Приключенията на Хъкълбери Фин

Глава осмаДЖИМ, НЕГЪРЪТ НА МИС УОТСЪН

Когато се събудих, слънцето беше вече високо, та помислих, че трябва да минава осем часът. Лежах си аз на тревата под хладната сянка, размишлявах и си бях спокоен и доволен. Слънцето надничаше туктам през листата, ама дърветата наоколо бяха все високи и под тях беше доста тъмно. Там, дето светлината проникваше между клоните, по земята мърдаха светли петна, ще рече, горе имаше ветрец. Две катерички се бяха настанили на един клон, гледаха ме и ми бъбреха приятелски.

Много ми беше добре и никак не ми се ставаше да си приготвя закуска. Трябва пак да съм задремал, защото се стреснах, като чух някъде откъм горния край на реката едно глухо „бум!“ Понадигнах се, облегнах се на лакът и се ослушах; подир малко гърмежът се повтори. Скочих, отидох да погледна през една пролука между листата и видях нейде нагоре над водата да се вие дим — горе-долу около брода. А фериботът беше пълен с хора и се носеше бързо по течението. Разбрах какво става. „Бум!“ Белият дим се изви от борда на ферибота. Гърмяха оттам, та трупът ми да изплува над водата.

Много бях гладен, ама не биваше да паля огън, защото можеха да забележат пушека. Затова седнах, загледах дима и слушах гърмежите. Реката тук е цяла миля широка, а в лятно утро е всякога прекрасна — затова щях да гледам с радост как търсят останките ми, ако имаше какво да ям. По едно време се сетих, че пускат във водата хляб с живак, защото тоя хляб се спира непременно при удавника. „Трябва да си отварям очите, рекох си, и да пипна хляба, стига да доплава насам.“ Преместих се срещу брега на Илиноис да видя дали ще ми проработи щастието и не се излъгах: един голям самун доплава съвсем наблизо. Без малко щях да го докопам с един дълъг прът, ама се подхлъзнах и го изтървах. Застанал бях, разбира се, там, дето течението беше най-близо до брега — дотолкова се сещах. След малко доплава втори самун и този път сполучих. Извадих пръта, после и зрънцето живак и взех да ям. Хлябът беше купешки — какъвто ядат само богатите; не някаква проста царевична пита.

Намерих си едно хубаво местенце сред листака, седнах на един пън, ядях и гледах самодоволно ферибота. После ми хрумна нещо друго. „Сигурно, казвам си, Вдовицата, пасторът или някой друг се е помолил хлябът да ме намери. И той ме намери. Значи молитвата не е празна работа — искам да кажа, ако се моли някой като Вдовицата или пастора; моята молитва не хваща място, защото сигурно само молитвата на праведните хора върши работа.“

Запалих лула и сума време пуших и гледах. Фериботът се носеше по течението и аз реших, че ще успея да видя кой е на него, защото сигурно и той щеше да дойде, докъдето беше стигнал хлябът. Като наближи съвсем, угасих лулата, върнах се на мястото, отдето бях уловил хляба, и легнах зад един пън на брега. Пънът беше разцепен, та имаше отде да надничам.

Полека-лека фериботът наближи толкова, че можеха да хвърлят дъска и да слязат по нея на брега. Всички бяха тук: баща ми, съдията Течър, Беси Течър, Джо Харпър, Том Сойер и леля му Поли; Сид, Мери и кой ли не. Всички приказваха за убийството, но капитанът ги прекъсна и рече:

— Гледайте по-внимателно! Течението тук е много близо до брега, може да го е изхвърлило и той да се е заплел в храстите до самата вода. Така ми се ще да вярвам.

Аз пък не вярвах. Всички се насъбраха и се наведоха през парапета, точно срещу мене. Мълчаха и гледаха вторачено. Аз ги виждах чудесно, ама те не можеха да ме видят. След малко капитанът извика:

— Дръпнете се!

И топчето така гръмна точно срещу мене, че просто оглушах и ослепях от гърмежа и дима и помислих, че моята се свърши. Ако имаше гюлле в топчето, непременно щяха да убият тоя, когото търсеха. Както и да е, разбрах, че не съм ранен. Фериботът отплава и зави покрай острова. От време на време чувах нови гърмежи, все по-далеко и все по-нарядко, докато най-после, след около час, съвсем престанаха. Островът беше три мили дълъг. Сметнах, че са отишли до края и са се отказали. Ама не бяха. Извиха покрай долния му край, после тръгнаха с пълна пара към ръкава на Мисури и все стреляха от време на време. И аз отидох към оная страна да ги гледам. Като се изравниха с предния край на острова, престанаха да стрелят, поеха към мисурийския бряг и отплаваха обратно за града.

Знаех, че съм вече в безопасност. Нямаше кой да ме търси. Извадих нещата си от лодката и си наредих чудесен стан сред гъстата гора. От одеялата си направих нещо като шатра, да се подслоня от дъжд. Улових си един сом, разпорих го с триона, към залез слънце запалих огън и си сварих вечеря. После пуснах въдица да си уловя риба за закуска.

Като се стъмни, седнах да пуша край огъня; отначало беше чудесно, после взе да ме дострашава от самотата, затова отидох на брега да слушам как плиска водата и да броя звездите и трупите по течението. После легнах да спя: така времето минава най-лесно, когато си сам… Само така се надвива самотата.

Така изкарах три дни и три нощи. Никакво разнообразие — все едно и също. Но на втория ден тръгнах да обиколя острова. Аз бях господар тук; всичко беше мое и ми се искаше да го опозная, а главно, исках да убия времето. Намерих много ягоди, ягорида и неузрели малини; тук-там се подаваха и къпини. Всички ще узреят, рекох си, полека-лека.

Скитах така из гъстата гора, додето ми се стори, че съм стигнал накрай острова. Пушката беше с мене, ама нищо не убих; носех я само да се браня с нея. Дивеч бях решил да търся около стана си. По едно време, както си вървях, без малко щях да настъпя една дълга змия. Тя се шмугна из тревата и цветята, аз подир нея, защото ми се искаше да я застрелям, и както тичах, попаднах право на още неугаснало огнище.

Сърцето ми подскочи. Не се спрях да разглеждам, само свалих полекичка спусъка на пушката и офейках на пръсти. От време на време се поспирах из храстите да се ослушам, ама така шумно дишах, та не можех да чуя нищо. Тръгнах пак и все спирах да се ослушвам. Видех ли някой пън, вземах го за човек; а щом настъпех или прекършех някоя вейка, все едно, че ми прекършваха дъха на две и ми оставяха по-малката част.

Стигнах до стана си премрял и прегладнял, ама нито имах нещо за ядене, нито беше време да търся. Прибрах пак нещата си в лодката, да не ги види някой, загасих съвсем жаравата и разпилях пепелта, та да изглежда, че станът е от лани, после се покатерих на едно дърво.

Там стоях около два часа; не видях и не чух нищо, ама ми се струваше, че чувам и виждам хиляди неща. Както и да е, не можех да седя там во веки веков, затова слязох и останах да дебна в гората. За ядене си набрах малко ягоди и взех, каквото беше останало от закуската.

Като мръкна, бях вече премалял от глад. Затова, щом се стъмни съвсем, още преди да изгрее луната, се промъкнах до отсрещния илинойски бряг — на четвърт миля от моя остров. Слязох в една горичка, сварих си вечеря и тъкмо реших да пренощувам там, чувам туп-туп, туп-туп; „Коне идват насам“, рекох си; счуха ми се и човешки гласове. Прибрах набързо всичко в лодката и пропълзях през горичката да разбера какво става. След малко чувам, че някой казва:

— Най-добре да спрем тук, ако намерим добро място; конете капнаха вече. Я да поразгледаме…

Шмугнах се веднага в лодката, бутнах я от брега и отплавах, без да ме усетят. Завързах я на предишното й място и реших да пренощувам в нея.

Не спах много. Кой знае защо, не можах да спя, все мислех за какво ли не. Щом се събудех, ми се струваше, че някой ме е уловил за врата. Не си починах от съня. Взех да си мисля, че не ще може да се живее така; трябва да разбера кой е на острова, ако ще да пукна. Така се поуспокоих.

Взех веслото, отблъснах лодката от брега и се спуснах по течението в прибрежната сянка. Луната беше изгряла, та вън от сянката беше светло като ден. Гребах така горе-долу един час; наоколо беше съвсем тихо. Стигнах най-после до долния край на острова. Хладен ветрец набразди водата — нощта преваляше. Извих лодката с веслото и я насочих с нос към брега; после взех пушката, изпълзях на сушата, скрих се в горичката, седнах на един пън и загледах през листака. Видях, че луната вече напуска вахта и реката взе да потъва в мрак. А над върховете на дърветата се показа тънка светла ивица. Разбрах, че наближава да съмне. Взех пушката и тръгнах към загасения огън, като спирах всеки две-три минути да се ослушвам. Ама не ми провървя: не можех да намеря мястото. По едно време ми се мярна някакъв огън между дърветата. Тръгнах предпазливо нататък. Приближих се полекичка, надникнах и видях един легнал мъж на земята. Изтръпнах от страх. Главата му беше завита с одеяло, до самия огън. Седнах зад едни храсти на шест стъпки от него и го загледах. Разсъмваше се вече. След малко той се прозина, протегна се, отметна одеялото… и кой, мислите, видях? Джим, негъра на мис Уотсън! Ех, че се зарадвах, като го видях!

— Здравей, Джим! — извиках и изскочих от горичката.

А той подскочи и ме погледна като втрещен. После падна на колене, стисна ръце и рече:

— Не ме пипнеш… недей! На никой мъртвец аз не правил зло! Все обичал и правил добро, кога може. Иди си в река, отдето дошъл, не правиш зло на стар Джим, той било все твой приятел…

Не стана нужда дълго да му разправям, че не съм мъртвец. А пък аз как се зарадвах, като го видях! Нямаше вече да съм сам. Не се боях, че може да ме издаде… и му казах, че не се боя. Аз приказвах, а той седеше и ме гледаше, без да продума. Най-после рекох:

— Съмна вече, Джим. Да закусим. Запали по-хубав огън.

— Защо паля огън за ягоди и разни бубонки? Нали имаш пушка? Уловим нещо по-добро от ягоди.

— Ягоди и разни там бубонки ли? — казвам аз. — Това ли ядеше?

— Нямал друго — рече той.

— Откога си на острова, Джим?

— От оная нощ, когато те убили.

— Още оттогава ли?

— Оттогава я.

— И нищо друго не си ял оттогава?

— Не, сър, нищо друго.

— Сигурно умираш от глад, нали?

— Цял кон може изям, ей богу. А ти откога на остров?

— От оная нощ, когато ме убиха.

— Така ли? Ами ти как преживял? Аха, ти с пушка. Така, така, има пушка. Добре. Сега ти убиеш нещо, аз запаля огън.

Отидохме при лодката и той запали огън на една тревиста полянка сред горичката. Донесох брашно, бекон, кафе, кафениче, тиган, захар, тенекиени канчета, а той гледаше като чалнат, защото мислеше, че тук има някаква магия. Улових един голям сом, той го изчисти с ножчето си и го изпържи.

После седнахме на тревата и изядохме всичко още горещо-горещо. Джим гълташе направо — толкова беше изгладнял. Като се наядохме, легнахме да поспим.

Подир малко Джим се обади:

— Слушай, Хък, кой убит в оная колиба, щом не ти?

Разправих му цялата история и той се съгласи, че било много хитро измислено. И Том Сойер не можел да измисли нещо по-хубаво.

Тогава аз му рекох:

— А ти защо си тук, Джим, и как дойде?

Той се посмути, помълча. После рече:

— Може по-добре да не казвам.

— Защо?

— Как да кажа, има си причини. Нали не обадиш никому, Хък, ако разправя?

— Да пукна, ако обадя, Джим.

— Добре, Хък, вярвам. Аз… избягал.

— Джим!

— Помни, казал няма да обадиш… Нали така казал, Хък, няма да обадиш.

— Казах. Казах, че няма, и държа на думата си. Честна индианска дума, ще я сдържа! Хората ще ме ругаят, че съм аболиционист [който се бори за премахване робството на негрите в САЩ], и ще ме презират, ама все ми е едно! Нито ще кажа, нито ще се върна. Разправи сега как си свършил тая работа.

— Добре, слушай. В оня ден стара господарка — сиреч мис Уотсън — цял ден грака, плаши сякак, ама все повтаря, че няма да продаде в Орлеан. Добре, ама аз видял там често се навърта някой търговец на негри и почнал да се боя. Едно вечер се свил до вратата — тя не съвсем затворена — и чул стара господарка казва на Вдовица, че продава мене в Орлеан; не ще, ама дали осемстотин долар за мене, а кой устои пред толкова пара? Вдовица се мъчел да накара да не прави така. Ама аз не останал да чуя по-нататък и направо избягал.

— Спуснал се от могила — рекох, — все намеря някой лодка над града; ама тук-там имало още буден човек и аз право в стара бъчварница на брега, дорде се прибере всички. Там стоял цяла нощ и все някой навърта наоколо. На шест часа заран идат лодки, къде осем-девет във всяка лодка разправят как баща ти отиде в град каже, че ти убит. Лодки все с господари, всичко отива да види къде убит. Някой спира до брега, остава малко там, после тръгне по река. От тях научил как станало убийство. Много било жал, Хък, че те убили, ама сега вече не жал.

— Лежал под талаш цял ден. Гладен бил, а за страх, няма страх; знае, стара господарка и Вдовица идат на молитвено събрание, щом закусят, и стоят цял ден, а мене всеки знае, на съмване тръгна с добитъка, та няма търсят през деня и чак вечер разберат, че ме няма. И слуги няма разберат по-рано — те офейкат на разходка, щом стари господарки се махнат от къщи.

— Като мръкне, поел за река. Стигнал на две мили зад последна къща. Намислил какво правя. Ако бягам пеша, кучета настигнат; ако открадна лодка за отсрещен бряг, разберат, че лодка липсва и открият дирите. Чакам, рекох си, някой сал; той без диря.

— След малко гледа — откъм завой светлинка. Нагазвам във вода, хващам трупи и така, досред река, крия между други трупи, все навежда глава и плува някак, и все чака сал. Иде сал и аз — хоп! — за кърма. Тогава излезе облаци, стане тъмно и аз пак — хоп! — на дъски. Хора се събрали на среда, около фенер, а река придошла, тече бързо; дорде съмне, рекъл, стигам двайсет и пет мили надолу, скачам, дорде не развидели, плувам до брега и сляза в Илиноис.

— Ама не ми вървяло. Пред острова един човек тръгнал към кърма с фенер. Няма полза да чакам, бух във вода и право на остров. Мислел, ще сляза де да е, ама не може — бряг много стръмен. Плувал до другия край на остров, дорде намерил място да слезе. Скрил се в горичка и решил да няма вече работа със сал, щом там се разтакат с фенери. В шапка взел лула, малко тютюн и кибрит. Не измокрили, значи работа наред.

— И през цялото време нищо не си ял? Защо не си улови някоя костенурка?

— Как уловиш? Не може уловиш: нито убиеш с камък. Такова нещо не правиш нощем, а денем не показваш на бряг.

— Вярно. Трябвало е да стоиш все в горичката. Чу ли, като гърмяха с топа?

— Чул. И разбрал, тебе търсят. Видял ги, като минали насам — гледал през храсти.

Някакви птиченца прелетяха над нас — похвърчат ярд-два и кацнат. Джим каза, че било на дъжд. Знаело се, че щом малки пиленца вземат да подскачат от място на място, ще вали; сигурно и птиченцата показвали същото. Исках да уловя някое от тях, ама Джим не позволи. Такова нещо докарвало смърт. Разправи ми как веднъж, когато баща му се разболял, едно от децата уловило птиче. Тогава баба им казала, че баща им ще умре, щом са уловили птиче, и той наистина умрял.

Каза ми още, че не бива да броиш, каквото ще готвиш за вечеря, защото и това не било на добро. Нито да изтърсваш покривката от трапезата след залез слънце. Ако ли умре стопанин на пчелен кошер, трябвало да кажат на пчелите, додето не е съмнало, инак те щели да отслабнат, ще престанат да работят и ще умрат. Джим каза, че пчелите не хапят идиотите; ама аз не вярвам да е така, защото много пъти съм ги дразнил, а те ни веднъж не са ме ухапвали.

И по-рано бях чувал за такива неща, само че не за толкова много. Джим знаеше всякакви поличби. Разправяше, че ги знаел всички. Според мене, всяка поличба предвещава зло, затова го попитах дали има и такива, дето предвещават добро. А той рече:

— Малко… и те не от полза. Защо ти е да знаеш кога сполети добро? Да бягаш от него? — После настави: — Космати ръце и гърди знак, че забогатееш. От такъв знак има полза, като знаеш, че кога да е се сбъдне. Може дълго си беден, може отчаеш се и се убиеш, ако не разбереш от знак, че един ден забогатееш.

— А твоите ръце и гърди космати ли са, Джим?

— Защо питаш? Нали види — космати.

— Е-е, богат ли си?

— Не съм. Едно време бил богат и пак забогатея. Веднъж имал четиринайсет долара, ама почнал търговия и пропаднал.

— С какво търгуваше, Джим?

— Със стока.

— Каква стока?

— Жива стока… сиреч добитък. Дал десет долара за една крава. Няма вече да хаби пари за жива стока. Кравата умряла на ръцете ми.

— И ти загуби десетте долара?

— Не загубил всичките. Само девет, да речем. Кожа и лой продал за един долар и десет цента.

— Тогава ти са останали пет долара и десет цента. Продължи ли търговията с тях?

— То се знае, познаваш ли еднокрак негър, дето му е господар стар мистър Вредиш? Той негър отвори банка — който внесе един долар, на край година получи четири. Всички негри внесли, ама нямали кой знае колко пари. Аз имал най-много. Затова искал да получи повече от четири долар и му рекох, ако не получи, сам отворя банка. Негър искал да си пази занаят, защото нямало място за две банки, и рекъл да му дам петте долар, а той върне трийсет и пет на край година.

— Така направил. Решил, щом взема трийсет и пет долара, пак ги пусна да работят. Имало един негър, Боб го викали. Пипнал Боб тайно от господар една плоскодънна лодка; аз я купил от него и обещал да дам трийсет и пет долар на край година. Ама някой откраднал още тая нощ лодка, а на друг ден еднокрак негър рече банка пропадна. Та никой не взел пари.

— А десетте цента какво станаха, Джим?

— Как да кажа, щял да похарча, ама сънувал един сън, а сънят казал дай на един негър, Валаам го викали, за по-лесно Валаамово магаре. И наистина глупав. Ама му върви, разправят, а пък аз видял, на мене не върви. Сънят ми рекъл, дай на Валаам десет цента — той ги вложи, после ти даде печалба. Взел Валаам пари, отишъл в черква, а там проповедник казва, който дава пари на беден, дава ги назаем богу и той му ги върне стократно. И Валаам вземе, та даде десетте цента на един беден, после чака да види какво излезе.

— И какво излезе, Джим?

— Нищо не излезе. Ни аз видял вече пари, ни Валаам. Не дава вече аз пари назаем без поръчител. Получиш стократно пари, разправя проповедник! Десет цента да си получа, пак добре, и на това благодарен!

— Всичко ще се оправи, Джим, щом кога да е ще забогатееш.

— Аз и сега богат, като поразмислиш. Сам свой господар, а струвам осемстотин долар. Да имал тия пари, повече не ща.