Profesionalistite

- Завий тук - каза Поатие.

Завиха по черен път, който се отклоняваше надясно и мина­ваше през широка ръждясала порта, която завариха отворена. Пътят следваше тясна издатина от суша, на около осемстотин метра навътре в залива Клифтьн. Издигаше се на няколко метра над морското равнище и беше осеяна с дървета, храсти и мръс­ни оголени места покрай брега - скалист на места, песъчлив на други. По пътя имаше много табели „Плуването забранено!“. Обяснение нямаше, но водата изглеждаше противна, отблъск­ващо зелена и рядко непривлекателна.

Том подкара по пътя, който минаваше покрай ръба на изда­тината, покрай няколко промишлени обекта, за които Поатие беше споменал в ресторанта преди малко. Първото нещо, по­край което минаха, на кръстовището на неизвестен път и Севе­розападния, беше общинско сметище с няколко запалени огъня, а десетина човека ровеха за нещо ценно. След това имаше фа­брика за преработка на автомобилни гуми и накрая беше цехът за метални конструкции, състоящ се от няколко ниски и толкова паянтови бараки, че дори лек бриз, камо ли ураган, можеше да го отнесе. Предприятията имаха ръчно написани табели. Огра­дите завършваха с бодлива тел, покрай тях обикаляха напрегна­ти кучета, ниски и с широки гърди - съвсем различни от симпа­тичния уличен мелез от ресторанта на обяд.

Облаци дим, жълти и сиви, бяха надвиснали предизвикател­но, като че ли са прекалено тежки, за да ги отмести вятърът.

Докато Том шофираше внимателно по изровения път, глед­ката отдясно изведнъж се разкри и пред погледа им се ширна лазурносин залив под изумително синьо небе и бели облаци, плътни като вълма памук. На около километър и половина се намираше ниската ивица суша с постройките на „Саут Коув Ин“ и прилежащите територии. Снайперистът би трябвало да е стоял някъде по този северен ръб на вдадената в морето суша, на около стотина метра.

- Някъде тук - каза Райм. Том отиде още малко по-напред и паркира. Изключи двигателя и в буса нахлуха два звука: силни ритмични удари от предприятието за метал и тихият плисък на вълните по крайбрежните скали.

- Едно нещо преди това - каза Поатие. Бръкна в раничката си, извади някакъв предмет и го подаде на Райм. - Искате ли това?

Беше пистолет. „Глок“. Като този на Амелия Сакс. Поатие провери дали оръжието е заредено и плъзна затвора, за да вкара куршум в цевта. Глокът няма предпазител - просто натискаш спусъка и стреляш.

Райм се взря в пистолета, погледна към Том и после пое оръ­жието с дясната си ръка. Не си падаше по огнестрелните оръжия. Вероятността да ги използва - поне в тясната си специалност, криминологията - беше нищожна, и той винаги се притесняваше да не би да му се наложи да извади оръжието си. Неохотата му не се дължеше на страх да убие нападателя, а на факта, че дори един изстрел може съществено да замърси местопрестъпление­то. Дим, налягане от изстрела, барутен нагар, изпарения...

Същото важеше с пълна сила и тук, но сега се учуди на усе­щането за сила, което му вдъхна оръжието.

За разлика от пълната безпомощност, обгърнала живота му след инцидента.

- Да - отговори.

Макар да не усещаше пръстите си, глокът сякаш прогаряше кожата му, сякаш ставаше част от новата му ръка. Насочи го внимателно през прозореца към водата, припомняйки си обуче­нието по стрелба. Винаги допускай, че оръжието е заредено и готово за стрелба, никога не го насочвай към нещо, по което не си готов да стреляш, никога не стреляй, ако не виждаш точно какво има зад мишената ти, не слагай пръст на спусъка, преди да си готов да стреляш.

Райм беше учен и като такъв беше доста добър стрелец, защо­то с помощта на физиката преценяваше как да изпрати куршума.

- Да - повтори той и пъхна пистолета във вътрешния джоб на сакото си.

Излязоха от буса и огледаха околността. Тръби и канавки на­сочваха отходните води към океана, десетки купчини от тинес­та смет се издигаха като огромни мравуняци, навсякъде беше осеяно с блокчета от сгурия, части от автомобили и от всякакви уреди, ръждясали машинарии.

„Плуването забранено!“

Сериозно?

- Маранята е гъста, а хотелът е доста далече. Как изобщо е виждал, че да се прицели в мишената? - каза Том.

- Според мен със специален уред. Адаптивна оптика, лазери.

Райм беше смаян. Очевидно ефрейторът беше проучил слу­чая много по-задълбочено, отколкото им беше казал - и откол­кото би се зарадвал да научи заместник-комисар Макферсън.

- Възможно е и денят да е бил по-ясен.

- Тук никога не е ясно - обади се Поатие и махна с ръка към ниския комин над цеха за гуми, който бълваше отровнозелен пушек.

След това, заобиколени отвсякъде с вонята на развалени яйца и на гореща гума от замърсяването, те се приближиха към брега. Райм огледа земята, търсейки най-подходящото място за укритие на снайперист - прикрито и хлътнало, за да може да облегне пушката. Пет-шест места биха свършили работа.

Никой не им попречи, бяха почти сами. Някакъв пикап при­ближи и паркира от отсрещната страна на пътя. Шофьорът, обле­чен със сива риза с петна от пот, отиде до каросерията на пикала, говорейки по мобилния си телефон, и започна да изхвърля навън край пътя чували със смет. Явно бахамците не смятаха замърся­ването за престъпление. Райм чуваше смехове и викове от дру­гата страна на оградата край цеха за метал, но иначе бяха сами.

Търсейки мястото на снайпериста, прекосяваха бурените и голи участъци с пясък и пръст, а инвалидната количка се спра­вяше относително добре на неравния терен. Поатие и Том мо­жеха да се приближат повече до ръба, а Райм им обясни какво да търсят: вдлъбнатини, подрязани храсти, следи от стъпки или от обувки, които водят към равен участък.

- И оглеждайте песъчливите места.

Дори гилзата оставя характерна следа.

- Би трябвало да е професионалист - обясни Райм. - Веро­ятно е имал триножник или торби с пясък, на които да постави пушката, но е възможно да е използвал камъни и да ги е оставил подредени. Оглеждайте се за камъни с необичайно положение, може би натрупани един върху друг. От такова разстояние снай­перът трябва да е абсолютно стабилен. - Той примигна - очите му пареха от мръсния въздух и от вятъра. - Много ми се иска да намерим малко метал - каза. Обаче се съмняваше, че снай­перистът е оставил празни галзи. Професионалистите винаги ги събират, защото те дават богати сведения за оръжието и за стрелеца. Райм все пак надникна към водата, чудейки се дали не може там да е изхвърчала някоя гилза. Водата беше тъмна и вероятно много дълбока. - Добре ще е да имахме водолаз.

- Официалните ни гмуркачи не са на наше разположение, капитане - изрече със съжаление Поатие, - защото това не е официално разследване.

- Само обиколка на острова.

- Точно така.

Райм се приближи с количката си до ръба и надникна надолу.

- Внимавай - провикна се Том.

- Обаче аз се гмуркам - додаде Поатие. - Мога да се върна и да проверя дали има нещо на дъното. Ще взема екип от участъ­ка на пристанището.

- Бихте ли го направили, ефрейторе?

Той също се взираше във водата.

- Да. Утре ще...

Случилото се след това беше светкавично.

Щом чуха тракащото окачване и съскащия двигател, трима­та се обърнаха към черния път, по който току-що бяха дошли. Видяха златистия форд да се носи право към тях, вече само с двама пътници.

Райм прозря. Погледна назад и видя мъжа със сивата фла­нелка, който изхвърляше смет от пикапа, да пресича пътя и да се мята върху Поатие, който вадеше оръжието си. Пистолетът изхвърча. Нападателят бързо се изправи и силно ритна пъшка­щия ефрейтор по главата.

- Не! - изкрещя Райм.

Фордът спря със свирене на спирачки и отвътре изскочиха двамата мъже, които по-рано бяха забелязали да ги следят - онзи с плитките и жълтата риза без ръкави и партньорът му, по-нисък и със зелена фланелка. Мъжът в зелено издърпа те­лефона от ръката на Том и го накара да се превие надве с един удар в корема.

- Недей! - изкрещя Райм.

Мъжът със сивата фланелка попита партньорите си:

- Добре, виждате ли още някой?

- Не.

Разбира се, затова говореше по телефона. Изобщо не беше дошъл да изхвърля смет. Беше ги проследил и по телефона беше съобщил на другите, че жертвите им са пристигнали на мястото на убийството.

Поатие се мъчеше да си поеме въздух, притиснал корема си с ръце.

- Ние сме американски полицаи - каза Райм. - Работим с ФБР. Не влошавайте положението си. Просто си вървете.

Все едно нищо не беше казал.

Мъжът в сиво се приближи до пистолета на Поатие в прахта на около три метра встрани.

- Спри! - нареди му Райм.

Мъжът спря. Примигна срещу криминалиста. Другите напа­датели застинаха. Гледаха глока в ръката на Райм. Вярно, пис­толетът беше нестабилен, обаче от това разстояние той с лекота можеше да изпрати куршум в гърдите на нападателя.

Мъжът леко вдигна ръце, без да откъсва очи от пистолета. После отново погледна към Райм.

- Добре, господине, не го правете.

- Всички се отдръпнете и легнете на земята по лице.

Двамата от колата насочиха погледи към мъжа в сиво. Никой не помръдна.

- Няма да повтарям повече. - Райм се запита какво ли ще причини на ръката му откатът на оръжието. Сигурно щеше да увреди сухожилията. Обаче след удара той трябваше просто да не изпусне оръжието. Убиеше ли водача, другите щяха да се разбягат.

Спомни си за заповедта за специална задача. Без съдебен процес. Самозащита. Отнемаш живот, преди врагът ти да го стори.

- Ще ме застреляш ли, господинчо? - Мъжът го измерваше с поглед, внезапно станал предизвикателен.

Райм рядко се изправяше лице в лице с противника. Обик­новено се срещаше с тези хора много след като са напуснали местопрестъплението, най-често в съда, в качеството си на екс­пертен свидетел на обвинението. Въпреки това за него не беше проблем да очисти мъжа в сиво.

Партньорът му, онзи в жълто, с впечатляващите мускули, пристъпи напред, но бързо спря, когато Райм насочи пистолета към него.

- Добре, спокойно, спокойно - рече онзи с вдигнати ръце.

Райм отново се прицели във водача, който не изпускаше оръжието от поглед, вдигнал ръце. Усмихна се.

- Е, ще ме застреляш ли, господинчо? Не съм сигурен, че ще го направиш. - Пристъпи няколко стъпки напред. Спря. И после тръгна право към Райм.

Нямаше какво повече да се каже.

Райм се напрегна и се помоли мислено откатът да не увре­ди резултатите от деликатната операция, а самият той да успее да удържи оръжието в ръка. Изпрати командата и сви показа­леца си.

Обаче нищо не стана.

Глокът - сигурното австрийско оръжие - има спусък, който изисква съвсем слаб натиск.

Но Райм не успя да го стори, нямаше достатъчно сили, за да спаси живота на помощника си и на полицая, рискувал да изгуби работата си, за да му помогне.

Мъжът в сиво продължи да пристъпва напред, вероятно ми­слейки, че Райм не притежава достатъчно сила на духа, нищо че отчаяно се опитва да натисне спусъка. Още по-оскърбител- ното беше, че човекът не се приближаваше отстрани, а право към цевта на оръжието, насочено към него.

Той обхвана пистолета с мускулестата си ръка и с лекота го изтръгна от ръката на Райм.

- Нещастен изрод такъв!

Той се надигна, положи стъпалото си върху гърдите на Райм и силно го бутна.

Инвалидната количка измина няколко метра назад, после полетя от каменистия бряг. С шумен плисък Райм и столът му цамбурнаха във водата. Той си пое дълбоко дъх и потъна.

Водата не беше толкова дълбока, колкото беше очаквал - беше тъмна заради замърсяването, химикалите и отпадъците. Количката потъна на около три метра и спря на дъното.

С пулсираща болка в главата и агонизиращи дробове, Райм завъртя глава колкото можеше и захапа дръжката на платнената чанта, провесена от облегалката на стола му. Дръпна я напред и тя доплава в обсега му. Той успя да я обхване с ръка за ста­билност и смъкна ципа със зъби, после наведе глава и потърси мундщука на портативния вентилатор. Захапа го здраво и го на­мести между устните си.

Очите му горяха от мръсната вода и той примижа, но не ги затвори напълно, докато намери копчето на вентилатора.

Най-сетне. Ето го.

Натисна.

Светлинки. Апаратът избръмча и той вдъхна малко прелес­тен, сладостен кислород. И още веднъж.

Но трета глътка нямаше. Явно водата беше проникнала в маркуча и беше прекъснала достъпа на въздух.

Вентилаторът угасна. Въздухът секна.

В този момент чу още някакъв шум, приглушен под водата, но отчетлив. Всъщност два звука.

Изстрели.

Това бе смъртта на двамата негови приятели: единият, кого­то познаваше сякаш от цяла вечност, и другият, с когото се беше сближил едва през последните няколко часа.

Когато Райм отново понечи да си поеме въздух, глътна вода.

Помисли си за Амелия Сакс и тялото му се отпусна.

42.

He.

O, не!

Към пет следобед тя паркира пред сградата на Трето Авеню, където живееше Лидия Фостър.

Сакс не можеше да приближи много - улицата беше блоки­рана от полицейски коли и линейки.

Логиката ѝ подсказваше, че причината за присъствието на тези превозни средства не може да е смъртта на преводачката. Тя следеше снайпериста през последния час и половина. Той още беше в офиса 9 центъра на града. Тръгна си едва след като се появи спецекипът на Майърс. Освен това откъде снайперис­тът би могъл да научи името и адреса на преводачката? Беше внимавала да говори по стационарни телефони и предплатени мобилни.

Така говореше логиката.

Обаче инстинктът ѝ подсказваше нещо съвсем различно - че Лидия е мъртва и че Сакс има вина за това. Защото не се бе замислила над нещо, което осъзна, че е истина: извършите­лите бяха двама. Единият беше човекът, когото тя проследи до центъра на Ню Йорк - знаеше, че това е снайперистът заради гласовото съвпадение, - а другият, убиецът на Лидия Фостър, беше неидентифициран субект. Той беше съвсем различен чо­век, може би партньор на стрелеца, съгледвач, каквито използ­ват много снайперисти. Или пък отделен извършител, специа­лист, нает от Шрив Мецгър да почисти след убийството.

Сакс паркира бързо, хвърли пропуска си от полицията на таблото, излезе от колата и се запъти към обикновената жилищна сграда, чиято светла фасада беше осеяна с белезникави пет­на от вода, сякаш климатиците бяха плакали.

Шмугна се под полицейския кордон и забързано се прибли­жи към един детектив, който подготвяше екип за оглед на окол­ните сгради. Слабият афроамериканец я позна, макар тя да не го познаваше, и кимна за поздрав.

- Детектив.

- Лидия Фостър ли е? - Защо изобщо си правеше труда да пита?

- Да. С вашия случай ли е свързано?

- Да. Лон Селито ръководи разследването, а Бил Майърс го наблюдава. Аз събирам сведенията навън.

- Значи това е за вас.

- Какво се е случило?

Тя забеляза, че мъжът е доста потресен. Избягваше погледа ѝ и се заигра с писалката си. Преглътна мъчително и отговори:

- Трябва да ви предупредя, че местопрестъплението е доста зловещо. Изтезавана е. След това я е наръгал. Не съм виждал подобно нещо.

- Изтезания ли? - попита тя шепнешком.

- Одрал е кожата от пръстите ѝ. Бавно.

Боже...

- Как е влязъл?

- По някаква причина тя го е пуснала. Няма признаци за влизане с взлом.

Смаяна, Сакс най-сетне проумя. Неизвестният извършител подслушваше телефонна линия - вероятно уличния телефон близо до „Джава Хът“, от който се беше обадила тя - и беше на­учил за преводачката. Беше се представил за полицай, размахал беше фалшивата си значка и беше излъгал, че работи със Сакс. Вече я познаваше по име.

Разговорът ѝ със Селито беше послужил като Заповед за специална задача по отношение на Лидия Фостър.

Дъхът ѝ секна от прилива на гняв към убиеца. Онова, което беше направил с Лидия, болката, която ѝ беше причинил, беше съвсем излишна. И само със заплахи можеш да извлечеш информация от цивилен гражданин. Физическото изтезание винаги е безполезно.

Освен ако не ти доставя удоволствие.

Освен ако не ти е приятно да размахваш нож и да кълцаш прецизно, сръчно.

- Защо са ви повикали? - попита тя.

- Негодникът я нарязал толкова, че прокървила през тавана. Съседите отдолу видели кръв по стената и се обадили. - Детек­тивът продължи: - Жилището е в ужасно състояние. Не знам какво е търсил, обаче е преобърнал всичко. Всяко чекмедже. Дори компютъра и мобилния. Всичко е взел.

Документите за преводите, които е правила за Морено, веро­ятно са вече нарязани или изгорени.

- Криминолозите идват ли?

- Повиках екип от Куинс. Ще пристигнат всеки момент.

Сакс имаше някои основни криминологични пособия в ба­гажника си. Върна се до колата и навлече светлосиния гащери­зон и шапката за коса. Трябваше да се залавя за работа. Всяка минута забавяне можеше да навреди на уликите.

Всяка изминала минута увеличаваше вероятността чудови­щето, извършило престъплението, да се измъкне.

Оглед на местопрестъплението.

Облечена като хирург, Амелия Сакс обикаляше апартамен­та на Лидия Фостър по класическия начин в криминологията, като в мрежа: крачка по крачка от стена до стена, завъртане, стъпка встрани и връщане обратно. Направиш ли така, покри­ваш същия участък по същия начин, обаче перпендикулярно на предишния си обход.

Този начин за оглед на местопрестъпление отнемаше много време, но и беше най-обстойният. Така Райм претърсваше местопрестъпленията си, така настояваше да работят и хората, с които си сътрудничеше.

Претърсването е вероятно най-важната част от изследване­то на местопрестъплението. Снимките, видеозаписите и ски­ците са важни. Маршрутите за влизане и излизане, местата на гилзите, пръстовите отпечатъци, петната от сперма, кървавите пръски. Обаче целта на обработването на всяко местопрестъп­ление е намирането на ключовата следа. Мерси, мосю Локар. Докато обикаляш местопрестъплението, трябва да отвориш всичките си сетива за мястото, да миришеш, да слушаш, да докосваш и, разбира се, да гледаш. Безмилостно да сканираш всичко.

И точно това правеше в момента Амелия Сакс.

Не си въобразяваше, че криминологията ѝ се удава естестве­но. Не беше учен. Съзнанието ѝ не правеше смайващите изво­ди, които толкова бързо хрумваха на Райм. Обаче едно от неща­та, които работеха в нейна полза, беше нейната емпатия.

Когато започнаха да работят заедно, Райм забеляза у нея умение, което самият той не притежаваше: способността ѝ да прониква в съзнанието на извършителя. Когато тя обхождаше местопрестъплението, Амелия всъщност мислено се превръща­ше в убиеца, изнасилвана, похитителя или крадеца. Това беше мъчително, изтощително усилие. Но ако се получеше, тя се до­сещаше за места, които да изследват и за които на обикновения криминалист не би му хрумнало, за скривалища, за невероятни входове и маршрути за бягство, за наблюдателни пунктове.

Там тя намираше улики, които иначе биха останали скрити завинаги.

Пристигнаха криминолозите от Куинс, но както и преди, тя свърши предварителната работа сама. Човек би предположил, че колкото повече хора претърсват, толкова по-качествено го правят, но това важи само за обширна територия като например свързаната с масови престрелки. На обичайното местопрестъп­ление самотният изследовател по-малко се разсейва - и знае, че няма кой да поправи грешката му, ако пропусне нещо, затова се съсредоточава още повече.

И още едно азбучно правило за огледа на местопрестъпле­нието: имаш един-единствен шанс да откриеш ключова улика. Не можеш да се върнеш и да опиташ отново.

Докато обикаляше апартамента, където се намираше трупът на Лидия Фостър с отметната назад глава и завързан за един стол, Сакс усети силно желание да поговори с Райм, да му раз­казва какво вижда, мирише и мисли. Отново, както и докато об­хождаше мястото на взрива в „Джава Хът“, сърцето ѝ се смрази от празнотата, че не чува гласа му. Райм беше само на хиляда и петстотин километра, а сякаш беше престанал да съществува.

Тя неволно си помисли отново за операцията, насрочена за края на месеца. Не искаше да мисли за това, но не можеше да се контролира.

Ами ако той не издържи?

Сакс и Райм живееха на ръба - тя с живота си на висока ско­рост и изпълнен с опасности, той заради физическото си състо­яние. Възможно беше тъкмо заради риска съвместният им жи­вот да е по-наситен, а връзката им - по-силна. И тя го приемаше през повечето време. Обаче сега, когато Райм беше заминал, а Сакс оглеждаше много трудно местопрестъпление с извърши­тел, който е добре осведомен за нея, тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че само един изстрел, само един удар на сърцето може да дели двамата от това да останат сами завинаги.

„Стига толкова! - помисли си рязко Сакс. А вероятно дори го каза на глас. Не беше сигурна. - Залавяй се за работа!“

Амелия обаче установи, че емпатията ѝ не се проявява, не и на това местопрестъпление. Докато обикаляше стаите, се по­чувства блокирана. Като писателка или художничка, която не намира вдъхновение. Идеите просто не ѝ хрумваха. Първо, ня­маше никаква престава кой е убиецът. Последните данни бяха объркващи. Човекът, извършил това, не беше снайперистът. Но кой беше тогава?

Другата причина да не успява да усети връзка, беше, че не проумява какъв е мотивът на неизвестния извършител. Ако той искаше да елиминира свидетеля и да затрудни разследването, защо беше прибегнал до ужасните мъчения, до прецизните нара­нявания с ножа? Разрезите, които беше направил наглед съвсем нехайно? Сакс установи, че се разсейва, докато гледа ивиците кожа на пода под стола, за който беше вързана Лидия. Кръвта.

Какво искаше той?

Може би, ако Райм говореше в ухото ѝ, ако оглеждаха заедно местопрестъплението по радиото и с видеовръзка, нещата щяха да са различни и тя щеше да получи прозрение.

Обаче него го нямаше и психиката на убиеца ѝ убягваше.

Самият оглед не отне много време. Какъвто и да беше моти­вът му, убиецът на Лидия Фостър беше внимателен - действал беше с гумени ръкавици. Личеше си по гънките по някои петна от кръв, където беше докосвал тялото, докато бе рязал кожата. Беше внимавал да не стъпва в кръвта, така че нямаше видими следи от обувките му, а оглед на частта от пода извън килима с електростатична пръчка не показа латентни следи. Тя събра уликите - няколко разписки и лепящи листчета от джоба на джинсите, окачени на вратата на банята. Обаче това бяха всич­ки документални улики, които успя да изнамери. Огледа тялото и отново обърна внимание на страховитите рани - малки, но прецизни, докато неизвестният извършител беше смъквал ко­жата от пръстите на жената. Единствената фатална рана беше в гърдите. Край разреза имаше синини, като че ли той силно беше притискал плътта, за да намери откъде да проникне до сърцето, без да се натъква на кост.

Защо?

След това Сакс се свърза по радиостанцията с колегите си, за да се качат да правят снимки и да заснемат на видео.

На вратата се спря и за последен път погледна към тялото на Лидия Фостър.

„Съжалявам, Лидия - помисли си. - Не съобразих! Трябваше да се досетя, че ще подслушват и стационарните телефони край „Джава Хът“. Трябваше да се досетя, че извършителите са двама.“

Още нещо хрумна на Сакс: съжали, че се е забавила и не е получила информацията, която можеше да ѝ осигури тази жена. Подробностите, които знаеше преводачката, и записките ѝ явно бяха от огромно значение. Иначе защо му е било да я разпитва? А сега, след като бяха взели документите, явно се канеха да ги унищожат.

Сакс се извини на Лидия Фостър за втори път заради тази своя себична мисъл.

Навън свали гащеризона и го изхвърли в торба, за да бъде изгорен - целият беше опръскан с кръвта на Лидия. Дезинфектира ръцете си. Провери пистолета си. Огледа района за някак­ва заплаха. Видя само стотици тъмни прозорци, мрачни задъне­ни улички, спрели коли. Всяко едно от тези неща беше идеален наблюдателен пункт, от който неизвестният извършител да я държи на прицел.

Канеше се да закачи и калъфа на телефона си на мястото му, но се спря и извади айфона си. „Наистина ми се иска да погово­ря с Райм“ - помисли си.

Натисна бутона за бързо набиране на последния си предпла­тен мобилен - неговия номер. Обаче обаждането беше прехвър­лено направо на гласовата му поща. Зачуди се дали да остави съобщение, но затвори. Не беше сигурна какво точно иска да му каже.

Може би просто, че ѝ липсва.

43.

Линкълн Райм примигна. Очите му пареха ужасно, в устата му се бореха различни вкусове - сладникавият петрол и кисе­лите химикали.

Току-що беше дошъл в съзнание и за своя изненада не каш­ляше толкова, колкото очакваше. На устата и носа му имаше кислородна маска и той дишаше дълбоко. Гърлото обаче го бо­леше, така че явно беше кашлял силно преди, когато бе на прага на смъртта.

Озърна се и установи, че е в изключително горещата задна част на една линейка, паркирана на ивицата суша, където ги на­паднаха. В далечината виждаше „Саут Коув Ин“ над развълну­вания синьо-зелен залив. Набит парамедик с кръгло черно лице се беше привел над него с фенерче и преглеждаше очите му. Свали кислородната маска, за да провери устата и носа на Райм.

Лицето на парамедика, много тъмно, не издаваше нищо. На­края той каза с американско, не с британско произношение:

- Тази вода! Отвратителна. Изливи. Химикали. Всякакви неща. Но положението не е зле. Само дразнене. Боли ли ви?

- Щипе. Много. Да.

Като че ли накъсаният говор на парамедика беше заразен. Райм си пое дълбоко въздух:

- Моля ви, кажете ми! Двамата мъже, които бяха с мен? Какво...

- Как са дробовете му?

Въпросът идваше от Том Рестън, който се приближаваше към задната част на линейката. Болногледачът му се закашля веднъж, после още веднъж. Силно.

Райм овладя собствената си кашлица и изненадано рече:

- Ти... добре ли си?

Том посочи към очите си, които бяха кървавочервени.

- Нищо сериозно. Ама проклетата вода е адски мръсна.

Много зле. Изливи...

Райм забеляза, че Том е вир-вода, което даваше отговор на някои въпроси. Първо, явно той му беше спасил живота. И вто­ро, изглежда, двата изстрела, които беше чул, са били за Май­къл Поатие.

„Имам жена и деца, за които се грижа. Много ги обичам...“

Райм беше съсипан от смъртта на този човек. След убий­ството на ефрейтора Том вероятно се беше хвърлил във водата, за да спаси Райм, докато нападателите са бягали.

Парамедикът отново преслуша гърдите му.

- Невероятно. Дробовете ви са добре. Виждам белега, вен­тилатора, но белегът е стар. Справили сте се добре. Тренирате. А и протезата на дясната ви ръка. Чел съм за това. Много впе­чатляващо.

Само че не достатъчно, за да спаси Майкъл.

Парамедикът се надигна и каза:

- Ще промия устата и очите ви с вода. Нищо друго. Бути­лирана. Три-четири пъти дневно. И се прегледайте при лекар. Когато се приберете у дома. Ей сега се връщам. - Той се обърна и се отдалечи.

- Благодаря ти, Том. Благодаря ти - каза Райм. - Отново ми спаси живота, и то не с клондин. - Лекарството за смъкване на кръвното налягане след пристъп на автономна дисрефлексия. - Пробвах вентилатора.

- Знам. Беше се оплел около врата ти. Наложи се първо да го сваля. Прииска ми се ножчето на Амелия да е у мен.

- Обаче Майкъл - въздъхна Райм. - Ужасно е!

Том взе един апарат за кръвно налягане от линейката и пре­мери кръвното на Райм. Междувременно сви рамене и отбеляза:

- Не е толкова сериозно.

- Кръвното ли?

- Не, имам предвид Поатие. Тихо. Трябва да ти чуя пулса.

Линкълн беше сигурен, че не е чул както трябва, че в ушите му още има вода.

- Но...

- Шшшшт. - Помощникът притискаше отмъкнатия стетоскоп към ръката на Райм.

- Ти каза...

- Тихо! - След малко кимна: - Кръвното е добре. - Том хвър­ли поглед в посоката, където беше изчезнал парамедикът. - Не че не му вярвам, но исках да се уверя...

- Как така не е сериозно? Какво стана с Майкъл?

- Нали видя - изритаха го и го удариха. Но не е сериозно.

- Не е застрелян!

- Застрелян ли? Не, не е.

- Чух два изстрела.

- А, това ли!

- Какво искаш да кажеш? - ядоса се Райм.

- Помниш ли онзи тип със сивата фланелка, който те бутна във водата? - обясни Том. - Той стреляше по Рон.

- Пуласки? Боже, той добре ли е?

- И той е добре.

- Какво се случи, по дяволите?

Том се засмя:

- Радвам се, че се чувстваш по-добре.

- Какво се случи?

- Рон приключил в „Саут Коув Ни“ и решил да дойде тук. Ти си му казал къде отиваме. Пристигна с колата под наем, след като ти отиде да поплуваш. Видял какво става и налетя с колата направо на онзи с пистолета, направо го смаза. Ти­път стреля два пъти по колата, но явно решиха, че Рон е само първото подкрепление, затова скочиха във форда и си плюха на петите.

- Майкъл добре ли е?

- Както вече ти казах.

Облекчението му беше неизмеримо. Райм се смълча, докато оглеждаше развълнуваната вода наоколо и една дъга от пръски ниско на запад.

- А какво стана с инвалидната количка?

- Е, тя не е никак добре - поклати глава помощникът му.

- Негодници! - промърмори Райм. Не изпитваше сантимен­тални чувства към железарията - нито личната, нито професио­налната. Обаче се беше привързал към инвалидната си количка по практични съображения, защото беше хубава машинка и за­щото здравата се беше потрудил да я овладее. Управлението на инвалидна количка си е истинско умение. Беше бесен на ония негодници.

Том продължи:

- Взех назаем една от техните. - Погледна към медицинския екип. - Не е моторизирана. Аз ще съм ти водачът.

Появи се още един човек.

- Е, новобранецът е спасил положението.

- Не изглеждаш много зле - оповести Пуласки. - Мокър си. Май не съм те виждал мокър друг път, Линкълн.

- Какво научи в хотела?

- Немного. Камериерката в основни линии потвърди онова, което ни каза ефрейтор Поатие. Американец с приятна външ­ност разпитвал за Морено и за апартамент 120. Казал, че му е приятел и смята да организира парти в негова чест. Искал да знае кой е с него, какъв е графикът му, кой е приятелят му - до­пускам, че става дума за телохранителя.

- Парти значи - изсумтя Райм и огледа линейката. Параме­дикът се върна с двама помощници, единият от които буташе инвалидна количка. Райм ги попита: - Да ви се намира бренди или нещо подобно?

- Бренди ли?

- Медицинско бренди.

- Медицинско бренди ли? - смръщи се мъжът с едрото лице. - Я да си помисля. Може би лекарите тук предписват по малко - като се има предвид, че сме остров от Третия свят. Аз обаче съм пропуснал този курс, докато учех в Мериленд.

Туш!

Медикът обаче беше видимо развеселен, а не оскърбен, и даде знак на помощника, който настани Райм в инвалидната ко­личка. Не помнеше кога за последен път беше сядал на такава без батерия или мотор и усещането за безпомощност не му ха­реса. Върна го към времето на инцидента.

- Искам да видя Майкъл - каза той и машинално пресегна към регулатора на стола, преди да си спомни, че такъв няма. Не си направи труда да търси спирачката на колелото, за да поеме напред. След като не можеше да натисне проклетия спусък на пистолета, нямаше да успее да задвижи и собственото си мърт­во тегло по разбития асфалт и пясъка с една ръка.

Том го избута на трийсетина крачки, където Поатие седеше на дебела и напоена с креозот греда до двама бахамски поли­цаи, реагирали на спешното обаждане.

Поатие се изправи.

- А, капитане, разбрах, че си добре. Хубаво, хубаво. Изглеж­даш само малко посмачкан.

- И мокър - повтори Пуласки. С което предизвика усмивка­та на Том и гримасата на Райм.

- А ти?

- Добре съм. Малко съм скапан. Дадоха ми нещо за болката. Първата ми схватка като полицай, а не се представих много до­бре. Изненадаха ме.

- Някой видя ли регистрационния номер? - попита Райм.

- Нямаше регистрационни номера. А и нищо няма да по­стигнем, ако започнем да търсим форд „Мъркюри“ в златисто и черно или бял пикап. Сигурен съм, че са откраднати. В учас­тъка ще разгледам снимки на криминално проявени, но и това няма да помогне. Все пак трябва да спазим процедурата.

Откъм югозападния път се издигна кълбо от прах. Една кола, не - две коли се приближаваха бързо.

Бахамските полицаи, които стояха наблизо, се напрегнаха.

Не защото автомобилите представляваха физическа запла­ха. Райм забеляза, че фордът без отличителни знаци имаше червени сигнални лампи, които просветваха драматично. Не се учуди, че мъжът на задната седалка е заместник-комисар Макферсън. Втората кола, полицейски крузър, следваше първата.

И двете спряха рязко близо до линейките, Макферсън излезе от колата и затръшна вратата.

Втурна се вбесен към Поатие и попита:

- Какво е ставало тук?

Райм обясни, като пое вината.

Заместник-комисарят го изгледа гневно, извърна се и тихо и яростно изръмжа на ефрейтора:

- Няма да търпя подобно неподчинение. Трябваше да ме ос­ведомите.

Райм очакваше младият мъж да се стъписа. Обаче той гледа­ше шефа си право в очите.

- С цялото ми уважение, сър, разследването на убийството на Морено е възложено на мен.

- Случаят ви е поверен, но за да разследвате с одобрените средства. Което не включва чужд човек на местопрестъплението.

- Тръгнахме по следа. Снайперистът е бил тук. Трябваше да претърся мястото още миналата седмица.

- Трябва да проверим какво...

- ...ще кажат по въпроса венецуелските власти - прекъсна го Поатие.

- Да не сте посмели да ме прекъсвате, ефрейтор! И не се дръжте така с мен.

- Да, сър. Извинете.

- Случаят е много важен, господин комисар, с последици и за двете страни - намеси се Райм.

- А вие, капитан Райм, вие! Разбирате ли, че за малко не предизвикахте убийството на мой полицай?

Криминалистът замълча.

- И едва не убиха вас - додаде комисарят студено. - Не ни трябват още мъртви американци на Бахамите. Имаме си пре­достатъчно... Ефрейторе, отстранявам ви от случая. Ще бъде проведено разследване, което може да доведе и до уволнението ви. Най-малкото ще бъдете върнат в пътна полиция.

По лицето на Поатие се изписа смайване.

- Но...

- А вие, капитан Райм, незабавно напуснете Бахамите. По­лицаите ми ще придружат до летището вас и вашите спътници. Вещите ви ще бъдат донесени от мотела и ще ви бъдат пре­дадени там. Вече се свързахме с авиолиниите. Имате места за полета, който е след два часа. Дотогава ще бъдете задържани. А вие, ефрейтор, вие ще предадете оръжието и значката си в управлението.

- Слушам, сър.

Изненадващо обаче Рон Пуласки пристъпи напред и се из­прави пред заместник-комисаря, който тежеше сигурно два пъти повече от него и беше с няколко сантиметра по-висок.

- Не - отсече младият полицай.

- Моля?

Той повтори твърдо:

- Ще пренощуваме в мотела си. И ще си заминем на сутринта.

- Моля? - примигна Макферсън.

- Няма да заминем тази вечер.

- Това не е приемливо, полицай Пуласки.

- Линкълн едва не загина. Няма да се качи на самолет, преди да си почине.

- Вие извършихте престъпления.

Пуласки извади телефона си.

- Да се обадя ли в посолството, за да обсъдим въпроса с тях? Разбира се, трябва да спомена и какво се случва тук, конкретно­то престъпление, което разследваме.

Настана мълчание, чуваха се само тракането на загадъчните машини в цеха зад гърба им и плясъкът на проблесващите на слънцето вълни. .

- Добре - извън себе си от гняв отсече офицерът. - Но си тръгвате с първия полет утре сутринта. Ще ви придружат до мотела и до заминаването няма да напускате стаите си.

- Благодаря ви, господин комисар - каза Райм. - Оценявам жеста ви. И се извинявам за трудностите, които създадохме на хората ви. Късмет с разрешаването на случая. И с разследване­то на убийството на американската студентка. - Той погледна към Поатие. - Отново ви поднасям извиненията си, ефрейторе.

Пет минути по-късно Райм, Том и Пуласки бяха в буса и на­пускаха тясната ивица суша, следвани от полицейски ескорт; трябваше да се уверят, че ще пристигнат и ще останат в мотела си. Двамата едри полицаи в патрулната кола бяха сериозни и бдителни. Всъщност Райм не възразяваше срещу присъствието им - в крайна сметка престъпниците от форда „Мъркюри“ все още бяха на свобода.

- Адски добра работа, новобранецо.

- Това по-добре ли е от компетентна?

- Свръхкомпетентна.

Младият полицай се засмя.

- Имах предчувствие, че искате да си спечелите малко време.

- Точно така. Много ми хареса това с посолството, между другото.

- Импровизирах. И сега какво следва?

- Ще оставим хляба да се изпече - загадъчно отговори Райм. - И ще проверим дали не може да си пийнем от този бахамски ром, за който слушам да говорят.

44.

В салона на къщата, тоест в лабораторията, Амелия Сакс вкара пластмасова касетка с веществените улики от местопрес­тъплението в дома на Лидия Фостър.

- Линкълн обаждал ли се е? - попита тя Мел Купър, който изгледа касетката с интерес.

- Не.

Купър, криминологичният лаборант, вече официално беше на борда благодарение на едно обаждане на Лон Селито и капитан Майърс, които уредиха прехвърлянето му в участъка на Райм. Купър, детектив от Нюйоркската полиция, беше оплешивяващ, дребен и носеше дебели очила като на Хари Потър. Човек би заподозрял, че извънработното му време е заето с решаване на математически ребуси и чете­не на „Сайънтифик Американ“, обаче всъщност голяма част от свободното си време той посвещаваше на участието си в състезания по салонни танци със своята ослепителна скан­динавска приятелка, преподавателка по математика в Колум­бийския университет.

Нанс Лоръл седеше на бюрото си. Измери с празен поглед веществените доказателства, после полицайката, и Сакс не зна­еше дали това е поздрав, или вещае някоя от паузите ѝ, преди да заговори.

Сакс заяви мрачно:

- Грешала съм - извършителите са двама. - И обясни за огромната си заблуда: - Следих снайпериста. Човекът, който е убил Лидия Фостър, е друг.

- Какво мислиш? - попита Купър.

- Подкреплението на Брънс.

- Или нает от Мецгър специалист да почисти - отбеляза Ло­ръл. На Сакс ѝ се стори, че прокурорката сякаш се разведри. Добри новини за случая, добри новини за съдебните заседате­ли - основният им заподозрян беше поръчал на свой служител нещо толкова безсърдечно. Нито думичка на състрадание към жертвата, никаква загриженост.

В този момент Амелия ненавиждаше тази жена.

Тя продължи, обръщайки се подчертано към Мел Купър:

- Лон се съгласи засега да държи случая под сурдинка - как­то взривът в кафенето „Джава Хът“ официално е изтичане на газ. Реших, че е по-добре Мецгър да не знае как работи раз­следването.

- Добре - кимна Лоръл.

Сакс погледна към белите дъски и започна да ги преосмисля в светлината на онова, което бяха узнали.

- Да наречем убиеца на Лидия Фостър неидентифициран извършител 516, по днешната дата - НИ 516.

- Нещо повече за самоличността на стрелеца, когото си про­следила до НРОС? - попита Лоръл.

- Не. Лон изпрати екип за наблюдение. Ще ни се обадят вед­нага щом го идентифицират.

Поредната пауза.

- Просто от любопитство - хрумна ли ти да му снемеш от­печатъци? - попита прокурорката.

- Какво...

- Докато го следеше в центъра? Питам те, защото преди вре­ме работих по един случая, в който ченге под прикритие изпус­на лъскаво списание. Субектът се навел да ѝ го подаде. И така се сдобихме с отпечатъците му.

- Е, аз не успях - отвърна Сакс с равен глас.

„Защото ако бях, досега щяхме да имаме самоличността му. А ние я нямаме.“

Непроницаемо загадъчно кимване от страна на Лоръл.

„Просто от любопитство...“

Беше не по-малко дразнещо от „ако нямаш нищо против“.

Сакс се извърна, намръщи се и предаде уликите от местопрес­тъплението на Мел Купър, който огледа незначителната сбирка със същото смайване, което изпитваше Сакс.

- Това ли е?

- Боя се, че да. НИ 516 си разбира от работата. - Тя разглеж­даше снимките на окървавения труп на Лидия Фостър, които беше получила от криминологичния екип от Куинс и беше раз­печатала.

Със стиснати устни пристъпи към една от белите дъски и забоде там снимките.

- Изтезавал я е - тихо отбеляза Лоръл, но това бе единстве­ната ѝ реакция.

- И е взел всичките бележки на Лидия относно ангажимен­тите ѝ с Морено.

- Какво може да е знаела? - зачуди се прокурорката. - Ако е водел със себе си професионална преводачка на делово пътува­не, явно не се е срещал с престъпници. Тя е свидетел, че Море­но не е терорист. - После додаде: - Тоест, щеше да е свидетел.

Сакс се разгневи на реакцията на тази жена - все едно смър­тта на Лидия Фостър не беше нищо повече от брънка, която про­курорката беше изгубила от обвинението си към Шрив Мецгър. След това си спомни собственото си смайване, когато видя трупа, отчасти дължащо се и на факта, че не бе успяла да пристигне на­време, за да получи сигурна информация от преводачката.

- Поговорих с нея по телефона - каза полицайката. - Знам, че е имала среща с руски и с арабски благотворителни органи­зации, а също и с бразилското консулство. Това е всичко.

„Така и нямах възможност да науча нещо повече“ - помисли си. Все още беше бясна на себе си. Ако Райм беше тук, щеше да се досети, че извършителите са двама. Мамка му.

„Забрави - строго си нареди Сакс. - Залавяй се със случая.“

Погледна към Купър.

- Да видим дали ще успеем да направим някои връзки. Ис­кам да знам дали Брънс или неизвестният е поставил самоделната бомба. Откри ли нещо на местопрестъплението в „Джава Хът“, Мел?

Купър обясни, че разполага със съвсем ограничен брой ули­ки, но всъщност е успял да открие някои неща. Сапьорите му бяха дали информация, че самоделното взривно устройство е редови противопехотен вид с чешки пластичен експлозив „Семтекс“.

- Продават се на военния пазар, стига човек да има нужните връзки - обясни той. - Повечето покупки са за военни ползватели - и правителствени, и наемни.

Купър беше проверил латентните отпечатъци, които Сакс бе успяла да вземе от кафенето, и ги беше изпратил в единната база-данни на ФБР. Нищо не откриха.

- Осигурила си ми хубави проби от „Джава Хът“, обаче няма много за проследяване, нищо, което може основателно да се от­несе към извършителя. Две неща са уникални обаче, така че сигурно са свързани с атентатора. Първото е ерозирал варовик, корали и миниатюрни частици от мидени черупки, с две думи пясък, и то от тропиците. Открих също органичен отпадък от ракообразни.

- Какво е това? - попита Лоръл.

- Рачешки изпражнения - отговори Сакс.

- Именно - потвърди Купър. - Но за да бъдем точни, може да са от омари, скариди, ракообразен зоопланктон и всякакви други ракообразни. Има над шейсет и пет хиляди такива видо­ве. Мога да ви кажа, че нашето е типично за плажовете на Карибите. А следите съдържат остатък, който говори за изпарена морска вода.

Сакс се намръщи.

- Значи е възможно това да е човекът от „Саут Коув Ин“ точпо преди Морено да бъде застрелян? Пясъкът ще се задържи ли седмица по-късно?

- Частиците бяха много фини. Да, възможно е. Много са прилепчиви.

- Какво още хвана, Мел?

- Нещо, което никога не съм откривал на местопрестъпле­ние - 1,5-кафеоилхинова киселина.

- Тоест?

- Цинарин - поясни Купър, четейки от компютърната база-данни на химическите вещества. - Най-често това е активното вещество на артишока. На него се дължи сладникавият му вкус.

- И по нашия извършител е имало следи от това?

- Не мога да кажа със сигурност, но открих малко на прага на „Джава Хът“, на бравата на вратата и на късче от взривното устройство.

Сакс кимна. Артишок. Любопитно, но така ставаше на мес­топрестъплението. Пъзелът имаше много парченца.

- Нищо друго.

- Това ли е от „Джава Хът“?

- Аха.

- Значи още не знаем кой е поставил бомбата.

След това двамата с Купър насочиха вниманието си към вто­рото местопрестъпление - дома на Лидия Фостър.

- Първо - каза лаборантът и кимна към снимките на тяло­то, - раните от ножа. Изгледат необикновено, много са тесни. Обаче нямаме база-данни, за да разберем.

Съединените щати, родината на Националната асоциация на стрелците с пушки, беше огнестрелната столица на света. Смъртта вследствие от наръгване с нож беше разпространена в Обединеното кралство и в други държави със строг контрол над огнестрелните оръжия, но не и в Америка, където оръжия­та бяха всемогъщи, а ножовете бяха относително рядко оръжие за извършването на убийства. Затова нито една организация не беше създала база-данни за прободни рани, поне Сакс и Райм не знаеха да има такава.

Тя беше сигурна, че извършителят е носил ръкавици, но въ­преки това беше снела отпечатъци край и от трупа на Лидия Фостър. Никога не се знае дали по някое време извършителят не си беше свалил ръкавиците. Обаче както и в „Джава Хът“, и те се върнаха без никакво съответствие от базата-данни.

- Не съм и очаквала нищо по-различно - промърмори тя.

- Обаче намерих косъм, който не съответства на пробите. Ето там, в плика - подаде го Сакс на лаборанта. - Кестеняв и къс. Може да е на извършителя. Помниш ли: ефрейтор Поатие каза, че човекът, който разпитвал за Морено в апартамента в деня преди стрелбата, имал къса кестенява коса. А, има и фоликул.

- Добре. Ще го пусна в комбинирания ДНК индекс на ФБР.

Комбинираният индекс на ФБР се разрастваше невъобрази­мо. На когото и да беше косъмът, би трябвало да е в системата. Ако е така, щяха да се доберат до самоличността му, а вероятно и до настоящото му местоположение.

Сакс се зае да търси из останалите улики. Убиецът беше взел всички документи, компютъра и преносимата памет, къ­дето може би се съхраняваха данни за Робърт Морено, но пък може би тя беше намерила нещо, което да има връзка. Касова бележка от „Старбъкс“. Датата и времето, отпечатани най-горе, показваха следобеда на първи май. Сакс си спомни, че вероятно по това време Морено е имал среща на четири очи, на която Лидия не е присъствала. Може би щяха да успеят да разберат в кой офис е отишъл активистът.

Утре Сакс щеше да отиде на мястото - сграда на Чеймбърс Стрийт.

С Купър прегледаха останалите улики от апартамента на Лидия, но не намериха много. Той пусна проба през газовия хроматограф и вдигна поглед хьм жените.

- Тук попаднах на нещо. Растение. Glycyrrhiza glabra, бобо­во растение, фасул или грах. Всъщност е сладник.

- Анасон или копър? - попита Сакс.

- Не, няма връзка, но вкусът е сходен.

Нанс Лоръл изглеждаше объркана.

- Нито веднъж не направи справка. Цинарин, Glycyrrhiza... Извинявай, но откъде знаеш всичко това?

Купър побутна черните си очила и заяви така, все едно е оче­видно:

- Работя с Линкълн Райм.

45.

Най-сетне някакъв пробив: добраха се до истинското име на снайпериста.

Спецекипът на капитан Майърс беше проследил снайпери­ста от централата на НРОС до дома му. Беше слязъл на „Карол Гардънс“ и беше стигнал пеша до къща, собственост на Бари и Маргарет Шейлс. След търсене по моторно превозно средство бяха стигнали до снимка на семейство Шейлс. Очевидно беше същият мъж, когото Сакс беше проследила следобед и когото беше снимала с камерата на мобилния си телефон.

Бари Шейлс беше на трийсет и девет. Бивш военен - беше се уволнил като капитан от военновъздушните сили, неколкократно награждаван. В момента работеше като цивилен „разузнавателен специалист" в НРОС. Той и съпругата му - учителка - имаха две деца, момчета в началното училище. Шейлс беше активен член на презвитерианската църква и беше доброволец в училището на момчетата като възпитател по четене.

Сакс се разтревожи, след като научи биографията му. Пове­чето извършители, които преследваха с Райм, бяха закоравели престъпници, серийни нарушители, шефове на организирана­та престъпност, психопати, терористи. Този случай обаче беше различен. Шейлс най-вероятно беше предан държавен чинов­ник, всеотдаен съпруг и баща. Просто изпълняваше дълга си, дори ако това означаваше хладнокръвно да стреля по терори­сти. Ако го арестуваха и осъдеха, семейството му щеше да бъде съсипано. Мецгьр може и да използваше НРОС за целите на собствения си налудничав подход да брани страната, може и да беше прибягнал до услугите на чистач. Обаче Шейлс? Той най-вероятно изпълняваше заповеди.

Въпреки това, ако не той беше изтезавал и убил Лидия Фос­тър, явно принадлежеше към организацията, която го беше сто­рила.

Сакс звънна на Лон Селито и му разказа за откритието си. Обадиха се в информационния отдел и помолиха за всички факти, които могат да изровят за Бари Шейлс - и най-важното къде е бил и какво е правил на девети май, деня на стрелбата.

Телефонът в лабораторията звънна, Сакс видя кой е и опо­вести:

- Фред.

Не се тревожеше дали НИ 516 подслушваше точно този те­лефон - Родни Шарнек им беше изпратил устройство, което се казваше „капан“ и което можеше да улови всеки подслушвател. На екранчето пишеше, че разговорът е личен.

- Амелия. Вярно ли е каквото чувам? Че твоят и моят прия­тел прави тен на Карибите?

Удивлението му беше толкова преувеличено, че тя се усмих­на. Купър също. Нанс Лоръл не.

- Точно така, Фред.

- Защо, о, защо моите задачи ме отвеждат на почивка в Южен Бронкс и Нюарк? А господин Линкълн Райм се излежа­ва на плажа със средства на Нюйоркската полиция? Справед­ливо ли е? Сигурно се наслаждава на онези лигави питиета с чадърчета и пластмасови морски кончета? Направо съм съси­пан - призна агентът. - Кокосовите са ми любими. Е, как върви случаят? Онова убийство на Трето Авеню, то имаше ли връзка? Лидия Фостър. Разбрах от телеграфа.

- Боя се, че да. Според нас е операция за разчистване, веро­ятно разпоредена от Мецгьр.

- Мамка му - изруга Делрей. - Този тип съвсем е полудял.

- Няма спор. - Сакс го осведоми, че са установили, че извьршителите са двама. - Още не знаем кой от двамата е сложил бомбата в кафенето.

- Е, имам няколко неща, които може да ви заинтригуват.

- Казвай. Каквото и да е.

- Първо, мобилният, който твоят снайперист използваше, господин кодово име Дон Брънс, с фалшивия номер на социалната осигуровка и фиктивна компания в Делауер? Компанията е заровена надълбоко, обаче аз я проследих до някои прикрития, които НРОС е използвала в миналото. Може би някои от теле­фоните още работят. Правителството често си въобразява, че е твърде умно, за да бъде открито. Или твърде голямо. Обаче не сте го чули от мен.

- Добре, благодаря, Франк.

- Освен това се оказва, че приятелят ви и великият покоен господин Морено не е планирал да организира голям взрив с цел масово поразяване и да се скрие да живее в пещера.

Обясни им, че има предвид загадъчното съобщение на Ро­бърт Морено за това, че на двайсет и четвърти май възнамерява да изчезне яко дим.

- А за какво е ставало дума? - попита Сакс.

- Просто игра на думи - продължи агентът на ФБР. - Ето как­ва е работата: някакви хора във Венецуела разбрали, че Морено и семейството му се местят в нова къща на двайсет и четвърти.

Запозна ги с подробностите: Робърт Морено купил къща с четири спални във венецуелския град Сан Кристобал, едно от най-модерните места в страната. На планински връх.

Яко дим...

Лоръл кимна, видимо доволна. Значи Морено надали беше Бен Ладен от западното полукълбо.

„Съдебните заседатели трябва да са доволни“ - помисли си скептично Сакс.

- А, относно уж планирания взрив в град Мексико на три­найсети май? - продължи агентът. - Това е направо смешно. Единственото, което има някаква връзка с Морено на тази дата в Мексико, е голямо благотворително мероприятие, с което е свързан. Организирано от „Класни стаи за Америка“. Нарича се Ден на балоните. Всеки си купува балон за десет долара, пука го и вътре има награда. Имали над хиляда балона. Трябва да ти призная, дробовете ми не могат да се справят с такава задача.

Сакс се отпусна тежко на стола си и затвори очи. Боже...

Можем ли да намерим някой да ги вдигне във въздуха?

- Благодаря ти, Франк - каза тя и прекъсна връзката.

При тези новини Лоръл каза:

- Интересно е колко неправилно може да бъде първото впе­чатление. Нали? - Не искаше да злорадства, но Сакс го усети.

Ако нямаш нищо против...

Просто е любопитно...

Сакс извади телефона си и звънна на Линкълн Райм.

- Мисля, че трябва да си вземем хамелеон - това бяха пър­вите му думи, когато вдигна.

Не „здравей“ или „Сакс“.

- Гущер?

- Много са интересни. Още не съм го видял да си сменя цвета. Знаеш ли как го правят, Сакс? Нарича се метахромазия. С помощта на сигнали от хормоналните клетки предизвикват промени в хроматофорните клетки на кожата си. Според мен това е очарователно. Е, как върви случаят там?

Тя го запозна с най-новото развитие.

Райм се замисли.

- Да, като че ли е логично, двама извършители. Мецгьр на­дали ще използва най-добрия си снайперист, за да разчиства в Ню Йорк. Трябваше да се досетя.

„И аз трябваше“ - печално си помисли тя. И си представи тялото на Лидия Фостър.

- Качвам снимка на Шейлс, военна или от шофьорската книжка.

- Разбира се, веднага шом затворим.

После с по-мрачен тон му разказа подробностите около убийството на Лидия, преводачката на Морено.

- Изтезания ли?

Описа му какво беше направил онзи с ножа.

- Характерна техника - съгласи се той. - Това може да по­могне.

Имаше предвид факта, че извършителите на престъпления с нож или с друго механично оръжие, например бухалка, обик­новено оставят рани, които са еднакви при различните жертви, което помага за идентифицирането на нападателя. Тя забеляза също, че този равнодушен и аналитичен коментар беше един­ствената му реакция към ужасното нападение.

Обаче това беше Линкълн Райм. Тя го знаеше и го приема­ше. И мимоходом се запита защо същото отношение от страна на Нанс Лоръл я изправяше на нокти.

- Как върви на прелестните Кариби?

- Не напредваме особено, Сакс. Под домашен арест сме.

- Какво?

- Така или иначе, въпросът ще се реши утре. - Явно нямаше да каже повече, защото вероятно се опасяваше да не би линията да се подслушва. - Трябва да затварям. Том приготвя вечеря. Мисля, че е готово. Трябва да опиташ тукашния ром. Много е добър. Правят го от захар, знаеш ли?

- Ще пропусна рома. Имам неприятни спомени. Но сигурно не са спомени, ако не можеш да си ги спомниш.

- Какво мислиш за случая, Сакс? Още ли си в лагера на по­литиката и политиците? И виниш за всичко Конгреса.

- Не. Вече не. Един поглед на местопрестъплението, където беше убита Лидия Фостър, ме убеди. В тази история са замесе­ни някои наистина зли типове. И ще ги пипнем. О, Райм, между другото, ако чуеш нещо за взрив на самоделно устройство тук, не се тревожи, добре съм. - Тя му обясни за експлозията, уни­щожила компютъра в кафенето, без да изпада в подробности, че едва не е загинала.

После той каза:

- Тук е доста приятно, Сакс. Мисля да дойда пак някой път... неофициално.

- Ваканция. Да, Райм, да го направим.

- Няма да можеш да караш безбожно бързо. Движението е ужасно.

- Винаги ми се е искало да покарам джет. А ти можеш да се печеш на плажа.

- Вече влизах във водата - осведоми я той.

- Сериозно?

- Да, разбира се. Ще ти разкажа после.

- Липсваш ми - каза тя и прекъсна, преди той да има въз­можност да ѝ отвърне със същото.

Или не.

Някой звънна на мобилния на Нанс Лоръл. Сакс забеляза как тя леко се скова, когато видя кой я търси. Щом отговори, тонът ѝ веднага подсказа на Сакс, че въпросът е личен, а не е свързан със случая.

- Ами, здравей... Как си?

Прокурорката се извърна колкото може повече. Обаче Амелия все още чуваше гласа ѝ:

- Тях ли имаш предвид? Не знаех, че си. Опаковала съм ги.

Странно. Сакс не се беше замисляла за личния живот на про­курорката. Тя не носеше халка или годежен пръстен. Всъщност носеше съвсем малко бижута. Сакс си представяше, че Лоръл ходи на почивка със сестра си или с майка си. Трудно виждаше Нанс Лоръл в ролята на любовница или на съпруга.

В това време Лоръл каза:

- Не, не, знам къде са.

Какво беше това в тона ѝ?

Сакс осъзна: прокурорката беше уязвима, беззащитна. С когото и да разговаряше, той притежаваше известна власт над нея. Раздяла, която още не е приключила? Вероятно.

Лоръл затвори и за миг застина неподвижно, сякаш събира­ше мислите си. После стана и взе чантата си.

- Трябва да се погрижа за нещо.

Странно беше да я види човек толкова разстроена.

Сакс неволно попита:

- Мога ли да ти помогна с нещо?

- Не. Ще се видим утре сутрин... Аз... ще съм тук сутринта.

Прокурорката взе куфарчето си и излезе от салона и от къ­щата. Сакс забеляза, че работната ѝ маса е разхвърляна - до­кументите бяха натрупани и пръснати за разлика от предната вечер.

Докато се взираше към масата, един документ привлече по­гледа ѝ. Тя се приближи и го взе. Ето какво прочете:

От: заместник-прокурор Нанс Лоръл

До: прокурор Франклин Ливайн (окръг Манхатън)

Относно: Щатът срещу Мецгьр и др., актуалзиране, 16 май, вторник

Разследвайки следи по случая, установих самоличността на шофьора от „Елитни лимузини", който обслужвал Робърт Морено в града на 1 май. Казва се Аташ Фарада. Разследване­то ми установи няколко неща, които имат връзка със случая:

1. Робърт Морено е бш съпровождан от жена около трий­сетте, може би компаньонка или проститутка. Вероятно ѝ е платил „съществена“ сума. Казва се Лидия.

2. Морено и тази личност оставили шофьора на лимузи­ната в центъра на града за няколко часа. Впечатлението на Фарада е, че Морено не е искал той да разбере къде отива.

3. Шофьорът предполага мотив за антиамериканската нагласа на Морено. Негов близък приятел бил убит от амери­канските войски по време на нахлуването в Панама през декем­ври 1989 година.

Сакс се смая. Текстът на документа беше почти идентичен на имейла, който беше изпратила на Лоръл по-рано по молба на Надзирателката. С някои дребни промени.

До: заместник-прокурор Нанс Лоръл

Относно: Щатът срещу Мецгьр и др., актуални сведения, 16 май, вторник

Разследвайки следи по случая, установих самоличността на шофьора (Аташ Фарада) от „Елитни лимузини“, който об­служвал Робърт Морено в града на 1 май. В разговор с него нау­чих няколко неща, които са важни за разследването:

1. Робърт Морено е бил съпровождан от жена около трий­сетте, вероятно компаньонка или проститутка. Допуснах въз­можността да е терористка ши друг оперативен работник. Ве­роятно ѝ е платил ,,съществена'' сума. Малкото ѝ име е Лидия.

2. Той и тази личност оставили шофьора на лимузината в центъра на града за известно време. Впечатлението на Фарада е, че Морено не е искал той да разбере къде отиват двамата с Лидия.

3. Шофьорът предполага мотив за антиамериканската дей­ност на Морено. Негов близък приятел бил убит по време на на­хлуването в Панама.

„Лоръл ми е откраднала работата. И не само това, ами си е позволила да ме редактира“ - помисли си Амалия.

Сакс прегледа още половин дузина други бележки, които прилежно беше написала и изпратила на прокурорката.

Ако нямаш нищо против...

Е, Сакс имаше против - защото текстът беше променен, за да звучи така, все едно Лоръл е провела разследването. Всъщ­ност името на Сакс не се появяваше на нито един документ. Райм беше надлежно споменат, но тя буквално беше изключена напълно от разследването.

По дяволите! Какво ставаше тук?

Търсейки отговори, разрови купчината документи. Много от тях бяха копия на съдебни становища и на адвокатски досиета.

Обаче един документ най-отдолу беше различен.

И обясняваше много неща.

Сакс погледна към Мел Купър, който се беше привел над микроскопа си. Не я беше видял да рови из документите на Лоръл. Сакс измъкна документа, който беше открила, и му на­прави копие, което пъхна в чантата си. Върна оригинала върху работната маса на Лоръл и се постара да го пъхне точно там, където го беше открила. Макар да изглеждаше разхвърляно, тя не би се учудила, ако прокурорката е запомнила точно къде е всеки документ - и кламер, - преди да си тръгне.

Сакс искаше да бъде сигурна, че тези жена няма да заподозре, че е разкрита.

Сряда, 17 май

IV

Разрез

46.

- По-добре ли се чувствате, капитан Райм?

- Да - отговори след уместна пауза той на заместник-комисаря от Кралската бахамска полиция Макферсън. - Благодаря за интереса. Събрали сме си багажа и след малко тръгваме за летището. - Мобилният на Райм беше на спикер.

Часът беше осем сутринта и Райм се намираше в дневната на горещия и влажен мотелски апартамент. Том и Пуласки се­дяха на верандата и пиеха кафе в компанията на още два хаме- леона.

Мълчание.

- Може ли да ви попитам нещо, капитан Райм?

- Да, струва ми се. - Звучеше изнервен. Изморен. Натясно.

- Озадачен съм от едно нещо, което казахте.

- Кое?

- Пожелахте ни късмет с разследването на убийството на американската студентка.

- Да?

- Но младата жена е загинала при трагичен инцидент. Плу­вала е пияна.

Райм удължи мълчанието с няколко секунди, като че ли и той беше объркан.

- О, много ще се изненадам, ако случаят е такъв.

- Какво искате да кажете, капитане?

- Наистина нямам време да го обсъждам, господин комисар. Скоро тръгвам за летището. Оставям на вас...

- Моля ви... Наистина ли смятате, че студентката е била уби­та?

- Да, сигурен съм.

Изводът за убийството на момичето му хрумна, докато яде­ше рапани в кафене „Хърикейн“ и разглеждаше зловещите снимки от местопрестъплението. Обаче реши още да не споде­ля мислите си с ефрейтор Поатие.

Комисарят каза:

- Продължете, моля ви.

- Да продължа ли? - уж озадачено попита Райм.

- Споделете с мен какво мислите. Заинтригуван съм.

„Да оставим хляба да се пече...“

- Както и да е, трябва да тръгвам за летището. Успех, госпо­дин комисар!

- Чакайте! Моля ви! Капитан Райм, може би вчера прибър­зах малко. Случилото се в Клифтън Бей беше нещастен инци­дент. А ефрейтор Поатие в крайна сметка наистина прояви не­подчинение.

- Честно казано, господин комисар, опитът ми сочи, че в нашата работа най-добри резултати постигат най-непокорните.

- Да, може и да е така, но бихте ли споделили мислите си относно...

- Може би ще успея да ви помогна - бързо каза Райм и за­мълча.

- Да?

- Но в замяна искам ефрейтор Поатие да бъде върнат на ра­бота.

- Всъщност не съм го отстранил. Документите са върху бю­рото ми, но още нищо не съм подписал.

- Добре. И искам достъп до местопрестъплението в хотел „Саут Коув Ин“, където е убит Робърт Морено, както и докла­дите от аутопсията и дрехите на трите жертви. Както и всич­ки веществени доказателства от мястото - особено куршума. Трябва да видя този куршум.

Тихо потропване по телефона. Явно комисарят не беше свикнал да преговаря.

Райм погледна към останалите, които слънцето започваше да огрява с жарката си прелест. Пуласки му се ухили насърчи­телно.

След известно мълчание - натоварено със смисъл, помисли си иронично той - заместник-комисарят каза:

- Много добре, капитане. Искате ли дойдете в кабинета ми да обсъдим въпроса?

- Стига и колегата ми да е там.

- Кой колега?

- Ефрейтор Поатие.

- Разбира се. Ще го уредя.

47.

Кабинетът на заместник-комисаря в управлението на бахамската полиция беше пищно запуснат, по-скоро приличаше на жилищно, отколкото на работно помещение.

Стаята излъчваше колониална атмосфера, от която Райм тутакси се почувства като у дома си. Собственото му работно място, лабораторията в салона, беше от викторианската епоха. Тук обаче, макар сградата на управлението да беше по-нова, ка­бинетът на комисар Макферсън беше обзаведен в стила на по-ранна епоха - тапициран с кретон диван, леген за вода и кана, голям дъбов шкаф, лампи с жълти абажури, а на стената висяха картини на мъже, които сигурно бяха губернатори или нещо подобно. Няколко парадни униформи - едната безукорно бяла, а другата тъмносиня - висяха строго на закачалки.

Имаше и модерни щрихи: очукани сиви кантонерки, три мо­билни телефона върху практично бюро и два внушителни ком­пютъра. Почти цялата стена беше заета от подробна карта на остров Ню Провидънс.

Местният климат беше горещ - климатикът се мъчеше, - а влажността беше висока. Райм реши, че Макферсън държи прозорците отворени през повечето време и е охладил помеще­нието специално за посетителите си тази сутрин. Изводът му потвърди още един посетител - хамелеонът, застинал на рам­ката на прозореца.

Едрият мъж с изгладени панталони в цвят каки се изправи и внимателно се ръкува с Райм.

- Добре ли сте, капитан Райм.

- Да. Просто имах нужда от малко почивка.

- Отлично.

Комисарят се ръкува и с Пуласки, и с Том. След малко в ста­ята неуверено пристъпи Майкъл Поатие. Всички се поздравиха.

Заместник-комисарят седна, изведнъж стана съвсем делови и изгледа Райм с присвити и съсредоточени очи.

- А сега, студентката. Ако обичате, господине. Казахте, че е убийство.

- Определено е убита преднамерено - каза той. - Било е предварително планирано. И според мен е била бита, преди да умре.

- Бита ли? - наклони глава Поатие.

- Ключът е бижуто ѝ - поясни криминалистът. - На сним­ките от местопрестъплението забелязах, че гривните ѝ, часов­никът, пръстените на ръцете и краката са златни. Обаче колието ѝ беше от сребърни листенца. Стори ми се странно да смесва така бижутата.

- Защо? - поде комисарят, но после замълча.

Райм се намръщи, че го прекъсват.

- Мисля, че нападателят ѝ я е пребил и е искал да прикрие този факт. След като приключил, ѝ сложил колието и я удавил. Знаел е, че рибите ще бъдат привлечени от лъскавия метал - че­тох за това по време на полета за насам. Допускам, че го има във всички пътеводители: предупреждение към хората да не носят лъскави неща. Среброто е особено привлекателно, защото при­лича на рибешки люспи повече от златото. Рибите са отстрани­ли следите от побоя, защото са изгризали по-голямата част от кожата на лицето. Става ясно, че убиецът ѝ е планирал всичко предварително, защото е носел колието.

- Защо ще го прави? - попита Поатие. - Нямаше данни за сексуално насилие.

- Може би за отмъщение. Хрумнаха ми някои неща, които може да ни отведат още по-напред. Трябва да поговорим с патолога. Бих искал да видя кръвните изследвания на студентката. - Комисарят продължи да се взира в Райм, затова криминалистът му каза: - На този етап ще е полезно да получим тези сведения.

- Да, разбира се. - Макферсън вдигна слушалката на теле­фона върху бюрото си и се обади. Поговори явно със служител или помощник и каза: - Не ме интересува дали в момента прави аутопсия. Тялото пак ще си е мъртво, когато се върне. Извикай го.

След кратка пауза той поднови разговора си. Погледна Райм и отдалечи телефона от ухото си.

- Резултатите са готови. Докладът е пред патолога.

- Какво е съдържанието на алкохол в кръвта? - попита патологьт.

Въпросът беше зададен. И после:

- Нула цяло и седем.

- Не е точно пияна според закона, но...

- Какво е пила?

- В колата ѝ намерихме ром „Бакарди“, осемдесет градуса, и кока-кола. И двете отворени.

- Диетична или обикновена кола?

- Обикновена.

След това Райм каза на Макферсън:

- Попитайте патолога какво е нивото на глюкозата след смъртта. Искам концентрацията в стъкловидното тяло - И по­ясни: - Там няма гликолитични ензими.

Макферсън го зяпна. Всъщност всички в стаята го зяпнаха.

Райм продължи нетърпеливо:

- Искам нивата на глюкозата ог течността в стъкловидното тяло на окото ѝ. Стандартна процедура. Сигурен съм, че правят изследването.

Комисарят постави въпроса. Отговорът гласеше 4,2 мили­грама на децилитър.

- В ниската нормална граница - усмихна се криминалистът. - Знаех си, че не е пила за развлечение. Ако е смесила кока-кола с ром, нивото щеше да е по-високо. Убиецът я е принудил да погълне известно количество ром чисто, после просто е оста­вил бутилката с безалкохолното отворена, за да изглежда, че ги е смесвала. - Райм отново се обърна към заместник-комисаря:

- Тест за наркотици?

Зададен бе поредният въпрос.

- Отрицателен за всичко.

- Добре - въодушевено отбеляза Райм. - Напредваме. Сега трябва да видим какво е работила.

- Била е продавачка на половин ден в Насау - отговори Поатие.

- Не, не тази работа. Имам предвид работата ѝ като прости­тутка.

- Моля? Откъде знаете?

- Or снимките - погледна той към Поатие, - които ми показа на айпада си. На ръката ѝ имаше много следи от игла. След като в кръвта ѝ няма следи от наркотици или други медикаменти, откъде са следите? Не може да е инсулин - диабетиците не се инжектират венозно. Не, вероятно - само вероятно, обърнете внимание, не съм сигурен - редовно си е правила кръвни из­следвания за болести, предавани по полов път.

- Проститутка. - Комисарят явно беше доволен от това. В крайна сметка американката, умряла в неговата юрисдикция, не беше невинна студентка.

- Можете да затворите - погледна Райм към телефона, увис­нал като неподвижно махало.

Макферсън затвори, след като рязко си взе довиждане с па­толога.

- Е, каква е следващата ни стъпка? - попита Поатие.

- Да открием къде е работила жената и откъде е намирала клиентите си - отговори Пуласки.

Райм кимна:

- Да. Сигурно така се е запознала с убиеца си. Златните би­жута бяха скъпи и хубави. Била е в добра форма, здрава. Лицето ѝ е красиво. Надали е била улична проститутка. Потърсете в портфейла ѝ бележки от кредитни карти. Ще видим къде е пи­ела коктейлите си.

Комисарят кимна на Майкъл Поатие, който звънна някъде - вероятно в хранилището за веществени доказателства или на някой детектив.

Младият полицай проведе дълъг разговор и после затвори.

- Е, това е интересно - оповести Поатие. - Има две бележки от бара в...

Нещо в тона му накара Райм да изрече:

- „Саут Коув Ин“!

- Точно така. Как се досетихте?

Райм не отговори, а дълго се взира през прозореца.

- Как се казваше момичето? - попита.

- Анет. Анет Бодел.

- Е, имам добри новини и за двама ни, комисар Макферсън. За вас: убиецът на госпожица Бодел не е местен, а е американец - което е добър пиар за страната ви. А за мен: мисля, че открих връзка със случая на Морено. За едно грешах обаче - тя е била изтезавана. Според мен обаче е използвал нож, а не юмруци, разрязал е бузата, носа или езика ѝ.

- Откъде знаете? - попита Макферсън.

- Още не го знам, но го намирам за вероятно. Моята сътруд­ничка в Ню Йорк ми съобщи за човек, който елиминира свиде­тели по случая и е специалист по ножовете. Не е снайперистът. Допускам, че е помощният екип на снайпериста и че е амери­канецът, който на осми май е бил в хотела и е събирал сведения за апартамента на Морено и за телохранителя му. Вероятно е срещнал Анет в бара, използвал я е да получи информация и после си е заминал заедно със снайпериста след стрелбата. Оба­че когато научил за разследването, се върнал два дни по-кьсно, в понеделник, изтезавал я, за да разбере дали тя е казала на ня­кого за него, и после я е убил.

- Трява да огледаме плажа, където е била намерена, трябва отново да го претърсим - това е местопрестъплението - отбе­ляза Пуласки.

Комисарят погледна към Поатие, който поклати глава:

- Този човек е умен, сър. Убил я е по време на отлива. Мяс­тото е на метър и половина под водата.

- Наистина е умен. - Райм погледна заместник-комисаря. - Доказателствата, с които разполагаме, почти сигурно сочат, че Робърт Морено е убит от снайперист, нает от американското правителство, и че партньорът му или поне някой от същата ор­ганизация разчиства след него, в това число убива и госпожица Бодел в Насау. Тази информация много скоро ще стане публично достояние. Можете да се придържате към версията, че зад убийството стои венецуелски наркокартел, и да пренебрегвате американската връзка. Но така ще изглежда, че участвате в при­криването. Или пък можете да ни помогнете да открием стреле­ца и помощника му.

- Господин комисар, трябва да знаете, че човекът, разпо­редил убийствата, вероятно е надхвърлил правомощията си - намеси се Пуласки. - Ако ни помогнете да открием извърши­телите, това няма да разстрои Вашингтон толкова, колкото си мислите.

„Отлична намеса“ - помисли си Райм.

- Ще изпратя криминолози да потърсят укритието на снай­периста. - Макферсън извърна широкото си лице към Майкъл Поатие. - Ефрейтор, придружете капитан Райм и сътрудниците му до „Саут Коув Ин“ за повторен оглед на местопрестъплени­ето на Морено. Оказвайте им пълно съдействие. Ясно ли е?

- Да, сър.

След това комисарят се обърна към Райм:

- Ще уредя да ви бъдат предоставени докладите от местоп­рестъплението и от аутопсията. Веществените доказателства също. И тях ще искате, нали?

- Да, веществените доказателства. Много бих искал да ги видя - потвърди Райм и едва се сдържа да не добави, че е край­но време да ги получи.

48.

Отново поеха до Югозападния път.

Том шофираше, а Поатие, Пуласки и Райм се возеха в прис­пособения за инвалиди бус по същия път за „Саут Коув Ин“, където бяха ходили предния ден на незаконното си и почти фа- тално посещение на вдадената в морето ивица суша на Клифтьн Бей.

Слънцето зад тях грееше високо в небето дори в този ра­нен час, а растителността искреше в зелено, червено и наситеножълто. Имаше и някакви бели цветя, които Райм знаеше, че много щяха да харесат на Сакс.

„Липсваш ми...“

Беше прекъснала връзката точно когато той си пое дъх, за да отвърне със същото. Усмихна се на момента, който беше из­брала.

Спряха за кратко, за да вземат основните веществени дока­зателства в отдела по криминология на бахамската полиция.

Всичко беше много качествено и Райм беше сигурен, че Пу­ласки и Поатие ще открият нещо в Стаята на смъртта, което да им помогне да свържат по неопровержим начин Бари Шейлс със стрелбата, а вероятно и да им подскажат нещо за самолич­ността на НИ516.

Не след дълго пристигнаха в хотела и спряха пред входа на внушителното, но ненатрапчиво място в стил, който Райм по­дозираше, че определят като нов колониален. Том забута колич­ката на Райм по алеята към входа, от двете страни на която се ширеха красиви градини.

Влязоха във фоайето и Майкъл Поатие поздрави приятната служителка на рецепцията. Тя беше по-заинтригувана от при­съствието на мъжа в инвалидната количка, отколкото на по­лицая - в хотела напоследък се бяха навъртали твърде много ченгета. Мястото изглеждаше достъпно, защото беше на едно ниво, но Райм допускаше, че курортът - предимно плажен клуб и голф игрище - не посреща много гости в инвалидни количка.

В момента управителят беше зает, но служителката без ни­какво колебание подготви карта, с която да влязат в апартамент 1200.

Пуласки, който се беше срещнал с нея предния ден, кимна за поздрав и й показа снимката на Бари Шейлс, изпратена им по имейл от Сакс. Нито момичето, нито някой друг беше виждал Шейлс.

Което затвърди убеждението на Райм: че на осми май в хо­тела всъщност е идвал НИ 516, който е бил подкреплението на Шейлс.

Пуласки и Поатие понесоха веществените доказателства и цялата група тръгна по коридора, накъдето ги упъти служител­ката от рецепцията.

След няколко минути - хотелът беше голям - Том кимна към един знак: Апартамент 1200.

- Почти стигнахме.

Завиха по коридора и се заковаха на място.

- Чакайте малко - промърмори Поатие. - Какво е това?

Райм се взираше в двойната врата на апартамент 1200, Ста­ята на смъртта - местопрестъплението, което би трябвало да е надлежно запечатано, оградено с полицейска лента и предупре­дителни табели, забраняващи достъпа.

Но вече не беше.

Вратите зееха широко отворени и насред стаята стоеше ра­ботник с бял гащеризон и бояджийско валяче и полагаше по­следния пласт боя на стената над камината. Подът на стаята беше дървен. Килимът беше махнат. И всичко останало - окървавеният диван, парченцата стъкло - го нямаше.

49.

Джейкъб Суон хапваше много добре приготвен омлет в един ресторант в Ъпър Уест Сайд близо до Сентрал Парк.

Беше с джинси, шушляково яке (днес черно), маратонки и бяла фланелка. Раничката му беше до него. В този квартал ра­ботеха хора, за които не беше задължително да са с костюми и вратовръзки и чието работно време не беше нормирано - в теа­три, музеи и галерии. Също и в хранителната индустрия. Суон идеално се вписваше.

Кафето му беше горещо и не горчеше. Препечената филийка беше дебела и беше намазана с масло преди припичането - единственият правилен начин. А омлетът? Не просто добре приготвен, заключи той. Превъзходен.

Яйцата са най-трудният продукт и могат да направят едно ястие великолепно или пълен боклук, ако човек е небрежен или условията не са добри: втвърдяване, пресичане, спадане. Ако в белтъка попадне съвсем мъничко жълтък, а ти се опитваш да го разбиеш на сняг за целувки, ще бъде пълен провал. Освен това винаги има вероятност опасни бактерии да се размножават в съвършения божествен овал (в крайна сметка нали черупката е тъкмо за да подсигурява размножаването).

Тези яйца обаче бяха разбити точно както трябва - небрежно и без никаква течност, - а после бяха приготвени на нужната топли­на, прясно нарязаният пелин, ситен лук и копър бяха поръсени точно когато трябва, нито секунда по-рано. Готовото ястие беше жълто, кафяво и бяло, с коричка отвън и нежно меко отвътре.

Въпреки храната обаче Суон започваше да губи търпение с Амелия Сакс.

Тя от часове стоеше в къщата на Линкълн Райм. Беше пре­одоляла проблема с телефоните и през няколко часа сменяше предплатени карти - изглежда вече всички от екипа използва­ха такива, а освен това имаше сигнално устройство на стацио­нарния си телефон, което той нямаше как да елиминира, без да проникне физически до централния превключвател.

Но след като тя беше главен следовател, рано или късно трябваше да се покаже.

Той се замисли за партньора ѝ Райм. Ето това вече беше пречка. Близо две хиляди долара беше струвало на организа­цията му да елиминира този човек, болногледача му и другото ченге заедно с бахамския полицай. Обаче познатите му от дока бяха провалили работата. Попитаха Суон дали иска да опитат пак, но той им каза да се омитат от острова. Щеше да е много трудно да бъдат проследени до Суон и до шефа му, но все пак беше възможно.

Не се съмняваше, че ще има и друга възможност да елими­нира Райм. Той не се придвижваше достатъчно бързо, за да из­бяга от японския му нож. Суон беше проучил състоянието на Райм - квадриплегия - и беше узнал, че криминалистът няма никаква чувствителност в по-голямата част от тялото си. Суон беше заинтригуван от представата как този мъж стои непод­вижно, гледа как някой бели кожата на лицето му и бавно кърви до смърт, без да усеща болка.

Каква интересна идея - да накълцаш едно същество, докато е още живо. Любопитно. Ще трябва да...

А, ето я красивата Амелия.

Не идваше от очакваната от него посока - Г-образната за­дънена уличка за доставки зад къщата, където беше паркиран нейният форд „Торино“. Явно беше излязла през главния вход, който гледаше към Сентрал Парк Уест. Сега вървеше на запад по тротоара, от отсрещната страна на ресторанта.

Той се надяваше да я спипа в задънената уличка - в момен­та там нямаше много минувачи, запътили се към работните си места. Беше само въпрос на време да я хване сама.

Суон старателно изтри приборите и чашката си за кафе, за да размаже отпечатъците. Плати, като пъхна банкнота от пет и от десет долара под чинията, вместо да занесе бележката до касата. Беше получил дребните банкноти от един хотелски консиерж в другия край на града, защото банкнотите от банкома­ти често са проследими и той предпочиташе да осъществява микропране на пари, като оставя щедри бакшиши, но не пре­калено.

След това излезе и се качи в нисана си.

Наблюдаваше Сакс през предното стъкло. Беше бдителна и зорко се озърташе, но не към него - само към места, откъдето можеше да я нападне някой. Интересно - вдигна поглед и нагоре.

„Не се тревожи - мислено ѝ каза Суон, - куршумът няма да дойде оттам.“

Докато вадеше ключовете на колата от якето си, то се пов­дигна и той забеляза пистолета ѝ под него.

Запали колата си едновременно с нея, за да прикрие шума от втория двигател.

Колата на Сакс се отлепи от тротоара и той я последва.

Съжаляваше само, че за нея беше отреден куршум. Насто­ящата рецепта не му позволяваше да обработи копринената ѝ кожа със своя нож „Кай Шун“.

50.

Майкъл Поатие разговаряше с управителя на „Саут Коув“.

- Но, господин полицай, мислех, че знаете - каза високият къдрав мъж с много хубав бежов костюм. По розовото му от слънцето чело се бяха врязали дълбоки бръчки. Акцентът му беше леко британски.

- Какво да знам? - промърмори Поатие.

- Вие ми казахте, че мога да разпечатам стаята и да я почис­тя, да поправя щетите.

- Аз ли? Не съм казвал подобно нещо.

- Не, не вие, но някой от отделя ви. Обадиха се да ми кажат, че местопрестъплението е свободно. Не помня името на човека.

- Обадил се е? - намеси се Райм. - Не е дошъл лично, така ли?

- Не, обади се по телефона.

- Кога се случи? - попита криминалистът с въздишка.

- В понеделник.

Поатие се извърна и погледна смаяно Райм.

- Издадох строга заповед местопрестъплението да остане запечатано. Не мога да си представя, че някой от отдела...

- Не е бил човек от отдела ви, ефрейторе. Нашият неиденти­фициран заподозрян се е обадил.

А за съучастник му бе послужило нетърпението на управи­теля да отстрани всички следи, че в хотела е било извършено убийство. Табели от местопрестъпления по коридорите не са добра реклама.

- Съжалявам, ефрейторе - отбранително каза управителят.

- Къде са килимът, диванът и парчетата стъкло? А другите мебели? - попита Райм.

- Сигурно на някое сметище. Нямам представа. Наехме предприемач. Казаха, че заради кръвта ще изгорят килима и дивана.

Толкова огньове горяха по сметищата...

- Веднага след като убил Анет, нашият неизвестен извърши­тел се обадил по телефона и бум, край с местопрестъплението. Много умно, като се замисли човек. Простичко.

Така беше. Райм огледа безукорната стая. Единственото сви­детелство за престъплението беше липсващият прозорец, на който беше залепен найлон.

- Ако мога да направя нещо - каза управителят.

И понеже никой не продума, той си тръгна.

Том откара Райм в апартамента и тъй като Стаята на смъртта не беше приспособена за достъп с инвалидна количка, Поатие и Пуласки свалиха криминолога по двете ниски стъпала.

Стаята беше в светлосиньо и зелено - боята на няколко сте­ни все още беше влажна - и беше около шест на девет метра. Две врати явно водеха към спалните отдясно - празни и подгот­вени за боядисване. Отляво до входната врата имаше напълно оборудвана кухня.

Райм погледна през единия от останалите прозорци. Навън се виждаше поддържана градина, заета в по-голямата си част от дърво с гладък ствол, високо около дванайсет метра. Забе­ляза, че ниските клони са подрязани. Когато погледна право през градината, под балдахина от листа, Райм ясно видя про­словутата вдадена в морето суша, откъдето беше стрелял Бари Шейлс и където присъстващите сега в стаята едва не бяха за­гинали.

Примижа и погледна към дървото.

Е, може би в крайна сметка имаха местопрестъпление.

- Новобранец! - извика Райм.

- Да, Линкълн!

Пуласки се приближи към него. Поатие също.

- Забелязвате ли нещо странно на това местопрестъпление?

- Бил е страхотен изстрел. Разстоянието е много голямо. А и замърсяването е огромно.

- Стреляно е така, както видяхме вчера от другата част на залива - изръмжа той. - Нищо не се е променило. Очевидно не говоря за това. Питам ви дали забелязвате нещо странно в растителността.

Младият полицай огледа мястото.

- Стрелецът е имал помощник. Клоните.

- Точно така - посочи Райм на Поатие. - Някой е подкастрил тези клони, за да може стрелецът да има ясна видимост. Трябва да претърсим градината.

Ефрейторът обаче поклати глава:

- Теорията ти е добра, капитане, но не е вярна. Това дърво е отровно. Познато ли ти е?

- Не.

- Както подсказва името му, това е отровен дъб. Ако го за­палиш, димът ще е като сълзотворен газ. Ако докоснеш лис­тата му, ще се озовеш в болницата с обрив. Дърветата цъфтят, при това с много красиви цветове, затова от курорта не ги се­кат, обаче ги подкастрят, така че хората да не докосват най-ниските клони.

- Е, беше добър опит - промърмори Райм. Страшно мразе­ше някоя стабилна теория да се разбива на пух и прах. А заед­но с това и надеждата за претърсване на местопрестъплението. Обърна се към Пуласки: - Направи снимки, вземи проби от ки­лима пред вратата, проби от почвата от цветните лехи покрай предната алея, провери бравите за отпечатъци. Вероятно е без­полезно, но така и така сме тук...

Райм наблюдава как младият мъж събира улики в пликчета­та и документира къде ги е намерил. След това Пуласки напра­ви може би стотина снимки на местопрестъплението. Сне три латентни отпечатъка. Приключи и прибра събрания материал в голям хартиен плик.

- Още нещо, Линкълн?

- Не - изръмжа криминалистът.

Претърсването на Стаята на смъртта и на хотела беше може би най-бързото в историята на криминологията.

На входа се появи някой, друг униформен полицай с много тъмна кожа и кръгло лице. Той погледна Райм с нещо подобно на възхита. Може би наръчникът на Райм за огледа на местоп­рестъплението, собственост на Майкъл Поатие, беше обиколил и други негови колеги от бахамската полиция. Или пък полица­ят просто беше впечатлен от факта, че се намира в една стая с особняка от Америка, който само с няколко извода беше разре­шил случая с изчезналата студентка.

- Ефрейторе - обърна се младият полицай към Поатие с почтително кимване. Носеше дебела папка и голяма торбичка.

- От заместник-комисар Макферсън - копие на пълния доклад от местопрестъплението и снимки от аутопсията. И самите до­клади от аутопсията.

Поатие пое папката от човека и му благодари. Кимна към торбичката:

- Дрехите на жертвата?

- Да, и обувките. И уликите, събрани тук непосредствено след стрелбата. Но трябва да ви предупредя, че много неща са изчезнали, така ми казаха от моргата. Не знаят как.

- Не знаели как! - повтори подигравателно Поатие.

Райм си спомни, че часовниците и другите ценни неща са изчезнали на път от хотелския апартамент към моргата, а също и фотоапаратът и касетофонът на Едуардо де ла Руа.

- Съжалявам, ефрейтор.

- Нещо за гилзите? - попита Поатие и хвърли поглед през прозореца към ивицата суша от другата страна на залива. Во­долазите и полицаите с детектори за метал работеха там през последния час.

- Боя се, че не. Изглежда, снайперистът е взел гилзите със себе си, а и още не можем да намерим къде точно е било укри­тието му.

Поатие вдигна рамене.

- Попадения за човек на име Бари Шейлс?

Той беше поръчал на разузнавателния отдел да провери дали митницата или паспортният контрол на границата са ре­гистрирали влизането на снайпериста в страната. А също и да потърсят данни за кредитната му карта.

- Нищо, сър. Нищо.

- Добре, благодаря, полицай.

Мъжът отдаде чест, после кимна колебливо на Райм, обърна се и напусна стаята с впечатляваща маршировка.

Райм накара Том да го избута по-наблизо до Поатие и на­дникна в пазарската торба, където имаше три увити в найлон вързопа, здраво запечатани, с надлежно попълнени картони за движението им между отделите. Той се пресегна несръчно и извади някакъв малък плик от най-горе. Вътре беше куршумът. Райм прецени, че е по-голям от обичайния калибър за снайпер -.338 Лапуа. Този беше вероятно .416, набиращ все по-голяма популярност калибър. Райм разгледа парченцето деформирано олово и мед. Подобно на всички куршуми, дори с такъв голям калибър, и този изглеждаше удивително малък, че да причини толкова големи поражения и да отнеме човешки живот за част от секундата.

Върна го обратно.

- Новобранец, ти отговаряш. Попълни картоните.

- Слушам. - Пуласки написа името си на картоните за дви­жение на уликите.

- Ще ги пазим, ефрейторе - увери Райм Поатие.

- Е, съмнявам се, че ще имаме някаква полза от тези вещест­вени доказателства. Ако арестувате въпросния Шейлс и парт­ньора му, вашия неизвестен извършител, надали нашият съд ще ни ги изпрати обратно за процес.

- Все пак са улики. Ще се постараем да ви бъдат върнати незамърсени.

Поатие огледа почистената стая.

- Съжалявам, че няма местопрестъпление, капитане.

Райм се намръщи.

- О, имаме. И предлагам да отиваме там колкото може по-бързо, преди и на него да му се случи нещо. Хайде, Том, да тръгваме.

51.

Приличаше на жаба.

Хенри Крос беше нисък, с тъмна кожа и имаше няколко бра­давици, които според Амелия Сакс лесно можеха да бъдат пре­махнати. Имаше голяма глава и черна гъста коса. Устните му бяха плътни. Ръцете - широки и с неравни нокти. Докато говоре­ше, той от време на време поднасяше дебела пура към устата си и дъвчеше въодушевено незапаления ѝ край. Беше отвратително.

- Гадно е, че Роберто е мъртъв - поклати глава Крос. - Ад­ски е гадно.

Имаше лек акцент, вероятно испански. Спомни си, че спо­ред Лидия Крос говорел този език и английски перфектно - като Морено.

Беше директор на фондация „Класни стаи за Америка“, коя­то работеше съвместно с църквите за изграждането на училища и наемането на учители за бедните области в Латинска Амери­ка. Сакс си спомни, че Морено също е участвал в тази дейност.

Надуването на балоните...

- Роберто и неговото Движение за местна власт бяха сред най-мощните ни привърженици - каза Крос. И изпъна месестия си пръст към галерията от снимки на одрасканата стена. На тях се виждаха офисите на фондацията в Каракас, Рио и Манагуа, Никарагуа. Морено стоеше на някакъв строеж, прегърнал през рамо усмихнат и смугъл мъж. И двамата бяха с каски. Малка групичка местни жители изглежда ги аплодираше.

- И ми беше приятел - промърмори Крос.

- Отдавна ли го познавате?

- Може би от пет години.

- Съжалявам за загубата ви. - Фраза, на която наистина те учат в Полицейската академия. Когато Амелия Сакс изричаше тези думи обаче, тя го правеше искрено.

- Благодаря ви - въздъхна той.

Малкият тъмен кабинет се намираше в сграда на Чеймбърс Стрийт в Долен Манхатън. Фондацията беше едно от местата, където се беше отбил Морено по време на посещението си в Ню Йорк, което Сакс беше успяла да проследи - благодарение на касовата бележка от „Старбъкс“, намерена в апартамента на Лидия Фостър. Беше проверила списъка на влезлите в сградата с кафенето и беше установила, че Морено е ходил във фонда­цията.

- На Роберто му харесваше, че не сме благотворителна орга­низация. Определяме се като разпределител на ресурси. Моята организация не раздава лесно пари. Ние основаваме училища, където хората усвояват умения, за да се избавят от бедността си с труд. Не понасям хора, които просто протягат ръка. Наистина се дразня, когато... - Крос замълча, вдигна ръка и се засмя. - И аз като Роберто обичам да изнасям лекции. Извинете. Но говоря от опит, ръцете ми са отрудени и знам какво е да живееш на дъ­ното. Преди работех в превоза на стоки и забелязах, че повечето хора са склонни да работят усилено. Искат да се усъвършен­стват. Обаче не могат да го постигнат без добро образование, а училищата там са пълна отврат, да ме прощавате. Исках да променя това. Така се запознах с Роберто. Отваряхме офис в Мексико, а той беше в страната и говореше пред група селяни. Допаднахме си. - Големите му устни се разтеглиха в усмивка.

- Властта на хората... Не е лоша концепция, трябва да призная. Роберто постигаше своето чрез микропредприятия, а аз - чрез образование.

А приличаше повече на собственик на фабрика за копчета от „Фешън Дистрикт“ или на адвокат на пострадали хора, откол­кото на директор на благотворителна организация.

- Значи сте тук заради онези нарконегодници, които са го убили? - излая Крос. Задъвка бясно пурата си, после я остави в стъкления пепелник с формата на кленово листо.

- Просто събираме информация в тази връзка - отговори не­определено Сакс. - Проследяваме координатите му по време на последното му посещение в Ню Йорк, когато се е срещнал и с вас. Можете ли да ми кажете къде още в града е ходил?

- В някои други неправителствени организации, така ми каза, три-четири. Знам, че за някои места му е трябвал прево­дач, ако това ви помага.

- Спомена ли ви в кои?

- Не, само се отби да остави един чек и да се поинтересува от някои нови проекти, по които работим заедно. Искаше да кръстим нещо на негово име. Класна стая. Не цяло училище. Виждате ли, такъв беше Роберто. Реалист. Разполагаше с точ­но определени пари, не с трилиони, затова знаеше, че не може да иска цяло училище да бъде кръстено на него. Стигаше му и класна стая. Скромен мъж, ако ме разбирате. Обаче искаше някакво признание.

- Стори ли ви се притеснен за безопасността си?

- Разбира се. Винаги се притесняваше. Знаете ли, той го­вореше много открито. - Тъжна усмивка. - Мразеше ли някой политик или изпълнителен директор, не се страхуваше да го за­яви в ефир или в някой от блоговете си. Наричаше се Пратеник, гласа на съвестта. Спечели си много врагове. Онези скапани наркобосове. Извинете ме за израза. Дано да седнат на електри­ческия стол или да им сложат смъртоносната инжекция, или каквото и да е там.

- Споменавал ли е картели или банди, които го заплашват?

Крос се облегна назад и се замисли за момент.

- Не по име. Но каза, че го следят.

- Разкажете ми.

Мъжът плъзна пръст по група брадавици на шията си.

- Каза, че имало някакъв тип, но бил там, не тук, разбирате ли? Следял го по улицата.

- Някакво описание?

- Бял мъж. Изглеждал силен. Това е.

Тя веднага си помисли за Бари Шейлс и за НИ 516.

- Обаче имаше и още нещо. Самолетът. Това го беше упла­шило най-много.

- Самолет ли?

- Роберто много пътуваше. Каза, че забелязал този частен джет три-четири пъти в различни градове, където ходел - места с малки летища, където частните джетове повече се набиват на очи. Бермудите, Бахамите, Каракас, където живееше. В някои мексикански градове. Намираше го за странно, защото самоле­тът като че ли винаги бил там, преди той да пристигне. Като че ли някой знаел графика на пътуванията му.

Например, като подслушва телефона му. Любимото занима­ние на НИ 516.

Събеседникът ѝ отново задъвка пурата.

- Причината да го разпознава била, че повечето частни са­молети са бели, а този бил син.

- Някакви знаци, надписи, цифри?

- Не, не ми е казвал. Но се питам защо ще го следи някой с частен самолет? С каква цел? Кой може да е? Тези работи стру­ват пари.

- Да помните още нещо?

- Съжалявам.

Сакс стана, ръкува се с него и се замисли, че тази заплетена следа, която тръгваше от шофьора на лимузината, ѝ се отплащаше със солидна улика. Макар и загадъчна.

Син самолет...

Крос въздъхна, загледан в друга снимка, на която бяха два­мата с Морено - този път някъде в джунглата. Бяха обградени от весели работници. Още лопати, още каски, още кал.

- Знаете ли, детектив, бяхме добри приятели, но да ви приз­ная, така и не успях да разбера що за човек е. Непрекъснато нападаше Америка, просто я ненавиждаше. Не млъкваше. Веднъж му казах: „Стига, Роберто, защо ругаеш единствената страна на света, където можеш да говориш такива неща, без да те застрелят в някоя уличка или да те замъкнат посред нощ в някой таен затвор? По-спокойно.“ - Мъжът горчиво се изсмя. - Обаче той не ме слушаше.

52.

Джейкъб Суон спря колата си на половин пресечка от колата на Амелия Сакс, близо до къщата на Линкълн Райм.

Проследи я до центъра на града, където тя имаше среща на Чеймбърс Стрийт, а той дебнеше възможност да стреля. Обаче там имаше твърде много хора. Това винаги е проблем в Манхатън. Сега тя вече се бе върнала и агресивно паркира неправил­но отново близо до началото на задънената уличка.

Огледа притъмнелия булевард. Най-сетне беше опустял. Да, това беше времето и мястото. Суон сложи латексовите си ръка­вици, стисна своя зиг-зауер и го нагласи така, че да може да го извади бързо.

Нямаше да я убие. Реши, че така ще предизвика прекалено силен смут - твърде много полиция, твърде активно преследва­не, твърде голям шум в медиите. Вместо това щеше да я прос­треля в гърба или в краката.

След като тя излезе, той щеше да паркира успоредно на дру­гите коли, да излезе, да стреля по нея и да отпраши, като спре след няколко пресечки, за да смени отново регистрационните номера.

Сакс излезе от своята кола, отново се огледа предпазли­во, държейки ръка близо до хълбока си. Бдителният ѝ поглед принуди Суон да остане на предната седалка на своя нисан с наведена глава. Когато тя пое по улицата, той отвори вратата на колата, но се спря. Сакс не тръгна към уличката за дома на Линкълн Райм, нито пое към Сентрал Парк Уест, а продължи по улицата към един китайски ресторант.

Видя я да влиза вътре и да се смее, докато разговаря с же­ната на касата. Сакс разгледа менюто. Поръча храна за вкъщи. Вдигна поглед и махна на едно от момчетата. То ѝ отвърна с усмивка.

Суон премести нисана напред, забеляза една място през ня­колко автомобила. Паркира и изключи двигателя. Ръката му се плъзна в джоба на якето и той отново се увери, че пистолетът му си е на мястото. Беше по-обемист от глока, имаше предпа­зители и странични плъзгачи, но самото оръжие беше тежко, което гарантираше, че и изстрелите след първия ще бъдат мно­го точни. С леките оръжия трябва по-често да се прицелваш, отколкото с по-тежките.

Огледа Сакс през нашареното стъкло. Толкова привлекател­на жена.

С дълга рижа коса.

Висока.

И слаба. Толкова слаба. Не се ли хранеше? Изглежда, не си падаше по готвенето. Което не му допадна. И да поръчва храна от такова място - солена и със стара мазнина? Срамота, Аме­лия. През следващите месеци ще си стоиш у дома и ще ядеш желета и пудинги, докато се възстановиш.

Десет минути по-късно тя беше на вратата с храната в ръка и с поведение на сговорчива мишена: запъти се право към за­дънената уличка.

Спря на входа, надникна в чантата, явно за да се увери, че от ресторанта са сложили допълнително ориз, бисквитки с късметчета или пръчици. Все още се занимаваше с торбата, когато отново пое към къщата на Райм.

Суон даде на заден в уличката, но се наложи да удари спирач­ки, защото някакъв велосипедист профуча покрай него и спря, чудейки се по някаква причина дали да продължи за Сентрал Парк, или да се връща. Суон се ядоса, но не искаше да привлича внимание, като натиска клаксона. Изчака с пламнало лице.

Велосипедистът продължи - избра красивата зеленина на пролетния парк - и Суон натисна газта, за да влезе в уличката. Обаче закъснението му струваше скъпо. Сакс крачеше бързо, беше стигнала края на Г-образния проход и беше завила наля­во, към задния вход на къщата.

Няма проблем. Всъщност още по-добре. Той щеше да пар­кира, да я последва вътре, докато тя се приближава към вратата. Разположението на уличката щеше да заглуши изстрелите и да разпрати звуците в стотици различни посоки. Който ги чуеше, няма да има представа откъде идват.

Озърна се. Нямаше ченгета. Движението беше слабо. Некол­цина разсеяни минувачи, потънали в своя свят.

Суон спря колата в началото на уличката, сложи лоста на положение за паркиране и излезе. С изваден пистолет, но скрит под шушляковото яке, пое по облите камъни.

Повтаряше си: два изстрела ниско в гърба, един към коля­ното. Макар да предпочиташе ножа си, беше добър стрелец. Налагаше се.

- Извинете? Можете ли да ми помогнете? - разнесе се жен­ски глас зад него. Британски акцент.

Гласът беше на слаба и привлекателна бегачка на трийсети­на години. Стоеше на около два и половина метра, между него и отворената шофьорска врата на колата му.

- Не съм от тук. Опитвам се намеря резервоара. Има пътека за бягане...

И тогава го видя.

Якето се беше разтворило и тя забеляза пистолета.

- О, боже! Моля ви, не ме наранявайте. Нищо не съм видяла! Кълна се.

Жената понечи да се извърне, но Суон действаше бързо и за част от секундата се озова пред нея. Тя си пое дъх, за да изпищи, но той я удари в гърлото - с прочутия си удар с раз­творена длан. Тя се свлече на бетона, без да я види двойката от отсрещния тротоар, която спореше за нещо.

Суон погледна отново назад към тъмния проход между съ­седните сгради. Дали Сакс вече бе влязла?

Може би не. Не знаеше колко далеч се простира Г-образната уличка зад къщата на Райм.

Обаче трябваше да вземе решение за секунди. Сведе поглед към жената, която се мъчеше да си поеме въздух точно като Анет на Бахамите и Лидия Фостър тук.

С ръце на шията, с ококорени очи и отворена уста. Да или не, зачуди се той.

Избирай.

Реши: да.

53.

Амелия Сакс стоеше на уличката зад къщата с изваден глок, насочен към мястото, където тъмният проход завиваше надясно и се съединяваше с по-голямата улица.

Китайската храна, която беше поръчала, беше върху камъните на настилката, а тя беше заела бойна стойка - с успоредни стъпала, пръсти към врага, леко приведена на­пред, стиснала пистолета с ръка, а другата придържа от­долу за стабилност. Водещата ръка стегната, защото ако мускулите не са изопнати, оръжието може да не изхвърли гилзата, а да зареди следващия патрон. И щеше да засече. А това означава смърт. Ти и оръжието ти трябва да сте парт­ньори.

„Хайде - подкани мислено противника си. - Хайде, покажи се!“ Разбира се, това беше НИ 516. Знаеше, че не е снайперис­тът Бари Шейлс, защото той още беше под наблюдение от еки­па на Лон Селито.

Днес няколко пъти беше забелязала светъл седан - първо близо до офис сградата на Хенри Крос на Чеймбьрс Стрийт. После на алеята тук и отново преди петнайсет минути. Не видя ясно колата, но най-вероятно беше същата, която я беше про­следила от къщата на Таш Фарада в Куинс.

Забеляза автомобилът да спира на свободно място в края на пресечката и се зачуди как да подходи. Ако повика подкре­пление или се опита да се справи с него сама, можеше да пре­дизвика престрелка, а това беше опасно в този гъсто населен квартал.

Затова реши да го повали в задънената уличка. Купи китай­ската храна, за да му даде шанс да я забележи. Преди да си тръг­не, пъхна оръжието в торбата. След това пресече улицата, като се стараеше да не става лесна мишена, и влезе в задънената уличка, уж проверявайки поръчката, но всъщност наблюдава­ше с периферното си зрение кога мъжът ще направи своя ход.

Пое бързо към завоя на пресечката, усещайки, че колата приближава и после спира. В този момент се обърна, пусна хра­ната и извади оръжието.

А сега очакваше да се появи мишената ѝ.

Дали той щеше да продължи още малко с колата? Надали. Лесно можеше да се окаже блокиран, ако се появи камион за доставка или друго превозно средство.

Дали вече беше излязъл от колата и приближаваше бързо към нея?

Със сухи длани и отворени очи - никога не примижавай, ко­гато стреляш. Съсредоточаваш се над две неща: над мишената си и над предната част на оръжието си. Забравяш останалото. Не може да обхванеш всичко с една дефиниция.

Хайде!

Задиша равномерно.

Къде беше той? Промъкваше се напред, готвейки се да скочи и да заеме поза за стрелба ли?

Или беше усетил, че тя го е забелязала? Сигурно е сграбчил някой минувач, за да го натика в уличката за примамка. Или да го използва като жив щит с надеждата Сакс да реагира и да стреля по невинен човек.

Вдишваш, издишваш, вдишваш...

Глас ли чу? Тих плач?

Това ли беше? Тя пристъпи напред към другото рамо на Г-образната уличка.

Спря, прилепи се към тухлите.

Къде беше той, по дяволите? И той ли бе вдигнал оръжието си, насочено точно към мястото, където щеше да се окаже тя, ако се появи?

„Добре, върви! Просто се сниши и се приготви да стреляш. Пази си гърба. Едно...две... Сега!“

Сакс изскочи в основната част на пресечката с вдигнат пис­толет и приклекна рязко.

И точно в този момент лявото ѝ коляно напълно отказа.

Преди да успее да види ясно къде би могъл да я причаква неизвестният извършител, тя падна върху облите камъни, като успя да дръпне пръст от спусъка и да не стреля случайно един-два пъти. Амелия Сакс се търкулна веднъж и остана да лежи просната и изумена - идеалната мишена.

Дори зрението ѝ изневери. От болка в очите ѝ бликнаха сълзи.

Сакс обаче се застави да пренебрегне болката и с мъка зае легнала позиция за стрелба, насочила дулото на пистолета към задънената уличка, откъдето НИ 516 трябваше да я нападне. Да се прицели в нея. Да стреля с патрони с кух връх.

Само че него го нямаше.

Тя примигна, за да прогони сълзите, после ядосано изтри очи с ръкав.

Пуста. Уличката беше пуста. 516 го нямаше.

С мъка се изправи, прибра оръжието в кобура и разтри ко­ляното си. Добра се куцукайки до улицата и разпита хората на тротоара. Обаче никой не беше забелязал светла кола, никой не беше видял набит мъж с кестенява коса и военна стойка, който се държи странно, никой не беше видял никакви оръжия.

Стоеше с ръце на кръста и се озърна на запад и на изток. Всичко беше идеално, всичко беше нормално. Обикновен ден в Ъпър Уест Сайд.

Сакс се върна в пресечката, мъчейки се да преодолее куцукането. Боже, как болеше. Взе китайската храна и я хвърли в контейнера.

В Ню Йорк не важи правилото за петте секунди, когато из­пуснеш нещо на земята.

54.

- Беше прав, капитане - провикна се Майкъл Поатие от те­расата на втория етаж пред апартамента на Анет Бодел в Насау. - Страничният прозорец е разбит с лост. Бари Шейлс - или ва­шият неидентифициран - е проникнал с взлом или преди, или след като я е убил.

Райм вдигна поглед и погледна яркото небе с присвити очи. Не виждаше ефрейтора, а само сянката на палма, която летар­гично поклащаше клони близо до покрива на сградата, в която беше живяла студентката проститутка Анет.

Това беше другото местопрестъпление, което имаше пред­вид. Знаеше, че убиецът на Анет е трябвало да дойде тук, за да провери дали тя има информация за него и за посещението му в „Саут Коув“ предишната седмица. Поатие и хората му вече бяха идвали - след обявяването ѝ за изчезнала, - обаче само за да проверят дали тя не е тук. Ключалките бяха непокътнати и полицаите не бяха проверили нищо повече.

- Вероятно впоследствие - провикна се Райм. Част от въ­просите по време на изтезанията на Анет сигурно са били за бележници с адреси и за компютърни файлове, в които може да го е споменала. Дневници, разбира се. Всички това щеше да е изчезнало, обаче той се надяваше все пак да са останали някак­ви следи от неизвестния извършител.

Малка група местни жители с черни лица се бяха събрали наблизо и оглеждаха антуража. Райм предполагаше, че трябва да разговарят по-дискретно, обаче между него и Поатие имаше седем метра и половина, така че не му оставаше друг избор, освен да крещи.

- Не влизай вътре, ефрейтор. Рон ще се заеме. - Обърна се. - Новобранец, как върви?

- Почти съм готов, Линкълн. - Навличаше предпазен гащери­зон на бахамската полиция и сглобяваше основното оборудване.

На Райм изобщо не му хрумна лично да огледа местопрес­тъплението, макар че по-рано се беше изкушил. Сградата ня­маше асансьор, а пренасянето на инвалидната количка нагоре по паянтовите стълби беше почти невъзможно. Освен това Пуласки беше добър. Почти колкото Амелия Сакс.

Полицаят застана пред Райм, като че ли очакваше брифинг. Обаче криминалистът просто каза:

- Местопрестъплението е твое. Знаеш какво да правиш.

Младият мъж кимна и пое нагоре по стълбите.

Отне му близо час да направи огледа.

Когато Пуласки излезе с половин дузина пликчета за ули­ки, той попита Райм и Поатие дали искат веднага да погледнат веществените доказателства. Криминалистът се позамисли, но накрая реши да отнесат всичко в Ню Йорк и да проведат ана­лизите там.

Част от решението му се дължеше на навика му да работи с Мел Купър.

А друга част - на факта, че Сакс му липсваше, макар че не би го споделил с друго човешко същество освен с нея.

- Кога можем да си тръгнем? - попита той Том.

Том погледна в телефона си.

- Ако стигнем до летището след половин час, ще успеем за следващия полет.

Райм изгледа ефрейтора.

- Трябват ни най-много двайсет минути - увери го Поатие.

- Дори с прословутото бахамско движение? - попита иронично криминалистът.

- Имам червена лампа.

Пуласки се запъти към буса, все още с гащеризона, калцуните и шапката за баня.

- Преоблечи се, новобранецо. Мисля, че ще смутиш пътни­ците, облечен така.

- А, да.

Сигналната лампа наистина помогна и не след дълго бяха на терминала. Излязоха от буса и докато Пуласки се грижеше за багажа, а Том уреждаше връщането на колата, Райм остана до Поатие. Мястото беше пълно с местни и туристи, въздухът беше прашен и непрекъснато се чуваха ударите и подсвиркванията от строежите. И се носеше онзи неизменен парфюм - ми­ризмата на дим от огньовете по сметищата.

Райм заговори:

- Съжалявам за случилото се край укритието на снайпери­ста, ефрейторе. Заместник-комисарят имаше право. За малко да стана причина за смъртта ти.

Поатие се засмя:

- Нашата работа не е като на аптекарите или на зъболекари­те, капитане. Не всички се прибираме у дома всяка вечер.

- Въпреки това не се държах компетентно. - Тези думи на­право го обгориха. - Трябваше да предвидя нападението.

- От много скоро съм истински полицай, капитане, но не е възможно човек да предвиди всичко случващо се в тази професия, поне според мен. Работата ни наистина е щура. За­плащането е ниско, опасности, политиците на върха, хаос по улиците.

- От теб ще излезе добър детектив, ефрейтор.

- Надявам се. Със сигурност се чувствам по на мястото си тук, отколкото в отдела по лицензи и инспекции.

Една светкавица заслепи Райм и той чу сирените. Полицей­ска кола нахлу на висока скорост в летището и си запроправя път през движението.

- А, последните веществени доказателства - каза Поатие. - Притесних се, че няма да пристигнат навреме.

Че какви доказателства бяха това, зачуди се Райм. Имаха всичко налично от стрелбата по Морено, както и от апартамен­та на Анет Бодел. Водолазите се бяха отказали да претърсват залива за гилзите от оръжието на Бари Шейлс.

Ефрейторът махна на колата.

На волана беше младият полицай, който дойде при тях в „Саут Коув Ин“. С пликчето за веществени доказателства в ръка той излезе и отдаде чест - и към двамата мъже, пред които стоеше.

Райм устоя на нелепия порив да стори същото в отговор.

Поатие взе чантата и благодари на полицая. Още едно по­тупване на изпънатите пръсти по челото и полицаят се върна в колата си, потегли на скорост, като отново пусна сирената и лампите, макар да беше изпълнил мисията си.

- Какво е това?

- Не се ли сещаш? - попита Поатие. - Доколкото си спом­ням, в книгата си съветваш полицаите да душат въздуха, когато обработват местопрестъпление.