на Келър:

— Отговарям на твоите двайсет — каза той на Тони — и вдигам с още двайсет.

— Исусе! — възкликна шепнешком Стантън.

Келър му хвърли мрачен поглед и старецът замълча.

Тони въздъхна и отново погледна картите си, като че ли те можеха да му кажат какво да направи. Но те никога не казваха. Единствените отговори бяха в собственото сърце и в собствения ум.

Момчето имаше останали само петнайсет хиляди долара на масата. Той пъхна ръка в джоба си и извади плика. Кратко колебание. После измъкна и останалата част от парите. Преброи ги. Трийсет и осем хиляди. Още един миг колебание, докато гледаше към пачката банкноти.

Хайде, давай, молеше се мълчаливо Келър. Моля те…

— Чипове — каза накрая момчето с очи, вперени в Келър, който отвърна на погледа му отбранително и нервно — страхотен блъф.

Стантън също се колебаеше.

— Чипове — повтори момчето твърдо.

Старият мъж се подчини.

Тони пое дълбоко дъх и бутна чиповете на масата.

— Отговарям на твоите двайсет. И вдигам още десет.

Келър бутна напред купчинка от чипове за десет хиляди — малко драматично, както му се стори — и каза:

— Отговарям с десет. — Той поглед към онова, което му беше останало. — И давам още петнайсет — бутайки всички останали чипове в центъра на масата.

— Боже! — възкликна Пиймонт.

Дори сърдитият Ротщайн утихна, гледайки хипнотизиран огромния пот, който вече достигаше 450 000 долара.

За миг Келър почувства леко угризение. Той беше притиснал опонента си психологически, беше пресметнал вероятностите до последната възможна точка — накратко, беше направил всичко, което хлапакът не беше способен да направи. Но момчето претендираше да се отнасят с него като с мъж. Сам си го навлече.

— Залагам — каза Тони шепнешком, добавяйки почти всичките си чипове към пота.

Стантън извърна очи, сякаш избягвайки гледката на тежък пътен инцидент.

— Фул от дами — обяви Келър, сваляйки ги на масата.

— Гледай ти — прошепна Пиймонт.

Стантън въздъхна възмутено.

Тони свали картите си, откривайки фул хаус от три попа и двойка шестици.

— Май изглежда, че аз спечелих — каза той и спокойно придърпа чиповете към себе си.

— Олеле. Каква ръка… Радвам се, че излязох навреме.

Стантън се изсмя дрезгаво, а Ротщайн се обърна към Тони:

— Игра много добре.

— Просто късмет — вдигна рамене момчето.

Как, по дяволите, се случи това? Келър не можеше все още да разбере как е бил победен, трескаво премятайки през ума си всеки момент от играта. Разбира се, понякога, независимо как си пресмятал възможностите, съдбата те изиграва. И все пак той беше планирал всичко така перфектно.

— Май е време да си кажем лека нощ — обади се Пиймонт, подавайки останалите си чипове на Стантън, за да ги осребри и допълни иронично:

— Току-що дадох повечето от проклетите си пари на някакъв си тийнейджър. — После се обърна към Ротщайн: — От днес нататък ще се придържаме стриктно към онова правило за децата, а?

Келър се облегна назад и се загледа в Тони, който беше започнал да подрежда чиповете на купчинки. Но вероятностите, продължи той да размишлява… Беше изчислил всичко така внимателно. Покерът е матема̀тика и инстинкт как е възможно и двете да му изневерят напълно?

Тони побутна чиповете към Стантън, за да му ги осребри.

Звукът от влакова свирка изпълни отново стаята. Келър въздъхна, отбелязвайки, че този път тя беше сигнал за загуба — точно обратното на онова, което предупредителният сигнал бе означавал при играта с французите.

Звукът се усилваше. Само че… вслушан в звука, Келър осъзна, че този път е някак различен. Той вдигна поглед към стареца и към двамата мъже от Чикаго. Те бяха смръщили лица, споглеждайки се тревожно.

Защо? Имаше ли някакъв проблем?

Тони замръзна с ръце върху купчината с чипове.

Мамка му, помисли си Келър. Звукът не беше от свирката на влака, беше сирена.

Келър се оттласна от масата точно в момента, в който предната и задната врата зейнаха отворени едновременно, посипвайки с тресчици задната стая. Двама униформени полицаи с извадени пистолети нахлуха вътре.

— На пода, веднага, веднага!

— Не — изохка Тони, като стана и се обърна към по-близкия до него полицай.

— Хлапе — прошепна Келър строго, като вдигна ръце, — не прави глупости. Изпълнявай каквото ти казват.

Момчето се поколеба, погледна към черните оръжия и легна на пода.

Стантън бавно падна на колене.

— Мърдай, старче — викна едно от ченгетата.

— Старая се колкото мога.

Най-накрая, след като всички бяха легнали по корем и им бяха сложени белезници, ченгетата позволиха на играчите да седнат.

— И така, какво хванахме? — дочу се глас отвън, след което в стаята влезе оплешивяващ мъж в края на петдесетте, облечен в сив костюм.

Детектив Фанели, позна го Келър. По дяволите, не и той. Ченгето от години беше страстен поддръжник на идеята да прочисти грешния град Елридж от пороците му. Той беше подплашил много от по-дребните играчи и успяваше да провали една или две големи игри всяка година. Изглежда Келър му беше десертът за тази седмица.

Стантън въздъхна примирено. Изражението му беше като това на играчите от Чикаго. Момчето обаче изглеждаше ужасѐно. Келър знаеше, че не е заради ареста, а заради закона, според който всички пари при незаконен хазарт се конфискуват от държавата.

Фанели се намръщи, когато видя шофьорските книжки на Ротщайн и Пиймонт.

— Били сте целия този път от Чикаго дотук, за да бъдете арестувани? Това е голям трън в задника, а, момчета?

— Аз само гледах — запротестира Ротщайн. И кимна към масата, където беше неговото място. — Няма чипове, няма пари.

— Това просто значи, че си загубил — вдигна рамене детективът и премести поглед на Пиймонт.

— Искам адвокат — каза със слаб глас мъжът.

— Сигурен съм, че и адвокатът иска да те види, пресмятайки какъв голям хонорар ще лапне, за да се опита да ти спаси задника. Което той няма да направи, впрочем… А, Келър — поклати глава той. — Каква приятна изненада. Преследвам те от доста време. Ти наистина трябва да се преместиш във Вегас. Не знам дали следиш новините, но чух, че там хазартът е законен… А този кой е? — Фанели погледна към Стантън, взе портфейла му от един от полицаите и погледна личната му карта. — Какво, по дяволите правиш тук, когато можеш да играеш маджонг в Тампа с цял куп дами?

— Не мога да си позволя залозите там.

— Старецът е умен задник — кимна мършавият детектив към другите ченгета. После погледна и към Тони. — А ти кой си?

— Не съм длъжен да ви кажа.

— Длъжен си. Това не ти е армията. Името и серийният ти номер не са ти написани на табелката. На колко си години?

— На осемнайсет. И аз искам адвокат.

— Добре, господин И-аз-искам-адвокат — изимитира го Фанели подигравателно. — Ще получиш такъв, когато те обвиня. А аз още не съм те обвинил.

— Кой ме изпя? — попита Келър.

— Няма да бъда така любезен, че да ти снеса името му, но да кажем, че си измъкнал пари на погрешния човек миналата година. На него никак не му е харесало и взе, че ми се обади.

Келър се намръщи. Измъкнал съм парите на погрешния човек миналата година… Ами този списък сигурно ще събере поне стотина имена.

Като погледна купчините чипове пред мястото на Тони, Фанели попита:

— Хубави цветове — червено, синьо, зелено. Каква им е мизата?

— Белите са десет кибритени клечки — обади се Ротщайн, — сините са…

— Я млъквай — той огледа стаята. — Къде е банката?

Никой не каза нищо.

— Е, ние така или иначе ще я намерим. Но нямам намерение да започвам оттук. Ще започна от бара и ще го нацепя на подпалки. После ще се преместим и в офиса на Сал. Ще потрошим всички мебели. Ще измъкнем всички чекмеджета… Хайде, казвайте, момчета, Сал не заслужава това, нали?

Келър въздъхна и кимна към Стантън, който пък посочи с глава към шкафа зад кафемашината. Един от полицаите извади оттам две кутии от пури.

— Исусе Христе! — възкликна Фанели, прехвърляйки набързо банкнотите. — Тук трябва да има около половин милион.

Той погледна към масата.

— Това са твоите чипове, така ли? — попита той Тони.

Момчето не отговори, но Фанели и не очакваше някакъв отговор. Той се засмя и огледа играчите.

— И вие се смятате за мъже — да оставите един хлапак да ви спука задниците на покер?

— Аз не съм хлапак.

— Да бе, да. — Детективът пак погледна към двете кутии с парите. После се приближи до другите двама полицаи, направиха кратко съвещание, след което двамата кимнаха и излязоха от стаята.

— Моите момчета трябва да проверят някои неща — каза Фанели. — Ще проверят някои сведения и ще потвърдят някои показания. — Той се засмя. После прекоси стаята, отиде до кафемашината и си наля чаша кафе. — Интересно защо никой не пие нещо по-твърдо в тези игри? Страхувате се, че ще объркате дамата с някое вале?

— В интерес на истината — обади се Келър, — да.

Детективът отпи и каза с нисък глас:

— Слушайте ме, задници. Особено ти, хлапе. — Той насочи пръст към Тони и продължи да се разхожда из стаята. — Това тук тази вечер се случва в… да кажем напрегнато за мен време. Ние работим по сериозни престъпления, които очакваме да се случат в друга част на града.

Сериозни престъпления, повтори наум Келър. Ченгетата не говорят по тоя начин. Какво, по дяволите, иска да каже тая кука?

Последва усмивка:

— Затова ви предлагам сделка. Не ми се иска да губя време точно сега, за да ви арестувам. Трябва да се занимая с онези, другите случаи, за които ви споменах. А вие така или иначе сте загубили парите. Ако ви арестувам и вкарам в затвора, парите се конфискуват като доказателство и когато ви осъдят, което непременно ще стане, до последното пени отиват в държавата. Но ако… нека да предположим, няма доказателство, аз ще трябва да ви пусна да си вървите само с предупреждение. Това ще бъда идеално и за мен, защото ще ми остане време да се занимавам с другите случаи. Важните случаи.

— За които ще трябва да проверявате сведения точно сега? — обади се Тони.

— Млъкни, лигльо — засече го детективът, изказвайки на глас мислите на Келър.

— Е, какво ще кажете?

Мъжете се спогледаха.

— Не чух какво избирате? — отново попита ченгето.

Келър огледа лицата на своите доскорошни партньори. Накрая спря поглед и на Тони, който се намръщи и кимна с неохота.

— Ние ще сме доволни да ви помогнем да свършите по-бързо тук, Фанели. Поемаме нашата част от задължението, за да ви освободим да се занимаете с онези… как ги нарекохте… сериозни престъпления.

— Трябва да поддържаме имиджа на Елридж като образцов град — допълни и Стантън.

— Гражданите на Елридж ви благодарят за вашите усилия — каза детектив Фанели, пъхайки парите в джобовете на сакото си.

После отключи белезниците на всички, мушна и тях в джобовете си и излезе навън без да каже нито дума повече.

Мъжете размениха погледи на облекчение — с изключение на Тони, разбира се, върху чието лице се беше изписало изражението на чист и неподправен ужас. В края на краищата той беше човекът, който загуби най-много.

— Ти игра много добре тази вечер, хлапе — стисна ръката му Келър. — Съжалявам за издънката.

Момчето кимна и с почти незабележимо махване към останалите се запъти към задната врата.

Мъжете от Чикаго размениха помежду си няколко думи с нервен тон, после кимнаха за довиждане и също напуснаха задименото помещение. Стантън попита Келър дали иска да изпият по още една бира, но той поклати отрицателно глава и старият мъж влезе сам в бара. Келър седна на масата, вземайки разсеяно тесте карти, разбърка ги и започна да реди пасианс. Шокът от полицейската акция почти беше преминал, но онова, което го тревожеше, беше загубата от момчето, един добър, но не и голям играч.

След няколко минути картите в ръката му сякаш му дадоха сили, духът му се отърси от унинието и той си напомни за едно друго Правило на Келър: Добрите умения накрая винаги побеждават късмета.

Е, хлапето този път беше късметлия. Но ще има други игри, други възможности да освободи Тони или други като него от пачките им.

В света имаше постоянен наплив от самонадеяни хлапаци, на които човек да измъква парите, каза си Келър и постави черна десятка върху червено вале.

Застанал на релсите, загледан в изчезващия в мрака влак, Тони Стиглър се опитваше да не мисли за парите, които току-що беше спечелил, а после му бяха откраднали.

Почти половин милион.

Хартии и прах се въртяха във въздуха над линията, по която току-що беше минал влакът. Тони ги наблюдаваше разсеяно и си повтори нещо, което Келър му беше казал.

„Да знаеш всичко за играта — дори и жалките дреболии — е онова, което отличава мъжете от момчетата в покера.“

Но това изобщо не беше вярно, възрази му мислено Тони. Човек трябва да знае само едно нещо. Че без значение колко си добър, покерът винаги е игра на късмета.

И това е абсолютно сигурно.

Той се огледа наоколо, за да се увери, че е сам, после посегна към джоба си и извади капачето на чашата си за кафе. Махна фалшивото пластмасово дъно и изключи миниатюрно бутонче. После го пъхна внимателно в подплатения плик и отново го постави в джоба си. Приспособлението беше негово собствено изобретение. Миниатюрната камера в отвора за пиене на капачето заснемаше всички карти, когато Тони раздаваше, а миниатюрния процесор изпращаше информацията за вида и боята на картите към компютъра в колата на Тони. Всичко, което трябваше той да направи, беше да чукне капачето на определено място, за да каже на компютъра колко човека са в играта, и програмата, която сам бе създал, можеше да определи ръката на всеки. Тя определяше колко карти да тегли и дали да залага или да фолдва при всеки тур. После компютърът изпращаше инструкции към рамката на очилата му, които вибрираха според кода, и Тони съответно ги изпълняваше.

„Блъф за глупаци“ — беше нарекъл Тони програмата.

Перфектен план, перфектно изпълнен. Единственият му недостатък беше, че не предвиди проклетата полиция, която му открадна парите.

Тони погледна часовника си. Беше един часът. Нямаше защо да бърза да се прибира вкъщи, чичо му беше извън града на едно от неговите бизнес-пътувания. Какво да прави? — зачуди се момчето. Пицарията на Маркони беше все още отворена и той реши да намине натам и да види авера си, онзи, който му беше снесъл за играта на Келър. И да хапне сандвич с кола.

Зад гърба му се разнесоха скърцащи стъпки. Той се обърна и видя Лари Стантън да върви бавно по алеята, насочвайки се към автобусната спирка.

— Хей — викна му старецът, като го забеляза. — Лижеш рани ли? Или мислиш да скачаш? — той кимна към релсите.

Тони се изсмя кисело.

— Можеш ли да повярваш? Шибан късмет.

— А, полицейските акции са част от играта, ако играеш незаконно — каза Стантън. — Трябва да ги включиш в разходите.

— Половин милион като част от разходите? — възмутено възкликна Тони.

— Ужилването беше доста болезнено — кимна Стантън. — Но е по-добре от една година в дранголника.

— Предполагам.

Старецът се прозина.

— По-добре да се връщам вкъщи и да си събера багажа. Утре се връщам във Флорида. Кой би прекарал зимата в Елридж, ако не му се налага?

— Остана ли ти нещо? — попита Тони.

— Пари ли?… Малко — той се намръщи. — Много по-малко отколкото имах намерение да дам благодарение на теб и Келър.

— Почакай. — Момчето извади портфейла си и подаде на възрастния мъж сто долара.

— Не вземам подаяния.

— Да го наречем заем.

Стантън се поколеба за момент. После със смутен вид взе банкнотата и я прибра в джоба.

— Благодаря… По-добре да вървя. Автобусите скоро ще спрат. Е, беше ми приятно да играя с теб, синко. Имаш потенциал. Ще успееш.

Да, помисли си момчето, сигурен съм, че ще успея. Можещите, новаторите, младите… ние винаги ще побеждаваме хора като теб и Келър в крайна сметка. Така е устроен светът. Той се загледа след стареца, който бързаше, накуцвайки, надолу по пътя — стар и победен. Да ти се скъса сърцето, помисли си момчето. Застреляйте ме преди да съм станал като него.

Тони нахлупи шапката си, слезе от релсите и тръгна към колата си, като умът му вече се занимаваше с това къде да намери следващите си жертви.

Двайсет минути по-късно прашният общински автобус спря на спирката и Лари Стантън слезе.

Той тръгна надолу по улицата. Скоро стигна тъмна пресечка. Светофарът на кръстовището мигаше в жълто. Зави зад ъгъла и спря пред светлосиня краун виктория, на чийто багажник бе написано: Полиция.

А върху багажника бе облегнал мършавото си тяло детектив Джордж Фанели.

Ченгето се изправи и се приближи до Стантън. Другите двама полицаи, участвали в акцията малко преди това, стояха наблизо. И Фанели, и Стантън се огледаха наоколо и после си стиснаха ръцете. Детективът извади от джоба си плик и го подаде на Стантън.

— Твоята половина — двеста двайсет и две хиляди. Стантън, без да ги брои, ги прибра.

— Добър удар беше — каза ченгето.

— Така си беше — съгласи се Стантън.

Той и Фанели всяка година правеха по един такъв удар, когато Стантън се връщаше за лятото в града. Стантън печелеше доверието на някой играч, като губеше пари в няколко от обикновените игри и после, когато се организираше игра с големи залози, съобщаваше на полицаите кога и къде ще е събитието, Фанели оправдаваше акцията с някое анонимно обаждане, вземаше банката като откуп и пущаше на свобода играчите. Участниците в незаконната игра бяха толкова доволни, че са отървали затвора и ще могат да продължат да играят, че никога не се оплакваха.

Колкото до Стантън, номер като този винаги му носеше по-добри приходи от хазарта.

Аз играя добре, но шансът въпреки това е против мен. Какво правя с парите ли? Подсигурявам се шансът да бъде на моя страна.

— Хей, Дари — извика един от полицаите на Стантън, — не исках да се държа като гадняр, като те закопчавах. Но си помислих, че така ще бъде много… нали разбираш… по-реалистично.

— Справи се идеално, Московиц. Роден си за актьор. Стантън и детективът минаха покрай друга немаркирана полицейска кола и продължиха надолу по мръсната малка уличка. Те се познаваха от години, от времето, когато Стантън работеше като шеф на охраната на „Мидуест метал продъктс“.

— Добре ли си? — попита Фанели, гледайки как Стантън куца.

— Състезавах се с един тип на водни ски на женевското езеро. Закачих лодката. Не е сериозно.

— Кога заминаваш за Тампа?

— Утре.

— Със самолет ли?

— Не. С кола. — Той извади ключове от джоба си и отвори вратата на едно съвсем ново спортно BMW.

Фанели го изгледа с възхищение.

— Продал си лексуса?

— Реших да го задържа — каза Стантън и кимна към блестящите сребристи тасове. — Но исках и нещо по-секси, знаеш как е. Дамите от моя голф клуб харесват мъже в спортни коли. Дори и коленете им да са слаби.

Фанели поклати глава.

— Почувствах се кофти заради онова хлапе. Откъде е намерило пари да участва в такава игра?

— Това са парите му за университета или нещо такова. Наследил ги от техните.

— Искаш да кажеш, че току-що ограбихме един сирак? Ще ходя на изповед цял месец.

— Той е сирак, който измами и Келър, и всички останали.

— Какво?

Стантън се засмя:

— Отне ми малко време, докато го хвана. Най-накрая обаче разбрах игричката му. Сигурно има нещо като електронна камера в капачето на чашата си за кафе. Той винаги си играеше с нея на масата, като я доближаваше до картите, когато раздаваше — печелеше само когато той беше дилър. После след акцията проверих колата му — в нея имаше компютър и антена на задната седалка.

— По дяволите — ядосано каза Фанели. — Много глупаво хлапе. Ще свърши в моргата, ако не внимава. Изненадан съм, че Келър не го е усетил.

— Келър беше прекалено зает да изработи своята собствена шашма, като се опитваше да обере хлапето. — Стантън каза на детектива за желанието на Тони да стане професионален играч на покер.

Детективът се засмя:

— Значи Келър се е опитвал да обере момчето, момчето се е опитвало да обере джакпота, а в крайна сметка ние, старците, обрахме и двете. Това си е един полезен урок за по-младите.

Мъжете си стиснаха ръцете за довиждане.

— Ще се видим през пролетта, приятелю. Този път ще опитаме в Грийнпойнт. Чух, че там спретвали доста интересни игри със залози по наш вкус.

— Ще го направим — кимна му Стантън и запали колата си. Спря накрая на пресечката, внимателно се огледа и зави по главната улица, която щеше да го отведе до магистралата.