Profesionalistite

Но защо да вършиш бързо нещо, което ти е приятно?

След като приключи, оваля кубчетата в примесено с градин­ски чай брашно (личния му принос към класическата рецепта) и ги сотира в чугунен тиган, от който ги извади все още ро­зови отвътре. След това наряза два червени домата и половин глава лук. Приготви зеленчуците с олио в тигана и върна при тях месото. Добави малко телешки бульон, наряза италиански магданоз и сложи тигана под директен огън, за да се образува коричка отгоре.

След минутка ястието беше готово. Добави сол и черен пи­пер и седна да изяде ястието с една кифличка с розмарин на много скъпа маса от тиково дърво до еркерния прозорец в кух­нята си. Беше изпекъл кифличката преди няколко дни. Отбеляза си, че е станала още по-хубава, защото вкусът на билките се бе примесил добре с ръчно смляното брашно.

Слоун се хранеше бавно както винаги. Изпитваше единстве­но съжаление към хората, които се хранят бързо.

Тъкмо приключи, когато получи имейл. Явно огромната ра­зузнавателна машина за национална сигурност на Шрив Мецгър функционираше ефективно както винаги.

Получих съобщението ти. Радвам се на днешния успех.

Рискове, които трябва да сведеш до минимум/елиминираш:

1. Свидетели и други индивиди, информирани за операция­та по ЗСЗ.

- предложение: разрови пътуването на Морено в Ню Йорк 30 април - 2 май.

2. Нанс Лоръл е водещ прокурор. Имената на следователи­те от Нюйоркската полиция ще бъдат изяснени скоро.

3. Има информатор за ЗСЗ. Издирваме самоличността му в момента. Ако ти хрумва нещо, предприемай мерки. По твоя преценка.

Суон звънна на своите техници и ги накара да му съберат малко данни. След това си сложи дебели жълти гумени ръ­кавици. Натри тигана със сол, избърса го и третира повърх­ността с горещо олио - разбира се, чугунът никога не трябва да се мие със сапун и вода. След това се зае да мие чинии­те и готварските прибори с много гореща вода. Работата му беше приятна и беше установил, че най-добре мисли, докато стои тук и съзерцава едно твърдоглаво гинко в малката гра­дина пред сградата. Ядките на това растение бяха интересни. Използваха ги в азиатската кухня - бяха основната съставка на вкусния японски яйчен чаванмуши. Обаче в големи коли­чества бяха отровни. Но всъщност всяко ядене в ресторант може да е отровно - кой от нас не се пита в ресторанта дали случайно няма да се зарази със салмонела или с ешерихия коли! В Япония Джейкъб Суон беше опитвал фугу - небезиз­вестната риба балон с отровни органи. Ястието не му хареса не защото евентуално може да се окаже смъртоносно (при обучените готвачи отравянето е на практика невъзможно), а защото вкусът беше твърде деликатен за него.

Търкаше ли търкаше, отстраняваше всяка следа от храна от метала, стъклото и порцелана.

И размишляваше усилено.

Елиминирането на тези свидетели щеше да хвърли по­дозрение върху НРОС и свързаните с него хора, разбира се, защото заповедта за убийствата беше станала публично достояние. Това не беше добре и при други обстоятелства той щеше да се опита да инсценира нещастни случаи или да изфабрикува някакви фиктивни играчи, върху които да се стовари обвинението за убийствата, които предстояха: карте­лите, които Мецгьр беше определил като истинските винов­ници за смъртта на Морено, или престъпници, вече вкарани в затвора от полицията и от прокурорката, с цел отмъщение.

Обаче в този случай това нямаше да свърши работа. Джейкъб Суон просто щеше да направи онова, което прави най-добре. Докато Шрив Мецгьр отрича съществуването на заповед за убийствата, Суон щеше да се погрижи да не ос­танат никакви улики или свидетели на неговата операция по прочистването, които да свържат НРОС или други истински действащи лица с убийствата.

Можеше да го направи. Джейкъб Суон беше много педан­тичен човек.

Освен това нямаше друг избор, освен да елиминира тези за­плахи. Нямаше да допусне някой да застраши организацията му, работата му беше твърде важна.

Суон избърса съдовете, приборите и чашата от кафето с ле­нена кърпа и с прилежанието на хирург, който прави шевовете след успешна операция.

13.

УБИЙСТВОТО НА РОБЪРТ МОРЕНО

- местопрестъпление 1

- апартамент 1200, „Саут Коув Ин“, остров Ню Провидънс, Бахамски острови (Стаята на смъртта).

- 9 май

- Жертва 1: Робърт Морено

- ПС - огнестрелна рана, следват подробности

- Допълнителни сведения: Морено, 38 г., американс­ки гражданин, емигрант, живеещ във Венецуела. Силно антиамерикански настроен. Прякор: Пратеник на ис­тината.

- Посещение в Ню Йорк 30 април - 2 май. Цел?

- Жертва 2: Едуардо де ла Руа

- ПС: огнестрелна рана, следват подробности

- Допълнителни сведения: журналист, интервюирал Море­но. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Жертва 3: Симон Флорес

- ПС: огнестрелна рана, следват подробности

- Допълнителни сведения: телохранител на Морено; бра­зилски гражданин, живеещ във Венецуела.

- Заподозрян 1: Шрив Мецгьр

- Директор на Националната разузнавателна оперативна служба.

- Психически нестабилен - гневни изблици

- Подправяне на улики с цел обосновка на Заповед за спе­циална задача?

- Разведен. Завършил право в Йейл.

- Заподозрян 2: Снайперист

- Кодово име: Дон Брънс

- Информационната служба проучва Брънс.

- Наличен гласов запис.

- Доклад от местопрестъплението и от аутопсията. Следват допълнителни подробности.

- Слухове, че наркокартелите стоят зад убийствата. Слабо вероятно.

- Местопрестъпление 2.

- Укритие на снайпериста Дон Брънс на 2000 метра от Стаята на смъртта на остров Ню Провидънс, Бахамски ос­трови.

- 9 май

- Предстои получаването на докладите от местопрестъпле­нието.

- Допълнително разследване.

- Да се разкрие самоличността на информатора - неизвест­ния субект, от когото е изтекла информацията за Заповедта за специална задача.

- Изпратена от анонимен имейл.

- Връзка с отдела за компютърни престъпления на Нюйорк­ската полиция за проследяване; очаквани резултати.

С ръце на кръста Амелия Сакс разглеждаше бялата дъска.

Забеляза погледа на Райм, който се плъзна незаинтересова­но по плавния ѝ почерк. Той нямаше да обърне много внимание на написаното от нея, преди да започнат да се появяват неопро­вержими факти - в конкретния случай, предимно веществени улики.

В момента бяха само тримата: Сакс, Лоръл и Райм. Дон Селито беше отишъл в центъра на града, за да събере специално подбрани хора в екип за наблюдение от Отдела за специални операции на капитан Бил Майърс. Тъй като секретността беше приоритет, Лоръл не искаше да използва обикновени патрули­ращи полицаи.

Сакс се върна на бюрото си. Не можеше просто да седи, а през последните два часа предимно това правеше. Затворе­на тук, отново стана жертва на лошите си навици: гризеше си ноктите, разчесваше главата си до кръв. И бездруго не я свърташе на едно място и постоянно чувстваше нужда да ходи, да бъде навън, да шофира. Баща ѝ казваше нещо, което тя бе превърнала в свой девиз:

Движиш ли се, не могат да те пипнат...

За Херман Сакс твърдението означаваше няколко неща. Със сигурност се отнасяше за работата му - за тяхната ра­бота, - защото и той беше ченге, патрулиращ полицай, който обикаляше района си около Таймс Скуеър по време, когато убийствата в града бяха достигнали кулминацията си. Бър­зите крака, бързата мисъл и бързото око можеха да ти спасят кожата.

И живота като цяло. Движението... Колкото по-кратко си прицел на някаква опасност, толкова по-добре, независимо дали от страна на любими хора, шефове или съперници. Той много често повтаряше тези думи, чак до смъртта си (има неща, например разпадът на собственото ти тяло, които не можеш да надбягаш).

Всички случаи обаче изискват проучване и документи­ране и това важеше особено за този, при който фактите се намираха трудно, а местопрестъплението беше недостъпно. Затова Сакс в момента беше като затворник на бюрото си, ровеше из документи и проучваше дискретно по телефона. Разсеяно притисна болезнено място на пръста си. Прониза я болка. Не ѝ обърна внимание. Върху разузнавателните дан­ни, които четеше в момента, се появи размазан червен вихър, но тя и него пренебрегна.

Част от напрежението се дължеше на Надзирателката, както беше започнала да нарича Нанс Лоръл. Не беше свик­нала някой да ѝ наднича през рамото, дори да ѝ е началник, а като детектив Амелия Сакс имаше много такива. Прокурорката вече съвсем се беше пренесла при тях - с два впечатля­ващи и постоянно работещи лаптопа - и беше донесла още дебели папки с документи.

Сигурно скоро и походно легло щеше да си домъкне.

Сериозната и съсредоточена Лоръл, от друга страна, изоб­що не беше напрегната. Седеше приведена над документите, тракаше шумно и дразнещо по клавиатурата на лаптопа си и си нахвърляше бележки с невероятно дребен и старателен почерк. Четеше, водеше си записки и организираше страни­ца след страница. Четеше внимателно текстове от екрана на компютъра и после или ги отхвърляше, или им осигуряваше ново прераждане с лазерния принтер и ги добавяше към бой­ните им другари в папката „Щатът срещу Мецгър и др.“

Сакс стана, отново се приближи до белите дъски и се вър­на на омразния си стол, мъчейки се да научи каквото може за пребиваването на Морено в Ню Йорк между трийсети април и втори май. Проверяваше хотели и служби за автомобили. В две трети от случаите разговаряше с хора, в останалата една трета оставяше съобщения.

Погледна към Райм в другия край на стаята - той говоре­ше по телефона, опитвайки се накара бахамската полиция да съдейства. По изражението му личеше, че не постига по-голям успех от нея.

В този момент телефонът на Сакс звънна. Обаждаше се Родни Шарнек от Отдела за компютърни престъпления на Нюйоркската полиция, елитен екип от трийсетина детективи и технически лица. Райм беше криминолог в традиционния смисъл на думата, но през последните години двамата със Сакс работеха във все по-тясно сътрудничество с ОКП, тъй като компютрите и мобилните телефони - както и превъзход­ните улики, които съхраняваха сякаш завинаги, - бяха от из­ключителна важност за успеха на провежданите разследвания в наше време. Шарнек беше на четирийсет и няколко години според Сакс, но несъмнено беше трудно да определиш точна­та му възраст. От него струеше младост - от чорлавата му коса до обичайните му смачкани джинси и фланелка, а и от страстната му любов към компютрите, които наричаше „кутии“.

Да не говорим за слабостта му към силната и обикновено лоша рокмузика.

Която и сега гърмеше някъде зад него.

- Здрасти, Родни - каза Сакс, - може ли да намалиш малко звука? Нещо против?

- Извинявай.

Шарнек беше ключът им за намирането на информатора, изпратил ЗСЗ, защото проучваше обратния път от кабинета на прокурора на Манхатън и се опитваше да открие откъде е из­пратена изтеклата информация.

- Бавно става - докладва той на фона на тихо звучащ рок-мотив на бас и барабани. - Имейлът е минал през прокси сървъри през половината свят, всъщност по цял свят. Досега успях да го проследя от кабинета на прокурора до транслатор в Тайван, а оттам до Румъния. И да ти кажа, румънците не са много отзивчиви. Обаче докопах малко информация за кутията, която е използвал. Помъчил се е да бъде хитър, но е сгафил.

- Искаш да кажеш, че си открил марката на компютъра му?

- Възможно е. Неговият потребителски стринг... Хм, знаеш ли какво е това?

Сакс призна, че не знае.

- Информацията, която компютърът изпраща към рутери, сървъри и други компютри, когато си онлайн. Всеки може да го види и да разбере точно каква операционна система и ка­къв браузър имаш. И така, вашият информатор е с Епъл 9.2.2 и Интернет Експлорър 5 за Мак. Отпреди доста време е. И наис­тина стеснява полето. Допускам, че е имал лаптоп айбук. Това е първият преносим Мак с вградена антена, за да се свързва с безжична мрежа без отделен модем или сървър.

Айбук ли? Сакс никога не беше чувала за такова нещо.

- Колко е стар, Родни?

- Повече от десет години. Сигурно го е купил втора ръка и е платил в брой, за да не може да го проследят до него. Обаче не се е сетил, че можем да разберем марката на компютъра.

- Как изглежда?

- Ако имаме късмет, ще е от онзи модел като мида - бяха в два цвята, бяло и нещо ярко, зелено или оранжево. Формата им е точно като каквато подсказва името.

- Като миди.

- Заоблени. Има и стандартен четвърти модел, графитен, квадратен. Обаче е голям. Два пъти по-голям от днешните лап­топи. По това ще го познаеш.

- Добре, Родни, благодаря.

- Ще продължа с рутерите. Румънците ще се огънат. Просто трябва да преговарят. - Музиката отново се усили и линията прекъсна.

Сакс се извърна и видя, че Нанс Лоръл я гледа с едновре­менно безизразно и въпросително изражение. Как успяваше да го постигне? Тя ѝ предаде сведенията от полицая от отдела за компютърни престъпления. Райм кимна и се върна към теле­фонния си разговор. Не каза нищо. Сакс допусна, че са го оста­вили на изчакване.

Лоръл погледна сякаш одобрително.

- Би ли го документирала и да ми го изпратиш?

- Кое?

Пуаза.

- Това, което току-що ми каза за проследяването и за вида на компютъра.

- Тъкмо се канех да го напиша на дъската - отговори Сакс и посочи към бялата дъска.

- Всъщност искам всичко да се документира почти в реално време, ако е възможно - кимна прокурорката към собствената си купчина папки. - Ако обичаш. - Последното изречение беше по-скоро като размахан меч.

Сакс имаше против, но не ѝ се водеше тази битка. Написа кратката бележка.

- Благодаря ти - додаде Лоръл. - Изпрати ми я като имейл, сама ще си я принтирам. На сигурния сървър, разбира се.

- Разбира се. - Изстреля бележката, забелязвайки, че микромениджмънтът на прокурорката не засягаше Линкълн Райм.

Телефонът ѝ звънна и тя изви учудено вежди, като видя кой я търси.

Най-сетне. Солидна следа. Обаждаше се секретарка от службата „Елитни лимузини“, една от десетките, на които Сакс беше звънила по-рано, за да пита дали Робърт Морено се е въз­ползвал от услугите им на първи май. Всъщност беше. Жената ѝ съобщи, че той е наел кола и шофьор, когото е осведомил къде ще пътува едва след като колата го е взела. Компанията нямаше сведение за спирките му, но служителката даде на Сакс името и телефонния номер на шофьора.

След това тя му звънна, представи се и попита дали може да отида да поговори с него във връзка с един случай.

Той се съгласи и ѝ даде адреса си. Говореше със силен и трудноразбираем акцент. Тя затвори и си облече сакото.

- Намерих шофьора на Морено от посещението му тук на първи май - каза на Р^йм. - Ще говоря с него.

- Ще можеш ли да напишеш бележките от разговора си с агент Делрей, преди да тръгнеш?

- Веднага щом се върна.

Сакс забеляза, че Лоръл леко се напрегна, но явно прокурор­ката не искаше да води тази битка.

14.

На този етап от разследването Линкълн Райм обикновено би потърсил помощ, вероятно от най-добрия лабораторен криминолог в Нюйоркската полиция. Мел Купър.

Обаче присъствието на слабичкия и невъзмутим Купър беше безсмислено без веществени улики, затова Райм само го предупреди да стои на повикване - което от устата на Линкълн означаваше да бъде готов да зареже всичко, освен ако не му правят операция на сърцето, и веднага да си домъкне задника в лабораторията.

Което не изглеждаше твърде вероятно в момента. Райм отново се бе заел със задачата, отнела му цяла сутрин - опита се да намери веществени доказателства, свързани със стрелбата по Морено.

Някакъв служител от бахамската полиция в Насау за чет­върти път го оставяше на изчакване по телефона. Най-накрая нечий глас каза:

- Да, ало? С какво мога да ви помогна? - попита жена с ме­лодичен алт.

Крайно време беше. Той обаче овладя нетърпението си, ма­кар да му се налагаше отново да обяснява.

- Обажда се капитан Райм от Нюйоркската полиция. - Вече не казваше „консултант“ или „сътрудник“, защото така става­ше твърде сложно и явно предизвикваше подозрение. Щеше да накара Лон Селито да го упълномощи официално, ако някой го надушеше, че блъфира. (Всъщност дори му се искаше - блъфиращите са хора, които постигат своето.)

- Да, от Ню Йорк.

- Бих желал да разговарям с някого от съдебна медицина.

- Криминолог, да.

- Точно така. - Райм си представяше жената, с която разго­варяше, като ленива и неособено умна чиновничка, седнала в прашен кабинет без климатик, под бавно въртящ се вентилатор.

Вероятно недостоверна представа.

- Извинете, кой отдел търсехте?

- Криминологията. Някой началник. Във връзка с убийство­то на Робърт Морено.

- Изчакайте, моля.

- Не, ако обичате... Един момент!

Изщракване.

Мамка му!

Пет минути по-късно той разговаряше с полицайката, при­ела първото му обаждане, но тя изглежда не го помнеше. Или се преструваше, че е така. Райм повтори молбата си и този път в изблик на вдъхновение добави:

- Извинете, че съм толкова настойчив, но репортерите не спират да звънят. Ще се наложи да ги насоча направо към вас, ако не мога да им дам нужната информация.

Нямаше представа що за заплаха може да е това.

- Репортери ли? - попита жената със съмнение.

- От Си Ен Ен, Ей Би Си, Си Би Ес, „Фокс“. Отвсякъде.

- Разбирам. Добре, господине.

Думите му обаче свършиха работа, защото този път изчака на телефона най-много три секунди.

- Поатие на телефона - прозвуча дълбок и мелодичен глас с британски акцент и карибска интонация. Райм я разпозна не защото самият той беше ходил на островите, а заради ролята си, довела до изпращането в нюйоркските затвори на хора от тази част на света. Ямайските банди несъмнено се вихреха с много повече насилие от мафията.

- Ало, обажда се Линкълн Райм от Нюйоркската полиция. - Идеше му да добави: и да не сте посмели да ме оставите на изчакване, но се въздържа.

- А, да - предпазливо рече бахамското ченге.

- С кого разговарям? Полицай Поатие, правилно ли чух?

- Ефрейтор Майкъл Поатие.

- Криминолог ли сте?

- Не, аз водя разследването на разстрела на Морено... Чакай­те, Линкълн Райм ли казахте. Капитан Райм? Виж ти!

- Чували ли сте за мен?

- В лабораторията имаме една от вашите книги по кримино­логия. Чел съм я.

Може би това щеше да му спечели поне частица съдействие. От друга страна, ефрейторът не спомена дали харесва книгата и дали я намира за полезна. От биографията на последна стра­ница ставаше ясно, че Райм се е пенсионирал - факт, който за щастие явно не беше известен на Поатие.

Райм поде речта си. Без да споменава Мецгър или НРОС, той обясни, че Нюйоркската полиция има подозрения за амери­канска връзка в убийството на Морено.

- Имам някои въпроси във връзка със стрелбата, за уликите. Имате ли време сега? Може ли да поговорим?

Пауза, съперничеща на паузите на Нанс Лоръл.

- Опасявам се, че не, господине. Разследването по случая „Морено“ засега е прекратено и има...

- Как така прекратено? - Неразрешен случай на убийство, станало преди седмица? В момента би трябвало разследването да е в най-интензивната си фаза.

- Точно така, капитане.

- Но защо? Арестували ли сте някой заподозрян?

- Не, сър. Първо, не разбирам за каква американска връз­ка говорите - убийството е дело на наркокартел от Венецуела. Най-вероятно. Очакваме новини от местните власти, преди да продължим. А лично аз трябваше да се заема с по-спешен слу­чай. Изчезнала студентка. Американка. Ох, стават такива прес­тъпления у нас - додаде отбранително, - но рядко, много рядко. Знаете как е, сър. Изчезва красива студентка и пресата ни се нахвърля. Като лешояди са.

Пресата. Може би заради това Райм най-после успя да гово­ри с някого. Блъфът му беше засегнал болно място. Ефрейторът продължи:

- При нас изнасилванията са много по-малко, отколкото в Нюарк, Ню Джьрси, значително по-малко. Но изчезването на студентка на островите се раздува като през телеобектив. Поз­волете да ви кажа, с цялото ми уважение, че вашите новинарски емисии са изключително несправедливи. Британската преса също. Сега обаче имаме изчезнала американска студентка, не английска, така че се занимаваме със Си Ен Ен и останалите лешояди. С цялото ми уважение.

Вече дърдореше несвързано - за да го отклони, според Райм.

- Ефрейторе...

- Много е несправедливо - повтори Поатие. - Студентка пристига тук от Америка. Идва на почивка или... да учи тук един семестър. А вината винаги е наша. Говорят ужасни неща за нас.

Криминологът беше изгубил и последната си капчица тър­пение, но се мъчеше да запази спокойствие.

- Ефрейторе, нека се върнем отново на убийството на Море­но. Сигурни сме, че картелът няма нищо общо със смъртта му.

Мълчание в рязък контраст с дърдоренето на полицая преди малко. И после:

- Е, моите усилия са насочени към намирането на студент­ката.

- Пет пари не давам за студентката - изстреля Райм, вероят­но проявявайки лош вкус, но в момента наистина не му пука­ше. - Робърт Морено. Моля ви. Има американска връзка и аз я разследвам в момента. Доста е спешно.

Задача: Ал-Барани Рашид (НРОС: abr942pd5t)

Роден: 2/73, Мичиган

Райм нямаше никаква представа кой е Рашид, следващото име на опашката от ЗСЗ, и се съмняваше, че е невинен баща от Кьнектикът. Но беше съгласен с Нанс Лоръл, че този човек не бива да умре заради невярна или подправена информация.

Изпълнение: 5/19...

- Бих желал да получа копие от доклада от местопрестъп­лението, снимки и мястото, от което е стрелял снайперистът, доклад от аутопсията, лабораторните анализи. Цялата доку­ментация. И цялата налична информация за човек на име Дон Брънс, намирал се на острова приблизително по време на стрелбата. Това е неговото прикритие. Псевдоним на снайпе­риста.

- Ами всъщност още нямаме окончателния доклад. Имам някои бележки, но не са завършени.

- Не са завършени ли? - процеди Райм. - Убийството е ста­нало на девети май.

- Мисля, че е така.

Мислел?

Изведнъж Линкълн се притесни:

- Направен ли е оглед на местопрестъплението?

- Ами, да, естествено.

Е, какво облекчение!

- Веднага се заехме в деня, след като господин Морено беше застрелян.

- На следващия ден ли?

- Да. - Поатие се поколеба, сякаш разбираше, че е сгазил лука. - Имахме друг проблем, друг случай през същия ден. Известен адвокат беше убит и ограбен в центъра на града, в кантората си. Това беше по-важно. Господин Морено не е наш гражданин, а адвокатът беше.

Две обстоятелства съществено намаляваха значението на местопрестъплението за следователите. Първото беше замър­сяването му от хората, минали оттам - включително самите небрежни полицаи. Второто беше изминалото време между престъплението и огледа. Основните улики за установяването на самоличността на заподозрения и за отправяне на обвинени­ето можеха да се изпарят буквално за часове.

Еднодневно забавяне на огледа за важни улики намаляваше броя им наполовина.

- Значи местопрестъплението още е запечатано?

- Да, сър.

Е, това поне беше нещо. Райм произнесе с тон, който се на­дяваше да звучи достатъчно мрачно:

- Ефрейтор, причината да се замесваме е, че който е убил Морено, ще продължи да убива.

Този път пауза.

- Наистина ли мислите така? - Прозвуча искрено разтрево­жен. - Тук ли?

- Не знаем.

После някой друг заговори ефрейтора. Нечия ръка закри те­лефонната слушалка и Райм вече не чуваше мърморенето. По­атие отново се върна на линията.

- Ще си запиша телефона ви, капитане, и ако успея да от­крия нещо полезно, ще ви звънна.

Райм стисна зъби. Продиктува номера си и бързо попита:

- Бихте ли претърсили отново местопрестъплението?

- С цялото ми уважение, капитане, вие в Ню Йорк разпо­лагате с много по-голям ресурс от нас. Честно казано, всичко това ми идва малко в повече. Първият ми случай на убийство е. Чужденец активист, снайперист, луксозен курорт и...

- Първият ви случай на убийство ли?

- Ами да.

- Ефрейтор, с цялото ми уважение... - повтори той реплика­та на мъжа, - може ли да говоря с началника ви?

Поатие не звучеше оскърбено, когато отвърна:

- Един момент, моля. - И отново ръката закри слушалката. Райм чуваше приглушените думи. Сякаш различи думите „Мо­рено“ и „Ню Йорк“. Поатие се обади отново след секунди: - Съжалявам, капитане. Оказва се, че началникът ми го няма, но аз имам номера ви. С радост ще ви се обадя, когато разполагаме с още нещо.

Райм смяташе, че това може да се окаже единственият му шанс, и съобрази бързо:

- Кажете ми само едно: извадихте ли куршумите цели?

- Единия да... - Разговорът секна. - Не съм сигурен. Извине­те ме, моля. Трябва да вървя.

- Куршумът? Това е най-важното за случая. Само ми каже­те...

- Струва ми се, че сгреших по този въпрос. Вече трябва да затварям.

- Ефрейторе, от кой отдел на полицията ви прехвърлиха?

Поредната пауза.

- От Бизнес инспекции и лицензи, сър. А преди това бях в пътна полиция. Трябва да затварям.

И разговорът прекъсна.

15.

Джейкъб Суон спря сивия си нисан до къщата на шофьора на лимузината на Робърт Морено.

Техничарите се бяха свързали с него. Бяха научили, че Мо­рено е използвал услугите на „Елитни лимузини“, докато е бил в града на първи май. Установи също, че Морено винаги наемал един и същ шофьор. Казваше се Влад Николов. След като беше редовният шофьор на активиста, той вероятно имаше инфор­мация, до която следователите биха искали да се доберат. Суон трябваше да се погрижи да не получат фактите.

Звънна набързо от предплатена карта и научи, че в момента шофьорът си е у дома. Гласът му със силен руски или грузински акцент звучеше малко изморено, следователно беше работил до късно предната нощ. Добре. Значи нямаше да излиза скоро. Обаче Суон знаеше, че трябва да действа бързо. Полицията не можеше да изрови същите данни толкова безнаказано, колко­то неговия технически отдел, обаче дори формалната проверка щеше да разкрие самоличността на шофьора.

Суон излезе от колата си, протегна се и се огледа.

В Куинс живееха много работници с униформи. Това се дължеше на факта, че положението с паркирането в Манхатън беше направо ужасно, а цените на имотите - безбожни. И за­щото работата като шофьор на лимузина често изисква курсове от и до ,,JIa Гуардия“ и летище „Кенеди“, които се намираха недалеч.

Къщата на Влад Николов беше скромна и добре поддържана. Покрай бежовата тухлена къща имаше цъфнали храсти, гъсти и ярки благодарение на деликатните пролетни температури и скорошните дъждове. Тревата беше окосена, пътеката от плочи към входната врата беше пометена и вероятно дори измита през последните ден-два. В средата на двора имаше два старателно подрязани чемшира. Информацията от сметките, включител­но от умните дигитални електромери, и други потребителски профили според техническия отдел показваше, че четирийсет и две годишният Николов живее сам. Това беше необичайно за емигранти от Русия или от Грузия, които бяха доста семейно настроени. Суон подозираше, че Николов вероятно има семей­ство у дома.

Така или иначе, самотният му живот беше в полза на Суон.

Той подмина къщата, надникна през прозорците, закрити с тънко перде. Дантела. Може би Николов имаше приятелка, която го посещаваше от време на време. Надали един руснак би си купил дантела. Ако вътре имаше друг човек, можеше да възникне проблем - не защото Джейкъб Суон имаше нещо про­тив да убива, а понеже ако жертвите бяха две, се увеличаваше броят на хората, на които убитият щеше да липсва и които щяха по-бързо да повикат полицията. А и новинарската сензация ста­ваше по-голяма. Надяваше се смъртта на шофьора да остане незабелязана колкото може по-дълго.

Стигна до края на пресечката, зави и надяна обикновена черна бейзболна шапка на главата си, свали си якето, обърна го наопаки и отново го облече. Свидетелите забелязват най-вече горната дреха и шапките. Ако някой наблюдаваше, щеше да из­глежда, че покрай къщата са минали двама различни човека, а не един човек два пъти.

Всяко зрънце на съмнение е важно.

Докато минаваше за втори път, той се озърна на другата страна - огледа всички коли на улицата пред и близо до къщата. Нямаше полицейски коли, но не видя и полицейски автомобили без опознавателни знаци.

Приближи се до вратата, бръкна в раничката си и извади дълга петнайсетина сантиметра тръба с капачета, пълна с олов­ни сачми. Целта на тръбата беше да служи за опора на вътреш­ната страна на пръстите, така че ако той се натъкне на кост или на друга твърда част от тялото на жертвата си, когато замахне, метакарпалните му кости да не се счупят. Беше научил това по трудния начин - от един неточен удар в гърлото, завършил в бузата на мъжа, при който беше счупил кутрето си. Овладя положението, но болката в дясната му ръка беше нетърпима. Установи, че трудно съдираш нечия кожа с нож с ръката, която не ти е силна.

Суон извади ненадписан запечатан плик от чантата си.

Озърна се. На улицата нямаше никого. Натисна звънеца с кокалчето на пръста си и си лепна бодра усмивка.

Никаква реакция. Да не би да спеше?

Извади хартиена салфетка от джоба си и завъртя топката на вратата. Заключено. В Ню Йорк винаги беше така. В покрайни­ните на Кливланд или на Денвър беше различно - миналия ме­сец беше убил там един търговец на информация. Всички врати в Хайланд Ранч бяха отключени, прозорците също не бяха залостени. Човекът дори не беше заключил беемвето си.

Суон тъкмо се канеше да се шмугне зад къщата и да потърси прозорец, през който може да проникне.

Но в този момент чу тропот, щракване.

Отново натисна звънеца, за да покаже на господин Нико­лов, че появата му още е наложителна. Така би постъпил всеки обикновен посетител.

Зрънце на съмнение...

Глас, приглушен от дебелата врата. Не нетърпелив. Само из­морен.

Вратата се отвори и Суон се изненада и зарадва, тъй като предпочитаният от Робърт Морено шофьор беше висок само около метър и седемдесет и надали тежеше повече от осемде­сет килограма, с дванайсет по-лек от него.

- Да? - попита той със силен славянски акцент и погледна към лявата ръка на Суон, към белия плик. Дясната му ръка не се виждаше.

- Господин Николов?

- Аз съм. - Беше облечен с кафява пижама и по чехли.

- Възстановяваме ви надвзети такси за абонаментната ви карта. Трябва само да се подпишете.

- Моля?

- Възстановяване на надвзети такси за картата ви за такситата.

- А, да. За тях ли работите?

- Не, само разнасям чековете.

- Гадняри такива. Не знам какво възстановяват, но таксите им са огромни. Чакайте, откъде да знам, че няма да ми одере­те кожата? Ако подпиша, няма ли да се откажа от правата си? Може би трябва да извикам адвокат?

Суон вдигна плика.

- Може да прочетете това. Всички взимат чековете, но пише, че ако не го искате, можете да говорите с арбитър. Не ме инте­ресува. Аз само нося чековете. Щом не го искате, не го взимате и толкова.

Николов отвори мрежестата врата.

- Дайте ми го.

Суон смяташе, че не притежава чувство за хумор, но нямаше как да не се впечатли от неуместния израз на човека.

Когато вратата се отвори, Суон пристъпи бързо напред и заби дясната си ръка с тръбата в слънчевия сплит на мъжа, при­целен не в грозния кафяв плат на пижамата, а в едно местенце на около пет сантиметра по-навътре - в корема му. Там трябва да се целиш винаги, никога в повърхността, за да може ударът да бъде максимално силен.

Николов ахна, понечи да повърне и се строполи на земята.

Суон мигновено го заобиколи, сграбчи го за яката и го вкара вътре, преди онзи да започне да повръща. Той го ритна веднъж, отново в корема, много силно, после надникна през дантелено­то перде на прозореца.

Тиха, приятна улица. Никой не разхождаше куче, нито един минувач. Нито една кола.

Сложи си гумени ръкавици, заключи и прибра тръбата.

- Ехооо? Ехооо? - провикна се Суон.

Нищо. Бях сами.

Той отново сграбчи шофьора за яката, после го замъкна в хола, далеч от прозорците. Отново погледна към останалия без дъх мъж, сгърчен от болка.

Крехкото телешко филе - основният мускул псоас, който свързва бедрото с торса, - наистина е съвсем крехък, трябва ти само вилица да го разкъсаш, когато месото е приготвено както трябва. Обаче издълженото трапецовидно парче месо, от което се прави филе миньон, има много по-неприятно изходно състо­яние и приготвянето му отнема повече време. И голяма част от всичко това е работа с ножа. Трябва да отстраните грубата част от мускула, разбира се, но най-трудна е ципата, тънката съеди­нителна тъкан, която обгръща по-голяма част от месото.

Номерът е да отстраниш напълно ципата, но да оставиш непокътнато колкото може повече месо. За да го постигнеш, трябва да движиш ножа като трион, като в същото време под­държаш точен ъгъл. Нужна е доста практика.

Джейкъб Суон си мислеше за въпросната техника в момен­та, докато вадеше ножа си от намазания с парафин дървен ка­лъф и коленичеше.

16.

На път към къщата на шофьора на лимузината на Робърт Морено Амелия Сакс се наслади на усещането да бъде извън контрола на Надзирателката.

„Добре де - помисли си, - не е честно.“

Нанс Лоръл явно беше добър прокурор. Съдеше по думите на Делрей, а и от начина, по който жената подготвяше делото.

Което не означаваше, че Сакс беше длъжна да я харесва.

Разбери коя църква посещава Морено, Амелия, колко дарява за благотворителност и на колко възрастни дами помага да пре­секат улицата.

Ако обичаш...

Съмнявам се.

Сакс поне се движеше, и то доста бързо. Караше своя ка­фяв форд „Торино Кобра“ от 1970 година, наследник на „Феърлейн“. Автомобилът можеше да се похвали с превъзходните 405 конски сили и въртящ момент от 446. Разбира се, Сакс имаше и четиристепенна скоростна кутия. Трансмисията „Шифтър“ беше твърда и темпераментна, но за Сакс беше единственият начин за смяна на скоростите - според нея това беше по-чувствена част на колата от двигателя. Единствената несъвместима особеност на колата - освен архаичния ѝ външен вид по съвре­менните нюйоркски улици - беше клаксонът от шевролет „Камаро“ СС, спомен от първата ѝ мощна кола, станала жертва на сблъсък при преследване на престъпник преди няколко години.

Сега тя управляваше кобрата по моста на Петдесет и девета улица - Куинсбъро. Знаеше от баща си, че Пол Саймън е на­писал песен за моста. Реши да провери в айтюнс, когато научи този факт. Възнамеряваше да я потърси след смъртта му. Кане­ше се всяка година оттогава.

Така и не го направи.

Поппесен за мост. Интересно. Сакс си напомни да я потърси.

Трафикът на изток беше добър. Скоростта се увеличи мъ­ничко, тя натисна съединителя и даде на трета.

Болка. Потръпна.

По дяволите! Отново коляното ѝ. Ако не е коляното, ще е хълбокът. По дяволите!

Артритът я мъчеше през целия ѝ живот на зряла възраст. Не беше ревматоиден - онова коварно заболяване на имунната система, което уврежда всичките ти стави. Нейният беше по- разпространеният остеоартрит, който беше или генетичен, или се дължеше на онази мотоциклетна надпревара, когато Сакс беше на двайсет и две години, по-точно на зрелищно приземя­ване, след като нейният „Бенели“ реши да се изстреля от пис­тата само на четиристотин метра преди финала. Но каквато и да беше причината, състоянието ѝ сега беше мъчително. Беше установила, че аспиринът и ибупрофенът ѝ помагат донякъде. Беше научила, че хондроитинът и глюкозаминът не ѝ помагат - поне на нея. Съжалявам, любители на хрущяла от акула. Праве­ше си инжекции с хиалуронова киселина, но те я изваждаха от строя за няколко дни заради възпаление и болка. И, разбира се, инжектирането на изкуствена синовиална течност беше само временно решение. Тя се научи да гълта хапчета без вода и да не докосва нищо, на което пишеше „Само три зареждания“.

Но най-важното беше, че се научи да се усмихва и да се преструва, че не изпитва болка и че ставите ѝ са здрави като на двайсетгодишна.

Движиш ли се, не могат да те пипнат...

Въпреки това болката в ставите не позволяваше на Сакс да се движи бързо като преди. Нейната метафора: теглещото въже на аварийната спирачка е ръждясало и отпуснато и не освобож­дава челюстите.

Влачи се, влачи се...

И най-лошото - опасението да не би да я извадят от играта заради болестта ѝ. Отново се запита дали капитан Бил Майърс гледаше нея онази сутрин в лабораторията, когато нещо я блъс­на и тя се препъна? Всеки път в присъствието на офицер тя се опитваше да скрие състоянието си. Дали беше успяла днес су­тринта? Надяваше се.

Мина моста и бързо превключи на втора в съответствие с оборотите на мощния двигател. Правеше го, за да си докаже, че болката не е толкова силна. Прекаляваше. Можеше да прев­ключва, когато пожелае.

Само дето повдигането на лявото ѝ коляно, за да натисне силно съединителя, предизвикваше остра болка в цялото ѝ тяло.

В едното ѝ око бликна сълза. Изтри я вбесено.

Започна да шофира по-умерено към целта си.

След десет минути вече влизаше в приятния квартал в Куинс.

Мънички спретнати морави, подрязани храсти, дървета, ко­ито растяха от идеални наторени кръгове.

Проследи номерата на къщите. По средата на пресечката намери къщата на шофьора на Робърт Морено. Едноетажна, добре поддържана. На алеята, наполовина в гаража, наполови­на отвън беше паркиран един ликълн, черен и излъскан като оръжието на новобранец за парад.

Сакс паркира, запречвайки линкълна, и хвърли полицейска­та си карта на таблото. Погледна към къщата и забеляза как тън­кото перде на дневната се отмества леко, после се връща.

Шофьорът си беше у дома. Добре. Понякога при посеще­ние на полицията хората внезапно си припомняха, че трябва да свършат нещо в другия край на града. Или просто се скриваха в мазето и не отваряха вратата.

Тя излезе от колата, проверявайки левия си крак.

Приемливо, макар че продължаваше да я боли. Беше между вземането на хапчетата и устоя да не вземе още един ибупрофен. Заради онзи проблем с черния дроб.

След това се ядоса на себе си, че се лигави. За бога, Райм из­ползваше пет процента от тялото си, а изобщо не се оплакваше. Трябваше да се залавя за работа. Застана на площадката пред входа на къщата на шофьора, натисна звънеца, чу го да дрънчи като камбана вътре - сложен камбанен звън, който ѝ се стори претенциозен за такава малка къща.

Какво можеше да им каже шофьорът? Дали Морено е спо­менал, че го следят, че е получавал смъртни заплахи, че някой е влизал в хотелската му стая? Дали шофьорът можеше да им даде описание на някого, който ги е следил?

После чу стъпки.

По-скоро усети, отколкото видя някой да наднича през тън­кото перде на прозорчето на вратата.

Небрежно вдигна значката си. Ключалката изщрака.

Вратата се отвори.

17.

- Здравейте, полицай. Не, детектив. Нали сте детектив? Така казахте, когато се обадихте.

- Да, детектив съм.

- Аз съм Таш. Наричайте ме Таш. - Предпазлив като по те­лефона, когато тя се обади по-рано, но вероятно защото е жена, при това не непривлекателна, сега свали гарда. Акцентът му от Близкия изток е все така силен, но по-лесно се разбира, когато разговаряш с него лице в лице.

Грейнал я въведе в къщата, украсена предимно с ислямско изкуство. Беше слаб мъж, с тъмна кожа, гъста черна коса и семитски черти. Иранец, предположи тя. Носеше бяла риза и памучни панталони. Цялото му име било Аташ Фарада и бил шофьор в „Елитни лимузини“ през последните десет години, така ѝ обясни. С известна гордост.

Жена, приблизително на същата възраст - към четирийсет и пет, изгледа Сакс, поздрави я сърдечно и я попита дали иска чай или нещо друго.

- Не, благодаря ви.

- Съпругата ми Файе.

Ръкуваха се.

- От компанията ви „Елитни лимузини“ ми казаха, че Робер­то Морено обикновено е използвал друг шофьор, Влад Николов - обърна се Сакс към Фарада.

- Да, Влад Николов.

Тя помоли да ѝ продиктува името буква по буква и той го направи. Сакс си го записа.

- Обаче той беше болен на първи май, затова повикаха мен да го возя. Бихте ли ми казали за какво става дума, моля?

- Господин Морено е бил убит.

- Не! - Фарада видимо се разстрои. - Но моля ви, какво се е случило?

- Точно това се опитваме да установим.

- Толкова тъжна новина. Той беше истински джентълмен. Обир ли е било?

Без да му дава повече подробности, тя попита:

- Бих искала да ми кажете къде откарахте господин Морено.

- Мъртъв - обърна се той към жена си. - Чу ли, мъртъв е? Ужас!

- Господин Фарада? - търпеливо повтори Сакс: - Къде го откарахте?

- Къде ходихме, къде ходихме... - Изглеждаше притеснен. Твърде притеснен. Подчертано притеснен.

Сакс не се изненада от отговора му:

- За жалост не мога да си спомня.

А, ясно!

- Хрумна ми нещо - мога да ви наема отново и да просле­дим маршрута. Ще започнем оттам, откъдето сте го взели. Това може да освежи паметта ви.

Той отмести поглед.

- О, да, би могло. Но може да имам поръчка от служба­та. Аз...

- Ще ви платя двойно - каза Сакс и се замисли доколко е етично да плащаш на евентуален свидетел в разследване за убийство. Само че този случай беше морално спорен още от самото начало.

- Може и да се получи - отговори Фарада. - Много ми е мъчно, че е мъртъв. Нека да се обадя на едно-две места.

Той се запъти към кабинета, вадейки мобилния си телефон от калъфчето. Съпругата на Фарада отново я попита:

- Наистина ли не искате нищо?

- Не, благодаря ви. Наистина.

- Много сте красива - отбеляза жената с възхита и завист.

Файе също беше привлекателна, но нисичка и пълна. Сакс си помисли, че човек винаги завижда за онова, което не е. На­пример първото, което тя забеляза у другата жена, беше, че ко­гато се запъти да стисне ръката на детектива, походката ѝ беше съвсем стабилна.

Фарада се върна, облечен с черно сако над същите пантало­ни и риза.

- Свободен съм. Ще ви откарам. Надявам се да си спомня всички места, на които отиде той.

Тя го погледна съсредоточено и той бързо додаде:

- Надявам се, като потеглим, паметта ми да се върне. Такава е тя, нали - почти като живо същество.

Целуна жена си, каза ѝ, че ще се върне за вечеря, и погледна към Сакс за потвърждение.

- Няколко часа, струва ми се - каза тя.

Двамата излязоха и се качиха на черния линкълн.

- Няма ли да седнете отзад? - попита той, объркан, че път­ничката му се настани на предната седалка.

- Не.

Амелия Сакс не си падаше по лимузините. Беше се возила само веднъж - на погребението на баща си. Не по тази причина мразеше дългите черни седани, просто не обичаше да я возят други хора, а ако седеше на задната седалка, усещането се за­дълбочаваше.

Потеглиха. Мъжът шофираше умело, уверено, но учтиво, без да използва клаксона, макар да се натъкнаха на няколко идиоти, които Сакс би отсвирила към тротоара. Първата им спирка беше „Хелмзли“ на Сентрал Парк Саут.

- Така, взех го от тук към десет и половина.

Тя слезе от колата, влезе в хотела и се запъти към рецепцията. Обаче мисията ѝ се провали. Служителите бяха учтиви, но не дадоха важна за разследването информация. Морено си по­ръчал няколко неща в стаята - едно от които храна, - но нямаше никакви входящи или изходящи обаждания. Никой не помнеше дали е имал посетители.

Сакс се върна в лимузината.

- Сега накъде? - попита.

- Някаква банка. Не помня името, но помня къде се намира.

- Да тръгваме.

Фарада я откара до клон на „Американ Индипендънт Банк енд Тръст“ на Петдесет и пета улица. Тя влезе вътре. Наближа­ваше краят на работното време и част от служителите си бяха тръгнали. Служителката на рецепцията повика някакъв упра­вител. Без заповед Сакс не успя да измъкне много информация. Но управителката, една от типичните вицепрезидентки, ѝ каза, че по време на посещението си на първи май Робърт Морено е закрил сметките си и е прехвърлил авоарите си в банка на Карибите. Не искаше да ѝ каже в коя.

- Можете ли да ми кажете каква сума?

- Средно голяма шестцифрена сума. - Само толкова.

- Остави ли тук някакви пари?

- Не. И спомена, че прави същото с всичките си сметки в други банки.

Сакс се върна при Таш Фарада и се отпусна на предната седалка.

- А след това?

- Красива жена - отговори шофьорът.

За момент Сакс си помисли, че той говори за нея. След това се присмя на себе си, когато той обясни, че е откарал Морено в Пет Сайд, откъдето са взели една жена, съпровождала го през целия ден.

Морено му беше дал адрес - кръстовището на Лексингтън Авеню и Петдесет и втора улица - и беше наредил на шофьора да спре пред сградата

Отидоха на мястото и Сакс огледа постройката. Висока стъклена офисна сграда.

- Каква беше тя?

- С тъмна коса - отговори той. - Струва ми се, че беше към един и седемдесет, на трийсет и няколко, привлекателна, както ви казах. Пищна. И полата ѝ беше къса.

- Всъщност ме интересува по-скоро как се казва и какво ра­боти.

- Чух само първото ѝ име. Лидия. А що се отнася до работа­та ѝ... - лукаво се подсмихна Фарада.

- Е?

- Ще го кажа така: сигурен съм, че двамата не се познаваха, преди да я вземем.

- Това не ми говори много - каза Сакс.

- Разбирате ли, детектив, работата ни е такава, че научаваме разни неща. Опознаваме човешката природа. Неща, които кли­ентите ни не биха желали да научаваме, неща, които самите ние не искаме да научаваме. Караме и не задаваме други въпроси освен: „Накъде, господине?“, обаче виждаме.

Езотериката на тайния орден на шофьорите на лимузини я отегчаваше и тя нетърпеливо изви вежди.

Той каза тихо, сякаш още някой ги слушаше:

- Беше ми ясно, че тя е... Нали се сещате?

- Компаньонка?

- Пищна, ако ме разбирате.

- Едното не означава непременно другото.

- Но пък имаше пари.

- Пари ли?

- Голяма част от работата ни е да се научим да не виждаме разни неща.

Божичко! Тя въздъхна:

- Какви пари?

- Видях, че Морено ѝ даде плик. От поведението и на два­мата разбрах, че вътре има пари. Освен това той каза: „Както се договорихме.“

- А тя какво каза?

- Благодаря.

Запита се какво ли би казала целомъдрената Нанс Лоръл, като разбере, че благородната жертва е взел проститутка посред бял ден.

- Забелязахте ли някаква връзка между тази жена и сграда­та? Конкретна служба, в която тя работи?

- Беше във фоайето, когато спряхме отпред.

Сакс се съмняваше, че службата за компаньонки има тук офис за фасада. Вероятно въпросната Лидия работеше времен­но или пък имаше и друга работа. Звънна на Лон Селито, обяс­ни му за жената и я описа.

- И пищна - вметна Таш Фарада.

Сакс не му обърна внимание и даде адреса на детектива.

- Събрал съм проучвателен екип от отдела на Майърс - ос­ведоми я Селито. - Ще ги изпратя да се заемат със сградата. Да видим дали някой е чувал за тази Лидия.

След разговора тя попита Фарада:

- Къде отидоха след това?

- В центъра. На Уолстрийт.

- Да тръгваме.

Той се включи в движението. Ускори и големият линкълн се запровира през натоварения трафик. След като беше принудена да бъде затворник на пътническото място, поне ѝ оставаше уте­хата, че шофьорът не е муден. Предпочиташе рисковото пред прекалено внимателното каране. Според нея колкото по-бързо, толкова по-добре.

Ако се движиш...

Докато пътуваха към центъра на града, тя попита:

- Чухте ли за какво си говорят Морено и Лидия?

- Да, да. Но не беше каквото очаквах... за работата ѝ, така да се каже.

Пищна...

- Той говори много за политика. Изнесе ѝ нещо като лек­ция. Лидия се държа учтиво и задава въпроси, но както питаш разни неща на сватба или на погребение, ако си непознат. Въ­проси, чиито отговори не те интересуват. Просто бъбриш от учтивост.

- Разкажете ми какво ѝ каза - настоя Сакс.

- Ами, помня, че беше ядосан на Америка. Което ме при­тесни, всъщност ми се стори дори оскърбително. Може би си мислеше, че може да говори такива неща пред мен заради акцента ми и защото съм от Близкия изток. Като че ли имаме нещо общо. Но аз плаках, когато рухна Търговският център. През онзи ден изгубих свои клиенти, които ми бяха и приятели. Обичам тази страна като брат, макар че понякога човек се ядос­ва на брат си. Вие имате ли брат?

Той изпревари един автобус и едно такси.

- Не, единствено дете съм. - Стараеше се да запази търпе­ние.

- Е, понякога човек се ядосва на брат си, но после се одо­брявате и всичко е наред. Такава е истинската обич. Защото сте кръвно свързани завинаги. Обаче Морено отказваше да прости на страната заради онова, което му е причинила.

- Какво му е причинила?

- Не знаете ли тази история?

- Не - отговори Сакс и се извърна към него. - Разкажете ми, моля ви.

18.

Във всяко начинание стават грешки.

Не бива да допускаш да те засегнат емоционално.

Ако разбиваш сметана, без да охладиш купата и бъркалката, накрая ще получиш масло.

Заедно с техническия отдел намирате името на редовния шофьор на клиента на компанията за наемане на лимузини, а се оказва, че в деня, за който искаш да го разпиташ, той бил болен. Дори след като внимателно отрязваш няколко къса плът, пак не ти казва името на заместника си. Което означава, че не го знае.

Ципата...

Джейкъб Суон си помисли, че би трябвало да го знае, би трябвало да бъде подготвен, и това го накара да се смири. Не бива да правиш предположения. Първото правило на всяко до­бро ястие е подготовката. Подготви всичко необходимо предва­рително, нарежи всичко, отмери всичко, приготви бульоните.

Всичко.

И чак тогава започваш да смесваш, да готвиш и да довърш­ваш.

Той почисти бързо в къщата на Влад Николов, отбелязвайки мислено, че изминалият един час не е бил пълна загуба на вре­ме - никога не е, когато усъвършенстваш уменията си. Освен това Николов можеше и да знае нещо, което да се окаже полез­но за полицията (макар да се оказа, че не знае). Тъй като тряб­ваше да се погрижи за хора като онази прокурорка Нанс Лоръл и информатора, той искаше трупът на Влад Николов да остане тайна колкото може по-дълго. Уви кървящото тяло в десетина хавлиени кърпи и после в чували за смет, които завърза здраво. Замъкна трупа в мазето, ту-туп-туп надолу по стълбите, и го остави в едно складово помещение. Щеше да се размирише чак след няколко седмици.

След това се обади от мобилния на жертвата на „Елитни лимузини“ и на колеблив английски със славянски акцент съ­общи, че е братовчед на Влад Николов. Шофьорът получил новина за смъртта на свой близък в родината си (не спомена Москва, Киев или Тбилиси, защото не знаеше). Влад си взел няколко седмици отпуск. Служителката от фирмата възрази - само заради нарушения график, не защото историята ѝ се стори неправдоподобна, - но той затвори.

Суон огледа местопрестъплението и установи, че не е оста­вил почти никакви улики. Беше събрал кръвта с чували за смет и хавлиени кърпи. Сега избърса останалото с белина и прибра телефона и кърпите в друг чувал за смет, който взе със себе си, за да го изхвърли в контейнер.

Тъкмо се канеше да си тръгва, когато получи кодиран имейл. Е, изглежда, НРОС бяха докопали интересна информа­ция. Информаторът все още беше неизвестен, но Мецгьр беше възложил на хора да проучват въпроса. От техническия отдел обаче бяха открили имената на други хора, които работеха по случая, освен прокурорката Нанс Лоръл. Главните следователи бяха двама - детектив Амелия Сакс от Нюйоркската полиция и някакъв консултант с интересно име, Линкълн Райм.

Време беше да порови и да се поразтърси, помисли си Суон, докато вадеше телефона си. В крайна сметка силата на най-ху­бавата готварска книга на света, „Радостта от готвенето“, се дължеше на търпеливото събиране и подреждане на факти, с две думи, от знанието, а не от показни рецепти.

19.

- Знаете ли за Панама? - попита Таш Фарада Сакс, седна­ла на предната седалка на лимузината. Беше оживен и явно му беше приятно да кара бързо из трафика, докато пътуваха към Уолстрийт.

- Знам за канала. За някакво нахлуване или нещо подобно. Преди време - отговори тя.

Шофьорът се засмя и ускори, за да избегне една бавна коло­на от превозни средства по „Франклин Делано Рузвелт“.

- Нахлуване или нещо подобно! Да, да. Аз чета много исто­рически книги. Приятно ми е. През осемдесетте години в Па­нама се извършва смяна на режима. Революция. Точно като в нашата страна.

- Да, в Иран. През седемдесет и девета, нали?

Той я изгледа намръщено.

- Имам предвид в Персия - поправи се тя.

- Не, аз говоря за хиляда седемстотин седемдесет и шеста. Аз съм американец.

А! Нашата страна.

- Извинете.

Челото му се смръщи, но опрощаващо.

- И така, Панама. Нориега бил приятел на Америка. Борел се с комунистическото зло. Помагал на ЦРУ и на Агенцията за борба с наркотиците, водели война с тази напаст наркоти­ците... Разбира се, Нориега помагал и на босовете на картела да се борят с другата напаст - ЦРУ и АБН. Поувлякъл се в играта и през хиляда деветстотин осемдесет и девета на Съ­единените щати им омръзнало. И сме нахлули. Проблемът е, че войната с Панама била мръсна малка война. Чели ли сте Джордж Оруел?

- Не - отговори Сакс. Може и да го беше чела отдавна, но никога не блъфираше и не се хвалеше с познания, които няма.

- Във „Фермата на животните“ той пише: „Всички животни са равни, но някои са по-равни от други“. Е, всички войни са лоши, но някои войни са по-лоши от други. Държавният глава на Панама бил корумпиран, подчинените му също били корум­пирани. Те били опасни хора и потискали народа. Нахлуването обаче също било съпроводено с много насилие. Роберто Море­но живеел там, в столицата, заедно с родителите си.

Сакс си спомни разговора си с Фред Делрей, който им каза, че Робърт Морено е известен и под името Роберто. Запита се дали е променил името си официално, или е използвал испанс­ката разновидност като псевдоним.

- По онова време той бил тийнейджър. Онзи ден в колата каза на Лидия, на пищната си приятелка, че не живял особено щастливо у дома - баща му често пътувал, а майка му трудно преодолявала тъгата. Не му била опора.

Сакс си спомни работата на бащата в нефтената компания, дългото работно време и самоубийството на жената в крайна сметка.

- Изглежда, момчето се сприятелило с някакво семейство, което живеело в град Панама. Роберто и двамата братя много се сближили. Енрико и Хосе, май така се казваха. Били почти връстници, така го чух да казва... - Фарада замълча.

Сакс усети накъде върви историята.

- Двамата братя са загинали по време на инвазията, така ли?

- Единият бил най-добрият приятел на Роберто. Не знае кой точно е стрелял, но обвинява американците. Каза, че правител­ството променило правилата. Не се интересували от хората или от свободата, както твърдели. Нямали нищо против да подкре­пят Нориега и да толерират наркотиците, докато положението му не станало нестабилно и те се притеснили, че каналът ще затвори и танкерите с петрол няма да могат да преминават. То­гава нахлули. - Шофьорът вече зашепна: - Господин Морено намерил трупа на приятеля си. Сънувал кошмари за това, така каза на онази жена Лидия.

Доказателствата сочеха, че Морено не е съвсем светец, противно на онова, което би желала Нанс Лоръл, но Сакс се трогна от историята. Питаше се дали Лоръл би се трогнала. Надали.

- Докато разказваше на Лидия тази история - додаде шофьор­ът, - гласът му секна. Но после изведнъж се засмя и каза, че се сбогува с Америка и че това го радва. Това щяло да бъде послед­ното му пътуване тук. Знаел, че повече няма да може да се върне.

- Няма да може да се върне ли?

- Точно така, нямало да може. „И слава богу!“, така каза - добави мрачно Таш Фарада. - Пък аз си помислих, че и ние се отърваваме. Обичам тази страна. - Пауза, после добави: - Раз­бирате ли, не се радвам, че е мъртъв. Но той наговори много лоши неща за родината ми, която според мен е най-хубавата страна на света и винаги е била.

Когато наближиха Уолстрийт, Сакс кимна към мястото на нападенията от единайсети септември.

- Поиска ли да види кота нула?

- Не - отговори шофьорът, - предполагах, че ще поиска, че ще злорадства след всичко, което наговори. И тогава щях да го помоля да слезе от колата. Но той не го стори. Умълча се.

- Къде го закарахте след това?

- Просто ги оставих ето тук - спря той на Фултън Стрийт, близо до Бродуей. - Което ми се стори странно. Просто на ъгъ­ла на улицата. Слязоха и казаха, че ще се забавят няколко часа. Ако не съм можел да ги изчакам тук, щели да ми звъннат. Дадох му визитката си.

- Какво ви се стори странно в това?

- В тази част на града ние, шофьорите на лимузини, можем да отидем почти навсякъде, ако няма ремонт някъде. А той из­глежда не искаше да видя къде отива. Допускам, че в някой хо­тел, „Милениум“ или някой друг. Тръгнаха ето в тази посока.

На среща с пищната си приятелка? Но тогава защо просто не са останали в хотел в нетърговската част на града?

- Обади ли ви се? - Сакс се надяваше да получи телефонния номер на Морено, ако още е в паметта на телефона на шофьора.

- Не - отвърна мъжът, - аз ги изчаках тук и те се върнаха.

Тя слезе от линкълна и после тръгна в посоката, указана от шофьора. Провери в трите хотела, които се намираха на пеше­ходно разстояние, но никъде не намери данни за гост на име Морено на първи май. Ако се бяха регистрирали, явно е било под името на Лидия, но тази следа нямаше да доведе до никъде без повече информация за нея. Сакс показа и снимка на Море­но, но никой не го разпозна.

Дали активистът не беше платил да прави секс с друга, за­пита се тя. Или двамата се бяха срещнали с някого в хотел или в офис тук? За да го подкупят или да го изнудват? Сакс отново излезе на оживената улица пред последния хотел и огледа сто­тиците сгради наоколо - офиси, магазини, апартаменти. Екип от Нюйоркската полиция можеше цял месец да разпитва за Ро­бърт Морено и за спътницата му и пак да не узнае нищо.

Зачуди се също дали Лидия не е получила пари по друга причина. Дали пък не е част от клетка, от терористична орга­низация, с която е работел Морено? Дали не са се срещнали е група, която е искала да изпрати поредното изпълнено с наси­лие послание във финансовия център на града?

Това предположение, макар разумно според Сакс, със сигур­ност нямаше да е приятно за Нанс Лоръл.

С други думи, не можеш да си обективна...

Сакс се извърна и пое обратно към лимузината. Отново се настани на предната седалка, протегна се, смръщи се от болка и заби един нокът в друг. „Престани“ - нареди си. Заби нокътя малко по-дълбоко и изтри кръвта в черните си джинси.

- А след това?

- Върнах ги в хотела - отговори Фарада. - Жената слезе с него, но поеха в различни посоки. Той влезе вътре, а тя тръгна на изток.

- Прегърнаха ли се?

- Не точно. Докоснаха си бузите. И толкова. Той ми даде бакшиш, и то доста щедър, нищо че е включен в цената.

- Добре, да се връщаме в Куинс.

Той включи на скорост и се отправи на изток през натова­рения трафик в часа пик. Беше към седем вечерта. Докато се движеха едва-едва, тя попита Фарада:

- Да сте усетили да го следят или да го наблюдават? Да се е почувствал напрегнат? Да се е държал подозрително или параноично?

- Хм. А, мога да кажа, че беше предпазлив. Често се озър­таше. Обаче не е имал конкретни тревоги. Не е казвал напри­мер: „Червената кола ме следи“. Изглеждаше като човек, който се старае да бъде добре запознат с обстановката. Това мога да кажа. Деловите хора са такива. И мисля, че в наше време трябва да е точно така.

Сакс се почувства безсилна. Не беше научила нищо убеди­телно за пребиваването на този човек в Ню Йорк. Сега дори имаше още повече въпроси. Въпреки това тя не успяваше да се отърси от усещането за неотложност, защото в ЗСЗ някой си Рашид беше споменат като следващата мишена.

Знаеха със сигурност, че НРОС ще го убие преди петък. И кой тогава щеше да бъде косвената жертва? Съпругата и децата му? Някой минувач?

Намираха се на моста „Уилямсбърг“, когато звънна телефо­нът ѝ.

- Здрасти, Фред.

- Здравей, Амелия. Слушай, има едно-две неща. Накарах на­шите хора да поразузнаят, като засекат сигнали във Венецуела. Уловихме съобщение с гласа на Морено отпреди около месец. Може да има връзка. Казва: „Да, на двайсет и четвърти май, точ­но така... изчезва безследно. След това ще настане рай.“

Двайсет и четвърти беше след по-малко от две седмици. Да не би той да планираше някакво нападение, след което да се покрие като Бен Ладен?

- Някаква представа? - попита Сакс.

- Никаква, но продължават да проверяват.

Тя разказа на агента какво ѝ беше обяснил Фарада - че това щяло да бъде последното пътуване на Морено до Ню Йорк, и за загадъчните му срещи близо до кота нула.

- Има връзка - съгласи се Делрей. - Да, да, може да е нами­слил нещо противно и после да се покрие. Има логика, особено след като чуеш какво още имам да ти казвам.

- Давай - приготвя тя бележника и писалката си.

- Имаме и още един гласов капан. Десет дни преди да умре. Морено казва: „Можем ли да намерим някой да ги вдигне във въздуха?“

Стомахът на Сакс се сви. Делрей продължи:

- Според техничарите той споменава датата тринайсети май и Мексико.

Това беше преди два дни. Сакс не помнеше в Мексико да е ставал инцидент, но страната в по-голямата си част беше воен­на зона с толкова много свързани с наркотиците нападения и убийства, че често изобщо не ги споменаваха по американските телевизионни новини.

- Проверявам да видя дали нещо се е случило тогава. И по­следно - казах ти едно-две неща, но всъщност са три. Имаме сведения за пътуванията на Морено. Готова ли си?

- Слушам те.

- На втори май Морено е летял от Ню Йорк до град Мекси­ко, може би за да планира бомбения атентат - продължи аген­тът. - После на следващия ден е отишъл в Никарагуа. На по­следващия - в Сан Хосе, Коста Рика. Останал е там няколко дни и после е летял до Бахамите на седми, където - няколко дни по-късно - се е натъкнал на точния мерник на господин Дон Брънс. - Делрей додаде: - В град Мексико и в Коста Рика е бил наблюдаван несистемно, но е бил забелязан пред американски­те посолства. Няма данни обаче поведението му да е намеквало за опасност, затова момчето ви не е било задържано.

- Благодаря, Фред. Много ми помогна.

- Ще продължавам да ровя, Амелия, но да знаеш, че нямам много време.

- Защо, нещо голямо ли готвиш?

- Аха. Сменям си името и заминавам за Канада. Присъеди­нявам се към конната полиция.

Щрак.

Тя не се засмя. Коментарът му напипа болно място - този случай беше като опасен експлозив.

Половин час по-късно Таш Фарада паркира на алеята пред къщата си и двамата слязоха. Той застана в една безпогрешна разпознаваема поза.

- Колко ви дължа? - попита Сакс.

- Обикновено вземаме от гараж до гараж, но за вас няма да е справедливо. Защото колата беше тук. Така че ще бъде според времето на тръгване и пристигане. - Той погледна часовника си. - Тръгнахме в четири и дванайсет и се връщаме в седем и трийсет и осем.

Това се казва точност.

- Ще закръгля във ваша полза. От четири и петнайсет до седем и половина. Това са три часа и петнайсет минути.

И доста бързо пресмятане.

- Колко е тарифата на час?

- Деветдесет долара.

- На час ли? - попита тя, преди да си спомни, че вече беше уточнила това с предишния си въпрос.

Усмивка.

- Триста осемдесет и два долара и петдесет цента.

„По дяволите!“ - помисли си Сакс, защото смяташе, че ще струва една четвърт от тази сума. Ето още една причина да не си пада по лимузините.

- И, разбира се... - додаде той.

- Аз се съгласих да ви платя двойно.

- Което прави общо седемстотин шейсет и пет долара.

Въздишка.

- Ще ме закарате ли до още едно място? - попита тя.

- Ако няма да се бавим много - кимна той към къщата. - Чакат ме за вечеря.

- Само до най-близкия банкомат.

- А, да, да... И ще го направя безплатно!

20.

Дали не си внушаваше?

Не.

Докато се връщаше към Манхатън със своята кола, Сакс беше сигурна, че някой я следи.

Погледна в огледалото за обратно виждане на излизане от тунела „Мидтаун“ и установи, че я следва един автомобил - светъл, но не можеше да определи марката и модела. Нищо осо­бено. Сив, бял, сребрист. Тук и по улиците, след като потегли от къщата на Фарада.

Но как беше възможно? Надзирателката ги беше уверила, че НРОС, Мецгър и снайперистът изобщо не знаят за разслед­ването.

А дори да бяха разбрали, как ще разпознаят личния ѝ авто­мобил и ще го намерят?

Въпреки това Сакс беше научила от един случай, който бяха водили преди няколко години, че дори човек с примитивна система за търсене на данни може с лекота да проследи нечие местоположение. А видеозаписите на регистрационните номе­ра, системите за разпознаване на лица, телефонни обаждания и кредитни карти, джипиесите, електронните системи за плаща­не на таксите по магистралите с идентификационни радиочипове в колите и НРОС със сигурност щяха да измъкнат много повече данни от базова система. Беше внимавала, но може би недостатъчно.

Това лесно можеше да се поправи.

Тя се усмихна и направи няколко сложни, бързи и изключи­телно забавни завои, повечето от които включваха свистене на гуми и вдигане на деветдесет километра в час на втора.

Когато направи и последния завой и стабилизира превъз­ходната си кобра, усмихвайки се мило на шофьора сикх, когото беше засякла, беше убедена, че се е изплъзнала от опашката си, ако изобщо е имала такава.

Поне докато отново не се доберат до нея.

А дори да я следеше някой, дали представляваше реална за­плаха?

НРОС може би щяха да търсят информация за нея и да се опитат да забавят разследването или да го осуетят, но трудно можеше да си представи, че правителството ще преследва ню­йоркски полицай.

Освен ако опасността не идваше от самото правителство, а от някакъв тласкан от гнева си психопат, който случайно рабо­ти за правителството, но използва положението си, за да осъ­ществи заблудената си маниакална идея да елиминира хората, които не са толкова патриотично настроени, колкото му се иска на него.

Но пък можеше и заплахата да няма нищо общо с Морено. Амелия Сакс беше тикнала много хора в затвора и надали ня­кой от тях беше доволен от този факт.

Тя усети тръпка по гърба

Паркира съвсем близо до Сентрал Парк Уест, на една пресеч­ка, и метна полицейския си пропуск на таблото. Излезе от колата и потупа кобура на своя глок, за да го усети къде е. Струваше ѝ се, че всяка кола наблизо е светла и обикновена на вид, но с призра­чен шофьор, който я наблюдава. Всяка антена, водонапорна кула и тръба върху всяка сграда в тази част на Ню Йорк ѝ се струваше като снайперист, насочил мерника си към нея.

Сакс бързо закрачи към къщата и влезе. Подмина салона, където Нанс Лоръл продължаваше да трака на клавиатурата си, както я беше оставила преди няколко часа, и влезе в стаята за рехабилитация на Райм - една от спалните на първия етаж, - където той си правеше упражненията.

Под зоркия поглед на Том Райм седеше привързан за сложен стационарен велосипед - всъщност електрически симулатор. Уредът изпращаше електрически импулси към краката му по­средством кабели, имитиращи мозъчни сигнали, и ги караше да въртят педалите. В момента той се бъхтеше като състезател от обиколката на Франция.

Амелия се усмихна и го целуна.

- Потен съм - оповести той.

И наистина беше.

Тя го целуна отново. Този път по-дълго. Симулаторът няма­ше да излекува неговата квадриплегия, но поддържаше муску­лите и кръвоносната му система във форма и подобряваше със­тоянието на кожата му, което беше важно за предотвратяване на раните, които често съпровождат тежки инвалидни състояния. Както често оповестяваше Райм, понякога просто за да шокира: „Сакатите много дълго си седят на задника...“

Упражненията действаха добре и на нервната система.

Това беше аеробната част от упражнението. Другата включ­ваше укрепване на мускулите на врата и раменете му. Тези части на тялото му до голяма степен щяха да контролират дви­жението на лявата му ръка, както в момента контролираха дясната. На това щеше да стане след предстоящата след няколко седмици операция, ако всичко минеше добре.

На Сакс ѝ се искаше да не си беше помисляла последната част на изречението.

- Откри ли нещо? - попита той задъхано.

Тя му разказа за пътуването си с шофьора, обясни за гибел­та на близкия приятел на Морено по време на американското нахлуване в Панама. Понякога озлоблението може да бъде из­ключително силно. Обаче Райм не се интересуваше от дрънканиците за човешката психика. Открай време. Повече го ин­тересуваше какво е научила Сакс за Лидия, закритите банкови сметки, загадъчната среща, намерението на Морено да си самоналожи изгнание от САЩ - да изчезне яко дим - и евентуалната връзка с експлозии в град Мексико на тринайсети май.

- Фред ще продължи да рови. Провървя ли ти на Бахамите?

- Пълна гадост - рязко и задъхано каза той. - Не знам дали се дължи на некомпетентност, или е въпрос на политика - веро­ятно и на двете, - обаче звънях и все ме оставяха на изчакване, докато накрая не затварях. За днес ми се събират общо седем пъти. Страшно мразя да ме оставят на изчакване. Канех се да звънна на посолството или на консулството ни там, за да се на­месят, обаче Нанс каза, че не е добра идея.

- Защо? Защото НРОС ще научат, така ли?

- Аха. Май съм съгласен с нея. Сигурна е, че в мига, в кой­то научат, ще започнат да изчезват доказателства. Проблемът е, че... - пое си той дълбоко дъх и с функциониращата си дясна ръка увеличи малко скоростта на велосипеда - ...няма никакви проклети доказателства.

- Забави малко - обади се Том.

- Кое - дитирамбата си или упражнението? Това е доста по­етично, не мислиш ли?

- Линкълн!

Криминалистът го изгледа предизвикателно и намали ско­ростта.

- Близо пет километра - оповести той. - Доста е.

Сакс взе една кърпа и изтри потта, стичаща се по слепоочи­ето му.

- Според мен някой вече е научил за разследването.

Тъмните му очи я изгледаха изпитателно.

Тя му разказа за колата, която вероятно я следеше.

- Значи неидентифицираният снайперист е научил за нас? Някаква самоличност?

- Не. Или наистина е много добър, или въображението ми се е развихрило.

- Надали има параноя във връзка с този случай, Сакс. Трябва да кажеш на приятелката ни в салона. Съобщи ли ѝ, че Морено може и да не се окаже светец?

- Още не.

Тя установи, че Райм я гледа с особено изражение.

- И какво означава това? - попита го.

- Защо не я харесваш?

- Много сме различни - като олио и вода.

Райм се изсмя.

- Митът за хидрофобията. Те се смесват, Сакс. Достатъчно е да премахнеш газовете от водата и тя ще се примеси с олиото.

- Трябваше да съобразя да не пробутвам клише на учен.

- Особено когато не отговаря на въпроса.

Минаха цели пет секунди, преди тя да отговори:

- Не знам защо не я харесвам. Първо, не ми харесва този микромениджмънт. Теб тя не те тормози. Може би е нещо женско.

- Нямам мнение по темата.

Тя се почеса по главата и въздъхна:

- Отивам да ѝ кажа.

На прага спря и се обърна да погледне Райм, който се упраж­няваше усилено. Сакс имаше смесени чувства по отношение на плановете му за предстоящата операция. Беше рискована. Хората с увреждания имат и увредена психика, а една операция може да предизвика огромни усложнения, които иначе не биха били проблем за здрави хора.

Да, тя несъмнено искаше партньорът ѝ да се почувства до­бре в кожата си. Но нима Райм не знаеше истината - че той, както и всички останали, е преди всичко ум и сърце, и едва след това тяло? Че нашето физическо превъплъщение винаги ни раз­очарова по един или друг начин. Е, зяпаха го на улицата. Не беше единствен. Когато нея я зяпаше някой, обикновено беше много по-зловещ, отколкото в неговия случай.

Тя се замисли за дните си като модел, когато всъщност се беше чувствала изолирана заради хубавата си външност, ръста си и чупливата си рижа коса. Беше се разгневила - и дори се засегна, - че я третират само като ценен трофей. Рискува да си навлече гнева на майка си, но се отказа от тази професия и по­стъпи в Нюйоркската полиция, следвайки стъпките на баща си.

В какво вярваш, какво знаеш, как правиш избора си, кога отстояваш позициите си - това бяха качествата, които те опре­делят като полицай. А не как изглеждаш.

Разбира се, Линкълн Райм беше човек със сериозни физи­чески увреждания. Кой в неговото състояние не би желал да е по-добре, да може да хваща с двете си ръце, да ходи? Понякога обаче тя се питаше дали той не се подлага на рискованата опе­рация заради нея, а не толкова заради самия себе си. Рядко об­съждаха този въпрос, а когато го правеха, думите им отскачаха от темата като куршум от плоска скала. Но подразбиращото се значение беше ясно: „За какво ти е да си със сакат човек, Сакс? Без мен ще ти е по-добре.“

Като че ли тя търсеше господин Съвършенство - просто не беше така и никога не е било. Беше имала само още една се­риозна връзка - отново с полицай - и тя беше завършила ка- тастрофално (макар че Ник най-сетне излезе от затвора). Беше се срещала и с други, обикновено колкото да запълва времето, докато не разбра, че отегчението от нечие присъствие е в пъти по-голяма от скуката в самота.

Беше доволна от независимостта си и ако Райм не беше в картинката, тя щеше да се чувства добре и сама - завинаги, ако не се появеше някой друг.

„Прави каквото искаш - помисли си Сакс. - Оперирай се или не се оперирай. Но го направи за себе си. Каквото и да ре­шиш, аз съм тук.“

Погледа го още малко с лека усмивка. След това усмивката ѝ се стопи и тя отиде в салона да се види с Надзирателката и да ѝ съобщи новините.

Свети Морено може би не беше чак такъв светец...

21.

Докато Сакс нахвърляше на белите дъски информацията, ко­ято беше научила по време на пътуването с Траш Фарада, Нанс Лоръл завъртя стола си към детектива.

Премисляше онова, което ѝ бе разказала Сакс.

- Компаньонка ли? - попита. - Сигурна ли си?

- Не, но има такава вероятност. Обадих се на Лон. Изпратил е няколко от хората на Майърс, за да опитат да я намерят.

- Момиче на повикване - озадачено изрече Лоръл.

Сакс очакваше да е по-изненадана. Информацията, че прос­титутка е съпровождала женената ти жертва в Ню Йорк, надали щеше да спечели симпатията на съдебните заседатели.

Още повече се изненада, когато прокурорката заяви хладно:

- Е, мъжете кръшкат. Можем да го изиграем фино.

Сигурно имаше предвид, че ще опита съдебните заседате­ли да бъдат предимно мъже, които вероятно няма да се отнесат толкова критично към изневярата на Морено.

Ако ме питате дали избирам случаи, които съм сигурна, че ще спечеля, детектив, отговорът е да...

- Така или иначе, това е добре за нас - продължи Сакс. - Може би не са прекарали цялото време в леглото. Може да я е завел на среща с приятел, може тя да е забелязала някой от НРОС да ги следи. Ако е професионалистка, ще имаме лосто­ве, с които да я накараме да говори. Надали ще иска да се ро­вим много в живота ѝ. - И додаде: - Възможно е обаче да не е компаньонка, а да е замесена в нещо различно, може би дори престъпно.

- Заради парите - кимна Лоръл към бялата дъска. - Именно. Мислех си за възможна терористична връзка.

Сакс си помисли: „Ти го установяваш, не фактите.“

- Но все пак... - кимна и тя към бялата дъска. - Никакво връ­щане в САЩ, банковите преводи, изчезването яко дим... Споме­наването, че ще вдигне някого във въздуха в Мексико.

- Може да значи много неща. Строителство, събаряне на сграда, например за някоя от кампаниите му за местна власт. - Въпреки това последиците от откритията явно я притесняваха.

- Шофьорът забелязал ли е някой да ги следи?

Сакс ѝ обясни, че според Фарада Морено се е озъртал не­спокойно.

- Знае ли дали Морено е забелязал нещо конкретно? - по­пита Лоръл.

- Не.

Нанс Лоръл плъзна стола си напред и впери поглед в бялата дъска със странно сходна поза на тази на Райм, когато паркира­ше инвалидната си количка пред схемите.

- И нямаме нищо за благотворителната дейност на Морено, което да го представя в добра светлина?

- Шофьорът го определи като джентълмен. И му дал щедър бакшиш.

Лоръл не търсеше точно това.

- Разбирам. - Погледна часовника си. Наближаваше еди­найсет през нощта. Тя се намръщи, сякаш бе очаквала да е по-рано. За момент Сакс наистина си помисли, че прокурор- ката се кани да работи цяла нощ. Обаче тя се зае да подрежда папките върху масата си и каза: - Ще се прибирам. - Погледна към Сакс: - Знам, че е късно, но ако искаш, може да напишеш бележките си относно сведения от детектив Делрей и да ги изпратиш...

- На сигурния сървър.

- Ако обичаш...

* * *

Райм движеше инвалидната си количка напред-назад пред изписаните бели дъски, заслушан в настойчивото стакато на Амелия Сакс, която пишеше.

Не изглеждаше доволна.

Линкълн Райм със сигурност не беше. Отново огледа дъски­те. Проклетите дъски. Целият случай се крепеше само на дву­смислени и спекулативни слухове.

Несигурна работа.

Никакви събрани, анализирани или подложени на анализ ве­ществени доказателства. Той въздъхна безпомощно.

Преди сто години френският криминолог Едмон Локар беше казал, че на всяко местопрестъпление се осъществява обмен между извършителя и местопрестъплението или между извършителя и жертвата. Може и да е невидима, но със сигур­ност съществува и трябва да бъде открита... ако знаеш къде да търсиш и ако си търпелив и прилежен.

Надали имаше по-уместно приложение на принципа на Локар от убийството на Морено. Стрелбата винаги оставя огромен брой улики: гилзи, патрони, следи от триене, следи от барут, стъпки, материални следи на мястото, от което е стрелял снай­перистът...

Райм знаеше, че такива улики съществуват, но не му бяха достъпни. Вбесяващо. С всеки изминал ден, по-дяволите - с всеки изминал час, те ставаха все по-незначителни, защото състоянието им се влошаваше, губеха чистотата си и вероятно дори биваха откраднати.

Райм очакваше с нетърпение да анализира събраните ве­ществени доказателства лично, собственоръчно, да ги разгледа, да ги докосне... Невероятно удоволствие, останало недостъпно за него твърде много трудни години.

Само че тази възможност изглеждаше все още неосъщест­вима, защото времето минаваше, а от никъде не получаваха ни­какви сведения.

Служител от Информационната служба се обади и съобщи, че в базата-данни е открил много „Дон Брънс“ или „Доналд Брънс“, обаче алгоритъмът за установяване на неясни връзки не е преценил нито един от тях като съществен. Този алгоритъм вземаше несвързани данни като имена, адреси, организации и дейности и с помощта на суперкомпютри се опитваше да наме­ри връзки помежду им, които традиционното разследване не би успяло да открие. Райм не беше силно разочарован от отрица­телния резултат. Не беше очаквал много. Правителствените аг­енти на това ниво - особено снайперистите - несъмнено често сменяха прикритието си, в повечето случаи плащаха в брой и се стараеха да не се набиват на очи.

Погледна към Сакс, която не откъсваше поглед от екрана на лаптопа си и пишеше бележките си за Лоръл. Беше бърза и акуратна. Болестта, засегнала коляното и таза ѝ, беше пощадила пръстите. Тя изобщо не натискаше копчето за изтриване, за да нанесе поправки. Райм си спомни, че когато преди години за­почваше работа в полицията, полицайките никога не признава­ха, че умеят да печатат, защото се опасяваха да не бъдат изоли­рани и третирани като секретарки. Сега беше различно – който пишеше по-бързо, имаше по-бързо достъп до информацията и поради това беше по-ефективен следовател.

Сакс обаче имаше изражение на експлоатирана секретарка.

- Да ти донеса ли... - понечи да попита Том.

- Не - сряза го Райм.

- Е, понеже всъщност питах Амелия - рече помощникът му, - защо не я оставиш тя да отговори? Искаш ли нещо за хапване или за пиене?

- Не, благодаря, Том.

Това достави на Райм дребнаво задоволство. И той отклони предложението на Том. И отново потъна в мрачен размисъл.

Сакс отговори на обаждане по телефона. Райм чу мелодията, с която ѝ звъняха, и позна кой е. Тя го пусна на високоговорител.

- Какво имаш за нас, Родни? - провикна се той.

- Здрасти, Линкълн. Напредвам бавно, но проследих имейла на информатора от Румъния до Швеция.

Райм погледна часовника. В Стокхолм трябваше да е ранно утро. Явно биологичният часовник на откачените техничари отмерваше времето по свой си начин.

Полицаят от отдела за компютърни престъпления продъл­жи:

- Всъщност познавам човека, който обслужва прокси сървъ­ра. Поспорихме относно „Момичето с татуирания дракон“ пре­ди около година и известно време се хаквахме взаимно. Добър е. Обаче не колкото мен. Както и да е, успях да го убедя да ни помогне, стига да не трябва да свидетелства.

Колкото и да беше кисел, Райм се засмя:

- Добрата стара мъжка мрежа си съществува и действа - в истинския смисъл мрежа.

Шарнек може би също се засмя, но трудно можеше да се разбере заради музиката, която гърмеше.

- Той е напълно сигурен, че имейлът и ЗСЗ за убийството са изпратени от района на Ню Йорк и че нито една правителствена служба не участва в пренасочването. Изпратени са по търговска безжична мрежа. Информаторът може да е влязъл в нечий акаунт или да е използвал свободен безжичен достъп до интернет в кафене или хотел.

- От колко места? - попита Сакс.

- Има около седем милиона незащитени акаунта в района на Ню Йорк. Приблизително.

- Майчице!

- Обаче успях да елиминирам един.

- Само един? Кой?

- Своя - засмя се той на собствената си шега. - Не се тревожете, много бързо можем да свием бройката. Трябва да разшифроваме един код, но си издействах малко време на суперкомпютъра в Кълъмбия. Открия ли нещо, веднага ще ви съобщя.

Благодариха на полицая. Той се върна към ужасната си му­зика и любимите си кутии, Сакс възобнови гневното писане, а Райм се насочи отново към анемичните бели дъски.

Мобилният му телефон звънна и той го стисна, когато забе­ляза, че кодът е 242.

„Е, това е интересно“ - помисли си той, приемайки обаж­дането.

22.

- Ало, вие ли сте ефрейторе?

- Да, капитане, аз съм - отговори ефрейтор Поатие от Бахамската кралска полиция. И тихо се засмя. - Май сте изнена­дан, че ме чувате. Смятахте, че няма да ви се обадя ли?

- Да, така е.

- Късно е. Дано не ви безпокоя.

- Радвам се, че се обаждате.

В далечината се чуваше камбанен звън. Къде беше Поатие? Вече беше късно, но чуваше мърморенето на тълпа, на многолюдна тълпа.

- Не бях сам по време на предишния ни разговор. Някои от отговорите ми вероятно са ви озадачили.

- Мислех си за това.

- Сигурно сте усетили, че има известна неохота за сътрудни­чество. - Полицаят замълча, сякаш се чудеше дали се е изразил правилно.

- Усетих го.

Разнесе се силна музика като от парен орган, класическата циркова тема.

- И сигурно ви е било любопитно - продължи Поатие - защо млад полицай като мен е получил толкова важен случай, след като досега не е разследвал убийство.

- Млад ли сте?

- На двайсет и шест съм.

Млад при определени обстоятелства, при други - не толко­ва. Но за работа в отдел „Убийства“, да, беше си новобранец.

Сега зад Поатие се разнесе силен шум, някакво дрънчене. Ефрейторът продължи:

- Не съм в управлението.

- И това разбрах - засмя се Райм. - На улицата ли сте?

- Не, не, вечер работя друго. Охрана съм в едно казино в курорт на остров Парадайз. Близо до прочутото „Атлантис“. Знаете ли го?

Райм не го знаеше. Никога през живота си не беше ходил на морски курорт.

- У вас полицаите работят ли на две места? - попита Поатие.

- Да, някои. Не можеш да изкарваш добри пари като поли­цай.

- Да, така е. Обаче не ми се идваше на работа. Бих пред­почел да продължа да се занимавам със случая на изчезнала­та студентка, но ми трябват пари... Нямам много време. Купих си карта за телефона, десет минути. Нека ви обясня за случая „Морено“ и какво е моето участие. Разбирате ли, от известно време съм в списъка на чакащите за преместване в централния детективски отдел. Открай време целта ми е да стана детектив. Миналата седмица началникът ми каза, че съм избран за млад­ши детектив. И което е още по-чудно, че ми е възложен случай - убийството на Морено. Мислех, че ще мине най-малко годи­на, преди изобщо да разгледат кандидатурата ми за този отдел. А да ми възложат случай беше направо немислимо. Но естест­вено, се зарадвах.

След това ми казаха, че са ме избрали, защото на този етап случаят бил предимно административен. Зад убийството сто­ял някакъв картел, както вече ви казах. Вероятно от родината на сеньор Морено, Венецуела. Снайперистът със сигурност вече бил напуснал страната и се върнал в Каракас. Трябваше да събера улики, да взема показания в хотела, където е бил убит господин Морено, и да изпратя досието на венецуелската поли­ция. Трябваше да действам като свръзка, ако те решат да дойдат да разследват в Насау. А след това ме накараха да помагам на старши детектив, който разследваше убийството на адвоката, за когото ви споменах.

Известния адвокат.

Още тракане и викове. Какво беше това, ротативка?

Настана пауза, после Поатие се провикна към някого наб­лизо:

- Не, не, те са пияни. Само ги наблюдавай. Зает съм. Тряб­ва да си довърша разговора. Изведи ги навън, ако станат аг­ресивни. Повикай Големия Самюъл. - После отново заговори на Райм: - Подозирате, че заговор на върха и тъмни интриги целят да попречат на разследването на смъртта на Морено. В известен смисъл е така. Първо трябва да се запитаме защо кар­телите ще искат да го убиват. Сеньор Морено беше харесван в Латинска Америка. Шефовете на картели са преди всичко биз­несмени. Не биха желали с убийството на популярен активист да отблъскват хората, които са им нужни като мулета и работна ръка. Моето впечатление от проучване, което направих онлайн, е, че картелите и Морено са се толерирали взаимно.

- Както вече ви казах, ние сме на същото мнение - отговори му Линкълн.

Ефрейторът направи пауза.

- Господин Морено говореше много открито против Амери­ка. А неговото Движение за местна власт, което има антиамериканска основа, набираше популярност. Нали знаете това?

- Да, знам го.

- Освен това имаше връзка с организации с терористична нагласа. Сигурен съм, че и това не ви изненадва.

- Да, и това знаем.

- Ето защо ми хрумна... - снижи глас той, - че може пък вашето правителство да иска смъртта на този човек.

Райм си даде сметка, че е подценявал ефрейтора.

- Нали разбирате в какво положение са се оказали моите на­чалници - всъщност цялото Министерство по националната си­гурност и парламентът ни. - Поатие вече почти шепнеше: - Ами ако нашето разследване докаже, че е точно така? ЦРУ и Пентагонът изпращат снайперист тук, за да застреля господин Морено? И какво, ако полицейското разследване открие този човек и раз­бере за коя организация работи? Последиците ще бъдат фатал­ни. Като отмъщение за злепоставящите разкрития може в САЩ да бъдат взети решения за промяна на имиграционната политика по отношение на Бахамите. Или за промяна на митническата по­литика. А това ще ни се отрази зле. Икономиката ни не е в добро състояние. Имаме нужда от американците. Нуждаем се от се­мейства, които да идват тук, за да плуват децата им с делфините, бабата да играе аеробика в басейна, а съпругът и съпругата да се усамотят в спалнята за първата си романтична среща от месеци. Не можем да изгубим туристите си. Категорично. А това означа­ва, че не бива да рошим перушината на Вашингтон.

- Смятате ли, че ще има такива мерки, ако проведете по-сериозно разследване?

- Това е разумно обяснение на иначе необяснимия факт, че преди две седмици водещият разследването на убийството на Морено детектив, тоест аз, проверяваше дали има нужните противопожарни изходи в новите сгради и дали компаниите за отдаване на джетове под наем са платили навреме всичките си такси. - Поатие извиси глас и в него се прокрадна стоманена нотка: - Но ви уверявам в едно, капитане: може и да съм ра­ботил в отдела за бизнес инспекции и лицензи, но всяка моя инспекция и всеки един лиценз са резултат от навременна, за­дълбочена и почтена работа.

- Не се съмнявам, ефрейторе.

- Затова се притесних, когато ми възложиха този случай, ако разбирате какво искам да кажа.

Мълчание, нарушено от силното тракане на ротативка в ухо­то на Райм.

Когато шумът престана, Поатие прошепна:

- Случаят „Морено“ тук е на сух док, капитане. Допускам обаче, че вие продължавате напред.

- Точно така.

- И допускам, че сте отправили обвинение в заговор.

Наистина го беше подценил.

- Точно така.

- Поразрових около онова име, Дон Брънс. Казахте, че е прикритие.

- Да.

- Няма никакви сведения в нашите бази-данни. Митница, паспортна служба, хотелски регистри. Обаче лесно може да се е промъкнал незабелязано на острова. Не е трудно. Две неща обаче може да ви бъдат полезни. Може да се каже, че не съм пренебрегнал случая изцяло. Разпитах свидетели, както ви ка­зах. Служителка в „Саут Коув Ин“ ми каза, че някой се обадил на рецепцията два дни преди пристигането на Морено, за да потвърди резервацията му. Мъж с американски акцент. Което озадачило служителката, защото телохранителят на Морено звъннал само около час преди това, също за да провери дали всичко е наред с резервацията. Кой е вторият обадил се човек - онзи във или от Америка - и защо толкова се интересува от пристигането на Морено?

- Имате ли номера?

- Казаха ми, че е с американски код. Но не разполагам е пъл­ния номер. Честно казано, предупредиха ме да не ровя повече да търся номера. Второто нещо е, че в деня преди стрелбата в хотела се появил човек, който задавал въпроси. Разговарял с една камериерка в апартамента, където щял да отседне се­ньор Морено, и питал дали навън постоянно има служители по поддръжката, дали апартаментът има завеси, къде е настанен телохранителят, въобще за движението на различни хора. До­пускам, че същият човек се е обадил, но не знам със сигурност, разбира се.

- Имате ли описанието му?

- Бял мъж, на около трийсет и пет, с къса коса, светлокестенява. И с американски акцент. Слаб, но атлетичен, така каза камериерката. Каза също, че приличал на военен.

- Това е нашият човек. Първо се е обадил, за да провери дали Морено ще пристигне. След това се е появил в деня преди стрелбата, за да огледа зоната около мишената. Някаква кола? Други подробности?

- Не, боя се, че няма.

Чу се някакво пиукане.

Райм го долови по линията и си помисли: „Мамка му, НРОС ни подслушват!“

Обаче Поатие поясни:

- Остават ми само няколко минути. Този сигнал предупреж­дава, че картата ми изтича.

- Мога аз да ви набера...

- И бездруго трябва да вървя. Надявам се, че това...

- Чакайте, моля ви - настойчиво го прекъсна криминалис­тът. - Разкажете ми за местопрестъплението. По-рано ви попи­тах за куршума. Това е основното за разследването...

Пауза.

- Снайперистът е стрелял три пъти от много голямо разсто­яние, повече от километър и половина. Двата изстрела не са улучили целта и куршумите са се раздробили на бетонната сте­на пред стаята. Куршумът, убил Морено, е намерен до голяма степен непокътнат.

- Само един ли? - объркано попита Райм. - Ами другите жертви?

- О, те не са застреляни. Изстрелът бил много мощен. Нат­рошил прозореца и по всички се посипали стъкла. Телохрани­телят и репортерът, интервюирал Морено, били зле нарязани и умрели от кръвозагуба на път за болницата.

Куршум за милиони.

- А металът? Гилзите?

- Помолих криминолозите да определят откъде е стрелял снайперистът. Но... - замълча. - Чинът ми е много нисък и те ми отговориха, че не им се занимава.

- Не им се занимава ли?

- Теренът би неравен, скалист бряг, който се претърсвал трудно. Възпротивих се, но вече беше взето решение случаят да не се разследва.

- Можете и сам да потърсите, ефрейторе. Мога да ви кажа как да намерите откъде е стрелял снайперистът - каза Райм.

- Е, както ви казах, случаят е прекратен.

Пиукане.

- Можете да потърсите някои съвсем простички неща. Снай­перистите оставят много следи, колкото и да внимават. Няма да ви отнеме много време.

Пиу, пиу...

- Не мога, капитане. Изчезналата студентка още не е наме­рена.

- Добре, ефрейторе, но, моля ви... - побърза да каже Райм, - изпратете ми доклада, снимки, резултатите от аутопсията. Ако мога да получа и дрехите на жертвите. Най-вече обувките. И... куршума. Куршумът наистина ми трябва. Ще бъдем много при­лежни по отношение на йерархията.

Пауза.

- О, не, капитане, съжалявам. Трябва да вървя.

Пиу, пиу, пиу...

Последното, което Райм чу, беше настойчивото тракане на ротативката и гласа на един изключително пиян турист, който каза:

- Страхотно, страхотно! Нали си даваш сметка, че ти стру­ваше двеста кинта да спечелиш трийсет и девет скапани до­лара!

23.

През нощта Райм и Сакс лежаха в леглото си „СънТек“ съв­сем хоризонтално. Тя го беше уверила, че леглото е неописуемо удобно - мнение, за което трябваше да ѝ се довери, тъй като усещаше само гладката възглавница. Която беше доста приятна всъщност.

- Погледни - прошепна тя.

В този миг на перваза на прозореца на спалнята на Райм на втория етаж нещо се раздвижи, трудно различимо в мрака.

После едно перо политна и се скри от поглед. И още едно.

Време за вечеря.

Перегринските соколи живееха на този перваз или на някой от другите на градската му къща, откакто самият той я обита­ваше. Много се радваше, че са избрали неговия дом да гнездят.

Като учен той категорично не вярваше в знаци, в поличби или в свръхестественото, но не виждаше нищо лошо в символите. Възприемаше птиците метафорично и размишляваше най-вече над един факт за тях, който мнозина не знаеха: че когато напа­дат, те по същество са неподвижни. Пикиращи вързопчета от мускули с изпънати навън крачета и прибрани криле, идеално обтекаеми. Носят се с повече от триста и двайсет километра в час и убиват жертвата при силния сблъсък с нея, а не като я разкъсват или хапят.

Неподвижни, но хищни.

Още едно перо политна, когато двойката птици се насочи­ха към основното си ядене. За предястие им беше послужил един охранен и невнимателен гълъб. Соколите обикновено са дневни птици и ловуват преди здрач, обаче в градовете нерядко стават нощни хищници.

- Вкусотия! - каза тя.

Той се засмя.

Тя се притисна до него и той усети богатото ухание на ко­сата ѝ. Мъничко шампоан, аромат на цветя. Амелия Сакс не си падаше по парфюмите. Той вдигна дясната си ръка и обгърна главата ѝ.

- Ще продължиш ли с Поатие? - попита тя.

- Ще опитам. Той настойчиво твърдеше, че няма да ни пома­га повече. Обаче аз знам, че се чувства безсилен, загдето не са му позволили да напредне с разследването.

- Ама че случай - отбеляза тя.

- Как се чувстваш като преобразувана в играч от базово ниво, Сакс? Справяш ли се, или не?

Тя се засмя:

- За кой точно отдел работеше този капитан Майърс - за „Специални операции“ ли?

- Ти си ченгето. Мислех, че ти ще знаеш.

- Не съм го чувала.

Замълчаха и после с рамото си, нормално като на всеки друг човек, той усети как тя се напрегна.

- Кажи ми - подкани я той.

- Знаеш, Райм, мнението ми за случая не се е променило.

- Имаш предвид онова, което каза преди на Нанс? Че не си сигурна дали Мецгър и нашият снайперист са престъпници, ко­ито бихме искали да преследваме?

- Именно.

- Съгласен съм, Сакс. Досега не съм подлагал разследване на съмнение. Не са попадали в сивата зона. А това е в сивата зона. Обаче не бива да забравяме едно нещо, Сакс. За самите нас.

- Ние сме доброволци.

- Аха. Можем да се оттеглим, ако поискаме. Майърс и Ло­ръл да си намерят някой друг.

Тя замълча и застина неподвижно, поне на местата, където Райм можеше да усети движение.

- Ти от самото начало не искаше този случай.

- Така е, не го исках. И част от мен наистина иска да се отка­же. Твърде много неща не знаем за играчите и за намеренията им, за мотивите им.

- Моята царица на мотивите.

- И като казвам играчи, имам предвид и Нанс Лоръл, и Бил Майърс, и Мецгьр и Брънс или както там се казва. Фред Делрей спомена, че газим в блато, в което надали искаме да газим. Има нещо вярно. - И след малко додаде: - Имам лошо предчувствие за този случай, Райм. Знам, че не вярваш в тези неща. Но ти през по-голяма част от кариерата си си работил с местопрес­тъплението, аз - на улицата. Там предчувствието важи.

Помълчаха минута-две, докато наблюдаваха как мъжкият сокол се издига и разперва криле с размах. Не бяха едри птици, но отблизо изглеждаха кралски величествени, досущ какъвто беше погледът, който птицата стрелна мигновено, но съсредо­точено в стаята. Зрението им беше удивително - забелязваха жертвата си от километри.

Символи...

- Ти искаш да продължим, нали? - попита тя.

- Разбирам те, Сакс - каза той. - Но за мен това е просто възел, който трябва да бъде разплетен. Не мога да се откажа. Обаче не е нужно ти да го правиш.

Тя прошепна незабавно в отговор:

- Не, с теб съм, Райм. Ти и аз. Двамата.

- Добре, а сега аз...

Думите обаче секнаха внезапно, защото устните на Сакс се озоваха върху неговите и тя започна да го целува жадно, почти отчаяно, и отметна завивките. Качи се върху него и обхвана гла­вата му с ръце. Той усети пръстите ѝ на тила си, по ушите си, по бузите си - бяха твърди и в следващия миг омекваха нежно. После отново ставаха силни. Галеха врата му, галеха слепоочи­ята му. Устните на Райм се преместиха от нейните към косата ѝ, после към местенцето зад ухото ѝ, после надолу към брадичка­та и отново на устата ѝ. Където се позабавиха.

Райм използваше отскоро функциониращата си ръка, за да работи с микроскопа на „Бауш и Ломб“, с телефоните, с компю­търа и с уреда за измерване на плътността. Обаче още не я беше използвал за това: придърпа Сакс по-близо, хвана горнището на копринената ѝ пижама и плавно я издърпа през главата ѝ.

Сигурно щеше да се справи с копчетата, ако опиташе, обаче положението беше спешно и диктуваше друго.

Вторник, 16 май

III

Хамелеони

24.

Райм отиде с количката си от предната дневна на градската си къща до мраморното входно антре.

Доктор Вик Барингтън, специалистът по гръбначната трав­ма на Райм, го последва навън и Том затвори вратата към стаята и се присъедини към тях. Домашните посещения на специа­лист бяха от друга епоха и дори от друго измерение, но когато травмата е толкова голяма, че е по-лесно планината да отиде при Мохамед, тогава много добри лекари правеха точно това.

Барингтън обаче беше нетрадиционен в редица отношения. Черната му чанта беше раничка „Найк“, а от болницата беше дошъл с колело.

- Благодаря, че идвате толкова рано - каза Линкълн на ле­каря.

Беше шест и половина сутринта.

Райм харесваше този човек и реши да не го съди, и да не пита какво е било толкова „спешно“ и кое е било нещото, зара­ди което се бе наложило да отмени вчерашната им уговорка. Би въртял на шиш всеки друг лекар.

Барингтън току-що беше приключил последната група из­следвания преди операцията, насрочена за двайсет и шести май.

- Ще взема кръвните изследвания и ще погледна резултати­те, но не виждам никакви признаци за промяна от последната седмица. Кръвното налягане е нормално.

Това беше най-големият враг на пациентите със сериозно увреждане на гръбначния стълб - пристъп на автономна дисрефлексия можеше да предизвика покачване на кръвното наляга­не за броени минути и да доведе до удар и смърт, ако лекар или болногледач не реагира незабавно.

- Белодробният капацитет се подобрява след всеки преглед и съм готов да се обзаложа, че си по-силен от мен.

Барингтън не увърташе и когато Райм зададе следващия въ­прос, знаеше, че ще получи честен отговор.

- Какви са шансовете ми?

- Лявата ти ръка отново да функционира ли? Близо до сто­те процента. Присадките на сухожилия и електродите са доста сигурна работа...

- Нямах това предвид. Питам дали ще оживея след операци­ята, дали няма да се появят някакви катаклизмени пречки.

- А, това е малко по-различно. Тук ти давам деветдесет про­цента.

Райм се замисли. Хирургията не можеше да направи нищо за краката му, нищичко не можеше да поправи това, поне през следващите пет или десет години. Обаче той беше убеден, че за хората с увреждания нормалната работа с ръцете е ключът към нормалния живот. Никой не обръща особено внимание на хора­та в инвалидни колички, ако могат да вземат нож или вилица, или да се ръкуват. Обаче ако някой трябва да ви храни и да ви бърше брадичката, дори присъствието ви предизвиква неудоб­ство като пръски кал.

А онези, които не отместват поглед, ви удостояват със със­традателни погледи. Клетият, клетият!

Деветдесет процента... разумен процент да си върнеш огромна част от живота.

- Да го направим - каза Райм.

- Ако нещо в кръвните изследвания ме тревожи, ще ти кажа, но не го очаквам. Датата остава двайсет и шести май. Седмица след това можеш да започнеш рехабилитация.

Линкълн се ръкува с лекаря и после, докато той се отправя­ше към вратата, криминалистът каза:

- А, има едно нещо. Може ли предната нощ да пийна едно-две?

- Линкълн - обади се Том, - трябва да си в най-добрата си форма за операцията.

- Искам и настроението ми да е добро - промърмори той.

Лекарят изглежда се замисли.

- Не се препоръчва прием на алкохол четирийсет и осем часа преди подобна процедура... Но строгото правило гласи: в корема не трябва да има нищо след полунощ преди операцията. Какво става преди това не ме интересува особено.

- Благодаря ви, докторе.

След като той си тръгна, Райм отиде в лабораторията, където огледа белите дъски. Сакс приключваше с доклада на научено­то от Поатие предната вечер. Редактираше информацията, като използваше по-дебел маркер, за да представи по-новите данни.

Той се взира в дъските известно време. После се провикна:

- Том!

- Тук съм.

- Мислех, че си в кухнята.

- Е, не съм. Тук съм. Какво искаш?

- Искам да проведеш няколко телефонни разговора.

- С удоволствие - отвърна болногледачът му. - Но си ми­слех, че на теб ще ти е приятно сам да го направиш. - И поглед­на към функциониращата ръка на Райм.

- Обичам да провеждам телефонни разговори, обаче мразя да ме оставят на изчакване. А имам усещането, че точно това ще ми се случи.

- Значи сега съм сурогатният ти изчакващ на телефона - каза Том.

Линкълн се замисли и отговори:

- Интересна формулировка, но немного точна.

УБИЙСТВОТО НА РОБЪРТ МОРЕНО

Почернените букви означават актуални данни

- местопрестъпление 1

- апартамент 1200, „Саут Коув Ин“, остров Ню Провидънс, Бахамите (Стаята на смъртта)

- 9 май

- жертва 1: Робърт Морено

- ПС: единствена огнестрелна рана в гърдите

- Допълнителна информация: Морено, 38 г., американски гражданин, емигрант, живее във Венецуела. Силно антиамерикански настроен. Псевдоним: Пратеник на истината. Планира „да изчезне яко дим“ на 24 май. Вероятна връзка с терористи­чен инцидент в Мексико на 13 май, твърди се, че търсел някой „да ги вдигне във въздуха“ на този ден.

- Прекарал три дни в Ню Йорк от 30 април до 2 май. Цел?

- 1 май, използва „Елитни лимузини“

- Шофьор Таш Фарада. (Обичайният му шофьор Влад Ни­колов бил болен. Опитваме се да го открием.)

- Ликвидира сметката си в „Американ Индипендънт Банк енд Тръст“, вероятно и в други банки.

- Взема жена на име Лидия от кръстовището на Лексингтън Авеню и Петдесет и втора, тя го придружава цял ден. Прости­тутка? Плаща ѝ пари? Проверка за установяване на самолич­ност.

- Причина за антиамериканските настроения: най-добрият му приятел е убит по време на нахлуването в Панама през 1998 г.

- Последно пътуване на Морено до САЩ. Повече няма да идва.

- Среща на Уолстрийт. Цел? Място?

- Втора жертва: Едуардо де ла Руа

- ПС: Кръвозагуба. Порязване на стъкла, разлетели се след изстрел.

- Допълнителна информация: журналист, интервюиращ Морено. Роден в Пуерто Рико, живее в Аржентина.

- Трета жертва: Симон Флорес

- ПС: Кръвозагуба. Порязване от стъкла, разлетели се след изстрел.

- Допълнителна информация: телохранител на Морено. Бразилец, живее във Венецуела.

- Първи заподозрян: Шрив Мецгър

- Директор на Надионалната разузнавателна и оперативна служба.

- Психически неуравновесен? Проблеми с гнева.

- Манипулира улики, за да оторизира Заповед за специална задача?

- Разведен. Завършил право в Иейл.

- Втори заподозрян: Снайперист

- Кодово име: Дон Брънс

- Информационните служби проверяват Брънс

- Отрицателни резултати

- Вероятно сам в „Саут Коув Ин“, 8 май. Бял мъж, около трийсет и пет годишен, късо подстриган, светлокестенява коса, американски акцент, слаб, но атлетичен. Изглежда „военен“. Разпитва за Морено.

- Вероятно индивид с американски акцент, който се обажда в „Саут Коув Ин“ на 7 май, за да се увери в пристигането на Морено. Обаждането е с американски код.

- Получен запис на гласа.

- Доклад от местопрестъплението, доклад от аутопсията, предстои получаването на други подробности.

- Слухове, че наркокартели стоят зад престъплението. Сла­бо вероятно.

- Второ местопрестъпление:

- Укритие на снайперист Дон Бърнс, на около двеста метра от стаята на смъртта, остров Ню Провидънс, Бахамски острови.

- 9 май

- Предстои получаването на доклад от местопрестъплението

- Допълнително разследване

- Установяване на самоличността на информатора

- Неизвестен заподозрян, издал Заповедта за специална за­дача

- Изпратена чрез анонимен имейл

- Проследена през Тайван до Румъния и Швеция. Изпратен от района на Ню Йорк чрез обществен безжичен интернет, не е използван правителствен сървър.

- Използван стар компютър, вероятно отпреди десет години, айбук, или модел мида, в два цвята (напр. зелено и оранжево), или традиционен модел, графитен, но много по-дебел от днеш­ните лаптопи.

- Светъл седан преследва дет. А. Сакс

- Моделът и марката не са установени.

25.

Шрив Мецгър се върна на горния етаж на сградата на НРОС след посещение в техническия отдел на организацията - подслушвачите - в мазето. Докато крачеше по коридорите, забе­ляза, че някои служители избягват да го гледат в очите и рязко завиват към тоалетните, в които несъмнено не им се налага да ходят в момента. Замисли се над онова, което току-що беше научил за разследването от хората си, които използваха доста съвременни техники за събиране на информация - още по-впечатляващи поради факта, че официално тези хора не съществу­ваха. (НРОС нямаше правомощия на територията на Съедине­ните щати и не можеше да послушва телефонни разговори, да следи чрез имейл или да хаква компютри. Мецгър обаче имаше решение: задният вход.)

Когато забеляза, че служителите му го избягват, Мецгър се улови, че мислите му блуждаят. Чуваше гласове не, не такива гласове, по-скоро спомени и части от тях.

Създай образ на гнева си. Символ Метафора.

Разбира се, докторе. Какво препоръчвате?

Не аз трябва да кажа, Шрив. Ти избери. Някои хора избират животни или лоши герои от телевизионни филми, или горещи въглени.

„Въглени ли?“ - запита се той. Това щеше да свърши рабо­та. Беше намерил образ за чудовищния гняв, който усещаше у себе си. Спомни си един инцидент от времето, когато беше още дундест юноша в северната част на щата Ню Йорк, преди да отслабне. Стоеше пред един есенен огън на открито в прогим­назията си, стеснително насочил вниманието си към момичето до себе си. Край тях се носеше пушек. Красива нощ. Приближи се към нея, уж за да избегне парещия очите дим. Усмихна ѝ се и я поздрави. Тя му каза: „Не се приближавай до пламъците, толкова си дебел, че ще се запалиш.“ И той се отдръпна.

История точно като за психиатър. На доктор Фишър много му хареса, много повече от историята за това как гневът му се стопява, когато заповяда нечия смърт.

Добре, значи Пушек, с главно „П“... Хубав избор, Шрив.

Когато наближи кабинета си, забеляза вътре Рут, наведена над бюрото му. Обикновено се разстройваше, ако види някой да влиза в личното му пространство без позволение. Обаче тя имаше право да е там при повечето обстоятелства. Срещу нея Мецгър не беше избухвал нито веднъж, което не можеше да се каже за повечето хора, с които работеше в НРОС. Ядосваше се и дори крещеше, понякога хвърляше доклади и бележници, но най-често не срещу обекта на яростта си. Никога срещу Рут оба­че. Може би защото тя работеше в непосредствена близост до него. След това реши, че тази теория не върши работа. Лусинда, Кейти и Сет също бяха близо до него, но той не беше успял да се владее пред съпругата си и с децата си, което се доказваше от бракоразводния документ, от уплашените очи и от сълзите им.

Може би причината на Рут да ѝ се разминава беше, че тя никога не бе сторила нещо, с което да го ядоса.

Но не, това също нямаше да свърши работа. Мецгър се вбеся­ваше на хората дори само ако си представи, че те го обиждат, или ако очакваше да го направят. Думите продължаваха да се вихрят в главата му - беше си приготвил реч, ако полицай го спре на път за офиса след футболния мач на Кейти в неделя вечерта.

„Ти, проклет държавен чиновник... Ето ти картата ми на фе­дерален служител. Става въпрос за националната сигурност, а ти ме спираш. Току-що изгуби работата си, приятел...“

Рут кимна към една папка, която явно тъкмо беше оставила върху бюрото му.

- Документи от Вашингтон - докладва. - Само за вашите очи.

Въпроси относно Морено, разбира се, и за това как така е сгафил. Мамка му, тези негодници действаха бързо, проклети бюрократични акули. Лесно е да си седиш в тъмен хладен ка­бинет във Вашингтон, да размишляваш и да говориш надуто.

Вълшебника и неговите приятелчета нямаха представа ка­къв е животът на фронтовата линия.

Вдишване.

Гневът бавно-бавно отшумя.

- Благодаря. - Той взе документите, белязани с яркочервена ивица. Много приличаха на документите за малолетен, пъту­ващ сам - формулярите, които той трябваше да попълни, когато качваше Сет на самолета, за да отиде на лагер в Масачузетс. „Няма да ти е мъчно за дома“, налагаше се да утешава Мецгър десетгодишното дете, озъртайки се неловко. Но после забеляза, че противно на неговата тревога момчето е мрачно, защото все още е с баща си. Обаче останеше ли насаме със стюардесата, се оживяваше, ставаше щастлив.

Само и само да е далеч от този родител като бомба с часов­ников механизъм.

Мецгър разкъса плика и извади очилата от вътрешния си джоб.

Засмя се. Грешеше. Информацията беше просто разузна­вателна преценка за потенциала на ЗСЗ за в бъдеще. Пушекът причиняваше и това - караше те да правиш предположения.

Прегледа страниците доволен, че данните са за мисията „Ал-Барани Рашид“, следващата по важност след Морено.