Приключенията на Хъкълбери Фин

Глава шестаБАЩА МИ СЕ БОРИ С АНГЕЛА НА СМЪРТТА

Не мина много време, старият се оправи и тръгна по съдилищата да иска от съдията Течър парите, а мене подгони, че не съм изоставил училището. На два пъти ме улови и наби, но аз пак си ходех тайно или бягах, ако ме види. По-рано не ми се ходеше много на училище, ама сега ходех напук на баща ми. Съдебното дело било дълга работа — сякаш не мислеха и да го започват; затова от време на време трябваше да заемам от съдията Течър по два-три долара за стария, да се спася от камшика. Щом получеше пари, баща ми се напиваше; щом се на пиеше, почваше да беснее из града; а щом започнеше да беснее, го затваряха. Това най му се харесваше — такъв живот му беше по сърце.

Като взе да се навърта много покрай къщата на Вдовицата, тя му каза, че ако не изостави тоя навик, лошо ще си изпати. А той се вбеси и закрещя, че ще докаже кой е господар на Хък Фин. И така един пролетен ден ме издебна, улови ме и ме откара с лодка на три мили нагоре по реката на брега на Илиноис, дето нямаше никакви къщи, а само една дървена колиба, толкова навътре в гората, че човек не можеше да я намери, ако не знаеше по-отрано къде е.

Там ме държеше все пред очите си, та не можех да избягам. Живеехме във вехтата колиба. Вечер я заключваше и криеше ключа под възглавницата. Имаше и пушка, сигурно я беше откраднал. Ходехме за риба, на лов и така се препитавахме. Честичко ме заключваше — да иде до лавката при брода, на три мили оттук, да разменя риба и дивеч за уиски; като го донесеше в къщи, почваше да се налива, да пее и да ме бие. След някое време Вдовицата откри къде съм и изпрати един мъж да ме прибере; ама баща ми го прогони с пушката. Полека-лека свикнах да живея на това място и дори взе да ми харесва — само камшикът не ми се харесваше.

Весело лентяйство беше — лежиш си без грижа по цял ден, пушиш и ловиш риба. Няма книги, няма учене. Така минаха два месеца, а може и повече; дрехите ми се изподраха и измърсиха. Започнах да се чудя как ми се е харесвало да живея у Вдовицата, дето трябваше да се мия, да ям в чиния, да се вчесвам, да лягам и да ставам в определено време, да мисля все за наука, а старата мис Уотсън само да мърмори. Не исках вече да се върна. Отвикнал бях да ругая, защото Вдовицата не обичаше ругатни, ама сега пак се научих. Баща ми не се сърдеше. Изобщо животът в гората беше чудесен.

Но старият започна прекалено да ме бие. Това вече не се търпеше. Навред по тялото ми имаше бразди от бича. Почна и прекалено често да се губи и да ме заключва. Веднъж не се върна цели три дни. Беше ужасно пусто! Помислих, че се е удавил и няма кой да ме отключи. Уплаших се. И реших да помисля как да се измъкна оттук. Много пъти се бях опитвал да изляза от колибата, ама все не сполучвах. През прозорчето и куче не можеше да мине. Не можех да изпълзя и през комина: много тесен беше. Вратата беше от дебело и кораво дъбово дърво. А баща ми се пазеше да остави в колибата нож, или нещо подобно, когато излизаше. Над сто пъти бях претарашувал колибата; все с това се занимавах, защото нямаше как другояче да минава времето. Най-после открих нещо: намерих един вехт ръждясал трион без дръжка, скрит между една греда и дъските на покрива. Намазах го и се залових за работа. В задния край на колибата, зад масата, беше закована вехта попона, та вятърът да не гаси свещта, като духа през аралъците. Мушнах се под масата, вдигнах попона и почнах да прерязвам една от най-долните дъски — да си отворя място за излизане. Много време се трудих и бях вече към края, когато чух, че пушката на баща ми изгърмя в горичката. Скрих набързо всякакви следи от работата, пуснах попона, прибрах триона, а подир малко и баща ми влезе.

Не беше в добро настроение — искам да кажа, беше, какъвто си е всякога. Каза, че ходил в града, а там всичко било наопаки. Адвокатът му смятал, че ще спечелят и ще вземат парите, щом делото започне, ама имало какви не въртели да се отлага, а съдията Течър ги знаел отлично. Освен това хората разправяли, че ще има и друго дело — да ме отнемат от него и да ме дадат на Вдовицата, която щяла да ми стане настойница; смятали, че тоя път ще сполучат. Тая новина ме уплаши, защото не исках вече да се връщам при Вдовицата, пак да ме мачкат и „възпитават“, както казваха те! Старият взе да ругае, руга всички и всеки, за когото се сещаше, после наруга всички заедно — да е сигурен, че не е пропуснал някого, доизкусури с още една обща ругатня за целия свят, а за тия, дето не им знаеше името, казваше „не знам кои си“, като стигнеше до тях. После ги повтори отначало.

Започна да крещи, че иска да види как ще ме вземе Вдовицата. Щял да си отваря очите на четири и ако се опитат да му изиграят такъв номер, щял да ме скрие нейде си, на шест-седем мили оттук, дето и да се пребият, нямало да ме намерят. Много се разтревожих от тия приказки, ама за кратко. „Няма да седя и да те чакам да ме отведеш!“ — рекох си аз.

После ме изпрати да прибера от лодката, каквото беше докарал с нея. Имаше една торба с петдесет фунта [английска мярка за тегло, равна на 0,453 кг] царевично брашно, един пушен бут, барут, патрони, четири галона [английска мярка за течност, равна на 4,54 литра] уиски, една вехта книга, вестници и кълчища да запушва аралъците. Изнесох всичко на брега, върнах се в лодката и седнах да си почина. Премислил бях всичко и бях решил да избягам в гората с пушката и с въдици. Смятах да не се застоявам на едно място, а да скитам из страната, и то нощем, да се храня с лов и риболов и да ида толкова надалеч, та нито старият, нито Вдовицата да ме намерят. Мислех да прережа дъската и да избягам още същата нощ, ако баща ми се натряска. А бях сигурен, че ще се натряска. Така се унесох в тия мисли, та не усетих колко време съм седял. И току изведнъж старият кресна да ме пита спя ли или съм се удавил.

Додето пренеса всичко в колибата, кажи-речи, се стъмни. Взех да готвя за вечеря, а старият си посръбна да се сгрее и пак се разфуча. Напил се беше още в града, търкалял се беше цяла нощ по улиците — да не го погледнеш. Да речеш, че е Адам — целият в пръст. Щом се напиеше, почваше да ругае правителството. И този път се развика:

— И това ми било правителство! Погледни го само на какво прилича! Закон някакъв си имало да отнемат на човека сина му… рождения му син, когото с толкова грижи, мъки и разноски е отгледал! Да, и тъкмо когато е отгледал човек сина си, та да го прати да работи, да види хаир от него и да си почине, законът му го взема! И това ми било правителство! А да е само това! Тоя същият закон помага и на оня дъртак Течър да не ми дава имота. Това е то законът! Вземе законът човек с шест хиляди и нагоре имот, тикне го в една вехта колиба като тая и го остави да се скита в дрипи, дето и за шопар не стават. И това ми било правителство! Не може човек от такова правителство да чака право! Понякога ми се ще веднъж завинаги да се махна от тая страна. Така казах и на стария Течър, в очите му казах. Много свят ме чу, има кой да потвърди какво съм казал. Пет пари не давам, рекох, за тая проклета страна, ще се махна и няма вече да се върна тук! Точно така рекох. Погледнете, казвам, шапката ми — ако смятате, че е шапка, — дъното й стърчи нагоре, а полите висят до брадата ми; шапка ли е това — все едно, че съм пъхнал глава в кюнец на печка. Такава шапка ли, казвам, трябва да нося аз — един от най-богатите хора в града, ако можех да си получа правото? Да, чудесно правителство си имаме, чудесно! Послушайте още нещо! Имаше един свободен негър от Охайо, мулат, не по-мургав от белите. Надали сте виждали по-бяла риза от неговата, нито по-лъскава шапка; никой в града не носи по-хубави дрехи; със златен часовник, златна верижка, бастун със сребърна дръжка — най-големият богаташ в щата. И какво мислиш? Учител бил в някакъв колеж, можел да приказва на разни езици и какво ли не знаел. А можел и да гласува в своя щат. Това вече не изтърпях. Докъде ще стигне тая страна, питам те аз? Като имаше тук избори, и аз щях да гласувам, ако не бях пиян; ама щом ми казаха, че в тая държава имало щат, дето негрите можели да гласуват, офейках и рекох, че никога вече няма да гласувам. Точно така рекох: всички ме чуха. Ако ще цялата държава да пропадне — додето съм жив, няма да гласувам вече. А да видиш колко е важен тоя негър — и път нямаше да ми даде, ако не бях го блъснал. Защо, питам аз, не извадят тоя негър на търг и не го продадат? Това искам да ми кажат. А какво, мислиш, ми казват? Не можело да го продадат, додето не преживее шест месеца в нашия щат. А той бил отскоро тук. Това ти казвам. Само за пример. Правителство ли е това — да не може да се продаде свободен негър, щом не е живял шест месеца в щата? А се нарича правителство и минава за правителство, и се мисли за правителство, макар да мълчи като пън цели шест месеца, преди да пипне някакъв си скитник, крадец, адско изчадие в бяла риза, някакъв свободен негър и…

И както продължаваше да дрънка, без да вижда накъде го носят залитащите крака, взе, че се удари в качето със солена сланина, одра и двете си колена и продължи да ругае още по-разпалено, каквото му попадне — главно негъра и правителството, а от време на време и качето. Доста време подскача из стаята ту на единия, ту на другия си крак, като придържаше ту едното, ту другото коляно, накрай протегна левия си крак и ритна качето. Но нищо не излезе от тоя ритник — само двата пръста се подадоха от обувката; тогава се разкрещя — косата да ти настръхне, търколи се на земята и взе да се валя в мръсотията, като държеше ударените пръсти, а ругатните му надминаха всичко, каквото беше изрекъл досега. Сам призна после, че било така. Слушал бил стария Соучери Хаган в най-славните му дни и се похвали, че и него задминал; ама аз мисля, че тук преувеличи.

След вечеря взе каната и намери, че имало уиски за две напивания и едно полудяване. Много обичаше тая дума. Аз пресметнах, че след един час ще бъде съвсем пиян и тогава или ще открадна ключа, или ще прережа докрай дъската. Той не преставаше да пие и след малко се търкулна в постелята, ама пак не ми провървя. Не заспа дълбоко, все се мяташе. Пъшкаше, охкаше, въртя се до някое си време. А на мен така ми се доспа, че не можех вече да гледам и неусетно съм заспал, без да угася свещта.

Не знам колко време съм спал, когато чух изведнъж страшен писък и скочих. Баща ми се мяташе насам-натам като луд и викаше, че имало змии. Усещал как пълзели по краката му; после взе да подскача и да писка, защото една змия го ухапала по бузата… А пък аз не виждах никакви змии. Сетне затича из колибата и закрещя: „Махни я! Махни я! Ухапа ме по врата!“ Не бях виждал досега човек с такива обезумели очи. След малко отпадна и се строполи запъхтян; после се затъркаля бързо-бързо по пода, зарита, каквото му попадне, размаха юмруци и закрещя, че го взели дяволите. Полека-лека се умори и укроти, ама продължи да охка. Накрай се умири съвсем и не издаде вече нито звук. Чувах само бухалите и вълците из гората, а край мене беше ужасно тихо. Баща ми лежеше в ъгъла. По едно време се попривдигна, наведе глава на една страна и рече полекичка:

— Туп-туп-туп; умрелите идат; туп-туп-туп; за мене идат, ама аз няма да тръгна подир тях. Ох, ето ги! Не ме пипайте… недейте! Стойте по-далеч! … Много ви са студени ръцете! Оставете ме! Оставете ме на мира!

После запълзя на четири крака и все се молеше да го оставят, зави се с одеялото, търкулна се под вехтата чамова маса и оттам пак се замоли, а накрай се разплака; чух го как плачеше под одеялото.

Подир малко се отви, скочи като луд, видя ме и се втурна към мене. Подгони ме из колибата с джебно ножче, защото съм бил ангелът на смъртта, и закрещя, че ще ме убие, та да не дойда и втори път за него. Аз започнах да му се моля, казвах му, че съм Хък, а той само се изсмя, изрева нещо, взе да ругае и продължи да ме гони. Веднъж, както се завъртях да се плъзна под ръката му, успя да ме сграбчи за яката и аз си рекох, че е свършено с мене; ама можах да се измъкна светкавично от палтото си и така се отървах. След малко той се умори, търколи се на пода, облегна гръб о вратата и каза, че ще си почине малко, после ще ме убие. Скри ножчето под себе си, додето поспи и набере сили, после щял да види какво ще прави.

И наистина задряма. Аз взех тихичко вехтия продънен стол, покатерих се лекичко на него, за да не вдигна шум, и свалих пушката. Дръпнах шомпола да проверя пълна ли е, оставих я на качето с ряпата, насочена право срещу стария, и го зачаках да мръдне. А времето едвам-едвам течеше!