Profesionalistite

Не одобрявам какво казвате, но ще защитавам до смърт правото ви да го казвате.

Ивлин Биатрис Хол,

„Приятелите на Волтер“, 1906 г.

Вторник, 9 май

I

Отровното дърво

1.

Светкавицата го обезпокои.

Проблясък в далечината, бял или светложълт.

Откъм водата? Откъм ивицата суша срещу тихия тюр­коазен залив?

Тук беше в безопасност. Тук се намираше на красиво и уединено място. Тук беше далеч от медийния блясък и от враждебните погледи.

Роберто Морено хвърли поглед през прозореца. Беше около четирийсетте, но не виждаше добре, затова побутна очилата и огледа околността - градината отвъд прозореца на апартамента, тесния бял плаж, трептящото синьо-зелено море. Красиво, уединено... и защитено. Наблизо не се покла­щаха лодки. Но дори някой въоръжен неприятел да бе нау­чил, че той е тук, и да бе успял да се промъкне незабелязано през фабриките на малкия остров на километър и полови­на отвъд водата, разстоянието и замърсяването замъгляваха гледката и изстрел би бил невъзможен.

Никакви светкавици, никакви проблясъци.

Разбира се, че беше на сигурно място.

Но Морено беше напрегнат. При него, също като при Мартин Лутър Кинг и Ганди, винаги имаше риск. Такъв беше животът му. Не се страхуваше от смъртта. Страхуваше се да умре, преди да си е свършил работата. Беше още млад и го чакаше много работа. Събитието, с чието организиране беше приключил преди около час, беше важно и със сигур­ност щеше да привлече внимание, но беше само едно от поне дузина, планирани за следващата година.

Отвъд се разкриваше богато бъдеще.

Облечен със скромен жълто-кафяв костюм и бяла риза и кралскосиня вратовръзка - съвсем в карибски стил, ниският и набит мъж наля две чаши кафе от каничката, донесена от румсървиз, и се върна на канапето. Подаде едната на репор­тера, който нагласяваше диктофон.

- Сеньор Де ла Руа. Мляко? Захар?

- Не, благодаря.

Говореха на испански, който Морено владееше свободно. Мразеше английския и го употребяваше само при необходи­мост. Така и не успя да се отърве напълно от акцента от Ню Джърси, когато говореше на майчиния си език. Звученето на собствения му глас го връщаше в ранните му години в САЩ - баща му работеше много и беше трезвен, а майка му - точно обратното. Пусти пейзажи, побойници от гимназията наб­лизо. Докато не дойде спасението: семейството се премести на доста по-приятно място от Саут Хилс, където дори езикът беше по-изтънчен.

- Моля, наричайте ме Едуардо - каза репортерът.

- Аз съм Роберто.

Името му всъщност беше Робърт, но то се свързваше с адвокати от Уолстрийт, политици във Вашингтон и генерали на бойното поле, осеяли като с евтино семе чуждата земя с телата на местните.

Така че предпочиташе Роберто.

- В Аржентина ли живеете? - попита Морено журналиста - слаб, оплешивяващ мъж, със синя риза без вратовръзка и с овехтял черен костюм. - В Буенос Айрес?

- Точно така.

- Знаете ли какво означава името на града?

Де ла Руа отговори, че не знае.

- Означава „хубав въздух“, разбира се - каза Морено. Че­теше много - по няколко книги на седмица, предимно лати­ноамериканска литература и история. - Обаче въздухът, кой­то се има предвид, е в Сардиния, Италия, а не в Аржентина. Наречен е така на селище на върха на хълма в Каляри. То се намирало, така да се каже, над острите миризми на стария град и затова е наречено Буен Айре. Испанският изследова­тел, който открил днешния Буенос Айрес, го кръстил на това селище. Разбира се, говорим за първите заселници в града. Били пометени от местните, които не харесвали европейска­та експлоатация.

- Дори и легендите ви имат определена антиколониална насоченост - отбеляза Де ла Руа.

Морено се изсмя и отново погледна през прозореца.

Проклетият проблясък. И все пак не виждаше друго ос­вен дърветата и растенията в градината и мъглявата ивица суша на около километър и половина. Мястото, където беше отседнал, се намираше на безлюдния югозападен бряг на Ню Провидънс, островът на Бахамите, където се намираше Насау. Територията беше оградена и охранявана. Градината бе запазена само за този апартамент и защитена от високи огра­ди на север и юг, а на запад се простираше плажът.

Нямаше никого. Нямаше как да има.

Може би птица. Или потрепване на листо.

Неотдавна Симон беше огледал района. Морено поглед­на към него - огромен, мълчалив бразилец, с тъмна кожа и хубав костюм - телохранителят му, облечен по-елегантно от него. Трийсет и няколко годишният Симон изглеждаше достатъчно опасен, както се очакваше от всеки охранител, но не беше гангстер. Преди да стане цивилен експерт по сигур­ност, той беше офицер в армията.

Освен това беше добър в работата си. Симон завъртя глава; беше разбрал, че шефът му гледа навън, и веднага пристъпи към прозореца и надникна.

- Просто светкавица - обясни Морено.

Телохранителят предложи да спусне завесите.

- По-добре не.

Морено беше решил, че Едуардо де ла Руа, който беше до­летял в икономична класа на свои разноски от града на хуба­вия въздух, заслужава да се наслади на красивата гледка. Като журналист, известен, че отразява истината, вместо да пише напудрени статии за корпоративни висшестоящи и политици, надали живееше в лукс. Морено реши да го заведе на хубав обяд в ресторанта на „Саут Коув Ин“.

Симон погледна още веднъж навън, върна се на стола си и взе списание.

- Може ли? - Де ла Руа включи диктофона.

- Разбира се. - Морено съсредоточи вниманието си изцяло върху журналиста.

- Господин Морено, вашето Движение за местна власт то­ку-що отвори първото си представителство в Аржентина. Ка­жете ми как ви хрумна тази идея? С какво се занимава вашата организация?

Морено беше изнасял тази лекция десетина пъти. Проме­няше я в зависимост от конкретния журналист и публика, но основното беше простичко: да насърчи местните да отхвърлят правителството и корпоративното влияние на САЩ, като ста­нат самодостатъчни, единствено с помощта на микрозаеми, микроземеделие и микробизнес.

- Противопоставяме се на американското корпоративно раз­витие. На правителствената помощ и на социалните програми, чиято цел в крайна сметка е да ни пристрастят към своите цен­ности. Не гледат на нас като на човешки същества; третирани сме като евтина работна ръка и пазар за американските стоки. Виждате ли порочния кръг? Нашите хора са експлоатирани в компании, собственост на американци, а след това са подмаме­ни да купят продукти от същите тези компании - отвърна той на репортера.

- Писал съм много за бизнесинвестициите в Аржентина и в други южноамерикански страни. Знам, че движението ви също прави такива инвестиции. Човек би казал, че критикувате капи­тализма, но все пак се възползвате от него - каза журналистът.

Морено прокара пръсти през въздългата си, преждевремен­но прошарена черна коса:

- Не, аз критикувам злоупотребата с капитализма и в част­ност американската злоупотреба с капитализма. Използвам бизнеса като оръжие. Само глупаците разчитат единствено на идеология, за да постигнат промяна. Идеите са кормилото, а па­рите - витлата.

- Ще го използвам за заглавие. Чел съм, че според някои хора сте революционер - усмихна се репортерът.

- Аз съм просто бъбривец! - Усмивката угасна. - Но пом­нете ми думата, светът се съсредоточава върху Близкия изток и всички пропуснаха раждането на далеч по-мощна сила: Латин­ска Америка. Това представям аз. Новия световен ред. Не може повече да бъдем пренебрегвани.

Роберто Морено се изправи и пристъпи към прозореца.

Около дванайсет метра високо отровно дърво се извисява­ше в градината. Той често отсядаше в този апартамент и много харесваше дървото. Всъщност изпитваше приятелски чувства към него. Отровните дървета са огромни, находчиви и порази­телно красиви. Обаче, както подсказва името им, са отровни. Полените или димът от изгарянето на дървесината и листата може да проникнат в белия дроб. Но все пак дървото храни кра­сивата бахамска пеперуда, а белоглавите гълъби кълват плодо­вете му.

„Аз съм като дървото - помисли си Морено, - може би ще е добър образ за статията. И това ще спомена.“

Пак онзи проблясък.

За част от секундата редките листа на дървото потрепнаха и високият прозорец пред него експлодира. Стъклото се пре­върна в милион кристални снежинки, в гърдите му лумна ог­нено цвете.

Роберто се оказа на канапето, което се намираше на метър и половина зад него.

„Но... какво се случи? Какво е това? Губя съзнание. Губя съз­нание. Не мога да дишам.“

Той се взря в дървото, което вече се виждаше много по-ясно без стъкло, което да пречи на гледката. Клоните се поклащаха от вятъра откъм водата..

Листата се приближаваха и отдалечаваха. Дървото дишаше вместо него, защото самият той не можеше, не и с този огън в гърдите. Не и с болката.

Около него се чуваха плач и викове за помощ.

Навсякъде имаше кръв.

Слънцето залязваше, небето потъмняваше. Не беше ли сут­рин? Морено си представи жена си, сина си и дъщеря си. Мислите му постепенно изчезваха и накрая долавяше само едно: дървото.

Огънят в него се успокояваше, изчезваше. Печално облекче­ние. Тъмнината ставаше все по-дълбока.

Отровното дърво.

Отровно...

Отров...

Понеделник, 15 май

II

Опашката

2.

- Идва ли? - попита Линкълн Райм, без да се опитва да при­крие раздразнението си.

- Случило се е нещо в болницата - долетя гласът на Том от коридора, от кухнята или където се намираше. - Ще закъснее. Ще се обади, когато се освободи.

- Нещо. Е, това казва много, няма що. Нещо в болницата.

- Така ми каза.

- Той е лекар. Би трябвало да е конкретен. И не бива да за­къснява.

- Той е лекар - повтори Том, - което означава, че има спеш­ни случаи.

- Обаче той не казва „спешен случай“. Казва „нещо“. Опе­рацията е насрочена чак за двайсет и шести май. Не искам да се отлага. А и не виждам защо не може да я направи по-рано.

С червената си инвалидна количка Райм стигна до един мо­нитор. Спря я до ратановия стол, в който седеше Амелия Сакс. Тя беше с черни дънки и черна грейка без ръкави. На тънка ве­рижка на врата ѝ висеше медальон с един диамант и една перла. Беше рано и пролетното слънце влизаше през прозорците, които гледаха на изток, и се отразяваше в червената ѝ коса, старателно пристегната в кок с помощта на фиби. Райм насочи вниманието си отново към екрана, преглеждайки доклада от местопрестъпле­нието на убийство, чието разследване Полицейското управление на Ню Йорк току-що бе приключило с негова помощ.

- Почти е готово - каза тя.

Седяха във всекидневната на неговата къща на Сентрал Парк Уест в Манхатън. Вероятно някога, по времето на Бос Туид, стаята е била тиха и уединена, но сега изпълняваше функ­циите на криминална лаборатория. Беше пълна с оборудване и измервателни уреди за изследване на доказателства, компютри и кабели, навсякъде имаше кабели, които затрудняваха прид­вижването на инвалидната количка.

- Лекарят закъснява - промърмори Райм на Сакс. Не беше необходимо, тъй като тя се намираше на три метра от него. Оба­че той все още бе раздразнен и му стана по-добре и от неодо­брението на някой друг. Внимателно премести лявата си ръка на тъчпада и прегледа последния абзац от доклада.

- Добре.

- Да го изпратя ли?

Той кимна и тя натисна някакво копче. Шейсет и пет шиф­ровани страници се отправиха към ефира, за да пристигнат на десетина километра от тук, в Нюйоркското полицейско упра­вление в Куинс, където щяха да се превърнат в гръбнака на слу­чая „Щатът срещу Уилямс“.

- Готово.

Беше готово, с изключение на свидетелските показания по делото срещу наркобарона, който изпращаше дванайсет-тринайсетгодишни деца по улиците на Източен Ню Йорк и Хар- лем, за да убиват по негово нареждане. Райм и Сакс бяха успели да открият и анализират частична следа и отпечатъци, които ги отведоха от обувките на един младеж до витрина в Манхатън, до килима на един лексус, до ресторант в Бруклин и най-накрая - до къщата на самия Тай Уилямс.

Водачът на бандата не беше присъствал на убийството на свидетеля, не беше докосвал оръжието, нямаше доказателства за поръчката, а младият стрелец беше прекалено уплашен, за да свидетелства срещу него. Но тези пречки нямаха значение за делото: Райм и Сакс бяха събрали доказателства, които водеха от местопрестъплението право към Уилямс.

Той щеше да прекара живота си в затвора.

Сакс положи ръка върху лявата ръка на Райм, привързана върху инвалидната количка. Сухожилията, едва видими под бледата ѝ кожа, му подсказаха, че го стиска. Високата жена се изправи и се протегна. Работеха по завършването на доклада от рано сутринта. Тя се събуди в пет. Той - малко по-късно.

Райм забеляза, че Амелия потрепна, докато вървеше към масата, където беше чашата ѝ с кафе. Напоследък артритът в бедрото и коляното ѝ я мъчеше. Нараняването на гръбначния стълб на Райм, което го остави напълно парализиран от шията надолу, беше описано като унищожително. И все пак дори за миг не му причини болка.

„Които и да сме, телата ни донякъде ни предават“ - помисли си той. Дори доволните в момента бяха обезпокоени от облаци на хоризонта. Той съжаляваше атлетите, красавците и младите, които вече очакваха упадъка със страх.

По ирония на съдбата за Линкъл Райм беше точно обратно. Той беше излязъл от деветия кръг на ада благодарение на нови­те хирургически техники и на екстремното си отношение към упражненията и рискованите експериментални операции.

Мисълта за предстоящата операция отново извика раздраз­нението му от закъснението на лекаря за днешната среща.

Чу се звънецът на входната врата.

- Ще отворя - извика Том.

Къщата, разбира се, беше пригодена за състоянието на Райм и с помощта на компютър той можеше да види и да разговаря с всеки, който е на вратата, и да го пусне вътре. Или да не го пусне. (Не харесваше да идват хора и ги отпращаше - понякога грубо, ако Том не действаше бързо.)

- Кой е? Провери първо.

Нямаше как да е доктор Барингтън, тъй като той щеше да се обади, след като се освободи от „нещото“, което го беше заба­вило. Райм не беше в настроение за други посетители.

Но очевидно нямаше значение дали Том първо ще провери или не. Лон Селито се появи във всекидневната.

- Линк, ти си вкъщи.

Нисичкият и набит детектив бързо се отправи към подноса с кафе и сладкиши.

- Искаш ли прясно кафе? - попита Том. Слабичкият помощ­ник беше облечен с бяла риза, синя флорална вратовръзка и тъмни всекидневни панталони. И днес носеше копчета за ръка­вели, абаносови или ониксови.

- Не, благодаря, Том. Здравей, Амелия.

- Здрасти, Лон. Как е Рейчъл?

- Добре. Започна да ходи на пилатес. Странна дума. Май е някаква гимнастика.

Както винаги Селито беше с измачкан кафяв костюм и из­мачкана светлосиня риза. Носеше раирана тъмночервена вра­товръзка, която, нетипично за него, беше гладка като дъска. Нещо ново, отбеляза Райм. Може би подарък от приятелката му Рейчъл? Обаче беше май - нямаше празници. Може би беше подарък за рождения му ден. Той не знаеше кога е рожденият ден на Селито. И на повечето хора.

Детективът отпи от кафето и хапна само две хапки от един сладкиш. Вечно беше на диета.

Двамата с Райм бяха работили като партньори заедно пре­ди години и Лон Селито беше човекът, който го подтикна да се върне на работа след инцидента. Той грубо го накара да на­дигне задника си и отново да започне да разкрива престъпле­ния. (В случая на Райм по-скоро да остане на задника си и да се захване за работа.) Въпреки историята им Селито никога не идваше само за да се видят. Първокласният детектив поемаше важни случаи, работеше в голямата сграда - на Полис Плаза номер едно - и винаги водеше разследването на случаите, ко­гато Райм беше наеман като консултант. Появата му сега беше предвестник.

- И така - огледа го криминалистът, - имаш ли нещо инте­ресно за мен, Лон? Примамливо престъпление? Интригуващо?

Селито отпи от кафето и гризна от сладкиша.

- Знам само, че получих обаждане от горе с питане дали си свободен. Казах им, че привършваш с Уилямс. После ми наре­диха да дойда тук колкото се може по-бързо, за да се срещнем с някого. Те идват насам.

- Някого? Те? - попита Райм кисело. - Същото точно опредление като „нещото“, което задържа лекаря ми. Изглежда е заразно. Като грип.

- Ей, Линк, само това знам.

Райм хвърли огорчен поглед към Сакс:

- Забелязвам, че никой не ми се обади за това. На теб някой обади ли ти се, Сакс?

- Никой.

- О, това е заради другото нещо - каза Селито.

- Какво друго нещо?

- Каквото и да се случва, тайна е. И трябва да остане така.

Райм реши, че това поне е крачка към интригуващото.

3.

Райм наблюдаваше двамата посетители, които влизаха във всекидневната, и забеляза, че бяха напълно различни.

Единият беше мъж на около петдесет със стойка на воен­нослужещ и носеше зле скроен костюм - раменете го издаваха - в тъмносиньо, почти черно. Имаше гладко избръснало лице, двойна брадичка, загар и добре подстригана коса. Явно офицер, помисли си Райм.

Другият посетител беше жена, някъде около трийсетте. Беше ниска и набита, но все още не беше с наднормено тегло.

Русата ѝ коса без блясък беше старомодно подвита и силно на­пръскана с лак. Райм забеляза, че бледият цвят на лицето ѝ се дължи на плътен слой фон дьо тен. Не видя никакво акне или други пъпчици и заключи, че гримът е въпрос на избор. Няма­ше сенки или очна линия около черните си очи, които изглеж­даха още по-голи заради кремавия цвят на лицето, на което се намираха. Тънките ѝ устни също бяха без цвят и сухи. Райм заключи, че не се разтягат често в усмивка.

Жената си избираше нещо, което да гледа - оборудването, прозореца, Райм, - взираше се безмилостно в него и го разгал­ваше, докато не го разнищи или не го сметне за неуместно. Кос­тюмът ѝ беше тъмносив и немного скъп, а трите пластмасови копчета бяха прилежно зашити. Черните дискове изглеждаха леко неравни и той се чудеше дали жената беше намерила кос­тюм, който ѝ става идеално, но има несполучливи пиринчени елементи, които собственоръчно е заменила. Ниските черни обувки бяха износени и наскоро бяха поправени.

„Сетих се“ - помисли си Райм. Сигурен беше, че познава работодателя ѝ. И любопитството му се засили.

- Линк, това е Бил Майърс - каза му Селито.

- Капитане, за мен е чест - кимна посетителят. Той използва последната титла на Райм в Нюйоркското полицейско управле­ние, преди да се пенсионира по болест преди няколко години. Това потвърди длъжността на Майърс; Райм беше познал - офицер. И то доста висш.

Райм придвижи електрическата си инвалидна количка напред и подаде ръка. Офицерът забеляза рязкото движение, поколеба се и после я пое. И Райм забеляза нещо: Сакс леко настръхна. Тя не харесваше, когато той използва крайника и пръстите просто така, без да е необходимо, от учтивост. Но Линкьлн Райм не можа да се сдържи. Изминалото десетилетие беше изпълнено с усилия да поправи това, което му причини съдбата. Гордееше се с няколко­то си победи и ги експлоатираше.

Освен това каква полза от играчката, ако не можеш да си поиграеш с нея?

Майърс представи и мистериозната посетителка. Казваше се Нанс Лоръл.

- Линкълн - представи се. Още едно ръкостискане, изглеж­да беше по-силно от това на Майърс, въпреки че Райм не може­ше да определи. Жестът не бе съпътстван от усещане.

Острият поглед на Лоръл се вряза в гъстата кестенява коса на Райм, в месестия му нос, в пронизващите му тъмни очи. Тя изрече само „Здравейте“.

- И така - каза той, - вие сте ЗП - заместник-прокурор.

Тя не реагира на умозаключението му, което отчасти беше предположение. Поколеба се, после потвърди:

- Да.

Гласът ѝ беше рязък, наблягаше на съскащите звуци. После Селито представи Майърс и Лоръл на Сакс. Офицерът се отне­се с нея, сякаш беше напълно наясно и с репутацията ѝ. Райм забеляза, че Сакс леко потрепери, когато тръгна към него, за да се здрависат. Докато се връщаше към стола, походката ѝ се нормализира. Сигурен беше, че я видя да взема няколко проти­вовъзпалителни таблетки и да ги гълта без вода. Не прибягваше до нищо по-силно, колкото и остра да беше болката.

Оказа се, че и Майърс е капитан по ранг и управлява отдел, който Райм не беше чувал, очевидно беше нов. Специални опе­рации. Съдейки по самоувереното му поведение и пронизва­щите очи, Райм предположи, че той и костюмът му имат власт в Нюйоркското полицейско управление. Вероятно беше играч, хвърлил око на бъдеще в градската управа.

Самият Райм никога не се беше интересувал от игрите в ин­ституции като Нюйоркското полицейско управление, още по-малко от това, което се простираше отвъд - Олбъни или Вашинг­тон. В момента го интересуваше само присъствието на този мъж. Появата на старши полицай от мистериозен отдел, придружен от съсредоточеното душене наоколо на заместник-прокурор, обе­щаваше задача, която щеше да го държи далеч от убийствената скука, превърнала се в най-големия му враг след инцидента.

Той усети тръпката на нетърпение в сърцето си, но чрез сле­поочията си, а не в безчувствените си гърди.

- Ще я оставя да разгърне историята - каза Бил Майърс.

Райм се опита да срещне погледа на Селито, но той откло­ни очи.

- Започвайте. - Райм не харесваше подобни измислени тер­мини, употребявани от бюрократите и журналистите. „Визионер“ беше друг наскоро измислен термин. Също и „кабуки“. Тези думи бяха като яркочервени кичури в косите на жена на средна възраст или татуировка върху буза.

Последва още една пауза и Лоръл заговори:

- Капитане...

- Линкълн. Оттеглих се.

Нова пауза.

- Да, Линкълн, занимавам се с едно дело и поради опреде­лени необикновени обстоятелства ми беше предложено вие да поемете разследването. Вие и детектив Сакс. Чувам, че често работите заедно.

- Точно така. - Чудеше се дали заместник-прокурор Лоръл някога се отпуска. Надали.

- Ще обясня - продължи тя. - Миналия вторник, девети май, в луксозен хотел на Бахамите е бил убит гражданин на САЩ. Полицията там разследва престъплението, но имам причина да вярвам, че стрелецът е американец и се е върнал в страната. Вероятно в района на Ню Йорк.

Преди почти всяко изречение тя правеше пауза. Дали под­бираше думите, или оценяваше пасивите, ако грешната дума излезе от устата ѝ?

- Няма да повдигам обвинения срещу извършителите. В щат­ския съд трудно се води дело за престъпление, извършено в друга държава. Може да се направи, но ще отнеме много време. - Пос­ледва още по-сериозно колебание. - Важно е да се действа бързо.

Райм се зачуди защо.

Интригуващо...

- Търся други, независими обвинения в Ню Йорк - продъл­жи Лоръл.

- Заговор - мигновено заключи той. - Добре. Харесва ми. На основа на това, че убийството е планирано тук.

- Точно така - потвърди тя. - Убийството е поръчано от жи­тел на Ню Йорк. Затова е под моята юрисдикция.

Като всички полицаи или бивши такива Райм познаваше закона толкова добре, колкото повечето адвокати. Спомни си съответната разпоредба от нюйоркския наказателен кодекс: Някой е виновен в организиране на заговор, когато пред­намерено, с цел извършване на престъпление, се съгласи да участва в извършването на престъпление или го предиз­виква.

- И можете да водите делото тук, макар че убийството се е случило извън щата, защото планирането му е прстъпление в Ню Йорк - добави той.

- Точно така - потвърди Лоръл. Може би беше доволна, че той анализира ситуацията правилно. Трудно беше да се каже.

- Поръчково убийство, казвате. Какво е било, удар на орга­низираната престъпност? - попита Сакс.

Много от най-лошите ръководители на организираната престъпност така и не бяха арестувани и обвинени за изнудва­нията, убийствата и отвличанията, които са извършили - може­ха да ги свържат с местопрестъплението. Но често ги пращаха в затвора заради заговор за подготовката им.

- Не. Това е различно - отвърна Лоръл.

Райм реагира веднага:

- Обаче ако идентифицираме и хванем заговорниците, жи­телите на Бахамите ще поискат екстрадиране. Поне на убиеца.

Лоръл само го изгледа. Паузите, които правеше, започнаха да стават изнервящи.

- Ще се съпротивлявам на екстрадицията. Шансовете ми за успех са повече от деветдесет процента - каза най-накрая тя. За трийсетгодишна жена Лоръл изглеждаше твърде млада. Прите­жаваше невинност на ученичка. „Невинност“ не беше правилната дума, помисли си Райм. Праволинейност.

„Твърдоглава“ беше друго клише.

- Имате ли заподозрени? - попита Селито.

- Да. Все още не знам самоличността на убиеца, но знам кои са двамата, поръчали убийството.

Райм се усмихна. Почувства се като вълк, надушил плячката си. Знаеше, че Нанс Лоръл изпита същото, макар нетърпението ѝ да не беше толкова явно под фасадата от грим. Вярваше, че знае накъде вървят нещата.

И тази дестинация беше още по-интригуваща.

- Убийството е целенасочено и е поръчано от служител на правителството на САЩ, ръководител на НРОС - Националната разузнавателна и оперативна служба, със седалище тук, в Манхатън - каза заместник-прокурорката.

Райм в общи линии беше заключил същото. Обаче си беше помислил за ЦРУ или Пентагона.

- Господи! - прошепна Селито. - Искате да спипате феде­рален? - Погледна Майърс, който не реагира, после пак Лоръл. - Можете ли да го направите?

Паузата ѝ продължи две вдишвания.

- Какво имате предвид, детектив?

- Няма ли имунитет? - Селито вероятно имаше предвид точ­но това, което каза.

- Адвокатите на НРОС ще се опитат да издействат имуни­тет, но това е позната за мен област. Написала съм си домашното относно закона за имунитет на правителствени служители. Шансът ми за успех в щатския съд е около деветдесет процен­та, а за обжалване на втора инстанция - осемдесет. Стигаме до Върховния съд и всичко е решено.

- Какъв е законът за имунитета? - попита Сакс.

- Законът е свързан с върховенството - обясни Лоръл. - Спо­ред конституцията, когато се стигне до противоречие, федерал­ният закон взема връх над щатския. Ню Йорк не може да съди федерален служител за щатско престъпление, ако служителят е действал в сферата на своите правомощия. Вярвам, че в нашата ситуация ръководителят на НРОС е сгафил - действал е извън правомощията си.

Лоръл погледна към Майърс, който каза:

- Съсредоточихме се над проблема, но има солидни данни, които ни карат да вярваме, че този мъж е манипу­лирал за своя собствена изгода разузнаването, подготвило убийството.

Съсредоточаване... данни...

- И какъв е този план? - попита Райм.

- Не сме сигурни - продължи капитанът. - Изглежда обсе­бен от идеята да защитава страната, да елиминира всеки, който представлява заплаха - дори и тези, които може би не са, стига да смята, че не са патриоти. Мъжът, чието убийство е поръчано в Насау, не е бил терорист. Бил е просто...

- Откровен - допълни Лоръл.

- Прокурорът одобри ли делото? - попита Сакс.

Този път колебанието ѝ може би прикриваше настръхването ѝ при споменаването на шефа ѝ и на разрешението му да води делото. Трудно беше да се каже. Тя отговори равно:

- Информацията за убийството пристигна в офиса ни в Ман­хатън, НРОС е под наша юрисдикция. С областния прокурор го обсъдихме. Исках този случай, защото имам опит в проблеми с имунитета и защото такива престъпления доста ме притесняват - според мен поръчковите убийства са противоконституционни поради процесуални особености. Прокурорът ме попита дали осъзнавам, че си търся белята. Потвърдих. Той посети минис­търа на правосъдието в Олбъни, който даде разрешението си да продължа. Така че да, имам благословията му. - Последва втренчен поглед в Сакс, която отвърна със също толкова непо­колебимо взиране.

Райм отбеляза, че и двамата мъже - прокурорът на Манха­тън и правосъдният министър - са от политическата партия, ко­ято е в опозиция на сегашната администрация във Вашингтон. Основателно ли беше да се отчита този факт? Реши, че цини­змът не е циничен, ако фактите го подкрепят.

- Добре дошли в гнездото на осите - каза Селито и всички му отвърнаха с усмивка, с изключение на Лоръл.

- Затова предложих вас, капитане, когато Нанс дойде при нас. Вие, детектив Селито и Сакс работите малко по-независимо от другите. Не сте вързани за центъра, както повечето следо­ватели - обърна се Майърс към Райм.

В момента Линкълн Райм беше консултант на Нюйоркското полицейско управление, ФБР и всяка друга организация, която беше склонна да плати значителната сума, която той взимаше за услугите си, стига случаят да беше поне малко предизвика­телен.

- И кой е главният заговорник, ръководителят на НРОС? - попита.

- Казва се Шрив Мецгър.

- Имате ли някаква информация за убиеца? - попита Сакс.

- Не. Може да е военен, което би било проблем. Ще извадим късмет, ако е цивилен.

- Ще извадим късмет ли? - отново се обади Сакс.

Райм предположи, че Лоръл има предвид, че военната правосъдна система ще усложни нещата. Обаче тя обясни:

- Съдебните заседатели съчувстват повече на войници, от­колкото на наемни убийци или цивилни извършители.

- Споменахте двама заговорници заедно с убиеца. Кой е другият освен Мецгър? - попита Селито.

- Ааа - продължи Лоръл леко презрително, - президентът.

- На кое?

Независимо дали отговорът изискваше внимателно колеба­ние, тя все пак направи пауза.

- На Съединените щати, разбира се. Сигурна съм, че всяко поръчково убийство изисква одобрението на президента. Но няма да го разследвам.

- Господи, надявам се, че няма! - отвърна Лон Селито със смях, който прозвуча като потисната кихавица. - Това е повече от политическа мина. То е шибано ядрено оръжие!

Лоръл се намръщи, сякаш трябваше да превежда коментара му от исландски.

- Политиците не са проблем, детективе. Дори президентът да е действал извън правомощията си, като е поръчал убийство­то, наказателната процедура в неговия случай би била обвине­ние в държавна измяна. Но очевидно това не е в моята юрис­дикция.

4.

Миризмата на риба на грил вероятно със зелен лимон и ба­нан го разсея за миг. Нещо друго, някаква подправка. Не може­ше да определи точно.

Подуши въздуха отново. Какво можеше да е?

Стегнат, с късо подстригана кестенява коса, той продължи разходката си по разбития тротоар - черен път, където напълно липсваха бетонни плочки. Беше много горещо и той се зарад­ва, че поне не носи вратовръзка. Отново спря близо до буренясал двор. Улицата с ниски магазини и пастелни къщи, които се нуждаеха от още боя, беше безлюдна в късната сутрин. Нямаше хора, само два мързеливи мелеза се бяха изтегнали на сянка.

После се появи тя.

Излизаше от магазин „Дийп Фън Дайв“ и вървеше в посока Уест Бей.

Младата жена беше с тен и светлоруса разрошена коса, а от слепоочието до гърдите ѝ се спускаше тъничка плитчица, ук­расена с мъниста. Фигурата ѝ беше като на пясъчен часовник, но тъничък. Носеше жьлто-червен бански костюм и прозрачен оранжев шал, завързан на кръста. Стигаше до глезените ѝ. Беше гъвкава, енергична и усмивката ѝ можеше да бъде палава.

Каквато беше сега.

- Я виж ти - каза тя и спря до него.

Мястото беше тихо, недалеч от центъра на Насау и доста замряло в търговско отношение. Кучетата гледаха летаргично, с провиснали уши като подгънати страници в книга.

- Здрасти! - Джейкъб Суон свали слънчевите си очила, из­бърса лице и пак ги сложи. Щеше му се да си беше взел слънце-защитен лосион. Пътуването до Бахамите не беше планирано.

- Хм. Може би телефонът ми не работи - изрече Анет ки­село.

- Вероятно работи - предположи той с гримаса. - Знам. Ка­зах, че ще се обадя. Виновен съм.

Обаче вината му беше съвсем дребна. Анет беше жена, за чиято компания той беше платил, така че престорено свенли­вата ѝ забележка не беше толкова остра, колкото щеше да бъде при други обстоятелствата.

От друга страна, онази нощ миналата седмица беше нещо повече от предвиденото. Беше го таксувала само за два часа, но беше останала с него цялата нощ. Не беше като в „Хубава жена“, разбира се, но пък бяха прекарали добре.

Договорените часове бяха отлетели бързо, докато нежният влажен ветрец влизаше и излизаше през прозореца, а шумът на океана ритмично нарушаваше тишината. Беше я попитал дали ще остане и Анет се беше съгласила. Хотелската му стая имаше кухненски бокс и Джейкъб Суон приготви късна вечеря. След като пристигна в Насау, си беше купил малко козе месо, лук, ко­косово мляко, олио, ориз, лют сос и местни подправки. Опитно отдели месото от кокала, наряза го на хапки и го маринова. До единайсет вечерта яхнията беше къкрила на бавен огън в про­дължение на шест часа и беше готова. Изядоха храната и пиха червено вино от долината на Рона.

После се бяха върнали в леглото.

- Как е работата? - попита той и кимна към магазина, за да стане ясно за коя работа говори, въпреки че почасовата работа в „Дийп Фън“ ѝ докарваше клиенти, които ѝ плащаха много повече, отколкото за шнорхели под наем. (Иронията в името на магазина не убягваше и на двамата.)

Анет сви прекрасните си рамене:

- Не е зле. Икономиката е в криза, обаче богаташите все още търсят контакт с коралите и рибите.

Буренясалият двор беше украсен с голи гуми и бетонни бло­кове, няколко вдлъбнати и ръждясали обвивки на уреди, чиито вътрешности отдавна бяха изтърбушени. С всяка секунда ста­ваше все по-горещо. Навсякъде беше пусто и прашно, имаше празни консервени кутии, храсти за подрязване, избуяла трева. Разнасяха се остри миризми на печена риба на грил, зелен ли­мон, банани и на запален боклук.

И онази подправка. Каква ли беше?

- Не си спомням да съм ти казвала къде работя - кимна тя към магазина.

- Каза ми - изтри той изпотеното си лице.

- Не ти ли е горещо със сако?

- Имах среща на закуска. Трябваше да изглеждам официално. Върнах се само за деня. Не знам каква ти е програмата...

- Довечера? - предложи Анет.

- Имам друга среща. - Лицето на Джейкъб Суон не изра­зяваше никакви емоции. Просто я погледна в очите и го каза. Нямаше съжаление, нито момчешки флирт. - Надявах се да се видим сега. - Представи си, че правят секс. Това почувства.

- Какво беше онова вино?

- Което сервирах с вечерята ли? „Шатоньоф дьо Пап“. Не си спомням от коя винарна.

- Беше страхотия.

Това не беше дума, която Джейкъб използваше често - по-скоро никога, - но реши, че виното наистина беше такова. Връз­ките на долнището на банския ѝ висяха, готови да бъдат развър­зани. Джапанките ѝ показваха сини нокти и златни пръстени на големите пръсти. Отиваха на халките на ушите ѝ и на сложната комбинация от златни гривни.

Анет също го измери с поглед, спомняйки си мускулестото му тяло, тънкия кръст, силните гърди и ръце. Изваяни. Трени­раше здраво, за да ги оформи.

- Имах планове, но... - Изречението завърши с усмивка.

Докато вървяха към колата му, тя го хвана за ръка. Той я съ­проводи до предната седалка. Вътре тя му даде напътствия как да стигне до апартамента ѝ. Той запали колата, но спря, преди да превключи на скорост.

- О, забравих. Може и да не се обадих, но ти донесох пода­рък.

- Не може да бъде! - изписка от удоволствие тя. - Какъв?

Той извади кутия от раницата на задната седалка, която из­ползваше и като делово куфарче.

- Харесваш бижута, нали?

- Че кое момиче не обича? - попита Анет.

Докато тя отваряше кутията, той поясни:

- Това не замества таксата ти, а е допълнение към нея.

- О, моля те - отвърна тя с усмивка и се съсредоточи върху отварянето на дългата тясна кутия. Суон огледа улицата. Все още беше пуста. Прецени ъглите, дръпна лявата си ръка назад - отворена, с раздалечен палец и показалец, - и удари жената силно по гърлото по един особен начин.

Тя изпъшка. Повдигна се назад и хвана шията си.

- Ъх, ъх, ъх...

Ударът беше рискован. Трябва да го нанесеш нежно, за да не смачкаш напълно трахеята на жертвата и тя да може да говори, но да не може да вика.

Взираше се в него. Може би се опитваше да изрече името му - фалшивото име, което ѝ беше казал миналата седмица. Суон имаше три американски и два канадски паспорта и кредитни кар­ти с пет различни имена. Не помнеше кога за последен път беше използвал Джейкъб Суон с някого, когото не познава добре.

Изгледа я спокойно и се обърна, за да извади тиксото от ра­ницата си.

Суон си сложи латексови ръкавици с телесен цвят и откъсна парче тиксо от ролката. Поспря. Това беше. Подправката, която готвачът наблизо беше добавил към рибата.

Кориандър.

Как не се беше сетил?

5.

- Жертвата е Робърт Морено - осведоми ги Лоръл, - на трийсет и пет години.

- Морено, звучи ми познато - отвърна Сакс.

- Съобщиха в пресата, детективе - каза Бил Майърс. - На първа страница.

- Чакайте, антиамерикански настроеният американец? Май така го наричаше едно заглавие - добави Селито.

- Точно така - каза капитанът. После изказа горчиво мнени­ето си: - Никаквец.

Съвсем прилично.

Райм забеляза, че коментарът не се понрави на Лоръл. Из­глежда, не търпеше отклоняващи вниманието закачки. Спомни си желанието ѝ да се действа бързо и причината вече беше ясна: щом НРОС разберат за разследването, вероятно ще предприе­мат мерки да спрат делото - законно или не.

Е, и Райм нямаше търпение. Искаше интрига.

Прокурорката показа снимка на красив мъж с бяла риза, сед­нал пред радиомикрофон. Имаше обло лице и оредяваща коса. Тя им каза:

- Това е скорошна снимка в радиостудиото му в Каракас. Имал е американски паспорт, но бил емигрант, който живее във Венецуела. На девети май бил на делова среща на Бахамите, когато снайперист го застрелял в хотелската му стая. Убити са още двама - телохранителят на Морено и репортерът, който го интервюирал. Телохранителят му бил бразилец, който живее във Венецуела, а репортерът - пуерториканец от Аржентина.

- Нямаше много шум в пресата. Ако правителството беше хванато с пръст на спусъка, така да се каже, щеше да е по-голя­ма новина. Кой е предполагаемият извършител? - попита Райм.

- Наркокартели - отвърна му Лоръл. - Морено е създал организацията Движение за местна власт, която се занимава с местното население и бедните граждани на Латинска Америка. Критикувал е трафика на наркотици. Разбунил духовете в Бого­та и в някои страни от Централна Америка. Не успях да открия нищо, което да подкрепи тезата, че конкретен картел е желал смъртта му. Убедена съм, че Мецгър и НРОС са пуснали тези слухове за картелите, за да отклонят вниманието от себе си. Ос­вен това има нещо, което не съм ви споменала. Знам със сигур­ност, че снайперист на НРОС го е убил. Имам доказателство.

- Какво доказателство? - попита Селито.

Езикът на тялото на Лоръл, но не и изражението ѝ, показа, че тя с удоволствие иска да им покаже подробностите:

- Имаме информатор в НРОС или свързан с нея. Изтече за­поведта за убийството на Морено.

- Нещо като „Уикилийкс“ ли? - попита Селито. После по­клати глава. - Не, няма как да се е случило.

- Да - съгласи се Райм, - в противен случай историята щеше да е по всички медии. Прокуратурата я е получила директно и без шум.

- Точно така. Информаторът е пуснал заповедта за убийство по капилярите - каза на свой ред Майърс.

Райм не обърна внимание на капитана и странния му изказ.

- Разкажи ни за Морено - обърна се той към Лоръл.

Тя го направи. Роден в Ню Джьрси, но семейството му напус­нало страната, когато той бил на дванайсет, и се преместило в Централна Америка заради работата на бащата, който бил геолог в северноамериканска нефтена компания. В началото Морено бил записан в американско училище, но след като майка му се само­убила, се преместил в местно училище, където се справял добре.

- Самоубийство ли? - попита Сакс.

- Изглежда трудно понесла преместването... А работата на съпруга ѝ изисквала той да е постоянно на път, за да разкопава и изследва места в региона. Не си стоял много вкъщи.

Лоръл продължи с портрета на жертвата. Още от малък не­годувал срещу експлоатацията на местните жители в Централ­на и Южна Америка от страна на северноамериканското прави­телство и корпоративните интереси. След като завършил колеж в град Мексико, станал радиоводещ и активист, пишел и излъч­вал остри нападки към американците и техния така наречен от него империализъм от двайсет и първи век.

- Установил се в Каракас и сформирал Движението за мест­на власт като алтернатива за работниците, за да разчитат на себе си, вместо да се налага да се обръщат към американски и европейски компании за работа и към САЩ за помощ. Има пет-шест клона в Южна и Централна Америка и на Карибите.

- Това изобщо не е биография на терорист - отбеляза Райм.

Лоръл продължи:

- Точно така. Но трябва да ви кажа, че Морено е говорил благосклонно за някои терористични организации: „Ал-Кайда“, „Ал-Шабаб“, Ислямското движение от Източен Туркестан в Синдзян, Китай. Сформирал е съюзи с няколко екстремистки групировки в Латинска Америка: Колумбийската АНО - Ар­мията за национално освобождение - и ФАРК, както и Обеди­нените сили за самозащита. Симпатизирал много на „Сендеро Луминосо“ в Перу.

- „Сияйния път“? - попита Сакс.

- Да.

„Врагът на моя враг е мой приятел - отбеляза Райм. - Дори и да взривява деца.“

- И все пак? - попита той. - Поръчково убийство на теро­рист? За какво?

Лоръл обясни:

- Напоследък блоговете и предаванията на Морено става­ли все по-антиамерикански. Той наричал себе си „Пратеник на истината“. Някои от изявленията му били страшно злобни. Наистина ненавиждал страната ни. Носеха се слухове, че хора, вдъхновени от него, са стреляли по американски туристи и слу­жители или са взривявали американски посолства и компании отвъд океана. Обаче не успях да намеря нито един случай, ко­гато той действително заповядва или дори предлага да бъде из­вършено определено нападение. Да вдъхновяваш не означава да заговорничиш.

Въпреки че познаваше госпожа Нанс Лоръл едва от няколко минути, Райм подозираше, че тя бе подбрала думите си много внимателно.

- Обаче според НРОС имало разследване, което доказва, че Морено планира нападение: бомбардировка на седалище на нефтена компания в Маями. Прихванали телефонен разговор на испански и потвърдили, че гласът е на Морено. - Тя отво­ри износеното си куфарче и погледна бележките си. - Морено казал: „Искам да погна Американ Петролиум Дрилинг енд Ри- файнинг“, Флорида. Във вторник“. Неизвестният му събеседник отговорил: „На десети. Десети май?“ Морено: „Да, когато ра­ботниците излизат на обяд.“ Другият: „Как ще ги закараш там?“ Морено: „С камиони.“ Следва тенденциозно подбран разговор и отново Морено: „И това е само началото. Планирал съм още много такива послания.“ - Тя прибра записа на разговора обратно в куфарчето си. - В момента компанията АПДР има две съ­оръжения във или близо до Флорида: югоизточното седалище в Маями и нефтени съоръжения на брега. Няма как да става дума за нефтените съоръжения, тъй като Морено споменава камиони. Така че според НРОС мишената била седалището на Брикъл Авеню. В същото време аналитици на разузнаването открили, че компании, които имат връзка с Морено, доставят дизелово го­риво, торове и нитрометан на Бахамите през последния месец.

Три популярни съставки за самоделни бомби. Тези вещества заличиха федералната сграда в Оклахома, където също са били доставени с камиони. Лоръл продължи:

- Ясно е, че според Мецгър ако Морено бъде убит, преди бомбите да бъдат контрабандно внесени в Съединените щати, подчинените му няма да довършат плана. Застрелян е ден пре­ди инцидента в Маями, на девети май.

Без значение дали подкрепяш убийствата или не, засега из­глежда решението на Мецгър е спасило доста хора.

Райм тъкмо щеше да спомене това, но Лоръл го изпревари:

- Обаче Морено не говорел за нападение. Става дума за ми­рен протест. На десети май по обяд пред седалището на АПДР се появили шест камиона. Не докарали бомби, а демонстранти. А съставките за мнимите бомби били за клона на движение­то на Морено на Бахамите. Дизеловото гориво било за транс­порта компания, торовете - за селскостопански кооперативи, а нитрометанът използвали като почвен дезинфектант. Всичко било законно. Това били единствените материали, забелязани в поръчката, които налагат убийството на Морено, но в същата доставка имало и тонове семена, ориз, резервни части за ками­они, бутилирана вода и други невинни стоки. НРОС удобно са забравили да споменат това.

- Да не би да е грешка на разузнаването? - предположи Райм.

Последва по-дълга пауза и Лоръл най-накрая каза:

- Не, мисля, че става дума за манипулация на разузнаването. Мецгър не харесвал Морено, не харесвал начина, по който го­вори. Записан е да го нарича жалък изменник. Смятам, че не е споделил по веригата цялата информация, която открил. Затова по-висшестоящите във Вашингтон одобрили мисията, мислей­ки, че става дума за бомба, докато Мецгър знаел, че не е така.

- Значи НРОС са убили невинен човек? - попита Селито.

- Да - отвърна Лоръл. - Но това е хубаво.

- Моля? - рече Сакс, а веждите ѝ се сключиха.

Кратка пауза. Лоръл очевидно не разбираше смайването на Сакс, аналогично на реакцията на детектива по-рано към ко­ментара на Лоръл, че биха имали „късмет“, ако убиецът е циви­лен, а не военен.

- Отново става дума за съдебните заседатели, Сакс. По-ве­роятно е да осъдят обвиняем, убил активист, който просто е упражнявал правото си на свободно слово според Първата по­правка, отколкото жесток терорист - обясни Райм.

- За мен няма никаква морална разлика между двете: не ек­зекутираш някого без съответната процедура. Който и да е той. Но Линкълн е прав, съдебните заседатели трябва да се имат предвид - каза Лоръл.

- И така, капитане - обърна се Майърс към Райм, - ако този случай ще набира сила, имаме нужда от някой като вас, здраво стъпил на земята.

Като се имаше предвид основното средство за придвижване на криминалиста, изразът не беше уместен.

На Райм му се искаше веднага да се съгласи. Случаят беше интригуващ и предизвикателен, откъдето и да го погледнеш. Но забеляза, че Сакс гледа надолу и почесва главата си с пръст. Той се зачуди какво я притеснява.

- Не погнахте ЦРУ за Ал-Аулаки - каза тя на прокурора.

Ануар ал-Аулаки, гражданин на САЩ. беше радикален мю­сюлмански имам и застъпник за джихад, както и основен играч на „ Ал-Кайда" в Йемен. Емигрант като Морено, той бе нари­чан „Бен Ладен на Интернет пространството“ и въодушевено насърчаваше нападения срещу американците чрез своите блогове. Измежду тях бяха стрелецът на Форт Худ и самолетният атентатор с бомба в бельото, и двамата през 2009 година, както и атентаторът от Таймс Скуеър през 2010 година.

Ал-Аулаки и още един американски гражданин, неговият онлайн редактор, бяха убити при нападение с безпилотен само­лет, ръководено от ЦРУ.

Лоръл изглеждаше объркана:

- Как да се захвана с този случай? Аз съм прокурор в Ню Йорк. Убийството на Ал-Аулаки няма връзка с щата. Но ако ме питате дали си избирам дела, които мога да спечеля, детектив Сакс, отговорът е да. Обвинението към Мецгър за убийството на известен и опасен терорист вероятно няма да има успех. Нито дело за убийството на човек, който не е гражданин на САЩ. Но убийството на Морено е нещо, което мога да представя пред съдебните заседатели. Щом осъдя Мецгър и снайпериста му, ще мога да се захвана с други случаи, които са по-зловещи. - Тя направи пауза. - Или може би правителството ще преоцени по­литиката си и ще се придържа към конституцията... И ще прес­тане да урежда убийства.

Сакс погледна към Райм и каза на Лоръл и Майърс:

- Не съм сигурна. Нещо не е както трябва.

- Не е както трябва? - попита Лоръл, очевидно объркана.

- Не знам, не съм сигурна, че това е работа за нас - рече Сакс.

- За вас с Линкълн ли? - попита Лоръл.

- За когото и да е от нас. Въпросът е политически, а не кри­минален. Добре е, че искате да спрете НРОС да убива хора. Но не е ли това работа на Конгреса, а не на полицията?

Лоръл тайно хвърли поглед към Райм. Сакс несъмнено има­ше право - а на него дори не му беше хрумнало. Когато ставаше дума за закона, той слабо се интересуваше от това кое е правилно и кое е грешно. Достатьчно му беше, че Олбъни, Вашингтон или Градският съвет са формулирали подходящо обвинение. Оттук нататък работата му беше проста: да събере доказател­ства срещу обвиняемия.

Все едно да играеш шах. Имаше ли значение, че създателите на тази мистериозна игра са решили кралицата да е всемогъща, а конят да се движи под формата на “Г“? Не. Обаче щом са ус­тановени, трябва да играеш по правилата.

Той не обърна внимание на Лоръл и продължи да гледа Сакс.

Стойката на заместник-прокурора се промени леко. Първо Райм си помисли, че позата ѝ е отбранителна, но после осъзна, че не е така. Беше заела адвокатска поза. Все едно се бе изпра­вила в съдебната зала и беше застанала пред съдебните заседа­тели, които все още не са убедени във вината на заподозрения.

- Амелия, мисля, че справедливостта е в детайлите - запо­чна тя. - В малките неща. Не водя дела за изнасилване, защото обществото става по-нестабилно, когато се упражнява сексуал­но насилие върху жени. Водя дела за изнасилване, защото един човек е нарушил забраните в Наказателния кодекс на Ню Йорк, параграф сто и трийсет точка трийсет и пет. Това правя аз, това правим всички. - След пауза продължи: - Моля ви, Амелия. Следя работата ви. Искам да участвате.

Амбиция или идеология, чудеше се Райм, докато гледаше Нанс Лоръл, твърдата ѝ лакирана коса, късичките пръсти и ноктите без лак, малките ѝ стъпала с удобни обувки, които старателно беше намазала с боя, както лицето си - с фон дьо тен. Не можеше да каже със сигурност, но беше забелязал едно: вледени го липсата на страст в черните ѝ очи. Линкълн Райм не се вледеняваше лесно.

В тишината, която последва, погледът на Сакс срещна този на Райм. Очевидно тя усещаше колко силно той иска случая. Това беше решаващият фактор. Кимна.

- С вас съм - каза Амелия.

- И аз. - Райм гледаше не към Майърс или Лоръл, а към Сакс. Изражението му казваше „благодаря“.

- Въпреки че никой не ме попита - измърмори Селито, - и аз с удоволствие ще прецакам кариерата си, за да спипам висш федерален служител.

- Предполагам, че дискретността е приоритет - каза Райм.

- Не трябва да вдигаме шум - отвърна Лоръл. - Иначе доказа­телствата ще започнат да изчезват. Но засега да не се тревожим. В службата сме направили всичко да запазим случая в тайна. Силно се съмнявам НРОС да знае нещо за разследването.

6.

Докато караше взетата под наем кола към кей на югозапад­ния бряг на остров Ню Провидънс близо до огромния парк „Клифтън Херитидж“, телефонът на Джейкъб Суон завибрира, което означаваше, че е получил текстово съобщение. Последни данни относно полицейското разследване в Ню Йорк на смър­тта на Робърт Морено и обвиненията в заговор. През следващи­те няколко часа щеше да получава информация, включително и имената на участващите в разследването.

Движеха се бързо, много по-бързо, отколкото очакваше.

От багажника на колата, където злочестата проститутка Анет Бодел беше свита, се чу потропване. Беше тихо и наоколо нямаше кой да го чуе, нямаше улични метачи или други хора, събрали се край пътя, които често се срещат на Бахамите: пият бира, шегуват се, клюкарстват и се оплакват от жени и шефове.

Нямаше никакви кораби и лодки в тюркоазената вода.

Карибите са толкова противоречиви, помисли си Суон, дока­то се оглеждаше наоколо: лъскаво място за забавление на тури­стите, вехта платформа за живота на местните. Фокусът беше върху опорната точка, където долари и евро се срещаха с услуги и забавление, а останалата част от страната до голяма степен беше изтощена. Като това горещо, буренясало, покрито с бок­луци песъчливо място близо до плажа.

Суон излезе и свали ръкавиците. По дяволите, беше горещо. Беше тук миналата седмица. След като един труден, но точен изстрел беше разкъсал сърцето на предателя господин Робърт Морено, беше дошъл тук, за да зарови някои дрехи и други до­казателства. Имаше намерение да ги остави заровени завинаги, но след като получи странната и тревожна новина, че прокуро­ри в Ню Йорк разследват смъртта на Морено, реши да ги изро­ви и да се отърве от тях.

Но първо имаше друго задължение... Друга задача.

Суон отиде до багажника, отвори го и погледна потната, разплакана от болка Анет.

Опитваше се да диша.

После отиде до задната седалка, отвори куфара си и изва­ди едно от съкровищата си - любимия си нож за филетиране на „Кай Шун Премиър“. Беше дълъг около двайсет и три сан­тиметра и имаше характерния за „Кай Шун“ кован “цучиме“ горен слой, направен от майстори в японския град Секи. Остри­ето беше от първокачествена неръждаема стомана с трийсет и два слоя. Дръжката му беше орехова. Ножът струваше двеста и петдесет долара. Суон притежаваше ножове с различна форма и размер от същия производител, предназначени за различни готварски техники, но този му беше любим. Обичаше го, както малко дете обича играчка. Използваше го, за да филетира риба, да реже прозрачни парчета телешко за карпачо и да мотивира хората.

Суон пътуваше с този и другите ножове, прибрани в про­трит калъф за ножове „Месермайстер“, както и с две оръфани готварски книги - едната на Джеймс Биърд, а другата на френ­ския главен готвач Мишел Жерар, познавач на кулинарните тънкости. Ако се намират в чекиран багаж заедно с готварска книга, митническите служители почти не обръщаха внимание на комплект професионални ножове, колкото и смъртоносни да са. Освен това, когато работеше далеч от къщи, ножовете бяха полезни: Джейкъб Суон често предпочиташе да готви, вместо да обикаля по баровете или да ходи сам на кино. Отделяше ко­зето месо от костта като миналата седмица например и го реже­ше на кубчета за яхнията.

Малкият ми касапин, малкият ми скъп касапин...

Чу друг шум, тупване. Анет започваше да рита.

Суон се върна при багажника и я измъкна от там за косата.

- Ъх, ъх, ъх...

Вероятно това беше нейната версия на „не, не, не“.

Намери вдлъбнатина в пясъка, оградена от тръстика и увен­чана със смачкани кутии и бутилки от бира, използвани кондо­ми и гниещи фасове. Обърна я по гръб и седна на гърдите ѝ.

Огледа се. Нямаше никого. Виковете щяха да бъдат много по-глухи след удара по гърлото, но нямаше да бъдат тихи.

- Сега ще ти задам няколко въпроса и ще трябва да ми от­говориш. Трябват ми отговори, и то бързо. Можеш ли да гово­риш?

- Ъхъ.

- Кажи „да“.

- Дддаааа.

- Добре. - Той извади носна кърпа от джоба си, стисна носа й с другата си ръка и когато тя отвори уста, сграбчи езика й с кърпата и издърпа върха на два сантиметра от устните й. Тя за- тръска глава яростно, докато не разбра, че това е по-болезнено от хватката му.

Успокои се.

Джейкъб Суон изнесе ножа напред, възхищавайки се на ос­трието и дръжката. Готварските принадлежности често са сред най-стилно направените предмети. Слънчевата светлина се от­рази в горната половина на острието и проблясна по вдлъбнати­ните като по вълни. Суон внимателно погали върха на езика ѝ с острието и той стана тьмнорозов, но не прокърви.

Чу се някакъв звук. Може би „моля те“.

Малък касапин...

Той си спомни как преди няколко седмици приготвяше па­тешки гърди със същия нож, правеше три плитки разреза, за да се стича мазнината върху грила. Наклони се напред.

- Сега ме слушай внимателно - прошепна той. Устата му беше близо до ухото ѝ и той усети горещата кожа, долепена до бузата си.

Точно както миналата седмица.

Е, не съвсем.

7.

След като беше предал щафетата на Райм и екипа, капитан Бил Майърс си беше тръгнал заедно с дразнещия си изказ.

Разследването на заговора срещу Морено беше до някаква степен величаво, но в крайна сметка беше просто един от хи­лядите случаи на углавно престъпление в Ню Йорк, така че и други неща вълнуваха капитана и мистериозния му отдел от Специалните служби.

Райм предполагаше, че капитанът иска и да се дистанцира. Майърс беше подкрепил областния прокурор - един капитан трябва да го направи, защото полицията и прокуратурата са не­разривно свързани, но вече беше време Майърс да се отправи към тайно място. Райм си мислеше за политическата му амби­ция, която беше надушил по-рано, и ако беше прав, висшият чиновник щеше да се оттегли и да наблюдава как се развива случаят. После щеше да се върне под светлината на прожекто­рите, точно навреме, за да привлече вниманието на медиите. Или щеше напълно да изчезне, ако случаят се превърне в пиар кошмар.

Беше много вероятно да се случи точно това.

Райм нямаше нищо против. Всъщност беше доволен, че Майърс си тръгна. Не се разбираше добре с други готвачи в кухнята.

Лон Селито, разбира се, остана. На практика той беше глав­ният следовател и сега седеше в скърцащ плетен стол и раз­мишляваше върху една кифличка на подноса за закуска, въпре­ки че вече беше излапал половин сладкиш. После потупа два пъти корема си, сякаш се надяваше да е отслабнал достатъчно по време на последната диетична прищявка, че да си заслужи сладкиша. Очевидно не беше.

- Какво знаеш за ръководителя на НРОС? - попита Селито Лоръл. - За Мецгър?

Тя отново заговори:

- Четирийсет и три годишен. Разведен. Бившата му съпруга е адвокат с частна практика на Уолстрийт. Завършил е в корпу­са за обучение на запасни офицери в Харвард. После влязъл в армията в Ирак като лейтенант и излязъл капитан. Говорело се, че ще продължи нагоре, но плановете се объркали. Има про­блеми, за които ще ви разкажа по-късно. Уволнил се, след това завършил право, както и магистратура по обществена политика в Йейл. Отишъл в държавния департамент, а преди пет годи­ни започнал работа в НРОС като оперативен директор. Когато тогавашният ръководител на НРОС се пенсионирал миналата година, Мецгър получил поста, въпреки че бил един от най-младите в ръководството. Говори се, че нищо не би го спряло да поеме властта.

- Ами деца? - попита Сакс.

- Какво? - отвърна Лоръл.

- Мецгър има ли деца?

- О, да не мислиш, че някой го е притискал и е използвал децата, за да го накара да се заеме с неподходяща задача?

- Не - отговори Сакс. - Просто се чудех дали има деца.

Лоръл примигна и погледна бележките си:

- Син и дъщеря. В прогимназията. Отнето му било попечи­телството за една година. Вече има право да ги посещава, но децата живеят предимно с майка си. Мецгър е настроен повече от войнствено. Има запис на изявлението му, че би взривил с ядрени ракети Афганистан на дванайсети септември 2001 годи­на. Много е откровен, когато става дума за превантивно елими­ниране на враговете. Най-големият му противник са американ­ските граждани отвъд океана, за които смята, че се занимават с неамерикански дейности - бунтове или словесна подкрепа на терористични групировки. Но това е неговата политика и тя не ме засяга. - Последва пауза. - По-важното е, че е психически нестабилен.

- Как така? - попита Селито.

Райм започна да губи търпение. Искаше да разгледа криминологичната страна на случая.

Но тъй като Сакс и Селито подхождаха към случаите „глобално“, както би се изразил капитан Майърс, той остави Лоръл да продължи и се опита да изглежда заинтересуван. Тя продължи:

- Има емоционални проблеми, предимно с гнева. Като цяло смятам, че това е нещото, което го движи. Уволнил се е от ар­мията с почести, но там са му се случили неща, които вредят на кариерата му. Пристъпи на ярост, избухвания - наречете ги както искате. Напълно губи контрол. По едно време дори бил хоспитализиран. Успях да изровя някои данни и излезе, че все още ходи на психиатър и си купува лекарства. Задържан е от полицията няколко пъти заради проява на насилие. Но не са му повдигани обвинения. Честно казано, смятам, че е на ръба на параноята. Не е невротик, но определено има моменти на за­блуда и пристрастяване - пристрастяване към самия гняв. За да бъдем точни - към последствията от гнева. Според това, което съм проучила по въпроса, облекчението, което изпитваш след изблик на гняв, е пристрастяващо като наркотик. Мисля, че по­ръчката на снайперист, който да убие омразен човек, за него е наркотик.

Наистина беше проучила. Говореше като психиатър, който изнася лекция пред студенти.

- Как е получил работата тогава? - попита Сакс. Въпрос, който си задаваше и Райм.

- Защото е много-много добър в убиването на хора. Поне това показва служебното му досие - продължи Лоръл. - Трудно ще е да представя личностните му проблеми пред съдебните заседатели, но ще го направя някак. Моля се само да свидетел­ства. Би било страхотно. Бих се радвала съдебните заседатели да го видят как избухва. - Тя прехвърли погледа си от Райм към Сакс. - Докато водите разследването, бих искала да търсите нещо, което разкрива нестабилността и гнева на Мецгър, както и склонността му към насилие.

Сега паузата предшестваше отговора на Сакс:

- Не мислиш ли, че това е малко несигурно?

Последва битката на мълчанията.

- Не разбирам какво искаш да кажеш.

- Не знам какви криминалистични доказателства бихме могли да намерим, които да покажат, че този човек има гневни изблици.

- Не мислех за криминалистично, а за общо разследване. - Заместник-прокурорката гледаше нагоре към Сакс, която беше с двайсетина сантиметра по-висока. - В досието ви има добри отзиви за умението да изготвяте психологически профил и да разпитвате заподозрени.Сигурна съм, че ако потърсите, ще на­мерите нещо.

Сакс вирна леко глава и присви очи. Райм също беше из­ненадан, че заместник-прокурорката ѝ беше изготвила профил. Сигурно имаше и неговия профил.

Проучила ги беше...

- Така - отсече Лоръл. Бяха се уточнили - трябваше да тър­сят нестабилност. Схванаха.

Появи се помощникът на Райм. Носеше каничка с прясно кафе. Криминалистът представи мъжа. Забеляза, че гримирано­то лице на Нанс Лоръл за миг се оживи, когато погледна Том. В очите ѝ несъмнено се появи интерес, макар че колкото и добре да изглеждаше и колкото и очарователен да беше Том Рестън, той не беше подходящ романтичен партньор за тази скарана с романти­ката жена. Но малко по-късно Райм заключи, че реакцията ѝ беше предизвикана не от привлекателността на помощника му, а защо­то той ѝ напомня на някого, когото познава или е познавала добре.

Накрая, след като отклони поглед от младия мъж, прокурорката отказа кафе, като че ли беше в разрез с работата ѝ. Потърси нещо в идеално подредената си чанта. Папките бяха с цветни кодове и той забеляза два компютъра, чиито лампички примиг­ваха в оранжево. Тя извади документ.

- А сега - вдигна поглед тя - искате ли да видите заповедта за убийство?

Кой би могъл да откаже?

8.

- Разбира се, не я наричат заповед за убийство - увери ги Лоръл. - Това е стенограма. Терминът е ЗСЗ - „Заповед за спе­циална задача“.

- Звучи още по-зле - каза Лон Селито. - Някак дезинфекци­рано, нали се сещате. Зловещо.

Райм се съгласи.

- Дали ще можете да ги окачите, за да ги виждаме всички? - Лоръл подаде на Сакс три листа.

Тя се поколеба и после направи това, за което я помоли прокурорката.

Лоръл потупа първия лист.

- Ето го имейла, който дойде в офиса ни миналия четвъртък, на единайсети:

„ Вижте новините за Роберто Морено. Това е заповедта за всичко. Ниво две е настоящият ръководител на НРОС. Идея­та е негова. Морено е бил гражданин на САЩ. КЖ означава косвени жертви. Дон Брънс е кодовото име на служителя, кой­то го е убил.

Един човек със съвест “

- Ще видим какво може да се направи, за да проследим имейла - каза Райм. - Родни.

Погледна към Сакс, която кимна. Тя обясни на Лоръл, че често работят с отдела за киберпрестъпления в Нюйоркското полицейско управление.

- Ще им изпратя запитване. Имате ли имейла дигитално?

Лоръл извади пликче с флаш памет от куфарчето си. Райм се впечатли, че доказателството е придружено от картонче, което прокурорката подаде на Сакс:

- Бихте ли?

Тя вече пишеше името си върху картата. После включи флашката в компютъра си и започна да пише.

- Ще им кажете, че сигурността е приоритет, нали?

Без да вдигне поглед, Сакс отвърна:

- Написах го в първия абзац. - След малко изпрати запит­ването.

- Кодовото име ми звучи познато - отбеляза Селито. - Брънс, Брънс...

- Може би снайперистът обича кънтри музика - посочи Сакс.

- Има Дон Брънс, който е композитор и изпълнител на кън­три музика. Доста е добър.

Лоръл наклони глава, като че ли никога не е слушала никак­ва музика, камо ли нещо толкова живо като кънтри.

- Провери в Информационната служба - каза Райм. - По­търси „Брънс“. Ако е под прикритие, все ще присъства някак в истинския свят.

Агенти, които работеха под неофициално прикритие, все още имаха кредитни карти и паспорти, които вероятно позво­ляваха движението им да бъде проследено и осигуряваха до­казателства за истинската им самоличност. Информационната служба беше ново подразделение на Нюйоркското полицейско управление, огромна база-данни, една от най-добрите в стра­ната.

Докато Сакс пускаше запитването, Лоръл се обърна към дъската и посочи втория лист, който беше закачила там.

- Ето я и самата заповед.

СТРОГО СЕКРЕТНО - СТРОГО СЕКРЕТНО - СТРОГО СЕКРЕТНО

Заповеди за специални задачи

Опашка

8/27

Задача: Робърт А. Морено (НРОС идентификационен но­мер: ram278e4w5)

Дата и място на раждане: 4/75, Ню Джьрси

Да бъде завършена до: 5/8 - 5/9

Одобрения:

Ниво две: Да

Ниво едно: Да

Съпровождаща документация: Виж „А“

Изисквано потвърждение: Да

Изискван ПИН: Да

КЖ: Одобрени, но сведени до минимум

Подробности:

Специалист: Дон Брънс

Стая на смъртта, „Саут Коув Ин‘\ Бахамите, Апартамент 1200

Статус: Приключен

9/27

Задача: Ал-Барани Рашид (НРОС идентификационен но­мер: abr942pd5t)

Дата и място на раждане: 2/73, Мичиган

Да бъде завършена до: 5/19

Одобрения:

Ниво две: Да

Ниво едно: Да

Съпровождаща документация: Не е получена

Изисквано потвърждение: Не

Изискван ПИН: Да

ЮК: Одобрени, но сведени до минимум

Подробности: Очакват се

Статус: Висящ

Другият документ на дъската беше озаглавен ,А“. Той дава­ше информацията, която Нанс Лоръл беше споменала по-рано, съпровождащата документация за доставките на тор, дизелово гориво и химикали на Бахамите. Доставките бяха от Коринто, Никарагуа и Каракас.

Лоръл кимна към флаш паметта, все още включена в ком­пютъра.

- Той изпрати и файл с разширение-wav, аудиофайл на раз­говор по телефона или с радиопредавател, очевидно проведен между снайпериста и неговия ръководител.

Погледна Сакс очаквателно, а тя се сепна за миг и после седна отново пред компютъра. Написа нещо. След секунда от тонколоните се чу размяна на реплики.

- Изглежда, в стаята има двама или трима души.

- Можете ли със сигурност да идентифицирате гласа на Морено?

- Ето... Има някакъв проблясък. Да, така е по-добре. Да. Идентифицирам задачата. Виждам го.

След това записът приключи. Райм тъкмо щеше да накара Сакс да пусне разпечатка на записа, но тя вече го беше напра­вила и каза:

- Не доказва, че той е дръпнал спусъка, но го свързва с мес­топрестъплението. Сега ни трябва само тяло, с което да свър­жем гласа.

- Специалисти - отбеляза Лоръл. - Очевидно такава е официалната длъжност на убийците.

- Какъв е този идентификационен номер на НРОС? - попи­та Селито.

- Вероятно за да се убедят, че е този Робърт А. Морено, кой­то им трябва. Смущаващо би било да допуснат такава грешка - отвърна Райм. - Интересно защо информаторът не ни даде името на снайпериста.

- Може би не го знае - предположи Селито.

- Изглежда, че знае всичко останало. Съвестта му е доста избирателна. Ще предаде ръководителя на организацията, но съчувства на човека, който е нает да стреля - отбеляза Сакс.

- Съгласна съм. Информаторът би трябвало да знае. Искам и него. Не за да го съдя, а за информация. Той е най-добрата ни следа към снайпериста, а без снайперист няма нито заговор, нито дело - заяви Лоръл.

- Дори да го хванем, той няма да ни говори доброволно. Иначе досега щеше да го е направил - отвърна Сакс.

Прокурорката продължи разсеяно:

- Хванете информатора... И той ще проговори. Ще прого­вори.

- Смятате ли да преследвате Мецгър и за другите две убий­ства, на телохранителя и на репортера Де ла Руа? - попита Сакс.

- Не. Не искаме да размътваме водата, след като само Море­но е споменат в заповедта за убийство, а те са косвени жертви.

Киселото изражение на Сакс сякаш казваше: „Въпреки че са също толкова мъртви, колкото и жертвата. Но не можем да объркваме скъпите съдебни заседатели, нали?“

- Дайте ми подробности за самото убийство - поиска Райм.

- Разполагаме с много малко. Полицията на Бахамите ни даде предварителен доклад и толкова. Не отговарят на обаж­данията ни. Знаем само, че Морено е бил в апартамента си в хотела, когато е застрелян. - Тя посочи мястото: - Апартамент 1200. Наричат я „стаята на смъртта“. Снайперистът е стрелял от открито на около два километра от хотела.

- Е, това се казва изстрел! - отбеляза Сакс с извити вежди. Тя беше добър стрелец, често се състезаваше и беше поставяла рекорди в Нюйоркското полицейско управление и в частни със­тезания, макар че предпочиташе пистолети пред пушки. - На­ричаме това куршум за милиони. Рекордът за стрелба със снай­пер е около два километра и половина. Който и да е стрелецът, със сигурност го бива.

- Е, това е добра новина за теб - продължи Лоръл. - Стесня­ва кръга на заподозрените.

„Така е“ - помисли си Райм.

- Какво друго знаем?

- Нищо.

Това ли беше всичко? Няколко имейла, изтекъл правител­ствен документ, името на един от заговорниците.

Очевидно липсваше онова, от което се нуждаеше най-силно: доказателство. То се намираше някъде на стотици километри под чужда юрисдикция - по дяволите, в друга страна.

Ето го и него, специалист по местопрестъпления без мес­топрестъпление.

9.

Шрив Мецгър седеше неподвижен пред бюрото си в Долен Манхатън, а ивица сутрешна слънчева светлина се отразяваше във високата сграда наблизо и падаше върху ръката и гърдите му.

Той се взираше в река Хъдсън и си припомняше ужаса вче­ра, докато четеше шифрирания текст от отдела за наблюдение към НРОС. Отделът не притежаваше повече умения от тези на ЦРУ и АНС, но не беше и толкова видим, следователно не беше спъван от неудобните разпоредби на Закона за наблюдение на чуждестранното разузнаване. Което пък означаваше, че качест­вото на информацията му е превъзходно.

Вчера, в ранната неделна вечер, Мецгър беше посетил фут­болния мач на дъщеря си срещу „Уолвъринс“ - труден против­ник. За нищо на света не би напуснал мястото си на трибуните с изглед към центъра на игрището.

С децата действаше внимателно, това поне беше научил прекрасно.

Но когато сложи очилата си с тънка рамка, след като избърса стъклата, и прочете объркващите, тревожни и съсипващи думи, Пушекът се появи бързо и неотстъпчиво, по-скоро гел, откол­кото пара, и го обгради. Задушаваше го. Целият се разтрепери, стисна зъби и юмруци, сърцето му се сви.

Мецгьр си издекламира: „Мога да се справя. Това е част от работата. Знаех, че има риск всичко да се разкрие. Пушекът не те определя, не е част от теб. Можеш да го накараш да си отиде, ако искаш. Но трябва да го искаш. Просто го остави.“

Поуспокои се, отпусна юмруци и забарабани с пръсти по кокалестите си крака във всекидневни панталони (другите фут­болни бащи бяха с джинси, но той не бе намерил време да се преоблече, преди да отиде на мача). Мецгьр беше около метър и осемдесет и тежеше шейсет и осем килограма. Като момче беше дебел, но свали излишните килограми и повече не на­пълня. Оредяващата му кестенява коса беше малко по-дълга от приетото за правителствена служба, но така му харесваше.

Вчера, когато прибра телефона, дванайсетгодишната полузащитничка се беше обърнала към неговата трибуна и се беше усмихнала. И Мецгър ѝ се усмихна в отговор. Усмивката беше фалшива и може би Кейти го знаеше. Щеше му се да продават уиски, но това беше прогимназия в Бронксвил, Ню Йорк, затова кофеинът беше най-силното предложение в менюто, макар че бисквитките и блондинките от родителския комитет на “Удроу Уилсън“ също бяха много готини.

Както и да е, алкохолът не беше начин да прогониш Пушека.

Мисля, че ви вярвам, доктор Фишър.

Снощи се беше върнал в офиса и не си беше тръгвал, опит­ваше се да осмисли новините: някаква войнстваща заместник-прокурорка от Манхатън го беше погнала за смъртта на Морено. Понеже беше адвокат, Мецгьр прецени възможностите и знаеше, че най-голямото и сериозно обвинение би било в заговор.

Още по-изненадан беше, че областният прокурор е научил за убийството на Морено, защото някой беше издал заповедта за специална задача.

Шибан информатор!

„Предател. На мен, на НРОС и още по-лошо - на страната.“ О, това беше върнало Пушека. Беше си представил как пребива с лопата до смърт прокурора, който и да беше той или тя - ни­кога не знаеше как ще се прояви гневът му. Тази фантазия, осо­бено кървава и със страховит саундтрак, го озадачи и дълбоко го задоволи с колорита и трайността си.

Когато се успокои, Мецгър се захвана за работа, обаждаше се и изпращаше съобщения, добре шифровани, за да направи всичко по силите си проблемът да изчезне.

Сега, в понеделник сутринта, той отклони поглед от реката и се протегна. Беше работоспособен, след като беше спал че­тири часа (много лошо; умората дава сила на Пушека) и беше взел душ във фитнеса на НРОС. В кабинета си шест на шест, празен с изключение на сейфовете, шкафовете, компютрите и няколко снимки, книги и карти, Мецгър пиеше лате. Беше ку­пил на секретарката си същото - кафето на Рут беше със соево мляко. Чудеше се дали да не си вземе същото. Тя твърдеше, че отпуска.

Разгледа снимката си с децата на почивка в Бун, Северна Каролина. Спомни си ездата в туристическата конюшня. След това служителят ги беше снимал. Мецгър беше забелязал, че фотоапаратът, който използва облеченият като каубой служи­тел, е „Никон“, същата компания, която прави мерниците на снайперистите му в Ирак. Спомни си конкретно как един от войниците му стреля с патрон ,.Лапуа“.338 на хиляда и седем­стотин метра и уцели рамото на иракчанин, който щеше всеки момент да взриви самоделна бомба. Не е като по филмите; из­стрел като този може да те убие, където и да те уцели. Крак, рамо, където и да е. Бунтовникът беше ранен и падна на пясъка, а Шрив Мецгър радостно въздъхна.

„Усмихнете се, господин Мецгьр. Имате прекрасни деца. Искате ли три големи и няколко малки за портфейл?“

В него нямаше Пушек, когато планираше и изпълняваше смъртта на предател. Никакъв. Беше го казал на доктор Фишър. Психиатърът се беше смутил и повече не повдигна въпроса.

Мецгър погледна компютъра и вълшебния си телефон.

Бледите му очи - лешников цвят, който не му харесваше, примесен с жьлтеникавозелено, болнави - отново погледнаха през прозореца към отрязъка от река Хъдсън, гледка, подарена му от шепа луди глупаци, които в ясен септемврийски ден бяха срутили запречващата я сграда. И които, без да подозират, за жалост на живите си сънародници, бяха тласнали Мецгър към новата му професия.

От тези мисли Пушекът се сгъсти, както често се случваше, когато Мецгьр се сетеше за единайсети септември. Преди спо­мените за този ден го изтощаваха. Сега просто го пробождаха болезнено.

Остави...

Телефонът му звънна. Той погледна кой го търси и екранчето му съобщи: прецакан си.

- Мецгър на телефона.

- Шрив! - чу се весел глас от другата страна. - Как си? Не сме се чували от месец.

Той не харесваше вълшебника от Оз. Както и самия въл­шебник като герой (но филмът доста му допадна). Беше потаен, манипулативен, деспотичен и се беше възкачил на трона с из­мама... И все пак командваше всички.

Горе-долу като мъжа, с когото разговаряше сега.

Собственият му личен Вълшебник го мъмреше:

- Не ми се обади, Шрив.

- Все още събирам информация - каза на мъжа, който се намираше на четиристотин километра на юг във Вашингтон. - Има много неща, които не знаем.

Тоест нищо. Обаче той не знаеше доколко е наясно с това Вълшебника.

Затова щеше да продължава с двусмислиците:

- Изглежда, сведенията за Морено не са били верни, а, Шрив?

- Изглежда.

- Случва се. Случва се, разбира се. В нашата шантава работа. Твоята информация сигурна ли е, проверена ли е няколко пъти?

Твоята...

Непоколебим избор на местоимение.

- Разбира се.

Вълшебника не му припомни как Мецгър го беше уверя­вал, че смъртта на Морено е наложителна, за да се спасят мно­го хора, защото емигрантът е на път да взриви седалището на „Американ Петролиум“ в Маями. Всъщност най-сериозният инцидент беше, че една протестираща жена замерила полицай с домат и дори не го беше улучила.

Но разговорите с Вълшебника включваха предимно подтекст, а думите му - или липсата на такива - изглеждаха още по-целенасочени.

Мецгър работеше с него от няколко години. Не се срещаха често, но когато се случваше, ниският и набит усмихнат мъж винаги носеше син шевиот, впечатляващо шарени чорапи, как­то и значка с американското знаме на ревера. Никога не беше имал проблеми като на Мецгър, проблеми с Пушека, и винаги говореше възможно най-спокойно.

- Трябва да действаме бързо - каза Мецгър, негодувайки, че се налага да се отбранява. - Обаче знаем, че Морено е заплаха. Финансира терористи, подкрепя продажба на оръжия, бизнесът му пере пари, много неща.

Мецгьр се поправи. Морено беше заплаха. Беше застрелян и вече не съществуваше.

Вълшебника от Вашингтон продължи с медения си глас:

- Понякога просто трябва да действаш бързо, Шрив, така е. Луда работа.

Мецгър извади нокторезачка и се захвана за работа. Така поне малко пречеше на Пушека да се материализира. Странно беше, но по-добре, отколкото да се тъпче с пържени картофи и бисквити и да крещи на жена си и децата.

Вълшебника заглуши телефона си и проведе друг тих разговор.

Кой, по дяволите, беше в стаята с него, чудеше се Мецгьр. Главният прокурор?

Някой от Пенсилвания Авеню?

- Доколкото чуваме, има някакво разследване - каза Въл­шебника, когато се върна на линията.

Така значи. По дяволите. Той наистина знаеше. Как се беше разчуло? Изтичането на информация беше толкова голяма за­плаха за това, което правеше, колкото и самите терористи.

- Изглежда има. - Този път имаше много Пушек.

Последва пауза, която очевидно означаваше: „Кога щеше да ни го споменеш, Шрив?“

- Полицията ли? - гласеше въпросът на Вълшебника.

- Да, Нюйоркското полицейско управление. Без федерални­те. Имам солидни основания за имунитет. - Дипломата по пра­во на Мецгър събираше прах от години, но той беше прегледал случая „Найджъл“ и други случаи много внимателно, преди да се захване с работата тук. Можеше да изрецитира решението на съда по случая и насън: федерални служители не могат да бъдат разследвани за щатски престъпления, в случай че са действали в сферата на своите правомощия.

- А, да, имунитет - подхвърли Вълшебника. - Разгледали сме това.

Вече? Всъщност Мецгър не беше изненадан. Последва дъл­га пауза.

- Радваш ли се, че всичко беше в сферата на правомощията ти, Шрив?

- Да.

„Господи, моля те нека удържа Пушека вътре!“

- Отлично. Брънс беше специалистът, нали?

Никакви имена или само кодови по телефона, колкото и до­бре да беше кодиран.

- Да.

- Полицията говорила ли е с него?

- Не. Крие се. Няма начин да го открият.

- Разбира се, няма нужда да казвам, че трябва да внимава.

- Взел е предпазни мерки. Всички са взели предпазни мерки.

Последва пауза.

- Е, стига сме говорили по този въпрос. Ще те оставя да се погрижиш за него.

- Ще го направя.

- Добре. Защото изведнъж са започнали разисквания на бю­джета на комисията по разузнаване. Не разбирам защо. Нищо конкретно, но нали ги знаеш тези комитети. Гледат къде отиват парите. Исках само да ти кажа, че по някаква причина - наистина ми е трудно да го кажа - НРОС е попаднала в полезрението им.

Нямаше Пушек, но Мецгър беше смаян. Вълшебника про­дължи:

- Пълни глупости, нали? Знаеш, че се борихме много, за да задвижим вашата служба. Някои хора бяха много притеснени от НРОС. - Последва смях. - Нашите либерални приятели, из­глежда, изобщо не харесват това, което сте намислили. Някои от приятелите ни от другата страна на пътеката не одобряват, че изземвате функции на Лангли и Пентагона. Между чука и на­ковалнята съм. Както и да е. Вероятно нищо няма да излезе от това. Ех, пари. Защо винаги всичко се свежда до пари? Та така. Как са Кейти и Сет?

- Добре са, благодаря.

- Радвам се. Трябва да затварям, Шрив.

Той прекъсна.

О, боже!

Това беше лошо.

Това, което всъщност казваше веселият Валшебник с въл­шебния си шевиотен костюм, неподходящи чорапи и тъмни, ос­три очи беше: „Ти отстрани гражданин на САЩ въз основа на лош план и ако делото стигне до щатския съд, ще кърви чак до Оз. Много хора в столицата ще държат Ню Йорк и резултатите от случая „Морено“ под око. Напълно подготвени са да изпра­тят стрелец по самата НРОС - в преносен смисъл, разбира се, под формата на съкратен бюджет. След шест месеца агенцията няма да работи.“

Всичко щеше да мине по мед и масло, ако не беше инфор­маторът.

Предателят.

Заслепен от Пушека, Мецгър извика секретарката си по интеркома и отново взе кафето си.

Информацията е сигурна, проверена е няколко пъти...

По този въпрос...

Мецгьр си каза: „Премисли ситуацията - обадил си се тук-там, изпратил си съобщения. Вече се разчиства.“

- Добре ли си, Шрив? - Погледът на Рут беше върху пръсти­те му. Мецгьр осъзна, че е на път да смачка картонената чаша и да залее с топло кафе ръкавите си и документи, които само няколко души в цяла Америка бяха упълномощени да прочетат.

Отпусна хватката и успя да се усмихне:

- Да, разбира се. Нощта беше дълга.

Личната му секретарка беше на шейсет и няколко години, с издължено, привлекателно лице, все още осеяно с бледи лу­нички, които я правеха да изглежда по-млада. Знаше, че е била „дете на цветята“ преди десетилетия. Лято на любовта в Сан Франциско. Живяла е на Хайт Стрийт. Сега прошарената ѝ коса беше вързана на стегнат кок, както обикновено, и носеше шарени гумени гривни на китките, които показваха, че е под­крепила най-различни каузи. Рак на гърдата, надежда, мир. Кой да предположи? Искаше му се да не го беше правила, подобни послания, дори и двусмислени, изглеждаха неуместно в прави­телствена агенция с мисия като тази на НРОС.

- Спенсър дойде ли? - попита той.

- Каза, че ще е тук до половин час.

- Кажи му веднага да дойде при мен.

- Добре. Мога ли да направя нещо друго за теб?

- Не, благодаря.

Когато Рут излезе от кабинета и затвори вратата, оставяйки аромат на масло от пачули подире си, Мецгьр изпрати още съ­общения и получи няколко. Едно от тях беше окуражително.

Поне разсея малко Пушека.

10.

Райм забеляза, че Нанс Лоръл разглежда лицето си на ме­талния корпус на газовия хроматограф като в матово огледало. Не реагираше на това, което вижда. Не изглеждаше като суетна жена.

- Как предлагате да процедираме? - обърна се тя към Сели­то и Райм.

Случаят вече ясно се беше разгърнал в съзнанието на Райм.

- Ще проуча местопрестъплението възможно най-добре. Сакс и Лон ще открият каквото могат за НРОС, Мецгър и другия заговорник - снайпериста. Сакс, направи табло. Дори и да не знаем много, окачи действащите лица на него - отвърна Райм.

Тя взе маркер, застана пред една чиста бяла дъска и нахвър­ли разпиляната информация.

- Искам да проследя и информатора. Това няма да е лесно. Той е наясно, че рискува. Не е подшушнал на пресата, че някак­ва компания използва некачествено жито за производството на зърнена закуска; той обвинява правителството в убийство. А ти как мислиш, Амелия? - попита Селито.

- Изпратих на Родни информацията за имейла, както и за ЗСЗ. Ще се координирам с него и отдел „Компютърни прес­тъпления“. Ако има някой, който може да проследи анонимно качване на информация, това е той. - Тя помисли малко и про­дължи: - Да се обадим и на Фред.

Райм помисли и одобри.

- Кой е той? - попита Лоръл.

- Фред Делрей, ФБР.

- Не - отсече прокурорката. - Никакви федерални.

- Защо не? - попита Селито.

- Информацията може да стигне до НРОС. Не мисля, че мо­жем да рискуваме.

- Фред е специалист в работата под прикритие. Ако му кажем да бъде дискретен, той ще го направи. Нуждаем се от помощ и ще имаме достъп до много повече информация, от­колкото Националният криминален информационен център и щатската криминална база-данни могат да ни предоставят - противопостави се Сакс.

Лоръл помисли. Кръглото ѝ бледо лице - красиво, погледнато от определен ъгъл, красиво като на селско момиче - се промени едва доловимо. Безпокойство? Любопитство? Неподчинение? Израженията ѝ бяха като букви на арабски или на иврит, само дребните допълнителни знаци подсказваха различно значение.

Сакс я погледна и настоя:

- Ще му кажем колко деликатен е въпросът. Ще направи каквото трябва.

Преди Лоръл да успее да каже нещо, Амелия натисна го­ворителя на телефона наблизо. Райм видя как прокурорката се наежи и се чудеше дали няма да пристъпи и да натисне копчето на телефона.

Разнесе се глухо звънене.

- Делрей на телефона - отговори агентът. Приглушеният му глас подсказваше, че може да е под прикритие някъде в Трентън или Харлем и не иска да привлича внимание.

- Фред, Амелия е.

- Виж ти, какво става? Мина време. Опасно ли е да водя разговор, който от единия край на линията е приятен и личен, а от твоята се предава на „Медисън Скуеър Гардън“? Наистина мразя високоговорители.

- В безопасност си Фред. Тук сме с Лон, Линкълн...

- Здрасти, Линкълн. Загуби онзи облог за Хайдегер, нали знаеш? Всеки ден поглеждам в пощенската си кутия и до вчера не се беше появил никакъв чек. Плати на Фред Делрей, с когото не се спори за философия.

- Знам, знам - измърмори Райм. - Ще ти платя.

- Дължиш ми петдесетачка.

- Ако трябва да сме честни, Лон трябва да плати част от па­рите. Той ме подтикна.

- По дяволите, не съм. - Прозвуча като една дума.

Нанс Лоръл озадачено следеше размяната на реплики. Със сигурност не беше шегаджийка. А може би просто беше ядо­сана, че Сакс не зачете мнението ѝ и се обади на агента от ФБР.

- И един прокурор, заместник-прокурор Нанс Лоръл - про­дължи Сакс.

- Е, това е специален ден. Здравейте, прокурор Лоръл. До­бра работа по делото „Лонгшормън“. Вие бяхте, нали?

- Да, агент Делрей - каза тя след пауза.

- Изобщо не вярвах, че ще се справите с това дело. Знаеш ли за случая, Линкълн? Делото срещу Джоуи Барон, Южния район? Повдигнахме федерални обвинения срещу момчето, но съдебните заседатели само го плеснаха през ръцете. Прокурор Лоръл от своя страна отиде в щатския съд и докара на момчето минимум двайсет години. Чух, че главният прокурор си е сло­жил ваша снимка на стената... върху мишена за дартс.

- Не знам - гласеше сдържаният ѝ отговор. - Доволна съм, че нещата се развиха така.

- И така, продължете.

- Фред, имаме ситуация. Деликатна - каза Сакс.

- Е, бих казал, че гласът ти звучи странно интригуващо, не спирай сега.

Райм видя лека усмивка на лицето на Сакс. Фред Делрей беше един от най-добрите агенти на ФБР, с известна мрежа от информатори, семеен и баща... и философ аматьор. Но годи­ните, прекарани като агент под прикритие на улицата, му бяха създали уникален стил на говорене, толкова странен, колкото избора му на облекло.

- Престъпникът е твоят шеф, федералното правителство.

- Хм - каза Фред след пауза.

Сакс погледна Лоръл, която след кратко колебание пое ща­фетата и повтори фактите около убийството на Морено, които знаеха засега.

Фред Делрей чакаше спокойно и уверено, но Райм долови необичайно притеснение.

- НРОС? Те не са точно „нас“. Те са в друго измерение. И нямам представа дали това е нещо хубаво.

Той не обясни повече и Райм не беше сигурен дали беше необходимо.

- Сега ще проверя някои неща. Почакайте - От говорителя долетя тракане по клавиатура, като черупки по маса.

- Агент Делрей... - поде Лоръл.

- Наричайте ме Фред. И не се страхувайте. Напълно дискре­тен съм.

- Благодаря - примигна тя.

- Добре, само преглеждам файловете ни тук... - Последва дълга пауза. - Робърт Морено, известен като Роберто. Разбира се, има някакви бележки за АПДР,, Американ Петролиум Дри- линг енд Рифайнинг“. Изглежда, бюрото ни в Маями е попад­нало на потенциален терористичен акт, но се е оказало фалши­ва тревога. Искате ли това, което имам, относно Морено?

- Моля те, Фред, продължавай. - Сакс седна пред компютъ­ра и отвори файл.

- Добре, нашето момче е напуснало страната преди повече от двайсет години и се връща само веднъж годишно. Е, връщал се е... Бил е под наблюдение, но никога не е попадал в риско­ви списъци. Повечко е говорил - затова не ни е бил приоритет. Общувал е малко с ,Ал-Кайда“, „Сияйният път“ и други подоб­ни, но в действителност никога не е организирал нападение - Агентът прошепна нещо тихо. После продължи: - Една бележ­ка тук гласи, че официалното становище е за някакви картели, които може да стоят зад стрелбата. Но няма как да се провери... А, ето това.

Отново пауза.

- Фред, там ли си? - попита Райм нетърпеливо.

- Хм.

Линкълн въздъхна. После Делрей продължи:

- Това може да е полезно. Доклад от Държавния департа­мент. Морено е бил тук, в Ню Йорк. Пристигнал е късно на трийсети април. Тръгнал си е на втори май.

- Има ли информация какво е правил тук, къде е ходил? - попита Селито.

- Не. Това е ваша работа, приятели. Аз ще продължа от тази страна. Ще се обадя на моите хора от Карибите и Южна Аме­рика. А, имам снимка. Искате ли я?

- Не - каза рязко Лоръл. - Трябва да ограничим комуника­цията с твоя офис. Бих предпочела телефонни разговори с мен, детектив Селито и детектив Сакс или Линкълн Райм. Дискрет­ността е...

- По-голямата част от доблестта - довърши загадъчно Делрей. - Няма проблем. Проучете този въпрос: Сигурни ли сте, че приятелите ни в НРОС не знаят нищо?

- Не знаят - отговори заместник-прокурорката.

- Аха.

- Не звучиш убеден - каза Райм.

- Успех на всички - засмя се Фред.

Сакс затвори телефона.

- Аз къде мога да работя? - попита Лоръл.

- Как така? - зачуди се Сакс.

Заместник-прокурорката се заоглежда.

- Имам нужда от бюро. Или маса. Няма нужда да е бюро. Само да е нещо голямо.

- Трябва ли да оставате тук?

- Не мога да работя в офиса си, нали? - каза тя, сякаш беше очевидно. - Може да изтече информация. Все някога НРОС ще разберат, че водим разследване, но трябва да забавя това кол­кото се може повече. Онова ей-там изглежда добре. Имате ли нещо против? - Лоръл посочи една работна маса в ъгъла.

Райм повика Том и го накара да разчисти масата от книгите и няколко кутии от стари криминологични принадлежности.

- Имам компютри, но ще ми трябва собствена телефонна линия и рутер за безжичен интернет. Ще трябва да си направя собствен кодиран профил. Предпочитам да не деля мрежата. - Тя хвърли поглед към Райм. - Ако е възможно.

Сакс очевидно не харесваше идеята за този нов член на еки­па. Линкълн Райм по природа беше самотник, но щом ставаше дума за случай, приемаше присъствието на други. Нямаше кон­кретни възражения.

Нанс Лоръл вдигна куфарчето си и тежката адвокатска чанта на масата и започна да вади папки и да ги подрежда на отделни купчинки. Изглеждаше като студентка, която се мести в обще­житие през първия ден от първата година и слага някои вещи на бюрото и нощното шкафче за утеха.

После Лоръл погледна другите.

- А, още нещо: докато работим по случая, трябва да изрови­те всичко, което да го представи като светец.

- Моля? - Въпросът дойде от Сакс.

- Роберто Морено - светец. Казвал е много провокативни неща. Критикувал е доста страната. Затова трябва да намерите всички добри дела, които е извършил. Като неговото Движение за местна власт. Дали е строял училища, дали е хранил деца от Третия свят, такива неща. Дали е бил любящ съпруг и баща.

- Искате да направим това? - попита Сакс невярващо

- Точно така.

- Защо?

- По-добре е. - Сякаш беше очевидно.

- О! - Пауза. - Това не е истински отговор. - Сакс не гледаше Райм и той не искаше тя да го прави. Напрежението между нея и заместник-прокурорката се засилваше и без чужда помощ.

- Заради съдебните заседатели. - Лоръл погледна към Райм, който беше подкрепил предишния ѝ аргумент. - Трябва да по­кажа, че е почтен, добър и етичен човек. Защитата ще предста­ви Морено като заплаха - както адвокатите се опитват да вну­шават, че жертвите на изнасилване се обличат провокативно и флиртуват с нападателя си.

- Има огромна разлика - каза Сакс.

- Наистина ли? Не съм сигурна.

- Смисълът на разследването не е ли да се стигне до исти­ната?

Последва пауза, за да може Лоръл да осмисли чутото.

- Какво ще донесе истината, ако не спечелим в съда? - За нея въпросът беше приключен. Тя се обърна към всички: - И трябва да действаме бързо. Много бързо.

- Добре. НРОС може да разберат за делото по всяко време. Може да започнат да изчезват доказателства - каза Селито.

- Ясно, но не става дума за това. Погледнете дъската, запове­дта за убийство - отвърна Лоръл.

Всички го направиха, включително и Райм. И все пак не можа да стигне до заключението веднага. Изведнъж разбра:

- Опашката.

- Точно така - потвърди прокурорката.

СЕКРЕТНО - СТРОГО СЕКРЕТНО - СТРОГО СЕКРЕТ­НО - СТРОГО СЕКРЕТНО

Заповеди за специални задачи

Опашка

8/27

Задача: Робърт А. Морено (НРОС идентификационен но­мер: ram278e4w5)

Дата и място на раждане: 4/75, Ню Джърси

Да бъде завършена до: 5/8 - 5/9

Одобрения:

Ниво две: Да

Ниво едно: Да

Съпровождаща документация: Виж ,А“

Изисквано потвърждение: Да

Изискван ПИН: Да

КЖ: Одобрени, но сведени до минимум

Подробности:

Специалист: Дон Брънс

Стая на смъртта, „Саут Коув Ин“, Бахамите, Апартамент 1200

Статус: Приключен

9/27

Задача: Ал-Барани Рашид (НРОС идентификационен но­мер: abr942pd5t)

Дата и място на раждане: 2/73, Мичиган

Да бъде завършена до: 5/19

Одобрения:

Ниво две: Да

Ниво едно: Да

Съпровождаща документация: Не е получена

Изисквано потвърждение: Не

Изискван ПИН: Да

КЖ: Одобрени, но сведени до минимум

Подробности: Очакват се

Статус: Висящ

Тя продължи:

- Не мога да намеря никаква информация за Рашид, нито къде се намира. Може би неговата стая на смъртта е колиба в Йемен, където продава части за ядрени бомби. Или, като се има предвид устремът на Мецгьр, може би той се намира в семейна стая в Риджфийлд, Кънектикьт, където пише блогове срещу Гуантанамо и обижда президента. Но знаем, че НРОС ще го убие преди петък. И кой ще бъде косвена жертва тогава? Съпругата и децата му? Някой минувач? Искам Мецгьр в ареста, преди това да се случи.

- Може така да предотвратим убийството - изтъкна Райм.

- Така е, но ще изпратим послание до НРОС и Вашингтон, че някой следи много внимателно какво са намислили. Може да отложат нападението, да поръчат на някой независим да прегле­да заповедта за специална задача и да провери дали е законна. Това няма да се случи, докато Мецгър е на власт.

Като адвокат, който приключва пледоария, Лоръл пристъпи напред и театрално потупа с пръст заповедта за убийство.

- Ами тези числа най-отгоре? Осем/двайсет и седем, девет/ двайсет и седем? Не са дати. Те са задачи на опашката, тоест жертви. Морено е осмият човек, когото НРОС убиват. Рашид ще бъде деветият.

- Общо са двайсет и седем - каза Селито.

- Били са преди седмица - отсече Лоръл. - Кой знае колко са днес?

11.

Човешки силует като невъзмутим, търпелив призрак застана на прага на Шрив Мецгьр.

- Спенсър.

Административният му директор, дясната му ръка в щаба, се наслаждаваше на хладното синьо небе и на тихия бряг на езерото в Мейн, когато го призова кодирано съобщение от Ме- цгър. Бостън незабавно прекрати почивката му. Ако беше ядо­сан, а вероятно е било точно така, с нищо не го показа.

Би било неуместно.

Би било неприлично.

Повехналата елегантност на Спенсър Бостън принадлежеше на друго поколение. Той имаше старческо лице, бръчки покрай стиснатите устни и гъста, вълниста бяла коса - беше с десет годи­ни по-възрастен от Мецгьр. Излъчваше спокойствие и разумност. Подобно на Вълшебника, Бостън не бе тормозен от Пушека. И ето че сега влезе в кабинета му, затвори вратата инстинктивно, за да не ги чуват чужди уши, и седна срещу шефа си. Не каза нищо, но погледна към мобилния в ръката на шефа си. Рядко използва­ното устройство, което никога не напускаше сградата, беше тъм­ночервено, но този факт нямаше нищо общо с неговата строга секретност. Просто компанията разполагаше с този цвят за неза­бавна доставка. Мислено го наричаше „вълшебния телефон“.

Директорът на НРОС осъзна, че мускулите му са парализи­рани от стискане на телефона.

Мецгьр прибра телефона и кимна леко на мъжа, с когото работеше вече няколко години, откакто беше заел мястото на предишния директор на НРОС, изчезнал във вихъра на полити­ката. Неуспешно изчезнал.

- Благодаря, че дойде - каза директорът бързо и сковано, усещайки, че все пак трябва да спомене провалената ваканция. Пушекът му влияеше по много различни начини. Един от тях беше да размъти разсъдъка му и той да забравя да се държи като нормален човек дори когато не е ядосан. Когато някаква болест управлява живота ти, винаги си нащрек.

Тате... добре ли си?

Усмихвам се, нали?

Май да. Просто изглеждаш странно.

Административният директор настани едрото си тяло на стол срещу този на Мецгьр. Столът изскърца. Отпи студен чай от висока пластмасова чаша и повдигна рошавите си вежди.

- Имаме информатор - осведоми го Мецгьр.

- Моля? Невъзможно.

- Потвърдено е. - И Мецгьр му обясни какво се е случило.

- Не - прошепна по-възрастният мъж. - Какво ще предпри­емеш?

Той отклони предизвикателния въпрос и додаде:

- Искам да го намериш. Не ме интересува как.

„Внимавай - напомни си. - У теб говори Пушекът.“

- Кой знае? - попита Бостън.

- Ами той. - Поглед към вълшебния телефон.

Нямаше нужда да е по-конкретен.

Вълшебника.

Бостън се свъси, беше притеснен. Преди беше работил в друга държавна агенция и много успешно управляваше активи в Централна Америка - по негов избор - в такива възлови точки като Панама. А специалността му? Изкуството на смяната на режима. Това беше средата на Бостън, не политиката, но той знаеше, че без подкрепата на Вашингтон и той, и активите му може да останат на сухо в най-неподходящия момент. Няколко пъти беше пленяван от революционери, бунтовници или босо­ве на наркокартели, бяха го разпитвали, вероятно дори го бяха изтезавали, но той никога не говореше за това.

И беше оцелял.

Бостън прокара ръка през завидно гъстата си, прошарена коса и зачака.

- Той... - поде Мецгьр - е осведомен за разследването, но не каза и дума за изтичането на информация. Надали знае. Трябва да намерим предателя, преди информацията да стигне до околовръстното на столицата.

Докато Бостън отпиваше от чая си, бръчките на лицето му се вдълбаха още повече. По дяволите, този човек можеше да кон­курира Доналд Съдърланд в ролята на прочут възрастен брокер на власт. Мецгър, макар и значително по-млад, имаше доста по-олисял череп от този на Бостън и беше кльощав и мършав. Имаше чувството, че изглежда като невестулка.

- Какво мислиш, Спенсър? Как така ще изтече една ЗСЗ?

Бостън отправи поглед към прозореца. Той не виждаше река Хъдсън от стола си, а само малко отразена светлина на късното утро.

- Инстинктът ми подсказва, че е някой от Флорида. Или, на второ място, от Вашингтон.

- Тексас и Калифорния?

- Съмнявам се - отговори Бостън. - Те имат копия на ЗСЗ, но ако не е активиран техен специалист, няма дори да ги отво­рят... А колкото и да не ми се иска да го казвам, не можем да из­ключим изцяло и тукашния офис. - Кимване на впечатляващата глава към централата на НРОС.

Със сигурност. Някой колега можеше да ги е продал, колкото и да болеше да си го помисли човек.

- Ще проверя при компютърните специалисти сигурността на сървърите, скенерите и ксероксите. Ще тествам с полиграфа висшите служители, които имат право да свалят информация от компютрите. Ще проведа голямо търсене във „Фейсбук“. И не само във „Фейсбук“, а и по блоговете, и по всички социални медии и сайтове, за които се сетя. Ще проверя дали някой с дос­тъп до ЗСЗ е поствал критични материали за правителството и за нашата мисия тук.

Мисия. Да избиваме лошите.

Звучеше логично. Мецгър се впечатли:

- Добре. Много работа е.

Обърна поглед към прозореца. Видя един човек да мие про­зорци, стъпил на скеле на стотина метра височина. Помисли си за хората, които бяха скачали от прозорците на единайсети сеп­тември, както често му се случваше...

Пушекът изригна в дробовете му.

Дишай...

Прогони Пушека! Но не можеше. Защото те, хората, ско­чили в онзи страховит ден, не са можели да дишат. Техните дробове са били пълни с мазния дим от върховете на пла­мъците, които са щели да ги погълнат след броени секунди, пламъците са бушували в кабинетите им три на три метра и единственият им изход е бил полет през прозореца към веч­ността на бетона.

Ръцете му отново затрепериха.

Мецгър забеляза, че Бостън внимателно се взира в него. Ше­фът на НРОС небрежно намести снимката си заедно със Сет, Кейти и един пръхтящ кон, направена с прекрасна оптика, която в онзи случай беше увековечила скъп спомен, но не беше много по-различна от другата, способна ефективно да насочи куршум към нечие сърце.

- Имат ли доказателство за изпълнение?

- Не мисля. Статутът е „приключена“, това е всичко.

Заповедите за убийства бяха точно това - инструкции за при­ключване на задача. Никога нямаше документи, че убийството действително е било извършено. Ако някой задава въпроси, стандартната процедура беше да отричаш, отричаш, отричаш.

- Ще направим ли нещо... - подхвана Бостън.

- Звъннах тук-там. Дон Брънс знае, разбира се. И неколцина други. Нещата... са задвижени.

Двусмислен глагол и подлог. Като за Вълшебника. Бостън имаше предвид хората не по-малко зловредни от издайника: прокурора, следователите.

Нещата били задвижени...

Спенсър Бостън с впечатляващата си бяла грива и още по-впечатляващата си биография като шпионин отпи отново от чая си. Сламката се плъзна по-надолу през отвора на пласт­масовото капаче и леко потрепери като лък по струните на цигулка.

- Не се тревожи, Шрив. Ще го намеря - мъж или жена.

- Благодаря, Спенсър. Можеш да ми звъниш по всяко време, и денем, и нощем.

Бостън се изправи и закопча елегантния си костюм, шит по поръчка.

Когато той си тръгна, Мецгьр чу сигнала от вълшебния си червен телефон, че е получил съобщение от екипите за наблю­дение и претърсване на базите-данни.

Прокурор беше Нанс Лоръл. Скоро щяха да му изпратят и имената на следователите от Нюйоркското полицейско упра­вление.

Пушекът съществено се разсея, след като Мецгьр прочете това. Най-сетне. Поне беше някакво начало.

12.

Джейкъб Суон приближи с колата си до терминала на „Мерийн Ейр“ на летище „Ла Гуардия“.

Внимателно пъхна куфара си в багажника на своя нисан - вътре бяха ножовете му. Разбира се, не можеше да ги носи в ръчен багаж. Отпусна се тежко на предната седалка, протегна се и си пое дълбоко въздух.

Суон беше изморен. Беше потеглил от апартамента си в Бруклин за Бахамите преди близо двайсет и четири часа и за изминалото време беше спал само три часа - повечето от тях пътувайки.

Сеансът с Анет беше приключил по-бързо от очакваното. Но след като се освободи от тялото, му отне известно време да на­мери изоставено място, на което изгарят смет, за да изгори ули­ките от предната седмица. След това трябваше да се погрижи за други подробности, например да поразчисти в апартамента на Анет и да предприеме рисковано, но в крайна сметка успешно посещение до мястото, където беше застрелян Морено - „Саут Коув Ин“.

След това трябваше да напусне острова по същия начин като миналата седмица - от един док близо до Миларс Саунд, къ­дето познаваше някои от хората, които всеки ден се събираха да работят по корабите, да пушат цигари „Кемъл“ или ганджа и да пият местна бира или по-вероятно, малцовата витаминна напитка „Трипъл Би“. Освен това вършеха и най-различни стра­нични неща. Ефективно и дискретно. Бързо го отведоха с малка лодка до един от неизброимите острови близо до Фрийпорт, а после замина с хеликоптер до площадка южно от Маями.

Така беше на Карибите - имаше полиция, имаше и тради­ция. А второто отваряше възможност хора като Джейкъб Суон с една бала пари - естествено работодателят му разполагаше с много - да отива незабелязано, където е необходимо да бъде.

След работата с ножа, след кръвта той беше сигурен, че Анет не е казала на никого за него, за въпросите, които уж не­хайно ѝ беше задавал преди седмица относно „Саут Коув Ин“, апартамент 1200, телохранителя на Морено и самия Морено. Всички тези факти можеха да бъдат свързани и това да доведе до силно компрометиращи заключения.

Беше използвал японските си ножове само няколко пъти, клъц, клъц... Вероятно дори не беше необходимо, понеже тя беше адски уплашена. Джейкъб Суон обаче беше много преци­зен. Лесно можеш да развалиш деликатен сос, ако твърде бързо добавиш гореща течност към цвъртящата запръжка от брашно и масло. А случи ли се така, не можеш да го направиш. Беше въпрос на няколко секунди и на няколко градуса. Освен това човек не бива да пропуска възможността да усъвършенства уменията си. Така да се каже.

В момента излизаше покрай будката на изхода на паркинга, плати в брой и кара километър и половина по Гранд Сентрал, преди да спре и да смени регистрационните номера. След това продължи към къщата си в Бруклин.

Анет...

Клетата проститутка нямаше късмет, че се бяха срещнали, докато той планираше изпълнението на задачата си в „Саут Коув“. Провеждаше наблюдение, когато забеляза телохрани­теля на Морено, Симон Флорес, да говори с тази жена и да флиртува с нея. Явно излизаха заедно от някаква стая, а от езика на тялото им и от бърборенето той се досети какво са правили.

А, работещо момиче. Чудесно.

Той изчака час-два и после обиколи хотела нехайно, докато не я откри в бара, където тя си поръчваше разредени напитки и чакаше следващия си клиент като стръв на въдица.

Снабден с хиляда долара непроследими пари в брой, Суон с удоволствие заплува към нея.

След хубавия секс и още по-хубавата яхния той получи много солидни данни във връзка със задачата си. Обаче не беше очаквал да има разследване и не почисти изцяло подире си, както веро­ятно би трябвало. Затова се наложи второ пътуване до острова.

Успешно. И удовлетворително.

И ето че се върна в градската си къща в Хайтс, близо до Хе­нри Стрийт, и паркира в гаража на алеята. Захвърли сака си във вестибюла, съблече се и си взе душ.

Дневната и двете спални бяха обзаведени скромно, пре­димно с неособено скъпи антики и с няколко неща от „Икеа“. Изглеждаше като всяка друга ергенска квартира в Ню Йорк, с изключение на две неща: огромния зелен сейф за оръжие, къде­то имаше пушки и пистолети, и кухнята. На която и професио­нален готвач би завидял.

Точно към тази стая се запъти той, след като се избърса и облече халат и джапанки. „Вайкинг“, „Миеле“, „Кичън Ейд“, „Събзиро“, отделен фризер, охладител за вино, печка с лъчис­та нагревателна зона - сам си ги беше избирал. Неръждаема стомана и дъб. По цялата стена имаше шкафове със стъклени вратички, пълни с тенджери и различни други принадлежнос­ти. (Подобни рафтове до тавана са показни, но трябва ли да ти се налага да миеш съда, преди да сготвиш в него?)

Суон си направи кафе с френска преса. Зачуди се дали да си приготви и нещо за закуска, докато отпиваше от силното кафе без захар и мляко.

Спря се на яхния с месо и зеленчуци. Той обичаше предиз­викателствата в кухнята и готвеше рецепти на великите кулинари като Хестьн Блументал или Гордън Рамзи. Докато служеше в армията, се връщаше от мисия и в квартирата си в Багдад гот­веше за събратята си по оръжие, като използваше военния порцион и разни продукти, които купуваше от арабските пазари. Никой не го подкачаше за това. Първо, защото ястията винаги бяха превъзходни. И после, защото всички знаеха, че вероятно сутринта Суон е драл кожата от пръстите на някой бунтовник, за да изтръгне от него местонахождението на изчезнала пратка с оръжие.

А с такива хора се шегуваш на своя отговорност.

Сега извади половинкилограмов рибай стек от хладилника и разви бялата восъчна хартия. Лично беше приготвил това иде­ално като размери и форма парче месо. Всеки месец купуваше половин телешка плешка, съхранявана в специални хладилни помещения за хора като него - касапи аматьори. Посвещаваше цял един прекрасен ден на това да отделя месото от костта, да го оформя на филета, къси ребърца, дебели парчета, флейки, гърди.

Някои хора, които купуваха на едро, харесваха мозък, черва, шкембе и други дреболийки. Обаче на него това не му харесва­ше и той го пренебрегваше. Нямаше нищо морално или емоци­онално притеснително в тези части от животните, за Суон ме­сото си беше месо. Беше просто въпрос на вкус. Кой не обича хрупкаво сотирани момици? Обаче повечето дреболийки бяха горчиви и обикновено създаваха повече ядове, отколкото удо­волствие. Вонята от бъбречетата например се задържаше сед­мици наред в кухнята, а мозъкът беше твърде мазен и безвкусен (и тъпкан с холестерол). Не, времето, което Суон прекарваше облечен с престилка, боравейки с нож и трионче, беше посвете­но на класическите разрези, които той правеше като скулптор, за да постигне образци със съвършена форма, като същевре­менно остави възможно най-малко месо по костите. Това беше изкуство, не спорт.

То го успокояваше.

Малкият ми касапин...

Сега той сложи стека върху дъската за рязане - винаги дър­вена, за да предпазва ръбовете на ножовете - и плъзна пръст по месото, опипа колко е стегнато, провери структурата му, нашареността със тлъстина.

Обаче преди да го среже, изми и отново наточи ножа си „Кай Шун“ на бруса си „Данс Блек Хард Арканзас“, който струваше почти колкото ножа и беше най-доброто точило на планетата. Докато беше възседнал Анет, беше плъзнал ножа от езика до пръстите ѝ и ножът по една нещастна случайност се бе натък­нал на кост. Сега трябваше да бъде наточен до съвършенство.

Най-сетне ножът беше готов, той отново насочи вниманието си към пържолата и наряза месото на кубчета със страна около половин сантиметър.

Можеше да ги направи по-големи и можеше да работи по-бързо.