Професионалистите

- Хайде да спипаме злодея.

- Става.

Те бързо стигнаха до вратата, обградиха я, ръцете им бяха близо до оръжията, но не ги докосваха.

- Полиция на Ню Йорк. Отворете! - извика Пуласки.

Отвътре се чу шум.

- Какво? - прозвуча нечий глас. - Кой е?

- Полиция на Ню Йорк. Отворете или ще влезем - настоя младият полицай.

- Господи! - чу се отново отвътре.

Мина време. Достатъчно, че да може Бостън да грабне пис­толет, макар че изчисленията им показваха, че няма да го направи.

Червената дървена врата се отвори и известният белокос мъж надникна през нея. Той разсеяно потърка сухата си сбръч­кана буза.

- Покажете си ръцете, господин Бостън.

Той ги вдигна с въздишка:

- Затова ми се обади Шрив. Няма никаква среща, нали?

Детективите влязоха вътре и Сакс затвори вратата.

Мъжът прокара пръсти през буйната си коса и после се сети, че трябва да им позволи да го виждат. Отстъпи назад, показвай­ки, че не представлява заплаха.

- Сам ли сте? - попита Сакс. - Семейството ви тук ли е?

- Сам съм.

Тя огледа набързо къщата, докато Пуласки остана с инфор­матора.

Когато тя се върна, Бостън попита:

- За какво е всичко това? - Опита се да изглежда възмутен, но не се получи. Знаеше защо са тук.

- За нелегално изпращане на ЗСЗ до кабинета на прокурора. Проверихме пътуванията ви. Били сте на почивка в Мейн на единайсети май, но сте се върнали в Ню Йорк на следващата сутрин. Отишли сте в „Джава Хът“ със своя айбук. Сканирали сте копие на заповедта за убийство и сте го изпратили до проку­рора. Следобед сте отлетели обратно. - Тя добави подробности относно проследяването на имейла, чая, подсладителя и синия костюм. После попита: - Защо? Защо я изпратихте?

Мъжът седна на канапето. Бавно бръкна в джоба си, изва­ди и непохватно отвори кутийка с таблетки против киселини. Сдъвка ги. Напомниха ѝ на нейните болкоуспокояващи.

Сакс седна срещу него, а Пуласки отиде до прозорците, за да огледа спретнатата морава.

Бостън се мръщеше:

- Ако ще ме съдят, ще бъде за шпионаж. Това е федерално престъпление. Вие сте щатска полиция. Защо дойдохте?

- Нарушени са и щатски закони - неясно отговори тя. - Сега ми кажете. Защо изпратихте ЗСЗ заповедта за убийство? Защо­то смятате, че е ваше морално задължение да осведомите хора­та, че организацията ви убива американски граждани?

Той се изсмя горчиво.

- Мислите ли, че някой наистина се интересува? Елимини­рането на Ал-Алуаки не навреди на Обама. Всички смятат, че това е правилно - всички, освен вашия прокурор.

- И какво от това?

За момент той отпусна глава в дланите си.

- Млади сте. И двамата. Няма да разберете.

- Кажете ми - настоя Сакс.

Бостън я погледна е изгарящи очи:

- Аз съм в НРОС от началото, от първия ѝ ден. Бях военен разузнавач, работих в ЦРУ Бях на терен и работех, когато Шрив Мецгър е ходил по купони в Кеймбридж и Ню Хейвън. Бях клю­чов фактор в съпротивата по време на Революцията на лалета­та, социалистите през деветдесетте, и бях длъжен да го направя. Уго Чавес във Венецуела, Лула в Бразилия, Нестор Киршнер в Аржентина, Васкес в Уругвай, Ева Моралес в Боливия. - Той я погледна студено: - Знаете ли изобщо кои са тези хора? - Оче­видно не очакваше отговор. - Организирах две смени на режи­ма в Централна Америка и една в Южна. Пих в скапани барове, подкупвах журналисти, подмазвах се на политици в Каракас и Буенос Айрес. Ходех на погребения, когато хората ми случайно или нарочно бяха убивани при катастрофи и никой нямаше да разбере какви герои са били. Молех Вашингтон за пари, уреж­дах сделки с момчетата от Лондон, Мадрид и Токио... И когато дойде време да се назначи нов ръководител на НРОС, кого из­браха? Шрив Мецгър, шибаното хлапе с лош характер. Трябва­ше да изберат мен. Бях си го спечелил! Заслужавам го!

- Значи, когато разбрахте, че Шрив е допуснал грешка с Мо­рено, решихте да използвате това, за да го съсипете. Пуснахте заповедта за убийство и разследването. Очаквахте, че ще заеме­те мястото му.

- Можех да ръководя тази служба сто пъти по-добре от него - измърмори ядосано той.

- Как излъгахте детектора на лъжата? - попита Пуласки.

- О, това са основите на занаята. Вижте! Това имам предвид. В този бизнес не става дума единствено за натискане на копчета и играене на компютърни игри. - Той седна. - О, по дяволите, просто ме арестувайте и да се приключва!

87.

- Сканирам - изсъска гласът в слушалката. - Няма предава­не, нито сигнал.

Вероятно не беше необходимо да шепнат. Мъжете се нами­раха в горист район и никой в къщата на Спенсър Бостън няма­ше как да ги чуе.

- Разбрано - потвърди Джейкьб Суон и си помисли, че ду­мата звучи някак нелепо.

Няма предаване, нито сигнали. Новините бяха добри. Ако наоколо имаше други полицаи като подкрепление за ареста на Бостън, на скенера на Бартлет щеше да се появи говор.

Барлет беше наемник и беше тъп като плужек, но познаваше оборудването си и можеше да прихване микровълни или ради­опредаване в оловна кутия.

- Вижда ли се някой друг?

- Не, дойдоха сами. Детектив Сакс и униформеният с нея.

„Има логика - отбеляза Суон - да са само двамата без подкрепление.“ Бостън беше информатор и вероятно пре­дател, но не беше опасен, не би се съпротивлявал при арест. Можеше да те убие с „Хелфайър“ в Йемен или да уни­щожи политическата ти кариера, като пусне слух, че си гей, в католическа южноамериканска страна, но вероятно дори нямаше пистолет - двама полицаи от Нюйоркското полицейско управление щяха да са достатъчни, за да го за­ловят.

Той се приближи през гората до едната страна на къщата на Бостън, като стоеше далеч от прозорците.

Провери пистолета си, снабден със заглушител, и допълни­телните оръжия в левия джоб на панталона си. На колана му, разбира се, висеше ножът „Кай Шун“. Той дръпна черния си противогаз.

Наблизо лесничеите режеха дърво, което току-що бяха отсе­кли. Звукът от бученето и рязането беше много силен. Джейкъб Суон беше благодарен за този шум. Щеше да прикрие нападе­нието. Той и екипът му имаха заглушители, но не беше изклю­чено някой от полицаите вътре да произведе изстрел, преди да умре.

- Докладвай - каза той.

- На позиция - отговори Барлет и същото послание беше предадено миг по-късно на другите членове от екипа: широкоплещест азиатец на име Шу, чийто единствен независим комен­тар, откакто се бяха запознали, беше да поправи Джейкъб Суон в произношението на името си.

Не Шо, а Шу.

„Ще го запомня“ - помисли си Суон.

- Сканирай вътрешността - каза Суон на Барлет.

- Има трима души на долния етаж. Отдясно на входната вра­та, между метър и осемдесет и два и петдесет, седнал. Отдясно на входната врата между метър и двайсет и метър и петдесет, седнал. Отляво на входната врата, между метър и двайсет и ме­тър и петдесет, прав. - Експертът по електрониката сканираше къщата с инфрачервен сензор и радар.

- Вижда ли се някой в другите помещения? - попита Суон.

- Не - предаде азиатецът. Къщите и от двете страни на тази на Бостън бяха извън обсега на инфрачервения сензор, но бяха тъмни и вратите на гаражите бяха затворени. Беше следобед в предградията. Децата бяха на училище, родителите - на работа или на пазар.

Резачката отново ревна удобно.

- Влизаме - изкомандва Суон.

Другите се подчиниха.

Барлет и Суон щяха да нахлуят през входната врата, Шу - през страничната.

Щяха да влязат бързо и веднага да стрелят. Този път Амелия Сакс трябваше да умре или поне да се присъедини към Райм в света на парализираните. Ако беше сътрудничила по-рано, поне щеше да оцелее.

Джейкъб Суон остави раницата си в храстите и запълзя по моравата. Барлет беше на шест метра от него, по-близо до къ­щата. Беше без маска. Кимна.

Бяха на петнайсет метра от къщата, после на дванайсет.

Огледаха прозорците. Екипът за нападение се намираше от­страни и не можеше да бъде видян от мястото, където Барлет го беше уверил, че стоят и седят обитателите.

Девет метра.

Оглеждаха моравата, къщите.

Нямаше никого.

Много добре.

Седем метра и половина.

Той щеше...

И тогава ураганът ги помете.

Огромен прилив на зашеметяващ въздух се блъсна в него.

Какво, какво, какво?

Хеликоптерът на Нюйоркското полицейско управление до­летя светкавично, спусна се и закръжи над предния двор.

Суон и Бартлет замръзнаха, докато пъргавият хеликоптер се завъртя напречно и двама полицай от спешните служби насочи­ха автомати срещу мъжете.

Трионът! По дяволите! Полицията го беше поръчала, за да прикрие бученето на хеликоптера. Дявол да го вземе!

Беше нагласено. През цялото време са знаели, че идват.

88.

- Хвърлете оръжията! Легнете на земята или ще стреляме.

Гласът идваше от говорител в хеликоптера или може би от някъде на земята. Трудно беше да се каже.

Беше силен. Решителен. Командирът беше сериозен.

Суон забеляза, че Барлет веднага се подчини и захвърли оръжието си, вдигна ръце и направо падна на земята. Джейкъб погледна зад него и забеляза, че прозорецът на втория етаж в къщата зад тази на Бостън е отворен и един снайперист се цели в задния двор. Трябваше да предпази Шу.

- Изправи се! Хвърли оръжието и легни на земята! Веднага! - чу се гласът отгоре.

Спор.

Суон погледна към къщата.

Той хвърли оръжието си на земята и легна по корем, вдишвайки острата миризма на тревата. Тя му напомни за „Шартрьоз“, острия ликьор, който използваше за един от малкото си десерти - праскови в желе „Шартрьоз“, част от десетото и последно ястие в първокласното меню на „Титаник“. Докато хеликоптерът се снишаваше, Суон стисна ус­тройството, което държеше в ръка. Натисна лявото бутонче веднъж, а след това задържа дясното в продължение на три секунди. Затвори очи.

Експлозивите в раницата се взривиха по-мощно, отколкото беше очаквал. Взривът трябваше да е само за разсейване - в случаи като този да отвлече вниманието на противника, да го накара да се обърне за миг. Но този заряд, точно в края на го­рата, избухна в огромно огнено кълбо и изхвърли хеликоптера на около половин метър встрани. Не беше повреден и пилотът веднага пое контрола, но се беше разклатил достатъчно, та въ­оръжените да изпуснат мишените си.

След миг Джейкъб Суон вече беше на крака, куцаше покрай проснатия на земята Барлет и се целеше в къщата с димна гра­ната в ръка. Хвърли я през предния прозорец, счупен от бомба­та в раницата, и мина през рамката след нея.

* * *

Вътре Суон се блъсна в масичката за кафе, разпиля купи със сладки, статуетки, снимки в рамки и се търкулна на пода.

Експлозията беше изненадала Бостън, Сакс и другия поли­цай и когато димната граната влетя в стаята, те се бяха втурнали да търсят прикритие, очевидно в очакване на още един взрив, а не на мъгла.

Заложници. Само за това успя да се сети Суон, за да си спе­чели малко време и да се измъкне е преговори. Бостън, който кашляше силно, го забеляза пръв. Мъжът апатично посегна към нападателя, но Джейкъб Суон го удари в изнеженото му гърло и той се сгъна на две.

- Амелия! - чу се глас някъде от другата страна на бълваща­та дим граната. Беше на младия полицай. - Къде е той?

Суон видя детектива да кашля и да се оглежда наоколо с пис­толет в ръка. Спусна се към нея - нямаше време да извади писто­лета си. Спомни си, че тя куцаше и от време на време потрепва­ше от болка, спомни си и за здравословните ѝ проблеми, за които беше дочул да се споменава, когато хакна телефона ѝ. Сега забе­ляза, че се е смръщила от болка, докато се опитва да се изправи и да се прицели в него. Закъснението беше достатъчно, за да може той да скочи напред и да я нападне, преди тя да е стреляла.

- Амелия! - чу се гласът още веднъж.

Докато се бореха ожесточено - беше по-силна, отколкото из­глеждаше, - тя извика:

- Млъквай, Рон! Не казвай нищо повече!

Тя го защитаваше. Когато Джейкъб Суон се добереше до оръжието ѝ, щеше да стреля по посока на виковете.

След като стовари удар върху ухото му с изненадваща и бо­лезнена сила, тя изплю остатъка от дима и се метна върху него. Суон я удари отстрани и се опита да я стисне за гърлото, но тя отблъсна ръката му и го удари още веднъж по главата.

- Излизай, Рон! Потърси помощ. Тук няма какво да напра­виш.

- Ще доведа подкрепление. - Чуха се стъпки. Някаква врата отзад се отвори.

Суон бутна Сакс с лакът, като се целеше в корема ѝ, но тя се извърна точно навреме, за да избегне удар в слънчевия сплит. Сакс го удари близо до бъбреците и предизвика болезнени въл­ни чак до зъбите му. Все още стискайки китката на ръката ѝ, ко­ято държеше пистолета, той я удари с левия си юмрук в лицето. Тя изстена и потрепери.

Суон се сети за заболяването ѝ, удари коляното ѝ със своето и Сакс изпищя. Болката изглежда беше силна. Тя отслаби за­щитата ѝ за момент и силната му ръка се вкопчи още по-здраво в пистолета в ръката ѝ. Почти успя да го вземе. Още няколко сантиметра.

Отново ритна коляното ѝ. Този път тя изпищя силно и от­пусна още повече хватката. Джейкъб Суон се хвърли към оръ­жието.

Сграбчи го точно когато тя дръпна ръката си назад и го пус­на. Пистолетът изчезна, невидим в дима.

По дяволите...

Вкопчени в дрехите си, те си разменяха удари, търкаляха се по пода и се бореха отчаяно. Миришеше на пот, пушек, полъх на парфюм. Той се опита да вдигне Сакс на крака, което щеше да му даде предимство заради нараненото ѝ коляно. Но тя знае­ше, че ако това стане, всичко ще приключи, затова продължава­ше да се бори от земята и да нанася удари.

Суон чу гласове отвън, които го приканваха да излезе. Так­тическата група нямаше да рискува да влезе, при положение че вътре невидим е един от най-добрите им детективи. Освен това знаеха, че Суон има скрито узи или М-10 и ще засипе с куршу­ми първите полицаи, които се опитат да влязат.

Суон и Сакс бяха потни, изтощени и кашляха.

Той се наклони напред, сякаш за да я захапе, а когато тя се отдръпна бързо, той смени посоката и разби захвата ѝ. Претърколи се и се наведе с лице към нея. Сакс изпитваше силна бол­ка и се беше задъхала. Беше коленичила на земята и държеше крака си. Очите ѝ бяха пълни със сълзи от болката и от дима. Силуетът ѝ беше призрачен.

Обаче Суон трябваше да вземе пистолета. Сега. Къде ли беше? Трябваше да е наблизо. Когато тръгна напред, тя го пог­ледна гневно, грубо, ръцете ѝ се свиваха и отпускаха. Изправи се.

Замръзна и с потрепване от болка посегна към бедрото си, което, както и коляното, изглежда, я мъчеше страшно.

„Сега! Боли я, разсеяна е. Сега, гърлото!“ - Суон скочи на­пред и размаха лявата си разтворена длан към меката бледа кожа на гърлото ѝ.

Силна болка, каквато не бе изпитвал от години, обхвана ръ­ката, с която беше замахнал.

Той бързо се отдръпна, взирайки се във вадичките кръв, ко­ято се стичаха по пръстите му, в проблясващата в ръката ѝ сто­мана, в спокойните ѝ очи. Не можеше да повярва.

Тя здраво стискаше джобно ножче пред себе си. Суон осъзна, че Сакс не беше притиснала бедрото си от болка, а беше търсила оръжието и го беше отворила. Не тя го беше намушкала, беше го направил сам - с бесния си удар, които се целеше в гърлото ѝ, той беше нанизал ръката си на ос­трието.

Малкият ми касапин...

Сакс се отдръпна наведена като за бой с нож в улична битка.

Суон оцени щетите. Острието беше навлязло до кокал меж­ду палеца и показалеца му. Болеше адски, но раната беше по­върхността. Сухожилията бяха непокътнати.

Той бързо извади своя „Кай Шун“ и зае поза, подобна на нейната. Обаче нямаше истински двубой. Той беше убил двай­сетина човека с този нож. Тя вероятно беше добра, но ножът не беше основното ѝ оръжие. Суон тръгна напред с насочен нож, сякаш се канеше да изкорми провесен труп на елен.

Усещаше удобно и успокоително дръжката на японския нож, теглото, слабото проблясване, кованото острие.

Пое бързо към нея, като се целеше ниско и си представяше разреза - от корема до гърдите...

Но тя не отскочи назад, не се обърна, не побягна, както беше очаквал. Отстояваше позицията си. Оръжието ѝ, според него италианско, също беше насочено напред.

Очите ѝ шареха уверено по острието, по неговите очи, по тялото му.

Той спря, отстъпи няколко сантиметра и смени позата си, бършейки горещата кръв от лявата си ръка. После отново прис­тъпи бързо напред и се опита да нанесе удар, но Сакс предусети това, лесно избегна ножа, размаха джобното ножче и почти отряза парче кожа от бузата му. Знаеше какво прави, но по-обезпокоителното беше, че в очите ѝ нямаше несигурност, макар че болката беше очевидна.

„Накарай я да използва крака си. Това е нейната слабост“ - помисли си.

Суон замахна отново и отново, но не се опитваше да я на­мушка или пореже, а да я накара да отстъпи назад, да промени позата си и да натовари ставите си.

И тогава тя допусна грешка.

Сакс отстъпи малко назад, обърна ножа и хвана острието му. Отдръпна се и се приготви да го хвърли.

- Пусни ножа! - извика тя, като кашляше неистово и бърше­ше сълзите си с другата ръка. - Лягай на пода!

Суон внимателно я наблюдаваше през дима, гледаше съ­средоточено оръжието. Да хвърляш ножове е много трудно, а за да го направиш както трябва, се изисква добра видимост, правилно балансирано оръжие и стотици часове упражне­ния. Дори да улучиш мишената точно, това обикновено води само до нищожни наранявания. Въпреки всичко, което по­казваха по филмите, Джейкъб Суон се съмняваше някой да е умирал при удар с хвърлен нож. Убийството с нож е възможно само когато засегнеш важен кръвоносен съд и смъртта отнема време.

- Веднага! - извика тя. - На земята!

И все пак летящият нож можеше да го разсее, а някой късметлийски удар можеше да предизвика силна болка и дори да му извади окото. И така, докато тя се нагласява, за да пре­цени правилното разстояние, Джейкъб Суон продължи да се движи и да се навежда, за да се превърне в малка, неуловима мишена.

- Няма да повтарям. - Последва пауза. Очите ѝ не потрепва­ха. Сакс хвърли джобното ножче.

Той стисна очи и залегна.

Ножът попадна далеч от целта. Уцели шкаф с порцеланови съдове на половин метър от Суон и разби на парчета малкото стъкло. Една от чиниите вътре падна и се счупи. Той веднага се върна на позиция, но - отново грешка - тя не продължи.

Суон връхлетя и се вгледа в лицето ѝ, докато Сакс стоеше леко приведена напред с ръце отстрани, дишаше тежко и каш­ляше.

Сега беше негова. Щеше да вземе пистолета и да избяга ня­как е преговори. Разбира се, можеше да използват хеликоптера, за да се измъкнат.

- Добре, ето какво ще направиш...

Той усети дулото на пистолет, притиснато към слепоочието му. Погледна настрани.

Младият полицай, очевидно Рон, се беше върнал. Не, не... Суон осъзна. Той изобщо не беше излизал. Движел се е из дима и внимателно е търсил оръжието.

Тя изобщо не беше планирала да го намушка с джобното нож­че. Просто е печелила време и е говорила, за да насочи полицая през дима. Не е искала Рон да излезе. Думите ѝ по-рано означава­ха точно обратното и той я беше разбрал съвсем правилно.

- А сега - нареди младият мъж злокобно - пусни оръжието.

Суон знаеше, че е готов да изпрати куршум в главата му.

Потърси място, където ножът му нямаше да се нащърби или надраска. Хвърли го внимателно на канапето.

Сакс тръгна напред, все още тръпнеща от болка, и го взе. Забеляза качеството на острието му. Младият полицай сложи белезници на Суон, а тя тръгна напред, сграбчи маската на Суон и силно я издърпа.

89.

Оборудваният за инвалиди бус мина покри паркираните коли на специалните служби и спря до тротоара близо до къща­та на Спенсър Бостън. Преди това Линкьлн Райм се намираше на няколко пресечки от тук. Имайки предвид невъзможността си да държи оръжие, която беше установил на Бахамите, той реши, че е по-добре да остане далеч от потенциално полесра­жение.

Том, разбира се, щеше да настоява на същото.

Старият закрилник.

След няколко минути той излезе от буса и стигна с новата си инвалидна количка, която доста харесваше, до Амелия Сакс.

Райм я огледа внимателно. Забеляза, че изпитва болка, макар да се опитваше да го прикрие. Безпокойството ѝ беше очевидно за него.

- Къде е Рон?

- Оглежда обстановката в къщата.

Райм направи гримаса, докато разглеждаше тлеещите дър­вета, чемширите и пушека, който се надигаше от скъпата къща.

- Не очаквах диверсия, Сакс. Съжалявам.

Беше бесен на себе си, че не го беше предвидил. Трябваше да се сети, че НИ 516 ще опита нещо подобно.

- И все пак измисли добър план, Райм - каза Сакс.

- Е, постигнахме желания резултат - призна той скромно.

Криминалистът не беше подозирал Спенсър Бостън в нещо повече от издаването на Заповедта за специална задача. Вярно, както беше отбелязала Сакс, Бостън и Морено имаха връзка с Панама. Но дори Бостън да беше участвал в нападението, тога­ва Морено е бил момче. Нямаше как да се познават. Не, Панама беше просто съвпадение.

Райм беше решил, че административният директор на Ме­цгър би бил идеална примамка, защото който и да стоеше зад заговора, шефът на неизвестния субект би искал да убие и ин­форматора.

Това беше задачата, кояго беше възложил на Шрив Мец­гър. Откакто беше разбрал за разследването миналия уикенд, Мецгър се беше свързал с всички взели участие в програма за ЗСЗ с безпилотни самолети и им беше казал да унищо­жават доказателства. Тези кодирани текстове, имейли и те­лефонни разговори бяха изпратени до хора в НРОС, както и до частни предприемачи, военни и висши служители от Вашингтон. Ето как шефът на НИ 516 знаеше толкова много за случая. Мецгър беше предоставял на всички информация от истинското разследване за това какво се случва - толко­ва много искаше програмата за ЗСЗ да продължи да работи. Организаторът от своя страна беше информирал подробно неизвестния субект.

Но кой точно беше този човек?

По настояване на Райм Мецгър се беше обадил на тези хора преди около час и им беше казал, че информаторът е иденти­фициран като Спенсър Бостън и че трябва да унищожат всички доказателства, които ги свързват с него.

Райм подозираше, че главният организатор, който стои зад заговора за убийството на Морено, ще заповяда на НИ 516 да се появи в Глен Коув и да елиминира Бостън.

И така, административният управител заедно със Сакс и Пуласки чакаше вътре, тактически войски на Нюйоркското поли­цейско управление и окръг Насау се укриваха наблизо заедно с хеликоптер на Спешните служби. Шумната резачка, която трябваше да прикрие бученето на хеликоптера, беше идея на Рон Пуласки.

Това хлапе не си поплюваше.

Райм погледна НИ 516, който стоеше закопчан с белезници на моравата пред къщата на Бостън, на около десетина метра. Ръката му беше превързана, но раната не изглеждаше сериозна. Мъжът погледна спокойно полицаите, после насочи внимани­ето си към това, което приличаше на градина с билки наблизо.

- Чудя се колко ли време ще ни отнеме да разберем за кого работи. Предполагам, че няма да сътрудничи и да издаде името на главния организатор - каза Райм на Сакс.

- И няма нужда - отвърна тя. - Знам за кого работи.

- Знаеш ли? - попита той.

- За Хари Уокър. В „Уокър Дифенс Систъмс“.

- Откъде знаеш? - попита през смях криминалистът.

Тя кимна към неизвестния извършител.

- Сещаш ли се, когато отидох до компанията, за да потърся пистата? Той беше човекът, който дойде да ме вземе от чакал­нята и ме заведе при Уокър. Между другото, наистина се опита да флиртува.

90.

Името му беше Джейкъб Суон, началник на охраната на „Уокър Дифенс Систъмс“. Суон беше бивш военен, изгонен от полка заради прекалено жесток разпит на заподозрян в Ирак. Не чак изтезание с вода, но отстраняване на няколко сантиме­тра кожа от телата на неколцина въстаници. Отстранени били и някои части на тялото. „Изкусно и бавно“ пишеше в доклада.

По-задълбочено разследване разкри, че живее сам в Бруклин, купува си скъпи кухненски принадлежности и често посе­щава сам скъпи ресторанти. Миналата година ходил два пъти в „Бърза помощ“. Първия път заради огнестрелна рана, която според твърдението му била дело на непознат ловец, докато бил на лов за елени. Втория - заради лошо порязване на пръста уж с нож, докато Суон режел лук за някакво ястие.

Първото беше лъжа, а второто може би беше истина, пред­положи Райм, като се имаше предвид хобито на Суон, за което вече знаеха.

Комбинирайте онези съставки с хайвер и ванилия и ще полу­чите изключително скъпо ястие, което сервират в „Пачуърк Гус“...

Близо до полицейския кордон спря кола, стар модел „Хонда“, която се нуждаеше от ремонт.

От нея излезе Нанс Лоръл, с бялата си блуза и морскосин костюм, същия като сивия. Търкаше бузата си и Райм се зачуди дали току-що си е сложила грим. Заместник-прокурорката при­ближи и попита дали Сакс е добре.

- Добре е. Малко се спречкаха. Но той го отнесе - отговори Райм и кимна към Суон. - Прочетени са му правата. Не е поис­кал адвокат, но не иска да съдейства.

- Ще видим тази работа - отвърна Лоръл. - Хайде да гово­рим с него. Може да имам нужда от помощта ви, Линкълн. Ще го доведем тук.

- Не е необходимо. - Той погледна надолу към инвалидната количка. - Казват, че е доста добра на неравен терен. Да прове­рим дали е така.

И количката веднага пое през ливадата право към заподозре­ния. Нанс Лоръл и Сакс я последваха. Заместник-прокурорката погледна Суон:

- Казвам се...

- Знам коя сте.

Последва една от типичните за нея паузи.

- Джейкъб, знаем, че Хари Уокър стои зад всичко това. По­ръчал ви е да направите фалшиво разследване, за да накарате НРОС да убият Робърт Морено като прикритие, за да можете да убиете телохранителя му Симон Флорес, който е изнудвал Уокър. Били сте в „Саут Коув Ин“, когато се е случило, и сте чакали своя час. Веднага след това, преди да дойде спасителни­ят екип, сте нахълтали в апартамент 1200 и сте намушкали до смърт Флорес и Едуардо де ла Руа. След това сте отишли при адвоката на Флорес в Насау, измъчвали сте го и сте го убили, откраднали сте документите, които Флорес е оставил на съхра­нение при него - документите, които Уокър се е притеснявал да не станат обществено достояние. След като разследването ми започна, Мецгьр даде на Уокър обновена информация и име­на, за да унищожи доказателства и да бъде нащрек, тъй като полицията разследва случая. Но Уокър ви нареди да направите още нещо - да елиминирате свидетелите и следователите. Вие убихте Анет Бодел, Лидия Фостър и шофьора на Морено, Влад Николов. - Лоръл погледна към Сакс. - Офицери в Куинс са намерили тялото му в мазето на къщата му.

Суон едва погледна превързаната си ръка и не каза нищо. Прокурорката продължи:

- Заедно със сътрудници в Насау сте подготвили убийството на капитан Райм и други, които са работили с него там... А по­сле и това - кимна тя към обезобразения крайградски пейзаж, който наподобяваше военна зона.

Дълбочината на тази информация, представена толкова без­чувствено от Нанс Лоръл, трябваше да изненада Суон, но той се поколеба само за миг и после заговори с равен тон:

- Първо, що се отнася до този инцидент... - Посочи къща­та на Бостън. - И що се отнася до оръжията, всички ние имаме разрешително за притежание на федерално огнестрелно оръ­жие клас три и за носенето му в границите на Ню Йорк. Работа­та ми в „Уокър Дифенс“ ме обвързва с националната сигурност. Дойдохме тук, защото ни беше съобщено, че Спенсър Бостън е отговорен за опасно изтичане на информация в сферата на сигурността. С колегите ми щяхме да проверим и да обсъдим въпроса с него. А изведнъж ни заплашиха тактически войски. Те твърдяха, че са от Нюйоркското полицейско управление, но как да им вярвам? Никой не предложи да се легитимира.

Амелия Сакс наистина се разсмя при тези думи.

- И очаквате да ви повярвам? - попита Лоръл.

- О, важният въпрос, госпожо Лоръл, е ще повярват ли съ­дебните заседатели? Подозирам, че биха могли. Що се отнася до другите престъпления, които споменахте - всичко това са подозрения. Сигурен съм, че нямате нищо срещу мен.

Прокурорката погледна Райм, който се доближи с инвалидната си количка. Осъзна, че Суон напрегнато изучава безчув­ствените му крака и лявата му ръка. Беше наистина любопитен, но криминалистът нямаше ни най-малка представа какво си мислеше или каква беше целта на това изследване.

От своя страна той огледа заподозрения и както често праве­ше, се усмихна на нахалството на престъпниците.

- Нямате нищо! Нямате нищо! - замислено повтори Райм. - А може би имаме, Джейкъб. Не ме интересуват особено моти­вите, но да си призная, имаме няколко добри. Убили сте Лидия Фостър - и сте искали да убиете шофьора на Морено, - защото сте смятали, че ще изникне въпросът защо Симон Флорес не е съпровождал Морено на това пътуване. А това щеше да ни накара да се зачудим защо той не е тук. Убили сте Анет Бодел, защото тя можеше да ви постави на мястото на действието на Бахамите, когато се е случила стрелбата.

Суон примигна, но бързо се съвзе и просто вирна любопитно глава. Райм не му обърна внимание и погледна небето:

- А сега още по-конкретно доказателство: имаме къс кесте­няв косъм от мястото на убийството на Лидия Фостър. - Той погледна главата на Суон. - Можем да направим задължителен ДНК анализ и съм сигурен, че ще съвпадне. О, и все още про­следяваме онова сребърно колие, което сте подарили на Анет Бодел - за да привлечете баракудите, които да скрият факта, че сте я измъчвали и убили. Сигурен съм, че някой ви е видял да го купувате.

При тези думи Суон зяпна. Езикът му докосна ъгълчето на устните.

- По дрехите на Едуардо де ла Руа открихме малко бахар и лютив сос. Смятах, че това са следи от закуската му на девети май. Но като знам влечението ви към кулинарното изкуство, се чудя дали не сте готвили в нощта, преди да го убиете? Може би сте приготвили вечеря за Анет. Ще бъде интересно да изслед­ваме куфара и дрехите ви за някаква следа. А като говорим за храна, открихме следи на две места в Ню Йорк – комбинирахме ги и се натъкнахме на много интересно ястие, включващо артишок, сладник, хайвер и ванилия. Да не би наскоро да сте ви­дели рецептата в „Ню Йорк Таймс“? Чувам, че „Пачуърк Гус“ е доста добър ресторант. Трябва да знаете, че имам експертен свидетел, който да даде показания за храната.

Райм знаеше, че Том би се зарадвал да бъде описан така. Суон беше замлъкнал напълно. Всъщност беше като вцепенен.

- Сега разследваме дали сте имали достъп до определен вид военно самоделно взривно устройство, използвано в „Джава Хът“. Там, както и в апартамента на Анет Бодел в Насау, е от­крит соленоводен пясък. Ще изследваме дрехите и обувките ви и ще разберем дали по тях случайно не е останало малко. Както и пералнята ви. Хм, имаме ли още нещо?

- Следата от масло от двутактов двигател - напомни Сакс.

- А, да, благодаря ти, Сакс. Оставили сте следа от масло от двутактов двигател на едно от местопрестъпленията и съм сигурен, че ще открием същото гориво в офиса ви в „Уокър Дифенс“ или в Базата на въздушните сили в Хоумстед, ако сте били там преди или след нападението на девети май. Между другото, специално ви благодаря за това; така разбрахме, че НРОС използва самолети без пилот, а не снайперисти от плът и кръв. Извини ме, безпилотни самолети. Отклонявам се. Да ви­дим този ваш интересен нож... - Беше видял, че в плика с дока­зателства има японски готварски нож. - Свързваме го с раните по телата на Лидия Фостър, Де ла Руа, Флорес и адвоката на Бахамите, както и на шофьора на лимузината. Още ли искате? Добре. Разследваме кредитната ви карта, тегленията от банко­мат и мобилния ви телефон. - Той си пое дъх. - Изпращаме призовка на техническата поддръжка на „Уокър Дифенс“, за да видим кого са разследвали и шпионирали. С това до голяма сте­пен се изчерпва официалното ми изявление. Прокурор Лоръл?

Последва една от специфичните паузи, които Райм бе започ­нал да намира за доста очарователни. После тя продължи:

- Усещате ли накъде бием, Джейкъб? Трябва да свидетелст­вате срещу Хари Уокър. Ако не го направите, ще измислим нещо.

- Какво означава това „ще измислим нещо“? Колко години?

- Очевидно не мога да кажа със сигурност, но вероятно ста­ва въпрос за трийсет.

- Нямам голям избор, нали? - попита той и погледна хлад­нокръвно.

- Алтернативата е да не оспорвам екстрадицията ви на Бахамите. И да прекарате живота си в един от техните затвори - отвърна тя.

Това като че ли за кратко накара Суон да се сепне. И все пак не проговори.

В интерес на истината той не беше грижа на Райм. Но кри­миналистът почувства, че трябва да помогне.

- И кой знае, Джейкъб - каза развеселен, - може би заместник-прокурор Лоръл ще се опита да ви осигури работа в кухня­та, където и да ви изпратят. - Сви рамене. - Просто споменавам.

- Ще направя каквото мога - кимна Лоръл.

Суон погледна към обвитите в дим останки от къщата на Спенсър Бостън. После се обърна.

- Кога искате да говорим?

В отговор Нанс бръкна в дамската си чанта и извади очукан диктофон.

91.

- Бизнесът не е това, което беше, бизнесът с оръжия, имам предвид - разказваше им Суон. - „Уокър Дифенс“ имаше про­блеми, големи проблеми, тъй като войните преставаха.

- Вярно е. Когато бях там, много съоръжения във фабриките бяха затворени - каза Сакс на Райм.

- Точно така. Изгубихме шейсет процента от приходите и компанията беше на червено. Господин Уокър беше свикнал на хубав живот. Няколко от бившите му съпруги също. Както и настоящата му, която беше с трийсет години по-млада от него. Без добри доходи можеше и да не е много склонна да остане.

- Неговият астън мартин ли беше в сградата? - попита Сакс.

- Да. Един от неговите. Той има три.

- Много добре. Три.

- Имаше и още. Той вярваше, както и аз, че компанията върши добри дела, добри за страната. Стрелковата система за безпилотния самолет например. И това беше само едно от тях. Работата ни беше важна. Трябваше да поддържаме дейността на компанията. - Суон продължи: - От САЩ не пристигаха толкова поръчки, колкото преди, затова господин Уокър започ­на бизнес в други страни. Но там имаше голям излишък на оръ­жия. Не се търсеха много. Затова той създаде търсене.

- Като подкупи офицери и министри на отбраната от Латин­ска Америка, нали? — попита Нане Лоръл.

- Точно така. Както и в Африка, и на Балканите. Малко и в Близкия изток, но там трябва да се внимава. Не искаш да те хванат да продаваш оръжия на бунтовници, които убиват аме­рикански войници. Та така, Симон Флорес, телохранителят на Морено, беше в бразилската армия. Дейността на господин Уокър в Латинска Америка е в Сао Паоло и затова Флорес беше наясно с подкупите. Когато напусна армията, той отмъкна мно­го доказателства - достатъчно, за да тикнат господин Уокър в затвора до края на живота му. Флорес започна да го изнудва. Беше се срещал с Морено и харесваше дейността му. Морено го нае за свой телохранител. Предполагам Флорес е смятал, че това ще бъде добро прикритие. Можеше да пътува с Морено из Карибите, да купува недвижимо имущество, да инвестира парите, да намира офшорни банки - и все още да се прави на войник като телохранител. - Той хвърли поглед към Райм. - Да, правилно сте разбрали. Флорес не смяташе, че е разумно да идва на наша територия на първи май. А господин Уокър се притесняваше, че всичко ще излезе наяве.

- И ти фалшифицира разследването на Морено? - попита Сакс.

- Не, не беше фалшифицирано. Бих казал, че беше избира­телно. Наблегнах на торовете за направата на бомба. След това НРОС пусна заповедта в сила на девети май, аз отидох в Насау, за да изчакам фоейрверките. Бяхме сигурни, че след това всич­ко ще затихне, но после чухме за делото срещу Мецгър и Бари Шейлс. Господин Уокър ме накара да направя всичко по силите си, за да го спра. О, между другото, Мецгър не знаеше какво съм намислил. Да, искаше Уокър и всички други негови достав­чици да унищожават доказателства и да изтриват имейли, но това беше всичко.

- Добре, това е достатьчно засега - каза Лоръл. Тя кимна към Амелия Сакс: - Може да го задържите.

Сакс обаче имаше въпрос:

- В „Уокър“ защо дойдохте да ме посрещнете във фоайето? Беше рисковано. Ами ако ви бях видяла, докато ме следите?

- Със сигурност беше рисковано. - Суон сви рамене. - Но вие бяхте добра. Извадихте ме от релси няколко пъти. Исках да ви видя отблизо. Исках да видя дали имате слаби страни. - Той кимна към коляното ѝ. - И ги открих. Ако не бяхте една крачка пред мен в къщата на Бостън, може би нещата щяха да се раз­вият по друг начин.

Сакс извика няколко униформени от Нюйоркското полицей­ско управление, те изправиха Суон на крака и го поведоха към полицейска кола. Той спря и се обърна.

- Още едно нещо. В къщата ми. В мазето.

Амелия кимна.

- Ще намерите една жена. Казва се Карол Фиори. Туристка от Великобритания.

- Моля? - Сакс примигна. На Лоръл ѝ трябваше малко вре­ме, за да се съвземе.

- Дълга история, но както и да е. Тя е в мазето.

- Вие... Тя е в мазето ви. Мъртва ли е? Или ранена?

- Не, не, не. Добре е. Вероятно отегчена. Заключена е там долу с белезници.

- Какво направихте? Изнасилихте ли я? - попита Лоръл.

- Разбира се, че не - оскърбено отвърна Суон. - Приготвих ѝ вечеря. Аспержи, картофи и моята версия на „Вероник“ - те­лешко с грозде и бюр блан. Доставиха ми месото от специална ферма в Монтана. Най-доброто в света. Отказа да яде. Не пред­полагах, че ще иска, но бях длъжен да опитам - сви рамене той.

- Какво щяхте да правите е нея? - попита Сакс.

- Наистина не знаех - отговори Суон. - Не знаех.

92.

Бяха казали на Шрив Мецгър, че мястото е сигурно и той караше служебната си кола от мястото на постановката на ня­колко пресечки през спретнатите улици към дома на админи­стративния си управител.

Негов приятел.

Негов Юда.

Мецгър с изненада установи, че приятната къща в пред­градията, където беше вечерял преди две седмици, прилича­ше на бойните полета, които помнеше от Ирак, с изключение на тучната трева, на лексусите и на мерцедесите, паркира­ни на съседната улица. Дърветата прикриваха дима, който се носеше към небето от прозорците на къщата на Бостън. Миризмата щеше да остане по стените години наред, дори след боядисване. За мебелите и дрехите и дума не можеше да става.

Собственият Пушек на Мецгър го изпълни. „Как можа да го направиш, Спенсър?“ - помисли си той за стотен път днес.

Както по отношение на всеки друг, който го беше оскърбил - от грубия продавач на кафе до някой като този предател, Ме­цгър си представи шракване на миши капан, изпита смазваща нужда да го сграбчи, да счупи костите му, да го накара да пищи, да потече кръв. Напълно да го унищожи.

Но после, като се замисли, че животът на Бостън никога няма да бъде същият, Мецгър реши, че това беше достатьчно голямо наказание. Пушекът в него се разсея.

Добър знак ли беше това, доктор Фишър?

Вероятно. Но спокойствието щеше ли да продължи? Може би, а може би не. Защо всички важни битки се водеха до живот? С теглото, с гнева, с любовта...

Той показа пропуска си на няколко местни полицаи, мина под полицейската лента и се отправи към Линкълн Райм и Аме­лия Сакс.

Поздрави ги и после научи мотивите на административния си директор да направи публична заповедта за убийство. Този грях не беше подтикнат от съвест, идеология или пари, а от же­ланието му за поста на ръководител на НРОС.

Мецгър беше поразен. От една страна, Бостън беше напъл­но неподходящ за работата. Въпреки кокалестата си фигура и безизразния поглед Мецгър беше идеален за поста. Онова, което разсейва собствения ти Пушек, е нещото, което те оп­ределя.

От друга страна, Спенсър Бостън беше старателен и добросъвестен професионалист в сферата на националната сигурност, играч, дилър, човек, който оправя нещата по мъглявите улици на Манагуа или Рио. Мъж, който нямаше пистолет и не би знаел как да го използва - или не би имал смелостта.

Какво, по дяволите, би направил с организация като НРОС, чиято цел е да отнема човешки живот?

Обаче Мецгър знаеше, че амбициите не се подхранват от логика.

Той кимна равнодушно на Райм и Сакс. Беше се надявал да се изправи срещу Спенсър Бостън, но Сакс беше обяснила, че административният директор е отишъл при децата и жена си в Ларчмънт. Все още не бил официално арестуван. Спорели сериозно какво престъпление е извършил, ако изобщо имаше такова. Обвиненията щяха да са федерални, а не щатски, така че участието на НРОС беше оскъдно.

Нямаше какво повече да прави тук.

Спенсър, как можа...

Той рязко се обърна към колата.

И почти се блъсна с ниската и набита заместник-прокурорка Нанс Лоръл.

И двамата замръзнаха на сантиметри един от друг. Той не каза нищо. Тя проговори:

- Извадихте късмет този път.

- Какво точно означава това?

- Морено се е отказал от гражданството си. Затова случаят пропадна. Това е единствената причина.

Шрив Мецгър се зачуди дали тя се взира във всички толкова настойчиво. „Във всички, освен в любовниците си“ - заподозря той. По това си приличаха. И се зачуди откъде се беше появила тази мисъл.

- Как успяхте да го направите? - продължи Лорън.

- Кое?

- Морено наистина ли се отказа? Истински ли бяха доку­ментите от посолството на Коста Рика?

- Във възпрепятстване на правосъдието ли ме обвинявате?

- Вие сте виновен във възпрепятстване - каза тя. - Това е ясно. Избираме да се придържаме към тези обвинения. Интере­суват ме конкретно документите за отказ.

Между Вашингтон и Олбъни бяха проведени телефонни разговори, за да не бъдат повдигани обвинения за възпрепят­стване. Мецгър се зачуди дали това не е прощален подарък от Вълшебника. Едва ли. Такова дело би изглеждало зле за всички.

- Нямам какво повече да кажа по темата, прокуроре. Обсъ­дете го с щатската полиция.

- Кой е Рашид ал-Барани?

Така значи, тя имаше поне два записа от опашката за специ­ални задачи - тези на Морено и Рашид.

- Не мога да обсъждам делата на НРОС с вас. Не сте упъл­номощена.

- Мъртъв ли е?

Мецгър не отговори. Задържа погледа си върху нея. Тя про­дължи:

- Сигурен ли сте, че Рашид е виновен?

Пушекът завря и напука кожата му като яйчена черупка. Той прошепна грубо:

- Уокър ме използва, използва НРОС.

- Вие се оставихте да бъдете използван. Чухте каквото ви трябваше относно Морено и не задавахте повече въпроси.

Пушек, кълбо след кълбо Пушек.

- Какво не е наред, госпожо прокурор? Разочарована сте, че единственото, което ви остана, е обикновено убийство? Упра­вител на фирма, която се занимава със сигурността, е поръчал няколко удара? Скука. Няма да бъде отразено в медиите така, както би било отразено затварянето на ръководител на федерал­ната сигурност.

Тя не се поддаде на провокацията.

- А Рашид? Сигурен ли сте, че в този случай не са допуснати грешки?

Мецгър си спомни, че Бари Шейлс, както и самият той, поч­ти бяха изпратили в забвение две деца в Рейноса, Мексико.

КЖ: Неодобрени...

У него се надигна непреодолима нужда да удари Лоръл. Или да изрече жестоки обиди относно ниския ѝ ръст, широкия ханш, прекомерния грим, фалита на родителите ѝ, проваления ѝ любовен живот - предположение, но най-вероятно истина. Гневът на Мецгър беше предизвикал само половин дузина си­нини или побои през годините; обаче думите му бяха наранили много хора. Пушекът предизвикваше това. Пушекът го праве­ше нечовек.

Просто си тръгни.

- И какво е престъплението на Рашид? Казал е неща за Аме­рика, които не ви допадат? Накарал е хората да се съмняват в ценностите и достойнството на страната? А нима това не е най-важното в Америка - че си свободен да задаваш въпроси?

Мецгър спря, обърна се и избухна:

- Говорите като наивен и банален блогьр. - Застана пред нея. - Какво не ви е наред? Защо се възмущавате толкова от това, което правим?

- Защото то е погрешно. Съединените щати са страна на за­коните, а не на хората.

- Управление на законността - поправи я той. - Джон Адамс. Израз, който звучи хубаво. Разгледайте го добре и ще видите, че нещата не са толкова прости. Управление на законността. Добре. Обаче помислете върху това: законите изискват пълно тълкуване и делегиране на властта. Особено за хора като мен, които вземат решения как да изпълняват тези закони.

- Законите не включват съкращаване на процеса и своевол­но екзекутиране на граждани - отвърна на огъня тя.

- В това, което правя, няма нищо своеволно.

- Нима? Вие убивате хора, които смятате, че ще извършат престъпление.

- Добре, госпожо прокурор. Ами полицаят на улицата? Вижда заподозрян в тъмна уличка да държи нещо, което при­лича на пистолет. Ченгето има право да го убие, нали? Къде е вашият дълъг процес тогава, къде е благоразумното претър­сване и конфискация, къде е правото да се изправиш срещу обвинителя?

- Но Морено нямаше пистолет.

- Понякога мъжът в тьмната уличка има само телефон, но така или иначе бива застрелян, защото сме избрали да дадем на полицията правото да преценява. - Той се изсмя смразяващо. - Кажете ми, не сте ли виновна за същото нещо?

- Какво имате предвид? - изстреля Лоръл.

- Ами моят подобаващ процес? Ами Бари Шейлс?

Тя се намръщи. Той продължи:

- Докато подготвяхте дело срещу мен, не ме ли проучва­хте? Или Бари? Получихте ли поверителна информация от, да кажем, ФБР? Да не би „случайно“ да сте попаднали на засечена от Националната агенция по сигурността информа­ция?

Последва неловко колебание. Дали тя се изчервяваше под бялата маска?

- Всяко доказателство, което представям в съда, е в съответ­ствие с Четвъртата поправка.

- Не говоря за съда. Говоря за незаконно събиране на ин­формация като част от разследване. Живеете в същия сив свят, в който и аз - усмихна се той.

Лоръл примигна. Не каза нищо.

- Виждате ли? И двамата интерпретираме, съдим, взимаме решения. Живеем в сив свят - прошепна той.

- Искате ли още един цитат, Шрив? Блекстоун: „По-добре десет виновници да избягат, отколкото един невинен да пострада.“ Това прави моята система - грижи се невинните да не свършат като жертви. Вашата не го прави. - Тя извади ключове от износената си чанта. - Ще продължа да ви на­блюдавам.

- Тогава ще очаквам с нетърпение да се видим в съда, про­куроре.

Той се обърна и се върна при колата си. Седна спокойно на предната седалка, без да поглежда назад. Дишаше.

Зарежи.

Пет минути по-късно погледна телефона си, който вибрира­ше. На дисплея беше номерът на Рут.

- Здравей.

- Шрив, чух. Вярно ли е това за Спенсър?

- Страхувам се, че да. По-късно ще ти разкажа повече. Не искам да говоря по несигурна линия.

- Добре, но не ти звъня за това. Обадиха се от Вашингтон.

Вълшебника. Беше забравил за него.

- Той искаше да си уговори телефонен разговор с теб утре следобед.

Наказателният взвод не се ли събира на разсъмване?

- Добре - каза Мецгър. - Изпрати ми подробностите.

Изпъна се. Една от ставите му изпука.

- Рут?

- Да.

- Как звучеше той? - Последва пауза.

- Той... Не мисля, че беше много доволен, Шрив.

- Добре, Рут. Благодаря.

Той затвори и погледна към оживеното място на местопрес­тъплението в къщата на Спенсър Бостън. Киселите химични пари все още се носеха из въздуха и обграждаха колониалния дом и местността около него.

Пушек...

Значи това беше. Нямаше значение дали Морено е виновен или не. Вашингтон имаше куп причини да разпусне НРОС. Мецгър бе избрал за свой административен директор инфор­матор, а за доставчик на охранително оборудване - корумпиран управител, който беше поръчвал изтезанията и убийствата на хора.

Това беше краят.

Мецгър въздъхна и включи колата на скорост, мислейки: „Съжалявам, Америка. Направих най-доброто, на което бях способен.“

Събота, 20 май

VII

Послания

93.

В девет в събота сутринта Линкълн Райм сновеше из ла­бораторията и диктуваше доклада с доказателства по делото „Уокър“ и споразумението, за което се беше договорил Суон.

Погледна календара си на големия монитор.

Операция, петък, 26 май. Бъди в болницата в девет сутринта.

БЕЗ алкохол след полунощ. Никакъв. Нито капка.

Усмихна се на втория ред, добавен от Том.

Къщата беше тиха. Болногледачът му беше в кухнята, а Сакс - в апартамента си в Бруклин. Имаше проблеми с мазето и ча­каше работници. Щеше да се види с Нанс Лоръл по-късно днес - на питие и вечеря.

И да си поговорят за мъже...

Райм беше доволен, че противно на всякакви очаквания, же­ните бяха станали приятелки. Сакс нямаше много.

На входната врата се позвъни и Райм чу стъпките на Том, който отиваше към вратата. След малко се върна, съпровождан от висок мъж с кафяв костюм, бяла риза и зелена вратовръзка, чийто цвят не можеше дори да започне да описва.

Капитан Бил Майърс от отдела за специални операции на Нюйоркското полицейско управление. Каквото и да означава­ше това.

Поздравиха се и мъжьт заговори възторжено, докато поздра­вяваше Райм за разрешаването на случая.

- И за милион години не се надявах да видя това - каза ка­питанът.

- Изненадах се какво се оказа.

- Не думай! Имаше някои доста прилични умозаключения от твоя страна.

Думата „прилични“ описваше единствено общоприетото или несъвсем отблъскващото; не означаваше „хубави“ или „до­бри“. Но не можеш да промениш човек, който използва жаргон, затова Райм замълча. Осъзна, че бе настанала тишина, тъй като Майърс зачовърка газовия хроматограф с напрегнатост, която обстоятелствата - и самото оборудване - не изискваха.

После капитанът огледа лабораторията и забеляза, че са сами. И Райм знаеше.

- Става въпрос за Амелия, нали, Бил?

Искаше му се да не беше използвал малкото ѝ име. Никой от тях не беше суеверен, освен в този случай. Никога не говореха един за друг на малко име.

- Да. Лон говори ли с теб? За моите проблеми с нейните здравословни затруднения?

- Да.

- Нека ти разкажа по-подробно - каза Майърс. - Дадох ѝ малко време да завърши случая и имах намерение да я накарам да се прегледа при лекар. Но реших друго. Прочетох докладите от залавянето в Глен Коув, когато тя и полицай Пуласки спипаха Джейкъб Суон. В медицинските доклади пишеше, че коляното ѝ напълно е отказало и след като заподозреният забелязал, че изпитва болка, я ритнал или ударил. Ако полицай Пуласки не е бил там, щеше да е мъртва. Както и Спенсър Бостън, и няколко от тактическите полицаи, които са се намесили.

- Тя залови престъпника, Бил - каза без заобикалки Райм.

- Извади късмет. В доклада пишеше, че след това едва е мо­жела да ходи.

- Сега е добре.

- Добре ли е наистина?

Не, не беше. Райм не отговори.

- Очевидно е, Линкълн. Никой не иска да говори за това, но обстоятелствата са съмнителни. Тя излага себе си и другите на риск. Съвещахме се и решихме. Отстранявам я от разследвани­ята. Ще бъде надзорник в главни случаи. Ще я повишим в чин сержант. Но знам, че ще има ответна реакция.

Райм побесня. Капитанът говореше за неговата Сакс с най-евтините клишета.

Обаче си замълча. Капитанът продължи:

- Искам да я убедиш, че така е най-добре, Линкълн. Не ис­каме да я загубим, прекалено добра е. Но отделът не може да я задържи, ако настоява да остане на терен. Единствената въз­можност е да я оставим на бюро.

И какво ще прави тя след Нюйоркското полицейско уп­равление? Ще стане консултант на свободна практика като него? Сакс нямаше да се съгласи. Тя беше блестящ следо­вател заради естественото си съпричастие и упорство. Тя трябваше да бъде на терен, а не в лабораторията като него. Криминалистиката, разбира се, не беше единствената ѝ спе­циалност. Ако не можеше да стигне до заложник или до кражба, която се случва в момента, за да спипа престъпника, тя щеше да рухне.

- Ще говориш ли с нея, Линкълн?

- Ще говоря с нея - най-накрая отговори той.

- Благодаря. Знаеш, че е за нейно добро, нали? Наистина искаме най-доброто. Ще бъде голяма промяна за всички.

Капитанът стисна ръката му и си тръгна.

Райм се взря в масата, където Сакс доскоро работеше по случая „Морено“. Беше сигурен, че усеща сапуна с аромат на гардения, който използваше, но може би това беше просто спо­мен.

„Ще говоря с нея...“

После обърна инвалидната си количка, върна се при белите дъски и започна да ги разучава отблизо. Както винаги намери утеха в елегантността и интригата на доказателствата.

94.

Трийсет и три метровият товарен кораб пухтеше под парата на дизеловото гориво и се движеше през Карибско море, огромна шир от тюркоазена вода, някога дом на пирати и благород­ници, а сега - магистрала за туристи и място за забавление на богаташи.

Корабът плаваше под доминикански флаг и беше на трийсет години. „Детройт 16-149“ го движеше във водата със значител­ните тринайсет възела с помощта на едно-единствено витло.

Водоизместимостта му беше четири метра и половина, но днес се движеше бързо благодарение на лекия си товар.

Висока мачта управляваше надпалубните съоръжения, а мостикът беше просторен, но разхвърлян, пълен с навигационно оборудване втора ръка, затегнато с болтове, залепено или завързано. Щурвалът беше старомоден дървен кръг със спици.

Пирати...

На руля беше ниският и набит, петдесет и две годишен Енрико Круз. Това беше истинското му име, макар че повечето хора го познаваха като Хенри Крос, нюйоркчанин, който се за­нимава с благотворителни дейности, най-мащабната и значима от които беше „Класни стаи за Америка“.

Днес Круз беше сам на палубата, защото мъжът, който тряб­ваше да го придружава, беше убит от американското правител­ство в апартамент 1200 в „Саут Коув Ин“ на Бахамите. Един изстрел в гърдите беше попречил на Роберто Морено да пътува с приятеля си по море.

Круз и Морено се познаваха от години, още откакто най-до­брият приятел на Морено, братът на Круз, Хосе, беше убит - да, това беше правилната дума - от американски хеликоптер в Па­нама по време на нахлуването през 1989 година.

Откакто двамата мъже работеха заедно, за да се отплатят на нацията за войната, която се беше спуснала над Панама, родната им страна, бяха решили, че диктаторът, когото са подкрепяли през всичките тези години, е лош човек.

В кампанията си срещу САЩ тези мъже се различаваха единствено по подхода. Морено беше открит и публично на­строен срещу Америка, докато Круз остана анонимен, което му позволяваше да подготвя нападенията и да достави оръжията и парите там, където щяха да са най-полезни. Морено и Круз бяха гръбнакът на безименно движение.

Бяха организирали смъртта на почти триста американски граждани и чужденци, които се прекланяха пред западните цен­ности: бизнесмени, професори, политици, висши служители, бо­рещи се с трафика на наркотици, дипломати и техните семейства.

Тези нападения бяха изолирани, за да не могат властите да ги свържат помежду им. Но това, което беше запланувано за днес, беше точно обратното: голям удар срещу политическото, социално и корпоративно сърце на Америка. Морено се беше подготвял в продължение на месеци - беше се отказал от граж­данството си, беше прекъснал всички връзки със Съединените щати, беше прехвърлил парите си от САЩ на Каймановите ос­трови, беше си купил къща в пустошта на Венецуела - всичко заради нетърпението, с което очакваше то да се случи.

А кое беше оръжието в сърцето на нападението? Корабът, който сега пореше вълните.

Роден в Панама, Круз беше свързан с корабната търговия през по-голямата част ют живота си, знаеше как да управлява плавателни съдове с такива размери. Освен това в наши дни на човек не му се налага да прави друго, освен да върти руля. Имаш нужда само от добре подготвен екип в машинното отде­ление, джипиес и автопилот на мостика. Това е всичко. Компю­търът си вършеше работата, за да пристигне корабът до крайна­та точка. Движеха се на север-северозапад през морето. Денят беше удивително син, вятърът беше непроменлив, а пръските - калейдоскопични.

Корабът нямаше име или поне вече нямаше и беше поръчан през верига от истински, но неизвестни корпорации и можеше да бъде разпознат само по регистрационния си номер. Имаше файл за него на компютър в Доминиканската република, важни­те статичстически факти бяха вписани в съответната регистра­ционна книга, но после бяха дигитално изтрити и физически унищожени.

Беше анонимен.

Круз си помисли да го кръсти неофициално, преди да се от­правят към Насау - Роберта, на името на приятеля си. След това реши, че е по-добре да се обръща към него просто като Кора­ба. Беше бледочерен и сив, на ръждиви резки. Но за него беше красив.

Той гледаше към крайната им цел - черната точка на някол­ко километра. Джипиесът засили навигационната ситема, за да компенсира вятъра; на руля автоматично се появиха нови ко­ординати. Той усети как корабът реагира. Наслаждаваше се на усещането как такова голямо нещо се подчинява на команди.

Вратата се отвори и един мъж се присъедини към него. Беше с тъмна кожа, глава с форма на куршум, гладко обръснат и с мършаво тяло. Боби Чевал носеше джинси и дънкова риза с от- рязани ръкави, така че напомняше жилетка. Беше бос. Поглед­на към хоризонта и каза:

- Лошо, не мислиш ли? Няма да може да види как се случва. Това е тьжно.

Чевал беше основната връзка на Роберто Морено на Бахамите.

- Може би ще го види - отвърна Круз. Не го вярваше, но го каза, за да убеди Чевал, който носеше кръст от конски косъм на врата си. Круз не вярваше в задгробния живот и знаеше, че скъпият му приятел Роберто Морено е толкова мъртъв, колкото щеше да бъде сърцето на правителството, което го уби.

Чевал, който щеше да ръководи Движението за местна власт на Бахамите, щом всичко стане готово, беше ключов фактор в организирането на днешния план.

- Има ли някакви кораби? Следи от наблюдение? - попита Круз.

- Не. Никакви.

Круз беше сигурен, че никой не подозира какво ще се слу­чи. Бяха изключително внимателни. Единственото му опасение беше по-рано през седмицата, когато в офиса на „Класни стаи за Америка“ на Чеймбърс Стрийт се появи сексапилна черве­нокоса полицайка, за да разпитва за посещението на Роберто на първи май. Първоначално се изненада, но Круз се беше справял с някои доста презрени хора - членове на „Ал-Кайда“ напри­мер и бунтовници от „Сияйния път“ - и не се стряскаше лес­но. Беше разсеял детектив Сакс с истинската история за „белия човек“, вероятно от НРОС, който проследил Роберто. После я разсея още повече е някаква измислица за син частен самолет.

„Син самолет за зелен хайвер“ - помисли си той сега и се усмихна. На Роберто щеше да му хареса.

- Лодката готова ли е? - попита Круз Чевал.

- Да. Колко ще се доближим? Искам да кажа, преди да на­пуснем кораба?

- На два километра би било добре.

В този момент петимата мъже от екипажа щяха да се качат в малка бърза лодка и да се отправят в обратна посока. Щяха да проследят движението на кораба на компютъра. Можеха да уп­равляват от разстояние. Ако джипиесът или автопилотът отка­жеха, на мостика беше монтирана камера и щяха да наблюдават как корабът се доближава до крайната си цел.

В нея се взираха сега мъжете.

Маями Роувър беше единственото нефтено съоръжение на „Американ Петролиум Дрилинг енд Рифайнинг“ в региона, на петдесетина километра от брега на Маями. (Името му беше комично: то вече не блуждаще никъде и беше пристигнало директ­но от Тексас по криволичещия път със скорост от четири възела.)

Преди месеци Морено и Круз бяха решили, че петролната компания ще бъде мишената на най-голямото им „послание“ досега - „Американ Петролиум“ беше откраднала големи пар­цели земя в Южна Америка и беше преместила хиляди хора, на които беше предложила жалко селище в замяна на подписите им върху документи за преместване, които повечето не можеха да прочетат. Морено беше организирал поредица от протести в Щатите и на други места през последния месец. Протестите имаха две цели. Първо бяха извадили на светло престъпленията на „Американ Петролиум“. И второ - дадоха кредит на доверие на предположението, че Морено само говори. Щом властите решиха, че той иска да направи просто обикновен протест, за­губиха интерес към него.

Именно затова никой не продължи по следите, които можеха да разкрият какво ще се случи днес: щяха да блъснат кораба в „Маями Роувър“. След удара двеста и петдесет литровите бидо­ни, съдържащи смес от дизелово гориво, торове и нитрометан щяха да експлодират и да разрушат съоръжението.

Морено и Круз бяха решили, че това само по себе си, макар и голям удар, не беше достатьчно. Да убият около шейсетина работници и да унищожат най-голямото нефтено съоръжение на югоизток? Приличаше на действията на горкия човек, който блъсна самолета си в сградата на Отдела за държавните прихо­ди в Остин, Тексас. Уби неколцина души. Създаде малко про­блеми, обърка движението.

Но скоро всичко беше постарому в столицата на Тексас.

Това, което щеше да се случи днес, беше много по-лошо.

След като първоначалната експлозия унищожи съоръжени­ето, корабът щеше да потъне бързо. На кърмата имаше втора бомба, която щеше да се издигне на повърхността близо до из­точника. Детонатор мареограф щеше да предизвика друга екс­плозия, която щеше да унищожи както тарана, така и пръсте­новидните искрогасители. И понеже няма да има какво да спре изтичането, нефтът щеше да се излее в океана - по деветнайсет тона на ден, двойно повече от това, което изтече по време на нефтения разлив в Мексиканския залив.

Повърхностните течения и вятърът щяха да помогнат на нефтения разлив в мисията му да унищожи по-голямата част от източното крайбрежие на Флорида и Джорджия. Можеше да стигне и до Северна и Южна Каролина. Пристанищата щяха да затворят, превозите по вода и туризмът щяха да приключат завинаги, милиони щяха да пострадат от огромния икономиче­ски удар.

- Американците искат петрол за колите, климатичните сис­теми и капиталистическите си компании. Е, ще им го дам! Мо­гат да се удавят в петрола, който ще им доставим - беше казал Роберто.

Четирийсет минути по-късно корабът беше на три киломе­тра от „Маями Роувър“.

Енрико Круз провери джипиеса за последен път и двамата е Чевал напуснаха мостика.

- Всички в лодката - извика Круз.

Круз забърза към вмирисания преден трюм, където се плис­каше слизеста вода, и провери основната бомба. Всичко беше наред. Зареди я. Направи същото и с втората, уредът, който щеше да унищожи искрогасителите.

После бързо се върна на палубата. Хвърли поглед над носа. Да, отправяше се точно към съоръжението. Той сканира огромната площадка на постройката - можеше да се каже на трий­сет метра над земята. Не се виждаха работници. Типична глед­ка. Никой на нефтеното съоръжение не си губеше времето да се разтакава на силно нагорещената желязна надстройка. Те се трудеха здраво във вътрешността на съоръжението, преди всич­ко на мястото за сондаж, спяха или чакаха следващата смяна.

Круз бързо се отправи към страничната част на кораба, слезе по въжената стълба и скочи в лодката с Чевал и другите от еки­пажа.

Запали мотора.

Но преди да се отдалечат, Круз разтвори дланта си и целуна възглавничките на пръстите си. След това докосна едно ръжди­во петно по корпуса на кораба и прошепна:

- Това е за теб, Роберто.

95.

Струпалите се на предната палуба пътници бяха фотогра­фирани от Джим от Ню Джьрси, а не Джим от Кливланд или Джим от Лондон (добре, британците предпочитаха „Джеймс“, но щом беше на почивка, той нямаше нищо против да играе по свирката на другите).

Групата се беше сприятелила още в дните, след като океан­ският пътнически кораб беше напуснал Хамилтън на Бермуди­те, и прекараха първия си коктейлен час в отбелязване на съвпа­дения на кариери, брой деца... и фамилни имена.

Четирима мъже на име Джими и две жени на име Сали.

Джим от Калифорния беше долу и нито лепенката, нито ле­карството против прилошаване му помагаха и затова не беше включен в картинката.

Джим от Ню Джърси подреди всички в редица пред планшира според него, макар че никой не знаеше какво точно е това - нито пък той, - но изглеждаше много морско и забавно да го кажеш.

- Никой да не пее песента от „Титаник“.

Много от тях я пееха, особено след като баровете оставаха отворени до късно през нощта, но истината беше, че малцина, мъже или жени, можеха да изпеят сладникавата песен като Селин Дион.

- Това Флорида ли е? - попита една жена. Джим от Ню Джърси беше сигурен, че е една от онези с името Сали.

Той видя бледа линия на хоризонта, но вероятно бяха облаци.

- Не мисля, все още не.

- Тогава какво е? Сграда е.

- О, това е нефтеното съоръжение. Първото в тази част на Атлантическия океан. Не гледахте ли новините? Някъде преди година. Те откриха нефт между Насау и Флорида.

- Те? Кои са те? Всички казват „те“. Ще снимаш ли? Марга­ритата ми се стопли.

- „Ю Ес Петролиум“, „Американ Петролиум Дрилинг“, не си спомням.

- Мразя ги тези неща - измърмори Сали от Чикаго. - Видях­те ли птиците в Залива? Всичките бяха покрити с нефт. Беше ужасно. Плаках.

- И в продължение на месеци нямаше хубави скариди.

Фотографът подреди обектите си в редица пред планшира и натисна копчето на фотоапарата.

Щрак, щрак, щрак, щрак.

Достатъчно, за да е сигурен, че няма да има замижали.

Доказателството за почивката се превърна в силициев чип, туристите се обърнаха, загледани в морето, и разговорът се прехвърли към вечеря, пазаруване в Маями, хотел „Фонтанбльо“ и дали имението на Версаче все още е отворено за посе­щения.

- Чух, че има душкабина за осем човека - каза Джим от Лон­дон.

Клеър оспори твърдението.

- По дяволите! - извика Джим от Ню Джърси.

- Скъпи! - смъмри го съпругата му.

Но фотоапаратът беше насочен още веднъж и преди звукът от експлозията да стигне до тях, всички се бяха обърнали и гле­даха огромния облак с форма на гъба, който се издигаше на око­ло триста метра във въздуха.

- О, боже! Това е нефтеното съоръжение!

- Не, не!

- О, боже мой! Някой да се обади на някого.

Щрак, щрак, щрак, щрак...

96.

- Каква е оценката на щетите?

Шрив Мецгър, с дънки и бяла риза с дълги ръкави, се беше надвесил над монитора на един компютър и се взираше ли взи­раше в дима и мъглата, които се носеха над Карибско море на хиляда и осемстотин километра от тук.

- Не е останало нищо - оповести специалистката на НРОС по съкомуникации на контролния панел до него, млада жена с коса на кок, който изглеждаше болезнено стегнат. Гласът ѝ беше лишен от емоция.

Картината на монитора ясно показваше, че наистина не е ос­танало нищо освен петролен разлив и отломки.

И дим, много дим.

Не е останало нищо...

Линкълн Райм и Амелия Сакс, заедно с Мецгър и специа­листа по съобщителни средства, се намираха в микробуса на станцията за наземен контрол на НРОС на Ректор Стрийт в До­лен Манхатън.

Райм хвърли бегъл поглед към останките от дървесина, пластмаса и поклащащ се върху водата лъскав петрол. Допреди трийсет секунди те представляваха трийсет и три метровия до­миникански товарен кораб, който приятелят на Робърт Морено, Хенри Крос, по-известен като Енрико Круз, беше насочил към „Маями Роувър“, нефтеното съоръжение на „Американ Петро­лиум Дрилинг енд Рифайнинг“ на брега на Флорида.

Специалистката докосна слушалките си:

- Пристигна доклад за втори взрив под вода, шефе. На около двеста и петдесет метра дълбочина.

След малко видяха на монитора с висока резолюция малки мехурчета на морската повърхност. Това беше всичко. Райм предположи, че колкото и голяма да е била последната бомба, предназначена да унищожи източника на нефт, огромното ко­личество вода бе оказало смекчаващ ефект.

Райм погледна през стъклената врата, която разделяше кара­ваната на две, Стаята на смъртта на Станцията за наземен кон­трол. На слабата светлина забеляза мъжа, който току-що беше причинил разрушенията - и беше спасил живота на хората на съоръжението, както и на голяма част от източното крайбрежие на Флорида.

Забравил онези, които го наблюдават, Бари Шейлс се нами­раше на пулта за управление на безпилотни самолети. На Райм това му приличаше на пилотска кабина в самолет. Шейлс седе­ше, видимо доста спокоен, в удобен кожен стол и гледаше към пет монитора с плосък екран.

Ръцете на служителя на НРОС се намираха върху джойстикове, макар че от време на време той завърташе или натискаше едно от другите около хиляда копчета, циферблати, превклю­чватели и компютърни клавиши.

Райм забеляза, че някой е прикрепил колан към стола, провиснал на пода незакопчан. Със сигурност беше шега.

Шейлс беше сам в тъмната стая, която явно беше звукои­золирана, за да не се разсейва той от колегите си - или от по­сетители като Райм и Сакс днес. Да изпращаш смъртоносни послания от високо без съмнение изискваше изключителна концентрация.

Специалистката, която поддържаше жива връзка с охраната на „Американ Петролиум“ на нефтеното съоръжение и също натискаше някакви бутони, зададе няколко въпроса и обяви на Мецгър, Райм и Сакс:

- Не са потвърдени никакви повреди по „Маями Роувър“ или искрогасителите. Няма ранени, с изключение на неколцина с болки в ушите.

Не беше неочаквано, след като огромна самоделна бомба се беше взривила на осемстотин метра от тях.

Преди половин час, докато беше разглеждал доказателства­та, Райм изведнъж беше осъзнал, че някои неща не съвпадат. Беше провел шест телефонни разговора и беше заключил, че може би предстои нападение. Беше се свързал с Мецгър. Пос­ледва яростен спор във Вашингтон и в НРОС. Да объркваш военновъздушните сили изискваше много упълномощаване от Пентагона и по-висшестоящи; щяха да изгубят часове, докато получат разрешение.

Мецгър, разбира се, имаше решение. Беше се обърнал към Бари Шейлс, който така или иначе беше на път към сградата на НРОС, за да събере личните си вещи - Мецгър обясни, че пилотът решил да напусне.

Предвид ужасяващите последствия, в случай че предсто­ящото нападение е успешно, и наближаващия краен срок - въпрос на минути, бившият офицер от въздушните сили охотно се беше съгласил да помогне. Беше докарал безпи­лотния самолет от Хоумстед до място точно над товарния кораб и го беше оставил да се рее там. Корабът очевидно беше изоставен - бяха видели екипажа да се качва на лодка и да отплава. Когато призивите корабът да смени посоката си бяха пренебрегнати, Шейлс изстреля ракета „Хелфайър“, която удари предния трюм, където Райм предположи, че се намира самоделната бомба.

Право в целта.

Сега Шейлс смени курса на безпилотния самолет и започна да следи малката лодка с екипажа, който беше напуснал кораба преди двайсет минути. На монитора се появи лодката, която се носеше по вълните далеч от съоръжението и експлозията.

Райм чу гласа на Бари Шейлс от закрепените за тавана тонколони:

- Безпилотен самолет четири осем едно до център Флорида. Имам вторична мишена в обсега, изисквам прихващане. Раз­стоянието до целта около километър и половина.

- Разбрано, четири осем едно. Прихвани разстояние до ми­шената на деветстотин метра.

- Разбрано, център Флорида. Четири осем едно.

На монитора Райм виждаше Хенри Крос и моряците, кои­то бяха напуснали кораба и се отправяха към сигурно място. Израженията на лицата им не можеха напълно да се видят, но езикът на тялото им предполагаше объркване и притеснение. Нямаше как да са чули безпилотния самолет или да са видели ракетния снаряд и най-вероятно си бяха помислили, че някак­ва неизправност в бомбата е предизвикала преждевременното ѝ детониране. Може би си мислеха: „Боже, това можеше да се случи, докато все още бяхме на лодката.“

- Четири осем едно до център Флорида. Намирам се на де­ветстотин метра от мишената. Прихваната вторична мишена. С тяхната скорост ще са под прикритие в Хорогет Кей след десет минути. Дайте съвет.

- Разбрано. Сигнализираме на основните честоти. Все още няма отговор - отговори равно Шейлс.

- Разбрано. Четири осем едно.

Райм погледна Сакс, чието лице изразяваше неговото соб­ствено притеснение. Бяха ли на път да видят груповата екзеку­ция на шестима души?

Намираха се по средата на терористичен акт. Но опасността беше неутрализирана. Освен това, помисли си Райм, всички ли бяха терористи? Ами ако един-двама бяха невинни моряци, ко­ито нямаха представа какъв е товарът и каква е мисията? Извед­нъж конфликтът между Шрив Мецгър и Нанс Лоръл се появи пред очите му.

- Четири осем едно, тук е център Флорида. Няма отговор на сигнала. Разрешено е изхвърляне на товара.

Райм видя как Бари Шейлс замръзва.

Остана неподвижен за момент, после се пресегна и вдигна капака на бутон от панела пред себе си.

- Бари! Стреляй покрай носа на лодката - нареди Шрив Ме­цгър по микрофона на бюрото пред себе си.

През тонколоните се чу гласът на Шейлс:

- Безпилотен самолет четири осем едно до център Флорида. Отказвам да изхвърля товара. Превключвам на ПДП.

- Разбрано, четири осем едно.

В Стаята на смъртта Бари Шейлс хвана джойстика и хвър­ли бърз поглед на видеоизображението на бързо движещата се лодка. Докосна един черен панел пред себе си. След кратко за­бавяне и зловеща тишина три поредни стълба вода се изстреля­ха във въздуха на няколко сантиметра пред лодката.

Лодката продължи, макар че всички в нея се озъртаха. Не­колцина от моряците изглеждаха много млади.

- Център Флорида до четири осем едно. Няма промяна в ско­ростта на целта. Изпускането на товара все още е разрешено.

- Разбрано. Четири осем едно.

За момент не се случи нищо. После лодката се наклони, за­бави се и спря във водата. Двама от моряците сочеха към небе­то, макар и далеч от камерата. Не можеха да видят безпилотния самолет, но всички разбраха къде се намира врагът.

Почти едновременно всички вдигнаха ръце.

Това, което последва, беше комично. Водата беше раз­вълнувана, а лодката - малка. Те се опитваха да балансират, но се страхуваха, че ако свалят ръце, някъде отгоре ще долети смъртта. Двама паднаха и бързо се изправиха на крака с ръце във въздуха. Изглеждаха като пияници, които се опитват да тан­цуват.

- Център Флорида до четири осем едно. Запиши капитула­ция. Флотът известява бреговия патрул „Файърбренд“ на ки­лометър и половина, който се движи с трийсет възела. Дръж вторичната мишена под прицел, докато пристигне.

- Разбрано. Четири осем едно.

97.

Бари Шейлс затвори вратата на Стаята на смъртта и без да обръща внимание на Шрийв Мецгър, отиде при Райм и Сакс. Кимна.

Амелия го похвали за превъзходното управление на безпи­лотния самолет.

- Да, госпожо - каза той сдържано, а светлосините му очи се отместиха настрани. Донякъде резервираността му се дължеше на това, че се изправя пред двама души, които имаха намерение да го обвинят в убийство. След като помисли, Райм реши, че не е така. Просто изглеждаше много прикрит човек.

Може би, когато притежаваш неговите умения, умствено и емоционално си различен от другите през по-голямата част от времето.

Шейлс се обърна към Райм:

- Трябваше да действаме много бързо. Не ми се удаде въз­можност да попитам как се сетихте, че се очаква нападение на съоръжението.

- Имаше някои доказателства, за които не се знаеше нищо - отвърна той.

- О, точно така. Някой беше казал, че вие сте царят на дока­зателствата.

Райм реши, че доста му допада тази съдържателна фраза. Щеше да я запомни.

- По-точно парафин с променени молекули, ароматно съе­динение и циклоалкан... О, и някои алкани.

Шейлс примигна два пъти.

- Или на разбираем език: нефт.

- Нефт ли?

- Точно така. Следи от него бяха намерени по дрехите и обувките на Морено и неговия телохранител. Би трябвало да се е оказал върху тях преди нападението ви, когато са били на срещи в „Саут Коув Ин“. Не се замислих много - на Бахамите има рафинерии и складови съоръжения. Но после осъзнах нещо друго: сутринта, когато умира, Морено се среща с някак­ви хора, за да говорят за поставянето на началото на транспорт­ни и селскостопански дейности там като част от Движението за местна власт. Но освен това знаехме, че торове, дизелово гори­во и нитрометан са били доставени преди седмици в неговите компании. Ако тези компании все още не са били учредени, за какво са му тези химикали?

- Свързахте нефта с вероятна бомба.

- Знаехме за съоръжението от първоначалното разследване на плановете на Морено за десети май. Тъй като той шумно се обявяваше против „Американ Петролиум Дрилинг“, може би в крайна сметка компанията беше мишена на истинско нападе­ние, а не само на протест. Мисля, че в неделя или в понеделник той се е срещнал с работници на съоръжението - може би за да получи актуална информация относно охраната. А, имаше и още едно нещо, което не се връзваше. Сакс го разгада.

- Когато Морено идва в Ню Йорк по-рано този месец, един­ствената среща, на която не кани преводачката си, е срещата с Хенри Крос във фондацията „Класни стаи за Америка“. Защо не? Повечето срещи са невинни - Морено няма да допусне тя да превежда, ако на срещата става въпрос за нещо нелегално. Ами срещата с Крос? Ако беше невинна, какво лошо има Лидия Фостьр да присъства, дори да не ѝ се налага да превежда? Това ми подсказа, че може би не е толкова невинна. Крос ми разказа за мистериозния син реактивен самолет, който Морено вижда. Е, не можахме да намерим нищо, свързано със сини реактивни самолети, които да съвпадат с това, което вижда Морено. Точно това би казал някой на полицай, за да отклони вниманието му - каза Сакс.

Райм заговори отново:

- „Класни стаи за Америка“ има представителства в Ни­карагуа, откъдето са доставени дизеловото гориво, торовете и нитрометанът. Няма как да е било съвпадение. Проучихме Крос и разбрахме, че всъщност е Круз и че с Морено имат история. Братът на Круз, който бил най-добър приятел на Мо­рено, е убит в Панама по време на инвазията. Това го е на­строило срещу Съединените щати. Проучихме записите на пътуванията на Круз и кредитните му карти и открихме, че вчера е заминал за Насау.

- Моят човек в полицията на Бахамите откри, че той и Море­но са наели товарен кораб преди месец. Напуснал е пристани­щето тази сутрин. Полицията нахлу в склада, където е бил на­товарен корабът, и откри следи от експлозивни вещества. Това ми беше достатъчно. Обадих се на Шрив, а той се обади на теб.

- Значи все пак Морено не е бил невинен - прошепна Шейлс и хвърли поглед към Мецгър.

- Никак даже. Свалили сте лош човек, пилоте - каза Сакс.

Летецът погледна шефа си. Изражението му беше трудно разгадаемо. И противоречиво. Един начин на тълкуване беше: „В крайна сметка беше прав, Шрив. Беше прав.“

- И това нямаше да е единственият му проект - добави Райм.

Разказа им за подслушания телефонен разговор, който Нанс Лоръл им беше прочела на първата среща в понеделник.

Планирал съм още много такива послания...

- Бари - каза Мецгър, - ще изпратя нашите посетители. После бих желал да поговорим в офиса ми.

Последва пауза, достойна за Нанс Лоръл. Най-накрая лете­цът кимна.

Мецгър ги изпрати до изхода през паркинга и сърдечно им благодари.

Отвън Райм мина през отрязаната част от тротоара, за да пресече улицата и да стигне до буса, който ги чакаше. Сакс мина през бордюра. Райм забеляза, че потрепна и леко изпъшка от болка, докато го правеше.

Тя скришом го погледна, сякаш за да види дали е забелязал смръщването ѝ, и после бързо погледна напред.

Заболя го. Сякаш току-що го беше излъгала.

А той отговори с лъжа - направи се, че не е забелязал.

Те пресякоха улицата към вана. После Райм спря инвалидната количка насред тротоара. Амелия се обърна.

- Какво има, Райм?

- Сакс, трябва да поговорим.

98.

Телефонът звънна точно навреме.

Какъвто и да беше, Вълшебника беше точен. Шрив Мецгър седеше зад бюрото си в някак пустата НРОС в този съботен следобед, гледаше мигащата светлинка на магическия си чер­вен телефон и внимателно слушаше трелите на звъна, които му се струваха като птича песен. Чудеше се дали да не го остави да звъни.

И никога повече да не приеме обаждане от този мъж.

- Мецгър на телефона.

- Шрив! Как си? Разбирам, че си чул за интересните раз­вития там горе. Лонг Айланд. Знаеше ли, че преди бях част от Медоубрук? Не играеш голф, нали?

- Не.

Изпусна обръщението „господине“.

- Говорихме си за повдигане на обвинения срещу Спенсър. - Гласът отново стана вълшебнически, нисък и дразнещ.

- Можем да започнем дело... ако искаме - отвърна Мецгър.

Той свали очилата си и избърса стъклата им. В тази страна за разлика от Великобритания не беше задължително изнасянето на поверителна информация да се смята за престъпление, освен ако не шпионираш за друга нация.

- Да, ами, ще трябва да подредим приоритетите си, разбира се.

Вълшебника имаше предвид пиар проблемите. Може би беше по-смислено да не продължават случая, за да не се добе­рат медиите до историята.

Да, ами...

Мецгър извади нокторезачката. Но нямаше какво повече да реже. Завъртя я разсеяно върху бюрото и я прибра.

- Добра работа по инцидента във Флорида. Интересно как лошото разследване се оказа добро. Като фокус. Дейвид Копърфийлд, Худини.

- Всички са арестувани.

- Радвам се да го чуя.

Сякаш клюкарстваше за Холивуд, Вълшебника изрече:

- Сега трябва да ти кажа нещо, Шрив. Там ли си?

„Колко бодро ми връчва смъртната присъда.“

- Да, продъжавай.

- Обади ми се един приятел от Лангли. Един човек, който наскоро беше в Мексико.

Ме-хи-ко.

- Един определен човек - повтори Вълшебника. - Помниш ли го?

- В Рейноса? - попита Мецгър.

- Да, това е мястото. Познай какво? Той почива извън Санта Роса, близо до Тихуана.

- Така ли?

- Да. И очевидно все още има планове да доставя специал­ните си продукти в близко бъдеще. В много близко бъдеще.

Значи Рашид ал-Барани се беше преместил на западното крайбрежие, за да се скрие.

- Току-що е бил забелязан със свои приятели, но те ще си тръгнат сутринта. И утре през целия ден нашият приятел ще бъде сам в малка приятна вила. И добрата новина е, че турис­тическият съвет няма нищо против едно посещение от нас. За­това се чудех дали можеш да изготвиш преработени планове за пътуване за одобрение. Подробностите ще пристигнат скоро.

Нова ЗСЗ?

„Не ме ли уволняват?“ - зачуди се той.

- Разбира се, веднага ще се заема. Но...

- Да? - попита Вълшебника.

- Ами онези срещи? Проблемите с бюджета? - попита Мецгър.

Последва пазуза.

- О, комитетът насочи вниманието си върху други проблеми - отбеляза след малко Вълшебника. - Ако имаше някакви про­блеми, щях да ти спомена за тях, не мислиш ли?

- Сигурно щеше. Разбира се.

- Разбира се.

Щрак.

Петък, 26 май

VIII

Ако се движиш...

99.

Сутринта на операцията

Райм, следван от Сакс и Том, се движеше бързо с инвалидната количка по коридора на болницата към чакалнята на опера­ционната, където пациентите могат да поседят с приятелите и семейството си, докато не ги отмъкнат, за да ги срежат.

- Мразя болниците - рече Сакс.

Райм беше в доста добро настроение:

- Наистина ли? Защо? Персоналът е тоолкова любезен, а хра­ната - тоооолкова хубава. Имат най-новите списания. И всички магии на модерната медицина. Ако ми простите алитерацията.

Амелия кратко се изсмя.

Само след пет минути, когато лекарят се появи и се ръкува с всички, забеляза функциониращата дясна ръка на Райм и пръс­тите.

- Добре - каза той. - Това е много добре.

- Старая се.

Лекарят обясни това, което всички знаеха: операцията щеше да продължи около три часа, може би малко повече. Престоят в реанимацията се очакваше да бъде около час. Хирургът щеше да ги потърси тук след края на операцията, за да им каже как е минала.

Излъчвайки увереност, мъжът им се усмихна и отиде да се подготви.

Медицинската сестра, красива афроамериканка с престилка с кученца, дойде и се представи, широко усмихната. Страшно е да те упоят и да те разрежат, а след това да те зашият. Някои медици не оценяваха травмата, но не и тази жена, която се гри­жеше за спокойствието на всички. Най-накрая каза:

- Готова ли сте?

Амелия Сакс се наведе и целуна Райм по устните. Изправи се и накуцвайки, последва сестрата по коридора.

- Ще бъдем в реанимацията, когато се събудиш - извика той.

Тя се обърна:

- Не ставай глупав, Райм. Прибери се вкъщи. Разреши някой случай или нещо такова.

- Ще бъдем в реанимацията - повтори той, докато вратата се затваряше и тя изчезна.

След миг мълчание Райм каза на Том:

- Да имаш случайно едно от онези патрончета с уиски? От полета за Насау.

Той беше настоял болногледачът да качи нелегално малко уиски на борда, макар да знаеше, че в първа класа получаваш колкото поискаш алкохол - по-скоро, колкото болногледачът ти е склонен да ти позволи.

- Не, но и да имах, нямаше да ти дам. Девет сутринта е.

Райм се намръщи.

Още веднъж погледна към вратата, през която беше изчез­нала Сакс.

„Не искаме да я загубим, прекалено добра е. Но отделът не може да я задържи, ако настоява да остане на терен...“

Да, беше провел разговора със Сакс, както беше настоял Бил Майърс. Въпреки че посланието беше малко по-различно от това, което беше поискал капитанът. За Амелия Сакс работата на бюро в Нюйоркското полицейско управление, ранното пен­сиониране или превръщането ѝ в консултант по сигурността не бяха приемлив вариант. Имаше само една възможност да се избегнат тези кошмари. Райм се беше свързал с доктор Вик Барингтън и беше взел името на най-добрия хирург в града, спе­циалист в лечението на тежък артрит.

Мъжът беше казал, че може би ще успее да помогне; разго­ворът между Райм и Сакс пред седалището на НРОС в събота беше относно възможността да се подложи на операция, за да подобри състоянието си... и да остане на терен. А не да седне зад бюро според гибелните думи на Майърс.

Понеже не беше засегната от ревматоиден артрит - бо­лест на имунната система, която покосява всички стави, а от по-често срещания остеоартрит, тя беше достатъчно млада, така че операция на бедрото и коляното да ѝ донесе още де­сетки години нормален живот, преди да се наложи смяна на ставата.

Сакс беше поспорила, но най-накрая се беше съгласила.

В чакалнята Райм гледаше десетината други присъстващи - двойките, самотните мъже и жени, семействата. Някои бяха неподвижни, други водеха напрегнат, едва доловим разговор, трети бяха паникьосани, а четвърти се придържаха към страте­гиите на разсейване: разбъркваха кафето си, отваряха опаковки с храна, разглеждаха списания, пишеха съобщения или играеха игри на телефоните си.

Райм забеляза, че за разлика от улиците на Ню Йорк тук ни­кой не му отдели повече от секунда незаинтересовано внима­ние. Той беше в инвалидна количка, а това беше болница. Тук той беше нормален.

- Каза на доктор Барингтън, че си отказал операцията, нали? - попита Том.

- Да, казах му.

Болногледачът замълча за момент. Вестникът в ръцете му се наклони съвсем леко. За хора, събрани от обстоятелства и професия по заплетен и интимен начин, на двамата никога не им беше лесно да обсъждат лични неща. Най-вече на Линкълн Райм. И все пак се изненада, че се чувства толкова непринудено да сподели с Том:

- Нещо се случи, докато бях на Бахамите.

Очите му се спряха на двойка на средна възраст, които неискрено си вдъхваха увереност един на друг. „За чия съдба? - зачуди се Райм. - На застаряващ баща? Или на малко дете?“

Разликата беше голяма.

- На онова място, където мислехме, че се е скрил снайперис­тът - продължи той.

- Когато отиде да поплуваш ли?

Криминалистът замълча за момент, отърсвайки се не от ужа­са във водата, а от моментите, довели до него:

- Лесно направих заключението, че златистият форд ще се появи.

- Как?

- Помниш ли мъжа с пикапа, който изхвърляше боклук в канавката наблизо?

- Който се оказа главатарят.

- Точно така. Защо му беше да кара до края на ивицата земя, за да изхвърли торбите? Има обществено сметище на осемсто­тин метра, точно като слезеш от Югозападния път. И кой говори по телефона си, докато разтоварва тежки торби? Той казваше на другите двама в колата къде сме. И носеше сива тениска - каквато ти ми каза, че един от мъжете в колата е носил по-рано. Но аз ги пропуснах, всички следи. Видях ги, но ги пропуснах. И знаеш ли защо?

Том поклати глава.

- Защото имах оръжието. Оръжието, което Майкъл ми беше дал. Нямаше нужда да премислям ситуацията. Нямаше нужда да използвам мозъка си - защото можех да се оправя със стрелба.

- Само дето не можеше.

- Само дето не можех.

Лекар с износена престилка на петна се появи и нетърпели­ви очи се стрелнаха към него, както соколът на Райм се спуска към гълъб. Мъжът намери семейството, което търсеше, отиде при него и очевидно му съобщи добри новини. Райм продължи да говори на помощника си:

- Често съм се чудил дали инцидентите не ме направиха по-добър. Принудиха ме да мисля по-добре, по-ясно и да достигам до по-категорично очертани заключения. Защото трябваше. За­щото нямах друг избор.

- И сега мислиш, че отговорът е „да“.

Той кимна.

- На Бахамите едва не убиха теб, Майкъл и мен заради моя пропуск. Няма да се случи отново.

- И така, според мен ми казваш, че вече си се оперирал за последен път.

- Точно така. Каква беше репликата от онзи филм, койго ме накара да гледам? Хареса ми. Макар че тогава вероятно не съм го показал.

- Кой филм?

- Някакъв криминален. Доста отдавна беше. Героят каза нещо като: „Човек трябва да познава възможностите си.“

- Клинт Истууд - отбеляза Том. - Вярно е, но можеш да ка­жеш и „Човек трябва да познава силните си страни“.

- Такъв си оптимист! - Райм вдигна лявата си ръка и се взря в пръстите си, после я свали. - Това е достатьчно.

- Това е единственият избор, който можеше да направиш, Линкьлн.

Той повдигна въпросително вежда.

- Иначе ще остана без работа. И няма да намеря човек, за когото да се работи толкова трудно.

- Радвам се - промърмори Райм. - Вдигнал съм летвата дос­та високо.

След това разговорът и неговата странна промяна изчезнаха като сняг върху горещ покрив на кола. Мъжете замлъкнаха.

Два часа по-късно вратите на операционната се отвориха и оттам излезе друг лекар. Отново всички очи се спряха върху облечения в зелена престилка мъж, но това беше хирургът на Сакс и той се отправи право към Райм и Том.

Другите хора тръгнаха към автоматите за кафе, зачетоха списания или изпращаха съобщения, а хирургът погледна два­мата мъже и каза:

- Операцията мина добре. Тя е добре. Будна е и пита за вас.