Приключенията на Хъкълбери Фин

Глава двадесет и първаКАКВО СЕ СЛУЧИ В АРКАНЗАС

Съмнало беше, но ние си плавахме и не мислехме да привързваме сала. Подир малко кралят и херцогът станаха, и двамата махмурлии; ама като поплуваха малко, се поразхладиха и оправиха. След закуска кралят седна на единия край на сала, събу си ботушите, запретна панталони, пусна крака във водата да ги разхлади, запали лула и взе да учи наизуст „Ромео и Жулиета“. Като я понаучи, взеха и двамата да повтарят заедно ролите си. Херцогът трябваше да поправя краля как да изговаря всяка дума; караше го да въздиша, да слага ръка на сърцето си и подир някое време каза, че вече се е научил; „Само — рече — не бива да ревеш Ромео! като бик… трябва да го кажеш нежно, тъжно, с копнеж, ей така: Ро-омео! Нали знаеш, Жулиета е мило и нежно девойче, не може да реве като осел.“

На другия ден извадиха два дълги меча, които херцогът беше приготвил от дъбови дъски, и взеха да репетират дуела… Херцогът беше Ричард III. Чудесно беше да гледаш как тичаха по сала и се нахвърляха един срещу друг. Подир малко кралят се спъна и падна във водата; тогава седнаха да си починат и си заразправяха кой какво е преживял някога по тая река.

След обеда херцогът рече:

— Слушай, Капет [прозвище на последната френска кралска династия. По името на основателя й Хюг Капет], ние трябва да дадем първокласно представление, затова мисля да добавим нещо. Най-малко ще трябва да се приготвим за „бис“.

— Какво е това бис, Билджуотър? Херцогът му обясни, после рече:

— Аз ще изпълня на „бис“ шотландски или моряшки танц; а ти… чакай да помисля… Аха, сетих се… ти ще изпълниш монолога на Хамлет.

— Какво на Хамлет?

— Нали знаеш — монолога на Хамлет! Най-прочутото нещо от Шекспир. Възвишена работа! Възвишена! Всякога грабва публиката. Няма го в книжката ми… Взех само един том от Шекспир, ама сигурно ще мога да го възстановя по памет. Ще се поразходя по сала да видя дали няма да го измъкна от килера със спомените.

И той наистина взе да се разхожда замислено, а от време на време ужасно се намръщваше; ту вдигаше вежди, ту притискаше ръка до челото си, залиташе и простенваше; ту въздишаше и се просълзяваше. Чудесно беше да го гледаш. Полека-лека си припомни, каквото му трябваше. Каза ни да слушаме внимателно, застана във величествена поза, пристъпи с един крак напред, протегна ръце, отметна глава назад и загледа небето; после взе да беснее, да вие, да скърца със зъби; и додето уж декламираше, взе да реве, да се мята, да се пъчи, просто направи на пух и прах всички актьори, които бях виждал дотогава. Ето и монолога. Много лесно го запомних, додето той го набиваше в главата на краля:

Да бъдеш или не, това е острието, що дълбае тоя дълъг живот;

защото кой ще търпи мъките, дорде бирманската гора

тръгне към Дънсинейн.

Ако страхът от отвъдния мир

не ни отнемеше невинния сън —

на великата природа втория дар —

и не ни караше да приемаме стрелите на злата съдба,

вместо да летим към други, непознати нам.

Почитта тук трябва да ни спре:

събуди Дънкан с блъскането си! Бих желал да го събудиш!

А кой ще изтърпи на времето презрението и бича,

неправдата на угнетителя, обидите на големеца,

бавежа на праведния съд и на спасението от мъките,

в мъртвата среднощна пустота, когато гробът се раззинва

с обичайните черни, тържествени одежди —

неизведана страна, отдето никой не се връща,

която пръска своята зараза към света,

а вродената решителност, подобно на пословичната котка,

е сломена от грижи,

и всички облаци, надвиснали над нашия дом,

при нейния вид се връщат назад

и губят името дейност.

Благочестиво трябва да желаем тоя край. Но успокой се,

прелестна Офелия!

Сключи тежката си мраморна челюст

и върви, върви в манастир!

Как да ви кажа, старецът хареса това нещо, научи го бързо-бързо и взе още по-хубаво да го казва. Сякаш беше роден за тая работа. А щом свикна съвсем и се възпламени, да му се ненагледаш, като вземеше да скача и рита, додето декламира.

При първия случай херцогът напечата обявление за представлението; подир това на сала имаше два-три дни голямо оживление — само се дуелираха и правеха репетиции — както казваше херцогът. Един ден, като отминахме щата Арканзас, стигнахме до нищо и никакво градче в голям завой на реката; вързахме сала на три четвърт миля нагоре от градчето, в устието на рекичка, заприличала на тунел между кипариси. Тримата, без Джим, се качихме на лодката и слязохме до градчето да видим дали ще можем да дадем представление.

Страшно ни провървя: следобед щеше да има цирково представление, та хората от околността бяха взели вече да пристигат с разни раздрънкани коли или на коне. Циркът щеше да си замине същата вечер; значи нашето представление се нареждаше чудесно. Херцогът нае съдебната зала, после тръгнахме да разлепваме обявленията. На тях беше напечатано:

Възкресяване на Шекспир!!!

Невероятно развлечение!

Само една вечер!

Прочутите световни трагици

Дейвид Гарик Младши, от театър

Дръри Лейн, Лондон,

и

Едмунд Кийн Старши, от кралския Хаймаркетски театър,

Уайтчапел, Пъдинг лейн, Пикадили, Лондон, и от кралските театри

на Континента, в недостижимата Шекспирова пиеса

сцената на балкона

от

Ромео и Жулиета!!!

Ромео …………. мистър Гарик

Жулиета …………. мистър Кийн

с участие на цялата трупа!

Нови костюми, нови декори, ново разпределение на ролите!

А също

вълнуващият, недостижим, смразяващ

дуел с мечове

от Ричард III

Ричард III ………… мистър Гарик

Ричмонд ………… мистър Кийн

Освен това

(по изрично желание на зрителите)

безсмъртния монолог на Хамлет!!!

изпълнен от знаменития Кийн!

Изпълняван от него 300 пъти поред в Париж!

Само една вечер,

поради неотложни гастроли в Европа!

Вход 25 цента; за децата и прислугата — 10 цента.

После тръгнахме да поскитаме из града. Повечето дюкяни и къщи бяха стари, разкривени, с разсъхнали дървени подпори, от памтивека небоядисани; къщите бяха на колове, на три-четири стъпки над земята, да не ги стига водата при наводнения. Около къщите имаше малки градинки, дето растеше само татул и слънчоглед; имаше и купища пепел, изсъхнали ботуши и обуща, шишета, парцали и вехти тенекии. Оградите бяха от разни дъски, заковани в различни времена; всички бяха полегнали на една страна, а вратите се държаха само на една панта, обикновено от ремък. Някои огради бяха варосани, сигурно много отдавна,… според херцога, още в Колумбово време. Обикновено из градинките се ровеха прасета, а хората ги гонеха.

Всички дюкяни бяха на една улица. Пред тях имаше навеси от бяло платно, заковано на дървени колове; за тях хората от селата завързваха конете си. Под навесите имаше празни сандъци за стока, дето безделниците седяха по цял ден, дялкаха нещо с чекийки Барлоу, дъвчеха тютюн, зяпаха, прозяваха се и се протягаха — страшно проста пасмина. Повечето носеха жълти сламени шапки, широки като слънчобрани; инак бяха без палта и жилетки; викаха си просто Бил, Бък, Ханк, Джо, Анди, приказваха лениво, провлечено и страшно псуваха. До всеки кол се подпираше по някой безделник, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си; изваждаше ги само да се почеше или да даде някому малко тютюн. Постоянно можеше да чуеш:

— Дай ми малко тютюн, Ханк.

— Не мога; остана ми само за едно дъвчене. Поискай от Бил. Бил може да му даде; а може и да излъже, да каже, че го е свършил. Някои от тия безделници нямат нито цент, нито стиска тютюн. Преживяват от просия, кажат на другаря си: „Дай ми една стиска тютюн, Джек, ей сега дадох последната на Бен Томсън“, което повечето пъти си е чиста лъжа; само другоземец може да се излъже; ама Джек не е другоземец, затова казва:

— Тютюн ли си му дал? Бабата на сестрината ти котка му е дала, а не ти! Щом ми върнеш тютюна, дето толкова пъти съм ти давал, Лейф Бъкнър, тогава може да ти заема и без разписка един-два тона.

— Нали ти върнах веднъж, каквото бях взел?

— Върна ми — шест стиски. Взе купешки тютюн, а ми върна негърски.

Купешкият тютюн е чер и пресован, а тия хора дъвчат обикновено смачкани тютюневи листа. Като вземат назаем за едно дъвчене, не го нарязват с нож, ами го захапват със зъби и дърпат с ръка, додето го разкъсат на две; а като връщат едната половина на тоя, който им е дал листа, той поглежда жално и казва на подигравка:

— Слушай, дай ми една стиска, а пък ти вземи останалото.

Всички улици и улички в града бяха страшно кални; една кал, черна като катран, някъде до цял фут дълбока, а навсякъде най-малко два-три инча. Дето погледнеш — все прасета се търкалят и грухтят. Някоя кална свиня с цяла сюрия прасенца се разтака по улицата и току се просне насред пътя, та хората трябва да я заобиколят, а тя си зажуми и замърда уши, додето прасенцата сучат, доволна и предоволна, сякаш е на заплата. И току-виж, че някой безделник се провикне: „Гледай я ти! Дръж, бе Тигър!“ Свинята заквичи и скочи, а едно-две псета я задърпат за ушите и двайсетина други се втурнат отвсякъде; тогава всички безделници наскачват да гледат какво става, почват да се смеят и да се радват на олелията. След това се укротяват, додето настане кучешко сбиване. Нищо не ги размърдва и развеселява както кучешкият бой… Само едно нещо обичат повече — да намажат с терпентин някое бездомно куче и да го запалят или да му вържат тенекия за опашката и да гледат как ще се върти и тича, додето премалее и умре.

Някои къщи покрай реката бяха просто кацнали на брега, наведени и разкривени, сякаш ей сега ще се катурнат в реката. Никой вече не живееше в тях. Под други брегът се беше изровил и единият им край висеше във въздуха. В тях още живееха хора, ама беше опасно, защото по някой път се срутва ивица земя, голяма колкото цяла къща. Случва се някоя ивица, широка четвърт миля, да вземе да се срутва полека-полека, додето в някой летен ден се сгромоляса изведнъж в реката. Градчета като тукашното е по-добре да се отдръпват по-навътре от брега, защото реката постоянно ги подкопава.

Към пладне по улиците взеха да прииждат още повече коли и коне. Хората от селата си носеха яденето и обядваха в колите. Много пиене на уиски падна, та видях и три сбивания. По едно време някой се провикна:

— Ето и стария Богс! Пак иде от село да се натряска, като всеки месец; ето го, момчета!

Всички безделници се зарадваха; помислих, че сигурно са свикнали да си правят шега със стария Богс. Един рече:

— Кого ли ще изиграе тоя път? Ако беше измамил всички, които се опитваше да мами от двайсет години насам, много щеше да се прослави!

Друг рече:

— Да беше ме сплашил веднъж старият Богс, щях да знам, че още хиляда години ще живея.

Подир малко се показа и самият Богс на кон. Ръмжеше и крещеше като индианец и току се провикваше:

— Дайте път! Тръгнал съм на бой — ковчезите ще поскъпнат. Едва се държеше на седлото — толкова беше пиян; сигурно имаше над петдесет години и беше целият зачервен. Всички закрещяха подире му, присмиваха му се и го задяваха, а той им се заканваше, че всекиму ще отплати, като му дойде редът; сега нямал време, защото дошъл в града да убие стария полковник. Правило му било: „Изяж първо месото, зеленчука после“.

Като ме видя, дойде към мене и запита:

— Ами ти, момче, отде си? Приготви ли се за умирачка? И си отмина. Аз се уплаших, ама един човек ми рече:

— Не бой се; така си дрънка той, като е пиян. Инак е най-добродушното старче из цял Арканзас… И трезвен, и пиян никому зло не е сторил.

Богс отиде до най-големия дюкян, понаведе се да погледне под навеса и изрева:

— Излизай, Шербърн! Излез да се срещнеш с тоя, когото изигра! За тебе съм дошъл, куче, и ще си разчистим сметките!

Че като почна — как ли не нарече Шербърн, как го не руга, а на улицата се насъбрал народ, хората слушат, смеят се и го подсторват да продължава. Подир малко един важен господин на петдесет и пет-шест години — от всички най-хубаво облечен — излезе от дюкяна и хората се дръпнаха да му сторят път. Погледна Богс и му рече бавно и спокойно:

— Дотегна ми вече, ама ще потърпя до един часа. Добре запомни — до един часа, нито минута повече! Ако си отвориш още веднъж устата подир тоя час, ще те намеря, дето и да се денеш.

После се обърна и си влезе в дюкяна. Хората изведнъж изтрезняха; никой вече не мръдна, нито се засмя. Богс пое надолу и все ругаеше Шербърн; подир малко се върна да ругае пред дюкяна. Няколко души го наобиколиха и го караха да млъкне, ама той не млъкваше; казаха му, че след петнайсетина минути ще стане един часа, та по-добре да си върви още сега. И това не помогна. Ругаеше си той, колкото му глас държи, хвърли шапката си в калта, стъпка я, подир малко препусна по улицата и пак ругае, а вятърът развява побелялата му коса. Много свят се опита да го свали от коня, да го затворят, додето изтрезнее; ама без полза — Той си препускаше нагоре по улицата и все ругаеше Шербърн. Подир малко някой се обади:

— Доведете дъщеря му!… По-скоро, доведете дъщеря му; някой път я послушва. Само тя може да го укроти.

Един изтича начаса да я търси. И аз тръгнах надолу, ама скоро се спрях. След пет-десет минути Богс се върна, тоя път без кон. Залиташе по улицата тъкмо срещу мене, гологлав, а двама души го държаха под ръка и го тикаха да върви. Беше се укротил и сякаш се срамуваше; не се противеше, напротив — сам бързаше. Някой извика:

— Богс!

Погледнах да видя кой е. Беше полковник Шербърн. Застанал беше неподвижно насред улицата с двуцевен пищов в дясната ръка; не се прицелваше, вдигнал беше дулото към небето. В същото време се зададе тичешком едно момиче и още двама души с него. Богс и другите около него се обърнаха да видят кой беше извикал; щом видяха пищова, двамата мъже избягаха настрана, а пищовът полека се наведе с двете цеви право към целта. Богс вдигна ръце и извика:

— О, господи, не стреляйте!

Дан! — изтрещя първият гърмеж и Богс се залюля, размахал ръце. Дан! — втори гърмеж. Той се строполи тежко на земята по гръб, с разперени ръце. Момичето изпищя, изтича, хвърли се върху баща си, и все плачеше и повтаряше:

— Ох, уби го! Уби го!

Хората се струпаха около двамата, притискаха се и се блъскаха, протягаха врат да видят, а другите, дето бяха по-напред, ги блъскаха и викаха:

— Назад! Назад! Ще го удушите!

Полковник Шербърн захвърли пищова на земята, обърна се и си отиде.

Богс отнесоха в една аптечка, а хората все се тълпяха. Целият град се събра; аз изтичах и си намерих едно местенце до прозореца, отдето можех да видя какво става вътре. Положиха го на пода, сложиха под главата му една голяма библия, друга разтвориха и сложиха на гърдите му; ама по-напред разкъсаха ризата, да видят отде беше влязъл единият куршум. Той си пое дъх десетина пъти и при всяко вдишване библията се повдигаше, а при издишване се спускаше, после спря да диша… умря. Издърпаха дъщеря му, защото страшно пищеше и плачеше, и я изведоха. Трябва да имаше шестнайсетина години, беше много миличка и кротка, ама страшно пребледняла и уплашена.

Подир малко се събра целият град, всички се блъскаха и бутаха, да се доберат до прозореца и да погледнат, ама ония, дето си бяха намерили място, не го даваха, та другите зад тях току се провикваха:

— Слушайте, вие вече видяхте; не е редно само вие да седите и да не давате другиму да погледне! Всеки има право да гледа!

Щом взеха да се карат, аз се измъкнах от страх да не стане някоя бъркотия. Улиците бяха претъпкани с народ, всички бяха страшно уплашени. Които бяха видели стрелбата, разправяха как е станала и около тия хора се събираха купчини народ, всички протягаха врат и слушаха. Един дълъг мършав мъж с дълга коса и бял кожен калпак на темето нарисува с бастуна си с чепата дръжка къде бил застанал Богс и къде Шербърн, а хората вървяха подире му, гледаха какво прави, кимаха — да покажат, че са разбрали, навеждаха се, подпираха ръце на хълбоците и го гледаха как рисува с бастун местата; после застана като закован на онова място, дето беше стоял Шербърн, намръщи се, дръпна шапката над очите си, изкрещя: „Богс!“, прицели се с бастуна, рече „дан!“ Политна назад, още веднъж „дан!“ и се простря на гръб. Хората, дето бяха видели случката, рекоха, че я представи точно както беше станала. После десетина души извадиха шишета и го почерпиха.

Подир това някой извика, че трябва да линчуват Шербърн. След една минута всички само това повтаряха, тръгнаха като полудели, крещяха и щом им се мернеше въже, го вземаха — да обесят Шербърн.