Приключенията на Хъкълбери Фин

Глава тридесет и деветаТОМ ПИШЕ АНОНИМНИ ПИСМА

На заранта отидохме в градчето, купихме капан за мишки от тел, донесохме го, отворихме най-голямата миша дупка и след един час имахме петнайсетина чудесни плъха; прибрахме капана на сигурно място — под кревата на леля Сали, ама додето бяхме за паяци, малкият Томас-Франклин-Бенджамин-Джеферсън-Илекзандър Фелпс го намерил, отворил вратичката да види дали плъховете ще излязат и те излезли; в това време леля Сали влязла в стаята и като се прибрахме, беше на кревата и пищеше колкото й глас държи, а плъховете се мъчеха да я забавляват. Тя грабна бастуна и здравата ни натупа; после заради това проклето хлапе загубихме още час-два — додето уловим други петнайсетина парчета, и то не такива едри, защото най-напред излизат всякога по-едрите. През живота си не бях виждал плъхове като ония, дето се хванаха най-напред.

Събрахме и чудесна купчина паяци, буболечки, жаби, гъсеници — какво ли не; искаше ни се да вземем и едно гнездо на оси, ама не можахме — осите си бяха в него. Не се отказахме веднага — останахме да чакаме до някое време, като си казахме, че или ние тях ще прогоним, или те нас. Накрай те ни прогониха. Намерихме нишадър, натъркахме, дето ни бяха ужилили, и скоро ни мина, само не можехме да седнем, както трябва. После тръгнахме за змии, наловихме двайсетина смока и водни змии, завързахме ги в торба и ги оставихме в нашата стая; беше вече време за вечеря, и то след цял ден тежка работа, та не питайте колко бяхме гладни! Като се върнахме, не намерихме нито една змия — не сме завързали торбата, както трябва, те се измъкнали и избягали. Загубата не беше голяма, защото бяха нейде из къщи и се надявахме да ги изловим. Ама доста време из къщата се разхождаха змии. Току паднат от гредите на тавана или отдругаде; обикновено падаха в чинията или на врата ти, и то тъкмо когато най-малко ти трябват. Бяха чудесни, пъстри и съвсем безопасни, ама за леля Сали това нямаше значение: тя мразеше всички змийски породи и колкото да се мъчехме да я привикнем, не се научи да ги търпи. Щом й се мернеше змия, зарязваше работата си и бягаше. Не бях виждал досега такава жена. Гласа й можеха да чуят чак в Иерихон. Не можеш я накара и с маша дори да хване змия. Ако се случеше да намери някоя в леглото си, ще избяга и ще запищи, сякаш къщата е пламнала. Така измъчи стария, че той взе да ругае господа, дето е създал змии. Минала беше цяла неделя, откакто в къщи не остана ни една змия, а леля Сали още не се успокояваше, нито изглеждаше, че ще се успокои. Само да я побутнеш с перце по врата, когато се е замислила, веднага ще подскочи като опарена. Много беше смешно. Но Том каза, че всички жени били такива. Така били създадени — кой ги знае защо.

Ние ядяхме бой всеки път, когато пред очите й се мернеше змия; предупреди ни, че ще ни пребие, ако донесем пак змии в къщи. Аз не се ядосвах на боя — той не беше кой знае какво, — но ме беше яд, че трябва да търсим нови змии. Както и да е, наловихме си ние и змии, и всякакви други животинчета; страшно весело ставаше в колибата на Джим, като им засвиреше и те се втурнеха към него. Джим не обичаше паяците, пък и те не го обичаха, та не му беше лесно с тях. Казваше, че с воденичния камък и при толкова плъхове и змии не останало място за него; ама и да имаше, пак нямаше да може да заспи, защото вътре беше страшна олелия. Животните не спяха в едно и също време, а едни подир други, та когато змиите спяха, плъховете дежуряха, а щом плъховете идеха да спят, вахтата се поемаше от змиите; додето едни спяха под него и пред него, други скачаха върху му; като тръгнеше да си търси ново място, го пресрещаха паяци. Накрай ни каза, че излезе ли оттук, и заплата да му дават, няма да стане вече затворник.

Както и да е, към края на третата седмица всичко се нареди. Ризата беше изпратена доста отдавна в една баница и щом някой плъх ухапеше Джим, той драсваше на ризата една черта с прясната кръв; перата бяха готови, надписите и гербът бяха издълбани на камъка; прерязахме крака на кревата, изгълтахме стърготините, а колко ни боля корем от тях — не питайте! Мислехме, че ще умрем, ама не умряхме. По-лошо нещо от тия стърготини в живота си не бях ял; и Том също. Ама наредихме всичко, както трябва, макар че страшно се уморихме. Особено Джим. Старият беше писал два пъти в плантацията при Ню Орлеан да дойдат да си приберат избягалия негър, но отговор не дойде, защото там нямаше никаква плантация; тогава реши да даде обявление за Джим във вестниците в Сент Луис и Ню Орлеан. Като спомена Сент Луис, мене ме побиха студени тръпки и разбрах, че няма време за губене, а Том каза, че е дошло вече време за инонимните писма.

— Това пък какво е? — питам аз.

— Да известиш хората, че има нещо да става. Понякога го правят по тоя начин, понякога по друг. Но все има някой да следи затворника и да извести коменданта на крепостта. Например Людовик XVI щял да офейка от Туулери [дворецът Тюилери в Париж], ама една прислужница го издала. Така е най-добре… но и инонимните писма не са лоши. Ще си послужим и с двата начина. Някой път майката на затворника си разменя дрехите с него — тя остава в затвора, той се измъква в нейните дрехи. И това ще направим.

— Слушай, Том, защо да ги известяваме какво ще се случи? Нека се сетят сами — това си е тяхна работа.

— Знам; само че не можеш да разчиташ на тях. Още отначало тръгна тъй — все сами да вършим всичко. Нашите са толкова доверчиви и недосетливи, че нищо не забелязват. Затова, ако не ги известим, никой няма да ни пречи; значи след толкова труд и грижи цялото бягство ще мине съвсем безинтересно и никак няма да е ценно.

— Тъкмо така ми се ще да стане, Том.

— Я мълчи! — погледна ме възмутено той. А пък аз рекох:

— Добре, не възразявам. Каквото се хареса на тебе, ще се хареса и на мене. А за прислужницата какво реши?

— Ти ще бъдеш прислужницата. Ще се вмъкнеш посред нощ да откраднеш роклята на мулатката.

— Само че на заранта ще се вдигне олелия, Том; тя сигурно няма друга рокля.

— Знам; но роклята ще ти трябва най-много за петнайсет минути, колкото да занесеш инонимното писмо и да го пъхнеш под вратата на главния вход.

— Добре тогава, ще го направя. Макар че мога да го занеса и както съм си — с моите дрехи.

— Няма да приличаш на прислужница.

— Няма да приличам. Ама няма и кой да ме види на какво приличам.

— Това няма значение. Ние трябва да изпълним дълга си, без да се грижим ще ни види ли някой или няма да ни види. Никакви принципи ли нямаш ти?

— Добре, не възразявам; аз съм прислужницата. А кой ще е майката на Джим?

— Аз съм майка му. Ще пипна някоя рокля на леля Сали.

— Тогава ще трябва да останеш в колибата, когато ние с Джим избягаме.

— За малко. Ще напълня дрехите на Джим със слама и ще ги оставя на кревата — уж че там лежи преоблечената майка; а Джим ще вземе от мен роклята на леля Сали, ще я облече и всички ще избягаме. Когато офейква някой важен затворник, се казва, че е избягал. Например, ако офейка крал. Също и за кралски син; все едно дали е законен или незаконен.

И така, Том написа инонимното писмо, аз пипнах през нощта роклята на мулатката, облякох я и пуснах писмото под входната врата, както ми каза Том. То гласеше:

„Пазете се. Очакват ви неприятности. Бъдете нащрек.

Неизвестен приятел“.

На другата вечер залепихме на двора една картинка, която Том нарисува с кръв: един череп и две кръстосани кости; а на следващата залепихме на задния вход рисунка на ковчег. Не бях виждал толкова изплашени хора. Всички в къщи се бояха, сякаш от всеки ъгъл дебнат и прелитат привидения. Хлопне ли врата, леля Сали подскачаше и охкаше. Падне ли нещо, ще подскочи и ще изохка; докоснеш ли я, без да те забележи — пак ще изохка. Накъдето и да се обърне, все поглежда със страх, защото мислеше, че има нещо зад гърба й; само се въртеше и охкаше и дори преди да се дообърне, както трябва, току ще се завърти на друга страна и ще изпищи; не смееше да си легне, не смееше и да стои будна нощем. Том каза, че работата се нареждала чудесно; не бил виждал досега такъв успех от инонимно писмо. Това показвало, че сме избрали правия път.

Дойде вече време за главния удар! Още на другата заран призори приготвихме ново писмо, само не знаехме как да го пуснем, защото на вечерята чухме, че при двата входа ще поставят по един негър, да пази цяла нощ. Том се спусна по гръмоотвода да разузнае; негърът при задния вход бил заспал, Том пъхнал писмото във врата му и се върнал. Писмото гласеше:

„Не ме издавайте, аз искам да ви бъда приятел. В земята на индианците има цяла банда отчаяни главорези, които тази нощ ще отвлекат негъра беглец. Те се опитват да ви сплашат, та да си стоите в къщи и да не им пречите. И аз съм от същата банда, само че повярвах в бога и искам да напусна шайката, да започна пак честен живот, затова издавам пъклените им намерения. Точно в полунощ злодеите ще се спуснат откъм северната страна покрай стобора и с подправен ключ ще изведат негъра от колибата му. Аз трябва да стоя малко настрана и да свирна с едно тенекиено рогче, ако видя опасност; само че аз няма да изсвиря, а ще изблея като овца, щом ония влязат вътре. Додето те вадят веригата, вие ще се промъкнете, ще ги заключите и ще можете спокойно да ги убиете. Направете, както ви казвам, инак може да усетят и да вдигнат олелия до бога. Не ми трябва никаква награда — стига ми да знам, че съм направил добро.

Неизвестен приятел“.