Престъпления с неочакван край. Том 1

На риболов

— Тате, не отивай!

— Разсънвай се, млада госпожице!

— Моля?

— Какво ѝ е на малката ми Джеси-Беси?

— Не знам. Нищо.

Алекс седна на ръба на леглото и гушна момиченцето. Почувства топлината на телцето ѝ, обвито от онзи специфичен, разтапящ сърцето мирис на пробуждащо се дете.

Откъм кухнята се чу тракане на съдове, течаща вода, затръшване на вратата на хладилника — обичайните звуци за неделна утрин. Беше рано, едва шест и половина. Малкото момиче разтри очи.

— Мислех си… че днес може да отидем да видим пингвините в зоологическата градина. Ти каза, че скоро може да го направим. И ако се налага да ходиш до езерото, ама наистина се налага, може вместо това да идем в „Сентрал Парк“ и да покараме лодка като онзи път. Помниш ли?

Алекс потръпна с престорено възмущение:

— Че що за риби бих могъл да хвана точно там? Противни риби с по три очи и люспи, които светят в тъмното.

— Не е нужно да ловиш риба. Може само да погребем и да нахраним патиците.

Той погледна през прозореца към мъгливия сив хоризонт на Ню Джързи, прострял се над река Хъдсън. Целият град изглеждаше потънал в сън. И вероятно беше така.

— Моля те, тате! Остани у дома с нас.

— Вчера цял ден си играхме — заяви той, сякаш това можеше да я убеди, че днес ще мине някак и без него. Той, разбира се, беше наясно, че детската логика няма нищо общо с тази на възрастните. Въпреки това продължи:

— Бяхме във Ф. А. О. Шварц14 и в Рокфелер Сентър и ти купих два, броих ги, два хотдога. А после в сладкарница „Румпелмайер“.

— Но това си беше за вчера!

Детската логика, помисли си Алекс, е абсолютно непоклатима.

— И какво яде ти при този Румпелщилцхен15?

— Когато логиката се проваляше и паметта му изневеряваше.

Осемгодишното момиченце подръпна нощницата си.

— Бананов сплит.

— Сериозно? — изглеждаше стъписан. — Не може да бъде!

— И ти яде, много добре знаеш. И ти беше там.

— Колко беше голям?

— Ти знаеш!

— Нищичко не знам, нищичко не помня — каза той със силен немски акцент.

— Хеееееей толкова голям! — тя широко разпери ръце.

— Невъзможно — каза Алекс. — Щеше да се пукнеш като балон. Прас!

Докато той я гъделичкаше, тя се заля от смях.

— Скачай от леглото! — заяви той. — Ще закусваме заедно, преди да тръгна.

— Тате — настоя тя, но Алекс избяга от стаята ѝ.

Той събра рибарските си такъми, струпа ги пред вратата и влезе в кухнята. Целуна Сю по врата и плъзна ръце по тялото ѝ, докато тя мяташе палачинки в тигана.

Докато наливаше портокалов сок в три чаши, Алекс каза:

— Не ме пуска да тръгна днес. Никога досега не го е правила.

През последната година всеки месец той си вземаше по един-два свободни дни, за да ходи за риба в околностите на Ню Йорк.

Жена му сложи купчината палачинки в една чиния и ги остави близо до печката, за да не изстиват. След това погледна към коридора, където дъщеричката им, обута в лилавите си пантофки с динозавърчето Барни, влезе сънено в банята и затръшна вратата зад гърба си.

— Снощи Джеси гледаше телевизия — каза Сю. — Не обърнах внимание какво гледа, защото довършвах едно домашно. След малко обаче избяга от стаята разплакана. Не видях какво е било предаването, но проверих в справочника с програмата. Беше някакъв филм за баща, който е отвлечен и взет за заложник. Похитителят го убива и преследва жена му и дъщеря му. Предполагам, че е имало доста потресаващи сцени. Поговорих си с нея за това, но тя беше много разстроена.

Алекс кимна бавно. Като малък беше гледал много филми на ужасите и уестърни, в които всички се избиваха. Всъщност в прожекциите през съботните следобеди той намираше убежище от грубия си и сприхав баща. Когато порасна, изобщо не се замисляше за насилието във филмите или по телевизията — докато самият той не стана баща. От този момент автоматично започна да пресява всичко, което гледаше Джесика. Не го смущаваше това, че тя знаеше, че смъртта и насилието съществуват. Искаше да я предпази от самоцелната, всяваща ужас кървава сеч, с която бяха пропити популярните предавания.

— Тя се страхува, че някой ще ме отвлече, докато ловя риба? — попита той и се усмихна.

— Тя е само на осем. Светът навън е огромен и лош.

С децата наистина е много трудно, помисли си той. Да ги учиш да бъдат предпазливи с непознати, да усещат истинските опасности, но да не ги уплашиш до такава степен от живота, че да не могат да се справят. Усвояването на умението да правиш разлика между действителното и мнимото често е трудно за възрастните, какво остава за децата.

След пет минути цялото семейство седеше около масата. Алекс и Сю преглеждаха неделния брой на „Таймс“, като се зачитаха в някой и друг материал, сторил им се интересен. Джесика, в компанията на плюшения мечок Раул, последователно изяде първо бекона си, след това порцията си палачинки и накрая купа зърнена закуска.

Момиченцето се престори, че дава на Раул лъжица зърнена каша и попита замислено:

— Защо обичаш да ловиш риба, тате?

— Така се разтоварвам.

— О!

Зърнената закуска беше във формата на някакви анимационни герои. Костенурките нинджа, помисли си Алекс.

— Баща ти има нужда от време за почивка. Знаеш колко много работи.

Като творчески директор на рекламна агенция на Мадисън Авеню, Алекс редовно се случваше да навърта по шейсет-седемдесет работни часа седмично.

— Той е личност от тип А16 във всяко отношение — добави Сю.

— Мислех си, че имаш секретарка, тате. Тя не набира ли текстовете вместо теб?

Родителите ѝ се разсмяха.

— Не, миличка — каза Сю. — Това означава, че татко е човек, който работи много, много. Всичко, което върши, трябва да го приближава все повече към целта. Иначе не представлява интерес за него. — Тя потри мускулестия гръб на Алекс. — Затова рекламите му са толкова добри.

— Кола Коалата! — лицето на Джесика грейна.

За да изненада момиченцето, Алекс тъкмо беше донесъл у дома някои от оригиналните плаки с изображението на анимационния герой, който беше създал, за да рекламира един продукт, чийто производител се надяваше да превземе голяма част от пазарния дял на „Пепси“ и „Кока Кола“. Рисунките на пухкавото животинче висяха гордо на стената в стаята ѝ до портретите на Циклопс, Джийн Грей и Хиксмен. Там бяха и Спайдърмен, и Пауър Рейнджърите, разбира се.

— Риболовът ми помага да се разтоварвам — повтори Алек, като вдигна глава от спортната страница.

— О!

Сю опакова обяда му и сипа кафе в термоса.

— Тате? — Все така унило, момиченцето втренчи очи в лъжицата и я остави да потъне в купата.

— Какво, Джеси-Беси?

— Участвал ли си някога в битка?

— Битка ли? Слава Богу, не. — Той се разсмя: — Е, в гимназията се е случвало. Но оттогава не.

— Победи ли?

— В гимназията ли? Разпердушиних го. Патрик Брискоу. Открадна ми джобните пари. Оставих го да ги вземе. Ляво кроше и дясна кука. Техничен нокаут в три рунда.

Тя кимна, глътна една колония или школа, може би, костенурки нинджа и постави обратно лъжицата.

— А сега можеш ли да победиш някого?

— Не вярвам в боя. Възрастните не бива да се бият. Те могат да разрешават с думи споровете си.

— Ами ако някой крадец те преследва? Можеш ли да го нокаутираш?

— Само ми виж мускулите. Аз Шварценегер ли съм или какво?

Той нави ръкавите на карираната си ловна риза марка „Абъркромби“ и стегна мускула си. Момиченцето удивено вдигна вежди.

Същото стори и Сю.

Алекс плащаше близо две хиляди долара годишно за членството си в един спортен клуб в центъра на Манхатън. — Миличка… — Алекс се наведе напред и сложи ръка върху рамото на момиченцето. — Нали знаеш, че нещата, които показват по телевизията, като онзи филм, който гледа, са измислени. Не бива да си мислиш, че истинският живот е такъв. Хората по начало са добри.

— Просто ми се иска днес да не ходиш.

— Защо точно днес?

Тя погледна навън.

— Слънцето не свети.

— Е, че това е най-подходящото време за риболов. Рибата не може да ме види. Хей, тиквичке, слушай какво… ами ако ти донеса нещо?

Лицето ѝ засия.

— Наистина ли?

— Да. Какво искаш да бъде?

— Не зная. Чакай, сетих се. Нещо за колекцията ни. Като миналия път.

— Дадено, сладурче. Имаш го.

Миналата година Алекс беше ходил на психолог. Чувстваше се на ръба на психически срив, мъчейки се да съвместява ролите си на претоварен ръководител, съпруг на студентка по право, баща и обременен син (собственият му баща, често пиян и винаги с необуздано поведение, беше настанен в скъпа клиника за душевноболни, която Алекс едва можеше да си позволи). Терапевтът го беше посъветвал да се занимава с нещо само за себе си — хоби или спорт. Първоначално той отхвърли идеята като безполезен каприз, но лекарят строго го предупреди, че безмилостното напрежение, на което беше подложен, щеше да го убие за няколко години, ако не направи нещо, за да си помогне сам да се разтоварва.

След значителен размисъл Алекс избра да се занимава със сладководен риболов (благодарение на който щеше да се откъсва от града) и с колекциониране. Джесика, която не прояви никакъв интерес към „гнусния“ спорт, стана негов съзаклятник в сферата на колекционирането. Алекс донасяше у дома „екземплярите“, а момиченцето ги описваше на компютъра, поставяше ги в рамка или ги подреждаше. Напоследък се бяха съсредоточили върху колекционирането на ръчни часовници.

— Сега, млада госпожице — попита я той тази сутрин, — мога ли да тръгвам, за да наловя вечерята ни?

— Мисля, че да — отвърна момиченцето, макар че сбърчи носле при мисълта да яде риба. Но Алекс съзря известно облекчение в сините ѝ очи.

Когато вече се беше запиляла да играе на компютъра, Алекс помогна на Сю да измие чиниите.

— Нищо ѝ няма — каза той. — Просто трябва повече да внимаваме какво гледа. В това е проблемът — смесването на измислица и действителност… Ей, какво става?

С мрачно изражение жена му продължаваше да бърше една напълно суха чиния.

— А, нищо. Просто… Преди не се бях замисляла, че ходиш съвсем сам по разни пусти места. Имам предвид, че човек винаги си мисли как някой може да го нападне в града, но там наоколо поне има хора, които да се притекат на помощ. И ченгетата са на няколко минути път.

Алекс я прегърна.

— Мястото не е кой знае колко затънтено. Само на няколко часа северно от тук е.

— Зная. Но не ми беше минавало през ума да се тревожа, докато Джеси не заговори за това.

Той се отдръпна назад и строго поклати пръст насреща ѝ.

— Добре, млада госпожо. Никаква телевизия вече и за двете ви.

Тя се засмя и го шляпна по задника.

— Бързо да се прибираш. И да почистиш рибата, преди да си дойдеш. Помниш ли какво чудо беше миналия път?

— Да, да.

— Хей, скъпи — започна тя, — наистина ли си се бил в гимназията?

Той хвърли поглед към стаята на Джесика и прошепна:

— Онова за трите рунда ли? По-скоро бяха три секунди. Блъснах Пат, после той ме блъсна и директорът ни изпрати да си ходим по домовете с бележки до родителите.

— Не знаех, че с Джон Уейн17 имате нещо общо. — Усмивката ѝ помръкна. — Чакаме те жив и здрав у дома — изрече тя традиционните думи на нейното семейство за сбогуване. И още веднъж го целуна.

Алекс се отклони от магистралата, включи системата за задвижване на четирите колела на своя нисан Патфайндър и пое по един мръсен път към езерото Улф — обширен и дълбок воден басейн в планината Адирондак. Когато навлезе навътре в гъстата гора, Алекс реши, че е съгласен с дъщеричката си: еднообразният пейзаж имаше нужда от слънчева светлина. Мартенското небе беше сиво и ветровито, а оголените дървета бяха почернели от утринния дъжд. Повалени клони и дънери изпълваха дрипавата гора като вкаменени кости.

Алекс усети познатото чувство на тревога в стомаха си. Напрежение и стрес — проклятието на неговия живот. Бавно пое въздух, като се насилваше да се успокои, мислейки за жена си и дъщеря си.

Хайде, момче, каза си той. Тук си, за да се разтовариш. Това е смисълът. Отпусни се.

Измина още седемстотин метра през все по-гъстата гора.

Пустош.

Времето не беше студено, но вероятността да вали, предположи той, явно беше изплашила рибарите, които идваха тук през почивните дни. Единственото превозно средство, което видя от километри насам, беше разнебитен пикап, изпръскан и затънал в калта. Алекс измина още петдесетина метра до мястото, където пътят се губеше, и паркира.

Прохладният мирис на водата го примами и той пое напред, хванал кутията с такъмите и въдицата в една ръка, а обяда и термоса в другата. Проправи си път през бял бор, хвойна и бучиниш към няколко малки хълмчета, покрити с мъх. Мина покрай дърво, върху което бяха кацнали седем големи черни гарвана. Те сякаш го проследиха, докато минаваше под наблюдателницата им, прилична на скелет. След това се измъкна от гористата местност и се спусна по каменист склон към езерото.

Застанал на брега на тясно скалисто заливче, Алекс огледа водната повърхност. Широко вероятно километър и половина, езерото преливаше във всички отблясъци на сивото, набраздено от вълнички в средата и се изглаждаше като ленено платно към брега. Пустотата не го натъжаваше особено, но и не прогонваше тревожните му чувства. Затвори очи и вдиша чистия въздух. Но вместо успокоение, усети как в него нещо бушува — някакъв страх, суров, наелектризиращ — и той се обърна, сигурен, че някой го наблюдава. Не се виждаше жива душа, но беше убеден, че не е сам. Гората беше твърде гъста и непроницаема. Някой можеше лесно да го шпионира от хиляди различни кътчета.

Спо-кой-но, каза си той, разтегляйки думата. Градът е зад гърба ти, всички проблеми в работата, напрежението и стресът. Забрави ги. Тук си, за да се успокоиш.

В продължение на един час той се отдаде на здрав риболов, като първо мяташе на жива стръв, а после на изкуствена примамка. След това премина на блесна и няколко пъти рибата клъвна, но така и не се закачи на кукичката. Веднъж, точно когато метна във въздуха зелената, подобна на жаба примамка, чу как зад него изпука клонка. Болезнени тръпки полазиха по гърба му. Обърна се бързо и огледа гората. Нямаше никого.

Докато избираше друга примамка, Алекс хвърли поглед към идеално подредената си и почистена кутия за инструменти, в която слагаше рибарските си такъми. Очите му се спряха върху безупречно излъскания и наточен рибарски нож. В съзнанието се прокрадна смътен спомен как преди години баща му сваля колана си, навива го около юмрука си и казва на малкия тогава Алекс да си свали джинсите и да се наведе. „Оставил си тази отвертка навън, момче. Колко пъти да ти повтарям, че трябва да се отнасяш с уважение към инструментите си? Смазвай тези, които ръждясват, подсушавай онези, които се изкривяват и поддържай ножовете си остри като бръснач. Сега ще те наложа пет пъти, задето си съсипал отвертката. Приготви се. Едно…“

Той така и не разбра за каква отвертка говореше баща му. Може би изобщо не бе имало такава. Но след този случай малкият Алекс, а сега и големият Алекс винаги смазваше, подсушаваше и точеше инструментите си. Въпреки това осъзнаваше, че подходът на баща му е бил крайно неправилен. Алекс можеше да научи както трябва Джеси-Беси да живее, без да се налага да си изпуска нервите, без побои и крясъци. Без всички тези травми, чиито последствия оставаха завинаги.

Беше се успокоил за малко, но мислите за баща му отново го изпълниха с тревога. Спомни си разговора, който беше водил по-рано с дъщеря си — за спречкванията и училищните побойници — и това също го изпълни с тревога. Алекс осъзнаваше, че трупа всичко в себе си. Зачуди се дали ако тогава бе говорил с баща си очи в очи, щеше да изпитва такова болезнено напрежение и стрес сега. Алекс предпочиташе да избира по-лекия път и да избягва конфронтациите.

Юмручен бой… нов начин за самопомощ, каза си той и се изсмя.

Хвърли неохотно въдицата още няколко пъти, после закачи блесната към макарата и пое на изток край брега. Стъпваше предпазливо от камък на камък, като гледаше надолу през цялото време, внимавайки по хлъзгавите камъни. Веднъж едва не падна в студената черна вода, докато съзерцаваше отраженията на забързаните ивици облаци, все по-сиви и по-сиви в мазната водна повърхност току до краката му.

Тъй като се беше съсредоточил къде стъпва, той не забеляза мъжа, докато не стигна на десетина-дванайсет крачки от него. Алекс спря. Шофьорът на пикапа, реши той, като се сниши край брега.

Непознатият беше прехвърлил четиридесетте, носеше джинси и спортна риза. Сух и жилав, в лицето му имаше нещо лисичо, впечатление, което се засилваше още повече от небръснатата му от няколко дни брада. В дясната си ръка държеше поцинкована тръба, вдигната над главата му. С лявата стискаше опашката на щука, като придържаше мятащото се и проблясващо тяло на рибата към скалата. Той обърна очи към Алекс, огледа скъпата му дизайнерска екипировка и след това стовари тръбата върху главата на рибата и я уби с един удар. Метна я в кофата и взе пръта и макарата.

— Как е? — попита Алекс.

Мъжът кимна.

— Кълве ли?

— Бива. — Непознатият отново измери с поглед дрехите му, отиде до брега и започна да замята въдицата.

— Нищо не хванах.

В продължение на минута мъжът не продума. Метна и блесната отплува навътре в езерото.

— На какво си? — попита той най-сетне.

— На тракалка18. Поводът ми е петнайсет сантиметра. Корда за седемдесет и пет килограма.

— Аха. — Сякаш това обясняваше защо не хващаше нищо. Не каза нищо повече. Алекс усети как тревожните чувства запърхаха в душата му като гарванови криле. Рибарите по принцип бяха сред най-дружелюбните, готови винаги да споделят познанията си за примамки и места за риболов. Все пак не се съревноваваха кой ще улови единствената риба в цялото проклето езеро, помисли си той.

Какво толкова трудно, по дяволите, има в това да си учтив, зачуди се той. Ако хората се държаха така както трябва, по онзи порядъчен начин, по който той уверяваше Джеси, че се държат, светът щеше да е различен — свят без омраза, без гняв, без уплашени малки момиченца, без момчета, които се страхуват от бащите си и когато пораснат, се превръщат в угрижени мъже.

— Колко ти е часът?

— Към дванайсет и половина. Някъде там.

Алекс посочи с глава към дървената масичка и пейка наблизо:

— Ще имаш ли нещо против да си изям обяда тук?

— Прави каквото искаш.

Той седна, отвори пакета и извади сандвич и ябълка. Ръката му напипа и нещо друго — лист от скицник, сгънат на четири. Когато го разгъна, Алекс усети как го обзема силно вълнение. Джесика му бе нарисувала картина с цветните моливи, които ѝ беше купил за рождения ѝ ден миналия месец. На картината беше нарисуван той — мъж с четвъртито лице, гладко избръснат и с гъста черна коса, който дърпа на въдицата си акула, десет пъти по-голяма от самия него. Лицето на рибата имаше ужасѐно изражение. Отдолу Джесика беше написала следното:

Отново се замисли с обич за семейството си и гневът му премина. Започна бавно да яде сандвича и отвори термоса. Знаеше, че другият рибар гледа към него.

— Хей, искаш ли кафе? Жена ми специално го е направила. Френско е.

— Не мога да пия кафе. Имам стомашни проблеми.

Не се усмихна, нито го погледна. Дори не му благодари. Мъжът си събра такъмите и отиде до един пън, отсечен гладко на около половин метър от земята като масичка и изпоцапан с петна от засъхнала кръв. Сложи кофата, която носеше, и извади от нея една риба. Отряза бързо главата ѝ с дълъг, остър нож и разряза хлъзгавия корем, като изгребваше вътрешностите с пръсти. Захвърли главата и червата на два-три метра към рояк гарвани, които само това чакаха, за да започнат да се бият шумно за мократа лепкава плът. Мъжът метна почистения труп обратно в кървавата кофа.

Алекс се огледа и видя, че са съвсем сами. Чуваше се само лекото плискане от водата на езерото и граченето на обезумелите гарвани. Понечи да отхапе от сандвича си, но при вида на птиците, които разкъсваха хлъзгавите вътрешности, започна да му се повдига и той бутна храната настрана.

Точно тогава забеляза парче хартия на земята. Явно вятърът го беше духнал от таблото за съобщения в участъка за пикници или се беше отлепило от дъжда. Стана му любопитно, отиде до него и го вдигна. Макар че хартията беше повредена от водата, той все пак успя да разчете думите. Съобщението не беше от ловно-рибарското дружество, както си и мислеше. Беше от шерифството.

Усети остър спазъм на тревога, когато прочете недвусмисленото съобщение. В него се предлагаше награда от 50 000 долара на всеки, който предостави информация за убиеца на четирима души в района на парка край езерото Улф, извършени през последните шест месеца. Жертвите били убити с нож, но мотивът явно не е бил обир — липсвали само някои ценни вещи. Предполагало се, че смъртта им била причинена от същия човек, който убил двамата планинари в един парк в Кънектикът миналия месец. Никой не успял да го види добре, макар че един свидетел го описвал като висок и слаб мъж, прехвърлил четиридесетте.

Алекс усети, че кожата му сякаш пари и погледна към мястото, където стоеше рибарят.

Но той беше изчезнал.

Такъмите му обаче си бяха там. Мъжът просто беше оставил всичко и беше потънал в гората. Почти всичко, всъщност. Алекс забеляза, че непознатият беше взел ножа със себе си.

Съобщението на шерифа падна от ръката му. Алекс отново обходи с поглед гората във всички посоки. Никаква следа. Никакъв звук.

Погълна кафето, чийто вкус сега изобщо не усети, и дълбоко си пое въздух. Успокой се, строго си заповяда той. Спокойно, спокойно, спокойно…

„Не отивай, тате… Моля те!“

Той завинти капачката на термоса, гледайки ръцете си, които силно трепереха. Наистина ли се чу пукот от гората зад него? Не можеше да определи, защото главата му бучеше от тревога. Алекс пое по пътеката през скалите, която водеше навътре в гората.

Измина само няколко метра.

Ботушите му за 300 долара, марка „Л. Л. Бийн“, се хлъзнаха по някаква гладка гранитна отломка и той се прекатури в плитък речен пролом. Кутията с рибарските принадлежности падна и се отвори, като цялото ѝ съдържание се разпиля по подгизналото дъно. Алекс се приземи на краката си, но се блъсна в една скала и се претърколи по гръб, при което навехна единия си крак. Изкрещя.

Стенейки на глас, той се запревива напред-назад.

— Ох, боли… Ох, Господи…

Тогава се чу шум от стъпки. Мършавият рибар надничаше от скалата над него. Лицето му беше опръскано с кръв от енергичното кормене на рибата. Зад него гарваните грачеха като обезумели.

— Глезенът ми — изохка Алекс.

— Идвам да ти помогна — каза той бавно. — Не мърдай.

Но вместо да се спусне по краткия наклон, от който беше паднал Алекс, мъжът изчезна зад висока скала, стърчаща от земята.

Алекс отново простена. Започна да вика мъжа, но се спря. Ослуша се внимателно, но не чу нищо. Само след миг обаче долови приближаващите се стъпки на мъжа изотзад. Непознатият беше заобиколил и идваше към Алекс по тясна пътечка между две огромни скали.

Той продължаваше да стиска крака си с ръце и усети как сърцето му се блъска в гърдите, изпълнено с ужасяваща тревога. Алекс се приплъзна така, че да бъде с лице към мъжа, когато дойде при него.

Стъпките приближиха.

— Ехо? — извика Алекс с пресъхнало гърло.

Никакъв отговор.

Звукът от триенето на ботуши по пясък премина в звук на ботуши по скала, когато раздърпаният мъж приближи. Носеше малка метална кутия в лявата си ръка.

Той спря на място, застанал точно над Алекс, като го оглеждаше. След това каза:

— Лошо стана, че отидох да си взема обяда от камиона тъкмо сега. — Той кимна към металната кутия. — Щях да те предупредя, че тези скали са по-хлъзгави от змиорки. Има по-безопасен път. Не се тревожи сега. Учех медицина по едно време. Дай да го видя тоя глезен. — Той се наведе и добави: — Извинявам се, че те гледах като паднал от космоса, господине. Откакто започнаха тези убийства, проверявам всеки, който се приближи твърде много.

„Участвал ли си някога в битка, тате?“

— Недей да се тревожиш сега — смотолеви мъжът, съсредоточен върху крака на Алекс, — ще се оправиш за нула време.

Не, миличка, мразя побоите… Предпочитам да хващам противника неподготвен…

Алекс скочи на крака, като извади светкавично собствения си нож. Застана зад смаяния рибар и го сграбчи през врата. Лъхна го миризма на нечиста коса, мръсни дрехи и острия дъх на рибешки вътрешности. Вкара ножа с дръжка от еленов рог в корема на мъжа. Гласът на мъжа се изви в пронизителен писък.

Щом прокара бавно острието нагоре към потръпващия гръден кош на мъжа, Алекс със задоволство установи, че, както и с другите жертви тук и в Кънектикът, онази тревога, която кипеше в него, изчезна веднага — точно в мига, в който жертвата умираше. Също така забеляза, че преструването на ранен рибар продължаваше да бъде успешен начин да предразполага жертвите. Наистина, все още беше обезпокоен от съобщението на шерифството — някой сигурно го беше съзрял при последното убийство. Е, добре, пошегува се той със себе си, просто трябваше да си намери ново място за риболов. Може би беше време да опита в Джързи.

Той бавно отпусна мъжа на земята, където той легна по гръб, треперейки. Алекс хвърли поглед към шосето, но паркът бе все така пуст. Наведе се надолу и с доволна усмивка на лицето си внимателно огледа мъжа. Не, не беше напълно мъртъв все още, макар че скоро щеше да бъде, може би преди гарваните да се заловят с него.

А може би не.

Алекс се изкатери обратно на пътеката и изпи втора чаша кафе. Тази му достави огромно удоволствие. Сю наистина беше майсторка на еспресото. След това педантично почисти кръвта от ножа. Не само защото не искаше да оставя улики, които да разобличат престъплението, но просто защото Алекс добре си беше научил урока — той винаги смазваше, подсушаваше и точеше инструментите си.

По-късно същата вечер Алекс се прибра у дома. Даваха „60 минути“19, Джесика и Сю седяха пред телевизора с голяма купа пуканки. Остана доволен, че предаването беше посветено на злоупотребите на държавен доставчик, а не на някое убийство, изнасилване или на нещо друго, което би разстроило момиченцето. Той силно прегърна и двете.

— Ей, Джеси-Беси, как е най-прекрасната дъщеричка на света?

— Липсваше ми, тате. С мама пекохме джинджифилови меденки с формата на момченца и момиченца, а аз направих кученце.

Той намигна на Сю и позна по лицето ѝ, че е доволна да го види в толкова добро настроение. Още по-доволна беше, когато той ѝ каза, че всичката риба, която хванал, била много дребна и се наложило да я хвърли обратно във водата. Тя обичаше спорта, но рибата за нея беше само предястие, което се сервира от мъж с черен костюм, който умело я обезкостява, докато ти отпиваш чаша хубаво, изстудено бяло вино.

— Донесе ли ми нещо, тате? — престорено свенливо попита Джесика, като наклони глава на една страна така, че дългата ѝ руса коса се преметна през рамото ѝ.

„Един ден ще разбива мъжките сърца“, помисли си за пореден път Алекс.

— Разбира се, че съм ти донесъл.

— Нещо за нашата колекция ли е?

— Да.

Той зарови в джоба си и ѝ поднесе подаръка.

— Какво е това, тате? О, направо е върховно! — каза тя и сърцето му заликува от задоволство, когато видя как поема ръчния часовник в ръка.

— Виж, мамо, това не е просто часовник. Има си компас. И може да се слага на колана. Чудесно!

— Харесва ли ти?

— Ще му направя специална кутийка — каза момиченцето. — Радвам се, че си у дома, тате.

Дъщеричката му силно го прегърна. Тогава Сю се провикна от трапезарията, че вечерята е готова и ги моли да дойдат и да седнат на масата.