Приключенията на Хъкълбери Фин

Глава осемнадесетаЗАЩО ХАРНИ ХУКНА ПОДИР ШАПКАТА СИ

Трябва да ви кажа, че полковник Гренджърфорд беше джентълмен. Истински джентълмен беше той, и домашните му също. От сой, както се казва; това е важно и за човек, и за кон, казваше вдовицата Дъглас, а никой не отрича, че тя е от първите аристократи в нашия град. Така казваше и баща ми, макар че той беше от сой като таванско коте. Полковник Гренджърфорд беше много висок, строен, бледомургав, без нито капчица червенина: всяка сутрин бръснеше мършавото си лице с невиждано тънки устни и ноздри; носът му беше гърбав, веждите гъсти, очите от черни по-черни и такива хлътнали, да речеш, че те гледа някъде от пещера. Челото му беше голямо, а косите посивели и дълги до раменете. И ръцете му бяха мършави и дълги. Всеки ден обличаше чиста риза и бял костюм — просто да ослепееш, като го погледнеш. В неделен ден носеше син фрак с жълти копчета. Имаше и махагонов бастун със сребърна дръжка. Не обичаше празните приказки, нито крещеше. Не можеш да си представиш по-добър човек, щом го видиш, ще разбереш какъв е и ще имаш вяра в него. По някой път се усмихваше — с една такава блага усмивка! Ама ако се случеше да се изправи като майски прът [украсен с цветя и ленти кол, около който се танцува на първи май] и очите му вземат да святкат под гъстите вежди, изведнъж ще ти се доще да се покатериш по-бързо на някое дърво и оттам да разбереш какво става. Нямаше нужда да мърмори на хората да се държат прилично — пред него всеки се държеше, както трябва. И всеки гледаше да е по-близо до него; защото през повечето време беше като слънчице… искам да кажа като ясно време. Ако се намръщеше като чер облак, бурята не траеше повече от половин минута, ама и то стигаше: цяла неделя никой вече не смееше да шукне.

Щом слезеше сутрин със старата леди, цялото домочадие ставаше веднага да им каже „добро утро“ и никой не сядаше преди тях. После Том и Боб отиваха при бюфета, дето стоеше каната, приготвяха на баща си чашка уиски с вода и му я подаваха, а той чакаше да налеят и на тях си; после Боб и Том се покланяха и казваха: „За ваше здраве, сър, за ваше здраве, мадам“; старите се покланяха едва-едва и отговаряха: „Благодарим“, и тримата изпиваха уискито. Подир това Том и Боб наливаха върху останалата захар в чашите си по една лъжица вода и няколко капки уиски или сидра и ги подаваха на мен и на Бък, та и ние да пием за здравето на старите.

Боб беше по-големият, Том по-малкият: и двамата бяха високи, хубави, едри мъже с мургави лица, черни очи и дълги черни коси. И те се обличаха като стария джентълмен в бели платнени дрехи и носеха широкополи панамени шапки.

Подир тях идваше мис Шарлот. Тя беше на двайсет и пет години, висока, горда и величествена, ама от добра по-добра, ако не я разсърдиш с нещо. Разсърдиш ли я, и тя — като баща си — ще те погледне така, та да се разтрепериш от глава до пети. Инак беше хубавица.

Хубавица беше и сестра й, мис Софи, само че беше друга. Тя беше двайсетгодишна, кротка и мила като гълъбица.

Всеки, та и Бък дори, си имаше по един негър. Моят негър все си почиваше, защото аз не бях привикнал да ми слугуват, ама негърът на Бък все трябваше да тича нагоре-надолу.

Това беше цялото семейство сега; едно време имало още, трима сина, ама те били убити; а Емлин умряла.

Старият джентълмен имаше не знам колко ферми и над стотина негри. По някой път пристигаха от десет-петнайсет мили далеч цяла тълпа гости на коне, стояха по пет-шест дни, разхождаха се из полето и по реката, ходеха на излети или танцуваха — денем в гората, вечер в къщи. Повечето бяха роднини. Мъжете си носеха и пушките. Всички бяха все важни хора.

По тия места живееха още едни аристократи, пет-шест семейства от рода Шепърдсън. И те бяха прочути, възпитани, богати и благородни като Гренджърфордовци. Шепърдсъновци и Гренджърфордовци се качваха и слизаха на едно и също параходно пристанище, на около две мили от нашия дом; та като ходех там с някои от нашите, ми се случваше да видя и Шепърдсъновци с чудесните им коне.

Един ден бяхме отишли с Бък на лов из гората и изведнъж чуваме конски тропот. Тъкмо пресичахме пътя.

— По-скоро! — рече Бък. — Бягай в гората!

Избягахме, после надникнахме през листата. След малко се показа един чудесен млад мъж; приличаше на офицер и яздеше тръс с отпуснати поводи. Пушката му беше напреко на седлото. И по-напред го бях виждал. Той беше младият Харни Шепърдсън. Изведнъж чух до ухото си, че пушката на Бък изгърмя, а шапката на Харни веднага изхвърча нанейде. Той грабна пушката си и се втурна право към това място, дето се бяхме скрили. Ама ние не го дочакахме. Хукнахме през гората. Дърветата не бяха нагъсто, та като се обръщах да погледна през рамо какво става, видях как Харни се прицели на два пъти в Бък, после се върна, отдето беше тръгнал — сигурно да си търси шапката. Така мисля, макар че нищо не видях по-нататък. Ние не се спряхме, додето стигнем в къщи. Очите на стария джентълмен светнаха — смятам, че беше от радост — после лицето му се позаглади и той рече по-ласкаво от друг път:

— Не ми се харесва, дето си стрелял скрит зад храст. Защо не излезе на пътя, момчето ми?

— Шепърдсъновци никога не се показват на открито, тате. Все гледат да им е по-изгодно.

Мис Шарлот беше вдигнала малко глава, като кралица, додето Бък разправяше случката; ноздрите й потръпваха, а очите й святкаха. Двамата по-големи братя се намръщиха, ама не продумаха. Мис Софи пребледня, после, като чу, че Харни не бил ранен, се успокои.

Щом можах да остана насаме с Бък под дърветата при хамбара, взех да го разпитвам:

— Наистина ли искаше да го убиеш. Бък?

— То се знае!

— Какво ти е направил?

— Той ли? Нищо не ми е направил.

— Защо искаш да го убиеш тогава?

— Ами така… просто за кръвна вражда.

— Какво е това кръвна вражда?

— Че къде си израснал ти? Нима не знаеш какво е кръвна вражда?

— Досега не съм чувал такова нещо… Разправи ми какво е.

— Как да ти кажа — започна Бък. — Кръвната вражда е такова нещо: някой човек се скарва с друг и го убива; тогава братът на убития убива оня; после братята на двамата убити почват да се избиват едни други; подир тях братовчедите… И така, докато всички се избият. Тогава вече кръвната вражда престава. Ама тая работа върви бавно и трае много време.

— И вашата вражда ли е отдавнашна, Бък?

— Ами… така смятам. Почнала е отпреди трийсетина години, както казват. Скарали се за нещо, после се съдили; който загубил делото, взел, че застрелял оня, дето спечелил … Така му се и падало, разбира се. Всеки на мястото на загубилия е щял да направи същото.

— А за какво са се скарали. Бък? За земя ли?

— Може и за земя да е било… не знам.

— И кой е стрелял пръв? Някой Гренджърфорд ли или от Шепърдсъновци?

— Отде да знам? Това е било много отдавна.

— Някой друг не знае ли?

— Ех, баща ми знае навярно; и от другата страна старите трябва да знаят. Не знаят само защо са се скарали най-напред.

— Много души ли са били убити оттогава, Бък?

— Да. Додето се обърнеш, пак ново погребение. Но всеки куршум не убива. Баща ми си носи няколко, ама не се оплаква, защото не тежали много. Боб го цапнаха с нож и Том раниха веднъж-дваж.

— Имало ли е някой убит тая година, Бък?

— Да. И ние улучихме едного, и те. Преди около три месеца братовчед ми Бъд, който е на четиринайсет години, яздел в гората по другия бряг, и то без никакво оръжие. Голяма глупост, то се знае. На едно усамотено място чува конски тропот зад себе си и като се обръща, вижда как плешивият Шепърдсън го гони с пушка в ръка, а вятърът развява побелялата му коса. И вместо да скочи от коня и да се скрие в гората, Бъд решава, че оня няма да го настигне. Така се надбягвали пет-шест мили и старият все повече го наближавал; най-после Бъд разбрал, че няма полза да бяга, спрял се и се обърнал с лице към оня, за да бъде застрелян в лице, а не в гръб. Старият го настигнал и го убил на място. Само че не можа да се радва дълго, защото не мина и неделя, и нашите му светиха маслото.

— Според мен, този старец е бил страхливец, Бък.

— Аз пък мисля, че не е бил страхливец. Никак не е бил. Между Шепърдсъновци няма страхливци… ни един страхливец няма. Веднъж същият старец се бил половин час с трима Гренджърфордовци и ги надвил и тримата. Всички били на коне; той слязъл от коня си, скрил се зад една купчинка дърва и оставил коня пред себе си, да се пази от куршумите; а Гренджърфордовци останали на коне, обикаляли около него и стреляли. И той стрелял срещу тях. Накрай и той, и конят му едва се довлекли до къщи, ранени и целите окървавени; а Гренджърфордовци трябвало да ги занесат в къщи — единият бил убит, другият умрял на втория ден. Не, сър; ако тръгнеш да търсиш страхливци, няма защо да си губиш времето между Шепърдсъновци: такава порода там не се намира.

Следната неделя всички отидохме на черква. Все на коне. Мъжете — и Бък — взеха пушките си, в черква ги държаха между коленете си или наредени до стената, та да им са под ръка. Шепърдсъновци също. Проповедта беше като всяка проповед — все за братска любов и разни такива скучни и прескучни работи; но всички рекоха, че била много хубава и додето се връщаха към къщи, все за нея приказваха. Толкова нещо казаха за вяра, за добри дела, благодат, предопределение и не знам още какво, та през живота си не бях прекарвал по-скучна неделя.

Не мина и час след обеда и всички заспаха. Кой на стол, кой в стаята си. Стана още по-скучно. Бък и едно куче се бяха изтегнали на слънце и дълбоко спяха. И аз се прибрах в нашата стая да поспя. На минаване видях милата мис Софи, застанала до вратата си, която беше до нашата. Тя ме повика в стаята си, затвори тихичко вратата, попита ме дали я обичам и аз й казах, че я обичам; тогава ме попита дали съм готов да й направя една услуга, ама без да казвам някому. Казах й, че съм готов. Тогава тя каза, че забравила евангелието си в черква; оставила го на чина между две други книги, та да ида, без да ме усетят, да го прибера и да не казвам никому. „Ей сега ще ида“, рекох. Измъкнах се аз и поех по пътя. В черква нямаше вече никого, само едно-две прасета; вратата й не се затваряше, а прасетата обичат да лежат лете на дървен под, защото е хладен. Може да сте забелязали, че повечето хора ходят на черква само когато трябва, ама с прасетата не е така.

„Нещо не е в ред тука, казвам си аз; не може едно момиче толкова да се тревожи за някакво си евангелие.“ Поразтърсих книгата и от нея падна едно листче само с две думи, написани с молив: „Два и половина“. Разтърсих я пак, ама нищо друго не намерих. Нищо не можах да разбера от написаното, затова прибрах листчето в книгата и се върнах. В къщи мис Софи ме чакаше пред вратата си. Дръпна ме в стаята, затвори вратата и взе да прелиства евангелието. Намери листчето, прочете го и се зарадва. Додето разбера какво става, тя ме сграбчи, прегърна ме, каза, че от мене по-добро момче няма, и пак ми заръча да не казвам никому. Цяла се беше изчервила, очите й святкаха и така изглеждаше още по-хубава. Много беше чудна тая работа. Затова щом си поех дъх, попитах какво пише на листчето, а тя пък ме попита чел ли съм го. Казах, че не съм; тогава тя попита знам ли да чета ръкописно писмо. Отговорих й, че знам, само ако е писано с печатни букви. Тогава тя рече, че на хартийката не било писано нищо важно, тя показвала само докъде е прочела книгата. После ме прати да си играя.

Поех към реката и все си мислех за тая случка, а след малко гледам и моят негър тръгнал подир мене. Като се отдалечихме колкото да не ни видят от къщи, той се огледа насам-натам, изтича при мен и рече:

— Мастър [обръщение към младите господари; вместо мистър] Джордж, ако дойде с мен до блато, аз покажа цял куп водни змии.

„Чудна работа, мисля си, и вчера ми каза същото. Сигурно знае, че никому не е дотрябвало да лови водни змии. Какво ли е намислил?“ Затова му рекох:

— Добре, върви пред мен.

Вървяхме около половин миля; после той нагази до глезен в блатото и така изминахме още половин миля. Като стигнахме до една суха равнинка, дето растяха всякакви дървета, храсти и диви лози, негърът рече:

— Минеш още една-две крачки нататък, мастър Джордж, и видиш. Там са. Аз ги виждал и друг път… не ми се гледа.

Той зацапа пак във водата да си върви и скоро се загуби зад дърветата. Полутах се малко, после стигнах до една полянка колкото стая, отвсякъде заградена с лози; там спеше някакъв мъж… Да, очите не ме лъжеха — спеше моят Джим!

Събудих го и смятах, че кой знае колко ще се смае, като ме види, ама той не се смая. Извика от радост, но не се смая. Разправи ми, че през оная нощ плувал все подир мен и чувал, като викам, ама не ми се обаждал, защото се боял да не го пипнат и да го върнат да робува. После рече:

— Ударил се малко, та не плувал бързо; затова накрай бил далечко от тебе. Кога ти излезе на бряг, рекох си: ще догоня, без да вика, ама видял къща и спрял да бърза. Бил далечко, та не чул какво ти казал ония хора… пък и от кучета било страх. Като се умирило всичко и разбрал, че ти влезе в къща, тръгнал за гора — там чака да съмне. Рано сутрин едни негри минали насам за ниви, взели и довели на това място; тука кучета не намерят, не могат преплува вода. Негри вечер носи ядене и разправя как прекарваш.

— А защо не каза на моя Джек да ме доведе по-рано, а, Джим?

— Защо няма полза да те тревожа, Хък, като не можем да стори нищо… ама сега работа наред. Щом ми падне, купувал тенджери, тигани, шишета, нощем поправял сал…

— Какъв сал, Джим?

— Наш сал.

— Та нали се разби?

— Не разби. Пораздърпан малко — един край цял отнесен. Беда не голяма, само неща загубени до едно. Ако не потопили толкова дълбоко и плували толкова дълго под вода, ако нощ не толкова тъмна и ние не толкова уплашили, та чак загубили ум, дето се казва, щели да видим сал. Нищо — той сега като нов, имаш и нова покъщнина наместо потънала.

— А как намери сала, Джим? Улови ли се за него?

— Как уловиш за него в гора? Намерили негри — вклещен за коренища в заливче — и скрили във върби при рекичка, а после изпокарали кой да вземе; аз научил и оправил работа: казал, че сал не техен. Сал твой и мой. Не искаш, рекох, да ограбиш един млад бял джентълмен и после изпатиш? Дал всекиму по десет цента и те много благодарни; искали намерят пак някой сал, още спечелят. Тия негри страшно добри за мен, няма нужда два пъти кажа какво иска. Твой Джек, чедо, добро негър и страшно хитър.

— Хитър е наистина. Ни веднъж не ми каза, че си тук; повика ме да ми покаже водни змии. Ако се случи нещо, няма да е забъркан в кашата. Ще каже, че не ни е виждал заедно, и така си е.

Не ми се ще да ви разправям надълго и нашироко за другия ден. Ще го разкажа надве-натри. Събудих се на разсъмване и тъкмо да се обърна да заспя наново, усещам, че е някак си нередно тихо… нищо не се чува из къщи. А това не се случваше. Погледнах за Бък — няма го. Ставам аз и се чудя какво се е случило. Слизам долу — няма жива душа. И навън все същото. „Какво става“, мисля си аз. На двора при дървата, срещам моя Джек и питам:

— Какво се е случило?

А той:

— Нима не знае, мастър Джордж?

— Не — казвам, — не знам.

— Да кажа тогава. Мис Софи избяга! Ей така — избяга! По някое време нощес. Никой не разбрал кога. Избягала да жени за младия Харни Шепърдсън… така мисли наши хора. Семейство разбрало преди половин час… може и малко повечко… Такова тичане не било друг път. Грабнали пушки и на коне! Жени хукнали да известят на роднини, а стар господар Саул и момчета грабнали пушки и препуснали за река, да настигнат момче и да убият, дорде прехвърли отвъд с мис Софи. Лоши дни дойде, казвам ти.

— И Бък е излязъл, без да ме събуди?

— Излязъл! Защо намесва и теб в тая каша? Мистър Бък напълнил пушка и рече: „Да пукна, ако не довлека един Шепърдсън!“ А там толкова Шепърдсъновци, все застреля един, ако му падне.

Хукнах към реката, без да губя ни минута. Подир малко чувам някъде отдалеко стрелба. Щом зърнах дървената лавка и струпаните дъски при параходната скеля, аз се шмугнах из дърветата и храстите, додето си намеря сгодно място, после се покатерих на една топола, дето не можеха да ме стигнат куршумите, и зачаках. Малко пред моето дърво имаше още една купчина дъски, четири стъпки висока; най-напред мислех да се скрия зад нея, ама добре че не го направих.

На празното място пред лавката се въртяха четири-пет души на коне, ругаеха, крещяха и се мъчеха да уловят две момчета, скрити зад един куп дърва до пристанището; ама не им провървя. Щом някой конник се подадеше откъм реката, веднага почваха да стрелят по него. Двете момчета бяха клекнали и опрели гръб о гръб, та виждаха и на двете страни.

След някое време ония на конете престанаха да ругаят и да крещят. Взеха да се приближават към лавката; тогава едното момче зад дървата се понадигна, прицели се вярно и повали едного от коня. Всички скочиха от конете, грабнаха ранения и тръгнаха да го внесат в лавката; в това време момчетата хукнаха да бягат. Додето ги забележат другите, бяха стигнали на половин път до моето дърво. Щом ги видяха, мъжете скочиха на конете и ги сподириха. Ама не можаха да ги настигнат — момчетата бяха взели голяма преднина, стигнаха до купчината дърва пред мене, скриха се зад нея и пак бяха на по-добро място от мъжете. Едното момче беше Бък, другото беше слабичко, деветнайсе-двайсегодишно.

Мъжете се повъртяха още малко, после препуснаха нанякъде. Щом се изгубиха, аз повиках Бък да му кажа, че са се махнали. Отначало той не можа да разбере откъде се обаждам. Страшно се смая и ми поръча да си отварям очите на четири, та да му обадя, щом мъжете се покажат пак, защото, рече той, сигурно са намислили някоя пакост и скоро ще се върнат. Искаше ми се да се махна от това дърво, ама не смеех да сляза. Бък взе да плаче, да реве и да повтаря, че двамата с братовчед си Джо (другото момче) все ще отплатят за днешния ден. Каза, че баща му и двамата му братя били убити; двама-трима от другите също. Шепърдсъновци ги нападнали от засада. Според Бък, баща му и братята му трябвало да изчакат роднините си, защото Шепърдсъновци били много повече. Попитах го какво е станало с младия Харни и мис Софи. Каза ми, че били в безопасност отвъд реката. Ама не бях чувал някой да ругае, както ругаеше Бък, дето не беше убил Харни, когато го срещнахме в гората.

Ненадейно чуваме три-четири изстрела — дан-дан-дан! Мъжете бяха заобиколили горичката и бяха навлезли в нея изотзад, без конете. Момчетата хукнаха към реката — и двете ранени; а додето се мъчеха да я преплуват, мъжете тичаха по брега. Стреляха по тях и подвикваха: „Убийте ги! Убийте ги!“ Взе да ми прилошава и без малко щях да падна от дървото. Няма да ви разправям всичко, каквото видях… Пак ще ми прилошее, ако река да разправям. По-добре да не бях ходил тоя ден при реката да гледам такива ужасии. И досега още не мога да се отърва от тях — все са пред очите ми, и нощя ги сънувам.

Стоях на дървото, додето се мръкна, защото ме беше страх да сляза. От време на време чувах да говорят из гората; на два пъти видях по няколко мъже да препускат покрай дървената лавка с пушка в ръка; от това разбрах, че битката още не е свършила. Страшно бях наплашен и реших да не се връщам вече в оная къща, защото усещах, че и аз съм донейде виноват за станалото. Онази хартийка, рекох си аз, трябва да е била оставена за мис Софи: да й извести да чака Харни в два и половина, та да избягат; и аз трябваше да кажа на баща й за тази хартийка и за това колко чудновато се държеше мис Софи; тогава той щеше сигурно да я заключи и тая страшна беда нямаше да стане.

Като слязох от дървото, пропълзях по брега и след малко намерих до самата вода двамата убити; издърпах ги по-нагоре, покрих им лицата и си плюх на петите. Поплаках си, като покривах лицето на Бък, защото той беше много добър с мене.

Беше вече съвсем тъмно. Аз не тръгнах за къщата, а през гората ударих право към блатото. Джим го нямаше на островчето, затова хукнах към рекичката и се шмугнах във върбалака; изпотил се бях от бързане по-скоро да се кача на сала и да се махна от тоя ужасен край. Ама салът беше изчезнал! Така се уплаших! Цяла минута не можах да си поема дъх. И като писнах! Изведнъж някой се обади на двайсетина стъпки от мене:

— Господи! Ти ли, чедо? Само не вдига шум! Беше Джим… По-сладък глас не бях чувал през целия си живот. Изтичах по брега и скочих на сала, а Джим ме сграбчи и прегърна от радост. После рече:

— Господ те пази, чедо! Мислил вече, че пак умрял. Джек дойде и рече, може убили, защото не връщал в къщи; и аз тъкмо щял да пусне сал къде устие на рекичка, да отпраща надолу, щом Джек каже, че наистина убит. Ех, че радвам, дето върнал, чедо!

А пък аз:

— Да-а… всичко се нареди. Няма да ме намерят и ще помислят, че съм бил убит и отнесен от реката. Има и защо да помислят така… А ние с тебе, Джим, да не губим време, ами по-скоро изкарвай сала насред течението!

Не можах да дойда на себе си, додето не изминахме две мили и поехме по талвега на Мисисипи. Окачихме пак сигналния фенер и решихме, че сме вече свободни и в безопасност.. От вчера не бях хапнал нищо, затова Джим извади царевични питки, мътеница, свинско със зеле и други зеленчуци… няма по-сладко ядене от него, щом е сготвено, както трябва. Додето вечерях, си приказвахме и ни беше чудесно. Страшно се радвах, че сполучих да се измъкна от кръвната вражда, а Джим се радваше, че се е отървал от блатото. И двамата признахме, че няма по-хубав дом от сала. Навсякъде другаде е притеснено и задушно, а на сала не е. На сал ти е леко, сгодно и си на свобода.