Професионалистите

Боже, искаше да пипне Рашид. Страшно много.

Остави доклада и погледна към Рут.

- Срещата за този следобед е уредена, нали? - попита я.

- Точно така.

- Сигурен съм, че ще мине както трябва.

- И аз съм сигурна.

Тя седна на бюрото си, на което имаше снимки на семей­ството ѝ - двете ѝ дъщери тийнейджърки и втория ѝ съпруг. Първият ѝ мъж беше загинал още в началото на войната в Зали­ва. Сегашният също беше военен, ранен и затворен от месеци в неприятна болница за ветерани.

Хората правят толкова жертви за страната, а колко малко ги ценят...

Вълшебника трябваше да поговори с нея, да разбере от как­во се беше отказала в името на страната си - от живота на еди­ния си съпруг, от здравето на другия.

Мецгър седна и се зачете в доклада, но установи, че не успя­ва да се съсредоточи. Проблемът с Морено го тормозеше.

Обадих се на разни места. Дон Брънс знае, разбира се. И неколцина други. Ние... се справяме...

Усилията им бяха напълно незаконни, разбира се, но освен това вървяха добре. Пушекът се разсея още повече. Той помо­ли Рут да повика Спенсър Бостън. След това прочете кодирано съобщение относно усилието да бъде провалено разследването.

Бостън пристигна след няколко минути. Беше с костюм и вра­товръзка както винаги. Като че ли старата разузнавателна школа си имаше дрескод. Известният мъж инстинктивно затвори врата­та. Мецгър видя как очите на Рут се впериха към кабинета за миг, преди тежката дъбова врата да се затвори с щракване.

- Какво имаш? - попита Метър.

Спенсър Бостън седна, понечи да отстрани влакънце от пан­талона си, което се оказа топче от плата. Престана да го дърпа. Той явно не беше спал много, което определено придаваше из­мъчен вид на човек над шейсетте. „А как ли изглеждам аз, по дяволите?“ - зачуди се Мецгър и потърка брадичката си, за да провери дали не е забравил да се обръсне. Беше.

Въпреки репутацията на Мецгър Бостън никога не се коле­баеше да му поднася лошите новини. Когато управляваш акти­ви в Централна Америка, получаваш такава закалка, че никакъв млад бюрократ, колкото и да е избухлив, не може да я одраска. Той отговори с равен глас:

- Нищичко, Шрив. Нищо. Проверих всяко влизане в регис­търа на заповедите за специални задачи. Служителите ни по сигурността проверяват всички изходящи имейли, всички еф ти пи сървъри и сървъри за ъплоуд. Сигурността в Хоумстед също. Никой освен хората в списъка не е свалял информация. Това означава, че някой вероятно я е отмъкнал от бюро тук, във Вашингтон или във Флорида, изнесъл я е тайно и я копирал на ксерокс или сканирал у дома или в „Кинко“.

В НРОС и свързаните с нея организации всяко фотокопиране и влизане в системата се записваше автоматично.

- В „Кинко“. Боже!

Административният директор продължи:

- Върнах се и прегледах проверката на персонала тук. Няма и намек, някой да е имал проблем с мисиите по ЗСЗ. По дяволи­те, повечето от хората ни знаеха прекрасно с какво се залавят, когато се присъединиха към нас.

НРОС беше създадена след единайсети септември, за да из­вършва целеви мисии, както и различни екстремни оперативни действия като отвличания, подкупи и други измамни и опасни задачи. Повечето служители преди това са били военни и бяха отнемали човешки живот по време на кариерата си, преди да се присъединят към НРОС. Изглеждаше невероятно някой от тях да промени мнението си и да се опита да провали тази опера­ция. А що се отнася до другите служители, Бостън имаше пра­во - повечето желаещи да започнат работа тук знаеха с какво се занимава организацията, преди да се включат.

Освен, разбира се, ако не се бяха включили тъкмо с тази цел. Като къртици. Презрени къртици.

- Трябва да продължим да търсим. И за бога, не може да до­пускаме повече изтичане на информация. Той вече знае твърде много.

Вълшебника.

Белите вежди на Бостън се свъсиха и той прошепна:

- Те няма... Това няма да ни повали, нали?

Мецгър болезнено съзнаваше, че няма никаква представа какво са намислили във Вашингтон, защото нямаше вест от чо­века след онова първо телефонно обаждане:

„Оказва се, че се водят някакви дискусии за намаляване на бюджета на разузнаването. Внезапно. Не разбирам защо...“

- За бога, Шрив. Не могат. Ние сме най-подходящите за тази работа.

„Така е. Обаче явно не сме най-подходящите да пазят такива тайни.“ - Това Мецгър не изрече на глас.

- Какво още знаеш за разследването, за полицията? - попита Бостън.

Мецгър стана предпазлив.

- Не много - отговори. - Още обикалят и душат. За всеки случай.

И погледна към вълшебния телефон с вградена капсула с ки­селина, която щеше да разтопи хардрайва му за броени секун­ди. На екранчето нямаше данни за получени съобщения. Той въздъхна.

- Всъщност според мен не се движат бързо. Имам имена­та на следователите и ги проверих. Ченгетата използват базов екип, за да не се набиват на очи, а не служители в Нюйоркската полиция. Действат тихомълком. Всъщност са само прокурорката Нанс Лоръл, още двама човека и технически персонал. Главното ченге е детектив Амелия Сакс и има един консултант криминолог Линкълн Райм. Пенсионирал се от полицията преди известно време. Действат от апартамента му в Ъпър Уест Сайд. Частен дом, не полицейски участък.

- Чакай малко - Райм ли? Чувал съм за него - намръщи се Бостън. - Известен е. Гледах предаване за него. Най-добрият криминолог в страната.

Разбира се, Мецгър го знаеше. Райм беше „другият“ следо­вател, прицелил се в него, гласеше докладът от вчера.

- Знам. Обаче той е инвалид.

- Какво значение има?

- Спенсър, къде е местопрестъплението?

- А, да, на Бахамите.

- Какво ще направи той - ще обикаля с количката по пясъка и ще търси гилзи и следи от автомобилни гуми ли?

26.

Значи това са Карибите.

С ръка върху джойстика на червената като захаросана ябъл­ка инвалидна количка Линкълн Райм излезе от вратата на ле­тище „Линдън Пиндлинг“ в Насау на толкова горещ и влажен въздух, какъвто не беше вдишвал от години.

- Направо дъхът ти спира - провикна се той. - Харесва ми.

- Намали темпото, Линкълн - каа му Том.

Обаче той беше като дете в коледната сутрин. За пръв път от много години се намираше в чужбина. Вълнуваше се и от пъту­ването, и от онова, което можеше да им донесе то: категорични веществени доказателства по случая „Морено“. Реши да дойде тук заради нещо, което се срамуваше да признае: заради инту­ицията си, онова съмнително чудо, за което Амелия постоянно говореше. Райм имаше чувството, че единственият начин да се добере до онзи куршум за милиони и до останалите улики е да отиде с количката си право при ефрейтор Майкъл Поатие и да го помоли за тях. Лично.

Знаеше, че полицаят е притеснен от смъртта на Робърт Мо­рено, както и от това, че началниците му го използват като пеш­ка, за да омаловажат случая.

Всяка моя инспекция и всеки един лиценз са резултат от на­временна, задълбочена и почтена работа...

Смяташе, че лесно ще убеди ефрейтора да му съдейства.

И така, Том се беше хвърлил с голи гърди към трудната зада­ча да резервира билети за самолета и за хотел, защото постоян­но го оставяха на изчакване и му пускаха лоша музика - както неколкократно се оплака болногледачът, - а задачата му се ус­ложняваше от състоянието на Райм.

Но не толкова, колкото предполагаха.

Да, трябваше да се съобразяваш с някои неща, когато пъту­ваш като инвалид - специални инвалидни седалки, специални възглавници, проверка дали има налични инвалидни колички, практически проблеми като ходенето по нужда, такива неща, които може да възникнат по време на полета.

В крайна сметка обаче пътуването не мина зле. Всъщност в очите на Службата по сигурност на транспорта всички ние сме инвалиди, всички сме недвижимости, предмети, багаж, който се мести по нечия прищявка. В действителност Линкълн смята­ше, че е по-добре от повечето свои спътници, които бяха свик­нали да са подвижни и независими.

Пред зоната за получаване на багажа, на приземния етаж на летището Райм се придвижи до пълния с туристи и местни тро­тоар, които се суетяха и блъскаха към такситата и микробусите. Погледна към малката градинка - никога не беше виждал някои от растенията. Градинарството го интересуваше не от естетиче­ски съображения, а защото флората беше много полезна в сфе­рата на криминологията.

Освен това беще чувал, че ромът на Бахамите е страхотен.

Върна се при Том, който говореше по телефона. Райм звънна на Сакс и ѝ остави съобщение.

- Пристигнах благополучно... - Извърна се, защото чу неве­роятен крясък зад гърба си. - Мили боже, изкара ми ангелите! Тук има папагал. Говорещ!

Клетката беше поставена там по поръчка на местна туристи­ческа служба. Според табелата вътре имаше бахамски папагал абако. Кресливата птица, сива с малко зелено на опашката, на­реждаше: „Здрасти! Здравейте! Ола!“ Райм записа част от мо­нолога за Сакс.

Още една глътка от влажния солен въздух, примесена с ки­сел мирис - пушек, както установи Райм. Какво гореше? Никой не изглеждаше притеснен.

- Взех багажа - чу се глас зад тях.

Нюйоркският полицай Рон Пуласки - млад, рус, слаб - бута­ше куфарите върху една количка. Тримата не очакваха престоят им да е дълъг, но състоянието на Райм изискваше доста неща. Много. Лекарства, катетри, тръбички, дезинфектанти, въздуш­ни възглавници за предотвратяване появата на язви, които мо­жеха да доведат до инфекции.

- Какво е това? - попита Рон, когато Том извади раничка от единия сак и я провеси на гърба на инвалидната количка.

- Портативен респиратор - отговори Райм.

- На батерии - допълни Том. - С двойна кислородна бутил­ка. Ще издържи няколко часа.

- Защо си донесъл тази чудесия, по дяволите?

- Заради полета в кабина под налягане на две хиляди метра височина - отговори болногледачът, като че ли отговорът беше съвсем очевиден. - Заради стреса. Има десетки причини, пора­ди които не е зле да го имаме.

- Да ти изглеждам стресиран? - попита Райм. Още преди години беше престанал да ползва респиратор и дишаше самос­тоятелно - едно от постиженията му като инвалид, с което най- много се гордееше. Обаче Том явно беше забравил - или прене­брегнал - този негов успех. - Не ми трябва.

- Да се надяваме. Но няма да навреди, нали?

Той нямаше отговор на въпроса. Погледна към Пуласки:

- И между другото, не е респиратор. Дишането е обмен на кислород и на въглероден двуокис. Вентилирането е вкарване на газ в дробовете. Така че е вентилатор.

Полицаят въздъхна:

- Добре, Линкълн.

Новобранецът поне се беше отърсил от досадния навик да нарича Райм „сър“ или „капитане“.

- Има ли значение? - попита младият офицер.

- Разбира се, че има - сряза го той. - Прецизността е ключът за всичко. Къде е бусът?

Другата задача на Том беше да осигури бус, оборудван за инвалиди. В момента Том още беше на телефона и каза намръ­щено на Райм:

- Пак съм на изчакване.

Явно помощникът му осъществи връзка и няколко мину­ти по-късно един микробус спря до тротоара близо до мяс­тото, където чакаха превозните средства от курортите. Бели­ят форд беше очукан и вътре вонеше на цигари. Прозорците бяха мръсни. Пуласки натовари багажа им отзад, докато Том подписваше формулярите и ги подаваше на слабия тъмнокож мъж, докарал превозното средство. Размениха си кредитни карти и малко пари в брой, после шофьорът си тръгна пеша. Райм се запита дали бусът не е откраднат. След това реши, че не е справедлив: „Сега си в различен свят, не си в Манхатън. Не бъди тесногръд.“

Том се настани на волана и поеха по пътя към Насау - двулентово шосе в добро състояние. Движението от летището беше натоварено, предимно с по-стари модели американски и японски автомобили, очукани камиони, микробуси. Нямаше почти никакви джипове, което не беше чудно в страна със скъп бензин, без лед, сняг или планини. Любопитното обаче беше, че макар движението да беше в лявата лента - Бахамите бяха бивша британска колония, - повечето автомобили бяха с ляв волан като американските.

Докато се придвижваха на изток, Райм забеляза покрай пътя магазинчета без табели, от които да става ясно какво продават или какви услуги предлагат, много неподдържани парчета земя, търговци, които предлагат плодове и зеленчуци от багажници­те на автомобилите си, но някак незаинтересовани да осъщест­вяват продажби. Микробусът подмина няколко големи къщи с огради - предимно старо строителство. Доста по-малки къщи и бараки изглеждаха изоставени, вероятно жертва на урагани, предположи Райм. Почти всички местни жители имаха много тъмна кожа. Повечето мъже бяха облечени с фланелки или с ризи с къс ръкав, джинси, памучни панталони или шорти. Же­ните носеха подобно облекло, но имаше и много с обикновени рокли на цветя или едноцветни.

- Ей! - задъхано възкликна Том, натисна рязко спирачката и успя да заобиколи една коза, без да преобърне целия им багаж.

- Погледнете само - обади се Пуласки и засне животното с камерата на мобилния си телефон.

Том се кланяше на бога, наречен джипиес и преди да стиг­нат до центъра на Насау, се отклониха от главния път и от на­товареното движение. Минаха покрай варовиковите стени на стара крепост. Пет минути по-късно болногледачът на Райм спря буса, който целият се тресеше заради лошото окачване, на паркинга на скромен, но добре поддържан мотел. Двамата с Пуласки предадоха багажа на едно пиколо и Том се запъти към рецепцията, за да ги регистрира и да разгледат достъпните час­ти на мотела. Върна се и докладва, че са приемливи.

- Част от форт Шарлот - оповести Пуласки, като прочете табелата до пътя, който водеше от мотела към крепостта.

- Моля? - попита Райм.

- Форт Шарлот. След построяването ѝ повече никой не е нападал Бахамите. Е, поне остров Ню Провидънс. На който се намираме.

- Аха - изсумтя Райм незаинтересовано.

- Погледнете това - каза Пуласки и посочи към застинал не­подвижно гущер на стената до входа на мотела.

- Зелен анолис, американски хамелеон. Бременна е.

- Моля?

- Бременна е. Очевидно.

- Шегувате се - засмя се младият офицер.

- Защо да се шегувам? - изръмжа Райм. - Какво смешно има в един бременен гущер?

- Няма. Просто се чудя откъде знаете.

- Защото пристигам в страна, която не познавам, а какво пише в първа глава на моята книга по криминология, новобра­нецо?

- Че трябва да познаваш географията, когато оглеждаш мес­топрестъпление.

- Трябваше да получа основна информация относно гео­логията, флората и фауната, която може да ни е полезна тук. Фактът, че не е имало нападения след построяването на форт Шарлот, за мен е безполезен, затова не си направих труда да го науча. Гущерите, папагалите, бирата „Калик“ и мангровите дървета обаче може би ще ни потрябват. Затова четох за тях по време на полета. А ти какво чете?

- Ами, списание „Пийпъл“.

Райм изсумтя презрително.

Гущерът примигна и завъртя глава, но иначе не помръдна. Райм извади мобилния си телефон от джоба на ризата. Първата операция, на дясната му ръка, се оказа много успешна. Движе­нията му бяха леко несръчни в сравнение с тези на здрав край­ник, но бяха достатъчно плавни, така че неосведомен наблю­дател да не забележи нищо неестествено. Телефонът му беше айфон и той отдели часове, за да усвои езотеричното умение да плъзга пръст по екрана и да включва приложенията. Имаше и пълно гласово разпознаване заради състоянието си, така че да приспива „Сири“. В момента използва функцията за послед­но проведени разговори, за да набере номер с едно докосване. Женски глас със силен акцент каза:

- Полиция, спешен случай ли има?

- Не, не е спешен случай. Бих искал да говоря с ефрейтор Поатие, моля.

- Един момент, господине.

Блажено кратък период на изчакване.

- Поатие на телефона.

- Ефрейторе?

- Линкълн Райм. - Последва много дълго мълчание. - Да.

Тази единствена дума подсказваше огромна неувереност и неловкост. Казината явно бяха много по-безопасно място за разговор от кабинета на този човек.

Райм продължи:

- Можех да ви дам номера на собствената си кредитна карта или да ви набера аз.

- Не можех да говоря повече. И в момента съм доста зает.

- Изчезналата студентка ли?

- Разбира се - отговори ефрейторът с мелодичния си баритон.

- Някакви улики?

Пауза.

- Засега не. Минаха повече от двайсет и четири часа. Няма сведения от колежа ѝ, нито от мястото, където работи на поло­вин ден. Напоследък се е виждала с някакъв белгиец. Изглежда много разстроен, но... - Думите му заглъхнаха. - Опасявам се, че не мога да ви помогна във връзка е вашия случай.

- Бих искал да се срещнем, ефрейторе.

Най-дългото мълчание досега.

- Да се срещнем ли?

- Да.

- Е, как да стане?

- Аз съм в Насау. Предлагам да не е в полицията. Можем да се срещнем където поискате.

- Но... аз... Вие сте тук?

- Може би ще е най-добре да се видим извън службата ви - повтори Райм.

- Не, не е възможно. Не мога да се срещна с вас.

- Наистина трябва да поговорим - настоя Линкълн.

- Не, трябва да затварям, капитане. - В гласа му се долавяше отчаяние.

- Тогава ще дойда в службата ви - побърза да каже Райм.

- Наистина ли сте тук? - отново попита Поатие.

- Точно така. Случаят е важен. Приемаме го много насериозно.

Райм знаеше, че това напомняне - че Бахамската кралска полиция явно не приемаше случая сериозно - е доста нагло. Но все още беше убеден, че Поатие може да му помогне, ако го притисне.

- Както ви казах, много съм зает.

- Ще се срещнете ли с нас?

- Не, не мога.

Чу се щракване, когато ефрейторът затвори.

Райм погледна към гущера, после се извърна към Том и се засмя:

- Ето ни в Карибите, заобиколени от такава прелестна вода. Я да предизвикаме малко вълнение.

27.

Странно. Просто много странно.

С черни джинси, тъмносиня копринена блуза и боти, Амелия Сакс влезе в лабораторията и отново остана поразена от това колко различен е този случай.

При всяко друго разследване седмица след началото в лабо­раторията щеше да цари пълен хаос. Мел Купър, Пуласки, Райм и Сакс щяха да анализират уликите, да нахвърлят факти, изводи и размишления на белите дъски, да трият и да пишат още.

Сега усещането за спешност никак не беше отшумяло - из­теклата заповед за убийство, окачена на дъската, напомняше, че господин Рашид и още много хора скоро ще умрат, - но в стаята беше тихо като в гробница.

Лош избор на думи.

Но уместен. Нанс Лоръл още не беше дошла, а Райм беше заминал на първото си пътуване извън страната след инциден­та. Тя се усмихна. Не бяха много криминалистите, които биха си дали толкова труд, за да претърсят едно местопрестъпление, но тя се радваше, че той го направи. По много причини.

Обаче отсъствието му беше объркващо.

Странно...

Тя мразеше усещането, студената празнота.

„Имам лошо предчувствие за това, Райм.“

Мина покрай една от дългите маси за улики, върху които имаше комплекти с хирургични инструменти, много от които в стерилните си опаковки, в очакване да анализират улики, с които още не разполагаха.

Сакс седна на осиротялото си място и се зае за работа. Оба­ди се на шофьора от „Елитни лимузини“, който обикновено во­зеше Морено - Владимир Николов. Надяваше се той да познава тайнствената Лидия - евентуална компаньонка или евентуална терористка. Обаче според компанията шофьорът не бил в града, заминал по неотложен семеен въпрос. Тя му остави съобщение в службата, както и на личната му гласова поща.

Щеше отново да му звънне по-късно, ако той не я потър­сеше.

Беше потърсила подозрения за терористична или престъпна дейност в района, където Таш Фарада беше оставил Морено и Лидия на първи май в консолидираната база-данни на полици­ята за щатски и федерални разследвания. Откри няколко запо­веди за обиск и наблюдение в района, но предвид мястото не беше никак чудно, че те бяха свързани с вътрешна търговия и инвеститорски измами в банки и брокерски къщи. Всички бяха стари случаи и Сакс не откри никаква връзка с Робърт Морено.

И после най-сетне направи пробив.

Телефонът ѝ звънна, тя видя откъде е обаждането и бързо вдигна.

- Родни? - Специалистът по компютърни престъпления, който се опитваше да проследи информатора.

Дум, дум, дум...

Звучеше рок. Той постоянно ли слушаше музика? И защо не джаз или поп?

Силата на звука понамаля и Шарнек каза:

- Амелия, не забравяй, че суперкомпютрите са наши прия­тели.

- Ще го имам предвид. Какво имаш?

Тя огледа празното помещение, в което прашинки се носеха в снопа светлина на сутрешното слънце като балони с горещ въздух, гледани от много далеч. Отново усети болезнено от­съствието на Райм.

- Знам откъде е изпратен имейлът. Няма да те отегчавам с подробности за мрежите и разклоненията, само ще кажа, че ва­шият информатор е изпратил имейла, към който е приложил ЗСЗ от „Джава Хът“ близо до Мот и Хестър. Само си помисли: верига кафенета в Портланд, Орегон, отваря заведение в центъ­ра на Малката Италия. Какво би казал Кръстника?

Тя погледна към горната част на страницата с копието на съ­общението от информатора, закрепено на бялата дъска.

- Датата на имейла вярна ли е? Възможно ли е да я подправи?

- Не, това е датата на изпращането. В имейла може да напи­ше каквато дата си поиска, но рутърите не лъжат.

Значи техният човек е бил в кафенето в един часа и две ми­нути на обяд на единайсети май.

Детективът от отдела за криминални престъпления продължи:

- Проверих. Човек може да се свърже с безжичната интер­нет връзка там без никаква лична информация. Само трябва да се съгласиш с условията за ползване на услугата, заемащи три страници. Което всички правят, обаче никой на планетата не чете.

Сакс благодари на колегата си и затвори. Обади се в кафене­то и помоли да говори с управителя, като му обясни, че се опит­ва да открие човек, изпратил важни документи по безжичната му мрежа на единайсети май, а също, че иска да отиде на място и да поговори с него за това.

- Имате ли охранителна камера? - попита също Сакс.

- Да, имаме. Във всички заведения на „Джава“ има. В слу­чай на обир.

Тя попита:

- През колко време се презаписва видеото? - Беше сигурна, че новите записи заемат мястото на старите през няколко часа.

- О, дискът ни е пет терабайта. Имам записи от три седмици. Качеството е доста лошо и са черно-бели, но можете да разли­чите лице, ако се налага.

- След половин час съм при вас.

Сакс облече черно ленено сако и прибра косата си на опаш­ка. Извади от шкафа кобура с глока си, провери го, както пра­веше винаги, и го окачи на колана на джинсите си. Кобурът за­стана на левия ѝ хълбок. Тъкмо премяташе голямата си чанта през рамо, когато иззвъня мобилният ѝ. Дали не се обаждаше Райм? Тя знаеше, че са кацнали благополучно на Бахамите, но се притесняваше как ще се отрази пътуването на здравето му.

Не, беше Лон Селито.

- Здрасти.

- Амелия. Спецекипът е проверил половината сграда, от­където шофьорът е взел Лидия. Още нищо. Попадат на много Лидии - кой би допуснал, - но нито една не е нашата. Не могат ли хората просто да кръстят детето си Тиара и Естансия? Много по-лесно ще ги намираме, да му се не види.

Тя му разказа за следата до кафенето и че е тръгнала натам.

- Добре. Охранителна камера - отлично. Ей, Линк наистина ли е на Карибите?

- Да, кацнал е. Не знам как ще се държат с него. Сигурно като с натрапник.

- На бас, че той ще се оправи.

Настана мълчание. Имаше нещо. Лон Селито се умисли, но обикновено го правеше доста шумно.

- Какво? - попита тя.

- Добре, ама не си ме чула да го казвам.

- Казвай.

- Бил дойде в кабинета ми - осведоми я старшият детектив.

- Капитан Бил Майърс ли?

„Как се чувстваш като преобразувана в играч от нулево ниво...“

- Аха.

- И?

- Питаше за теб - отговори Селито. - Искаше да знае дали си добре. Физически.

Мамка му.

- Защото куцам ли?

- Може би, не знам. Както и да е, така каза. Чуй ме, на стар дебелак като мен може да му се размине с няколко лоши дни, с малко накуцване. Обаче ти си още хлапе, Амелия. И си кльощава. Проверил е докладите ти. Видял е, че по свое же­лание си вършила много тактическа работа, винаги като ръ­ководител, а понякога в челните екипи. Просто попита дали си имала някакви проблеми на място и дали някой е споме­навал, че не се чувства спокойно с теб по време на арести или на спасителни мисии. Уверих го, че не, категорично. Че си супер.

- Благодаря, Лон - прошепна тя. - Смята ли да ме изпрати на преглед?

- Не повдигна въпроса. Което не означава, че не смята.

За да започне работа в Нюйоркската полиция, човек тряб­ва да премине медицински преглед, но веднъж постъпил в полицията - за разлика от пожарникарите или от служители­те в „Спешна помощ“, - не му се налага да го прави отново, освен ако не разпореди по-висшестоящ или полицай не по­иска да спечели точки за повишение. Освен първия си меди­цински преглед преди години Сакс никога не беше ходила на профилактичен преглед. Единствените данни за артрита ѝ съществуваха в картона при личния ѝ ортопед. Майърс не би имал достъп до тях, но наредеше ли ѝ да се подложи на пре­глед, щеше да стане ясно колко сериозно е заболяването ѝ.

А това би било катастрофа.

- Благодаря ти, Лон.

Затвориха и Сакс застина неподвижно за момент и се зами­сли: сякаш случаят само донякъде беше свързан с тревогите около извършителите. Изглежда, не по-малко важно беше чо­век да се пази и от съюзниците си.

Сакс провери оръжието си отново и се запъти към вратата, упорито отказвайки да се предаде и да закуцука.

28.

Джейкъб Суон беше установил, че Амелия Сакс има мо­билен телефон с 3G. И това беше добра новина. По-трудно му беше да разбие кода и да слуша разговорите ѝ, отколкото при телефони с GPRS - общ пакет радиоуслуги - или 2G мрежи, но поне беше осъществимо, защото 3G телефоните имаха хубаво старомодно А5/1 гласово кодиране.

Не че техническият им отдел имаше право да върши такива неща, разбира се.

Обаче явно някъде нещо се беше случило, защото само де­сет минути, след като небрежно - и напълно теоретично, раз­бира се - обсъди въпроса с директора на Технически услуги и поддръжка, Суон се оказа омагьосан от мелодичния и доста секси глас на Сакс, който долиташе до него в ефира.

Вече разполагаше с много интересни факти. Някои конкрет­но свързани с разследването на случая „Морено“. Други по-об­щи, но също толкова полезни: например че въпросната Амелия Сакс има здравословни проблеми. Щеше да го запомни за бъ­дещо ползване.

Освен това получи тревожна информация: че другият следо­вател по случая, Линкълн Райм, е на Бахамите. Ето това може­ше да се превърне в наистина голям проблем. Когато го научи, Суон веднага позвъни на свои контакти на място - неколцина от пиячите на бира на дока - и направи някои уговорки.

Обаче за момента не можеше да се съсредоточи над това. Беше зает. Клечеше на неприятно смрадлива алея и човъркаше ключалката на служебния вход на някаква имитация на „Старбъкс“. Заведение, наречено „Джава Хът“. Носеше тънки гумени ръкавици - с телесен цвят, така че на пръв поглед ръцете му да изглеждат нормално.

Сутринта беше топла, затова му беше още по-топло заради ръкавиците и шушляковото яке. Потеше се. Не колкото Анет на Бахамите, но все пак...

И тази ужасна воня. Малките улички на Ню Йорк. Не може ли някой от време на време да ги залива с белина?

Най-сетне ключалката изщрака. Суон открехна вратата и надникна вътре. От мястото си виждаше канцеларията, която беше празна, кухня, в която един кльощав латинос се бореше със съдовете, и отвъд беше самото заведение. Не изглеждаше много пълно и той допусна, че тъй като кварталът е туристиче­ски - онова, което беше останало от Малката Италия, - оживле­нието ще е по-голямо през почивните дни.

Той се шмугна вътре, побутна притворената врата и прис­тъпи в канцеларията, където разтвори якето си и се постара но­жът да му е под ръка. А, ето го монитора, на който се виждаше коя охранителна камера следи ресторанта в момента. Камерата бавно обхождаше напред-назад с хипнотично черно-бяло изо­бражение. Щеше да се докопа до хубав образ на информатора, на пробойната на информация, когато се върне на единайсети май, датата, на която този негодник беше изпратил по интернет ЗСЗ за убийството в кабинета на прокурора. След това забеляза един ключ отстрани на монитора: 1-2-3-4. Натисна последното и екранът се раздели на квадранти.

О, по дяволите...

В ресторанта имаше четири камери и една от тях в момента записваше самия Суон, приклекнал пред компютъра. Снимаше само гърба му, но и това беше много тревожно.

Той бързо огледа компютъра и се притесни още повече, ко­гато установи, че е невъзможно да го разглоби и да открадне харддиска. Големият компютър беше закрепен за пода с метал­ни ремъци и огромни болтове.

Като че ли някой ще иска да краде вехтория на пет години с операционна система Windows HP. Оприличи машината на ръ­чен пластмасов миксер в сравнение с онова, което притежаваше самият той: кухненски робот за шестстотин долара с приставка за месене и за приготвяне на прясна паста.

После Суон застина. Чу гласове, замаян женски глас и лати­ноамерикански мъжки. Пресегна към японския си нож.

Думите им заглъхнаха обаче и коридорът опустя. Суон от­ново се зае със задачата си. Провери болтовете и ремъците. Не поддаваха, а той не си носеше нужните инструменти. Разбира се, не можеше да се обвинява. Разполагаше с основните ин­струменти, но това тук изискваше електрическа ножовка.

Въздишка.

Реши, че най-доброто, което може да направи в този случай, е да не допусне и полицията да се добере до диска.

Жалко, това не беше първият му избор, но нямаше други ва­рианти.

Отново долетяха гласове от предната част на ресторанта. Като че ли чу млада жена да казва:

- Извинете, търся Джери.

Възможно ли беше? Да. Гласът му беше познат.

Доброто старо гласово кодиране А5/1...

- Аз съм Джери. Вие ли сте детективът, който се обади?

- Точно така. Амелия Сакс.

Беше пристигнала по-бързо, отколкото очакваше Суон.

Приведен напред, за да скрие от камерата какво прави, той бръкна в раницата си и извади самоделно взривно ус­тройство, противопехотен модел, което щеше не само да взриви компютъра, но и да запокити стотици парчета шрапнел в задната половина на кафенето. Позамисли се. Можеше да нагласи таймера на една минута. Но реши, че ще е по-добре да нагласи детонатора за след по-дълъг период. Така гос­пожа Сакс щеше да разполага с достатъчно време да влезе в канцеларията и да започне да разглежда записите, преди да се взриви.

Суон натисна копчето, после спусъка и плъзна кутията зад компютъра.

След това бавно се изправи и излезе от канцеларията, като внимаваше да не показва лицето си.

29.

Въздухът в „Джава Хът“ беше наситен с десетки различни ухания - ванилия, шоколад, кардамон, горски плодове, лайка, индийско орехче... и дори кафе. Управителят Джери беше дьлгурест младеж с по-силно загорели от слънцето ръце, отколкото може би трябваше да има управител на кафене от верига заве­дения в цялата страна, дори ако централата ѝ е в Портланд. Той силно стисна ръката ѝ и плъзна поглед към ханша ѝ. Мъжете често го правеха - не оглеждаха тялото ѝ, опитваха се да видят пистолета.

Десетината клиенти бяха заети - пишеха нещо или раз­глеждаха едно или друго електронно устройство. Неколцина четяха вестници. Само една възрастна жена седеше мълчали­во, гледаше през прозореца и спокойно се наслаждаваше на чаша кафе.

- Ще пиете ли нещо? - попита Джери. - Заведението черпи.

Тя отказа. Искаше да се добере до единствената следа по този случай, която евентуално можеше да доведе до нещо.

- Искам само да погледна записите от охранителните ка­мери.

- Разбира се - каза той и отново се помъчи да види оръжи­ето ѝ. Добре че беше закопчала сакото си. Знаеше, че той ще я попита дали е използвала скоро пистолета и после щяха да обсъждат различните калибри.

Мъже. Секс или оръжия.

- Така, имаме една камера тук - посочи той над касовия апа­рат. - Всеки, който влиза, бива сниман поне веднъж, доста от­близо. Какво е качил в интернет този тип? Нещо като вътрешна информация ли?

- Да, нещо такова.

- Банкери. Как да не ги мрази човек! Има и още две камери - посочи ги той. Едната беше на страничната стена и се вър­теше бавно като пръскачка на морава. Масите бяха подредени перпендикулярно на камерата, така че, макар клиентите да не се виждаха, Сакс най-вероятно щеше да зърне ясен профил на информатора.

Добре.

Другата камера следеше малката ниша вляво от входната врата, в която имаше само четири маси. И тя щеше да даде ху­бави профили на посетителите, а и беше по-близо до масите от камерата в главното помещение.

- Нека да видя видеото - каза тя.

- В канцеларията е. След вас - изпъна той ръка, покрита с шарени татуировки на китайски йероглифи от по стотина знака.

Какво толкова пише, че да си струва да изтърпиш болката, зачуди се Сакс.

Да не говорим какво ще обяснява на внуците си.

30.

Божичко, пресечката в горещ следобед!

Нюйоркските пресечки притежават някакво очарование, ако ги погледнеш така: те сякаш пренасяха историята в съвремие­то, като в музей. Фасадите на апартаментите и - тук, в Малка­та Италия - на магазинчетата се променяха с всяко поколение, но уличките си бяха до голяма степен, каквито са били преди век. Украсени с изсветлял метал и дървени табели с указания и предупреждения. Използвайте клинове за КАРУЦАТА си! Стените, тухлите и камъкът не бяха боядисани, бяха мръсни и занемарени. Различни импровизирани врати, докове за товаре­не, тръби, които неДл игат никъде, и кабели, които не смееш да докоснеш.

А как вонеше!

В горещи дни като този работникът в кухнята мразеше да изнася отпадъците до контейнера, който ползваха с още някол­ко ресторанта, защото предната вечер съседният суши ресто­рант беше изхвърлил отпадъците си. Можеше да се отгатне на какво ще мирише тази вечер.

На риба.

Въпреки това нещо му харесваше в уличката: сградата над „Джава Хът“. Явно е била дом на известна личност. Келнерът Санчес му каза, че бил някакъв американски писател. Май че Марк Твин. Общият работник не можеше да чете английски добре и каза на Санчес, че ще намери нещо написано от този Твин, ама така и не стигна дотам.

Изхвърли сметта, притаил дъх, разбира се, и после се обърна към ресторантчето си. Забеляза една кола, паркирана в пресеч­ката близо до „Джава Хът“. Червеникав форд „Торино Кобра“.

Гот.

Обаче паякът щеше да я вдигне.

Кухненският работник усети, че все още е притаил дъх. Из­диша и после вдиша, набърчвайки нос. Противна воня.

На стара риба. На топла риба.

Зачуди се дали няма да повърне. Запъти се да огледа колата. Харесваше коли. Зет му беше арестуван за кражбата на едно много хубаво беемве M3, от новите. А това си беше нещо. Все­ки може да открадне акорд, обаче само смелчага може да задиг­не M3. Не е задължително обаче да е умен смелчага. Арестува­ха Рамон точно два часа и двайсет минути по-късно, но човек трябва да му отдаде заслуженото.

О, я гледай! На таблото на колата имаше пропуск на Нюйорк­ската полиция. Що за ченге ще кара такава кола? Може би...

В този момент кълбо от пламъци и дим изригна от задната врата на , Джава Хът“ и кухненският помощник отхвръкна на­зад. Препъна се в купчина кашони пред задния вход на „Хеър Катъри“. Претърколи се по кашоните и остана проснат и смаян върху мазните и мокри камъни.

Боже...

От кафенето се носеше пушек и пламъци.

Общият работник извади мобилния си телефон и примигна силно да прогони сълзите.

Примижа, за да вижда клавиатурата. Но в този момент си даде сметка какво ще се случи, ако се обади дори анонимно.

Господине, кажете ни името, адреса, телефонния си номер и дали случайно имате шофьорска книжка или паспорт?

Или пък акт за раждане? Зелена карта?

Господине, имаме телефонния ви номер тук...

Прибра мобилния си.

Реши, че така или иначе няма значение. Сигурно вече други се бяха обадили.

Пък и експлозията беше толкова силна, че надали някой въ­тре беше оцелял, а къщата на господин Марк Твин след броени минути щеше да се превърне в купчина димящи развалини.

31.

Бусът пое по Бей Стрийт, после мина през центъра на Насау, покрай магазините с дървена ламперия и къщи, боядисани в меко розово, жълто и зелено, в нюансите на ментовите бонбонки, които Линкълн Райм помнеше от коледите от своята младост.

Градът беше предимно равен, на хоризонта се очертаваха океанските лайнери, спрели на пристана или носещи се по во­дата отляво. Райм не беше виждал никога лайнер отблизо. Бяха масивни, извисяваха се на стотици метри нагоре. Центърът на града беше чист и подреден, много повече от района около ле­тището. За разлика от Ню Йорк навсякъде имаше дървета, от­рупани с цвят, надигнали тротоарите и улиците с корените си. Този квартал беше смесица от сериозен бизнес - адвокати, сче­товодители и застрахователни агенти, и магазини, предлагащи всякакви предмети, които евентуално биха могли да разделят туристите от круизните кораби от парите им.

Пиратските дрехи бяха популярен начин да бъде постигнато това. Всяко второ дете на тротоара носеше пластмасова сабя и черна шапка с череп и кости.

Минаха покрай правителствените сгради. Площад „Парла­мент“, отбеляза мйслено Райм. Пред статуята на седналата на трона си и със скиптър в ръка кралица Виктория, загледана в далечината, сякаш мислите ѝ занимаваха по-важни или пък по-размирни колонии.

Специално оборудваният микробус беше изключително под­ходящ, голяма част от транспорта се осъществяваше с подобни превозни средства и минибуси, различаващи се от техния само по липсата на механична рампа. Както и по-рано уличното движе­ние беше бавно, дразнещо. Райм реши, че това не е бавно каране. Просто имаше твърде много коли и твърде малко улици и пътища.

Също и скутери. Бяха навсякъде.

- Това ли е най-добрият маршрут? - попита той.

- Да - отговори болногледачът му и зави надясно по Ист Стрийт.

- Отнема повече време, отколкото предполагах.

Том не отговори. Кварталът ставаше по-мръсен, колкото по на юг отиваха. Повече разруха от ураганите, повече бараки, по­вече кози и пилета. Минаха покрай табела: „Пазете си нещата!“

„ВИНАГИ използвайте гумичка!“

Наложи се Райм да проведе няколко телефонни разговора, за да открие точно къде се намира Поатие - естествено, без да звъни на самия ефрейтор. Насау имаше Централен детективски отдел, който беше отделно от централата. Поатие намекна, че работи в ЦДО, обаче според служителката на рецепцията той бил назначен в този отдел, но не се намирал там. Не беше сигурна къде е кабинетът му.

Най-накрая се обадиха на централата и научиха, че Поатие работи в седалището на Бахамската кралска полиция на Ист Стрийт.

Когато пристигнаха, Райм огледа сградата през опръскано­то стъкло на буса. Централата на полицията беше комплекс от разнородни сгради - главната постройка беше съвременна и светла на цвят, имаше формата на хоризонтално полегнал кръст. Спомагателните сгради бяха пръснати хаотично наоколо. Едната изглежда беше арест (съседната улица се казваше Призън Лейн). Околността беше смесица от тревни площи - някои окосени, други не - и паркинги, покрити с чакъл и пясък.

Работещо полицейско управление.

Слязоха от микробуса. И отново острата миризма на пушек във въздуха. А, да. Райм погледна към задния двор на близката къща и откри източника: запалена смет. Явно такива огньове имаше навсякъде.

- Погледни, Линкълн, трябва ни една от тези - каза Пуласки. Сочеше към фасадата на главната сграда.

- Какво? - сряза го Райм. - Сграда, радиоантена, брава на врата, затвор?

- Емблема.

Бахамската кралска полиция наистина имаше много впечат­ляваща емблема, която обещаваше на гражданите на островите смелост, почтеност и лоялност. Къде по света можеш да наме­риш и трите в едно-единствено спретнато пакетче?

- Ще ти купя тениска за спомен, новобранецо. - Райм пое с инвалидната си количка по тротоара и влезе във фоайето, кое­то не впечатляваше с нищо, беше мръсно и протрито. Пълзяха мравки и жужаха мухи. Май нямаше цивилни полицаи, всички бяха униформени. Най-вече с бели сака и черни панталони с тъмночервени ленти отстрани. Няколкото жени пък бяха с таки­ва сака и раирани поли. Голяма част от служителите - до един чернокожи - бяха и с полицейски фуражки или с бели тропи­чески каски.

Колониално...

Десетина местни жители и туристи чакаха по пейките или се редяха да разговарят с полицаите, вероятно за да докладват за престъпление. Повечето изглеждаха по-скоро раздразнени, отколкото травмирани. Райм допускаше, че най-често става дума за джебчийство, изчезнали паспорти, опипване, открадна­ти фотоапарати и автомобили.

Съзнаваше, че привлича внимание заедно с антуража си. Двойка на средна възраст, канадци или американци, бяха на опашката пред него.

- Не, не, минете преди нас, господине - каза му жената, все едно е петгодишен. - Настояваме.

Снизхождението им подразни Райм и Том, който го усети, се напрегна, вероятно очаквайки поредната тирада. Криминал­истът обаче се усмихна и им благодари. Вълнението, което въз­намеряваше да предизвика, беше запазено за самите полицаи.

Висок мъж, който в момента беше начело на опашката пред Райм, имаше лъскава черна кожа и носеше джинси и свободна риза върху тях. Оплакваше се за откраднатата си коза на при­влекателната и внимателна жена на рецепцията.

- Може да се е изгубила - каза му тя.

- Не, не, въжето беше отрязано. Снимах го. Искате ли да видите? Беше отрязано с нож. Имам снимки! Съседът ми. Знам, че съседът ми го е направил.

Следите от инструмента щяха да свържат срязаното въже с ножа на съседа. Конопените нишки са много лепливи, вероятно ще има убедителен пренос по острието. Неотдавна беше валя­ло, несъмнено щеше да са запазени и следи от стъпки.

„Лесно престъпление“ - помисли си Райм. Искаше му се и Сакс да беше тук, за да сподели с нея историята.

Кози...

Убедиха мъжа да потърси още малко.

После Райм пристъпи напред. Служителката се понадигна и погледна надолу към него. Той попита за Майкъл Поатие.

- Да, ще го повикам. А вие сте?

- Линкълн Райм.

Тя вдигна телефона:

- Ефрейтор, обажда се полицай Бетел от приемната. Търси ви Линкълн Райм, придружаван от още няколко човека. - Тя забоде поглед в бежовия си старомоден телефон и се напрегна, докато слушаше какво ѝ казват. - Добре, ефрейтор. Той е тук, както ви казах... Ами, пред мен.

Да не би Поатие да ѝ беше поръчал да му съобщи, че го няма?

- Ако е зает, с удоволствие ще го почакам - обади се Райм. - Колкото трябва.

Очите ѝ се стрелнаха несигурно към очите му. Тя каза в слу­шалката:

- Той каза... - Явно обаче Поатие беше чул. - Добре, ефрей­тор. - Жената затвори. - Идва след минутка.

- Благодаря ви.

Групата на Райм се оттегли в по-свободна част на помеще­нието.

- Бог да ви благослови - каза жената, отстъпила мястото си на опашката на клетия инвалид.

Криминалистът усети ръката на Том на рамото си, но и този път само се усмихна.

Том и Пуласки седнаха на една пейка до Райм под десетина рисувани и фотографски портрети на старши комисари и на­чалници от Бахамската кралска полиция отпреди много години. Райм огледа галерията. Такива стени имаше навсякъде: безиз­разни лица и, като това на кралица Виктория, зареяли поглед в далечината, а не към художника или към фотоапарата. Лишени от емоция. Какво ли бяха видели тези очи през общо стотиците си години работа като полицаи?

Райм тъкмо се чудеше колко ли ще протака Поатие, когато от коридора се появи млад полицай, който се приближи към ре­цепцията. Беше с вездесъщите черни панталони с червен кант и синя риза с къси ръкави и разкопчана яка. Верижка от горното му копче се губеше в левия джоб на ризата му. „Свирка?“ - за­чуди се Райм. Тъмнокожият мъж, въоръжен с полуавтоматичен пистолет, беше гологлав и имаше гъста, късо подстригана коса. Кръглото му лице не беше радостно.

Полицай Бетел посочи Райм на ефрейтора. Младият мъж се извърна и примигна с нескрито учудване. Опита да се сдържи, но погледът му веднага се плъзна по инвалидната количка и краката на Райм. Отново примигна и сякаш целият се поду от неловкост.

Линкълн знаеше, че не само присъствието му разстройва полицая. Не стига убийството, не стига геополитиката, ами сега ще си имам работа с инвалид?

Поатие отложи срещата за още мъничко, вероятно питайки се дали са го забелязали.

Можеше ли да избяга? След това той се овладя, неохотно откъсна поглед от рецепцията и се приближи към тях.

- Е, капитан Райм - каза с обичайния си почти ведър тон. Същия като на туристката преди малко. Ръката на Поатие беше протегната наполовина, сякаш не му се искаше много да се ръ­кува, но смяташе за морално неприемливо да не направи уси­лие. Райм вдигна ръка и полицаят я стисна бързо, много бързо, и я пусна.

„Инвалидността не е заразна“ - помисли си Райм с горчи­вина.

- Ефрейторе, това е полицай Пуласки от Нюйоркската поли­ция. И Том Рестьн, който се грижи за мен.

Ръкува се с тях по-уверено. Но Поатие измери Том с поглед, сякаш се питаше за какви точно грижи става дума.

После се озърна и установи, че няколко други полицаи са вперили погледи в тях и са застинали в различни пози като деца, които си играят на статуи.

Поатие отново насочи вниманието си към инвалидната ко­личка и безчувствените крака на Райм. Бавните движения на дясната ръка обаче изглежда най-неустоимо привличаха внима­нието му. Накрая ефрейторът впрегна цялата си воля и се при­нуди да погледне Райм в очите.

Отначало криминалистът се подразни от реакцията му, но после изпита нещо, което не беше изпитвал от известно вре­ме - срамуваше се. Всъщност се срамуваше от състоянието си. Надяваше се чувството да се преобрази в гняв, но не стана така. Чувстваше се слаб, малоценен.

Слисаният поглед на Поатие го съсипа.

Срам...

Постара се да прогони мъчителното усещане и каза с равен глас:

- Трябва да обсъдя с вас случая, ефрейторе.

Поатие се озърна:

- Опасявам се, че ви казах всичко, което мога.

- Искам да видя докладите за веществените доказателства. И самото местопрестъпление.

- На практика е невъзможно. Местопрестъплението е запе­чатано.

- Запечатваме го за странични хора, не за криминолозите.

- Но вие сте... - Поатие успя да не поглежда към краката му. - Вие нямате правомощия тук, капитан Райм. Тук сте цивилен. Съжалявам.

- Нека да ви помогнем със случая - обади се Пуласки.

- Зает съм. - Поатие с радост се извърна към Пуласки, кой­то беше стъпил на двата си крака. Към нормален човек. - Зает съм - повтори Поатие и се извърна към дъската с бюлетините, на която беше забоден един-единствен лист. Заглавие: Изчезна­ла. На листа се виждаше снимка на усмихната блондинка, явно свалена от „Фейсбук“.

- Студентката, за която споменахте - отбеляза Райм.

- Да, онази, за която... - Ефрейторът се канеше да каже „за която не ви пука“. Линкълн беше сигурен. Но се въздържа.

Защото, разбира се, Райм не беше равностоен съперник. Беше слаб. Някоя неподходяща дума можеше да го разтърси прекомерно.

Лицето му пламна.

- Ефрейторе - поде Пуласки, - може ли да видим копия на докладите за уликите и от аутопсията? Бихме могли да ги пре­гледаме тук, на място. Няма да ги изнасяме.

„Добър подход“ - помисли си Райм.

- Боя се, че не е възможно, полицай Пуласки. - Поатие успя отново да погледне към Райм.

- Тогава нека набързо да огледаме местопрестъплението.

Поатие се закашля.

- Трябва да го запазя непокътнато в очакване на вести от полицията във Венецуела.

- Ще се постарая местопрестъплението да остане чисто за тях - включи се в играта Райм.

- Въпреки това не мога. Съжалявам.

- Нашето разследване на смъртта на Морено се различава от вашето - сам го изтъкнахте онзи ден. Но въпреки това се нуж­даем от някакви веществени доказателства от тук.

„Иначе рискът, който пое онази вечер, когато ми се обади от казиното, ще се обезсмисли“ - беше подтекстът.

Райм много внимаваше да не споменава американските агенции за сигурност или снайперисти. Ако Бахамите искаха венецуелските наркобосове, той нямаше да им се бърка. Обаче му трябваха проклетите улики.

Погледна към плаката с изчезналата студентка.

Беше доста привлекателна, с невинна и широка усмивка.

Наградата за предоставяне на информация беше само пет­стотин долара. Райм прошепна на полицая:

- Имате балистичен отдел, видях на уебсайта ви. Не може ли поне да видя доклада за куршума?

- Още не са го изследвали.

- Чакат венецуелските власти.

- Точно така.

Райм си пое дълбоко въздух и се помъчи да запази спокой­ствие:

- Моля ви...

- Ефрейтор Поатие! - прокънтя нечий глас във фоайето.

Мъж с униформа в цвят каки стоеше в рамката на отворена врата и зад него се виждаше полутъмен коридор.

Тъмното му лице - и като цвят на кожата, и като изражение - се взираше към четиримата мъже до стената.

- Ефрейтор Поатие - повтори строго той. Полицаят се из­върна и примигна.

- Да, сър!

Мълчание.

- Когато приключите тук, искам да ви видя в кабинета си.

Строгият мъж вероятно беше местната версия на капитан Бил Майърс.

- Слушам, сър. - Младият полицай се извърна притеснено към тях: - Това е заместник-комисар Макферсън. Той отговаря за целия остров Ню Провидънс. Вече трябва да тръгвате. Ще ви изпратя до колата.

Докато ги съпровождаше, той спря неловко да отвори врата­та на Райм и отново се помъчи да избегне смущаващата гледка на мъжа в инвалидна количка.

Райм излезе. Том и Пуласки го следваха. Отправиха се към буса.

- Капитане - прошепна Поатие, - поех огромен риск, като ви дадох онази информация: за телефонното обаждане, за мъжа в „Саут Коув Ин“. Надявах се да разследвате от Съединените щати, не от тук.

- Много съм признателен за онова, което ми казахте, но не е достатьчно. Ще ни трябват уликите.

- Невъзможно. Помолих ви да не идвате. Съжалявам, не мога да помогна. - Младият полицай отмести поглед отново към входната врата на фоайето, като че ли шефът му продължа­ваше да ги наблюдава. Поатие беше бесен, Райм виждаше това. Идеше му да се разкрещи. Но единствената реакция на полицая беше, образно казано, потупване по главата.

Бог да те благослови...

- Нямате работа тук, господине. Останете ден-два, отидете на ресторант. Надали излизате често... - Спря се навреме. По­сле смени темата: - Сигурно сте толкова зает, че не ви остава време да се позабавлявате. До пристана има хубави ресторанти. За туристи.

Оборудвани за инвалиди, защото болните и възрастни път­ници пристигат с туристическите кораби.

- Предложих ви да се срещнем другаде, но вие отказахте - настоя Райм.

- Не съм допускал, че наистина ще дойдете.

Райм спря и се обърна към придружителите си:

- Искам да поговоря с ефрейтора насаме.

Двамата мъже се отдръпнаха към буса. Поатие отново плъз­на поглед по краката и тялото на криминалиста.

- Бих искал...

- Ефрейторе - гневно го прекъсна Райм, - не си играйте игрички с мен.

Срамът най-сетне се бе превърнал в леден гняв. Полицаят примигна изненадано.

- Дадохте ми няколко следи, които не струват нищо без ве­ществените доказателства в тяхна подкрепа. Можехте да си спестите парите за телефонното обаждане, по дяволите!

- Опитвах се да помогна - оправда се ефрейторът с равен глас.

- Опитвахте се да изкупите вината си.

- Какво?

- Не ми се обадихте, за да ви помогна за случая. Обадихте ми се, за да се оневините за лошата полицейска работа. Под­хвърляте ми няколко безполезни трохи и после продължавате да се измъквате с венецуелските власти, както ви е наредено.

- Не разбирам - изстреля Поатие в отговор, също дал воля на гнева си. Лицето му лъсна от пот, очите му бяха съсредоточе­ни и яростни. - Вие печелите парите си в Америка - десет пъти повече от нашите заплати тук, - а ако не ви харесва, можете да си намерите друга работа, на която да печелите пак толкова, че и повече. Ние нямаме такива възможности, капитане. Вече рискувах твърде много. Казвам ви някои неща поверително, а после... - нареждаше бързо и разгорещено. - А после вие прис­тигате. Вече и комисарят знае! Имам жена и две деца. Обичам ги много. Какво право имате да застрашавате работата ми?

- Работата значи? - гневно изсъска Райм. - Работата ви е да откриете какво се е случило на девети май в хотел „Саут Коув Ин“, кой е изстрелял куршума, кой е отнел човешки живот под вашата юрисдикция. Ето това е работата ви, а не да се криете зад измишльотините на началниците си.

- Не разбирате! Аз...

- Разбирам едно - щом твърдите, че искате да сте ченге, бъ­дете ченге. Ако ли не, върнете се при инспекциите и лицензите, ефрейторе.

Райм се завъртя и се насочи към буса, откъдето Пуласки и Том го гледаха притеснено и объркано. Забеляза, че някакъв чо­век ги наблюдава от прозорците. Беше сигурен, че е заместник-комисарят.

32.

След като си тръгнаха от полицейското управление, Том насочи буса на север и на запад през тесните и зле павирани улици на Насау.

- Добре, новобранецо, поставям ти задача. Искам да се поразровиш в „Саут Коув Ин“.

- Няма ли да си тръгваме?

- Разбира се, че няма. Искаш ли да чуеш каква е зада­чата ти, или ще продължаваш да ме прекъсваш? - И без да дочака отговора му, Райм напомни на младия полицай за информацията, която им бе дал по телефона ефрейтор По­атие онази вечер в Ню Йорк: за обаждането от американец, който се интересува от резервацията на Морено, и за мъжа в хотела в деня преди стрелбата, който разпитвал една от камериерките за Морено - Дон Брънс, техния талантлив снайперист.

- На около трийсет, американец, атлетичен, нисък, с къса кестенява коса - беше запомнил Пуласки от картона.

- Добре. Не мога да отида лично - каза криминалистът. - Доста се набивам на очи. Ще те чакаме на паркинга. Отиди на рецепцията, покажи си значката и разбери от кой номер е звънил онзи човек от Америка, а също каквото успееш за типа, разпитвал за Морено. Не обяснявай много. Само кажи, че си полицай, който разследва инцидент.

- Ще кажа, че идвам право от полицейското управление.

- Хм, това ми харесва. Авторитетно и същевременно нео­пределено. Ако намериш номера, тоест когато се добереш до него, ще се обадим на Родни Шарнек и той ще се свърже с теле­фонния оператор. Ясно ли е?

- И още как, Линкълн.

- Какво означава това „и още как“?

- Че ще го направя.

- Това са паразитни изрази. - Райм още беше засегнат и ядо­сан от предателството на Поатие - и то само отчасти заради от­каза му да сътрудничи.

Докато подскачаха по улиците на Насау, на него му хрумна нещо.

- И докато си в хотела, провери дали Едуардо де ла Руа, за­гиналият репортер, не е оставил там нещо. Багаж, бележник, компютър. И се постарай да го вземеш.

- Как?

- Не знам. И не ми пука. Искам бележките или записите на Де ла Руа, ако е правил такива. Полицията не е събрала прилеж­но веществените доказателства. Може в хотела да е останало нещо.

- Може да е записал как Морено му казва как някой го следи.

- Че някой го следи - саркастично го поправи Райм. - Иначе изречението е ужасно.

Пуласки въздъхва. Том се усмихна.

Младият полицай се замисли за момент.

- Де ла Руа е бил репортер. Сигурно е имал фотоапарат. Може да е направил снимки в стаята или в хотела преди стрел­бата.

- Не се сетих за това. Браво. Да. Може да има снимки на човека, който ги е наблюдавал. - После Райм отново се ядоса: - Венецуелските власти! Пълни глупости!

Мобилният му иззвъня. Погледна кой го търси.

Е, това пък какво беше!

Натисна копчето и каза:

- Ефрейторе?

Да не би да бяха уволнили Поатие? Или се обаждаше да се извини, загдето си е изпуснал нервите и да повтори, че не може да им помогне?

Полицаят съобщи с тих и ядосан шепот:

- Обикновено обядвам късно.

- Моля?

- Заради смяната си - остро продължи Поатие. - Обядвам към три часа. И знаете ли къде обядвам?

- Трябва ли...

- Въпросът е много прост, капитан Райм! - сряза го ефрей­торът. - Искате ли да знаете къде обядвам всеки ден?

- Да, искам - успя да изрече Райм, съвсем объркан.

- Обядвам в „Хърикейн“ на Байлу Хил Роуд. Близо до Уест Стрийт. Там обядвам!

Линията прекъсна. Чу се само едно тихо щракване, но Райм си представи как ефрейторът гневно беше стоварил палеца си върху копчето на телефона.

- Е, в крайна сметка той може би ще ни помогне - уведоми другите.

- Или ще ни арестува - каза Пуласки.

Райм понечи да възрази, но реши, че младият полицай има основание.

- В случай че си прав, новобранецо, смяна на плана - каза той. - С Том отиваме да обядваме или да бъдем арестувани. Ве­роятно и двете. А ти отиваш да душиш в „Саут Коув Ин“. Ще ти наемем кола. Том, минахме ли покрай някоя служба за авто­мобили под наем?

- „Авис“. Искаш ли да отида?

- Очевидно. Не попитах от любопитство.

- Не ти ли омръзва непрекъснато да си в добро настроение, Линкълн!

- Кола под наем, моля те. Веднага.

Райм видя, че го е търсил Лон Селито. Беше пропуснал обаж­дането по време на „дискусията“, която бе провел с Поатие. Не му беше оставил съобщение. Райм му звънна, но попадна на гласова поща. Остави съобщение на Лон да му се обади и пъхна мобилния си в джоба.

Том намери офис на „Авис“ с помощта на джипиеса си и насочи колата натам. След броени минути се обади несигурно:

- Линкълн?

- Какво?

- Някой ни следи, сигурен съм.

- Не се обръщай назад, новобранецо!

Райм вече не прекарваше много време в оперативна работа по очевидни причини, но докато беше активен, често работе­ше на „горещи“ местопрестъпления - там, където извършите­лят все още можеше да се навърта, за да разбере кои полицаи разследват случая, какви улики намират, а понякога дори за да се опита да убие полицаите. Инстинктите, които си беше изра­ботил след години подобна работа, още действаха. И първото правило беше да не се издаваш, че си погнал някого.

- Една кола се движеше срещу нас, но когато подминахме, направи обратен завой. Отначало не ми се стори подозрително, но ние доста лъкатушим, а колата още е зад нас.

- Опиши ми я.

- Златист мъркюри, с черен винилов таван. На десет години и повече, струва ми се.

На колкото бяха и много други коли тук.

Болногледачът погледна през огледалото си:

- Вътре има двама, не, трима човека. Чернокожи мъже. Към трийсетте. С фланелки, едната сива, другата зелена, с къси ръ­кави. И един с потник. Не виждам лицата им.

- Говориш точно като полицейски патрул, Том - сви рамене Райм. - Сигурно ченгетата ни държат под око. Онзи комисар, Макферсън, не се радва, когато в града му идват непознати.

Том погледна в огледалото за обратно виждане с присвити очи.

- Не мисля, че са полицаи, Линкълн.

- Защо?

- Шофьорът има обици, а типът до него е с плитки.

- Ченгета под прикритие.

- И си подават един джойнт.

- Добре де, може и да не са ченгета.

33.

Малко неща са по-неприятни от химическия дим след взри­вяването на пластичния експлозив на самоделна бомба.

Амелия Сакс усещаше миризмата, вкуса. Потръпна от от­вратителното нападение.

А и ушите ѝ бучаха.

Сакс стоеше пред онова, което беше останало от „Джава Хът“, и чакаше сапьорите да си свършат работата. Лично би ръководила огледа на местопрестъплението, но експертите по експлозивите от Шести участък на Гринидж Вилидж винаги правеха първия оглед след взривове, за да проверят за вторични неизбухнали устройства, чиято цел е да елиминират спасител­ните екипи. Това беше разпространен подход, поне в държави, където бомбите бяха средство за отправяне на политически послания. Може би Дон Брънс беше усвоил същото умение в чужбина.

Сакс щракна с пръсти пред ушите си и се зарадва, че въпре­ки бученето чуваше доста добре.

Отначало ѝ идеше да прихне заради онова, което беше спа­сило нея и другите клиенти на кафенето.

Двамата с Джери, татуирания управител на „Джава Хът“, бяха отишли в тясната му сумрачна канцелария, където се на­мираше компютърът на заведението. Дръпнаха си столове да седнат и той въведе паролата за старата система на „Уиндоус“.

- Ето я програмата за охранителните камери. - Той я отвори и после ѝ показа командите за преглед на файловете с разшиpeние .mpg, как да превърта напред и назад, как да прави стоп кадър и да си записва клипчета в отделни файлове, за да ги из­праща по интернет или да ги качи на флашка.

- Ясно, благодаря.

Сакс се приведе напред и се вгледа внимателно в екрана, разделен на квадрати - по една сцена от всяка камера. Имаше две камери в салона на кафенето: до касата и в канцеларията.

Тъкмо беше започнала да пренавива назад до 11 май - дата­та, на която информаторът беше изпратил оттук ЗСЗ, - когато забеляза един мъж в канцеларията, в която седяха в момента, който пристъпва напред.

Един момент. Странно. Сакс спря видеото.

Какво не беше наред?

Ама, разбира се, ето какво. Засмя се. Тъй като тя превърташе назад, във всички други сцени хората се движеха назад. А на за­писа от канцеларията мъжът се движеше напред, което означава­ше, че в реално време той е излизал от помещението заднишком.

Защо ще постъпва така човек?

Тя го показа на управителя, който обаче не се усмихна.

- Погледнете времето. Случило се е преди десет минути. А аз не го познавам. Не работи тук.

Мъжът беше слаб и с къса коса под бейзболната шапка. Но­сеше шушляково яке и малка раничка.

Джери стана и се приближи към задната врата. Опита да я отвори.

- Отключено е. Явно е влязъл с взлом!

Сакс върна още малко назад и пусна видеото. Видяха как мъжът влиза в канцеларията, как няколко пъти се опитва да проникне в компютъра, после се мъчи да го вдигне, но не успя­ва заради стоманените скоби, захванати за пода. След това той погледна в монитора и явно забеляза, че е заснет. Вместо да се обърне и да застане с лице към охранителната камера, излезе на заден ход от канцеларията.

Беше сигурна, че това е снайперистът.

Някак беше научил за информатора и беше дошъл да види дали няма да научи самоличността му. И сигурно беше чул как двамата с Джери се лриближават. Сакс отново пусна записа и този път забеляза, че преди да излезе, мъжът поставя нещо мал­ко зад компютъра. Какво?

О, по дяволите!

Беше оставил самоделна бомба - това беше пуснал зад ком­пютъра. Не бе успял да го открадне, затова беше решил да го унищожи. Сакс се зачуди дали да се опита да обезвреди бомба­та? Не, сигурно я беше настроил да избухне всеки момент.

- Вън, всички вън! - извика тя. - Бомба, има бомба! Напус­нете мястото. Всички вън!

- Но това е...

Сакс сграбчи татуираната ръка на Джери и го издърпа навън в заведението, крещейки на момичетата на бара, на миячката и на клиентите да бягат. Показа значката си.

- Полиция на Ню Йорк. Незабавно се евакуирайте! Има из­тичане на газ.

Твърде сложно беше да обяснява за бомбата.

Устройството се взриви точно когато тя избута и последния клиент през вратата - млад студент, който се оплакваше, че още не са му долели кафе в чашата.

Сакс все още беше вътре, когато усети детонацията с гър­дите и ушите си, а също и с краката, стъпили на пода. Две гра­мадни витрини се строшиха и голяма част от интериора също се разхвърча на парчета. Противен мазен пушек изпълни всич­ко почти незабавно. Сакс изхвърча през вратата, но остана на крака, защото беше сигурна, че метне ли се на бетона - като в клишираната сцена от филмите, - коляното никога няма да ѝ прости.

Сапьорите се показаха на вратата.

- Чисто е - чу тя да казва лейтенантът, но сякаш говореше през памук. Бомбата наистина беше оглушителна. Пластичният експлозив се взривява с бързина приблизително седем хиляди и шестстотин метра в секунда.

- Какво беше? - попита тя и по усмивката му разбра, че крещи.

- Не мога да кажа със сигурност, докато не изпратим под­робностите на бюрото и на Агенцията за алкохола, тютюна и експлозивите. Но знаете ли какво предполагам? Военни са - намерихме камуфлажен шрапнел. Предимно противопехотен е, но много качествено взривява и всичко наоколо.

- Например компютри.

- Моля? - попита полицаят.

Заради влошения си слух този път Сакс беше говорила твър­де тихо.

- Компютри.

- Особено компютри - каза сапьорът. - Харддискът е на ми­лион парченца и повечето са се разтопили. Абсолютно е съси­пан.

Тя му благодари. Екип криминолози от Куинс пристигнаха със специализиран автомобил - микробус, пълен с оборудване за събиране на веществени доказателства. Сакс познаваше два­ма служители: млад мъж от Джорджия и американка от азиат­ски произход. Махнаха си за поздрав. Те щяха да ѝ помогнат, но тя щеше лично да свърши основното, така гласеше правилото на Линкълн Райм.

Сакс огледа димящите останки на „Джава Хът“ с ръце на кръста. Братко мили...

Пластичните експлозиви не само вонят отвратително, но и замърсяват местопрестъплението.

Тя облече предпазен гащеризон - луксозната версия, която предпазва не само местопрестъплението от замърсяване, но и човека, който го носи, от опасни материали, а заради дима надя­на очила и филтрираща маска.

Първата ѝ мисъл беше дали Линкълн ще я чува през маската.

Но после си спомни, че няма да говори онлайн с него, как­то правеше обикновено чрез радио- или видеовръзка. Този път беше сама.

По тялото ѝ премина същото студено усещане като преди.

„Забрави - каза си тя ядосано. - Хващай се за работа.“

И тръгна да обхожда местопрестъплението, снабдена с пликчета за веществени доказателства и нужното оборудване.

Сакс се опитваше да събере каквото може от самото взривно устройство, но то не беше много, както я беше предупредил и сапьорът. Озадачи се най-вече, че престъпникът е използвал не екзплозиви, които целят разруха, а които целят да убиват.

Съсредоточи се над пътя, по който той беше влязъл и из­лязъл, задната врата, където би трябвало да се е позадържал, преди да проникне вътре, и където щетите от взрива бяха ми­нимални. Взе десетки проби: следи от уличката и от бравата в достатъчно количество, за да бъде изготвен профил на типич­ните за този квартал вещества. Всяко нещо можеше да бъде оставена от извършителя улика, която да ги отведе до дома или до офиса му.

Не беше сигурна колко полезно би било това. На всяка пре­сечка в Ню Йорк имаше толкова много материални следи, че щеше да е много трудно да изолират важните. Твърде многото улики нерядко са не по-малък проблем от твърде малкото.

След като приключи с обиколката, Сакс бързо свали гаще­ризона - не защото се безпокоеше да не се зарази от нещо, а защото страдаше от клаустрофобия и се напрягаше.

Вдъхна дълбоко, затвори очи за миг и даде възможност на усещането да се успокои и после да избледнее.

Информаторът... Как да го намери сега, по дяволите, след като записът от охранителните камери беше унищожен?

Струваше ѝ се безнадеждно. Ако човек използва сложна система за препращане на имейл през прокси сървъри, за да прикрие следите си, ще избере мястото, от което да качи до­кументите в интернет. Надали беше редовен посетител тук и едва ли беше платил с кредитна карта. Но ѝ хрумна нещо: ами другите клиенти? Можеше да проследи поне някои от хората, които са били тук към един часа на единайсети май. Може ня­кой да е забелязал необикновения компютър на човека, онзи айбук. Или пък туристи са се снимали с мобилните си телефони и случайно са заснели в кадър и информатора.

Сакс се приближи към Джери, отчаяния управител на някогашното кафене, и го попита къде пази данните за плащанията с кредитна карта. Той откъсна печалния си поглед от заведението си и се обади в централния офис на „Джава Хът“. След десет минути тя разполагаше с имената на десетина клиенти, които са били в заведението по онова време. Благодари му и изпрати файла на Лон Селито. След това се обади на детектива.

Попита го дали може да накара служителите на Бил Майърс от отдела за специални операции да се обадят на хората и да проверят дали някой е правил снимки в „Джава Хът“ във въ­просния ден или пък си спомня човек със стар и странен на вид компютър.

- Да, разбира се, Амелия, ще го разпоредя - изсумтя той. - Това изцяло променя случая. Пластичен експлозив? Мислиш ли, че е бил Брънс или както там му е истинското име?

- Мисля, че трябва да е бил той. На записа не се виждаше добре, но човекът най-общо отговаря на описанието, дадено от камериерката в „Саут Коув Ин“. Изглежда, разчиства след изпълнението на задачата - вероятно по заповед на Мецгър. - Сакс добави с мрачен смях: - А в „Джава Хът“ по-чисто няма как да стане!

- Боже, Мецгър и Брънс не се шегуват. Явно им е адски важно да запазят плана за разпоредените убийства, след като от­страняват и невинни хора.

- Чуй ме, Лон, не искам да вдигаме много шум.

Той се изсмя дрезгаво:

- Ама, разбира се. Скапан пластичен експлозив в Манхатън!

- Може ли да се престорим, че е било изтичане на газ, което още се разследва? Просто за да не се разчува още няколко дни.

- Ще видя какво мога да направя. Но знаеш какви са про­клетите медии.

- Това ми е предостатъчно - ден-два.

- Ще опитам - промърмори той.

- Благодаря.

- Радвам се, че се обади, Амелия. Хората на Майърс са на­мерили жената, с която е пътувал в лимузината Морено на пър­ви май - Лидия. След минути ще имат адреса и телефонния ѝ номер.

- Проститутката.

Той се засмя.

- След като поговориш с нея, надали ще мислиш така.

34.

Дясната му ръка се вдигна бавно към устата и Линкълн Райм си хапна пържена хапка от рапани - хрупкава отвън и мека от­вътре, - топната в домашно приготвен сос. След това вдигна кутийка бира „Калик“ и отпи.

Ресторант ,Хърикейн“ - любопитно име предвид местното време - беше семпъл, намираше се на пресечка в центъра на На­сау. Стени в яркосиньо и червено, изкорубен дървен под, няколко оплюти от мухи снимки на местните плажове - или на Гоа, или на Джърси. Не се знаеше. Няколко вентилатора на тавана се вър­тяха бавно и изобщо не разхлаждаха. Само дразнеха мухите.

Обаче мястото се славеше с някои от най-вкусните храни, които Райм беше опитвал.

Макар да смяташе, че всяко ястие, което можеш собствено­ръчно да пронижеш с вилица, а не да ти го дават в устата, е по дефиниция хубаво.

- Рапан - чудеше се на глас той. - Досега не съм имал слу­чай с участието на мекотело с една черупка. Веднъж работих с черупки от стриди. Много пикантни. Може ли да се сготви в домашни условия?

Том, който седеше срещу Райм, стана и отиде да поиска ре­цептата от готвачката. Пълничката жена с червена бандана, ко­ято изглеждаше като марксистка революционерка, му я написа и го предупреди да готви с пресни рапани.

- Никога от консерва, никога.

Беше почти три часът и Райм започваше да се пита дали еф­рейторът не му е отправил примамливата покана само за да го отстрани, докато, както бе допуснал Пуласки, всъщност подгот­вя ареста му.

Там обядвам!...

Райм реши да не се притеснява, да хапне още рапани и да пие бира.

В краката им едно сиво-черно куче се молеше за остатъците. Райм пренебрегна дребното мускулесто животно, обаче Том му даде малко рапан и хляб. Беше високо малко над половин метър и имаше клюмнали уши и издължена муцунка.

- Вече няма да те остави на мира - промърмори Райм. - Нали знаеш?

- Сладък е.

Келнерката, по-слабичко и по-младо копие на готвачката, ве­роятно нейна дъщеря, каза:

- Местен мелез е. Такива ще видите само на тукашните ос­трови. Храним ги с ориз и грах, с каквото падне.

- И се навъртат край ресторантите, така ли? - попита язви­телно Райм.

- О, да, клиентите ги обожават.

Той изсумтя и се загледа към вратата, откъдето очакваше всеки момент да се появи ефрейтор Поатие или един-двама униформени бахамски полицаи със заповед за арест.

Телефонът му избръмча и той го вдигна.

- Какво става, новобранец?

- Намирам се в „Саут Коув Ин“. Имам го. Имам номера на човека, който е звънил да пита за резервацията на Морено. Мобилна централа в Манхатън.

- Отлично. Така ще се окаже предплатен, непроследим. Обаче Родни ще успее да стесни кръга до относително малък участък. Може би до офис, спортна зала или „Старбъкс“, къ­дето снайперистът ни обича да си пийва лате. Надали ще му отнеме...

- Но...

- Не, лесно е. Може да тръгне по обратния ред от ретранслаторните клетки и да интерполира данните за сигнала от околни­те кули. Снайперистът сигурно вече е изхвърлил телефона, но данните би трябвало да са...

- Линкълн.

- Какво?

- Не е предплатен и още е активен.

Райм остана без думи за миг. Не можеше да повярва на до­брия си късмет.

- Готов ли си?

Възвърна дар-словото си:

- Новобранец, говори направо!

- Регистриран е на името на Дон Брънс.

- Нашият снайперист.

- Именно. Използвал е номера на социалната си осигуровка за телефонната сметка и е оставил адрес.

- Къде?

- Пощенска кутий в Бруклин. Ангажирана от фиктивна фир­ма в Делауер. И номерът на социалната осигуровка е фалшив.

- Обаче имаме телефона. Кажи на Родни да започне да рови за мястото и разговорите. На този етап не можем да вземем официална заповед, но провери дали Лон или някой друг няма да очарова някой съдия, който да позволи петсекундно про­слушване за запис на гласа.

Така щяха да могат да сравнят гласа с аудиофайла, изпратен им от информатора, и да потвърдят, че всъщност снайперистът използва телефона в момента.

- И накарай Фред Делрей да провери кой стои зад компани­ята.

- Добре. Няколко още неща.

„Още няколко неща“ - поправи го мислено Райм, но се въз­държа да го стори на глас. Достатъчно изтормози хлапето за днес.

- Репортерът, Де ла Руа, не е оставил нищо в хотела. Дошъл за интервюто с чанта или с куфарче, но са сигурни, че полици­ята го е взела заедно с телата.

Дали Поатие - ако наистина се появеше и беше склонен да сътрудничи - ще им осигури достъп до тези вещи?

- Още не съм говорил с камериерката за американеца, който ходил в деня преди стрелбата. Започва работа след половин час.

- Компетентно свършена работа, Пуласки. Нали си предпаз­лив? Да си мяркал онзи онзи форд „Мъркюри“ с типовете, дето пушат дрога?

- Не, но се оглеждам. А при вас как е?... А, чакайте. След като питате мен, значи сте им се изплъзнали.

Райм се ухили. Хлапето учеше бързо.

35.

- Значи Лидия не е проститутка - каза Амелия Сакс.

- Не - отговори Лон Селито, - преводачка е.

- И това не е прикритие за работата ѝ като компаньонка? Сигурен ли си?

- Напълно. При нея всичко е законно. Работи като преводач вече десет години за големи компании и адвокатски кантори. Въпреки това проверих: няма досие - нито в щата, нито във ФБР, нито в Националния информационен център за престъ­пленията. Изглежда Морено и друг път е работил с нея.

Сакс се изсмя кратко и скептично.

- А аз какво предполагах! Компаньонка, терористка. Братко мили! Ако работи законно, Морено не би я използвал за не­законни срещи, но вероятно знае нещо полезно. Сигурно има много информация за него.

- Би трябвало - съгласи се Селито.

И какво точно знаеше Лидия? Това се питаше Джейкъб Суон, седнал на предната седалка на своя нисан, паркиран в Мидтаун, докато слушаше разговора на двамата, защото отново подслушваше по 3G мрежата лесния за подслушване телефон на Амелия Сакс. Сега се радваше, че взривът в „Джава Хът“ не я беше изпепелил. Тази следа беше златна.

- От какви езици? - попита Сакс. Суон установи кой е чове­кът, с когото разговаря тя. Лон Селито, друго ченге от Нюйорк­ската полиция, осведомиха го от техническата служба.

- Руски, немски, арабски, испански и португалски.

Интересно. Суон вече много държеше да се докопа до адре­са на преводачката.

- Ще отида да я разпитам.

Е, това щеше да е много удобно - детектив Сакс и свиде­телката заедно в частен апартамент. Заедно с Джейкъб Суон и неговите японски ножове.

- Имаш ли писалка?

- Готова съм.

„Аз също“ - помисли си Суон.

- Пълното ѝ име е Лидия... - поде Селито.

- Чакай! - извика Сакс.

Суон се намръщи от силния звук и дръпна мобилния от ухо­то си.

- Какво?

- Нещо не е наред, Лон. Току-що ми хрумна. Откъде Брънс е знаел за „Джава Хът“?

- Какво искаш да кажеш?

- Не ме е проследил дотам. Бил е там преди мен. Откъде е научил за мястото?

- Мамка му! Мислиш, че подслушва телефона ти ли?

- Възможно е.

„По дяволите!“ - въздъхна Суон.

- Ще намеря друг телефон, стационарен - продължи Сакс, - и ще ти звънна през централата на управлението.

- Добре.

- Хвърлям си мобилния. Ти направи същото.

Връзката прекъсна и Джейкъб Суон остана заслушан в пълна тишина.

36.

Отначало Амелия Сакс само извади батерията от телефона си.

Но после параноята плъзна в тялото ѝ като вода в наводнено бруклинско мазе и тя захвърли апарата през решетката на една канавка пред димящите руини на „Джава Хът“.

Намери един полицай, размени най-малката си банкнота, десет долара, за монети на стойност четири долара, и звънна в полицейското управление от близкия уличен телефон. Прех­върлиха обаждането ѝ до Лон.

- Селито.

- Лон.

- Наистина ли мислиш, че той ни слуша? - попита той.

- Не искам да рискувам.

- Нямам нищо против, но се вбесявам. Имах нов телефон с ,Андроид“. Да му се не види! Готова ли си?

Сакс държеше писалка и беше облегнала бележника си на стоманената полица в телефонната кабинка.

- Казвай.

- Преводачката се казва Лидия Фостьр. - Селито продикту­ва адреса на Трето Авеню. И телефонния ѝ номер.

- Как са я открили?

- Като са обикаляли - обясни той. - Започнали от послед­ния етаж на офис сградата, откъдето Морено я взел е колата, и тръгнали надолу двайсет и девет етажа. Естествено, успели чак на третия етаж, отнело им цяла вечност. Работела на свободна практика, превеждала за някаква банка.

- Ей-сега ще ѝ се обадя. - После Сакс попита: - Как, по дя­волите, е успявал да подслушва телефоните ни, Лон? Не всеки може да го прави.

- Този тип има страхотни връзки - промърмори по-възраст­ният детектив.

- Знае и твоя номер - напомни му тя. - Пази си гърба.

Той се изсмя дрезгаво:

- Това клише определено би харесало на Линк.

Думите му я накараха още по-силно да усети колко ѝ липсва Райм.

- Ще ти съобщя какво съм научила - каза тя.

Няколко минути по-късно Сакс разговаряше с Лидия Фостър и ѝ обясняваше причината за обаждането си.

- А, господин Морено. Да, новината много ме натъжи. Пре­веждала съм му три пъти през последната година.

- Винаги в Ню Йорк ли?

- Точно така. Хората, с които се срещаше, говореха доста до­бър английски, но той искаше да разговаря чрез мен на родните им езици. Смяташе, че така ще ги усети по-добре. Искаше да му казвам как са настроени, не само какво говорят.

- Разговарях с шофьора, който ви е возил из града на първи май. Каза ми, че с господин Морено сте обсъждали и най-общи теми.

- Точно така. Той е много общителен.

Сакс усети, че слепоочията ѝ започват да пулсират. Тази жена можеше да се окаже златна мина на сведения.

- С колко човека се срещнахте по време на последното му пътуване?

- С четирима, струва ми се. Някакви неправителстве­ни организации, управлявани от руснаци, и с хора от бра­зилското консулство в Дубай. Освен това той се срещна с някого сам. Човекът говореше испански и английски. Не се нуждаеше от мен, затова го изчаках в „Старбъкс“ в офис сградата.

Или пък не е искал тя да чуе за какво си говорят.

- Бих желала да дойда да поговорим.

- Да, ще направя всичко, за да помогна. Днес съм си вкъщи. Ще намеря всичките си записки от онзи ден и ще ги подредя.

- Пазите копия на всичко ли?

- Всяка дума. Няма да повярвате колко клиенти губят какво­то им изпращам или не си правят копия.

Още по-добре.

В този момент телефонът ѝ завибрира със сигнала за полу­чено съобщение.

- Изчакайте за момент, моля - каза тя на Лидия Фостър. И прочете съобщението.

Телефонът на Брън е активен. Гласът е проверен - той е. Следя го в реално време. В момента е в Манхатън. Обади се на Родни Шарнек.

Рон

- Госпожо Фостър, трябва да свърша нещо, но много скоро ще съм при вас - каза Сакс на Лидия.

37.

Райм тъкмо допиваше бирата си в ресторант „Калик“, когато чу зад себе си глас:

- Здравейте.

Майкъл Поатие.

Синята риза на ефрейтора беше осеяна с потни петна, а тъм­ните му панталони с царствените червени кантове, бяха праш­ни и опръскани с кал. Носеше раничка. Махна на келнерката и тя се усмихна изненадано, когато той седна до инвалида от Америка. Поръча му храна, без да го пита какво иска, и му до­несе безалкохолна кокосова напитка.

- Закъснях, понеже намерихме студентката. Загинала е при нещастен случай по време на плуване. Извинете ме за момент. Трябва да кача доклада си. - Извади айпад в оръфано кожено калъфче от чантата си и го включи. Написа няколко думи и после натисна бутона за изпращане. - Така ще си осигуря из­вестно време с вас. Ще им кажа, че разследвам още няколко въпроса, свързани със смъртта ѝ. - Кимна към айпада: - Голяма трагедия - отбеляза с мрачно изражение.

Райм си помисли, че вероятно докато е работил в пътна по­лиция, а и после в отдела за лицензи и инспекции, Поатие не се е сблъсквал лично и не е трупал опит с човешки трагедии - нещо, което променя из основи полицейските служители и те или се закаляват, или се разколебават.

- Удавила се е на място, което обикновено не е опасно, само че момичето изглежда е било пияно. В колата ѝ намерихме ром и кока-кола. Ех, студенти! Мислят се за безсмъртни.

- Може ли да погледна? - попита Райм.

Поатие завъртя електронното устройство и той разгледа снимките, които бавно се редуваха. Тялото на жертвата беше потресаващо бяло заради загубата на кръв и сбръчкано от во­дата. Риби и други морски животни бяха изяли голяма част от лицето и шията ѝ. Трудно беше да определиш възрастта ѝ. Райм не я помнеше от снимката. Попита на колко години е била.

- На двайсет и три.

- Какво е учела?

- Латиноамериканска литература за един семестър в колежа в Насау. Обадих се на семейството ѝ в Америка. Идват да при­берат тялото... Досега не се бях обаждал с такава новина. Беше ми много трудно.

Момичето имаше стегната фигура, скромна татуировка на рамото - стилизирана звезда - и носеше златни бижута, макар че на шията ѝ се виждаше малко колие от сребърни листенца.

- Акули ли са я нападнали?

- Не, вероятно баракуда. Тук рядко имаме нападения от акули. А баракудите просто са се нахранили, след като вече е била мъртва. От време на време хапят по някой плувец, но нараняванията не са съществени. Сигурно силното насрещно течение я е повлякло и тя се е удавила. И после рибите са се заели.

Райм забеляза, че най-сериозните увреждания са около шия­та. През разкъсаната плът се виждаха дебелите съдове на каротидната артерия. Голяма част от черепа беше оголена. Той бод­на на вилицата си парченце рапан и го изяде. Наистина беше много вкусно.

После побутна айпада към полицая.

- Ефрейторе, допускам, че не идвате да ни арестувате.

- Хрумна ми - засмя се Поатие. - Бях много ядосан. Но не, идвам да ви помогна отново.

- Благодаря ви, ефрейторе. И сега съвсем честно ще споделя с вас всичко, което знам.

И той му обясни за НРОС, за Мецгър и за снайпериста.

- Стаята на смъртта. Доста безсърдечно име.

Сега, след като вече знаеше, че Поатие е повече или по-малко на негова страна, Райм му каза, че Пуласки чака да поговори с камериерката в „Саут Коув Ин“, за да научи повече за разуз­навателната мисия на снайпериста в деня преди стрелбата по Морено.

Поатие се намръщи.

- Полицай от Ню Йорк е принуден да ми върши работата. Ама че положение, и то заради политиката!

Келнерката поднесе храната - гореща яхния със зеленчуци и късчета тъмно месо. Пилешко или козе, предположи Райм. И пържен хляб. Поатие откъсна залък хляб и го даде на уличното куче. След това придърпа чинията към себе си, пъхна салфетка­та в ризата си като пешкир точно на мястото, където от копчето на якичката му се спускаше верижката към джоба му. Написа нещо на айпада, после вдигна поглед.

- Сега ще се наобядвам и междувременно ще разкажа на Том за Бахамите, за историята, за културата на островите. Ако иска.

- Разбира се.

Поатие побутна айпада към Райм.

- А вие, капитане, сигурно ще искате да разгледате някои снимки от фотогалерията с красивите ни местни пейзажи.

Ефрейторът се обърна към Том и двамата подеха разговор, а Райм започна да разглежда снимките.

Снимка на Поатие и семейството му, вероятно на плажа. Прелестна съпруга и засмени деца. Бяха на барбекю с още де­сетина човека.

Снимка на залез.

Снимка на училищен концерт.

Снимка на първата страница на доклада за убийството на Морено.

Като същински шпионин Поатие я беше снимал с каме­рата на айпада. Линкълн погледна към ефрейтора, но поли­цаят не му обърна внимание и продължи да разказва на Том историята на колонията и да споделя обяда си с уличното куче.

Първо, имаше разказ за последните дни от живота на Море­но, както беше успял да ги сглоби ефрейторът.

Заедно с телохранителя си Симон Флорес Морено беше пристигнал в Насау късно в неделя, седми май. Бяха прекара­ли понеделника в хотела, вероятно в срещи - Морено не беше човек, който ще плува с делфините или ще кара джет. На след­ващия ден от девет нататък беше имал няколко посетители. Малко след като те си бяха тръгнали, към десет и половина, пристигнал репортерът Едуардо де ла Руа. Стрелбата била към единайсет и петнайсет.

Поатие беше идентифицирал и разпитал другите посе­тители на Морено. Бяха местни бизнесмени, свързани със селскостопански и транспортни компании. Морено смятал да основе с тях съвместно предприятие, когато открие бахамския клон на своето Движение за местна власт. Бяха за­конни и уважавани членове на бизнес средите в Насау от години.

Нито един от свидетелите не споменаваше Морено да е бил под наблюдение или някой да е проявявал специален интерес към него - освен телефонното обаждане в деня преди пристига­нето му и кестенявия американец.

След това Райм разлисти страниците на доклада от местоп­рестъплението. Разчарова се. Екипът на бахамската полиция беше открил седемдесет и седем отпечатъци от пръсти - ос­вен на жертвата, - но беше анализирал едва половината. А те всички бяха на служители на хотела. В бележка се казваше, че останалите снети отпечатъци са изчезнали.

Не беше направен почти никакъв опит да бъдат събрани ве­ществени доказателства, свързани със самите жертви.

Обикновено при убийство, извършено от снайперист, подобна информация за мястото, където е застреляна жертвата, не беше особено полезна, защото стрелецът се намираше на дос­та голямо разстояние. В този случай обаче снайперистът бил в хотела, макар и един ден преди това, а може би дори е влизал в Стаята на смъртта, за да огледа околността и ъгъла за стрелба. Може би беше оставил следи в стаята, дори и да са само обвив­ки от бонбони и няколко цигарени фаса до пепелника близо до тялото на охранителя.

Обаче следващите страници на айпада, снимки на самата Стая на смъртта, бяха истинско просветление. Морено беше застрелян в дневната на апартамента. Всичко и всеки в стаята бяха посипани със стъкла. Морено лежеше проснат на дивана, с отметната назад глава, отворена уста, кърваво петно на ризата, в средата на което имаше голяма черна точка - входящата рана. Тапицерията зад него беше покрита с тъмна кръв и съсирени петна от голямата изходяща рана, причинена от куршума на снайпериста.

Другите жертви лежаха по гръб близо до дивана: единият беше едър латиноамериканец, идентифициран на снимката като Симон Флорес, телохранител на Морено, а другият беше оплешивяващ мъж с брада на петдесет и няколко години - ре­портерът Де ла Руа. Бяха покрити със счупени стъкла и кръв, кожата им беше разкъсана и нарязана на няколко места.

Куршумът беше сниман на пода до малка табелка за улики с номер 14. Беше заседнал в килима на няколко метра зад дивана.

Райм разлисти страницата, очаквайки да види още нещо.

Но следваше отново снимка на ефрейтора със съпругата му, седнали на плажни шезлонги.

Без да поглежда към него, Поатие каза:

- Това е всичко.

- А аутопсията?

- Правена е. Нямаме резултатите.

- Дрехите на жертвата? - попита Райм.

Сега вече погледна криминалиста.

- В моргата са.

- Помолих служителя си в „Саут Коув Ин“ да потърси фото­апарата на Де ла Руа, касетофона му и нещо друго, ако е носел. Каза, че и те са в моргата. Бих искал да ги видя.

Поатие се засмя скептично:

- И аз бих искал.

- Как така?

- Да, правилно ме разбрахте, капитане. Когато помолих за тези предмети, те бяха изчезнали, както и по-ценните лични вещи на жертвата.

Райм забеляза на снимката, че телохранителят е носел ча­совник „Ролекс“, а до репортера лежеше златна писалка.

Поатие додаде:

- Явно човек трябва много бързо да прибира уликите, кога­то прави оглед на местопрестъпление. Сега се уча. Помните ли адвоката, за когото споменах?

- Известният адвокат.

- Да - потвърди той с усмивка. - След като е бил убит, преди пристигането на детективите половината от кантората му била ограбена.

- Обаче имате куршума - каза Райм.

- Да. В хранилището за веществени доказателства. А сре­щата със заместник-комисар Макферсън, след като вие си тръг­нахте от управлението? Нареди ми да му предам всички улики по случая „Морено“. Постави ги под свой контрол и запечата шкафа. Никой няма достъп. Освен това ми забрани да контак­тувам с вас.

- Наистина не искат разследването да напредне, нали? - въз­дъхна Райм.

Ефрейторът отвърна с горчивина, която не беше долавял в думите му преди:

- Но случаят всъщност се придвижи напред. Дори е при­ключен. Картелите са убили жертвата като отмъщение за едно или за друго. Кой би могъл да знае точно с тези непроницаеми картели? - Направи гримаса той. После снижи глас: - Е, капи­тан Райм, не успях да ви осигуря веществените доказателства, на които се надявах. Но мога да ви бъда екскурзовод.

- Екскурзовод ли?

- Разбира се. Имаме превъзходна туристическа атракция на югозападния бряг на остров Ню Провидънс. Вдадено в морето парче земя, дълго около осемстотин метра, на което бушуват урагани и където има предимно скали, плажове и тъмен пясък. Основните забележителности са едно сметище, металообработващ завод, споменаван често заради замър­сяването на въздуха, и цех за рециклиране на автомобилни гуми.

- Очарователно! - отбеляза Том.

- Много е популярно. Поне за един американски турист. Посетил го е на девети май. Към единайсет и петнайсет су­тринта. Едно от най-привлекателните места, на които се е на­сладил, бил хотел „Саут Коув Ин“. Безпрепятствена гледка, точно на две хиляди сто и десет метра. Мислех, че като турис­ти в нашата страна на вас мястото също ще ви допадне. Прав ли съм?

- Разбира се, ефрейторе.

- Тогава да вървим. Кариерата ми като екскурзовод няма да продължи дълго.

38.

Докато фучеше през центъра на града, Амелия Сакс прове­де разговор с Родни Шарнек от отдела за компютърни престъ­пления. Тя използваше предплатен мобилен телефон - платен в брой от собствения ѝ джоб, разбира се - и беше сигурна, че разговорът не е бил засечен от мъжа, когото преследваха.

Шарнек я осведоми, че снайперистът в момента провежда разговор близо до Уолстрийт и се движи пеша.

Полицаят съобщи на Сакс най-общо местоположението на човека и сега тя летеше натам. Когато пристигна, му се обади отново и Родни се помъчи да уточни координатите.

Сакс натисна до долу съединителя на своя торино кобра и рязко смени скоростите, изравни оборотите и после ускори, като остави на бетона черна гумена диря.

Лъкатушеше през натовареното движение, докато не се на­тъкна на задръстване. „Хайде, хайде.“ Зави по една уличка на изток и се помъчи да направи обратен завой, но се наложи да промени траекторията му, за да избегне пешеходец, който пре­сича неправилно. Опита отново и не след дълго се стрелна по страничните улички, отправяйки се на изток и на юг към цен­търа.

- По дяволите! - промърмори, натъкнала се на поредното за­дръстване, и реши да тръгне по най-близката странична уличка, която изглеждаше по-свободна, обаче тя се оказа еднопосочна в обратната на нейната посока. Маневрата предизвика паника у шофьорите и предизвика симфония от дисхармонични клак­сони. И няколко средни пръста. След това тя се стрелна покрай едно жълто такси точно преди шофьорът да се прибере към тротоара, и излезе на Бродуей в южна посока. Спря на повечето червени светофари.

Много противоречия съпътстват предоставянето от страна на мобилните оператори на данни относно използването на да­ден телефон и местоположението му. Обикновено при спешен случай операторите съдействат на полицията и без съдебна за­повед. Обаче в другите случаи изискват заповед. Родни Шар­нек не желаеше да рискува, затова след като научи номера на снайпериста от Пуласки на Бахамите, се свърза със съдия и си осигури нужния документ - за петсекундно подслушване, за вземане на гласов отпечатък и за проследяване на местополо­жението.

Шарнек научи, че телефонът се използва близо до ъгъла на Бродуей и Уорън Стрийт, извличайки тази информация посред­ством основна триангулация, която му даде приблизителни ре­зултати. В момента работеше над интерполирането на данните за сигнала от близките антени на мрежата. Заради по-големия брой ретранслатори претърсването на градските зони беше много по-лесно, отколкото в провинцията. Недостатъкът, раз­бира се, беше, че в която и да е зона на града има много повече потребители, затова е по-трудно да изолираш заподозрения си, отколкото в селска зона.

Шарнек се надяваше да се добере до джипиес данните, кое­то беше златното правило на проследяването и щеше да му даде местоположението на снайпериста с точност до метър-два.

Най-сетне Сакс пристигна близо до мястото, направи завой с шейсет километра в час, едва не се блъсна в автобус и сергия за хот-дог и спря на една пресечка на Бродуей. Усети мириса на нагорещени гуми, едновременно носталгичен и успокоителен.

Огледа стотиците минувачи, около десет процента от които говореха по телефона. Дали стрелецът беше сред хората, които гледаше в момента? Слабичкият млад мъж с късата прическа, облечен с панталони в цвят каки и работна риза? Приличаше на военен. Или намръщения мъж с тъмна кожа и зле ушит костюм, който се озърташе подозрително зад тъмните си очила? Прили­чаше на наемен убиец, а можеше да бъде и счетоводител.

Колко дълго Брънс щеше да говори по телефона, зачуди се Сакс. Ако прекъснеше разговора, пак можеха да го следят, стига да не извади батерията. Обаче беше по-лесно да намериш няко­го, който действително използва телефона.

Освен това си напомни, че това може и да е капан. Много ясно помнеше експлозията в „Джава Хът“. Снайперистът зна­еше за разследването. Явно знаеше и за нея - беше научил за кафенето точно защото беше подслушвал телефона ѝ. По гърба ѝ отново се спусна електрическата тръпка на страха.

Мобилният ѝ звънна.

- Сакс.

- Засякох го с джипиеса - съобщи Родни Шарнек възбудено като тийнейджър (веднъж ѝ беше казал, че да работи като ченге му е почти толкова забавно, колкото да играе на видеоигри). - Следим го в реално време на сървъра на оператора. Върви от за­падната страна на улицата, на Бродуей. В момента е на „Веси“.

- Тръгвам. - Сакс се запъти в посоката, която той ѝ указа, и усети болка в десния си хълбок. Като че ли коляното не стига­ше! Бръкна в задния си джоб - напипа мимоходом сгъваемото си ножче и измъкна блистер с аврил. Разкъса го със зъби, бързо глътна хапчетата и изхвърли опаковката.

Приближаваше към мишената си възможно най-бързо.

- Той спря. Може би за огънче - оповести Шарнек.

Лъкатушейки сред пешеходците, както го беше правила сред колите преди малко, Сакс се приближи до кръстовището, къде­то червен светофар беше спрял уличното движение и пешехо­дците, запътили се на юг.

- Още е там - каза Шарнек. В момента в кабинета му не гърмеше рокмузика.

Сакс видя, че на петнайсетина метра пред нея червеният светофар се сменя със зелен. Хората, които чакаха на тротоара, се люшнаха напред.

- Той тръгва. - След една пресечка Шарнек съобщи равнодушно: - Прекъсна връзката.

Мамка му!

Сакс избърза, за да се опита да види дали някой не прибира в този момент мобилния си. Никой. Нямаше как да не си помисли, че вероятно току-що приключилият разговор ще бъде последни­ят, който човекът ще проведе от този телефон. В крайна сметка снайперистът беше професионалист. Сигурно знаеше, че мобил­ните крият опасности. Може би дори я беше забелязал и беше за­пратил телефона си в канавката, както беше направила самата тя.

На Дей Стрийт светофарът светна червено. Наложи се Сакс да спре. Заобиколена от може би двайсет човека - делови мъже и жени, строители, студенти, туристи. И, разбира се, етнически пъстри: азиатци, англо, латино, чернокожи и всякакви комби­нации.

- Амелия? - отново се обади Родни Шарнек.

- Казвай.

- Търсят го. Би трябвало телефонът му да звъни в момента.

Точно в този момент телефонът в джоба на мъжа на санти­метри от Сакс избръмча.

Бяха буквално рамо до рамо.

Той отговаряше на описанието на мъжа от „Саут Коув Ин“, дадено от ефрейтор Поатие от бахамската полиция: бял мъж с атлетична фигура, стегнат. Носеше памучни панталони, риза и шушляково яке. И бейзболна шапка. Сакс не можеше да види дали косата му е кестенява, по-скоро изглеждаше тъмноруса, но свидетел би могъл да я опише като кестенява. Беше късо подстригана като косата на снайпериста. Обувките му с връзки бяха лъснати до блясък.

Военен.

- Разбира се, много интересно - весело каза тя по телефона си.

- До него ли си? - попита Шарнек.

- Точно така. - „Не преигравай“ - напомни си Амелия.

Светофарът се смени и тя пусна мъжа да тръгне пръв.

Запита се дали не може да направи нещо, за да установи са­моличността му. Преди няколко години с Райм бяха работили по случай, във връзка с който бяха потърсили помощта на мла­да илюзионистка и жонгльорка, сред чиито умения се нареж­даше и джебчийството - уж само с развлекателна цел, както ги увери жената през смях. Сега тя би била много полезна на Сакс. Дали не би могла самата тя да плъзне пръсти в джоба на мъжа и да измъкне оттам портфейла му или някоя квитанция?

Невъзможно. Дори да имаше такива умения, мъжът изглеж­даше твърде бдителен, често се озърташе.

Пресякоха улицата и продължиха по Бродуей, като оставиха „Либърти“ зад гърба си. След това снайперистът рязко зави и прекоси парка „Зукоти“, в момента пуст, точно когато Шарнек я осведоми:

- Тръгва на запад през „Зукоти“.

- За това си прав - продължи да изпълнява Сакс ролята си, макар че субектът надали я чуваше.

Последва го диагонално през парка. В западния край той се запъти на юг към „Тринити“.

- Как ще се оправиш, Амелия? - попита специалистът. - Да извикам ли подкрепление?

Тя се замисли. Не можеха да го арестуват, не разполагаха с достатъчно улики.

- Ще го следвам, докато мога, за да си изясня картинката - каза тя, рискувайки да разговаря без заобикалки с Шарнек, защото снайперистът вече беше достатъчно далеч и не чуваше. - Ако ми провърви, той ще отива към колата си и ще запиша номера. Ако не, може да се наложи да отида с метрото до „Фар Рокауей“. Ще ти звънна.

Сакс се престори, че продължава да говори по телефона, подмина бързо снайпериста и спря на следващия червен све­тофар. Изви се, привидно съсредоточена в разговора си, насочи към него камерата на телефона си и натисна копчето пет-шест пъти. Когато светофарът се смени, Сакс пусна снайпериста да пресече улицата преди нея. Той също разговаряше и изглежда не я забелязваше.

Тя продължи да го следи и звънна на Шарнек.

- Добре, той вече прекъсна - осведоми я техничарят.

Сакс видя как мъжът пъха телефона в джоба си. Запъти се към една десетинаетажна сграда в сумрачния проход на Рестър Стрийт. Вместо да влезе през глания вход обаче, той заобико­ли през страничната уличка. По средата се обърна, надяна на шията си пропуск и мина през порта, която изглежда беше на някакъв паркинг, ограден с бодлива тел.

Сакс остана в сянката и накара Шарнек да я прехвърли на Селито. Съобщи на детектива, че е намерила стрелеца и че се нуждае от екип, който да го наблюдава.

- Добре, Амелия, веднага ще изпратя някой от специални операции.

- Ще ти пусна няколко негови снимки. Накарай ги да се свържат с Родни. Той може да продължи да следи телефона и ще им каже, когато човекът отново тръгне. Ще остана при него, докато екипът пристигне. След това ще отида да говоря с Лидия Фостър.

- Къде точно се намираш? - попита Селито.

- На „Ректър“ осемдесет и пет. Той влезе през порта отстра­ни на сградата. Това е паркинг или вътрешен двор. Не исках да се доближавам прекалено.

- Разбира се. Каква е сградата?

Тя се засмя. Беше забелязала една дискретна табелка. „Национална разузнавателна и оперативна служба“.

- Работното му място - каза тя на Селито.

39.

Ужасна новина - милият господин Морено е мъртъв.

В апартамента си на Трето Авеню Лидия Фостър си при­готви чаша кафе, като избра аромат на лешник от стотиците капсули, и се върна в дневната, чудейки се кога ли ще дойде полицайката.

Лидия много го харесваше. Умен, галантен. И голям джен­тълмен. Знаеше, че има доста хубава фигура и че хората биха я описали кото привлекателна, но за разлика от някои мъже, из­ползвали услугите ѝ като преводачка, господин Морено нито веднъж не бе флиртувал с нея. Когато за пръв път превежда за него преди няколко месеца, той ѝ показа снимки на децата си - божествени! Някои мъже го правят като прелюдия към свалката, което според нея беше много противно дори за самотни бащи. Обаче господин Морено след това ѝ показа снимка на жена си и оповести с какво нетърпение очаква годишнината от сватбата им.

Какъв възпитан човек - държеше ѝ вратата, нищо че имаха шофьор. Морено беше очарователен. И разговорлив. Бяха води­ли доста интересни разговори. Например и двамата обожаваха думите. Той пишеше за блогове и за списания и беше радиоводещ, а тя си изкарваше прехраната, като превежда думите на други хора. Поговориха си за сходствата между езиците и дори за някои конкретни особености: за падежите номинатив, датив и генетив, както и за глаголни спрежения. Той сподели с нея, че ненавижда английския, макар да е майчиният му език, което ѝ се стори любопитно. Може и да не ти допада звученето на ня­кой език, защото е прекалено остро - например на немския или на кхоса, - да си озадачен от трудността, с която го овладяваш, например японски, но да не харесваш някой език най-общо - Лидия не беше чувала за такова нещо.

Той го описваше като хаотичен и ленив (всички неправилни конструкции), объркващ и лишен от изисканост. Оказа се, че причината за неговата неприязън е много по-различна.

- И принуждават хората по цял свят да го говорят, независи­мо дали им харесва. Просто поредният начин другите държави да станат зависими от САЩ.

Господин Морено обаче имаше особено мнение за доста неща. Заговори ли за политика, не можеш да го спреш. Лидия установи, че не ѝ се мисли по тези въпроси.

Трябваше да каже на детектива, че господин Морено беше притеснен за сигурността си. Докато се движеха из града, той често се озърташе. Веднъж, тъкмо си тръгваха от една среща и се бяха запътили към следващата, той внезапно се закова на място.

- Онзи човек? Не го ли видяхме и преди, пред другия офис? Да не би да ни следи?

Беше бял млад мъж със сериозно лице, който разглеждаше списание. Това се бе сторило странно на Лидия, като от стар криминален филм, в който детективът се преструва, че чете вестник на улицата, докато шпионира заподозрения. Никой не се мотае по улиците на Ню Йорк, разлиствайки нещо за четене. Сега хората проверяват айфоните или блекберитата си.

Тя щеше да разкаже на полицайката за този случай - може би този мъж беше свързан със смъртта на господин Морено.

Ровейки из папките си, събра бележките от ангажиментите си с господин Морено през последните няколко месеца. Беше запазила всичко. Като преводачка от време на време работеше с полицията и със съда. Беше ѝ станало навик да подхожда пре­цизно към съхранението на всичките си материали по тези слу­чаи, защото неправилно перифразиране на въпрос на детектив или на отговор на заподозрян можеше да доведе до осъждането на невинен човек или до освобождаването на виновника. Съ­щото старание се беше пренесло и в другите ѝ ангажименти като преводачка.

Полицията щеше да получи близо хиляда страници прево­ден материал от и относно покойния господин Морено.

Интеркомът ѝ звънна и тя отговори:

- Да?

- Госпожице Фостър, аз съм от Нюйоркската полиция - представи се мъжки глас. - Детектив Сакс е говорила с вас по-рано. Задържаха я и тя ме помоли да мина и да ви задам няколко въпроса за господин Морено.

- Разбира се, качете се. Апартамент 12 Б.

- Благодаря ви.

Няколко минути по-късно на вратата се почука. Тя надни­кна през шпионката и видя приятен на вид мъж на трийсет и няколко години, облечен с костюм. Държеше кожен портфейл със златиста значка.

- Заповядайте - каза тя, отключи вратата и свали веригата.

Той кимна за поздрав и пристъпи вътре.

Още щом прекрачи прага ѝ обаче, тя забеляза, че нещо не е наред с ръцете му. Бяха набръчкани. Не, всъщност носеше ръкавици с телесен цвят. Лидия се намръщи.

- Чакайте... .

Преди да успее Ла извика, той силно я удари през гърлото с разперена длан.

Задавена и разплакана, тя се строполи на пода.

40.

Джейкъб Суон понякога не разбираше хората.

Или си добросъвестен, или не си. Или излъскваш всяко из­горяло местенце от тигана си за сотиране от неръждаема сто­мана с медно дъно, или не го правиш. Или отиваш докрай със суфлето и го оставяш да се надигне тринайсет сантиметра над ръбчето на тавичката, или казваш майната му и за десерт подна­сяш сладолед Haagen-Dazs, написано уж на някакъв скандинав­ски език, обаче произведен в Съединените щати.

Надвесен над свитата и задъхана Лидия Фостьр, той си мис­леше за Амелия Сакс.

Беше достатъчно умна да унищожи мобилния си телефон (беше унищожен, не просто изваден от строя, както го бяха ос­ведомили техниците му). Обаче беше допуснала грешката да се обади на детектив Селито от уличен телефон само на осем метра от ,Джава Хът“. А докато тя говореше с него, техническите ге­нии в службата му бяха започнали да подслушват този телефон и още няколко наоколо. (Макар да твърдяха официално, че не умеят да го правят, а и да можели, никога нямало да го направят.)

Понякога дори скъпата ти фурна „Миеле“ сдава багажа точ­но преди да пъхнеш в нея агнешкото печено, затова се налага да импровизираш.

Естествено, Сакс съобщи на Лон Селито - и неволно на Джейкъб Суон - основните подробности относно Лидия Фостър.

Сега той тихо обиколи апартамента, за да се увери, че са сами. Може би не разполагаше с много време. Сакс каза, че ще се забави, но сигурно щеше да пристигне всеки момент. Дали да не я изчака? Трябваше да помисли над това. Разбира се, може би нямаше да дойде сама. Съществуваше такава вероятност и макар че той имаше пистолет, стрелбата в сравнение с кълцането беше мърляв (и съвсем не толкова приятен) начин за решава­не на проблемите.

А ако Сакс дойдеше сама? Имаше няколко възможности.

Той прибра ножа и се върна при преводачката, сграбчи я за косата и за яката на блузата ѝ и я метна върху един от тежките столове в трапезарията. Върза я за него с шнура на една лампа, който беше срязал с евтиното ножче, което също си носеше - не с японския си нож, разбира се. С него дори не режеше връвта, с която връзваше телешките си рулади, една от любимите му рецепти.

С обляно в сълзи лице, задъхана от удара по шията, жената трепереше и се мяташе.

Джейкъб Суон бръкна в джоба на ризата си и извади япон­ския си нож от дървената му ножница. Ужасът не стана по-го­лям. Ужасът също си има предел. Явно го беше очаквала.

Той приклекна до нея, докато тя се тресеше бясно и издава­ше безбожни звуци.

- Стой мирно - прошепна ѝ той в ухото.

Замисли се за Бахамите предния ден, за стенанието на Анет в една просека близо до брега, сред сребристи палми и мангрови дървета, задушени до смърт от оранжеви паразитни лиани.

Преводачката не се подчини докрай, но доста се успокои.

- Имам няколко въпроса. Ще ми трябват всички материали за работата ти с Робърт Морено. За какво сте говорили. С кого сте се срещали. Но преди всичко с колко полицаи си разгова­ряла за Робърт Морено? И кога ще дойдат да те разпитват? - Притесняваше се дали и друг полицай не ѝ беше звънил след Амелия.

Тя поклати глава.

Джейкъб Суон положи лявата си ръка върху нейната, здраво вързана.

- Това не е отговор. Колко полицаи?

Тя издаде още няколко странни звука, после, когато той плъзна ножа по пръстите ѝ, прошепна:

- С никого.

Сведе поглед към пода. Явно смяташе, че си въобразява, че ще се спаси, ако протака и даде на полицията време да пристигне.

Джейкъб Суон сви пръстите на лявата си ръка и опря япон­ския нож с вдлъбнатините върху кокалчетата си. Режещият ръб се приближи до връхчетата на средния и на безименния ѝ пръст. Така боравеха с ножовете си всички сериозни главни готвачи, когато режеха храна - върховете на пръстите на направляваща­та ръка бях извити надолу и бяха далеч от опасното острие. Чо­век трябва много да внимава, докато реже. Суон няколко пъти беше порязвал върховете на пръстите си. Болката беше неопи­суема, защото по пръстите имаше повече нервни окончания, отколкото по другите части на тялото.

- А сега ще те попитам отново - прошепна той.

41.

Пътуването до позицията на снайпериста на голата скала близо до „Саут Коув Ин“ отне значително повече време, откол­кото би отнело обичайно.

Майкъл Поатие даде на Том доста сложен маршрут, за да стигнат до главното шосе, което ги отведе до целта им - севе­розападния път. Целта на отклонението беше да проверят дали златистият мъркюри ще ги следи. Поатие увери Райм, че хората в колата не са от бахамската полиция. Опашката им вероятно беше свързана с Морено или с нещо съвсем различно. Добре облечен и уязвим американец в инвалидна количка може би просто бе предизвикал интереса на крадците.

Райм са обади на Пуласки, който все още беше в хотела, и му съобщи къде ще бъдат. Младият полицай остана да чака каме­риерката, която можеше да даде повече информация за разузна­вателната мисия на снайпериста в деня преди стрелбата.

След като подминаха летището, движението оредя и Том ускори, управлявайки автомобила по плавната дъга на Северо­западния път по брега на острова, покрай лъскави комплекси с огради, бараки с проснато навън пране и с кози в загражде­ния, покрай блата и после покрай безкрайна зеленина и гори - Клифтьн Херитидж Парк.