Приключенията на Хъкълбери Фин

Глава третаЗАСАДАТА СРЕЩУ АРАБИТЕ

На сутринта старата мис Уотсън здравата ме нареди за изпомачканите дрехи; Вдовицата не ми се кара, само изчисти окапаното и пръстта, като гледаше толкова тъжно, че реших да се държа прилично, доколкото мога. После мис Уотсън ме заведе в стаичката да се молим, ама нищо не излезе от тая молитва. Каза ми да се моля всеки ден и тогава, каквото поискам, щяло да ми се даде. Нищо подобно — нали опитах! Веднъж получих въдица, ама без кука; а за какво ти е въдица без кука! Молих се три-четири пъти за кука — кой знае защо, нищо не излезе. По едно време се престраших и казах на мис Уотсън да се помоли вместо мене, а тя ми рече, че съм бил глупак. Не каза защо, нито аз сам можах да разбера.

Веднъж седях в горичката и дълго размишлявах по това. Рекох си, ако човек може да получи всяко нещо, за което се е помолил, защо дякон Уин не можа да си върне колкото пари изгуби, като продаде свините? Защо Вдовицата не може да си върне сребърната табакера, дето й я откраднаха? Защо мис Уотсън не може да понадебелее? Не, рекох си, всичко това е празна работа. Разказах тия мисли на Вдовицата, а тя рече, че с молитва човек може да получи само „духовни дарове“. Това вече съвсем не можах да разбера, но тя ми обясни какво искала да каже — трябвало да помагам на другите хора, да правя за тях всичко, каквото е по силите ми, да се грижа само за тях и никога да не мисля за себе си. В това число, както разбрах, влизаше и мис Уотсън. Отидох пак в горичката и дълго размишлявах, ама не видях никаква полза от това за себе си — ползата беше само за другите; затова най-после реших да не се измъчвам вече с такива мисли и просто да я карам, както дойде. Понякога Вдовицата ме повикваше насаме и започваше да ми разправя за провидението така, че слюнки да ти потекат от устата; а още на другия ден мис Уотсън ще ме пипне и ще ме обърка. Доколкото разбрах, имаше две провидения; с провидението на Вдовицата човек все някак ще се оправи, но пипне ли го мис Уотсъновото провидение, нямаше спасение. Премислих всичко и реших да ида при провидението на Вдовицата, ако ме приеме; не разбирах само за какво ще ме вземе, като съм толкова неук, невъзпитан и прост.

Повече от година вече баща ми не беше се мяркал насам и това беше чудесно за мене; никак не ми се искаше да го видя. Когато беше трезвен, почваше да ме бие, щом му попадна под ръка; макар че аз гледах да отпраша към горичката, щом разбера, че е наблизо. По едно време се разчу, че го извадили удавен от реката, на десетина мили по-нагоре от селото. Успели някак да го познаят; удавникът бил на неговия ръст, дрипав, с много дълга коса, точно като на баща ми; само лицето не могли да разпознаят, защото било стояло толкова време във водата, та не приличало вече на лице. Разправяха, че плувал по гръб. Извадиха го и го погребаха на самия бряг. Само че радостта ми не трая много. Скоро се сетих, че удавен мъж не плува по гръб, а по очи. Тоя удавник не ще е бил баща ми, а някоя жена в мъжки дрехи. И пак се разтревожих. Очаквах, че старият все ще се покаже някой ден насам, а никак не ми се искаше да го видя.

На разбойници играхме цял месец. После аз се отказах. Отказаха се и другите момчета. Никого не ограбихме, никого не убихме, само уж нападахме. Обикновено се втурвахме от горичката срещу свинари или срещу жени, които караха в колички зеленчук и плодове за пазара, ама ни веднъж не ограбихме някого. Том Сойер наричаше свините „кюлчета“, а репите и другата стока „скъпоценности“. Като се върнехме в пещерата, почвахме да се хвалим какво сме извършили, колко хора сме убили и белязали с нашия знак. Макар че не виждах някаква полза от това. Веднъж Том изпрати едно момче да тича из града със запалена пръчка, която нарече „парола“ — знак за всички от шайката да се съберат. Като се събрахме, съобщи за тайното известие от съгледвачите ни, че на другия ден в пещерата ще отседне цял керван испански търговци и богати араби с двеста слона, шестстотин камили и над хиляда „товарни“ мулета, всички натоварени с елмази; охраната им била само четиристотин войника. Затова ние ще поставим засада, каза Том, ще избием всички и ще заграбим богатствата. Накара ни да наточим сабите, да почистим пушките си и да бъдем готови. Той не тръгваше дори срещу кола с репи, ако не е наточил сабя и почистил пушка, макар че те бяха прости пръчки и дръжки на метли — точи ги, колкото щеш, ако си нямаш работа, не ставаха нито на косъм по-добри. Аз не вярвах, че ще можем да избием толкова испанци и араби, ама исках да видя слоновете и камилите, затова на другия ден, събота, отидох за засадата. Щом чухме заповед, всички изскочихме от горичката и се спуснахме по могилата. Само че нямаше никакви испанци и араби, нито камили и слонове. Едно неделно училище беше излязло на разходка, и то само първото отделение. Нахвърлихме се срещу децата и ги разгонихме из цялата долина; а плячкосахме само пържени сладки и мармелад. Бен Роджърс грабна и една парцалена кукла, Джо Харпър един молитвеник и някакво друго книжле; ама като ни подгони учителката,, захвърлихме всичко и беж да ни няма. Не видях никакви елмази и не си премълчах, ами го казах на Том Сойер. Той каза, че имало цели товари елмази и араби, и слонове, и какво ли не. „Защо не ги видях тогава?“ — попитах аз. А той ми каза, че ако не съм бил толкова прост и бях чел някаква си книга, наречена Дон Кихот, щял съм да зная тия неща и без да питам. Каза, че магия развалила всичко. Имало стотици войници, слонове, богатства и така нататък, ама ние сме имали врагове — казвали се магесници — и те просто напук превърнали всичко в детско неделно училище. Добре, рекох аз; тогава да нападнем магесниците. А Том Сойер каза, че съм тъпак.

— Виждаш ли — рече той, — магесникът може да повика цял рояк зли духове и докато се усетиш, те ще те насекат на парчета. Високи са като дърветата, а широки като черква.

— Добре — казвам, — а не може ли и ние да повикаме на помощ някои зли духове, да избием другите?

— Как ще ги повикаш?

— Не знам. Как ги викат другите?

— Как ли? Потъркат някоя стара тенекиена лампа или железен пръстен и всички зли духове се втурват, наобиколят те гръмотевици и светкавици, дигне се пушилка и каквото им заповядаш да направят, веднага го свършват. Нищо не е за тях да разтърсят из основи и да съборят бойна кула и да чукнат с нея по главата някой директор на неделно училище… или кого да е.

— А кой ги кара да беснеят така?

— Който търка лампата или пръстена. Те са под негова власт и са длъжни да вършат, каквото им каже. Ако им каже да построят дворец от елмази, дълъг четирийсет мили, и да го напълнят целия с дъвка или с каквото искаш, а подир това да доведат в него дъщерята на китайския император, за да се ожениш за нея — те трябва да го направят, и то преди да се съмне. Длъжни са още да търкалят двореца ти, където поискаш, из цялата страна, разбираш ли?

— Добре — казах аз, — ама те трябва да са много прости, като не задържат двореца за себе си, ами се трепят така. После, ако аз бях зъл дух, щях по-скоро да се сприятеля с дявола, отколкото да си зарежа работата и да ида при някого си, защото бил потъркал някаква вехта тенекиена лампа.

— Защо приказваш така, Хък Фин и Ти не можеш да не идеш, щом оня потърка лампата; щеш не щеш, ще идеш.

— Макар че съм висок като дърво и широк като черква? Добре, да кажем, че ще ида! Ама обзалагам се, че ще накарам този човек да се покатери по най-високото дърво из този край.

— Ех, няма смисъл да се приказва с тебе, Хък Фин! Сякаш нищо не разбираш… Просто истински глупак…

Мислих два-три дни по тия неща, после реших да разбера дали има нещо вярно в тях. Взех една вехта тенекиена лампа и един железен пръстен, отидох в горичката, започнах да ги търкам и търках, търках, додето се изпотих като индианец; исках да ми построят дворец и да го продам; ама нищо не излезе, никакъв дух не се яви. Тогава реших, че всички тия приказки са измислици на Том Сойер. Той може и да е вярвал за арабите и слоновете, ама аз не вярвам. Ясно го видях — неделно училище беше.