Престъпления с неочакван край. Том 1

Ноктюрно

Обгърнат от мъгливия пролетен въздух, младото ченге вървеше през Сентръл парк и се питаше кога ли ще се изсипе проливният дъжд, обещан от синоптиците от Девети канал за късните часове на нощта в западната част на Манхатън.

Дежурният полицай Антъни Винченцо пое на запад, прекоси Кълъмбъс, а след това и Бродуей, слушайки разсеяно пращенето на микрофона на своята радиостанция „Моторола“, закрепена на рамото на униформената му риза под черния дъждобран.

Погледна часовника на ръката си. Наближаваше единайсет часа.

— По дяволите — изстена той и ускори крачка.

Беше в лошо настроение, защото прекара по-голямата част от дежурството си в полицейското управление в писане на доклад за арест, след което пък трябваше да придружи самия нарушител — млад сериен крадец — до Белвю. Задържаният беше взел свръхдоза. Вероятно преди Тони да го залови, крадецът бе погълнал цялата дрога, която е носил в себе си, като по този начин си бе спестил прокурорското обвинение за притежание на наркотици в допълнение към обвинението за кражба. Тони поклати невярващо глава. Господи, какви хора — сега не само че щеше да загази заради кражбата, но щяха и да му натикат тръба където трябва, за да му промият стомаха.

Така или иначе заради ареста Тони пропусна най-хубавата част от дежурството си, защото всяка нощ през последния час от обиколката си случайно или съвсем умишлено той се озоваваше между две улици в Уест Севънтис, точно там, където се намираше Нюйоркската концертна зала — тъмнокафява сграда, построена през деветнайсети век. Сградата не беше добре звукоизолирана и ако застанеше близо до някой прозорец, лесно можеше да слуша изпълненията. Тази възможност Тони приемаше като преимущество на работата си. И чувстваше, че има право на това. От дете искаше да стане ченге, но не обикновено ченге, а детектив. Проблемът беше, че съвсем скоро бе прехвърлил двайсетте си години, а за младок като него беше адски трудно да получи златна значка. Преди изобщо да разгледат назначаването му в детективския отдел, трябваше да изтърпи още поне четири-пет години досадни патрули. Затова бе решил, че щом е задължен да прави патрулни обиколки, то тогава можеше да си избере свой собствен маршрут. Което пък носеше със себе си някои плюсове. Не ставаше въпрос за безплатни понички и кафе — Тони искаше музика.

Защото Тони обичаше музиката почти толкова, колкото работата си на ченге.

Обичаше всякаква музика. Притежаваше дисковете на „Скуиръл Нат Зипърс“7, плочите на Тони Бенет8 от петдесетте и записите на Джанго Райнхарт9 от четиридесетте, изпълненията на Даяна Рос на плочи от 48 оборота и на Фатс Уолър10 на плочи от 78 оборота, а „Белия албум“ на „Бийтълс“ си бе набавил във всички съществуващи формати: на компактдиск, дългосвиреща плоча, магнетофонна лента, аудиокасета и ролка. Ако се продаваше и на пиано ролка, непременно щеше да има и такова копие.

Обичаше дори и класическата музика, винаги я беше харесвал, още от дете. Естествено, този факт можеше да бъде рискован за човек, израснал в Бей Ридж, Бруклин, и да му коства здрав пердах на паркинга след училище, ако си го признаеше пред някого. Въпреки това Тони слушаше класика и не го криеше. Беше наследил любовта към музиката от родителите си. Преди да забременее с първия от тримата му по-големи братя, майка му свиреше на орган в погребалната зала. Тя отдавна беше прекъснала работата си на органист, но продължи да свири на старото пиано във всекидневната на къщата близнак на Четвърта улица, в която живееха. Бащата на Тони също разбираше от музика. Той свиреше на баян и цитра и притежаваше навярно хиляда грамофонни плочи, главно оперни изпълнения и класически италиански канцонети.

Тази вечер, когато стигна до аварийния изход на концертната зала, където обичаше да застава, за да слуша концертите, Тони успя да чуе само последните акорди на някаква симфония, последвани от въодушевените аплодисменти и викове. Представлението беше изнесено от „Ню Американ Симфъни Оркестра“, разбра той от афиша, и програмата им се бе състояла изцяло от произведения на Моцарт. Тони ядосано цъкна с език, съжалявайки, че е пропуснал спектакъла. Тони обичаше Моцарт. Баща му не спря да върти плочата с „Дон Жуан“, докато тя не се изтри. Възрастният човек крачеше из всекидневната, кимайки в такт с музиката, като си мърмореше: „Моцарт е добър! Да, Моцарт е добър!“.

Публиката започна да напуска залата. Тони си взе брошура за предстоящ концерт и реши да погледне служебния вход. Понякога успяваше да си размени някоя дума с музикантите и това беше голяма тръпка за него.

Пое към ъгъла, сви вдясно и се натъкна на грабеж.

На около половин метър от него млад мъж със скиорска маска, анцуг и маратонки беше насочил пистолет, щръкнал от предния джоб на черната му блуза, срещу един от музикантите — висок, безупречно облечен мъж в смокинг, около петдесет и пет годишен. Нападателят искаше да вземе цигулката му.

— Не! — извика мъжът. — Нея вземайте! Не може да го направите!

Тони мигновено извади служебния си пистолет „Глок“, сниши се и обяви по радиостанцията си:

— Тук три, осем, осем, четири — обир на Седемдесет и седма и Ривърсайд. Изпратете веднага подкрепление. Заподозреният е въоръжен!

И престъпникът, и жертвата го чуха и се обърнаха към него.

Очите на нападателя се разшириха от страх, когато забеляза готовото за стрелба оръжие.

— Горе ръцете! — изкрещя Тони. — Веднага!

Момчето за миг се вцепени, след което рязко издърпа музиканта пред себе си като щит. Високият мъж продължаваше отчаяно да стиска калъфа на цигулката.

— Моля ви! Не я вземайте! — не преставаше да повтаря той.

С треперещи ръце Тони се опита да се прицели в главата на нападателя, но се отказа. Малкото, което се виждаше от черната скиорска маска, се сливаше със сенките на улицата. Нямаше ясна мишена.

— Не мърдай — каза момчето с прегракнал глас. — Ще го убия.

Тони се изправи, вдигна лявата си ръка с дланта навън.

— Добре. Ето, никой няма да пострада — каза той. — Всичко ще се подреди.

В далечината прозвучаха сирени.

— Дай ми я! — изкрещя момчето.

— Не! — Високият мъж се завъртя и стовари юмрука си върху главата на момчето.

— Не! — изкрещя Тони.

Беше сигурен, че ще последва изстрел и мъжът ще се строполи на земята. Тогава той трябваше също да дръпне спусъка на собствения си пистолет и за първи път да убие човек при изпълнение на служебните си задължения.

Но момчето не стреля. Точно в този миг вратата на служебния вход се отвори и се появиха още шестима музиканти, които панически се разпръснаха, като няколко от тях се озоваха между Тони и нападателя. Момчето изтръгна цигулката от ръцете на музиканта и побягна.

Тони отново вдигна пистолета си и изкрещя: „Спри! Ще стрелям!“ Но момчето продължи да тича. Тони се прицели в гърба му и започна плавно да натиска спусъка. След това спря и отпусна оръжието. Въздъхна и се втурна след него, но момчето беше изчезнало. След миг Тони чу шум от запалване на мотор и стар сив автомобил — не успя да види нито номера, нито марката — се отдели рязко от бордюра и изчезна към жилищната част на града. Тони веднага съобщи за бягството, спусна се към музиканта и му помогна да се изправи на крака.

— Добре ли сте, господине?

— Не, не съм добре — злъчно отвърна музикантът, притискайки ръце към гърдите си. Той се гърчеше в агония. Лицето му беше яркочервено, а от челото му се стичаше пот.

— Прострелян ли сте? — попита Тони, като си мислеше, че може да не е чул изстрела, ако пистолетът е бил двадесет и втори или двадесет и пети калибър.

Но музикантът нямаше това предвид. Присвил очи от ярост, той се изправи.

— Тази цигулка — каза той с треперещ от възмущение глас — е Страдивариус. Струва над половин милион долара. — Той хвърли пронизващ поглед към Тони. — Защо, по дяволите, не го застреляхте, полицай? Защо?

Шефът на Тони сержант Вик Уебър, последван от двама детективи от същия район, първи пристигна на местопрестъплението. А след минута, тъй като се беше разчуло, че Едуард Питкин, диригент, композитор и първа цигулка в „Ню Американ Симфъни Оркестра“, е бил ограбен и му е бил отнет безценният инструмент, се появиха четирима детективи от Главното управление. Както винаги, непоканени, медиите изникнаха на пълчища.

Питкин, все така безупречен, с изключение на една едва забележима дупка на панталоните на, поне така се стори на Тони в този момент, префърцуненото си костюмче, стоеше скръстил ръце, а лицето му оставаше набраздено от гняв. Изглежда трудно си поемаше въздух, но беше прогонил лекарите като досадни мухи.

— Това е недопустимо. Напълно недопустимо — каза той на Уебър.

Посивелият мъж, който приличаше повече на военен, отколкото на сержант в полицията, се опита да му обясни:

— Господин Питкин, съжалявам за загубата…

— Загуба ли? Говорите сякаш е открадната кредитната ми карта!

— … но полицай Винченцо не е могъл да направи нищо повече.

— Онова хлапе щеше да ме убие, а той — Питкин посочи с глава към Тони — го остави да се измъкне. С моята цигулка! В целия свят няма втори такъв инструмент.

Не е точно така, помисли си Тони.

Отгледан от баща, който обичаше да поднася късчета музикални подробности на масата за хранене, докато майка му поднасяше тортелини, Тони си спомни как баща му веднъж важно беше обявил на жена си и децата си, че са запазени около шестстотин цигулки Антонио Страдивариус — едва около половината от всички, изработени от италианския майстор.

Но в този миг Тони реши, че е по-добре да не споделя този любопитен факт с цигуларя.

— Всичко е протекло като по учебник — продължи Уебър, който не беше особено заинтригуван от уникалността на откраднатата вещ.

— Ами тогава учебникът трябва да бъде сменен — отсече Питкин.

— Нямах ясна мишена — намеси се Тони. Беше ядосан, че се налага да се защитава пред цивилно лице. — Не може ей така да стреляш по заподозрения в гръб.

— Той беше престъпник — каза Питкин. — И, боже мой, нямаше кой знае какво… Искам да кажа, че беше черен.

Лицето на Уебър застина. Той хвърли поглед към главния детектив, закръглен, четиридесетгодишен мъж, който присви очи.

— Съжалявам — бързо каза Питкин. — Просто е ужасяващо, когато някой тикне пистолет в ребрата ти.

— Хей! — извика един репортер от тълпата. — Защо не направите изявление?

Тони тъкмо щеше да каже нещо, но детективът отвърна:

— За момента не даваме изявления. Главният ще даде пресконференция след половин час.

Към Питкин се приближи друг детектив.

— Какво можете да ни кажете за нападателя?

Питкин се замисли за момент.

— Струва ми се, че беше висок около метър и осемдесет…

— И осемдесет и пет — поправи го Тони. — Беше по-висок от вас.

Със своите метър и шейсет и пет Тони Винченцо имаше добър поглед върху чуждия ръст.

— Беше набит — продължи Питкин. След това хвърли поглед към Уебър, натъртвайки върху последната дума: — Беше афроамериканец. Носеше черна маска за ски и черни спортни дрехи.

— И червено-черни маратонки „Найк“ — допълни Тони.

— И скъп часовник. „Ролекс“. Чудя се кого ли е убил, за да се сдобие с него? — Този път погледът му се прехвърли върху Тони. — Кой ли ще е следващият, когото ще убие? След като сега успя да избяга, кой ли може да го спре?

— Нещо друго? — попита детективът, придържайки се към същността.

— Почакайте. Спомням си нещо. Имаше някакъв прах върху ръцете му. Бял прах.

Детективите се спогледаха. Един от тях каза:

— Наркотици. Кокаин. Хероин. Може би е имал нужда да си вземе дозата, а вие сте попаднал в неподходящото време на неподходящото място. Добре, господине, това ни върши работа. Имаме откъде да започнем. Дадохте ни ценна информация.

Детективите се отдалечиха бързо към паркирания наблизо черен форд и отпрашиха.

Млада жена, облечена с червена рокля, се приближи към Уебър, Тони и цигуларя.

— Господин Питкин, аз съм от кметството — съобщи тя. — Господин кметът ме помоли да ви изкажа най-дълбоки извинения от името на гражданите на Ню Йорк. Няма да спрем, докато не ви върнем цигулката и не затворим нападателя ви зад решетките.

Но Питкин не се бе успокоил ни най-малко.

— Ето какво получавам за благодарност, че посещавам подобни места — процеди той. — После кимна към концертната зала, макар вероятно да имаше предвид целия град. — Отсега нататък ще правя само студийни изпълнения. Каква полза има да изнасям концерти? Слушателите седят като пънове, кашлят и подсмърчат, дори не се обличат официално. Знаете ли какво е да свириш Брамс за публика, облечена с дънки и тениски?… И на всичкото отгоре да ми се случи такова нещо!

— Ще направим всичко възможно, господине — каза тя. — Обещавам ви.

Цигуларят изобщо не я чу.

— Тази цигулка… Тя струва повече отколкото къщата ми в града.

— Ами… — започна тя.

— Тя е направена през 1722 година. Паганини е свирил на нея. Била е собственост на Вивалди в продължение на пет години. Присъствала е на първото представление на „Бохеми“. Акомпанирала е на Карузо и Мария Калас, а когато Доминго ме помоли да свиря с него в „Албърт Хол“, именно това беше инструментът, на който свирих…

Очите му се отместиха към Уебър и той попита с искрено любопитство:

— Разбирате ли какво ви говоря?

— Не съвсем, господине — бодро отвърна сержантът. След това се обърна към Тони: — Ела насам, искам да говоря с теб.

Все още не валеше, но ситният дъждец се бе превърнал в гъста студена мъгла.

— Ти разбираш от музика. Кой, по дяволите, е този човек? — попита го Уебър, когато застанаха един до друг край аварийния изход.

— Питкин ли? Той е диригент и композитор. Нали се сещате, като Бърнстейн.

— Кой?

— Ленърд Бърнстейн. „Уестсайдска история“.

— О, искаш да кажеш, че е известен.

— Той е нещо като Мик Джагър на класическата музика.

— Мамка му — присви устни сержантът. — Това значи, че целият свят се е вторачил в нас, а?

— Предполагам.

— Кажи ми истината. Нямаше ли някакъв начин да спипаш извършителя?

— Не — поклати глава Тони. — Когато беше с лице към мен, нямах ясна мишена, обстановката не беше чиста. Куршумът можеше да отиде навсякъде. А след това ми оставаше само гърбът му.

Уебър въздъхна и лицето му стана още по-кисело от обикновено.

— Значи трябва да започнем преследването. — Погледна часовника си. Наближаваше полунощ. — Обиколката ти приключи. Напиши си доклада и се прибирай у дома.

Тони вдигна ръка.

— Имам едно подаръче.

— Какво?

— Молбата ми.

Формулярът за кандидатстване в детективския отдел. Поредният, който щеше да се присъедини към останалите около три хиляди формуляра. Или по-скоро, под останалите три хиляди формуляра.

През годините служба Уебър бе виждал какво ли не и затова веднага схвана накъде се е упътил Тони и се ухили. Нещото, което беше в състояние да изстреля молбата ти най-отгоре в купчината, беше задържането на нашумял престъпник — сериен убиец или някой, убил ченге или пък монахиня.

Или човекът, откраднал цигулка, оценена на половин милион долара и накарал кмета да се извинява.

— Искаш да поемеш част от случая? — попита все още усмихнат Уебър.

— Не — отвърна Тони. — Искам целия случай.

— Не можеш да поемеш целия случай. Можеш да получиш четири часа. Половин обиколка. Но без извънредни часове. И ще работиш с детективите. — Сержантът се вгледа в очите на младото ченге. — Нямаш намерение да работиш с детективите, нали?

— Не.

Уебър се замисли.

— Добре. Но слушай, Винченцо, за да свършиш работа, ни трябва извършителят, а не само проклетата цигулка. — Той кимна към жената от кметството. — Трябва им някой, когото да разпънат на кръст.

— Разбрано.

— Залавяй се. Времето ти тече.

Тони тръгна към полицейското управление, но неочаквано спря и се върна към Питкин и помощничката на кмета. Застана пред музиканта и вдигна очи към него.

— Имам един въпрос. Споменахте Паганини, нали?

В отговор последва премигване.

— Да, така е. И какво от това?

— Ами, ето ви една историйка за Паганини. Веднъж приятелите му решили да му погодят номер — написали музика за цигулка, която била толкова сложна, че просто не можела да се изсвири. Човешките ръце не били в състояние да се движат по такъв начин. Оставили творбата си на стойка за ноти и поканили Паганини. Той влязъл в стаята, хвърлил поглед на нотите, отишъл в ъгъла, взел цигулката си и я настроил. После, забележете, погледнал към приятелите си и се усмихнал. И изсвирил цялото произведение безупречно. По памет. Направо ги шашнал. Не е ли страхотна история, а?

За миг Питкин се втренчи с леден поглед в Тони.

— Трябваше да застреляте крадеца, полицай!

После се обърна и се качи в лимузината, специално изпратена за него.

— „Шери-Недърланд“ — каза той.

Вратата се затръшна.

Тони се обади на Жан Мари от полицейското управление и ѝ каза да не го чака, защото ще се прибере късно. Имал специално поръчение.

— Не е опасно, нали, скъпи?

— Не, но искат да помогна по случая с онази важна клечка, музикантът.

— Наистина ли? Това е страхотно.

— Да се наспиш. Обичам те.

— И аз те обичам.

След това Тони се преоблече в цивилни дрехи и се отправи към жилищната част на града със собствената си кола. Дънките и маратонките бяха само за удобство — нямаше начин да работи под прикритие там, където отиваше — билярдната зала „Джони Би“ на 125-та улица, защото там щеше да бъде единственият бял. А и на никой друг на челото не беше така ясно изписано „ченге“, както на Тони Винченцо. Но това не беше от значение. Тони нямаше да заблуждава никого. Беше работил на улицата предостатъчно, за да знае, че има само един начин да се изкопчи информация от хора, които не са склонни да ти я дадат: чрез покупко-продажба. Разбира се, той не разполагаше с пари за доносници, тъй като беше само патрулиращ полицай, но реши, че все пак има оферта, с която да търгува.

— Хей, Сам — провикна се той, отивайки към бара.

— Привет, Тони. Какво те води насам? — попита с дрезгав глас възрастният белокос барман. — Търсиш място, където да поиграеш ли?

— Не, търся един задник.

— Наоколо има колкото щеш — махна с ръка Сам.

— Моят човек се е покрил някъде. Сви нещо тази вечер и ми се изплъзна.

— Лични работи, а?

Тони не отговори.

— Как е брат ти?

— Били ли? Ти как си мислиш? На теб ще ти хареса ли да прекараш четири години в килия три на три метра и да те очакват още четири години?

— Няма да ми хареса. Но също така не ми се иска да бях на мястото на касиерката, заплашена от брат ти, че ще я застреля.

— Така е, но той все пак не я застреля, нали?

— Я ми кажи, на Били дали ще му хареса да знае, че му остават… да речем три, а не четири години?

Сам присви очи и плъзна чаша с бира към Тони.

— Не знам — завъртя глава Сам. — Но със сигурност ще му хареса, ако вместо четири, му остава само една година.

Тони вдигна чашата и я преполови на един дъх.

— А какво ще кажеш за осемнайсет месеца?

Сам поклати глава и се усмихна.

— Ти печелиш, ченге. Можеш ли да го уредиш?

Тони кимна. Можеше да получи подкрепата на кмета — все пак имиджа на Ню Йорк беше заложен на карта.

— Да, мога.

— Има и едно „но“, ченге. Няма да рискувам да ми надупчат задника, ако се разчуе, че съм издал някое лошо момче.

— Видях го как действа. Няма за какво да се притесняваш. Сам е. Не принадлежи към някоя банда. Освен това си избра неподходяща жертва и ще бъде зад решетките доста дълго време. Ще остарее и ще побелее, докато се измъкне от затвора в Осининг.

— Разполагаш ли с име?

— Не.

— Как изглежда? — попита Сам.

— Да ти приличам на човек, който вижда през скиорски маски? — попита в отговор Тони.

— О!

— Метър и осемдесет и пет, плюс-минус. Едър. Носеше черни спортни дрехи и червено-черни маратонки „Найк“. А, и имитация на „Ролекс“.

Тони беше сигурен, че е имитация, защото никой крадец, докато е на работа, не беше достатъчно тъп да носи часовник за три хиляди долара — много лесно би могъл да го повреди или загуби.

— И играе билярд — допълни той.

— Откъде знаеш?

— Знам го.

Защото каквото и да си мислеха детективите от централната част на града, Тони знаеше, че прахът, който Питкин бе видял по ръцете му, беше от креда за билярдни щеки. Никой наркодилър или наркоман не беше толкова нехаен към кокаина или хероина, че да остави видими следи от тях по ръцете си. А дори и това да се случеше, щеше да ги оближе на мига. Ето защо Тони беше тук — той знаеше, че престъпникът вероятно е много сериозен играч на билярд, щом има следи от креда по ръцете си. И макар в Ню Йорк да имаше много билярдни зали, единици бяха тези, които обслужваха големите играчи, а още по-малко тези, които обслужваха чернокожи големи играчи.

След дълъг размисъл барманът тъжно поклати глава:

— Човече, ще ми се да можех да ти кажа, че съм го виждал. Сещаш ли се обаче за залата „Ъптаун Билярдс“?

— На „Леке“ ли?

— Да — каза Сам. — Тази вечер имат турнир. Петстотин кинта. Знам, че много играчи ходят там. Провери го. Търси Из. Дребен тип, който се мотае в дъното. Кажи му, че ме познаваш и всичко ще бъде наред.

— Добре, ако всичко се получи както трябва, ще говоря с когото трябва и ще съкратим присъдата на брат ти.

— Благодаря ти, човече. Искаш ли още една бира?

— Имаш ли още Смоуки Робинсън? — попита на свой ред Тони, като кимна към джубокса.

Сам се намръщи възмутено.

— Разбира се, че имам.

— Запазвам си правото за друг път, Сам!

В „Ъптаун Билярдс“ Тони срещна много по-хладен прием, но затова пък намери Из, който наистина беше дребен и наистина беше в дъното на залата. Из не беше от онези смотльовци, които се мотаят из залите без полза. Когато Тони го откри, дребното човече изпразваше джобовете на някакъв доста обигран и нахакан млад играч от солидна пачка банкноти, като обстрелваше масата на осма топка11 без дори много-много да следи играта. След като прибра парите в джоба си и проследи с поглед как загубилият се изнизва от залата, Из се обърна към Тони и вдигна оскубаната си вежда.

Тони се представи и спомена името на Сам.

Из го гледаше сякаш беше гола стена.

— Търся един човек — продължи Тони и описа престъпника.

Без да каже нито дума Из се отдръпна встрани и проведе телефонен разговор. Тони чу достатъчно, за да разбере, че Из говори със Сам, за да провери истинността на думите му. После се върна при билярдната маса и постави топките в рамката.

— Да — каза Из, все едно говореше на себе си, — имаше един такъв тип тук по-рано. Спомням си ролекса. Когато играеше, го сваляше и го оставяше на бара. Оттам знам, че е имитация. Последният път този тип се справяше добре, но се провали във втория фрейм. Твърде много се напъваше, нали разбираш какво имам предвид? Никога не можеш да спечелиш, ако играеш така. Щом започнеш да се напъваш, си загубил.

— Често ли се навърта тук?

— Понякога. Виждал съм го из квартала. Обикновено се движи сам.

— Как се казва? — попита Тони и на мига се сбогува с пет двайсетачки.

Из отиде до бара и запрелиства купчина влажни оръфани листове. Участниците в турнира, предположи Тони.

— Девън… Девън Уилямс. Да, това трябва да е той. Познавам всички останали.

Още сто долара смениха собственика си.

— Имаш ли адреса му?

— Ето ти го.

Беше на 131-а улица, само на четири преки от залата.

— Благодаря ти, човече. До скоро.

Из не отговори. Взе две топки — едната шарена, другата едноцветна и ги пусна в джобовете. След това тръгна около масата, мърморейки си:

— Решения, шибани решения.

Когато излезе на Лексингтън авеню, Тони се подпря на стената. Ако извикаше подкрепление, те щяха да разберат какво се случва. Детективите щяха да връхлетят като ястреби и да му отмъкнат случая на мига. И тогава някой друг щеше да се окичи с нашивки, а шансът за назначение в детективския отдел да изчезне.

Добре, реши Тони. Този случай е мой.

И така, въоръжен със своя пистолет „Глок“ и резервния револвер, пристегнат към коляното, Тони Винченцо потъна в Харлем. В този квартал мъглата и въздухът бяха толкова тежки, че поглъщаха звуците на града. Сякаш беше в друго време и на друго място — в гора или може би в планина. Тихо, много тихо и мрачно. В съзнанието му изплува една дума. Понятие, което веднъж бе използвал баща му, говорейки за музика: ноктюрно. Тони не беше сигурен какво означаваше това, но чувстваше, че по някакъв начин е свързано с нощта. И затова реши, че самата музика е изпълнена с покой.

Което беше адски забавно, да му се не види, помисли си той. Беше се захванал да залови въоръжен и опасен престъпник съвсем сам. И си мислеше за музика, изпълнена с покой.

Ноктюрно…

Пет минути по-късно вече беше пред жилището на Девън Уилямс.

Изключи звука на радиостанцията си и закачи микрофона на коженото си яке. Така дори и да бъде прострелян, Тони щеше да има възможност да съобщи, че полицай има нужда от помощ. Закачи служебната си значка на джоба на якето и извади пистолета си.

Промъкна се в коридора и прочете списъка на живеещите в сградата. Уилямс се помещаваше в апартамент на първия етаж. Тони отново излезе навън и се покатери по аварийната стълба. Прозорецът беше отворен, но завесите бяха спуснати. Вътре не се виждаше ясно, въпреки че Тони успя да зърне Уилямс, който нервно крачеше из стая, която вероятно бе кухнята. Бинго!

Уилямс държеше в ръка калъфа с цигулката и все още беше облечен със спортния си екип. А това означаваше, че по всяка вероятност е въоръжен.

Тони си пое дълбоко дъх.

Добре, а сега? Мисълта за подкрепление изникна отново, но той я прогони.

Не… Това беше неговият шанс, който се случваше веднъж в живота. Направи ли го сам, ще получи златната значка.

Или ще го убият!

Не мисли за това.

Просто действай!

Тони прескочи безшумно през прозореца и се озова в малка гостна стая. Усети мирис на вкисната храна и мръсни дрехи. Придвижи се бавно до вестибюла и спря точно пред кухнята. Ръцете му бяха потни, особено тази с пистолета, и той внимателно ги избърса.

Добре, направи го.

Едно… Две…

Тони замръзна.

От кухнята се чу музика. Музика от цигулка.

Леко стържеща, леко скърцаща. Като звук от ръждясала врата. Но после, след като свирещият настрои цигулката, тоновете станаха чисти и звучни. Тони, с разтуптяно сърце, прилепил се плътно към стената, надигна глава, щом чу, че цигуларят засвири някакъв джазов рефрен.

Значи вътре имаше двама души, може би и повече. Посредникът на Уилямс вероятно. Или може би самият купувач на Страдивариуса. Дали това означаваше и повече оръжия?

Да извикам ли подкрепление сега?

Не, помисли си Тони. Твърде късно е. Нямаше какво да направи, освен да действа.

Приведен напред, той изскочи иззад ъгъла и вдигна пистолета на нивото на очите.

— Не мърдай! Всички да не мърдат!

Но там нямаше никакви „всички“.

Там беше само високият, кръглолик Девън Уилямс, поставил цигулката под брадичката си и хванал лъка в дясната си ръка. При влизането на Тони той ахна от изненада и остана със зяпнала уста и ококорени очи.

— Човече, изкара ми акъла. — Раменете му бавно се отпуснаха и от гърдите му се отрони въздишка. — Човече, това си ти. Ченгето.

— Ти ли си Девън Уилямс?

— Да, аз съм.

— Остави я.

Уилямс бавно положи цигулката на масата.

— Изпразни джобовете си.

— Ей, човече, намали малко децибелите. В съседната стая има деца. Заспали са.

Тони се засмя вътрешно на строгото разпореждане на момчето.

— Има ли някой друг?

— Не, само децата.

— Не би ме излъгал точно сега, нали?

— Не, човече. — Уилямс въздъхна възмутено. — Не лъжа.

— Изпразни джобовете си. Няма да повтарям. Момчето изпълни казаното.

— Къде е желязото? — изсъска Тони.

— Какво желязо?

— Не се прави на интересен. Оръжието ти.

— Оръжие ли? Нямам оръжие.

— Видях го тази вечер. Пред концертната зала. Уилямс махна с ръка към масата.

— Ето това използвах. — Той посочи към голяма дъвка във формата на пура, увита в целофан. — Просто я държах в джоба си. Видях го веднъж в един филм.

— Я не ме баламосвай.

— Нищо подобно. — Той обърна джобовете си, както и големия джоб на блузата си. Бяха празни.

Докато му слагаше белезници, Тони внимателно го огледа.

— На колко години си?

— На седемнайсет.

— Тук ли живееш?

— Аха.

— Сам?

— Не, човече, казах ти, с децата.

— Твои ли са?

Момчето се изсмя.

— Братя и сестри са ми.

— Къде са родителите ти?

Отново последва смях.

— Където и да са, не са тук.

Тони му прочете правата. Мислеше си: намерих престъпника, намерих цигулката и никой не пострада. Съвсем скоро вече ще бъда детектив Винченцо.

— Слушай, Девън, кажи ми името на посредника си, а аз ще кажа на детективите, че си съдействал на следствието.

— Нямам посредник.

— Глупости! Как щеше да продадеш цигулката без посредник?

— Нямаше да я продавам. Откраднах я за себе си.

— За себе си ли?

— Точно това ти казвам. За да свиря. Да изкарам малко пари по подлезите.

— Глупости.

— Вярно е.

— Защо ти трябваше да рискуваш толкова? Защо просто не си купи една цигулка? Не е беемве все пак. Можеше да си вземеш някоя от заложна къща за две-три стотачки.

— Да бе, откъде да взема триста долара? Моят старец ни заряза, майка ми също… кой знае заради кой любовник, а аз останах сам с децата. Трябват пари за храна, дрехи, за детска градина. Е, с какво да купя цигулка, човече? Никакви пари нямам.

— Къде се научи да свириш? В училище ли?

— Да, в училище. Много ме биваше. — Той се усмихна и Тони забеляза проблясването на златен зъб.

— И какво, прекъсна, за да работиш ли?

— Аха, когато татко ни заряза. Преди няколко години.

— И просто ей така реши да се заловиш пак с цигулката? Защото от това може да изкарваш повече пари, отколкото от билярд. Прав ли съм?

Уилямс премигна. След това въздъхна ядосано, осъзнавайки как са го разкрили.

— Това, което ми плащат, за да редя кашони в супермаркета, просто не е достатъчно, човече. — Той затвори очи и горчиво се изсмя. — Затова влязох в системата. По дяволите. Никога не съм си мислил, че ще ми се случи. Човече, много се мъчих да не се замесвам. Просто исках да изкарам достатъчно, за да доведа леля ми тук. От Северна Каролина. За да ми помага да се грижа за децата. Каза, че ще дойде, но няма пари за път. Струва към две хиляди.

— Знаеш какво казват: кривнеш ли от правия път, чака те съд.

— Глупости. — Уилямс беше вперил очи в цигулката с любопитство, почти с копнеж.

Тони се вгледа в тъмните очи на младия мъж.

— Чуй какво ще направим — каза му той. — Ще сваля тези белезници за няколко минути, за да посвириш малко, за последен път.

Последва колеблива усмивка.

— Наистина ли?

— Разбира се. Но те предупреждавам, че ако мръднеш и на сантиметър, ще паркирам куршум в задника ти.

— Не, човече. Нямаш проблеми.

Тони отключи белезниците и се отдръпна назад, като насочи пистолета към арестанта си.

Момчето взе цигулката и поде друг рефрен. Вече започваше да придобива усет. Този път звукът беше много по-звънък и плътен. Подхвана „Върви да кажеш на леля Роди“12 и изсвири няколко вариации по нея. След това няколко кратки класически упражнения. Нещо от Бах, помисли си Тони. И част от „Не съм лошо момче“13. И няколко парчета, които си спомняше, че майка му свиреше, когато беше малък. Най-накрая Уилямс свърши, въздъхна и сложи инструмента в калъфа. После посочи с глава към него:

— Забавно, а? Месеци наред мислиш как ще откраднеш нещо и накрая си готов да го направиш, а се оказва, че си взел някакъв стар боклук, целият повреден и какво ли не още.

Тони също се вгледа в резките по дървото, драскотините и захабената шийка на цигулката.

Струва повече от къщата ми в града…

— Добре, синко, време е да вървим. — Той взе белезниците от масата. — Ще вземем някой от социалната служба да се грижи за децата.

Когато погледна към спалнята, усмивката на Уилямс помръкна.

— Човече — каза той, — човече.

Фоайето на хотел „Шери-Недърланд“ се стори твърде голо на Тони Винченцо, който съдеше за качеството на хотелите по продължителността на времето за продажба на намалени напитки в бара и наличието на хромирани повърхности на квадратен метър във фоайето. Но това беше територия за богати хора, а какво знаеше той за богатите?

На всичко отгоре беше малко. И изглеждаше още по-малко, защото беше претъпкано с репортери и ченгета. Там беше и жената с червената рокля от кабинета на кмета. Сержант Уебър също беше там и също така изглеждаше вкиснат, че са го измъкнали от леглото в два часа сутринта заради показно в името на някакъв задник, колкото и известен да беше той.

Тони влезе във фоайето, носейки цигулката под мишница и спря пред Уебър, чиято вечно начумерена физиономия допълнително се смръщваше, когато пропъждаше репортерските въпроси.

Целият сияещ, фризиран, Едуард Питкин, облечен с костюм и вратовръзка (Господи, дори по това време!), излезе от асансьора и застана под ослепителния блясък на прожекторите. Той пристъпи напред, за да вземе цигулката. Но Тони не му я подаде. Вместо това разтърси ръката на музиканта.

Питкин за миг се стъписа, но после — осъзнавайки, че наоколо е пълно с репортери — отново се усмихна и каза:

— Какво мога да кажа, полицай? Безкрайно съм ви благодарен.

— За какво?

Музикантът отново се стъписа.

— Ами задето върнахте моя Страдивариус.

Тони сподавено се изсмя и Питкин на мига се намръщи. След това ченгето махна с ръка към тълпата.

— Ела насам, не се срамувай!

Девън Уилямс, облечен с униформата си от супермаркета и работните си обувки, мина неуверено през гората от репортери.

Питкин се обърна към Уебър.

— Защо не е с белезници? — попита той, обзет от ярост.

Сержантът погледна Тони, като безмълвно си задаваше същия въпрос.

Тони поклати глава.

— Искам да кажа, защо да слагам белезници на човека, който върна вашата цигулка?

— Той… какво?

— Разкажете ни какво се случи — изкрещя някакъв репортер.

Уебър кимна и Тони застана в полукръга от репортери. Прокашля се.

— Забелязах извършителя на Сто двадесет и пета улица. Носеше въпросната цигулка и побягна. Този млад човек, Девън Уилямс, излагайки се на огромна опасност, се намеси и се хвърли върху нападателя. Успя да спаси инструмента. Виновникът избяга. Втурнах се след него, но за съжаление той се измъкна.

Беше се притеснявал, че думите щяха да звучат като заучени, каквито си и бяха. Но, по дяволите, всички са свикнали как говорят ченгетата. Ако звучиш твърде нормално, никой не ти вярва.

— Тъкмо си мислех, че прилича на… искам да кажа… — каза Питкин.

Тони продължи:

— Видях извършителя без скиорската маска. Нямаше нищо общо с господин Уилямс. — След това хвърли поглед към Питкин: — Освен факта, че и двамата са афроамериканци. Помолих господин Уилямс да се присъедини тук към нас, за да може да получи възнаграждението си. Той отказа, но аз настоях да дойде. Смятам, че съвестните граждани трябва да бъдат, нали знаете, насърчавани.

— Колко е възнаграждението, господин Питкин? — провикна се един репортер.

— Ами, не съм… пет хиляди долара.

— Какво? — прошепна намръщен Тони.

— Десет, ако инструментът е невредим — бързо добави Питкин.

Тони му подаде калъфа. Музикантът рязко се обърна и отиде до една маса близо до рецепцията. Отвори калъфа и изпитателно огледа цигулката.

— Всичко наред ли е? — извика Тони.

— Да, да, в чудесно състояние е.

Уебър привика с пръст Тони. Двамата отидоха в ъгъла на фоайето.

— Какво става, по дяволите? — измърмори сержантът. Тони сви рамене.

— Това, което казах, шефе.

Сержантът въздъхна.

— Нямаш извършител на деянието, така ли?

— Така е. Измъкна се.

— И хлапето взе цигулката. Не ти. Това хич няма да е от полза за молбата ти.

— Вече го разбрах, шефе.

Уебър огледа Тони от горе до долу и продължи със сподавен глас:

— Но това пък означава, че няма да искаш тъкмо този случай да влиза в доклада, нали?

— Не, не искам.

— Лош късмет.

— Да — каза Тони — Лош.

— Хей, господин Уилямс — извика един репортер. — Господин Уилямс?

Уилямс се огледа, непривикнал да чува „господин“ заедно с фамилното си име.

— Какво има? — попита той, започвайки да схваща.

— Бихте ли дошъл насам, за да отговорите на няколко въпроса?

— Хм, да, предполагам.

Щом младият мъж се отправи неловко към нарастващата тълпа от репортери, Тони се наклони напред с широка усмивка на лицето си и го хвана за ръката. Момчето спря и наведе ухо към Тони, който му прошепна:

— Девън, трябва да се прибирам, но само да проверя пак… щом леля ти дойде тук, ще ми сготви свински джолан със зеле, нали?

— Тя е най-добрата!

— А остатъкът от парите отива в сметка за децата?

Уилямс се усмихна и златният зъб отново проблесна.

— Дадено, полицай!

Двамата си стиснаха ръцете.

Когато Уилямс застана пред камерите, Тони си обличаше дъждобрана. Спря се при въртящите се врати и погледна назад.

— Господин Уилямс, кажете ни, обичате ли музика?

— Ъ-ъ-ъ, да. Обичам музиката.

— Рап ли харесвате?

— Не, не ми харесва особено.

— Свирите ли на нещо?

— Малко на пиано и китара.

— След този случай смятате ли, че може да започнете да учите цигулка?

— Ами, сигурно. — Той хвърли поглед към Едуард Питкин. Музикантът погледна скептично младия мъж, сякаш беше от друга планета.

Без да отмества очи от Питкин, Уилямс продължи:

— Виждал съм разни хора да свирят на такива работи и не изглежда кой знае колко трудно. Искам да кажа, че поне на мен така ми се струва.

— Господин Уилямс, още един въпрос…

Тони Винченцо излезе навън в нощта. Мъглата се беше вдигнала и най-накрая дъждът беше започнал да вали — равномерен и хладен, но странно тих. Нощта все още бе изпълнена с покой. Жан Мари щеше да е заспала, но въпреки това Тони искаше да се прибере у дома. Да пийне една бира, да си пусне някой диск. Моцарт беше добър. Но Смоуки Робинсън беше още по-добър.